Jump to content

2.14. Българо-гръцките църковни борби. Унията. - В: Бурмов, Тодор Стоянов.


Recommended Posts

2.14. БЪЛГАРО-ГРЪЦКИТЕ ЦЪРКОВНИ БОРБИ. УНИЯТА

В: Бурмов, Тодор Стоянов. Българо-гръцката църковна разпра

1867-1870.

[2. доп. изд.]. София: Св. Синод на Бълг. православна църква, 1902,

с. 145-205.

Приемането уния с Римската Църква от една част Българе в Цариград. - Актът, подписан от тях за поднасенье на папата.

- Възвание към всичкий народ от страна на другите Българе в Цариград. - Старанията на пропагандата за опровержение възраженията от страна на православний българский стан против унията. - Поспешний ответ на папата върху молбите, изразени в актът за унията. - Ненапредвание на унията при всичките старания на дейците на папството и при всичките улеснения, давани тям от Портата. - Възникновенье на мисълта за незабавно назначение на особен патриарх за униятите Българе. - Избранието на простий старец Йосифа Соколский за кандидат на това звание.

- Завождането в Рим старецът Соколский от началникът на Лазаристите. - Аудиенцията му у папата. - Ръкоположението му за архиепископ с титлата апостолский наместник за униятите Българе. - Завръщането му в Цариград. - Окръжно послание на Патриарх Йоакима, по повод приеманието уния от една част Българе в Цариград. - Отговор върху това послание от името на българската народна църква в Цариград. - План на същий патриарх за спъвание движението на Българете.

- Низложеньето българските народни владици от патриаршията, съединено с някои отстъпки в полза на Българский народ. -Маловажността на тия отстъпки в свез с планът на Портата за откъсване Българете от Православната Църква.-Предубеждението за чужд пръст в българското движение. - Усилията на Гърците за поддържание на това предубеждение. - Обращанието на българските народни владици и представители към Евангелский съюз с молба за поддръжка. - Безуспешността на ходатайствата на този съюз пред правителствата на протестантските държави в полза на Българский народ. - Мерките на Портата за поддържание определението на патриаршеский събор относително българските владици. - Стесненото положение на Българете вследствие на тия мерки и тяхното заевенье пред Портата за съставенье отделна от православните Гърци община. - Безплодността на това заевенье. - Мисълта за испращане в Цариград представители, взети измежду способните и влиятелни люде на всичките окръзи. -Распореждането на Портата за испроваждане българските народни владици на заточенье пред самий празник Въскресение Христово. - Целта на това распореждание. - Натрупването на множество народ около метохът на българската църква в Цариград за въспиране испращанието Владиците на заточение. - Ходатайства пред султанът и пред посланиците на великите държави за тази цел. - Оставеньето в покой Владиците при българската църква през времето на светлий празник. - Тяхното заточение след празникът и заветът им към всичкий народ по този случай. - Безполезното опитвание на агентите на папството за склонявание Владиците в полза на унията пред самото им заминавание за местата на заточението им.

Унията, за която толкоз усилно работеха с в. „България” агентите на папството, може да се приеме от една част Българе в Цариград на 18-й декемврий, благодарение, както казахме в предидещата глава на неблагоприятний обрат, който беше зел въпросът за припознаванието българската независима йерархия, а така и на тайното съдействие, което дадоха на речените агенти две от ръководещите в православний стан лица, а именно Иларион Макариополский и Христо Тъпчилеща, с цел да се даде по-голям вее на желанията на Българский народ пред представителите на православний християнский свят.

Вследствие на това тайно спомагание, някои от находещите се при българската църква духовни лица, лесно се склониха да последват съветът на явните привърженици и проповедници на унията.

В условений ден те земат от църквата Богослужебни книги и църковни одежди, повличат подиря си стотина-двесте души прости хорица и отиват с тях в домът на Латинский архиепископ, Брюнони, да заевят, че приемат съединение с Римската Църква. Простите хорица така лесно се увлекли в тая стъпка, защото им било казано, че всичкий народ с първенците и духовенството приема унията.

Духовните лица, които отидоха в домът на Латинский архиепископ за да заевят, че стават унияти бяха архимандрит Макарий от Самоков, архимандрит Йосиф, игуменът на Габровский мънастир с дяконът от същий мънастир, Виссариона и поп Тодор от Видин, свещеник при българската църква.

Водачите на това движение от мирянете бяха Драган Цанков от Свищов, Д-р Георги Миркович от Сливен, Манол Иванов от Стара-Загора, Никола Ефтимов Сапунов от Габрово, Стоян Джейков от Копривщица и Иван Кинката от Калофер.

Известени с време за денят и часът, когато имаше да стане заевеньето, Латинский архиепископ, Брюнони и Армено-католический патриарх, Хассун чакаха в домът на първий, окръжени от многочислено духовенство, поевяванието на Българете. Попитани за предметът на посещението им, водачите отговорили от страна на духовенството и на народът, че Българете са имали, преди години, свое народно духовенство, своя народна йерархия, която им бил дал в старо време „духовний началник на всичките христиене и наследникът на Св. Петра”. Но тая йерархия била унищожена, по интригите на гръцкото духовенство. Сега нуждите на народът искали нейното възобновение.

„Прочее ние молим, казали по-нататък водачите, н. преосв. Арменский патриарх и н. преосв. Католический архиепископ да посредствоват пред негово светейшество, папа Пия IX, който е единствен законен и канонический наследник на Св. Петра, за да поднови народната и каноническата ни йерархия. Но ние принасяме тая молба с условие, че обредите, обичаите и езикът на нашето Богослужение ще останат непокътнати”.

Армено-католический патриарх, чрез когото ставал разговорът по турски, съобщил на всичкото присътствовавше католическо духовенство това заевенье и после отговорил на Българете, че монсиньор Брюнони и той земат на себе си да посредствоват, както пред папата да се поднови Българската йерархия, без да се докачат обредите и обичаите на сегашното вероисповедание на Българский народ, така и пред Високата Порта да припознае тя бъдещий българский патриарх.

За казаното от двете страни се съставил и подписал протокол, после което архимандрит Макарий се наел да расправи с едно словце пред народът, какви са били страданията на Българете от гръцкото духовенство, в какво състоят желанията им и че тия желания не могат да бъдат удовлетворени от султановото правителство без съединението с Римската Църква. След това словце на българский архимандрит всички слезли в църквата, гдето от първо се слушала една реч, казана от страна на един от католическите свещеници, който говорил по същата тема, която развили в речите си Армено-католический патриарх и архимандрит Макарий, а после се чел актът за съединението на Българете с Римската Църква, който бил съставен в следните думи:220

Актът, както забележва читателят, е съставен така, щото, като изражава всичко, щото е потребно за съединението с Римската Църква, не само да не дава никакво подозрение на Българинът, че прави с подписването му нещо неуместно и безпътно, но и да се вижда, като че той не съдържи друго освен исказванье и подтвържденье действията, извършени от Великден насам и последвани от всичкий Българский народ, който призна за свое духовно началство свещено началството на българската в Цариград църква. Българинът припознава с този акт „сега и до века светата Българска Цариградска Църква за своя истинска духовна майка".

Разликата е само в това, че подновеньето на българската независима йерархия става „под покровителството и с грижата на светата Римска Църква”, но и това не е нещо ново и нечувано, защото от тая същата света Римска Църква е била в старите времена установена и утвърдена българска каноническа независима йерархия. Сега же подновяването чрез тая църква българската йерархия ще има и това добро, че ще тури българский народ от силното покровителство на Франция. Добър за папството и приемлив за Българете, актът удовлетворяваше и честолюбието на старий син на Римска Църква, като правеше да ечи неговото име посред славенските населения на турската империя и отвареше път за расширението влиянието на Франция по Въсток.

На другий ден след подписването този акт Турското правителство обеви, по докладът на Армено-католический патриарх, че е съгласно да припознае и утвърди българската униятска община в Цариград, вследствие на което речений патриарх тутакси приготви за нея една привременна църква в Галата. До где да се види, как ще върви и какви размери ще има новоучредената община, за нейний привременен началник се избра архимандрит Макарий. Нейните дела до правителството се вършеха, обаче, в първите времена чрез посредството на Армено-католический патриарх, по представление от архимандрита Макария.

В. „България” извести за станалото на 18 декемврий обращение към папата от страна на една част Българе в Цариград с извънреден лист със следните думи: „Отгде да захванем, не знаем... как да изразим всичките си душевни впечатления!... Всичко се извърши... Денят 18 декемврий 1860 г. е най-благополучний ден от всичките, които преминахме откак нашите майки са ни донесли на свят. Денят 18 декемврий ще е за нас първий народен празник...”

Щом се расчу, че някои от живущите в Цариград Българе приели уния с Римската Църква, всичките по-първи и по-благоразумни людие от нашите еднородци в турската столица се незабавно събраха на съвещание в метохът на българската църква гдето всичките едногласно осъдиха тая постъпка, като пагубна и унизителна за Българский народ, и всички се отзоваха с негодование и порицание за лицата, които бяха главните нейни виновници.

Ония двамина от ръководещите люде, които бяха спомогнали за провъзгласеньето унията, споделиха това порицание срещу главните двигатели наравно с другите членове на събранието. Толкоз силно преобладаваше помежду по-зрелите и поредъчни в това време люде отвращението към мисълта, че Българский народ требва да отстъпи от праотеческото си вероисповедание, за да му се припознаят от турското правителство църковните правдини, щото всеки, който искаше да минува за человек от тая категория, се срамуваше да каже сочувствена дума за унията.

За да не се излъжат еднородците в провинцията относително людието, които се решиха да се обевят унията на 1 декемврий, и за да се предопази въобще народът от подобна постъпка, събравшите се в метохът по-известни Българе решиха да испратят до всичките живущи вън от Цариград свои съотечественици едно възвание, в което, като им дават пояснителни сведения за станалото, ги съветват такожде да се не помамят подир агентите на пропагандата, но да стоят твърдо на истинно патриотическата народоспасителна и достолепна почва. Възванието, по нямане в това време народен вестник, се напечата на един отделен лист, който се распрати на всекъде, гдето живеят Българе. В това възвание на цариградските Българе до всичкий Българский народ се отражават твърде ясно възренията на представителите на чисто народната посока върху унията, тяхното мнение относително главните виновници на станалата в полза на католицизмът стъпка, и въобще се изрисоват много чърти от епохата. То е интересно за потомството във всичките тия отношения. Неговът текст е следний:

„Отгде за захванем, пита извънредний лист на „Латиния” (т. е. „България”221) от 18 декемврий. Отгде да захванем, питаме и ние. Толкова противонародно, толкова безмисленно може ли да се постъпи?

Отгде и как стана това, що обнародва папищашский лист?

Кое е това народно духовенство?

Кои са тези народни представници, за които хортува този народоубийствен лист?

Какво видяха и що предосетиха тези мними представници, че отидоха да направиха потъпка, която за винаги ще да е срам за народът?

Някой принуди ли ги, някой насили ли ги?

Отгде таквази постъпка?

Съотечественици! Здравата и голямата част на народът стои вярна на народната си вяра и постоянствова в решимостта си да добие със законен и честен начин онова, което желаем, по искането на религията ни222, сиреч народна независима йерархия. Всички ние имаме основателни надежди, че високото правителство на н. и. в. августейший ни цар няма да остави Българский народ да се онеправдава от гръцката патриаршия, но ще му удовлетвори законното желание.

Постъпката, за която поменува извънредний лист на Латиния е постъпка на хора без характер. И може ли наистина да бъде другояче?

Ето главните лица, които я извършиха със свойствената им безхарактерност и низост.

Първий е известний предател Драган Цанков, който, като гледа, че целта, която гони наедно с папищашските калугери, не ще да се достигне, и той ще остане във вечно презрение, гоним от всекиго Българина, где да си е лъжи изрече в мерзский си лист, за да смути и обезкуражи народът, дано го потегли някак на страната си. Низостта и развратността на този лъже-българин е известна между нашите съотечественици.

Вторий е Георгий Миркович Сливненец, някой си доктор, който, като не може да се ползува от докторията си, прибегна при папищашските калугери, като стана събрат на Цанкова по делата и чувствованията си. За него е доста да се каже, че той самси е думал много пъти, че е человек без вяра, но че той уш съветва Българете да припознаят папата поради някои си негови политически съображения.

Третий е някой си Манол Иванов от Загра. Този человек се е до сега омюхлюзвал три пъти. В отчаяното състояние, в което се сега намерва, той е готов и по-голяма стъпка да направи, а не само папата да припознае за глава на Църквата и за наместник Христов.

Четвъртий е Никола Ефтимов Сапунов. Какво е и що е този человек, него го Габровците доста знаят.

На четворицата тия може да се приложат, като помагачи, някой си Стоян Жейков Копривщенец, познат за глупавата си послушност, и Иван Кпинката от абаджийский еснаф, който им биде в тая случка оръдие, та излъга някои от събратията си еснафи да земат участие в недостойната постъпка.

Това са речените представници, за които упоменува извънредний лист на Латиния. От два-три месеца насам тези безсрамни хора непрестанно са ходили да смущават умовете на еснафите тютюнджии, абаджии и проч. Те са ги лъгали и кандърдисвали различно. Ту им са казвали, че Портата не може да припознае на Българете независима йерархия и че тя уш лъже народната комисия, ту са ги уверявали, че тя решително веке е отказала на Българете в исканието им и че най-доброто поради това е да се отнесат Българете до папата.

Това като вършиха два-три месеца и като малко успяха, те намислиха да сторят по-решителна постъпка. Ето те се съгласяват с Армено-католический патриарх да им даде едно кюше в една от църквите на Армено-католиците и обещават на един от поповете на българската народна църква, поп Тодора, 1000 гроша месечина, и на един несвестен калугер от Хилиндарский мънастир, по име Макарий, на когото всичкото достойнство е в голямата му брада, 2500 гроша, а после и патриарх българский да го направят. Сребролюбието у хора, които не почитат вярата си и нито я познават, е едно шило, което ги кара да се хвърлят на всекъде, където им видят очите. Оставало сега на лъжливите народни агенти да нагласят ден, кога да отворят църквата си и да провъзгласят унията си. Но требвало да има народ, или да се рече, че има народ, а отгде той да се земе?

Нашът Българский народ си знае народната църква и в папищашска не стъпа, понеже той си знае само неговата Вяра, неговата Църква и, както е праведно, тях само обича и почита. Безсрамните агенти и служители на папищашството, побудени от желание да турят в дело онова, за което толкова време са лъгали народът и с това паднаха в още по-голямо безчестие отколкото изнапред, не се много чудят, как да сторят. Те отиват, та излъгват народът, че всичките Българе, търговци и владици са се съгласили на унията и сичките до един са си дали вече подписите, и му казват в еди-кой си ден да се намери всеки в еди-коя си църква. Най-простодушните, или най-вятърничавите и лудите послушват, та отиват, но и пак всичките били около сто и петдесет души, в числото на които се намерили и няколко Арменци и други хора по любопитство.

