Jump to content

4.3. Фанариотски епископи във Враца и църковните разпри.


Recommended Posts

4.3. ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ ВЪВ ВРАЦА

И ЦЪРКОВНИТЕ РАЗПРИ

В: Йоцов, Димитър Ангелов. Културно-политическа история на Вратца.

Т. 1, От Римската епоха до Освобождението.

София: Изд. авт., 1937, с. 132-147.

Фанариотската политика. - Врачанската епископия. - Султански ферман от 1753 год. - Патриаршески домогвания. - Таксидиотите. -Възвръщането на Врачанската епископия към Търновската митрополия. - Епископ Серафим. - Софроний Врачански. - Епископ Антим. - Епископ Методий. - Епохата на епископ Агапий. - Партений. - Доротей. - Епископ Паисий. - Врачанските първенци отново в Цариград. - Епископ Аверкий. -Архимандритът Константин.

От умраза към брата си за гдето узурпирал наследственото право на търновския престол, видинският владетел Страшимир признал духовното началство на гръцката патриаршия, а след падането на търновското царство под турците и осиротяването на българската църква, цариградския патриарх поставил, както в Търново, така и в другите български епархии свои митрополити и епископи. „Тези негови разпореждания не са срещнали големи препятствия от страна на българите, които в онова време не са имали кога да бранят своите църковни правдини”.

Тъй бързото завладяване на почти всички български епархии не се крие в благоволението на султаните към патриаршията; то се дължи на твърдото решение на последната да ограбва българското население, да притъпява у него националното чувство, да си създаде от благодатната българска земя грамади ресурси за лукса и разпасания живот на гръцката патриаршия и нейните представители в българските епархии.

Тъмната епоха на двойното робство, духовно и политическо, не е намерила още своя историк или своя Данте, за да опише ада на България под това робство. С назначаването на митрополити и епископи се е вършила възмутителна спекулация. Коварство, интриги, непростени домогвания, подкупи и пр. са били тъмните сили, които са отваряли вратите на цариградския синод. Султанските жени (пример султанката Хасеки), разпасани в нравите си гъркини, любимки на владици и паши, са били в състояние да издигнат дори до патриаршески трон някой пашов лакей. Може всеки да си представи каква политика ще преследва патриаршията и кой се крие зад Вселенския патриарх в такъв случай.

Политическите условия в началото на XV столетие спомогнали най-много на патриаршията да издействува от султана да й признае върховната духовна власт над всички православни народи в османската империя, та по този начин да се премахне всяка надежда у българите за възстановление на българската църква, след заточаването на патриарх Ефтимий. Султанът, Мохамед II, спомогнал за това със своята държавна политика на централизация, особено след падането на Византия под турците... „Планове на султана и скрити надежди на патриарха съвпадат по линията на автократски претенции за изравняване на народностите под знака на държавна и църковна власт...” Патриаршията станала тъй всесилна, щото нейната власт надминала надеждите й.

Под тоя духовен режим е попаднал и града Вратца. Като последен западен град на Търновското царство, фанариотският митрополит в старата българска столица го е включил в своя митрополитски район. От начало Вратца не ще да е имал титулярен епископ, или ако е имал такъв, грък по произхождение, това с никакви досега съществующи данни не можем да установим. Изглежда, обаче, по всичко, че Врачанската епископия, като много отдалечена от Търново е била доста занемарена. Елинизмът не е прониквал дълбоко във Врачанско, както из други краища на България. От XVI до края на XVIII столетие ние виждаме българското духовенство във Вратца и по селата да е напълно независимо, както и монастирите около Вратца.

Тази самостоятелност и свобода на свещениците да си служат само със словено-българския език в своите служби и проповеди е отличителна и характерна черта за онова робско време, през което църквата е била завещана на българите от Бога да им служи като светилник на вярата и на родния език.

Съществуват оскъдни и недотам ясни следи, които все пак дават на историка възможност да мисли, чедо към края на XVI столетие, българското население, поокопитило се малко от постигналото го нещастие, си е извоювало правото да посочва то митрополити и епископи. До тази епоха изборът на архиереите е ставал по установения каноничен ред и само когато епископските събори не са имали кандидати или кандидатите не са били удобрявани от патриаршията, тогава само тая последнята изпращала свои хора за духовни началници. Обаче, когато към края на XVII столетие и през целия XVIII век турската империя литна към разложение и разврат, тогава патриаршията почна да тъгува с архиерейските постове и предостави на митрополитите да ръкополагат и назначават епископи в овдовелите епархии срещу възнаграждение, което бивало винаги предмет на долен пазарлък.

