2.15.4. Бягството на Йосиф Соколски и разпадане на унията.

[Ани]

2.15.4. БЯГСТВОТО НА ЙОСИФ СОКОЛСКИ

И РАЗПАДАНЕ НА УНИЯТА

В: Кирил, патриарх бълг. Католическата пропаганда сред българите

през втората половина на XIX век.

Т. 1: 1859-1865.

София: Синодално изд., 1962, с. 266-270.

Скоро след всички тия събития в Цариград се е заговорило за недоволството на Йосифа Соколски от унията. И наистина, около новия българоуниатски архиепископ ставало нещо. Н. Геров от Пловдив бе заминал в Цариград, за да противодействува на унията. Той имал влияние върху Йосифа Соколски поради предишните им връзки, но си послужил и с П. Р. Славейков, който също имал влияние върху него. И тъй, на 6 юни 1861 г. Йосиф Соколски напуснал Цариград и с руски параход отплувал за Одеса.³⁰⁷

Ентусиазмът на първото увлечение у едни от новообърнатите българоуниати бърже намалял, у други угаснал, у трети настъпило нескрито разочарование. Въпреки тържествеността на приема, който бил оказан на българската депутация в Рим от папата и от други куриални високи сановници, както и от някои обществени римски среди, за българите не останало скрито същественото при тия приеми, а именно-подчертаваното фактическо присъединяване на българоуниатската общност към Католическата църква. Така например българската депутация трябвало да подпише изповядване на вярата, което е било в пълно съгласие с католическото вероучение, въпреки очакванията на българоуниатите, че „филиокве”-то не ще се добави в Никео-цариградския символ на вярата.

От друга страна, след завръщането на Йосифа Соколски в Цариград българо-униатската църква продължила набърже да се доустройва, но намесата на лазаристите мисионери и на апостолическия викарий Брунони, както и на арменокатолическия архиепископ Хасун се превърнала в попечителство и във фактическо изземване ръководството на цялото църковно униатско дело. Губели се надеждите, които Цанков бе пробудил, че българската уния ще запази не само източноправославния литургичен обред, но и вероучението на Източната църква. Какви са били основанията за това?

В устната заява за присъединение към Католическата църква, направена пред архиепископите Брунони и Хасун на 18 декември 1860

г., българоуниатите бяха молили да им се запазят „всички привилегии и обичаи, съществуващи от древност” в Българската църква, но в същото време приемали всичко, каквото Католическата църква учи. В тая тяхна заява е имало неяснота и вътрешна противоречивост, но те не са разбирали това. В изповядването на вярата, което представили на двамата архиепископи, както и в молбата до папа Пий IX те заявявали, че приемат всички истини на вярата, които изповядва Католическата църква, като молели да им се запазят обредите и църковните обичаи.

Цанков, противно на тия устни и писмени заяви, бе писал във в. „България“,³⁰⁸ че българоуниатите били искали да си запазят дори вероизповеданието на догмите, тъй както са го наследили от бащи и деди. Това било условие sine qua non. С това той искал да внуши у народа доверие към делото на унията.

И подире Цанков ще говори за запазване на догматическото учение на Православната църква, без обаче с това да се внасяла по-голяма яснота и определеност във въпроса за безусловните вероизповедни задължения на униатите. И те говорили за същото, вярвайки, че то им е обещано.

Нима е било възможно да се запази догматическото учение на Православната църква и след приемане на унията? Но българоуниатите са се доверявали и на обещанието на мисионерите, че догмите няма да бъдат засегнати, без обаче да се говори за догматическите различия между Православната и Католическата църкви, явили се след раздялата им в 1054 г.

И сам папа Пий IX в енцикликата си от 6 януари 1848 г. призовавал православните християни да се съединят с Католическата църква при обещание, че ще запазят всичките си догми, обреди и богослужебния чин, като приемат обаче учението за изхождането на Дух Светий и от Сина (филиокве) и признаят главенството на папата.

В отговор на тая енциклика източните патриарси бяха поканили папата да премахне всички догматически нововъведения във вероучението на Католическата църква. А в тия именно нововъведения се е състояла вероизповедната разлика между двете църкви.