Простодушний старец Йосиф, игуменът на Габровский мънастир, отишъл и той с дяконът си Виссариона, като бил коварно излъган от съотечественикът си Никола Евтимов Сапунов. Това е многочислений народ, това е народното духовенство, за които поменува санбенедетската утребка Латиния. Ако беше това нещо работа на един многочислен народ и на народното духовенство, този народ и това духовенство требваше да приеме уния в народната българска църква, а не да се крие в кюшетата на армено-католическите църкви.

Агентите на папищашството, ако бяха малко по-честни, требваше да си намерят всичко, което им е било потребно за тази цел, или пак с умно постъпване да накарат Армено-католиците да им го доставят, ако не можеха те сами, а не да са принудени били заедно с побегналий поп Тодора да откраднат от българската църква черковни одежди, книги и други работи. Каква безсрамност! Каква низост! Тя пада единствено върху лудите глави на четирите главни агенти на противо-народната работа, която стана на 18 декемврий.

Поповете се надеели, че ще служат литургия в този ден. Тъй мислели и другите, но Папищашите не вършат тъй, както мислят някои простодушни Българе. Те, въпреки обещанието си, земат простодушните Българе на истинтак, та ги испитват хубавичко, вярват ли в главенството и наместничеството на папата, познават ли за свети догмите на Римската Църква, и, като чули отговор да, зели им и подписи за по-голямо уверение. Сетне ги събират в една католическа църква, гдето Арменский патрик им казал слово на турски. Словото изражавало радостта на Арменский патрик и уверявало новообращените да не мислят, че ще имат покровителството на коя да е чужда сила, нъ че си остават пак рая по поданство, а по вяра католици.

Но какво стана после? Простодушните тютюнджии и бахчеванджии виждат, че са станали жъртва на една коварна измама, и се повръщат сега един по един, като искат назад, в простотата на сърцето си, подписите си и като се силно ерят върху агентите на папищашството.

Съотечественици! Ето как е работата. Народът е чист от това безчестие. То пада главно върху четирмата горе-речени агенти, сиреч върху Драгана Цанкова, който придоби гнусна известност в отечеството ни, и върху неговите едномисленици и сътрудници Георгя Мирковича, Манола Иванова Заграчанина и върху Никола Евтимова Сапунова Габровчанина.

Кой из нас не желае да си добием народна независима йерархия, както иска Вярата ни?223 Но работата не е да я добием с изменение на Вяра, по желанието на подкупените, безсовестните и най-главните неприятели на милото ни право, а със законен и честен начин, както иска целий наш народ и както е благоприлично пред человеците. В туй законно добиване требва да бъдат положени старанията на всеки истински Българин, него желаем и искаме и всички ние, и, с Божията воля, милостта на възлюблений ни господар, султан Абдул Меджида, няма да ни остави, без да испълни това горещо желание на всичките истински Българе, вернейши нему поданици. Господ да продължи на многая лета благите му дни!

Цариград, 22 декемврий 1860.

Духовенство: Макариополский Иларион, прежде Велешский Авксентий, йеромонах Иларион, споменуемий из лъган свещенодиакон Виссарион, свещенодиакон Рафаил, свещенодиакон Алексий.

Народни представители: X. Н. X. Д. Минчоглу Търновский представител, Димитър И. Гешооглу народен представител, Хр. П. Тъпчилещов.

Търговци: Н. П. Тъпчилещов, Хр. Д. Караминков, Мих. Д. Панайотов, К. В. Славчевич, К. Маринович, Димитрий Добрович, Хр. С. Арнаудов, П. Д. Павлов, Дим. Н. Бракалов, Киро X. Попов, Мих. Райкович, Ив. В. Чоканов, Хр. X. И. Мавридов, Петър Николаевич, Ст. Д. Бояджов, Божил Иванов, Киро Иванчо X. Петрови, Дим. X. Несторов, И. Р. Хаджаров, Г. Груев, И. Г. Дайнелов, Иван Найденов - учител, Т. Ст. Бурмов - редактор на Българските книжици, X. Генчо X. Ф. Холович, Станчо X. Гавраилов, Братия Г. Комсиеви, Ив. Йорданов, С. Г. Симов, Никола Авраамов, Хр. К. Басмаджиев.

Еснафи: протомайстор Драган Г. Чавдаров, протомайстор Иван Р. Франджов, протомайстор Иван Дочов, протомайстор Хр. Т. Рабаджов, протомайстор Енчо Т. Еленкин, Стойко Мирчов, Калчо Иванов, Киро Лазаров, Никола Павлов, Димитър Хр. Балтаджи, Димитър Иванов, Гошо Мирчов Царев, Петър Н. Карадимов.”

В. „България” побърза да отговори на това възвание с извънреден лист. В отговорът си, той като кореше всекак главатарите на народът в Цариград, посочваше превъсходството на положението, в което се намирали били униятите Българе пред православните, т. е. че първите били вече званично припозната община, а вторите се лъжели само с празни надежди.

Възраженията, които се отправеха от православний българский стан срещу унията бяха предмет на особено внимание от страна на пропагандата. Тя се стараеше с всевъзможни начини да ги опровергне, за дано някак се склони по-скоро Българский народ да се подчини на папата. Понеже на простий народ, при преминуването от едно исповедание в друго, най-много прави впечатление променението в обредите, а пък от страна на противниците на унията се непрестанно твърдеше, че униятите променят Вяра, че и самите обреди на Православното Исповедание, които им се сега запазват, ще бъдат след време заменени с обреди чисто католически, то агентите на пропагандата намериха за добре, преди да дойде отговорът от папата върху молбата, отправена до него на 18 декемврий, да издаде Армено-католический патриарх Хассун едно писмо от името на Римский първосвещеник в смисъл такъв, щото да не остане никакво съмнение, че както догмите, така и обредите на Въсточното Исповедание ще бъдат запазени за Българете, които приемат уния. В това писмо, издадено четире дни след провъзгласението унията, в отговор на писмото, което адресуваха до него водачите на униятската община, Хассун казва:

„Вашите религиозни обреди, обичаи и начинът на исповеданието догмите, установени от светите Отци и упазени благочестиво, не само няма са се изменят, но ще се почитат и ще приемат ново потвърдение, както обеви това тържествено сегашний върховен първосвещеник н. с. папа Пий IX в своето окръжно от 6 януарий 1848, проводено до възсточните христиене.

Вашето духовенство с народната му йерархия ще се почита и потвърди в своите степени и почести. Прочее, духовенството и йерархията, която ще ви управлява, ще бъдат вашето духовенство и вашата народна йерархия под защитата на върховната власт на върховните първосвещеници, които са толкоз обичали вашата Църква и вашът народ.”

Същевременно Портата побърза да потвърди думите си, че припознава Българо-униятската община. Тя даде печат на тая община, нещо което не беше направила за Българо-православната, ако последнята и да считаше вече близу девет месеца от отделението си от гръцката Цариградска патриаршия.224

За да има бърз успех унията, папата от своя страна потвърди в най-скоро време думите на Армено-католический патриарх.

В посланието, което Пий IX отправи до Латинский архиепископ в Цариград, монсиньора Брюнони, по случай на известието за приеманието уния от една част Българе в Цариград, стоят, между другите, тия думи:

„Ние ви написахме, честний брате, без всека забава това послание, с което ви препоръчваме да известите, в нашето име, на същите съединени Българе, че ние се крайно радваме за тяхното толкоз желано връщане в исповеданието и единството на Всеобщата Църква, и в нашето име още да ги уверите, с най-благоскпонни думи, за особената и съвсем отеческа нежност, която имаме за тях, като ги пригърнете с любов, като наши най-обични чада на Всеобщата Църква, и им кажете, че ние сме расположени да извършим всичко, което може да бъде в тяхна голяма духовна полза, и дано даде Бог скоро да пригърнем и да видим съединени с нас и с този Петров престол всичките други членове на благородний Български народ, особено ония, които са в духовен чин и които са почетени с високи църковни чинове.

Същите тия обични чада, съединените Българе, изложиха ни твърде почетни в гореречените техни писма своите желания за упазване техните свещени и законни обреди, тяхното Богослужение и тяхната йерархия. За това, честний брате, вие ще потвърдите, в нашето име, онова, което им вече отговори честний брат Антон (Хассун), Арменский патриарх, сиреч, че ние им даваме твърде драговолно онова, което изрекохме и обевихме ясно и открито върху тия точки с нашето окръжно послание от 6 януарий 1848 до въсточните христиене.225

При всичката мегка форма на актът за присъединението на към Римската Църква, при всичките уверения от страна на представителите на папата в Цариград, че догмите, обредите и обичаите при Богослужението, които отличават Православната Църква от другите Църкви, не ще се в нищо изменят; че българското духовенство ще управя църковно-общинските дела на Българский народ „под защита на върховната власт на върховните първосвещеници”, уверения, които прибърза да потвърди и сам папата; при всичките улеснения, които правеше на Българо-униятската община

Портата; при всичките, от друга страна, неблагоприятни и съмнителни знакове, че ще може да се припознае българската независима от патриарх и от папа йерархия; при всичките големи затруднения, които посрещаше чисто народното дело, унията не напредваше. Напротив, след като се узна, че тя е дело на малцината явни агенти на пропагандата, мнозина от ония, които бяха, по незнание, взели участие в постъпката на 18 декемврий и фигурираха при първите събрания в униятската църква, хванаха да се оттеглеват полегка легка. В униятската община останаха само онези, които, по тая или оная причина, имаха личен интерес да стоят в нея и колкото други по-прости хорица те можеха да задържат с личното си влияние.

За да не замръзне работата в самото още начало, Портата прибърза, по молбата на главатарите на унията, да се распореди да се припознаят от надлежните власти особени мухтари226 за Българете унияти във всичките махали на Цариград, без да се гледа, има ли или няма в тях жители Българе. Но и тая мярка не произведе очакваното действие и не повлия за успехът на унията.

Незабавното отделение на българската народност от гръцката по всичките махали, отделение, което толкоз се е желало от Българский народ, не прилъга нашите еднородци. Названието унияти Българе, за което се назначаваха тия мухтари, показваше всекиму, с каква цена се е придобило това отделение и какъв характер то носи. Мухтарите унияти бяха мухтари in parti bus.

Още по-голямо фиаско претърпяха агентите на папството в провинцията. При всичките приканвания и замамвания на техний орган, дълго време населението не заеви нигде желание за съединение с Римската Църква. Предадени на пропагандата хора имаше обаче на всекъде. Тези хора работеха с усърдие и постоянство достойни за по-добри дела. Те придумваха народът с всевъзможни средства да последва примерът даден на 18 декемврий в Цариград, но безуспешно.

Едвам след два месеца от провъзгласението униата в Цариград, агентите на папството могоха да примамят една част от Българете в Едрине и да основат и в този град един малък център.227 Гласът, който се разнасяше по всичка България от страна на представителите на чисто-народното дело, се внимателно слушаше и следваше. Нашите еднородци осещаха правотата и чистотата на този глас и не се поддаваха на софизмите и при-мамванията на агентите на пропагандата, колкото хитро и да действоваха последните.

Представителите и дейците на папството в Цариград мислеха, че, като се провъзгласи веднаж унията в Цариград и се учреди там една българска църковна община под покровителството на папата, всичкий Българский народ непременно ще се присъедини до нея, кога се научи, че Портата отказва да припознае българската независима йерархия, и поради това бяха не малко озадачени, като видяха, че очакванията им, които бяха толкоз вярно, но видимому пресметнати, не се сбъдват.

Те се принудиха да прибягнат към средства, с които да се произведе по-силно впечатление помежду Българете в полза на унията. За такова средство, най-първо, те намериха да се ръкоположи от папата един патриарх за Българете, без да се гледа, че е още малко между тях числото на последователите на унията. Кога се чуе, че за съединените с Римската Църква Българе е назначен патриарх от българский род, и че този патриарх е припознат от султановото правителство, и то в онова същото време, когато българските архиереи от православний стан, Иларион и Авксентий, които бяха вече извержени от патриаршията, ще да са негли в заточение (на пропагандата това беше станало известно от турски источници по-рано), та няма съмнение, - мислеха си агентите на пропагандата, че всичките Българе, волею неволею, ще влязат в широкоотворените от папата врата за въздигането българската народна йерархия и освобождението българската народност от гръцкото порабощение. За кандидат на патриаршеското звание те одобриха архимандрит Йосифа Соколски228, игуменът на Габровский мънастир.

Архимандрит Йосиф Соколски беше дошъл от Габрово в Цариград в началото на месец ноемврий 1860 година, с единствена цел да види, какво става с въпросът за българската йерархия и дали скоро ще хванат да се ръкополагат Българе за владици. Ако и да беше почти безкнижен, защото едвам можеше да чете и да пише, той, като беше виждал отблизу, какво нещо са гръцките владици, мислеше, че е не по-малко достоен от тях да носи архиерейска митра. Той имаше основание да мисли даже, че превъсхожда в много отношения тия владици и че въобще е един от по-първите и по-достойните духовни лица на България.

Той знаеше уставът на богослужението, като петте си пръста, четеше наизуст много псалми и молитви, държеше страна в църквата, на вечерня и утреня, в пълно съзнание, че проумява и върши делото си по-добре от всичките попове в Габрово. При това той беше основал един мънастир, на който беше вече игумен в архимандритски сан близу до тридесет годин. Отдавна време още той подаваше на всичките мънастирски братя пример на строг пост и въздържание. През Великий пост той не ядеше по три дни, а по някога и по пет дни, и повече от петдесет годин не беше турел месо в устата си. Всичко това съставеше, според него, преимущества, които му дават право, ако не да управлява епархия, то поне да носи архиерейский сан и да възлага на главата си митра, кога служи в мънастирът.

„Не мога вече да търпя, казваше той, в началото на 1860г. наедного, който заминуваше за Цариград, да гледам че стават владици само Гърците. Занеси много здравие на еди-кои си чорбаджии в Цариград от мене и гледайте да ме направите по-скоро владика. Аз искам, като служа, да туря и аз на главата си митра. Ако би патрикът да не ще да ме направи владика, отивам в Рим да ме направи папата”.

В простотата си, Йосиф Соколский и не знаеше, какво е различието между Римский папа и Цариградский патриарх. Той знаеше, че има папи светци, както Св. Лев, Св. Григорий, Св. Силвестър и проч., на които беше нееднократно чел житието в четьиминеите. Но че отпосле папите със своето властолюбие отстъпиха от чистотата на Христовото учение и допуснаха неизвестни на древните Отци нововъведения, той не знаеше това отчетливо. Поради това той и не разбираше, защо да не бъде той ръкоположен за архиерей от папата, ако гръцкий патрик не е на това съгласен.