Доказателства ни дава, най-бляскави, Софроний Врачански. Той бил ръкоположен за епископ на Врачанската епархия, защото нямало друг кандидат грък, тъй като тогава са смятали Врачанската епископия за много обедняла.

Известно време Врачанската епископия принадлежала към Видинската митрополия. Това ще да в станало преди 1731 година, защото, по турските държавни документи, ние узнаваме, че Врачанската епископия е била някога съвсем самостоятелна и че тя е била закрита и присъединена към Видинската митрополия, неофициално много по-рано от горната дата, но в последствие това присъединение е било оформено с царски ферман, за който се говори в едно патриаршеско писмо от 1738 година до султанската канцелария.

Отличното икономическо положение на населението във Врачанската епархия, преди появяването на кърджалиите и другите смутове в Османската империя, в края на XVIII и началото на XIX век, е привличало специалните пратеници на разни монастири да събират помощи и да устройват цели кервани от поклонници за техните монастири. Тия пратеници или „таксидиоти” представлявали Светогорски монастири, Рилския монастир, Синайският „Св. Катерина” и Ватопедския. Във Вратца е запазена грамадна архива съдържаща интересна кореспонденция между монастирските управления и първенците на града; по тази кореспонденция се вижда, че главната мисия на таксидиотите е била да използуват религиозното чувство на населението и да го обират по един неболезнен начин.

Ватопедските таксидиоти са търгували дори с разни свети мощи, които сами фабрикували и населението скоро ги разбрало, че са обикновени шарлатани. Представителите калугери на Синайския монастир са действували във Вратца и във Врачанско под ръководството на един техен проигумен, заседнал в Търново, под протекцията на митрополията. Тяхната задача е била чисто обирническа, те са служили на патриаршията като потисници на народа и събирачи на българско злато за целите на гръцките „велики планове”. Ето защо врачаните скоро им се наситили и са ги прогонили от епархията. Те имали в цяла Турция една истинска мрежа за експлоатация на наивното население. Останали са в града светогорските и рилските таксидиоти, които са стояли почти до освобождението, имали са свои собствени метоси, в съседство с Възнесенската църква. Врачанските първенци и народът са се спогаждали с таксидиотите на тия два монастири. Светогорските пратеници са били по някога и килийни учители на малките врачани; те са учили при тях словено-българския език и църковното пение. А когато някой от таксидиотите е кривнувал по други пътища, неприятни за врачаните, то първенците са искали немедленото им отзоваване, какъвто е бил случая с калугера Похомий и други.

Не може да се откаже фактът, че срещу жертвите на града Вратца в полза на двете български светини в Хилендар и Рила, той е имал за това полза. Те са държали бодро духът на гражданите и са затвърдявали у тях праотческата вяра в един период на невежество и потисничество. Когато образованието се разшири в града, тогава първенците сами взели инициативата да искат от съответните монастири премахването на таксидиотите.

Как е станало наново отцепването на Врачанската епархия от Видинската митрополия и присъединяването й към Търновската, за това досега не са намерени данни. Предполага се, че търновския митрополит е бил недоволен от фермана на Осман III и е употребил всичките си усилия пред Цариградската патриаршия да се отмени старият султански ферман и му се повърне доходната Врачанска епархия. След оформяването на това отцепване в 1762 година, Търновската митрополия изпратила за епископ във Вратца гъркът Серафим (1762-1794).

„Ролята на тоя фанариот, пише поп Георгиев, се е състояла само в едно, да събира колкото може повече пари. Серафим наложил тежки данъци на свещениците...”

Този архиерей свършил живота си в Търново, няколко месеци преди ръкополагането на Софроний Врачански.

Ние говорихме по-рано за Софроний. Неговият приемник бил някогашния белградски владика Антим. Този врачански архипастир не се отличавал много от Серафима. Той отивал даже по-надалече, не се завъртал почти никога в епископското си седалище, скитал по селата да събира данъци за църквата, налагал нови и всичко пазил изключително за себе си. Когато търновският митрополит го поканил да отиде в Търново да се отчете, той подкупил врачанския войвода, та последния да казва, че не му позволява да излезе от епархията си и по този начин да оправдае пред митрополията неотиването си в Търново. Остра преписка била заведена между Търново и Вратца, молби и заплашвания били изпратени от Търново чрез Димитър х. Тошов и най-сетне самата власт се намесила и Антим бил заставен да отпътува в Търново, за да си разчисти там сметките и не се върнал вече. Това било в 1812 г.