И тъй, мисионерите могли да обещаят, че зависимостта от Цариградската патриаршия в никакъв случай няма да бъде заменена с фактическа зависимост от апостолическото викариатство в Цариград. Излъганите надежди на българоуниатите били използувани от противниците на унията, за да засилват разочарованието им и да предизвикат отстъпления от едва-що създадената българоуниатска община.

Но и преди римските тържества по ръкоположението и назначаването на Йосифа Соколски за архиепископ и апостолически наместник на българоуниатите, в Цариград вече се чували недоволните гласове на някои униати. Турското правителство държало новата българска вероизповедна общност да се нарича католическа, а не униатска, а в тефтерите при българоуниатската община униатите да се записват като католици, а не като православни - съединени с Католическата църква. Това пък новообърнатите униати не искали да приемат, защото от унията те търсели да извлекат гражданско-политически изгоди, но не да станат католици и, което им било по-неприятно, да бъдат наричани католици. Затова още през февруари 1861 г. мнозина от тях върнали на още непризнатата, но фактически действуваща българоуниатска община тескеретата си.³⁰⁹ Повече от новозаписалите се униати в тефтерите на българоуниатска община са били гурбетчии, дошли от вътрешността на страната. Снабдяването им стескерета, на които е пишело, че са католици, при завръщане в родните им места ги злепоставяло пред семействата и пред цялото селище. Консервативността на семействата, и главно на жените, изиграла важна ролята за отказа на тия новообърнати католици от унията.³¹⁰ Все през месец февруари се забелязва известно смущение и у някои от българските свещенослужители, приели унията. Така един свещеник и един дякон, спечелени за унията от архимандрита Макария, бърже я напуснали.³¹¹

След завръщането на Йосифа Соколски от Рим вътрешните размирия в униатската община се засилили. Подкачили били да се карат.³¹² Йеродякон Висарион, македонец по произход, бързо разбрал смисъла на събитията и изобличил Йосифа Соколски, задето в Рим се съгласил да направи изповедание на вярата, несъгласно с гледището на новите униати по тоя въпрос. Йосиф Соколски се оправдавал, че бил прочел изповеданието тъй, както било преведено на български от латински, без да е разбрал добре смисъла му. Той бил признал, че са го излъгали. Висарион със силен протест напуснал униатската община.³¹³ Че наистина Йосиф Соколски в Рим е проявил някакви колебания, узнаваме и от Боре, който в своето писмо от 25 юни 1861 г. до главния началник на Конгрегацията на мисиите³¹⁴ пише, че в навечерието на ръкоположението му в Рим той проявил слабост, на която били свидетели както Боре, тъй и самият началник на Конгрегацията.³¹⁵

Т. Икономов в мемоарите си изразително описва положението на унията непосредно преди бягството на Йосифа Соколски. След завръщането на тогова от Рим сношенията на лазаристите с униатската черква ставали по-чести и по-натурничави. Католическите дейци идвали постоянно в униатската църква и настоявали униати и католици да служат съвместно. За същото и Фавериал говорил на Икономова. Но от униатска страна това се считало като посегателство.

Отношението на униатската църква към Рим и обратно било неопределено. Лазаристите искали пълно подчинение. Те донесли славянски черковни книги, дето стояла и думата „и от Сина”. Според униатите, главенството на папата се състояло само в поменуването му от българския духовен началник и в ръкоположението на последния от папата. Не била желателна никаква друга зависимост. По тоя повод Икономов разговарял с Цанкова и с Мирковича и изработил правила, уреждащи положението на униатската църква към Рим, но тия двамата не ги одобрили; казвали, че били обширни и поставяли униатската църква в пълна независимост от Рим, а според тях достатъчен бил първоначалният акт на униата относно запазването само на източния обред.

Йосиф Соколски вече бил готов да напусне унията. Искал бил да побегне в Сърбия. И Макарий чакал удобна минута да се оттегли.