Като стигна в Цариград, Йосиф Соколский седя няколко недели при българската църква на Фенер в очакване, че скоро ще се припознае от портата българската йерархия и той ще се бъде завладичен. Като се протакаше работата и като беше му умръзнало да седи в Цариград далеч от реките и горите на Габровската планина, за които отколе вече въздишаше сърцето му, той лесно се помами от привържениците на унията, които често слушаше да му казват, че Гърците няма никога да се съгласят да стават и Българе владици, че чорбаджиите лъжат, а пък папата, щом му се поиска българска йерархия, ще я даде незабавно, та че и него само ще направи завчас владика. Когато агентите на папството намериха за целесъобразно да се ръкоположи по-скоро патриарх за Българо-униятската община и хванаха да премислеват, като кое от духовните лица на тая община ще да е най-добре да се препоръчи за това звание, те дойдоха до убеждение, че архимандрит Йосиф Соколский притежава най-сгодните, дойдоха до убеждение, че архимандрит Йосиф Соколский притежава най-сгодните, според тях, качества да носи патриаршеската мантия.

Старецът Йосиф беше крайно добродушен и прост. Като гледаха, че не отбира нищо, а пък не е нито лукав, нито сребролюбив, а още и води живот благочестив и добродетелен229, дейците на пропагандата и главатарите на новата униятска община не се страхуваха от него, че ще злоупотреби с високото си положение или че не ще се води от тях. Те бяха уверени, че, при тия качества, той ще бъде в ръцете им, като едно най-послушно дете.

Избраното за патриарх лице требваше да се ръкоположи от самий папа, и поради това дядо Йосиф Соколский требваше да се заведе в Рим. Тая мисия зеха на себе си началникът на лазаристите в Цариград, Боре, който беше и най-ревностен деятел на латинската пропаганда между Българете, Драган Цанков, и д-р Георгий Миркович.

Бъдещий архиепископ и патриарх на съединените Българе требваше да се съдружава и от един диакон, и за такъв се намери диакон Рафаил, монах от Рилский мънастир, който такожде бе приел унията и който по-после се произведе за епископ на униятите Българе в Едрине230. Всичките тия лица отидоха в Рим, като депутация от страна на Българский народ, която да помоли светий отец да даде на този народ един патриарх в лицето на старецът Йосиф Соколский.

Депутацията тръгна от Цариград на 15 март 1861 год., а пристигнала в Рим на 22 март.231

На станцията от вечний град депутацията посрещнал, по заповед на папата, сам префектът на пропагандата, кардинал Барнабо, който я и завел в приготвений за нея дом. В същата вечер когато пристигнали, членовете на депутацията имали дълга аудиенция у кардинала Барнабо.

„Колко поздравления, колко ободрения, колко доказателства от почест и благосклонност ни даде негово високопреосвещенство!”, пишеше оттам във вестник „България” един от членовете на депутацията, който не ще да е бил друг освен Боре; „но най-много, колко негово високопреосвещенство беше щастлив да ни извести, че депутацията ще има, след малко време, щастието да се представи на светий отец.

Вечерта срещу нашето пристигане в Рим светий отец се беше малко разболял по времето на службата в църква и беше даже баялдисал. Бяха го изнесли от църквата, и той не беше още оздравел. Но, щом се известил за нашето пристигане, извикал:

„С молитвите на този добър народ (Българете) аз оздравех, и аз вардя първий прием за тяхната депутация. Само нека благоволят да потърпят два-три дни и да се помолят още за мене”.

След четире дни кардинал Барнабо и секретарят му Каналди завели депутацията във Ватикан с особени екипажи. Щом тя влязла в приемний салон, папата извикал: „Елате, елате, чада мои; елате, чакам ви”. - „Светий отец беше прав, разказва по-нататък кореспондентът на „България”, и облегнат на масата си. Ние бяхме му целунали вече краката и се разтоварехме, когато негово високопреосвещенство, кардиналът префект на пропагандата и секретаря му, които влезоха след нас, му казаха, че архимандритът желае да му отправи няколко думи по български”.

Пий IX тутакси поканил българский архимандрит да говори, и той уши исчел по български едно словце, което имал написано и което е било съставено по французки от Боре, а преведено на Български от едното из Българете-членове на депутацията.

В словцето се казва, че съединените Българе се връщат във Вярата на бащите и дедите си, че Българский народ, до като бил покорен и верен на ръководенето на бащата на голямата християнска фамилия, законний наследник на Св. Петра, бил благополучен и богат с духовни и мирски блага, но, прелъстен от лош пример и вероломни съвети, той поискал да се отдели, подобно на блудний син в евангелската притча, от фамилията и, като се отдалечи в най-пустата страна, страната на заблуждението, се хранил много векове с жълъд, т. е. „с нечистото учение на Фотиевата схизма”. Най-после като гинел от бедност и глад, той си напомнил светий отец, който го е родил за животът на христиенството.

В това припомнене той си казал, в лицето на съединените Българете: да идем да го намерим, като припознаем, че сме съгрешили на небето и пред него. „Тъй светейший отче - казвал при свършване словцето си старецът Йосиф - ние с връщаме под стрехата си, одързостени от вашето призование, което не е само призованието на прошката, но още гласът на любовта и на нежността. Ние сме слаби тълкователи на всичките наши братия Българете, съединени с нас в същото исповедание на католическата вяра. Ако има още от тях, които да се задържат пред вратата от предразсъдъците, невежеството или от други препятствия, благословението, което ще ни дадете, ще привлече, надеем се, същата благодат върху тях, и така ние ще станем пак едно стадо под един пастир. Амин.”232

Папата зел после това от ръцете на българский архимандрит словцето, което било написано не само по български, но и по французки, и отговорил, че с голямо удоволствие приема проводената от Българете депутация; че той се бил нажалил от радост, като се научил, че една част от тях се върнали във вярата на бащите си и че това връщание е едно от най-големите утешения, които Бог му праща. Като помолитствовал да утвърди Бог в решението им ония Българе, които са се върнали в пазвата на Римската Църква, и да вдъхне на другите мисълта да последват примерът им, и като изразил пълна надежда, че молитвите, които възнася към небето за това, ще бъдат чуени, Пий IX свършил с тия думи:

„Колкото до ония неща, които се отнасят само до мене, знайте, чада мои, и не забравяйте, че аз искам да съдействовам на вашето съвършено връщание в пазвата на истинската паства с всичките възможни и прилични средства. Нека прочее този добър старец (архимандрит Йосиф) се приготви. В неделя, гдето иде, аз сам ще го ръкоположа владика. Нищо по-прилично от това да последвам и аз преданията на мойт предшественик, папа Св. Николай I, който ръкоположи първий ви архиепископ, веднаж като сте се съобразили и вие с преданията на вашите прадеди”.

След това Пий IX известил, че е заръчал за бъдущий българский архиепископ един потир, но той не бил още готов, и че и другите членове ще имат подаръци. На отпущане, когато депутацията му се кланела до земя, а архимандрит Йосиф стоел на колене, негово светейшество уловил архимандритът за ръка, дигнал го и му казал: „Ще се погрижим да основем една семинария за българското духовенство”.

Когато архимандритът тръгнал да излезва из салонът, папата му бил казал по български: „Сбогом, българский патриарше”.

След аудиенцията у папата, депутацията била заведена у държавний секретар, кардинал Антонели. През всичкото време на пребиването си в Рим, депутацията била предмет на особено внимание от страна на папский двор и на жителите на градът. Нейните членове били развождани по забележителните места на вечний град в особени хубави кола, дадени в расположнието й от папский двор. Жителите на Рим, всеки път, като се зададели колата на стареца Йосифа, викали: „Да живее Българский патриарх.”233

Но Йосиф Соколский, при всичко че и сам папата го поздравил на аудиенцията с титлата български патриарх, се наименова в папската грамота не патриарх, а архиепископ и апостолский наместник на съединените Българе. В писмата из Рим, които бяха се испратили тогава за напечатване в цариградските вестници, се казваше, че титлата апостолски наместник, без да има по-малко значение от титлата патриарх, давала по-големи привилегии от последнята.

„Титлата апостолский наместник се предпочете, думаше едно писмо, обнародвано в Journal de Constantinople от 17 априлий, за да се удовлетворят в най-голям размер потребностите на положението, което заема от ден на ден вероисповедното движение на Българете”.

Но папата се обрекъл, в присъствието на кардиналите, архиепископите и прелатите от въсточний обред, да даде на архиепископът и титлата патриарх, когато числото на съединените Българе достигне петстотин хиляди, щото да има под негова власт няколко епархии.

Йосиф Соколский и другите членове на депутацията били осипани с подаръци. Папата подарил на архиепископът скъпоценен потир и архиерейско облачение по въсточний обред, а жителите на Рим му поднесли, за спомен, една дароносица.

Мирските членове на депутацията получили между другото ордени от негово светейшество, във възнаграждение заслугите им за Църквата.

Новоръкоположений архиепископ и апостолски наместник на съединението Българе пристигна в Цариград на 14 Априлий. Наскоро след пристигането си, Йосиф Соколский направи посещения на Латинский архиепископ, монсиньора Брюнони и на Армено-католический патриарх, монсиньора Хассуна. Многочислена свита от духовни и мирски лица, възседнали на коне, и последвани от гавази, испроводени от Портата, го съдружаваше при тия посещения със същий алай.234

В очите на цариградското простолюдие Йосиф Соколский беше вече, според този алай, такъвзи също патриарх, както и другите патриарси, Арменский, Гръцкий и пр. Агентите на пропагандата и униятите Българе го нарекоха такожде патриарх. Те дори и вратата на домът, гдето беше униятската църква и имаше местопребиванието си старецът Соколский, не наричаха другояче освен патриаршески врата.235

В същност те имаха право. Униятите Българе получиха в лицето на Йосифа Соколский в гражданско отношение такъв също духовен началник какъвто имаха Арменците, Армено-католиците и Гърците в лицето на своите патриарси.

С ръкоположението особен архиепископ за Българо-униятите и с незабавното му припознаване от Портата за техен народоначалник (миллет-баши), тържеството на привържениците на унията стигна най-горнята си степен, толкоз повече че, когато така те тържествуваха и се хвалеха с пълна сполука, в станът на православните Българе надеждите за припознаване от портата независимата православна българска йерархия бяха се почти изгубили, и отчаянието беше готово да обземе всичките духове. Но нашите еднородци, както в столицата, така и в провинцията, се опазиха от искушението и не се увлякоха в унията, както се очакваше в турските политически кръгове и както мислеха в Рим, основаващи се на уверенията на агентите на пропагандата. Това впрочем се дължи отнюд не на грижите и предпазванията на гръцкото духовенство, а на превъзмоганието, което имаше в сърцето на тогавашните по-влиятелни еднородци наши гласът на здравий разум и на истинский патриотизъм, всекога верен на праотеческите предания.

Приеманието унията от една част на цариградските Българе не произведе в умовете посред гръцкото общество и висше духовенство някое променение. То възбуди в патриархът и окръжаващите го владици повече негодование срещу главатарите на българската в Цариград община, които работеха наедно с Илариона, за да се припознае народната българска православна йерархия, отколкото настроенье да се направят някои сериозни устъпки за удовлетворенье народните български желания и премахване опасността от страна на латинската пропаганда.

Патриарх Йоаким издаде в последните дни на декемврий едно послание до подведомните нему православни христиене в столицата и нейните предместия, с което запрещаваше посещението униятската църква, като не принадлежаща вече на православието, и в истото време осъждаше както ония Българе, които приеха съединението с Римската Църква, така и тия, които бяха останали верни на Православието, но бяха заевили, че не признават вече над себе си властта на Цариградский патриарх и бяха се произнесли да се не поменува вече неговото име в българската народна църква.

Негово светейшество особено порицаваше в посланието си народните български архиереи, които представеше, като виновници на отцеплението от Православието на едните и на несъобразното с каноните постановление на другите. Това окръжно послание, освен че не можеше да повлияе нито най-малко върху умовете на униятите Българе, които не искаха нито да чуят, какво мисли патриархът за постъпката им, озлоби и ожесточи против негово светейшество още повече Българете, които си бяха начрътали да искат да се обезпечи отделното развитие и самоуправление на Българский народ без отстъпвание от праотеческата Вяра, и това те изразиха твърде недвусмислено с отпечатването на един отговор върху патриаршеското окръжно писмо, който носеше подпис: „От народната Православна Българска Църква”, и който те распратиха навсекъде в провинцията.

Този отговор е проникнат от чувството на голямо негодование против патриархът, който се проевява твърде рязко на всека редушка. Вместо да се погрижи за удовлетворението справедливите искания на българский народ и с това да затвори вратата на пропагандите, негово светейшество, казва се в отговорът, изсипва всевъзможни порицания върху всичките Българе, защото поискаха църковната си независимост, съгласно с отеческите и съборни постановления.

Патриархът и синодът си присвояват название: Църква Христова, но Българете не могат с това да бъдат въведени в заблуждение и да ги считат за действително представляващи Църквата Христова. Българете такожде нито най-малко не дават внимание на думите на негово светейшество, че били нарушили църковните правила, като отблъснаха властта му, която е служила за потъпкване българската народност, българский език и за извършване злоупотребления и притеснения, които унижават Вярата.

„Каква ще да е тази Църква Христова, която да дозволява на Владиците многообразно и разновидно да притесняват невинните христиене, да подават съблазнителни примери, а да не дозволяват да им кажат самите христиене:

„Или испълнете заповедите на Иисуса Христа, основателят на вярата и заповедите на светите му апостоли, или ще ги испълним и ще ви распъдим; или вардете църковните правила и дайте ни народът правдините му, или ще ги увардим и ще си земем правдините, които ни дават тези правила; или образи бивайте на стадото и го поучавайте с примерът си, стига сте го притеснявали и развращавали с беззаконията си, или ще ви отхвърлим и ще си намерим пастир по Вярата. Нека не мисли негово светейшество, че Българете са добитъци, които не знаят какво правят, и че поради това той може пак да ги накара да си турят шиите под неговът хомот, като им каже, че те престъпили правилата с това, че му отхвърлили властта.

Българете, не само няма да останат пак под гръцките владици и да ги гледат равнодушно, като се гаврят с Вярата, но ще се постараят да принудят и тях сами, волею неволею, да тръгнат в правий път.

Негово светейшество няма нито най-малко право да говори не само против православните Българе, които му отказват повиновение, но нито срещу ония, които се отделиха от Православието и приеха католицизмът, защото сама патриарши-ята е причина на тяхното отстъпление, те бягат от нея окаяните, но, разумява се, паднаха в по-лошо.”

- Отговорът се свършваше с увещание към всичките еднородци да се вардят „от фанариотский квас”, да се не поддават на вятърът, който вее от латинската пропаганда, и да бъдат уверени, че „правдата на Българете ще надвие на лъжата на Фанариотите” и че Българский народ с постоянството си ще добие йерархия независима както от патрикът, така и от папата.

На този отговор върху патриаршеското окръжно послание се приготви от страна на патриаршията едно дълго опровержение, което се напечата на гръцки и български под насловие: „ЛаЛа ка! д/7 aiconqaqg, глаголи и да не умолкнеши”, (Деян. XVIII, 9), но то освен че не можеше, разбира се, да разубеди някого от Българете, ами остана, може да се каже, незабележено, като че да не се е евявало на светът.