На следующата година Търновският митрополит съобщил на врачаните, чрез Димитър х. Тошов, че Антим е изпратен в Ловеч, а на мястото му във Вратца бил ръкоположен в епископски чин дотогавашния протосингел Методий, тоже грък. Митрополит Макарий отправил и едно послание пълно с венцехваления за новия епископ, а и последният, преди да иде в епархията си, изпраща подобно, чрез Димитра х. Тошова, с когото мислил, че може да се съюзи за ограбване на народа.

Епископ Методий се явява в историята на Врачанската епископия като верен последовател на Антима, с тази още разлика, че той имал при това и порокът на доносничество и клеветничество против врачаните от момента, в който врачаните се поокопитили и почнали да разбират истинската грабителска мисия на техния духовен пастир. С идването си в града, той започнал да праща по селата врачанските свещеници да му събират не само определения данък за Владиците, но и други данъци, от него наложени, па и храна, която обикновено селяните не отказвали „щом се касаело за светия старец”.

Безпътното поведение на Методий и грабителските му инстинкти отчаяли врачаните. В началото на 1820 година, подбутнати от Димитър х. Тошов, те направили опит да го изгонят, обаче, от Търново ги посъветвали да мируват засега, защото времената са критични и врачаните могат да пострадат. На следующата 1821 год. Търновският митрополит съобщава на врачаните с едно послание, че натоварил Методий да събира нови данъци за църквата, по силата на султански ферман и разпоредби от цариградската патриаршия. Народът се разбунтувал от тези явни грабежи и насилия и отказал да плаща. Врачанският първенец Димитър х. Тошов взел сраната на народа, завързал кореспонденция с Търново, успял да накара Търновският митрополит да намали една част от данъците, но и последният изрично подчертал, че намаленията могат да се направят само след една година, т. е. за 1824.

Негодуванието у народа растяло все повече и повече. Първенци и народ решили най-сетне да се обяви открито война на владиката Методий. За тая цел бил подписан един махзар от народа във Вратца. Плевенци отказали да го подпишат. Главните водители на народа, поп Цоньо и поп Васил понесли гнева на Илариона Критски, който ги афоресал. Това, обаче, не спряло движението против Методий.

Димитър х. Тошов влязъл тайно във връзка с архимандрит Гаврил, когото поканил да дойде за врачански епископ. Двамата фанариоти не стояли спокойни; те следили делата на Димитра, узнали, че той преговаря с Букурещ и Видин, че от Видин се появил друг кандидат за врачанската епископия, че на дъното на църковната борба стои видният първенец, чиито връзки били особено здрави във Видин и решили, след едно безполезно заплашване, да го наклеветят в Цариград като бунтовник. Тази гръцка ехидност хванала място; султанът издал заповед да се откара Димитър в Цариград.

Интервенцията на бащините му приятели успяла да издействува контра-заповед и Димитър бил върнат от Стара-Загора, гдето го пресрещнал султански пратеник от Цариград и му връчил освобождението.

В началото на 1826 г. търновският митрополит съобщава във Вратца, че патриаршията се нуждае от средства и заради това налага нови данъци на поповете, на монастирите и на населението. Тук вече търпението минало всяка граница и жителите на врачанската епархия единодушно се възпротивили на тоя нов грабеж. Едва те бяха се отървали от Методий, когото Димитър успял през ноемврий 1825 г. да заточи във Видин и го постави там под контрола на турската власт, ето още една беда идейки от патриаршията. Нови протести, нови заканвания на Илариона Критски, най-сетне второ арестуване на Димитра х. Тошов и подкарване за Цариград, но пак освободен. Патриаршията, търновската митрополия и врачански епископ Методий изчерпили всичките си усилия да се наложат на врачанци, но разбрали най-сетне, че докато е жив Димитър х. Тошов, тяхната кауза е пропаднала в събудената и национално издигнатата вече врачанска епархия. Останало последното средство: предателството, подкрепено от скроена клевета. От това загина легендарния врачански герой Димитър х. Тошов.

