2.7.3. Христо посещава Униятската община.

[Ани]

2.7.3. ХРИСТО ПОСЕЩАВА УНИЯТСКАТА ОБЩИНА

При Йосифа Соколски

В: Стамболски, Христо Танев. Автобиография, дневници и спомени

на д-р Христо Танев Стамболски от Казанлък.

Т. 1: 1852-1868.

София: Държ. печ., 1927, с. 122-126.

Също и в: Стамболски, Христо Танев. Автобиография, дневници, спомени 1852-1879. Откъси.

София: Бълг. писател, 1972, с. 146-151.

(Библиотека Български мемоари)

От тук Христо отиде в Българо-униятската община, да изучи какво се е случило там, след завръщането на униятската депутация от Рим.

Знайно е, че тази депутация се върна в Цариград на 14 април, в който ден се беше съобщило на православните български първенци, фаталната заповед за заточението на Владиците ни. През 22-та дена от завръщането на депутацията, тука кипнала голяма дейност от страна на главатарите унияти, Цанкова, Мирковича, Архимандрита Макария и Манола Зааралията с Хр. Ваклидова, при които се присламчил и някой си Тодор Икономов от Жеравна; дейност, поддържана от вълшебното влияние на звонковите наполеон д’ори, изпращани чрез Папата, а събирани в Париж от благотворителните женски дружества, под ръководството на знаменитите и влиятелни в двореца на Наполеон III Madame Ротрадон и полякинята княгиня Чарториска. Учредил се управителен съвет; отредили се мухтари (кметове) из разни квартали за издаване пътни тескерета и свидетелства; назначили за Капу-Кехая (предявител) пред Портата Никола Ив. Сапунова.

Наредило се българо-униятско училище, в което бил поставен за учител Тодор Икономов, същевременно и за певец в църквата. Последният след малко бил ръкоположен от дяда Йосифа за дякон под името Йосиф. Христо влезе в общинската стая, в която намерил, освен Цанкова, всичките горепоменати лица.

Те се похвалиха, че посрещането на депутацията, със съдействието на правителството, станало много тържествено, че при официалните посещения, правителството указало на дяда Йосифа същите почести, каквито се указвали и на гръцкия патриарх и на другите вероначалници, че Наполеон Ill-й направил скъпи подаръци на българо-униятската община, че от много места из Българско, с прошение до българо-униятския патрик, българите, желаяли да приемат унията, както от Одрин, Малко-Търново, Енидже-Вардар, Казанлък и др., и искали да им се пратят попови-унияти.

Христо възрази: „Това всичко добре, но не виждате ли вие, като добри българи, че опасно разцепление грози народа ни, че вие съдействувате на най-върлите му врагове, гърците, за отслабването му?”

Миркович го пресече и каза:

- Ако стане разцепление у народа, за това ние не сме виновни, а Иларион и вашите чорбаджии.

А Ваклидов упрекна, че нямало други способ да се отървем от гнилото гръцко и руско православие.

Христо кипна, но сдържано му отговори, че с подкопаване вярата и набожността у българския народ както прави в. „България“, вие го развращавате, вие разрушавате вкоренената у него вяра и разкъсвате връзките на единствената му народна организация, църквата му, която е упазила до сега духовните му чувства и народните му предания и чрез която българите са можали да се срещат вкупом, да се разговарят и да образуват българско общество и да запазят народността си. А тежко и горко на оня народ, който изгуби религиозните чувства, основата на всяка благодетел, той е осъден на явна погибел.

Този разговор на пререкание стана отегчителен след като се намеси Тодор Икономов, на когото теориите миришеха повече на безбожие; затова Христо го прекрати и се качи да посети дяда Йосифа Соколски.

При Йосифа Соколски. - Колкото събеседниците^ му долу в общината бяха надменни и самоуверени, толкова дядо Йосиф беше умислен, загрижен и унил; „нямам кеф“, казал той, „защото си спомних живота в Габровския манастир.

Там бях прост егумен, но думата ми се слушаше; с една псувня накарвах всичките калугери па и гостите да ми се покоряват, а тук уж патрик! Какъв ти патрик, светия папа ме ръкоположи за архиепископ!

Та когато българите станели един милион, тогава щял да ме направи патрик, чуваш ли Христчо-о-о, трай коньо за зелена трева! Че нали сме пет милиона българи?