Патриаршията осещаше, обаче, че с едно запрещение от нейна страна да не посещават православните христиене униятската църква, с едно порицание постъпката на българските народни архиереи, които се явно туриха на чело на движението против нея, с едно мъмрене и осъждане всички ония, които последваха това движение, тя не ще може да се ограничи.

Българете дори и в очите на мнозина от Гърците, не бяха съвсем криви. Пред вид на опасността от пропагандите, пред вид на очевидната справедливост на оплакванията на Българете, патриаршията требваше да направи нещо за тяхно удовлетворение, ако не искаше да навлече на себе си порицанието на всичкий православен свят. Да бъде устъпчива и благоразумна се подаваха ней съвети и от такива места, гласът на които тя не можеше съвсем да пренебрегне без страх за по-лоши последствия.

Патриарх Йоаким намери прочее за добре да направи някои маловажни устъпки на Българете, но, за да се вардят за напред в неприкосновеност правдините на Вселенский престол и за да бъде той по възможност ограден в бъдущето време срещу такива посегвания, каквито си позволиха цариградските Българе на чело с Илариона и Авксентия, негово светейшество намисли да съедини тия устъпки със строги мерки против нарушителите на каноните и на правдините на престолът. За да подготви испълнението на този план той, най-първо, изиска от находещите се в България гръцки владици да му представят от страна на Българете адреси, в които да се изевява преданост и покорност на Великата Църква. Тия адреси имаше да послужат на негово светейшество за доказателство, че голямата и здравата част на Българский народ остава твърда в праотеческата си преданост към Великата Църква, че следователно смущенията върху църковната почва, които стават тук-там, са дело на малцина някои честолюбци, миряне и духовни лица, против които църковната власт требва да земе надлежните мерки, съгласно с каноните.

Подобни адреси, които се вижда от архивата на патриаршията, се испратили обаче само от Кюстендил, от Ниш, от Враца, от Белоградчик, от Ловеч и от Видин, при всичко че са били искани навсекъде из Българско. Противонародний дух, в който са съставени някои от тия адреси, явно показва, че те са били диктовани от самите владици и че са могли да бъдат подписани само от няколко подлизници и мюзевири, каквито на всекъде е имало и има и сега. Също така, едновременно им испращане около крайт на януарий и тяхното еднакво съдържание не оставят място за съмнение, че са се испращали по предписанье на висшето църковно началство.

Адресът от Кюстендил изражава негодование против ония, които са се дигнали срещу местний владика, обвинява народний български архипастир Авксентия, че се опитвал да отлъчи от православната вяра Кюстендилската епархия, обевява, че Гъркът архиерей на тази епархия е канонический неин архипастир, който й е направил много добрини, и нарича

Великата Църква кърмилница, наставница и покровителка.236 В адресът от Ниш се исказва негодование срещу ония от цариградските Българе, които приеха уния; но той осъжда и Българете, които дирят народните си правдини от патриаршията, като остават твърди в праотеческата си Вяра.

Подписаните думат в него: „Провъзгласяваме всички ония, които се опитват да смутят мирът и спокойствието на общата наша майка Църква, като мятежници и отстъпници от Великата Христова Църква... Не споделяме никак нововводимите от чужбина идеи, на които двигател са страстта и своекористието, и удостоверяваме, че, като пребиваваме в отеческите предания, приемаме за вероисповеден началник когото би ни испратила, като способен и испитан, Великата Църква, и както открай нашите бащи са били благодарни от непрекъсваний ред на светите архиереи, които ни са били испращани от Вселенский престол, така и ние сме преблагодарни от нашът владика” и пр.

Жителите на Враца също изказват в техний адрес крайня благодарност от новий им епископ Българинът Паисий.237

Жителите на Белоградчик осъждат ония Българе, които са приели унията и исказват признателност към Великата Църква и към владиката си.

В адресът си Видинци казват, че осъждат малцината безразсъдни Българе, които от няколко време се мъчат по всекакъв начин да вкарат нововведения в Православната църква. Те считат още за своя длъжност, като гледат „как злославните уста на тия Българе не пощадили честта на Църквата и на свещений клир”, да принесат на последнята благодарността си, че и удостоила с такъв архиерей. „Чест и слава е за нас, прибавят те, да се причисляваме до целий православен свят, понеже сме всички братия без различие на племе и на народ. Това като исповядваме в съвестта си, осъждаме лъжата и измамата на ония, които се провъзгласят самозвани представители на Българете ради своите преисподни цели и търсят пред Високата Порта и пред Църквата правдини уш от страна на всичка България”.

„От тия адреси и прошения, бележи се в докладът на комисията на общото (гръцко) събрание, свикано в 1864 год. в патриаршията за разгледване българский въпрос, патриарх Йоаким, като видя, че православний Български народ се размъща от малцина някои, и че христоименното испълнение негодува против великодушието на Великата Църква, съзва на 24 февруарий 1861 голям събор от бившите Цариградски патриарси, от блаженнейшите патриарси (т. е. Александрийский, Йерусалимский и Антиохийский) и от всичките находещи се в Цариград свети архиереи, между които бяха и Българете по произхождение -Родоский Игнатий, Пиротский Доротей и Врачанский Паисий. Този събор, като зе във внимание противоканоническото поведение на Макариополский Илариона и на бивший Диррахийски Авксентия и като ги пригласи три пъти, според свещените канони, да дойдат да дадат пред него ответ, понеже се не евиха по непокорство, ги извъргна от архиерейский сан, като въздрузивши нов жъртвеник в самий център на Вселенский престол, като непокорни, като отстъпници и като нарушители на 31 и 35 апостолски правила, на 15 правило на Двукратний вселенски събор, на 5 правило на Антиохийский събор и пр.

Едновременностяхтой извъргна, по същите причини, и Пловдивский митрополит, Паисия238, които всички се осъдиха на заточение. Съборът лиши от сан и свещениците и дияконите, които бяха ръкоположени от речените архиереи”.

Патриарх Йоаким смяташе, че с извържението Илариона, Авксентия и Паисия, домогателство на Българете да се припознае за тях една самостоятелна йерархия се посича в коренът си, толкова повече, че с извържението българските владици, по стар обичай, беше свързано и заточението им, за което патриархът беше се споразумял предварително с Портата. Щом бъдат извържени и заточени Владиците, които представляваха българската йерархия, последнята ще се обърне в една неосъществима мечта, мислеше си негово светейшество, и Българете, по необходимост, ще се задоволят с някои устъпки, натъкмени за удовлетворенье народното им самолюбие. Но патриарх Йоаким и окружавшите го архиереи останаха горчиво излъгани в предположенията си.

Лишението от сан българските народни архиереи не озадачи нито най-малко нашите еднородци. То ги само огорчи и още повече раздразни против патриаршията. От тяхна точка на зрение, тая мярка нямаше нито най-малко основание в учението на Църквата и в съборните правила.

Апостолските и съборните правила, които послужиха на събраний в патриаршията събор, като основание за извържението от църковний чин Илариона, Авксентия и Паисия, според българското възрение, не можеха да се приложат справедливо към българските народни архиереи.

Българский народ, българските архиереи се отложиха от подчинение Цариградскому патриарху, защото се убедиха, че последний не се съгласява доброволно да възвърне на този народ неоспоримите му правдини; че гръцкото духовенство иска и занапред да притеснява, с името на Вярата и на Църквата, българската народност в полза на гръцката и да господарствува над Българете, като над племе, което като че е нему заробено по силата на самите църковни узаконения. Такова стремление от страна на гръцката йерархия, като явно противно на християнската Вяра, беше способно да развълнува всекий Българин.

Лишението от сан българските владици не беше друго, в очите на Българете, освен изражение на това същото стремление. При това съборът, който го произнесе, наруши, от пристрастие, самите правила на църковното съдопроизводство, според които един привлечен към ответственост епископ се вика в епископский събор на съд чрез епископи или с грамота три пъти, и за евяването му пред съдът се дава месечен, двумесечен и даже годишен срок, според обстоятелствата (74 Апостолско правило и 18 правило на Картагенский събор).

Българските архиереи, Иларион и Авксентий, се викаха в едно и истото заседание на съборът, който ги осъди, три пъти в разстояние на два часа, а не на един или повече месеци, и се викаха от двама архимандрити, а не епископи, а Пловдивский Паисий не се повика никак.239 Че съборът и патриаршията произволно нарушиха правилата на църковното съдопроизводство, това се засвидетелствува наскоро и от дванадесет владици-членове на този събор, които бяха подписали извержението на българските архиереи от църковний чин.

В едно прошение, което подадоха на Портата тия архиереи няколко месеци след съборът, за да се оплакват от произволът на патриарха Йоакима, те, между другите обвинения против него, указаха и на неправилното осъждане и извърженье българските народни архиереи.

„Как стана, пишеха те в прошението си, низложението на българските архиереи? То се предначерта от него (патриарх Йоакима), и определените от църковните правила три призования станаха в същото заседание на съборът в разстоянието на два часа, без да се даде изискваното от съборните правила време. Между това българските архиереи, още преди да си разиде съборът, бяха известили на патриархът званично чрез Високата Порта, че те ще се представят в съборът да дадат отговор, но негово светейшество не само не послуша правий съвет на правителството240, нъ още и излъга Високата Порта, защото отговори лъжливо и самоволно, че уш вече било произнесено приличното наказание и, тозчас подир заминаването на испроводений от Портата чиновник, принуди съборът да подпише низложението. Че това стана тъй, никой от членовете на съборът не може го отрече”.241

Вследствие на всичко гореказано, низложението на народните български владици не само не може да спре, както мислеше Великата Църква, движението помежду нашите еднородци за пълно отделение от Гърците по църковното управление, но го още по-много усили. То раздвои още по-нашироко и наглъбоко Българский народ от патриаршията.

Окружното патриаршеско послание, с което се съобщаваше лишението от сан българските владици, запрещаваше на христиените, под страх на отлъчвание от Църквата, да земат благословение от речените владици. Българете, като не считаха за нищо определението на съборът и пазеха напрешните си отношения към архиереите си, т. е. ги почитаха за свои истински архипастири, погледнаха на това запрещение, като преко отлучвание и анатема, произнесени срещу всичкий Българский народ, и за това в някои места, каквото Търново и Габрово, тържествено изрекоха в църквите проклинания с анатема против патриархът.242

Мнозина от нашите еднородци в столицата настояваха да стане същото и в народната ни Църква в Цариград, но едно че можеше да произлезе кръвопролитие между Българе и Гърци, понеже се чуваше, че някои луди глави испомежду последните се готвели да нападнат на Българете в случай, че се прокълне патриархът, а друго че прокълнанието не ще принесе никаква практическа полза, в българската църква в Цариград не стана нищо подобно. Там се чете само, наскоро след извержението народните владици, именно на 5 март, Неделя на Православието, едно слово, приготвено от Т. Бурмов, в което се хвърлеше поглед върху действията и стремленията на гръцкото духовенство от гледна точка строго христиенска в паралел с действията и стремленията на Българете и се извождаше заключение, че извържението, произнесено от съборът на гръцките владици против българските, няма никакво законно основание и поради това е недействително.

Това слово, като отговор от страна на Българете върху първата званична присъда на патриаршията по тяхното народно движение за възстановение потъпканите им правдини, е забележителен исторический акт. То не се напечата в някой вестник, или периодическо списание, а се распрати в отделни летящи листове на всекъде из Българско. Ние не могохме, за съжаление, да го намерим запазено нито в нашата сбирка, нито другаде негде.

Низложението Владиците от съборът не произведе желаното от патриархът действие между Българете още и по тая причина, че устъпките, които бе той свързал с тая мярка, далеч не удовлетворяваха справедливите желания на Българский народ и сами по себе си твърде ясно говореха за пристрастното постъпанье на негово светейшество. Тия устъпки одобрени от същий събор, който произнесе низложението и утвърдени със султанский фирман, се съобщиха едновременно с низложението по всичките епархии.

В очите на патриарх Йоакима и на неговите съветници те оправдаваха строгостта на Църквата против непокорните ней български архиереи.

В очите на Българете те показваха същото стремление от страна на патриаршията, за осуетенье усилията на Българский народ да се установи отделно от Гърците, българско църковно общинско, управление.

Султанский фирман, който утвърди тия устъпки, гласеше така:

„Известно е на всичките, че най-голямото ми царско желание е спокойствието и безопасността на всекий клас от моите императорски поданици. Понеже царството ми одобри просбите, които изрази устно и писмено пред високото ми правителство състоящето под духовната власт на въсточната Църква българско племе, а именно да се назначават духовните му отци и управници, митрополитите т. е. и епископите му, испомежду лицата, на които има пълно доверие и да знаят още и язикът му, като просби, испълнението на които ще способствова за пълното благоденствие на това племе, както и ще внесе мир и спокойствие среди него във вероисповедно отношение, и понеже удовлетворението на тия просби се е видяло за необходимо от царството ми, за това се възложи на главний началник на въсточната Църква, Рейский патриарх, да размисли върху устъпките, които се допущат от църковните правила и да ги представи.

Речений патриарх, като свика събор, състоящ от пребивающите в столицата ми бивши Цариградски патриарси, от сегашните патриарси на Александрия, на Антиохия и на Йерусалим, от членовете на постоянний синод на митрополитите и от епископите, разисква този въпрос с тях, и резултатът на това разисканье представи с доклад, подпечатан от всичките участвовавши в заседанието на съборът лица. В този доклад се съдържат следните членове:

„1) Отсега нататък за чисто българските епархии ще да се предпочитат и назначават за митрополити и епископи духовни лица от българско происхождение, които са без укор и обладават изискваните от църковните правила качества, а така и лица, които знаят добре българский език.

2) Ако в един от чисто-българските градове осиротее митрополията или епископията, и неговите христиенски жители предложат едногласно за осиротялата катедра някое духовно лице, което има изискваните от църковните правила качества и което е испитано и известно на патриаршията по разумност и способностите си, такава синовна молба ще се приема с благодарение от патриаршията.

3) Едно Богословско училище ще се основе в съответствено място, за да се изучват в него Българете, които желаят да стъпят в духовно звание, и разноските на това училище ще се покриват от христиенете, находещи се в чисто българските епархии и други места на императорската ми държава, а уроците, които ще се преподават в него, за да не съдържат нищо противно на Въсточното Христиенско Вероисповедание, ще се определят с програма, съставена от патриаршията.

4) Надзорът върху това училище ще се възложи върху митрополитът на епархията, гдето ще се то намира, и върху настоятели, избирани испомежду испитани духовни лица.

5) Във всичките български училища ще се предпочита изучението на българский език и на неговата литература от всекий друг, като се въспретява всека книга със съдържание противно на православната Вяра и на императорското ми правителство.