Приемникът на Методий бил епископ Агапий. Дали този епископ е бил от българско произхождение, както предполага Фотинов, това не е установено. Той живял до 1845 г. добре с жителите на врачанската епархия и с първенците и народа на града Вратца и спомогнал доста за развоя на учебното дело. Обаче, известни подозрения върху неговия личен живот и нравственост турили искрата на тлеещия огън на врачанската ненавист към фанариотите. Подозрения от некрасиво естество, накърнено честолюбие, конфликти с първенците за подбора на учителския персонал, какъвто били случаите с Кръстьо Пишурка и Петко Славейков, създали една тягостна атмосфера около епископа докато най-сетне, в 1849 г., на 5-й октомврий, Агапий падна убит от куршума на един албанец. Останките на епископа са погребани във вътрешността на църквата „Св. Възнесение”, с надгробна плоча, върху която е издълбан надпис, съчинен от Цвета Кръстенякова.

Приемникът на Агапий бил епископ Партений, тоже грък. Той не можал да излезе на глава със своите сътрудници и в скоро време епархията преминала в ръцете на едни копривщенски авантюрист, хаджи Дончо, който бил в Хилендарския монастир ръкоположен за йеромонах с духовното ме Доротей. В началото на 1850 година Доротей успял да склони търновския митрополит Неофит Византийски, да го назначи като протосингел на врачанската епископия. В един къс период от две години Доротей се запознал добре с условията и личностите в епархията, успял да завърже дори приятелски връзки с най-влиятелните врачани, особено със синовете на загиналия Димитър хаджи Тошов, и турил в действие всички средства, за да бъде ръкоположен за епископ и титуляр на врачанската епархия.

Той обещал за тази цел пари на Александър Димитриев, извънредно влиятелен в Цариград и в Търново. Александър направил постъпки и в Търново, и в Цариград за ръкополагането на Доротея за врачански епископ, с едно скрито у него патриотично желание, „да види в отечеството си вече не грък, а българин да стои начело на църковните работи”.

Бащата на Доротея, богат абаджия в Копривщица, заплатил на Търновския митрополит 100 000 гроша за посвещението на сина си в епископски сан, в началото на 1853 год.

Новият епископ се отнасял добре отначало с гражданите и населението. Имало е моменти, когато той се явявал защитник на населението против турските своеволия. Така за него разказват как успял с хитрост да изтръгне от врачанския кадия една мазбата, чрез която последния искал да наклевети българите във врачанско, че са бунтували против управлението и да ограби по-заможните хора. След като успял да присвои тази мазаба, Доротей, преоблечен, заминава тайно за Видин, където успял да измоли от пашата уволнението на Врачанския кадия. Тази негова дързост, обаче, костувала живота на вуйка му х. Геро. Като не могъл да си отмъсти на Доротея, кадията заповядал на своите албанци, квартируващи в града, в началото на Кримската война, да арестуват хаджи Геро и в последствие да го погубят.

Тази Доротеева постъпка го издигнала в очите на гражданите, но това не било за дълго.

Търновските първенци повдигнали борбата отново против Неофита Византийски. За да спре това движение против него митрополитът изпратил свои хора да обикалят всичките подвластни на Търново епархии и да накарат първенците и населението да се подпишат на едно прошение до патриаршията в което се венцеславят качествата му и се казва, че „от 500 години такъв митрополит не е идвал в Търново и че всичките епархии са благодарни от него с изключение на трима българи в Търново, които разбъркват умовете на мирното население.”

Доротей, разбира се, като подвластен на Търновския митрополит, взел страната на своя шеф и се опитал да повлияе на врачаните. В това време пристигнал във Вратца специалният пратеник на търновския митрополит, Костаки Мегавули и влязъл с [в] разбирателство с Доротея. Едновременно с началото на тази кампания в полза на Неофита, врачанският първенец Тодораки Димитриев (Хаджийски) получил писмо от хаджи Минчо Хаджи Цачов от Търново в което му съобщава, че хаджи Никола заминал вече за Цариград, гдето ще изработи заедно с врачанеца Александър Димитриев планът за арката против Неофита. Хаджи Минчо удобрява постъпката на врачаните, за гдето отказали да подкрепят Доротея и да подпишат изпратеното по-рано прошение от Костаки Мегавули.

От тоя момент започва глухата вражда между тримата синове на Димитър х. Тошов от една страна и Доротея от друга страна. Потомците на загиналия врачански герой променили настроението спрямо Доротея поради факта, че в негово лице те съзрели защитникът на фанариотската политика и сега те съжалявали, че са се излъгали в надеждите си какво Доротей, като българин, ще се солидаризира с българите във Вратца и епархията за борба против гръцките митрополити и епископи в България. Тодораки във Вратца, Замфираки в София и Александър в Цариград обвинили Доротея в неблагодарност и у тях залегнала мисълта да му дадат един хубав урок.