Поп Димитър също искал да се завърне в дома си. Само дякон Рафаил упорствувал да остане.³¹⁶

* * *

В униатската община бързо настъпило разложение, толкова повече, че и парите, които се получили от Рим, намалели.³¹⁷ Зачестило връщането на тескеретата, макар че в тях вече се говорело само за „съединена българска църква в Галата”.³¹⁸

А бягството на Йосифа Соколски паднало като гръм и ускорило процеса на оттегляне от унията.³¹⁹ Напуснали унията архимандрит

Макарий заедно с цяла група свещеници,³²⁰ като поп Димитър Гавриилов от Балчик, иконом х. поп Христо от Троян, поп Тодор Тошков от Видин,³²¹ поп Григорий поп Минков и Тодор Икономов, който бе станал униатски дякон под името Йосиф.³²²

* * *

След като Йосиф Соколски бе отстъпил от унията и бе забягнал в Русия, в страната било разпространено едно негово послание,³²³ в което съобщавал причините за приемането на унията и за отстъпването от нея. Той се бил съгласил да приеме унията при обещание, че няма да се иска от българите никаква жертва, т. е. изменение на вярването, обредите и обичаите на православието, че ще им се даде народна независима йерархия. Приемането на унията при такова условие било смятано като народно дело. Но скоро дошло разочарованието, тъй като дадените обещания не били удържани.

Българоуниатите били принуждавани да приемат католическото вероизповедание, постепенно бил въвеждан западният богослужебен обред и се установила властта на папата, когото нарича „жестокий папа”. Като оплаква своето заблуждение, Йосиф Соколски се разкайва и съветва българите, станали жертва на унията, да се откажат от нея. Българският народ трябва да има вяра в собствените си сили, водейки борба за освобождение от Фенер.³²⁴

Това послание било последвано от друго покайно и увещателно послание на Макарий и отказалите се от унията българи. Й в него се повтарят същите основни мисли на Йосифовото послание, а именно, че са били измамени, тъй като от тях се искало да изменят религиозните си вярвания.

________________________________

307) Из Арх. И. Г., II, 338-2180, писмо на И. Д. Ступин до Н. Геров. Петербург, 23 юни 1861; 338-2181, писмо на Н. Геров до И. Д. Ступин (по това време в Петербург). Пера, 11 юли 1861.

308) II, бр. 92, 23 дек. 1860.

309) Цариградски вестник, XI, бр. 8, 18 февр. 1861.

310) Там, бр. 2, 7 ян. 1861

311) Там, XI, бр. 9, 25 февр. 1861.

312) Из Арх. Н. П, I, 374-597, писмо на Атанас Геров до брата му И. Г. Цариград,2 ян. 1861.

313) Цариградски вестник, XI, бр. 20, 13 май 1861.

314) Цит. по-напред.

315) „Неговата слабост, за която вие заедно с мене имате един печален пример даже в навечерието на неговото ръкоположение, не можа да противостои и преди пет дни той изчезна, отнасяйки каквото може да име ценно.” - цитат от посоченото писмо.

316) Т. Икономов, Мемоари, т. I, кн. 1, с. 11-15.

317) Цариградски вестник, XI, бр. 22, 27 май 1861.

318) Дунавски лебед, I, бр. 36, 29 май 1861.

319) Цариградски вестник, XI, бр. 24, 10 юни 1861.

320) Там, бр. 29, 15 юли 1861.

321) Поп Тодор е бил доверено лице на униатското ръководство и Пропагандата му бе връчила една парична помощ, която да предаде в Одрин за строената нова униатска църква. Но от Родосто той се върнал в Цариград (поред сведенията на Пропагандата), придружен от един член на Руското посолство (Mansi, t. 45, col. 10). В Цариград той разказал, че и други се канели да напуснат унията (Български книжици, IV, кн. 3, юли 1861).

322) Скоро по-голямата част от униатските свещеници в Цариград, Тракия и Македония отстъпили от унията. Наброявани били около 15 души (Archives Generales, с. 187).

323) Скоро по-голямата част от униатските свещеници в Цариград, Тракия и Македония отстъпили от унията. Наброявани били около 15 души (Archives Generales, с. 187).

324) Т. Бурмов, пое. съч., с. 29 сл