2.7.2. Христо отива при дядо Йосиф Соколски ... Из спомените ми за Иларион Макариополски

[Ани]

2.7.2. ХРИСТО ОТИВА ПРИ ДЯДО ЙОСИФ СОКОЛСКИ

Из спомените ми за Иларион Макариополски

Христо Стамболски

В: Иларион Макариополски, митрополит Търновски 1812-1875.

биографични спомени и статии за 50 год. от смъртта му.

София: К-т „Иларион Макариополски“, 1925, с. 28-47.

Също и в: Стамболски, Христо Танев. Автобиография, дневници и спомени на д-р Христо Танев Стамболски от Казанлък. Т. 1: 1852-1868.

София: Държ. печ., 1927, с. 107-108.

Портата видимо покровителствува униятското движение;

Униятската делегация заминава за Рим

При тия печални и усилни за истинските българи времена, Христо, все във ваканция, посещаваше българските центрове: българската църква и община на Фенер, Балкапан, Галата, Пера и българо-униятската община. В тая последнята се запозна още по-отблизо с изветрелия старец, отдавнашен негов познайник, още от Казанлък, дяда Йосифа, който му се похвалил, че светия папа Пия деветий наскоро щял да го направи патрик.

„Чуваш ли Христьо-о-о, патрик ще стана”, извикал старецът.

С горест на сърцето си, Христо съжали изумелия и незлобив человек, като го изгледа умилно от глава до крака, а най-много му стана жално като видя до каква степен могат да се унижат от користолюбие, хора уж учени, водачите на унията!

Тук след малко дойде д-р Миркович, когото Христо упрекна в тщеславие, в корист, без оглед, че с унията се нанася опасна рана върху целостта на българския народ. Събеседникът му, без повече и без забикалки, отговори: „Заловихме се на едно хоро, трябва да го играем!”

Правителството, макар и друговерно, виждаше хлабавостта и слабата основа на това недоносче, - унията; но движимо:

1) от принципа разделяй и царувай;

2) от готовността да услужи на Наполеона III, защитника на католицизма;

3) от мисълта, че ще напакости на Русия, като отстрани от православието част от славянския български народ и всее омраза и разногласие между самите българи и

4) от стремежа си да намали престижа на Патриаршията върху многобройните последователи на православието в турската държава, - то не само олесняваше унията и я подкрепяше всячески, но, при удобен случай, използваше обстоятелствата, за да дразни и настроява враждебно българите-унияти срещу българите-православни, както ще се види по-долу.

Портата видимо покровителствува униятското движение. - Както е знайно, българите и духовенството им още от великденската служба (3 април 1860) скъсаха прякото си сношение с гръцката патриаршия, затова Портата стана като посредница между спорящите страни по домогванията и възраженията им.

Руският посланик не гледаше с добро око на тая пряка намеса на иноверното правителство даже и в най-дребните религиозни и църковни разправии между разнородни, но едноверни народности, затова княз Лобанов постоянно настояваше за взаимни отстъпки, за помирението им, нещо, което пък Портата предугаждаше и се грижеше твърде усърдно да омаловажи възприетия принцип в Кючюк-кайнарджийския договор¹³⁸ за покровителството от Русия на православните християни в турската държава.

По тия и други причини, Портата принуждаваше българите-унияти да се сдобият по-скоро с един вероизповеден началник; последните като нямаха между своите духовни лица човек по-способен и по-достоен за високия този сан и за да се не назначи някой други от друга народност, армено-католик или гръко-католик, както ги съветваше Брюнони, или някой славянин-католик, чех, хърватин или далматинец, както им подшушнувал Стросмайер, и с това да се компрометира и пропадне съвсем унията пред очите на българския народ, решиха да се избере лице от българско произхождение, казва д-р Г. Миркович, най-интелигентния униятски водител, затова и нему се дава думата по този въпрос¹³⁹ тука: - „За такъв, (казва докторът) можахме да прибегнем само към нашето духовно тяло. Двама кандидати имаше всичко: дядо Йосиф и Макарий; но ни единия, ни другия отговаряха за тоя висок пост. При всичко туй, трябваше между две несгодности да се избере по-малката, защото нямаше къде да търсим други кандидат.

Дядо Йосиф, старец около 75 годишна възраст, среден бой, беше человек скромен и наглед невинен, но твърде прост.

Макарий, беше человек около 40 годишен, с висок бой и прилично лице, брада дълга и представителна, с по-отлично умствено развитие. При всичко, че наглед той по-приличаше да бъде владика, отколкото дядо Йосиф, но по причина, че показа в поведението си признаци такива, които не подобаваха на едно духовно лице, той не можеше да бъде приет. Предпочете се, следователно простотията от безнравствеността.

Дядо Йосиф се реши да бъде ръкоположен за владика - и то де? - в Рим, от папата Пия IX, дето щеше да бъде придружен от дякона си Рафаила, от лазариста калугерин Боре, от Д. Цанкова и от мене. Депутацията беше доволно порядъчна, само че много разнообразна в състава си. Ний, миряните, горе-долу се приравнявахме, но духовната страна се намираше в най-голям контраст помежду си: колкото Боре беше образован и развит, толкова дядо Йосиф беше тъп и прост; дякона Рафаил, млад момък, беше доволно събуден и разбран. Като дядо Йосиф не знаеше освен български, необходимо беше да се придружава, ако не от двама ни, то поне от едного, за да му посредничи и помага, когато нуждата се окажеше да отиде при някой кардинал или при някоя знаменита личност.

Като какъв край може да вземе една работа, става явно от хората, които се заемат да я карат и управляват.”

Униятската депутация заминава за Рим. - И тъй депутацията за Рим тръгна на 15 март 1861 год. Как е пътувала, как е била посрещната в папския дворец, как са погледнали папата и кардиналите му на невежеството и на простотата на дядо Йосифа, как и с каква титла е бил ръкоположен игуменът на Габровския мънастир, каква реч е държал, какви шеги и смехурии е правил при банкети и при срещи с княгини, дукеси, баронеси, маркизи и др. както сам той расправяше, а и придружаващите го Цанков и Миркович потвърждаваха след завръщането си, оставяме на последните двама да опишат с надлежната искренност и истина, както впрочем те сами обещават, а ний да проследим събитията в Цариград.

__________________________________________

138) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Договорът от Кючук Кайнарджа е мирен договор от 21 юли 1774 г., сключен между Русия и Османската империя след Руско-турската война от 1768-1774 г. Този договор е подписан в края на петата поредна Руско-турска война, предприета от султан Мустафа III срещу руската императрица Екатерина II. Споразумението е сключено в селото Кючук Кайнарджа, днес Кайнарджа, Североизточна България, в Добруджа, близо до Дунав и на югоизток от Силистра. За Османската империя подписът полага великия везир Мухсинзаде Мехмед паша, а за Руската империя - Пьотър Румянцев.

139) Виж брошурата на Д-р Мирковича: Униятското движение по черковния въпрос, стр. 24-25.