6) За всеко нарушение на гореказаните распореждания и постановения относително училищата и за всек недосмотр при избранието на учителите, а така и за всеко немаренье от страна на последните в испълнение учителските им обезаности, вкратце за всеко нераденье и несъглеждане по надзорът и управлението на училището са отговорни митрополитът и настоятелите.

7) Един или двама от митрополитите на България ще заседават, както и по-преди, в синодът на митрополитите, като ще се променят и заместяват, един подир друг, всеки две годин, по каноническо указание от патриархът.

8) В Богословското училище на остров Халки ще се прибират ученици и отмежду Българете, както е било и по-преди.

9) Доходите на находещите се в България митрополити и епископи ще се определят с особен званичен устав.

10) В църквите на чисто българските митрополитски и епископски епархии църковните обреди ще се извършват по български.

11) Измежду пребивающите в Цариград първенци Българе ще се избират и назначават някои за членове в настоятелствата (епитропствата) на патриаршията и на другите нейни учреждения.

12) За да се образуват децата на находещите се в столицата ми православни Българе и за да изучват собствений си език, ще се основе едно първоначално училище в оградата на българската църква под надзорът на патриаршията.

13) Званичните църковни книжа, които ще се испратят до митрополитите и епископите на чисто българските епархии, ще се пишат по гръцки и по български.

14) Патриаршията ще се грижи, по възможност, да улеснява и расправя относещите се до нея благословии просби и дела на Българете.

15) Патриаршията ще испровожда, кога е нужда, надлежни духовни лица за издирванье поведението на митрополитите и на епископите в България, както и на всичките въобще духовни лица и учители, и за исправление биващите отстъпления и недостатки.

Понеже гореизложените петнадесет члена се представиха на Високата ми Порта, както се каза, с мазбата, и, като се прочетоха и обсъдиха един по един в министерский съвет на държавното ми царство, се съобщиха и на самодържавието ми, и то се увери, че те отговарят на подобренията, които справедливо дирят христиенските жители в България, според настоящите им истински нужди, и че пълното им приспособление може да въдвори църковен мир посред известните със своето честно и добро поведение императорски мои поданици Българе, за това издадох високото си царско ираде, да се повестят непосредствено, а в същото време и всекий да побърза да направи искрено и прямодушно което требва, без да допуща нещо противно нему. Поради това и се издаде настоящий ми императорски фирман, украсен и с високий ми царски автограф.

Писа се в 1277 година от егирата в крайт на месец рамазан”.

Съборът, който разгледа тия устъпки, намери за добре такожде да се назначат незабавно за Пловдив и Шумен, гдето катедрите бяха вакантни, Българе митрополити, и за Пловдивский, той одобри Ксантский митрополит Панарета, а за Шуменский - архимандрит Антима (отпосле български екзарх), който тогава беше учител в Богословското на остров Халки училище. И двете тия лица от българский род бяха отблизу известни на патриаршията.243

Един бърз поглед върху устъпките, които направи на Българете патриарх Йоаким показва, че тези устъпки са твърде несъществени и освен това еластични. Някои пък от членовете, в които те се заключават, не само че не представят някоя особена устъпка, но обезпечават нови права на патриаршията и обвързват Българете с нови задължения към нея. Портата, обаче, ги счете, както показва султанский фирман, за удовлетворителни.

Султаново правителство, както изесняваше официозний по това време орган, Journal de Constantinople, имаше пред вид да отвори на българското движение два пътя, единът - унията с Римската църква, а другият - подчинение под Цариградската патриаршия с гореприведените устъпки.

Портата смяташе, че при неудовлетворителността на последните, Българете ще предпочитат първий от тия два пътя, нещо, което й се искаше. Под предлог, че уш е неутрална, тя видимо тикаше Българете в пазвата на католицизмът. Нейните истински желания обаче се ясно отражаваха в нейния официозен орган, който нерядко така също канеше нашите еднородци да се съединят с Римската църква, както и припознатите органи на пропагандата. Като работеше в тая посока, той се стараеше между другото да покаже, че Портата уш не можела да се реши да припознае независима йерархия за Българете, защото чрез таквази йерархия щело да се отвори път на чуждо, т. е. на руско влияние помежду тях. Че чрез унията с Рим Българете подпадат също под чуждо влияние, официозът на Турското правителство не отричаше, но той считаше това влияние за далечно и повърхностно, от което Портата не можела да има страх за спокойствието на своите области и за верността на своите поданици. Той отиваше още и по-надалеч, като казваше, че най-после Българете с приемането уния не правели нищо лошо в религиозно отношение, защото с това те се връщали в пазвата на Църквата от расколът на Фотия.244

От коментариите му върху устъпките на патриарха Йоакима, се ясно виждаше, че те се бяха удостоили със султанско ираде, защото се добре съгласуваха с планът на Портата за вкарвание Българете в католицизмът.

„От двете неща, казваше турский официоз, требва да стане едното: или Българете да приемат католицизм - полето е свободно, пътят открит, привилегиите са дадени - или да останат привързани на Великата Църква с правдините, които им тя сега дава и при които движението на партията, която иска едно църковно самоуправление, не ще си има вече мястото и ще се превърне в един вид опозиция, която няма нищо общо с религията. Автономната църква, народната църква патриархът я даде с един акт, който, ако е добър в религиозно отношение, още по-добър е в политическо, защото туря край на положението, в което ставаха намеси от страна. Устъпките са големи.

На Българский народ е дадено правото,

1) да си избира Владиците измежду собственото духовенство,

2) да употребява язикът си, да си има особени училища и

3) да проважда един или двама владици в светий синод, и ние имаме право да кажем, че разделението на Българете от патриаршията, което ще е твърде плачевно в политическо отношение, и учреждението на една отделна автономна Църква не ще им дадат нещо повече.

За напред Българете нямат три пътя, ами само два: да останат привързани на патриаршията, или да се върнат в пазвата на Римската Църква. Да се положи така въпросът е предпочтително отколкото другояче. С този начин се отдалечават вече политическите влияния и интриги.”

Турский официоз се осещаше принуден да даде на устъпките на патриархът значение и важност, каквито те нямаха. Инак пристрастието и интригата на Портата щеха да бъдат твърде явни.

Нареканието, че тя се ползова заедно с представителите на католицизмът от раздорът между Българе и Гърци, че тя даже подклажда този раздор в съгласие с пропагандата, не беше без основание, и официозний орган требваше да се погрижи да го отстрани, поне за приличие, с няколко бележки, нещо което той направи, без да може, разумява се, да убеди някого.245 Фактите говореха силно и красноречиво.

По предположение, че Българска независима православна йерархия може да бъде орган в ръцете на Россия, в полза на католицизмът работеха по онова време и Англичанете.

Органът на английското посолство в Цариград, Леван Хералд, казваше, че, ако Българете не могат да се обърнат в протестантство, хиляда пъти било по-предпочтително да станат унияти, отколкото да сполучат да имат сянката на една народна Църква, която би могла лесно да стане оръдие и таен агент на Россия.246

За да се убеди общественото мнение в Европа, а така и посред Турците, че една българска независима йерархия може да стане орган на Россия, работеха постоянно, освен агентите на латинската пропаганда, такожде и Гърците с всичката известна тяхна хитрина. В това същото време, когато се прогласи унията от една част Българе в Цариград и когато агентите на католицизмът напъваха всичките си сили, било да покажат на Българский народ, че единствений възможен изход за него е съединение с Римската Църква, било да представят, че да се припознае Българската православна йерархия е опасно за Турция, Гърците утвърждаваха в една напечатана в Париж брошура {La Verite sur la question bulgare), че Българете са били всекога подчинени на Вселенский престол: че техните обвинения против гръцкото духовенство и техните оплаквания от него за безосновни; че учреждението българска независима йерархия, без да ползова нещо самите Българе, ще введе опасното за Турция начало на народностите, вместо началото на религиозните общини, и при това доказваха, че руский панславизъм е подбудил Българете да искат народна независима йерархия.

„Is fecit sui prodest, думаше авторът на брошурата. Само руский панславизъм може да извлече полза от положението, в което Портата и народностите на Възток ще намерят опропастяването си. Естествено е, прочее, да се предположи, че той е пак виновникът на българското вълнение. Една борба, на която ожесточението е равно с тайнствеността й, се е заловила от няколко годин помежду гръцката Църква и руский панславизъм.

Подигането на Българете против властта на гръцките владици е само една от нейните фази. Ние можехме да представим преко доказателство на това, като наведехме фактове, които доказват, че руските консули в Пловдив, Едрине, Силистра, Варна и проч. са истинските подбудители на мнимото народно движение на Българете.

Същата оная руска партия, която в 1853 год. подигна дълга и кървава война, блъска още и сега Россия в славолюбивата политика, от която тя се показваше, като че да се е отрекла. Между положението в 1853 и настоящето състояние на вещите съществува, как и да е, голямо сходство.

Както в 1853 Россия не виждаше неудобство да се образува от България една независима държава (глед. № VI от тайната и конфиденциална кореспонденция на Сеймура), също така и сега Россия не вижда неудобство да състави България независима Църква. В 1853 тържествени договори свързваха Россия с Турция, обаче Россия направи тогава съществованието на Турция въпросно. Днес тя, според всичкото й минало, трябваше да е естествена защитница на правдините на гръцката Църква, обаче тя работи срещу тая същата Църква”.

Като припомнева след това настояванието на княз Меншикова в 1853 да даде Портата един сенед, че ще варди ненарушимо правдините, привилегиите и волностите на православно-въсточното духовенство, така, както ги е то имало тогава, и като привожда някои относещи се до това места от нотите на руский извънреден посланик, авторът на брошурата казва:

„При видът на тия актове, всекий ще си каже, че ако има някоя държава, на която да не се пада да критикува сегашното stato quo на гръцката Църква, тая държава е Россия. По тая причина нейний посланик в Цариград се въспира сега да говори от срам. Но, косвено, има ли усилие, има ли жъртва, която руский панславизъм да не е направил, за да сполучи съсипването на това също духовенство, което той искаше да удуши в 1853 в скутовете на покровителството си?”

Като обвинява така безсрамно Россия, че тя била подбудило българското движение, за да съсипе гръцкото духовенство.

Гъркът съчинител простира още безочливостта си лъгането до там, щото казва, че уш руский панславизъм, т. е. Россия, като работела на Запад в полза на Българете, убеждавала тамошните либерали, че се касае за събуждането на една притеснена народност, а католиците уверявала, че едно случайно сблъскване помежду Българете и Гръцката патриаршия ще може да даде случай за една добра работа в полза на католицизмът.

Съчинителят с усърдие събаря тия мними маневри на руский панславизъм, после което се обръща с увещание към европейский печат да раскрие пред публиката работата, както си е, и свършва това увещание със следните думи:

„Кога Россия види, че мнението на Запад не се лъже, възможно е тя да не се реши да продължава едно таквоз опитване, което би могло да има и за нея твърде важни последствия. Поддръжката на печатът и на общественото мнение даде в 1853 на Турция кураж да защищава правдините си. Тази пак поддръжка требвало би да й се даде и сега още в българский въпрос. Ние настоятелно призоваваме сериозните люде да размислят върху тая точка. -Ние ще бъдем щастливи, ако сполучим да убедим читателят, че в българский въпрос работата не е за интересите на някои попове от едно предместие на Цариград, но за тия истите интереси, които общественото мнение знай така добре да заварди преди седем години”.247

Гърците и сами не вярваха, разумява се, това, щото казваха пред европейский свят и пред Турците за Россия, т. е. че нейната ръка работи в българското движение за съсипвание гръцкото духовенство и за изравнение пътят на панславизмът, но в Европа отдавна е станало обичай да се подплашва, с преисподните уш интриги на Россия, общественото мнение, за достигание известна цел.

Самата истина беше, че Россия се отнасяше еднакво дружелюбно към Гърци и Българе и се грижеше да ги примири помежду си, като увещаваше Гърците да направят сериозни устъпки на Българете, а последните придумваше да не настояват всичко изведнаж непременно да им се даде, защото всичкото да се получи изведнаж е мъчно, а постепенно да се върви към желаемото нещо естествено и надеждно. Такъв съвет даваше Россия на Гърците и Българете, за да ги помири, но нито едните, нито другите оцениха надлежно нейните добри намерения, а общите врагове на Россия, на Гърци и на Българе това и искаха.

Като гледаха, че постиганието народното желание ставаше все повече и повече съмнително вследствие на упорството и на интригите на Гърците от една страна, и на коварството на Турците от друга, и като разумяваха, че несполуката може да има, поради улесненията, които Портата даваше на агентите на папството, твърде пагубни последствия, водачите на чисто българското движение в Цариград намислиха през януарий 1861 год. да поискат поддръжката на Евангелский Съюз за делото на свободно от Гърците нареждание Българската църква.

Някои от американските мисионери, членове на този съюз, които се трудеха, с помощта на един-двама Българе, над преводът на Свещеното Писание по български, бяха съобщили чрез тия Българе на владиката Илариона, не без задни, разумява се, цели, че те съжаляват, че правителството на Високата Порта препятствува на Българский народ да устрои църковното си управление, както сам разумява и го принуждава да се покорява на Гръцкий патрик и да почита за свои архипастири и духовни отци хора, които са зле наранили неговото сърце с тяхното нехристиенско обнасение и които той гледа, като свои най-върли неприятели.

Мисионерите бяха обеснили при това на Българский свещеноначалник чрез същите лица, че дружеството „Евангелский Съюз”, от което клон се намира и в Цариград и което има за главна цел да защищава на всекъде свободата на съвестта, би могло да спомогне, със своите ходатайства пред правителството на протестантските държави, да се не прави насилие на Българете в делото на религията, а да се остават свободни да се устрояват църковно и да си избират пастири, както им се за добре види, по тяхното вътрешно убеждение.

За да стане таквоз ходатайство, не се искало друго от Българете освен да се обърнат те с едно изложение на работата си до цариградский клон на реченото дружество и да го помолят да им окаже съдействието си за безпрепятствено нареждане църковните им дела.

След като приемел такова едно изложение, Цариградский клон на Евангелский Съюз изведнаж имал да се отнесе до представителите на протестантските държави в Цариград, т. е. до английский, американский, пруский, голландский, датский, и шведо-норвежский посланици с молба да направят на Пората потребните представления, щото тя да престане да принуждава Българете да се подчиняват, въпреки съвестта си, на гръцкото духовенство.

В критическото положение, в което се намираше народното дело в началото на 1861 година, съдействието от чья и да е страна за благополучното му искарвание на добър път беше скъпо.

Помощта на шест правителства, три от които, Английското, Американското и Пруското имаха неоспорим вее в Цариград, не беше, наистина, за презирание, а особено когато тая помощ имаше да се поиска и да се даде върху основанието на един общепризнат и осветен принцип, каквото е свободата на съвестта.