Измамиха ме Христчо, измамиха. Да мий сега да се метна на моя сив кон, че да го разиграя из Балкана, майка му!...

А тук, сутрина ми се изпречи архимандрит Магария и заповядва, тъй да се облечеш, тъй да стоиш, това да говориш, кога дойде еди-кой-си Хасун, Ампарцун, Унций (нунций), или някой келеш (гологлав) патер.

След Магария дохажда Цанката (Цанков) с Манола: туй направи, онуй направи, тука подпиши и др. Че това работа ли ми е? Тя фтаса тя. И това всеки ден. А пък след обяд, като се провървят гости, гости, води ги Хр. Цваклидов (Ваклидов) и като върти очи и ми смига да стана, да седна, да приказвам, да мълча, че аз маймуна ли съм? Че като седнали да ме съдят, че не съм знаел да посрещам гости!

Нека дойдат на манастиря ми в Балкана, да видят как се гости посрещат с песни: „Вятър ечи, Балкан стени, млад юнак с коня” и др. Дотегнало ми е, Христчо.”

Този своеобразен и характерен разговор внезапно се прекъсна; почукна се вратата, слугата обади, че гости идат. Показа се на вратата един млад момък, по-възрастен от Христа, със завити вече мустаци.

„О-о-о Иванчо, яла, яла, извика дядо Йосиф, това момче (показващец Христа) не е турчин, то е от Казанлък, син на Танито Стамбуллоглу, мой стар познат, ученик в царското училище; а пък тоя момък (показващ Иванча) е син на Хаджи Тодора от Лясковец, Търновско.¹⁴⁰ Защото познавам и двама ви, каза дядо Йосиф, а пък няма и калабалък, ще ви покажа ей-сега българския патриарх и набързо изкочи от стаята и затвори вратата.

Останаха двамата младежи и си помислиха, че ще им донесе и покаже някой портрет и чакаха: след десетина минути отваря се вратата, както и тая на отсрещната стая през коридора, и ето ти дядо Йосиф, облечен в светли патриаршески литургийни одежди, патерица в ръка, наложил на главата си блестяща корона, величаво пристъпя, излиза от срещната стая и през коридора влиза в стаята при двамата гости с възглас: „туй то българския патриарх, соколския хайдутин“, и побърза да излезе и се върне в стаята си, за да го не завари други някой.

Двамата гости премряха от смях до сълзи, държейки хълбоците си.

Дядо Йосиф се върна при гостите си да им се похвали, че всичките тия дрехи и други още, с короната, енголпието и патерицата, биле подарък от светия отец папа Петър (Пия IX).

Надойдоха и други гости и Христо напусна унията (така бяха свикнали българите-унияти да наричат свърталището си), и се върна в училището сломен от печалните душевни сътресения, претърпени в тия два последни дни.

Той прекара две-три будни нощи в скърбно настроение; особено се разтъжи от жалките впечатления, от цинизма на униятските главатари и от визитата при дяда Йосифа. Тая последнята Христо я затаи в най-затънтените гънки на душата си и не я съобщи на другарите си българи в училището, освен много късно, когато Иван Тодоров се записа в училището и го предизвика да я направи известна и на учениците; защото той не допускаше възможността у просветени хора, за каквито се препоръчваха Цанков, Миркович и Ваклидов, да се прибегне до такива светотатски средства, до такова кощунство, подигравка с религиозните чувства на един 80-годишен прост старец, само и само да задоволят своята амбиция, своето користолюбие. Такова нещо би било съблазън и отрова за крехките души на младите.

__________________________________

138) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Договорът от Кючук Кайнарджа е мирен договор от 21 юли 1774 г., сключен между Русия и Османската империя след Руско-турската война от 1768-1774 г. Този договор е подписан в края на петата поредна Руско-турска война, предприета от султан Мустафа III срещу руската императрица Екатерина II. Споразумението е сключено в селото Кючук Кайнарджа, днес Кайнарджа, Североизточна България, в Добруджа, близо до Дунав и на югоизток от Силистра. За Османската империя подписът полага великия везир Мухсинзаде Мехмед паша, а за Руската империя - Пьотър Румянцев.

139) Виж брошурата на Д-р Мирковича: Униятското движение по черковния въпрос, стр. 24-25.

140) Иван х. Тодоров се записа по-после за ученик в Императорското медицинско училище и свърши медицината; още е жив в Търново, 1918.