2.8.3. Изгонването на гръцкия владика от Сливен и черковните борби. - В: Табаков, Симеон Киров.

[Ани]

2.8.3. ИЗГОНВАНЕТО НА ГРЪЦКИЯ ВЛАДИКА

ОТ СЛИВЕН И ЧЕРКОВНИТЕ БОРБИ

В: Табаков, Симеон Киров. Опит за история на град Сливен.

Т. 2, Политически, духовен и икономически вървеж на сливенци от старо време до днес.

София: К-т Историята на град Сливен, 1924, с. 440-441, 447-448.

Движението по черковния въпрос съвпада с революционното у нас дело, свързано е с него, а от друга страна, е пряма последица на училищното ни пробуждане.

Частно за Сливен, отделът по тоя въпрос се разпада на две: участието на сливенци в изгонването на гръцките владици и това в униатското движени. Борбата ни отниса най-вече в самия град Сливен и същевременно към дейността на сливенци в Цариград и Влашко.

Авторитетът на Одринския митрополит в сливенската епархия е бил разклатен още преди да се начене какъв и да е въпрос за отделянето на българското духовенство от Цариградската патриаршия.

Още през 1827 г. тоя митрополит е затворил сливенските училища, афоресал и аргосал някои сливенски монаси, свещеници и един местен учител. Това станало по интригите на Светогорския таксидиот Партений, по народност грък и оръдие на тоя митрополит. Очевидно е, че причината за това ще е била някакво опитване на сливенци за самостойно пробуждане, още повече, че както е изповядало сливенското момче на Венелин в Силистра, „един учител, който се е решил да преподава по български в Сливен (преди 1830 г.) бил изгонен от Владиката”.

В 1829 г., сливенци в надвечерието да дигнат възстание в града, изгонили с камъни владиката Герасим и без малко щели да го убият между Сливен и Ямбол, както пише Раковски в своя „Горски пътник”.

Това е първото известие в историята ни за позорно изпъждане на владика от паство, което до тогава го е считало за втори след царя. Вероятно, Герасим не ще е падал по-долу от някои свои съвременници - също гърци, за които народът разправя най-отвратителни истории. Голяма част от тия божии помазаници били големи невежи, кални в миналото си и още по-кални като черковни служители.

Така Д-р Селимински, като описва разврата на висшето гръцко духовенство, изрежда късите, но характерни биографии на запомнените от него тогавашни черковни светила:

„Бившият Търновски митрополит бил пехливанин в М. Азия. Пловдивският Никифор е обърнал митрополията на вертеп, а самата му сестра е била негова сводница.

Самоковският Игнатий е бил кючек в Цариград, после олан при Халил-Паша, а майка му - наложница на предшественика му. Робинята на Видинския Паисий му е била също наложница и обща жена на всички в митрополията.” (Запис Д-р Селим. I, 55-58.)

Цинично, но характеристично. Това се отнася за малко преди 1850 г., а какво е било в по-черните години - историята мълчи, защото се срамува.

Неофит Бозвели, от времето на когото се зачуват първи протести срещу патриаршията, бе само един енергичен български духовник - вещ отглас на набраните в сърцето и паметта на тогавашните българи ропот, отвращение и съзнание.

* * *

Черковната борба в Сливен, подклаждана и от революционното движение между народа, не престава с изгонването на гръцкия владика от града. Упорството на патриаршията и бавенето на турското правителство да разреши българските искания, усилиха още повече борбата и дадоха поле на една крайност, униатството, - толкова осъдителна по принцип, колкото и отлична като средство. Сливенци и тук участвуват.

През деня на провъзгласяването му (18 Дек., 1860 г.) в Цариград, между най-видните му партизани там се намирали Д-р Миркович и X. Мина Пашов (сливенци). Него ден, заедно с другарите си, те се представили на католическия архиепископ Павел Брунони (в Пера).

Написаното на френски заявление до Брунони било поднесено от Драган Цанков и Д-р Миркович. Чрез него униатите са молели Брунони да ходатайствува пред папата за подновяването на българското духовно началство, с условие, щото обредите, обичаите и славянското богослужение да бъдат запазени. В същата смисъл говорил в речта си пред събранието споменатият вече X. Мина Пашов.

Вече през март 1861 г. заминали за Рим при папата членовете на българската депутация, в която влизал и Д-р Миркович (Ср. труда му: „Униатското движение по черковния въпрос”, Сливен, 1897).

На всеки случай униатското движение сплаши едновременно и гърци, и турци, и руси. Запознатите по-подробно с поведението на русите до тоя момент спрямо тоя въпрос и с влиянието и плановете на Наполеон III през това време, ще отдадат безпристрастна оценка на униатското движение между българите в надвечерието на разрешаването на черковния ни въпрос.

Друг сливенец, сподвижник на униатството, е бил поменатия вече Поп Станчо, който през това време се намирал в Цариград.

Разправя се, че Драган Цанков, за да го привлече на своя страна, оженил се за осиновената му дъщеря. И действително, Поп Станчо, подобно на Тодор Икономов, е бил на първо време един от униатските български свещеници.

Униатското движение, вън от цариградските сливенци, намира отглас и в самия Сливен. Повече за уплаха на патриаршията, отколкото от симпатии към чуждия за тях папа, между главните привърженици на унията в Сливен са били Анастас X. Добрев, Христо Самсаров, П. Гзнов и др. (За излятата злоба на православния свят спрямо упорството на българите в борбите им срещу патриаршията ср. „Ответ рускому вестнику по болгарским делам”, Спб., 1858).

През 1860 г. когато сливенци били поканени чрез Одринския митрополит да се готвят за избор на нов Цариградски патриарх, те отговорили, че не припознават над себе си никоя друга власт, освен тая на духовното си началство при българската народна черква (Б. кн., част II, кн. II, 1860).