Народните владици, представители и първенци се отнесоха прочее до клонът на Евангелский Съюз с един меморандум, в който като раскриваха, на основание от каноните и обичаите на Православната Църква, правото на Българский народ да има собствена независима йерархия и указваха притесненията, които претърпява българската народност от страна на висшето гръцко духовенство, молеха Евангелский Съюз да помогне да се припознае от Портата това право, толкова повече, че този народ се е ползовал с него до преди 90 годин и че то, като се е признавало така в старите времена от султаните, е още и на ново подтвърдено с Хатти-Хумаюнът от 1856 година, който обезпечва на христиенете всичките права, каквито са те имали от древне време и до сега.

Този меморандум беше отбележен с деномесечие 13 януарий. Комитетът на клонът от Евангелский Съюз, като го получи, отнесе се незабавно до представителите на шестте протестантски държави в Цариград с ходатайство да подкрепят с приятелското си влияние пред султановото правителство проебата на Българете.

Писмото, което той отправи с тая цел по адресът на казаните представители, доказва неоспоримо, че българските архиереи и първенци от православно-народний стан не са нито най-малко мислили да приемат протестантство, според както утвърждаваше тогава в. „България” с цел да покаже, че уш и те вече се решили да променят Вяра, само че избират протестантството, а не католицизмът. Това писмо, препис от който се намери в нашата сбирка, е съставено в следните думи248:

„Господине!

Ще да е достигнало, без съмнение, до вашето знание, че Българский народ се старае от няколко време да свали от себе си игото на гръцката йерархия и иска от Отоманското правителство възстановеньето на древнето си право да избира епископите си измежду сънародниците си.

Мотивите, върху които се основава това искане са изложени в меморандумът от 13/25 януарий 1861, адресован до Евангелский Съюз от епископите, духовенството, представителите и главните членове на Българската община в този град.

Те казват най-първо в този меморандум, че Българската Църква е била съвършено независима от Цариградската патриаршия до 1767 година, в която тогавашний патриарх Самуил, подкрепен от фанариотските архонти, сполучил с интригите си да добие от Отоманското правителство упразнението на Охридската архиепископия и да тури Българский народ в зависимост от Цариградската патриаршия.

Те бележат второ, че господството на гръцките владици е било всекога умразно на славенските населения. Народът гледа на тия владици, които не знаят езикът му и въспират употребеньето му в църквите и училищата, като на егоисти - тирани, които нямат друго пред вид освен да спъват моралното му развитие. Те ги обвиняват още във възмутителни злоупотребления и в най-унизителна безнравственост. Те поставят на вид, че, като молят Високата Порта да ги освободи от господството на речените владици, друго не правят освен че искат да им се върнат древните привилегии; че Хатти-Хумаюнът от 1856 год. подкрепя исканието им, като подтвърждава различните привилегии, които са били давани на христиенете, поданици на империята, от времето на Мохамеда II. Те бележат освен това, че не искат нищо повече от онова, което имат другите народонаселения, турени под скиптърът на султанът, и те особено наблягат на фактът, че Гърците имат четире патриархии: Цариградската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската и една автономна архиепископия, Кипърската, от което всека е независима от другите. Те отблъсват обвинението, че някои уш чужди влияния са ги подбутнали да заевят това искане, като уверяват, че движението им е от сами тях, и исказват непоколебима вярност към правителството на н. и. в. султанът. Като не са могли още да сполучат да се припознае официално от Високата Порта църковната им независимост, те се обръщат до Евангелский Съюз, който е припознат, като приятел и защитник на свободата в религиозно отношение, с молба да им не откаже поддръжката си.

Долуподписаните се осмеляват, от страна на клонът на Евангелский Съюз в Цариград, да обърнат вниманието на ваше превъсходителство върху тая толкоз важна постъпка и да ви помолят да употребите вашето приятелско влияние пред султановото правителство, за да се съгласи то да отдели Българский народ, според желанието му, от ведомството на Цариградский патриарх. Позволете ни да изложим вкратце причините, които ни подбудиха да направим тая молба.

1) Движението на Българете, до колкото ни е позволено да съдим за него, е движение на цял народ, а не на една партия, и ние мислим, че то е излязло от събуждането на народний дух в българското население, който го подбужда да отваря училища и да търси с жадност Свещеното Писанье, преведено на Българский език, както свидетелствова за това продажбата на много хиляди екземпляри от преводът.

2) Ние мислим, че това движение е съвършено независимо от всеко друго влияние и от всека политическа комбинация, враждебна на султановото правителство. Ние мислим още, че българете се броят между най-верните поданици на негово величество.

3) Тяхното искане да им се възстанови правото да избират духовните си началници испомежду си, право, което са те упражнявали преди много векове и което им се отрича само от един век насам, е, според нас, искане, узаконено от Хатти-Хумаюнът, който обезпечава религиозната свобода на всичките поданици на султанът без различие.

4) Припознаването от султановото правителство независимостта на българските духовни началници от Цариградский патриарх се съвършено оправдава, според нас от фактът, че българското население е много повече на брой от гръцкото в Европейска Турция и, вероятно, се въскачва до четире-пет милиона.

5) Ние имаме основание да мислиме, че оплакванията на Българете са справедливи и че те проистичат от доказаното грабителство и непристойно поведение на повечето от гръцките владици.

6) Поддържането господството на гръцките владици в българските епархии, ни се чини, ще е твърде неблагоприятно за нравственото и умственото усъвършенство-ване на населенията, което ще може да се достига най-добре само с употребеньето народний език.

7) Очевидно е, че ако правителството на султанът не се съгласи да припознае на Българете правото да избират епископите си, една значителна част от тях ще гледа да достигне тая цел в споразуменье с папството, и така ще излезе един раскол, вреден на преобразованието, съсиплив за общината и противен на интересите на правител-ството.

8) Ние сме на мнение, че, като приеме едно толкоз справедливо искане, правителството ще спечели благодарността и ще укрепи предаността и верността на всичкий Българский народ към султанът.

9) Клонът на Евангелский Съюз в Турция, като зема най-живо участие във всеки местен въпрос, който има свръзка с религиозната свобода, счита своя длъжност да приеме молбата за симпатия и поддръжка, с която се обръща към него българската община, и да изрази свето вътрешно убеждение, че императорското (султановото) Правителство, като постъпи в това обстоятелство, съгласно с припознатото от Хатти-Хумаюнът начало, ще заварди собствените си интереси и ще удовлетвори едно искане, основано върху права, които само е даровало на поданиците си.

10) Ние се научихме от разни страни, че султановото правителство е добре расположено към Българете и ние се надеем, по тая причина, че представителите на протестантските държави, като искажат такова мнение върху предметът, ще му дадат една силна подпора. В заключение, ние ще прибавим, че е твърде желателно да не се продължава вече тежкото състояние на неизвестност и на безпокойствие, в което се намира българската община. За това ние и молим ваше превъсходителство да употребите всеко влияние, което ще ви се покаже добро, за ускорение решението на един толкоз важен въпрос.

Цариград, 5 февруарий 1861”.

Посланиците на протестантските държави не приеха да се застъпят за Българете. Ония от тях, на които гласът се слушаше повече, не помръднаха нито пръст в тяхна полза, по тия, види се, същи причини, по които английский в Цариград вестник предпочиташе, както поменахме по-горе, да станат Българете по-добре католици, отколкото да сполучат да съставят независима от патриаршията Българска Църква, а посланиците на дребните протестантски държави, естествено, бяха длъжни да се съобразят с мнението на своите по-влиятелни колеги.

От отговорите на английский и голландский посланици, които се оказаха в нашата сбирка, се вижда, че те се ограничили с изражение на платоническо съчувствие към Българете, като се извинили, един по една причина, а друг по друга, че не могат да земат деятелно участие в защита на българското дело.

„Моето мнение е, казва сир Генрих Булвер, тогавашний представител ма Англия в Цариград, че патриархът треба вовреме да направи устъпки, да пожъртвува мирското си върховенство, за да спази единството на Църквата, и това мнение аз съм заевявал открито. Що се касае до въпросът, как треба да постъпи Портата, има много съображения да се земат във внимание, а, между тях, и фактът още, че едно мусулманско правителство би постъпило несъгласно с правилата, от които се е ръководило Отоманското Правителство, ако се намесеше в религиозните дела на една христиенска община, и опасностите от едно таквоз намесване са толкоз големи, колкото и сгодите, които би излезли от него. Моята линия на поведение е такожде да не правя деятелно посредство в подобно дело; но аз се считам щастлив, че мога да кажа, че нашите мисли са въобще еднакви и че, доколкото дозволяват благоразумието и скромността, аз не ще оставя да ги не поддържа”. Голландский посланик казал, в ответът си, че той се радва на всеко искрено религиозно пробуждане, което има за цел премахването на едно притеснително и несправедливо поробване под една фанатическа Църква, и че той с голямо внимание и с голям интерес следи движението на българската община, но че, поради официалното положение, което заема, той требва да се въздържа от всеко преко намесване в религиозните разногласия, които възникват в империята.

„Друго е нещо, свършва той, да заевявам, колко високо цени Нидерландското правителство, а така също и аз сам, принципът на пълната свобода на съвестта, който прие недавно и Отоманското правителство, а така и справедливото и безпристрастното приспособление на този принцип, нещо, което, разумява се, аз не ще оставя, при всеки сгоден случай, да правя пред Отоманското правителство.”

Като видял, че постъпката му пред посланиците на шестте протестантски държави няма онова действие, което очаквал, комитетът се отнесъл тутакси до Евангелский Съюз в Лондон. На основание на докладът на комитетът, председателят на съюзът, Коллинг Ердли, се обръщал, както се види от писмото му до комитетът, находящ се в нашата сбирка, до английский министр на външните дела, лорд Жон-Руселя, с молба да подействова в Цариград да се припознае от Портата независимостта на българската народна Църква, и сам писал до сир Генриха Булвера писмо, в което го убедително молил да съдействува на Българете да постигнат желанията си.

Той говорил със същата цел и с турский посланик в Лондон, Мусуруса, но последний му бил казал, че чуждо влияние се меси в движението на Българете, т. е. същото онова, което се било шушнело и в Цариград, според както писал комитетът.

„Но, признавам се, казва Коллинг Ердли, аз не мога да разумея, как руската дипломация ще да подбужда противно на гръцкий патриарх движение; но може пък и да става таквоз нещо, и ние требва да увещаваме нашите приятели Българе да се отдалечават от всеко нещо, което не прави чест на делото им”.

Вследствие прочее на това общо страхуване в политический свят (което у едни е било негли повече присторно, отколкото истинско), че в движението на Българете против гръцкий патриарх ще да има руский пръст и че една независима Българска Църква ще стане оръдие в ръцете на великата северна империя, а така и вследствие на стремлението на Турците за разпокъсване Българский народ в религиозно отношение, каквото и да предприемеха нашите еднородци за достигането целта, отиваше напразно. Между това работата, след низложението народните ни владици, не търпеше вече протакане.

Почти тутакси след осъжданието българските владици от съборът, се показа, че патриархът се е споразумял с Портата за тяхното лишение от сан и испращане на заточение, макар че последнята се стараеше да направи да се повярва, че тя съветвала уш негово светейшество да не бърза да приема крайни мерки.

Три-четире дни след като биде низложен, Иларион, който не искаше да зачете за нищо тая строгост на патриаршията против него, служи Литургия пак в българската църква. Щом стана известна тая негова постъпка, министрът на външните дела, Аали-паша, който всекога гледаше да се покаже за доброжелател и приятел уш на Българете, прати на българский епископ известие, че е по-добре да не се намира вече при речената църква, поне за няколко дни. Това известие той предаде Илариону чрез двамата първенци Българе, Хр. П. Тъпчилеща и Хажи Никола Минчооглу, които от време на време се евяваха пред него с цел да чуят нещо по народното дело.

Според наставленията, които беше им дал хитрий турски дипломат, истинската причина за отдалечението на Илариона, т. е. че така се заповядва от министрът, не требва да се открива никому, а требвало да се каже само, че Иларион отива, по причина на недобро расположение, да промени за няколко дни въздухът, за което гореречените първенци му били испросили нарочно позволение от Портата.

Иларион, който беше вече опитвал строгостта на Великата Църква, като чу тази заповед на министрът, се тутакси усъмни за личната си безопасност. Той се отдалечи от българската църква, от първо на Принцевите острови, а после в Ени-Махале (село при Босфорът), гдето избра жилище, за всеки случай, в домът на един чужд поданик, за да не може турската полиция да го грабне тутакси, щом й се заповяда.

Едновременно с това, на преосвещений Авксентия, който такожде беше свещенодействовал след извержението, се даде от страна на същий министр да разбере, че требва да се въздържа за напред от всеко свещенодействие. Въпросът, какво требва да се прави за да се излезе от това трудно положение, беше в устата на всичките.

Насилието, което се правеше на нашите еднородци от страна на Портата в чисто вероисповедните дела беше явно. Но как и на какво основание можеше то да се отстрани? С постъпките си Портата явно показваше, че тя действително ще следва, по един от двата пътя за развръзване българский въпрос, който посочваше, както поменахме по-горе, Journal de Constantinople, официозний нейн орган, т. е. че или Българете, като остават православни, требва да се подчинят на патриархът, или пак ако не щат да му се подчинят и искат да се отделят от него, требва да изберат, към кое друго исповедание ще принадлежат.

Портата имаше пред очи с тази тактика, както казахме, да принуди Българете да се присъединят, кои към католическата Църква, кои към протестантските.

За да не направят нито едното, нито другото, и в същото време да запазят независимостта си от гръцката патриаршия, нашите еднородци в Цариград намислиха да подадат на султановото правителство заевенье в следующий смисъл.

Цариградсий патриарх обеви българските народни владици лишени от санът им по тази само причина, че те зеха страната на Българский народ, който, притесняван от него, отхвърли духовната му власт.

Патриархът отлъчи от Църквата и прокълна такожде всичките Българе за това, че те се оплакваха против него на Високата Порта и поискаха да се даде край на страданията им. Последнята негова постъпка въздигна една стена между Гръцката и Българската Църкви, въпреки старанията на императорското правителство да се даде удовлетворение на Българский народ и да се въдвори мир между двете страни.

Цариградските Българе са принудени, прочее, да заевят от страна на угнетений и прокълнатий Българский народ, че, понеже неговата съвест го задължава, съгласно с правилата на праотеческата му Вяра, да отхвърли окончателно от себе си духовната власт на Цариградский патриарх, той образува една отделна религиозна община под названието: „Българска Християнска Църква свободна и независима от Църквата на православните Гърци”, и те молят Високата Порта да припознае официално тая Църква и да й предостави пълна свобода да служи на Бога и да се нарежда по убежденията си.

Това е новата вяра, това е протестантството за приемането на което се хулеха тогава от страна на агентите на латинската пропаганда народните владици и първенци.249 Това не беше нито нова вяра, нито протестантство, а беше просто по-рязка форма на заевеньето, което направиха Българете в Цариград миналата година и към което се присъединиха еднородците им от провинцията. Тая форма се намисли от немай къде, с цел да се парализува стремлението на Портата да принуди Българете да приемат католицизм или протестантство и да се отлъчат от православно-въсточната орбита, стремление, на което впълно съчувствоваха и нейните тогавашни интимни съюзници.

