Jump to content

2.9.4. Католическата пропаганда и черковния въпрос. - В: Арнаудов, Михаил Петров


Recommended Posts

2.9.4. КАТАЛИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА И ЧЕРКОВНИЯ ВЪПРОС

В: Арнаудов, Михаил Петров. Г. С. Раковски - живот, дело, идеи.

2. изд. София: Бълг. книга, 1942, с. 161-169.

Католишка пропаганда

Срещу тези домогвания за автономна черква и българско духовенство се опълчват не само нашите исконни врагове, което не никак чудно, но и някои зле разбрали нуждите ни и спасението ни сънародници, които стават неволни оръдия на заинтересувани външни фактори.

Въз основа на Хати-хумаюна, Високата Порта бе дала в 1857 г. заповед на Патриаршията да направи необходимите преобразования за да удовлетвори българските искания. Но Патриаршията не предприема нищо, под предлог, че българите гонели с отделянето си политически цели, че те нямали право на независима черква, понеже изповядвали същата вяра, каквато и гърците, и привилегиите на цариградския патриарх над всички православни християни в Турската империя били потвърдени със султански фермани и припознати от договорите между Русия и Турция.

Резкият отказ на патриарха накара някои патриоти са подирят други пътища за постигане законните български желания. И тук им се притече на помощ католишката пропаганда. Нейни агенти се явяваха поляците на турска служба, напътвани от Париж, гдето княз Чарторижки и граф Замойски, устройваха религиозното отцепване на България, унията й с католишката черква и припознаването на папата за върховен духовен глава на българите; неин застъпник пред турското правителство беше дипломацията на Наполеон III, загрижена за славата и могъществото на Франция и обезпокоена от влиянието, което придобиваше между българите Русия - макар Русия да залягаше най-много за хегемонията на патриарха, като не желаеше никаква схизма и се стараеше на всяка цена да предотврати разрива между българите и гърците.

Колкото повече се изчерпваше търпението на българите и надеждата да бъде склонена Патриаршията на отстъпки, толкова по-лесно се създаваше настроение за необмислени, крути мерки у някои борци за черковна свобода.

Орденът на лазаристите-католици с манастир и френско училище Сан-Бенедето в Галата (Цариград) беше захванал скрито своята прозелитска агитация между българите; по негова инициатива бяха преведени и отпечатани в Месецослова на българската община за 1859 г. „Документи за българската черковна история”, които доказваха зависимостта на българската черква във времето на Калояна от папата -и които се оказаха апокрифни.

Все под негово влияние Драган Цанков състави своя „Поглед върху българската история” (Месецослов за 1857 г.), гдето също са прокарани католишки тенденции досежно приемането на християнството от българите и връзките между Калояна и римската черква.

А списанието Български Книжници (1858), и вестник България (почнал да излиза през март 1859) се поставиха открито в услуга на унията.

Душа на цялото движение бе Драган Цанков - честен и упорит българин, който е действувал по убеждение, а не по користни мотиви, и който се е интересувал не от религиозните, а от политическите последици на покатоличването. Срещу всички обвинения, които лучат характера и патриотизма на Цанкова, може да се противопоставят решителните свидетелства на съвременници: те са единодушни в признаване на благородни подбуди у тоя човек, който-докато издавал вестник „България" (4 год.) и служил на униатската пропаганда - е живял само с дългове, в бедност и често лягал гладен.

Сношенията на Цанкова с поляци, маджари и католишки мисионери в Цариград го правят по това време русомразец и франкофил. И по внушение от тази страна той издига знамето на униатство, искрено убеден, че полза за народното ни дело може да има само от приобщаване към западната черква.

На 18 декемврий 1860 г. множество цариградски българи, предвождани от архимандрит Йосиф Соколски (игумен на Габровския манастир), търговци от Бал-капан и някои интелигентни хора се представят на папския наместник Павел Брюнони и му връчват едно заявление, гдето се изтъквало, че българският народ желае да се върне в лоното на католишката черква, че той би искал да получи своя народна йерархия, дадена някога от папата и унищожена после от гърците, и че той ще признава главенството на папата, като си запази обаче старите обреди и славянско богослужение...

На Коледа същата година униатите-българи, сдобили се със свой временен началник архимандрит Макари, отпразнуват първото свое богослужение в новоосветения си храм; а на 15 март 1861 г. те изпращат в Рим престарелия и наивен Йосиф Соколски, за да бъде ръкоположен от папата за „архиепископ и апостолски наместник на съединените българи”.

Комичният край на тази история е добре познат: през м. юний архимандрит Йосиф, признат със султански берат за „миллет баши” (народен глава), бива отведен хитро от Петко Славейков с параход за Одеса, а малко по-късно българо-униатската община се разтуря, по безсилие да устои срещу атаките от всички страни.

