Jump to content

3.6.4. Преселването на сливенци.


Recommended Posts

3.6.4. ПРЕСЕЛВАНЕТО НА СЛИВЕНЦИ

В: Табаков, Стефан. Опит за история на град Сливен.

Т. 2, Политически, духовен и икономически вървеж на сливенци

от старо време до днес.

София: К-т Историята на гр. Сливен, 1924, с. 140-145.

След като се минава зимата, през началото на пролетта сливенци почват да стягат „гйочовете378” си за път. Преданието не помни точни дати, но посочва сезона на тая епохална емиграция, защото пътуването е траело цели три месеца: от Великден до Петровден (1830 г.). Датата на излизането на сливенци от града е 13-ий априлий.

Можем си представи картината при напущането на един град, който тогава е броял тъкмо толкова, колкото и днес, около 25,000 души, а при това, бил е средище на първостапан панаир - фабрика на стари индустрии, платове, оръжия, розово масло и прочутите тук на времето си медарство, копринарство и т. н.

Много сливенски фамилии са били с идеята да минат Дунава и се отдалечат от града си доде се забравят произшествията в периода между 31-й юлий 1829 г. и 13-й април 1830 г., и да се върнат пак назад.

Един и същ род се разпилявал по разни посоки - едни отивали за Влашко, други за Бесарабия, трети за Крим. Случвало се да се делят син от майка, брат от сестра, за да се разпръснат и забравят - „за да не се чуят, ни видят". Тия, които са запомнили деня на тръгването, разправят интересни и покъртителни подробности. Пятата от сливенци за тоя случай песен е днес забравена в самия Сливен и по-добре запомнена от преселените:

Тиллаля вика из Сливен,

Из Сливен града голяма:

Който ша седи да седи,

Който ша бяга да бяга.

_  _  _  _  _  _  _  _  _  _

Мама Иванчо приспива:

Нанни ми нанни, детенце,

Да растеш, да порастеш,

Царството да си отнемеш.

Заповедта за тръгване е била издадена на 13-й априлий. Официално посоченото място за заселване е било Бесарабия.

Всяко семейство се снабдявало с по един паспорт, в който се отбелязвали имената на членовете на семейството, презимето му и родното място. Тия „билети” се издавали още от месец февруарий (1830 г.) и то не само от главния руски щаб, но и от другите военачалници.

Селяните от Сливенско и от другите кътове на Югоизточна България, които последвали сливенските кервани, се сдобивали с тия билети в Айтошкото поле, дето всички бежанци се събрали да се чакат, и в Бургас. Издадена е била също заповед от интендантството, да се отпуща безплатна храна на бедните бежанци.

Картината при Сливен в деня на потеглюването е била покъртителна: деца в пелени, носени на ръце или водени за ръка, плачели на „спокъсване” всред гъмжило от граждани, които тичали „на горе на долу” да товарят и разтоварят; старци, прегърбени на две, със сълзи на очи поглеждали назад позистите баири и сенчести огнища на младини и прадеди. Други, по-млади, в упоение и забрава, с нарамени бъклици, под песни и провиквания, играели и буйствували около натоварените „гйочове”.

„По-опитните и далновидни граждани, пише Селимински, искаха да изгорят целия град поради следните причини:

1) За да не се ползуват след тях от благата им тия, които цели пет века им правеха само злощастия и които стават причина за изселването, и

2) да не се остави никаква надежда за връщане назад.”

Мнозина са били против изгарянето на града, защото се надявали час по-скоро да се върнат.

Факт е още, че тия сливенци, които са били за горните крайности, са упражнявали и насилия над тия, които не искали са се преселят. Това най-често се случвало из Сливенските села, дето имало и заплашвания със смърт. Мнозина са били принудени да тръгнат с колята си „за лице” и по пътя, уж че се спират да си поправят счупените коля, гледали да останат надире и да се върнат назад.

Селимински казва, че всяко сливенско семейство натоварвало туй, което се побирало само на една кола, когато в същност, добавя той, всяко семейство притежаваше движим имот за десет и повече коля. „Много бедни, вдовици и сирачета, стражи и малки деца, вървяха пеши, дори някои натоварени с по нещо. Неопитните младежи, увенчани с цветни венци, яздеха на коне. Други мъже вървяха със свирни и песни”.

Хаоса от дим, викове и плачове е бил неописуем. Някои едва стигнали до Балдарамския мост (на един час разстояние от Сливен) и се връщали назад, а останалите, с въздишки, с прощални думи, със сълзи и клетви, са се връщали на всяка крачка да видят за последен път незаменимия си кът и блага, додето той се изгуби пред очите им, за да се обърне в сянка и сън...

Сливенци са били придружавани от едно казашко отделение, което, по думите на Селимински, служело за ариергард, за да ги пази от разбойнически турски чети из Балкана.

По тоя начин, русите напущат окончателно Сливен и подбалканските кътове, като оставят в града един консул, както ще се види по-долу.

Преселенците вървели много бавно из пътя поради тежките си „гйочове” и главоболията с малки деца и прегърбени старци. (Версията на Влад. Дал, в повестта „Сливенка”, че из пътя, при една почивка, младите сливенци решили да избият старите, за да не се мъчат и да не им пречат по пътя - ще е по-скоро поетическа волност. Сливенци уж се отметнали от това си решение само когато русите ги заплашили с оръжието си).

Ако се уповаваме на Селимински, излиза, че сливенци стигат в Бургас девет дена след тръгването си от Сливен. Вероятно, тук те са чакали и останалите бежанци от югоизточна България.

Ето как скицира очевидеца Владимир Дал сливенското емигриране: „Дни, недели и месеци се изминаха; мирът беше подписан, тържествата се свършиха, увеселителните огнйове изгоряха...” „Сливенци си удържаха думата: след като получиха позволение, те се натовариха на огромни коля със семействата и покъщнината си и потеглиха из същия път, по който бяхме дошли и ние".