Истина, че протестантските мисионери обикалеха тогава дейците от народний лагер доста много и гледаха дано с някой начин ги склонят да направят някоя такваз постъпка, която да тури Българската Църква в категорията на протестантските, но се убедиха, че главатарите на чисто народното движение старателно избягват всека фраза, която може да означава сближение на Българската Църква с протестантските, и че те желаят да се припознае тя официално свободна и независима от гръцкото духовенство и пак да си остане във всичко православна.

Че таквази беше целта на казаните главатари, че те т. е. имаха пред вид да сполучат някак да убедят Портата да припознае Българската Църква за отделна по управлението от Гръцката, ако ще би най-после и със съдействието на Евангелский Съюз, се принудиха да исповядат и самите дейци на папството и за това писаха във в. „България”, че уш обращението на народните владици и първенци до Евангелский Съюз било им внушено от Россия.250

Портата също така проумя смисълът на гореказаното заевенье на народните владици и представители, т. е. че те имат пред вид едно отделно българско църковно управление, без да разумяват някое изменение на вероисповеданието. За това тя отговори, когато й се поднесе горепоменатото заевенье, че не е възможно да се припознае по този начин Българската Църква, като отделна християнска община в империята. Ако тая Църква, беше казал тогава на българските представители министрът на външните дела Аали-паша, е нова някоя секта, ние не можем да я припознаем, защото правителствата на всичките страни са приели за правило да не позволяват основанието на нови вери и секти. Ако ли пак тя принадлежи към едно от съществующите вероисповедания, католическо, протестант-ско, православно и проч., това требва да се каже изрично, за да знае правителството, с кое име да я обозначи.

От този отговор всички Българете окончателно се убедиха, че Турското правителство си бе предначъртало да ги накара или да се подчинят на патриархът, ако искат да държат Православното исповедание, или да приемат друго, ако желаят да имат отделно от гръцката патриаршия църковно управление. Въпросът, какви постъпки треба да станат по-нататък за да се признае правото на Българский народ да има свое собствено църковно управление, със запазване праотеческото му исповедание, остана да се реши от представителите, които имаше да дойдат в Цариград от всичките български окръзи. Мисълта да е испратят представители от всичките окръзи и особено да се изберат за тая мисия способни, учени и влиятелни люде възникна още къде крайт на 1860 година, когато правителството хвана да исказва видовете си относително българското движение и предложи на малцината български представители в Цариград да отидат да се подчинят на патриархът. Сега, като народните владици се обевиха от съставений в патриаршията събор лишени от архиерейский си сан и като правителството ясно показва, че то не ще им позволи да пренебрегват съборното определение, защото няма намерение да припознае официално съществованието на една българска самостоятелна Църква, нуждата да се испроводят от всичките български окръзи представители, за да се намери някой цяр на трудното положение, се съзна по-живо на всекъде.251

Преди да дойдат представителите, народните владици се испратиха от Портата на заточение, съгласно с решението на гореказаний събор.

Ние поменахме по-горе, че министрът на външните дела заповяда, Иларион да се отдалечи от българската църква, а Авксентий, който се остави да живее в частната си къща при нея, да не извършва никакво свещенодействие. Двамата народни владици стоеха така, единът затворен в една къща, далеч от народът и от църквата, а другий, ако и пребиваващ до самата църква, но без право да тури патрахил месец и половина.

Наближаваше Великден. Мнозина очакваха, че поне за поразникът преосвещений Иларион ще се завърне при църквата. Бяха останали шест-седем дни до светий ден, когато министрът на външните дела извести чрез двамата гореречени първенци, че в съветът на министрите се разсъдило за добре да се проводят народните български архипастири на заточение в Анадол „за два-три месеца”. Министрът съобщи това решение в деньт, когато бе пристигнал от Рим старецът Йосиф Соколский, ръкоположен от папата за българо-униятски архиепископ.252

Българските народни владици, низложени от патриархът и унизени, требваше да вървят на заточение в истий ден, когато униятский архиепископ, посрещнати приет, като патриарх, правеше в съпровождение на една бляскава свита, официалните си посещения. Когато Българете, които се съединиха с католичската Църква, тържествуваха, когато в техний стан се бяха вече впълно осъществили всичките желания на Българский народ, когато те се радваха на един патриарх от родът си, на едно отделно от Гърците българско църковно управление, когато те, така удовлетворени, се готвеха весело да посрещат великий христиенский празник, Българете, които не искаха да последват примерът им, които ходатайствоваха да се припознае за българската народност една, отделна от гръцката, православна йерархия, требваше да се разочаруват в надеждите си, да разумеят, че се хранят с мечти, да съзнаят погрешката си и да я исправят, да остават безисходний път, на който се намираха, и да стъпят на онзи, който води към испълнението на желанията им, т. е. да пригърнат католицизмът.

Портата, както се каза по-горе, беше дала съгласието си да се заточат българските народни владици още преди да произнесе съборът тяхното низложение; инак последний не щеше да бърза да ги низложи и особено да постанови да се испратят на заточение. Едно просто низложение, без заточение низложените, беше по онова време за патриаршията безцелно.

Да низложи просто българските владици, без да иска заточението им, патриаршията можеше още на другий ден след постъпката им, която се зе като нарушение на каноните. Ако тя не направи това тутакси след провинението им, то беше по единствената причина, че Портата не се съгласяваше тогава изведнаж да се заточат низложените.

Портата пък не склоняваше от начало да се наложи наказание на българските владици, защото искаше да види по-напред, какъв характер ще вземе българското движение, где ще отиде то и как именно ще може тя по-добре да се въсползова от него за целите си. Когато събитията се достаточно развиха и разумя, че извержението българските владици от духовний чин, съединено със заточение, както искаше патриархът, може да спомогне за отстранението Българете от Православната Църква, султановото правителство даде съгласието си да се земе тая мярка срещу тях от страна на Великата Църква.

Вследствие на това, то беше длъжно, когато Владиците се извъртаха, най-първо да им не позволи да не зачитат определението на съборът, нещо което то и извърши, като заповяда, Иларион, комуто не доверяваше, да се отдалечи от българката църква, а Авксентий да се въздържа от всеко свещенодействие, до гдето да дойде моментът, когато, по планът му, беше най-целесъобразно да се испълни решението за заточение българските владици.

Същевременно с известието, че българските народни архипастири ще се испратят на заточение, на Илариона се позволи да се върне при българската църква. По распореждането на Портата, той имаше да слезе от Ени-Махале на Фенер, на 20 априлий когато се падаше светий Великий Четвъртък, и оттам да върви със събратът си Авксентия на 22 априлий, Великата Събота, в Азия на заточение. Да преседи Иларион два дни при българската църква и да върви на заточение в надвечерието на Великден беше нагласено, без съмнение, с цел да се принуди той да приеме унията. На Турците беше се подшушнало, че Иларион, за да избегне неприятностите на заточението, което му предстоеше преде самий празник, ще се реши да се подчини на папата, а неговът пример ще последва без друго и митрополит Авксентий.

Иларион се върна в назначений ден при българската църква съдружен от множество верни на праотеческата Вяра и на народното дело съотечественици, които бяха отишли надалеч да го посрещнат и доведат в българский метох, гдето беше жилището му и гдето го чакаше събрат му Авксентий.

Тутакси след неговото пристигане, метохът и дворът на църквата се испълниха с народ, който беше надошъл, за да засвидетелствова глъбоката си скърб, по случай нечаканата печална развезка. Едни отиваха, други дохождаха. Но ония, които си отиваха, бяха все по-малко от тези, които дохождаха.

Събраний около пастирете си народ не искаше да се разотиде. Какво са сторили тези невинни старци, се чуваха гласове из средата на множеството. Ако има някой виновен, то сме ние, а не те. Те действоваха по нашето искане, по нашите желания. Нека прочее Портата проводи нас на заточение, а не тях. Ние не даваме архипастирете си. Тия гласове бяха изражение на една обща мисъл, която беше в умът на всичките, на чувството, което осещаше всеко българско сърце. Поради това събраний народ се реши да стои неотстъпно около пастирете си, за да въспре заточението им.

Предполагаше се, че, понеже вината на Владиците беше вина, само от гледна точка на Великата Църква, вина, която Българете считаха за лишена от основание в религиозно отношение, правителството, кога му се помоли народът да не го лишава от пастирете, които си е избрал по религиозната си съвест, не ще се реши да употреби сила, за да испълни определението на патриаршеский събор и наскърби с това цял верноподан народ, а напротив ще намери в молбите на този народ извинение да отклони от себе си испълнението му, особено ако те се подкрепят още с ходатайство пред самий султан и пред посланиците на чуждите държави.

Когато народът беше така събран около пастирите си, двамата чорбаджии, чрез които Аали-паша беше съобщил решението на Портата за заточението им, дойдоха при църквата с един чиновник, който беше натоварен да прочете емирнамето за заточението. Чорбаджиите искаха да се видят с Владиците насаме, но, по недоверие, нито народът, нито Владиците се съгласиха на такова частно свиждане.

Чорбаджиите и чиновникът се принудиха да идат сами в стаята, гдето седяха Владиците. Тука единът чорбаджия, а именно Хажи Никола Минчооглу поиска повелително от множеството да се оттегли из стаята, но, в отговор на това, биде нападнат и зле набит от ядосаний народ.

В смущението, което произлезе по този случай, чиновникът на Портата исчезна и вече не се показа втори път. Малко време след това се еви при църквата полицията и поиска да се разотиде народът, но под предлог, че всички са дошли, едно, да се черкуват по случай на празникът, а друго, да засвидетелствоват на архипастирете си живото си участие в тяхната съдбина и да молят правителството, ако е възможно, да ги не проважда на заточение, защото са невинни, нито един не послуша това поискване. Като видя, че не ще бъде послушана доброволно, полицията не счете за нужно да употреби насилие.

Народът се остави да се бере около църквата, но в кварталът се испрати войска, която от време на време минуваше около църквата, за да напомнева на събраната тълпа, че никакво безчиние не ще се търпи.

Два часа след залязването на слънцето, дойде в метохът сам министрът на полицията, съдружен от джандарми и достатъчно войска, и поиска да види Владиците. Щом влезе при тях, той им обеви пред всичкий народ, че е дошъл да непълни ирадето за заточението им. Неколцина от страна на народът му расправиха, един след друг, че Владиците нямат никаква вина, защото те не са направили друго освен, че са испълнили желанието на народът, на който не позволява совестта да припознава гръцкий патриарх за свой духовен началник, и за това нека по-добре се накаже всичкий народ, а не само те, ако наистина Българете са осъдени да бъдат роби на гръцката патриаршия. Пашата отговори, че веднаж като е излязло царско ираде, то требва да се испълни, каквото и да се казва. На това му се възрази, че ирадето е излязло, по злобата на гръцкий патрик; че на Българский народ се прави голяма несправедливост, която не ще да е добре известна на негово величество, султанът; че народът вярва, че, като се оплаче на негово величество за тая несправедливост, султанът ще бъде милостив и ще отмени заповедта си за заточението на българските владици.

„Ние, добавихме онези, които говориха, сме решени да не предадем доброволно архипастирите си, догде не ни се даде възможност да представим на негово величество нашите оплаквания, та че вие не правете каквото щете.”

Министрът на полицията отново расправи, че е невъзможно да не се испълни повелението на султанът, като се опитваше ту с кротост и сладост, ту със строгост и сърдитина да убеди народът да не се противи на испълнението на ирадето, но като видя, че той постоянствова да иска да му се даде време за представенье султану жалбата му, премълче и си отиде. Нощта мина без всекакви приключения.

Народът не се разиде, но и полицията, която се евяваше сегис-тогис около метохът за наблюденье, не го пъдеше. На другий ден, Великий Петък, се избраха две депутации, от които едната да подаде жалба на султанът, когато ще отива в жамията за Богомолие, а другата да се представи на посланиците на великите държави и да им подаде прошение, Както в жалбата до султанът, така и в прошението до посланиците се излагаше несправедли-востта, която се прави на Българский народ, като му се не зачитат оплакванията против гръцкото духовенство и му се не припознават правдините по църковна част.

Заключението на им беше молба да се припознае правото на Българский народ за църковно самоуправление и да се оставят в покой неговите архипастири. И двете депутации испълниха възложеното им поръчение.

Депутацията, която беше натоварена да подаде жалба на султанът, имала случай да расправи и устно нейното съдържание пред двама влиятелни в това време министри, морский и военний, които подали надежда, че молбата на народът ще се вземе във внимание.

Депутацията, която се представи на посланиците, се прие от едни, каквото от английский и австрийский студено, а от други с изражение на едно само платоническо съчувствие.

Няколко часа след подаването султану жалбата, дойде отново в метохът министрът на полицията и обеви, че султанът благоволил да заповяда да се оставят Владиците на местата им през времето на празниците. Народът посрещна тази вест с исказване чувства на глъбока благодарност, с четене молитва и пеене многолетствие за Султанът. Мислеше се, че, като се оставят Владиците в покой през празниците, ще да е възможно и съвсем да се измолят от заточението.

Празникът се посрещна и испрати с радост. И двамата владици служиха на първий ден литургия с всичкото възможно тържество, без да бъдат за това обезпокоени от чия и да е страна. Народът, ако и да се трупаше по дворът на църквата и около метохът през първите дни, хвана да се порастурва към крайт на седмицата. Страхуването, че владиците ще се испратят на заточение, беше намалело.

Но ето в събота сутрента дохождат при църквата мюстешаринът (съветникът) на министер-ството на външните дела, Кабули-ефенди и началникът на жандармите, Салих-паша, съдружени от няколко роти войска. Те обевяват на владиците, че решението за заточението требва да се испълни, и ги поканват да се приготвят тутакси за в път. На метохът се намираха само петдесет души Българе, които се помолиха на представителите на властта, както и по-напред, да се не безпокоят владиците и да се не прави на Българский народ таквази несправедливост. „Владиците, отговориха сановниците на Високата Порта, требва да идат на заточение поне за петнайсет дни. Ирадето на султанът не може да се не испълни.”

Събраните около архипастирите си Българе се доближиха до тях с цел да ги не предадат и не искаха да отстъпят. Кабули-ефенди и Салих-паша се помъчиха още веднаж да ги убедят да се не противят на ирадето, понеже то требвало да се испълни поне за малко време, и, като нямаха успех, поискаха помощта на войската. По скомандование, сълдатите сложиха оръжието си долу и едни се наредиха по стълбата отсам и оттатък чак до горний кат на метохът, гдето бяха владиците, а други навлязоха в стаята им и извадиха един по един всичките Българе, които бяха в нея. Извадените се препращаха от ръка на ръка през редът на сълдатите, които бяха на стълбата и по улицата. После това владиците бидоха спокойно отведени през една от съседните с метохът къщи до каикът с 10 чифта лопати, който ги чакаше при нея, и чрез няколко минути бяха вече на параходът, който беше приготвен да ги заведе към бреговете на Мала Азия, отгдето преосвещений Иларион имаше да върви за Кютая, а преосвещений Авксентий за Воло.