Раковски е стоял известно време близко до Цанкова, кореспондирал е с него, ценял е родолюбието му и познанията му, искал му е услуги за научните си издирвания (вж. писмото от 15 май 1858). Но веднаж узнал гибелните за народното ни единство униатски идеи на другаря си, той взима рязка позиция против него, за да не щади ни убежденията, ни личното му достойнство и да го обвинява в най-низки грехове.

Цанков, редакторът на „Лъже-България” (или на „Латиния”, както казват други), е според него платено оръдие на католиците-йезуити, родът му не е чисто български, а цинцаро-арнаутски (името му било прекръстено от Димитри Гику), като турски чиновник в Свищов - след провалянето на унията - той шпионирал българите и станал един от „най-черните предатели”, като „изгорил толкова невинни человеци до сега”...

Всички тези подозрения, непотвърдени с нищо, са документи на ожесточената онази гонитба между двата лагера по черковния въпрос, която увлича с отровния си хашиш и най-благоразумните тогава.

Като четеме днес диатрибите на Раковски в Дунавски лебед, Няколко речи за Асен I и Асен II и Българския вероизповеден въпрос, или тия на Цанкова в България, ние чувствуваме от далеч възбудените страсти на борците за народност и свободна черква, които се клеветят и подозират в предателство, неспособни за що-годе взаимно уважение. Разбира се, идеалът, на който служат, и културното равнище на средата, в която дирят подкрепа, изключват от напреж всяка търпимост.

Несъмнено е, обаче, че силни с аргументи и прави пред историята ще останат противниците на унията. Техни идеолози са били Кръстович и Д-р Чомаков в Цариград и Раковски в чужбина. Докато за Кръстовича Раковски има някои резерви (срв. поведението на К. към Георги Мамарчов, Гзрски пътник, и мнението му по Хати-хумаюна, което сведочи за незнание или дори за нещо по-лошо (срв. Глас едного българина, „Съчинения”, 111, 342-343), за Чомакова той изпитва високо уважение, брои го „истинно българско сърце” и очаква от него необходимата твърдост по народното село (срв. писма от 11 април и 6 юний 1861 г.).

Кръстович, Чомаков и Раковски са еднакво необходими за извоюването на българска черква. Такт и енергия у първите двама, легални вожди на българския народ, и остро перо на втория, авторитетен като нелегален публицист, нанасят непоправим удар на католишкия сепаратизъм у българите и подготвят триумфа на българската екзархия в 1870 г.

Към историята на черковния въпрос

Борбата около унията е само един епизод от дългата история на българския черковен въпрос. Тази история е твърде поучителна, като пример за това, как с постоянство и с общо съгласие могат да се преодолеят и най-големите пречки по пътя на народното развитие.

Раковски е горд като българин за успехите на движението за независима черква и храни пълна увереност, че при решително отстояване и при готовност за самопожертвуване на водителите (Неофит Бозвели, Иларион, Авксенти) успехът може да се смята от напреж за осигурен.

Отказът от фенерската патриаршия в 1860 г. безвъзвратно начертава целите на борбата; при това султанът и някои велики сили са съзнали, че българските искания не стоят в разрез с държавно-отоманските интереси на Турция. Но все пак ентусиазмът и постоянството на борците трябва да се поддържат неотслабно, като се обезсилват чрез печата и гръцките интриги, които забавят решението на Портата. В устата на всички добри българи тогава е черковният въпрос, най-много статии посветяват цариградските и задграничните вестници на него, той е станал център на всички мисли, той се обсъжда във всяко събрание - и ние имаме хубава картина на възбуждението, обзело цариградската българска колония по времето, когато добиването на народна йерархия е поставено на дневен ред от перото на Марко Балабанов.

Раковски е между първите в обсъждането и подтикването на въпроса. Канонист, юрист и политик едновременно, той влага и пламъка на сърцето си в разговори или съчинения по него.

Спорейки с Теодоси Икономова по унията, той едва се сдържа в разгара на словесния двубой да не мине към действия, Но доколко за тази повисена чувствителност по едно тъй важно народно дело трябва да държим отговорна, освен патриотизма му, и неговата религиозна вяра, остава съмнително; защото не липсуват между дейците на черковното ни движение и волтерианци като Георги Золотович напр., този образован цариградски търговец, който гледа на черквата като на просто оръдие за политическо освобождение и, макар да не обича твърде чернокапците, отдава висока почит на българските духовни лица, страдали за идеята.