„Като напуснаха завинаги своето отечество, те отплащаха на враговете си с безразсъдна, зверска жестокост: те ги колеха тайно един по един, където им се попаднеше случай, и подпалваха къщята им. Когато говоряха за тях, те треперяха с цялото си тяло и като си стискаха зъбите, бледнееха от умраза и злост. Там хората не се раждат с такава кръв както у нас; лошото управление и всичко наоколо учи първобитната им душа на отмъщение и саморазправа. Те не правят разлика между понятията: отмъщение, самоуправа и справедливост - за тях те са все едно.”

„По тесните улици на Сливен се блъскаха коля и пешеходци, талиги, камили и волове - всичко това беше се смесило в една буйна, шумна тълпа; радостните викове, грубите проклятия, плачът и викът на децата, скърцането на ненамазаните колелета, мученето и цвиленето на животните - всичко това се сливаше в един хаос - целият град беше се дигнал, беше потеглил. Един 70-годишен старец - турчин, с извехтяла чалма, напипваше стените с ръце и вървеше без да знае къде отива; лицето му бе окървавено; някой на прощаване бе му извадил очите през последната нощ и го пуснал да се скита по света. Конница от сливенци, с тъмнокафени потури и салтамарки и с черни калпаци, тичаха край него и замахваха срещу му с камшик; слепия не можеше да види заканванията им, а само боязливо се свиваше към стената като чуваше проклятията хвърлени върху него; тая побесняла тълпа, която напускаше тихите си жилища, прахът на дедите си, лозята, градините и райското место-положение на отечеството си, скоро се изгуби и потегли по пътя към Камчията.

След тях Сливен се запали, задими и купчини прах и пепел показваха мястото, дето недавна се намираше цял град. При първата почивка сливенци се събраха на съвет и решиха да погубят всички престарели хора, които им бяха без полза из пътя. Те дойдоха да доложат това на новото си началство, обаче, всички убедявания и увещавания на това последнето бяха напразни; те не ги разбираха и пак настояваха на своето мнение, като казваха, че старите им са само товар, пък от друга страна не искат доброволно да останат в земята си. Трябваше най-после да им се обясни хубаво и ясно, че убийците ще бъдат разстреляни; срещу такава логика нямаше вече никакво възражение; просителите се поклониха низко и си отидоха”... (op. cit. 45-48).

Дал, несъмнено, колкото се отнася до характеристиката на сливенските сурови нрави през това време, гледа с очилата на чужденец и не познава патилата на сливенци и българите въобще под турците, като причина за отмъщения и жестокост от страна на първите към последните.

Види се, след минаването на Източния Балкан над Месемврия, сливенските емигранти до тук конвоирани от едно отделение донски казаци, след това до Дунава са били поверени на полка на Бакпенов или Катасанов (ср. ibid., р. 49).

При Бургас преселническите кервани са чакали останалите бежанци от Новозагорско, Старозагорско и въобще от югоизточна България и Одринско. По това време Бургас е бил главната руска квартира. Тук се е намирал Дибич, генерал Обручев и т. н.

Оттеглюването им от България е отбелязано в един летопис: месица априлiе замина чрез бабадай граф Дивич главнокомандующiй и утиде в Росс...

Официалният маршрут за преселването е бил Сливен, Бургас, пътя край Месемврия, прохода Дервиш Йован, Варна, Баба-Даг. Обаче, някои от закъснелите са минали през Чалъ-Кавак, а други се накачат на кораби от черноморските пристанища за Одеса и Крим.

Добровски помни когато сливенци отишли в Анхиало. Според разказа на стари селени от Сливенско, нейде между с. Кашлакюю и Стралджа, дето се събрали граждани и селени, преселниците се разцепили: едни заминали от тук през Чалъ-Кавак, а тези, които имали много „Гйоч” отишле в Месемврия, дето им натоварват „гйоча” на гимии. Сливенци помнят, че мястото, дето се събрали между Кашлаклюю и Стралджа, било при един „стар град”. Тъй или инак, главният път е бил почти същия тоя, през който дошли и русите под Балкана.

Между тия, които ударили по море за Крим, е имало доста от самия Сливен. Това се види и от факта, че видният в Сливен търговец Иванчо Желязков (†1902 г.) е раждан в Бахче Сарай (Крим), дето баща му, родоначалникът на текстилната индустрия в полуострова е бил временно заселен. Това ще се подтвърди и от биографията на X. Мина Пашов. В стария Крим (Левкопол, Таврическа губерния) и до днес има българска колония, особено тютюнопроизводци, между които и стари сливенци.

След Кримската война, когато Бесарабия мина отново в турски ръце, много от заселените там българи се поселиха в Крим.

Живописецът Добри Пехливанов, който също помни преселването, разправя, че е имало сливенци и селени от Сливенско, които са странствували чак къде Москва.

Венелин е посетил Варна тъкмо през време когато преселенците стигнали там и пазели карантина, тъй като тогава върлувала силна епидемия.

Както се видя, още в Сливен е било решено между българите кой за къде да пътува и през къде да минува. Тъй, че не всички сливенци минават през Баба Даг и Исакча. Между многото преселенци от разни краища, Венелин срещнал в Силистра и „Сливненци”.

„Тая година много заминаха чрез Бабадай Сливенски жители и Ямболски във Bлaхiѫ, некой си в Бесарабия”.

Оттук се види, че болшинството сливенци са минали по официалния маршрут и са били последвани от руските войски през Баба-Даг.

_______________________________________

378) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: гйоч, гьоч (диал.) (тур. göç) - преносима покъщнина

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...