На вапорът отдавна чакаше пристигането на светите старци Драган Цанков с един-двама още от агентите на католичската пропаганда испомежду Българете, с цел да ги прикани да се обевят унияти и се спасят от заточение. Той бил съставил в няколко реда и заевлението, което требвало да подпишат народните архипастири, за да се освободят тутакси от всеко по-нататък преследване. Но преосвещените Иларион и Авксентий отхвърлиха с презрение предложението му. След малко параходът се оттегли и тръгна към Брусенските брегове.

Светите старци предпочетоха да страдаят в изгнание до крайт на животът си, отколкото да помрачат подвигът си за светото дело на народът и на Църквата с отстъпвание от истините на православната праотческа Вяра. Те предпочетоха, казваме, да страдаят през цял живот, защото, когато се испращаха на заточение, никой не можеше да знае навярно, ще ли някога да се върнат, или не от затънтените места на Азиятска Турция, за които се испровождаха. Това е бляскаво доказателство за чистотата на побужденията, по които те пригърнаха народното дело, и на неподелната им преданост към Православната Църква.

След заминуването на архипастирите, вратата на българската народна църква в Цариград се обвиха, в знак на обща народна скръб, с черно платно, посред което блестеше бял кръст. Този кръст требваше, както тогава се каза, „да напомнева на всичките истински Българе търпението и надеждата, които те трябва да имат, като истински христиене, догде се познае правдата им”.185 В деньт, когато оставиха българский метох, за да идат на заточение, народните архипастири се обърнаха към съотечествениците си със следното послание:

„Възлюблени в Христе чада наши, вси истински Българе! Благодат Божия да прибъде с всички вас до окончания века! Знаете всички, че до сега бяхме наедно, подвизаващи се за светото дело на Вярата и на народността.

Сега настана време да се разделим телесно, а не душевно. Ние отиваме, по висока заповед, на заточение, защото ни представиха за бунтовници на народът, тогава като ние бяхме едни испълнители на светите заповеди на нашата Божествена Вяра, която Фанариотский патрик безсрамно тъпчи, за да притеснява всичкий наш народ. Съвестта ни е, възлюблени чада наши, чиста пред всесветаго Бога, и ние с душевна радост отиваме да пострадаем за правдата и истината. Нам не ни е мъчно да претърпим и самата смърт за светостта на името Божие, което се хули с беззаконното постъпвание на фанариотските калугери. Но нашата душевна радост ще пораства от ден на ден по-много, ако слушаме, че вие всички, въодушевени от любов към православната наша Вяра, постоянствовате с твърдост, която е прилична на светото нейно име, да добие народът ни правдините, които ни тя заповяда да си искаме, без да се уклонявате нито на десно, нито на ляво, нито към Фанариоти, нито към папищаши, нито към някоя друга страна. За нейното име ние страдаем, с нейното име и вас увещаваме да стоите верни на нейните свети начала.

С тези мисли ние отиваме, с тях желаеме и вас пак да намериме. Надеждата ни е на Бога, и утешението ни е от него. Той да ни закриля, той да проводи своето Божествено утешение върху всички нас, като благоволи да излее на нас милостта си чрез избраникът си, кроткий наш самодържец Султан Абдул-Меджида, комуто всички молитствоваме от все сърце дълги и щастливи години.

Цариград, 29 априлий 1861. Макариополский Иларион, преждебивший Велешкий Авксентий”.254

Това послание прие название завет и се напечата в множество екземпляри. То се распрати на всекъде в провинцията, а в Цариград се раздаде непосредствено на народът, когато той, няколко дни след заминаването на народните архипастири, беше се стекъл в българската църква да празнува деньт на светите славенски просветители, Кирила и Метод ия.

Заточението свърза Илариона и Авксентия с всичкий Българский народ по-ягко отнапреж. Те бяха в неговите очи мъченици за правото дело. Наместо да се раздвоят и распокъсат след отдалеченьето на архипастирите си, нашите еднородци се още повече скрепиха под знамето, което носеха народните владици, и се зеха с още по-голяма енергия да търсят правдините, които им принадлежат, като на отделен народ в империята.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

„Фанариотите, думаше се в словото, сказано от Т. Ст. Бурмов на 11 май, в българската народна църква в Цариград, помислиха да ни разлъчат с архипастирите ни, но те ни още повече свързаха с тях. Те ги отдалечиха от нас телесно, но ни накараха с това да не ги изваждаме никога из мислите си и да имаме винаги образът им в сърцата си. Заточените наши свещеноначалници са най-вече сега с нас, и ние с тях. По-напред, когато те седяха телесно по между нас, и никой ги не буташе, ние малко осещахме съюзът си с тях; но сега, сега не се минува минута да не се смислим за тях и да ги не спомним. И тъй, те са сега повече с нас, отколкото преди.

Нас не може вече нищо да ни разлъчи от тях, нито планини, нито морета, нито разстояние, нито стихии. Ние сега ще продължим свещената работа за освобождението ни от фанариотското робство и за подигването потъпканата Вяра с по-голямо засилване, с по-жива деятелност. И няма съмнение, че с търпението и постоянството си, ние ще въстържествуваме над тези притеснения и гонения, които посрещаме от беззаконните фанариоти.

В светът ще бъдете скърбни, казал Иисус Христос на Апостолите, но дерзайте, защото аз надвих на светът. Скърбни сме сега и ние, братие, че ни гонят Фанариотите, тези нови Фарисеи и стари идолопоклонници, но дерзайте, защото победата ни е приготвена от самаго Иисуса Христа.

Ние се борим с истото зло, с което се борил избавительт наш, Иисус Христос. Сегашните фанариотски калугери са едни нови Фарисеи, по-лоши от отколешните. Разликата е, че ние не сме онези безпомощни и слепи Иудеи, посред които древните Фарисеи лъжели. Ние сме укрепени с благодатта Божия, която свел на земята Иисус Христос, и сме осветлени от Божественото учение, което той проповядвал...

Ако Фанариотите почитаха светостта на Християнската Вяра, ако познаваха Божествений неин Основател, те не щеха толкова решително да отблъснат справедливите искания, които заевиха Българете, подбуждани от ревност към Вярата, от любов към нейното име, и не щеха да употребят гонения и заточения да потъпчат онзи благочестив дух, който ни въодушеви да поискаме от тях испълнението на заповедите Христови и нареждането църковните дела, съобразно с висотата и чистотата на Християнството, С/я вся сотворят, яко не познаша Отца, ни Мене.

Нека възблагодарим Господа Бога, братие, че паднало такова високо жребие на наший народ, щото да стане той причина за очистеньето злоупотребленията, които введоха Фанариотите в светата Църква Христова, и за възвръщането честта и славата, която принадлежи на светото име Христово.

Нека се радваме за гоненията, които претърпяхме от тях, ради светий подвиг, който сме поднели върху себе си, и нека никак не се отчайваме за благополучното му довършване. Силата Божия се в немощ извършва...

В тези свети и чисти стремления, угодни на Господа, е нашата главна надежда. От тях вземаме ние всичката си сила да стоим срещу беззаконните калугери фанариотски. Те са нашето общо утешение. От тях вдъхновени, нашите свети архипастири предпочетоха страданията на заточението от спокойствието. Нека бъдем уверени, че истата светост и чистота на нашите стремлениям са верен залог за сполучването на наште общи желания”.255

Идеалът, който бяха си начъртали нашите еднородци в борбата с Фанариотите и който така светло се рисуваше пред тях всред затруднителните събития, беше несравнено по-висок и по-увлекателен за религиозното и духовно чувство, отколкото перспективата, която им предстоеше, ако послушеха слугите на папството, и която беше изневеренье, отстъпничество, скъсване връзките на едноплеменноста, на вековните предания и вражда против истинските благодетели и доброжелатели на България, и ново порабощенье под една по-тежка духовна власт. Представителите на първий естествено требваше да надделеят над защитниците на втората. Така и стана, както ще видим в следнята глава.

_____________________________________________

220) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Текстът е публикуван в т. 2.6.2.1.

221) Нашите еднородци не желаеха да нарекат органът на пропагандата с неговото име „България”, като виждаха, че е орган на чужди, а не български интереси.

222) Да се казва, че Вярата налага на Българете да си искат народна независима йерархия, беше потребно, за да не се възбужда подозрение и негодование в Турците. Основание да казват така, нашите еднородци намираха, между прочим, в 34 апостолско правило, което гласи: „Епископам всякаго народа подобает знати перваго в них и признавати его, яко главу”.

223) Глед. предидущата бележка

224) Вестник „България”, год. II, стр. 650.

225) В. „България”, год. II, стр. 705, 706.

226) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Мухтар(ин) (от пер.-тур.: muhtar) - българин, селски старейшина, в турско време.

227) Опитването да се увлече в унията населението в Казанлък остана без успех. В Едрине спомогна на пропагандата, без съмнение, упорството на Гърците да не допущат употребенето на Българский език в църквите и училищата.

228) Названието Соколски старецът Йосиф имаше от Габровский мънастир, който, по мястото, гдето е построен, се нарича освен Габровски още и Соколски. По подражание на монасите на другите обители, игуменът и братията на мънастирът, прибавеха до имената си, кога се подписваха, названието Соколски.

229) За бивший игумен на Габровский мънастир Раковский каза тук- таме в списанията си (глед. между другите: „Българский вероисповеден въпрос с Фанариотите и голямая мечтайна идея панелинизма”), че бил разбойничил в младите си години. Ние сме имали възможността да проверим този слух у люде, които са знаели от много време и отблизо Йосифа Соколский. Те всякога са отричали, да е той правил някой вид разбойничество с каква годе цел. Може неговото ягко здравие, неговото юначество, неговото бързо ходене, неговото легко качване и слезване по горите, когато той беше даже осемдесет годишен старец, да са дали повод някому да предположи, че той при тия качества без друго ще да е бил предводител в младото си време на някоя чета разбойници. Но това предположение не се е подтвърдило с никой факт.

230) Диакон Рафаил се намираше в 1860 г. при бивший Велешский владика, Авксентий, като негов диякон. Той прие уния по причина на едно подозрение, което падна върху му, когато в началото на 1861 г. се откраднаха на Авксентия около триста лири.

231) Глед. „България” год. II, стр. 801; год. III, стр. 66.

232) В. „България”, год. III, стр. 65, 66. Старецът Йосиф не е могъл нито просто да прочете това словце, ако не му е било написано с едри църковни букви и ако не го е преговарел две-три недели най-малко.

233) (Гл. „България”, год. III, стр. 65,66,67). Този разказ за пребиванието на Йосифа Соколский в Рим е основан на съобщенията, които е счела потребно да направи пропагандата. Той представлява бивший игумен на Габровский мънастрир в чърти, каквито приличат на един въспитан и живел в цивилизовано общество монах. Но старецът Йосиф, очевидно, не е могъл да издържи тая роля. Вследствие на крайнята си простота и нецивилизованост, той е правил в обнасеньето и разговорът си както на аудиенцията си у папата и при другите високопоставени лица, така и на официалните обеди, на които е бил поканвай, много постъпки не само несъгласни с приличието, но и явно груби и неуместни, и това е дало повод на много забавни анекдоти и разкази относително неговото пребивание в Рим.

234) Когато минуваше така тържествено по улиците на Цариград, старецът Йосиф често забравяше, че новий негов сан и официален характер му налагат известна сдържаност и степенност, и за това, като се срещнеше с някого от старите си познайници, правеше някои движения с ръката, които изражаваха неговото негодование или доволство по отношение към лицето, което бе срещнал по пътят. Толкоз голяма беше неговата простота и неподготвеност да заема прилично високата степен, която му се даде.

235) „България”, год. III, стр. 68.

236) В протоколът на синодът от 2 март се поменува и за друго едно прошение от Кюстендил, в което жителите, като осъждат постъпката на Българете, които приеха уния, искат да се отдалечат от епархията им някои немирници, които сеели раздор между Гърци и Българе.

237) Тойеонзисъщий Паисий, когото патриаршията, както и поменахме във втора глава, беше испратила в 1859 да управлява Самоковската епархия. Патриарх Йоаким, наскоро след стъпането си на престолът, счете за добре да го отдалечи от Самоков, гдето неговото пребиванье дигаше голям глъч, и да го испрати във Враца, а Врачанский Доротея, тоже Българин и с нрави като Паисиевите, да назначи в Пирот. (гл. „България”, год. II, стр. 537).

238) Паисий, както поменахме в III глава, се присъедини нелицемерно до паствата си, която се отложи от Великата Църква наедно с другите български епархии, и на скоро след избранието патриарх Йоакима заеви формално в едно послание до представителите на епархията си, че е готов не само да се не отделя от паствата си, но и душата си да положи за нея, като истински неин пастир (гл. това послание в „България”, II, стр. 563).

239) Паисий сам свидетелствова за това в частното си до Автокефалните православни Църкви послание, приложено до общото, което адресуваха Българете архиереи в 1869 до тия Църкви, за да оправдаят действията си.

240) Портата беше се споразумяла с патриархът за извържението и заточението Владиците, но намираше за добре да се покаже, че уш съветва на негово светейшество умереност.

241) Иларион Макариополский и Паисий Пловдивский такожде указват в посланията си от 1860, отправени до всичките самостоятелни православни Църкви, на това свидетелство, като на необоримо доказателство, че съборът е неправилно действовал при низложението им.

242) В. „България”, год. III, стр 1, 21.

243) Панарет беше от години известен на патриарха Йоакима и се считаше верен нему человек. Той беше наченал духовното си поприще с

244) Гледай във в. „България”, год. II, стр 690, 691.

245) В. „България”, год. III, стр 1, 2.

246) Гледай в „България”, год. II, стр 731.

247) Глед. La Verite sur la question bulgare, Paris, 1861, p. 52-48.

248) Този препис е същий онзи препис, който беше се дал тогава на Владиците и първенците от комитетът на клонът. Той е писан с ръката на един от членовете на този комитет.

249) В. „България”, год. II, стр. 689, 778.

250) В. „България”, год. II, стр. 787.

251) До сега с воденето народното дело се занимаваха и се явеваха пред Портата, като български представители, първенците измежду цариградските Българе, но и от тях само двама-трима имаха формално пълномощие за това от някой окръг. Другите представеха Българете в Цариград, които от своя страна се считаха действоващи от името на всичкий Българский народ.

252) В истий ден Портата беше проводила по телеграфът заповед в Пловдив да се арестува и испрати на заточение в Св. Гора тамошний митрополит Паисий, нещо, което незабавно се испълни („България", год. III, стр. 69).

253) „Български Книжици”, год. IV, месец май 1861, стр. 27-37.

254) Гл. в. „България”, год. III, стр. 105.

255) „Български Книжици”, год. IV за май 1861, стр. 17, 18 и 19.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...