У Раковски религията също в голяма степен средство (а не само интимно лично чувство, без оглед към време и условия), както показват мислите му от 1861 г. за една „българска религия”, продиктувани от чисто политически съображения, и следното признание в писмо от 14 февруарий 1861 г.:

„Аз ся изражявам искренно и нека никой ся не сърди на това. Ние трябва да си останем на наша прадедна вяра и друго нищо, ако исками да си увардим народност. Вие знайте чи аз не сам суеверец и пустоверец, тия неща са много далеч от мене. Но убеден съм, както съм го и доказал, че ние само чрез това средство т.е. къту си останим нипоколибими в прадедная си вяра ще можим da увардим милая си народност, коя с толкова трудове сме разбудили.”

Важно в очите на Раковски е да се откъснем от Патриаршията, без да навличаме подозрение, че плуваме в чужди води; важно е също да се чуе българското име в Европа и да станем „народ български за себе си” - което за сега може да се постигне най-удобно чрез „българска народна черква”, свободна от външни влияния и приятелски разположена към всички християнски черкви. Нашата черква признава за свой основател Исуса Христа, а за свой свещеноначалник - избраното от народа лице, както е било във времето на светите апостоли; тя обявява всички други християнски вероизповедания за еднакво „богоспасаеми”, и, като пази своите обичаи, премахва от книгите си всяко фанатическо проклятие против тях, всяко обвинение на съперниците си като нечестиви: - ето две точки, които Раковски предлага на цариградските българи като платформа. Чрез тях ние не само се обособяваме от всякаква чужда намеса в народните ни работи - и това ще бъде благоприятно за въпроса - но даваме още доказ, че сме хора, които разбират „ход днешнаго образованата века”. Което ще каже, че Раковски преценява нещата от широкото становище на политико-социалните насоки на Запад и на големите ни национални интереси, и съвсем не гледа тесногръдо, взимайки във внимание само религиозната съвест или черковна догма.

В две книги от 1860 и 1864 год.: Българският за независимо свещенство въпрос, печатана първоначално в Дунавски лебед, и Българският вероизповеден въпрос, печатана най-напред в Бъдущност, Раковски чертае подробно историята на българските домогвания за независима черква.

Тези две изложения носят характер повече на мемоари, макар да съдържат и исторически уводи, които ни отвеждат към състоянието на българската черква до настъпването на борбите против фенерското духовенство от първата половина на XIX век.

В първото от тях е отделено твърде широко място на Неофит Бозвели и на борбата за търновката митрополия; във второто се засяга главно католишката пропаганда и фенерската политика накъм българите.

Неофит Бозвели, както видяхме, е пряк учител и вдъхновител на Раковски, и неговите големи заслуги за повдигането на черковния въпрос са достойно оценени от продължителите на делото му.

Страниците, посветени на Неофита, дишат дълбока обич и състрадание към хилендарския заточеник; те издигат до култ почитта към този „разпален родолюбец, имеещ дарба природна слова, дьрзосьрд и решен да принесе и живот отьчьства ради”.

Как Неофит пристига в 1844 год. в Цариград, след като години е проповядвал из цяла България, особено в Свищов и Калофер, и е напечатал в Белград няколко учебни книги, които е тръгнал да разпродава;.

Как този просветен калугер, намразил гръцкото духовенство и българското невежество, намира радушен прием между шивачите на царски дрехи, настанени в т. н. Хамбар и организувани военно, на чело с първомайстора си Иван Спасов, малоучен и простодушен човек, но отличен патриот;

Как той почва да държи слова пред хамбарлиите и да им чете молитви по славянски, за което му била почистена и една голяма стая, гдето той бил сигурен срещу измамите на Патриаршията;

Как той събужда у тези честни хора народно съзнание и им разкрива два светли идеала: издигане на народна черква в Цариград, която да бъде средище на българската колония, и изгонване на грабителското гръцко духовенство от България;

Как Неофит спечелва тук на своя страна образования и влиятелен Василаки Великов (от с. Върбица, близо до Котел), както и чорбаджи Стоян Чалъков (от Пловдив), а после предлага да се поднесе на султана прошение за назначаването на български митрополит в Търново;

Как Патриаршията осуетява тази милост на султана и отвлича Неофита, за да го заточи на Принцовите острови; как Неофит бива освободен, и борбата за Търновската митрополия пламва отново, и Неофит бива отново заточен - сега в Атон - от гдето ще се върне в 1844 год., за да подкачи заедно с Илариона постъпките си по народното свето дело: - тези и всички последващи епизоди на черковната борба до 1860 г. Раковски разказва с живо участие, със смяна на радост и възмущение, като историк, който съединява чистия поглед за обективно вършеното с вживяването на поета и критиката на политическия мислител.

Информиран добре, често от личен опит, върху събития, лица и домогвания, той се стреми да бъде справедлив към всички, без да таи обаче две основни настроения: възторг от беззаветната преданост към народния идеал у Неофита и у толкова негови сътрудници; омраза към виновниците за несполуката, били те фанариоти или наши българи, останали безучастни в борбата или подкрепили противонародната страна.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...