Тодораки Димитриев пише на брата си Александър в Цариград да действува където трябва, да извикат Доротея в Цариград на съд, „та да се научи как трябва да е владика, да познава що е народ, а не само едного да слуша...” (Неофита). Освен това врачанските първенци, начело с Тодораки, Николчо Занкин, Димитър Бошняков, Христо Стойчов, Иванчо Анков, Христо Савов, Иваница Статков, Димитраки Статков, Димитър Йоцов, хаджи Антония, Димитър Статков, хаджи Васил и пр., започнали да следят от близо делата на врачанския владика и не закъснели да съберат куп неопровержими доказателства за непочтени и дръзки дела, несъвместими с архиерейското му звание. Така те се добрали до първото и най-крупно престъпление на Доротея, извършено в съгласие и съдействие на Васил Кръстеняков, именно; присвояване състоянието на епископ Партений.

В последствие старият даскал Васил Кръстеняков се скарал тоже с Доротея, напуснал го и се присъединил към останалите врачански чорбаджии, които си турили за задача да махнат от града владиката, та ако ще това да им струва и главите.

Турската власт във Вратца гледала равнодушно на борбата на врачаните с техния владика. Врачаните били в отлични отношения с мюдюрина Али бей, а и кадията бил вече на тяхна страна; те представили кавгата им с владиката като работа църковна, засягваща висшите духовни интереси на народа, обществения морал и достойнството на църквата; те доказали на властта, че владиката се е провинил в много работи и че е нарушил каноните, че е превишил властта, а най-главното, че е в съюз с фанариотите, срещу които целия български народ се бори и има в тая борба моралното съчувствие на Падишаха. Тъй щото в това отношение първенците на града и народа пресекли пътя на Доротея да интригува пред местната турска власт.

Хитрият фанариот чувствувал, че почвата е вулканическа под него. Той намислил един адски план, но не вече против гонителите си, които живеели във Вратца - това не би му се отдало по никой начин - а против двамата братя Замфираки и Александър, които живеели единият в София, а другият в Цариград. Той намислил тях да премахне и по тоя начин да изплаши най-стария им брат във Вратца.

Доротей започнал да пише в Цариград доноснически писма против Замфираки и Александра. Историята отбелязва една загадка, че скоро подир това Александър Димитриев, като пристигнал в София по държавна мисия, (той бил висш турски сановник) бил на съвещание в Софийския конак (сегашният дворец) и там му поднесли кафе с отрова. След няколко часа той умрял.

Това, обаче, не стреснало врачаните, макар смъртта на Александър Димитриев да нанесла дълбока рана на хаджи Тошовия род и специално на брат му Тодораки. Сега начело на борбата застава Николчо Павлов Занкин заедно с Димитър Бошняков и Васил Кръстеняков. Безконечни са обвиненията на врачанци против Доротея, но и примерна е тяхната воля и решителност да изкарат докрай борбата. Врачаните изпратили тия трима първенци в Търново да искат от митрополит Григорий махването на Доротея. Мотивите на първенците от Вратца съдържали поразителни факти и те се стараяли да избегнат в своите пледоарии пред Търновския митрополит чисто националния характер на борбата. Дори те хитрували, като обещавали на Григорий, че ще приемат неговия кандидат, когато в същност те готвили - след като Доротей бъде изгонен - да повикат епископ на Вратца друго лице, името на което пазели в голяма тайна.

Врачанските пратеници не успели да разрешат въпроса в Търново за махването на Доротея. Те заминали в началото на март 1860 година за Цариград, снабдени с препоръки от митрополит Григорий до влиятелни личности в Патриаршията и от Търновската община до хаджи Никола Д. Минчооглу тоже влиятелен българин в Цариград.

Представителите на града начело с Николо Занкин изнесли една бляскава обвинителна реч на след Великденското заседание на Патриаршеския синод, в която дядо Николчо започнал с думите: „С един ден няма да свърша да Ви разказвам” и описал в черни рамки врачанският епископ Доротей, след което и синода, и патриаршията разбрали, че каузата на този епископ във Вратца е пропаднала.

Врачанската делегация тържествувала. Тържествували и врачаните. Когато депутатите се върнали в града, Доротей бил преместен вече в София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...