5.1.3. Васил Ганчев Василев. 5.1.3.1. Васил Ганчев в Българското национално революционно движение през 60-те години на XIX в.

[Ани]

5.1.3. ВАСИЛ ГАНЧЕВ ВАСИЛЕВ

Васил Плевналията, Васил войвода,

капитан Васил Ганчев, Ганчоолу

5.1.3.1. ВАСИЛ ГАНЧЕВ В БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО

РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ 60-ТЕ ГОДИНИ НА XIX В.

Михаил Грънчаров

В: Исторически преглед. Г. 46, 1990, кн. 11-12, с. 48-55.

ISSN 0323-9748

Васил Ганчев Василев, известен на съвременниците си като „Васил Плевналията”, „Васил Войвода”, „капитан Васил Ганчев”, а за турците - „Ганчоолу”, е един от заслужилите революционни дейци, чийто живот и дело досега не са задълбочено и цялостно проучени.

За революционната дейност на В. Ганчев пръв споменава в 1898 г. Ст. Чакъров, опирайки се на спомените на Хр. Иванов - Големия. По-късно, като използува запазените писма на В. Ганчев от престоя му в Цариградския затвор, Диарбекир и Мердин и някои публикувани документи, Ю. Трифонов отделя достойно място на Ганчев в историята на град Плевен. Изложеното обаче е съвсем кратко.

По-голямо внимание е отредено на живота на В. Ганчев след залавянето му през 1869 г. Писателят Г. П. Домусчиев прави сполучливо описание на физическия образ и характера на В. Ганчев.

Две кратки публикации на М. Атанасова и Сп. Спиров през последните десетилетия допринасят за популяризиране делото му в края на 60-те години.

Ап. Бурмов в недовършеното си изследване за четите в България отбелязва участието на Ганчев в Турнумагурелската чета през 1867 г. Ив. Унджиев споменава за него във връзка със срещата му с Левски през 1868 г., а Л. Дойчев го представя като един от сподвижниците на Апостола.

Както се вижда, въпреки безспорните заслуги и участие в национално-освободителната борба В. Ганчев е слабо проучен и е недостатъчно познат на нашата общественост.

Задачата, която си поставям, е да изследвам, проследя и представя възможно най-пълно революционната дейност на В. Ганчев и да покажа мястото и ролята му в националноосвободителното движение през 60-те години на XIX в.

* * *

Васил Ганчев е роден в Плевен през 1837 г. Произхожда от среднозаможно занаятчийско-търговско семейство. Дядо му Васил бил кюркчия, т. е. кожухар, а баща му Ганчо се занимавал първоначално с касаплък, а след това с търговия. За материалното положение на семейството съдим от факта, че в 1874 г. къщата на Ганчеви се оценявала на 25 000 гроша.

В. Ганчев също се занимавал с търговия. В тази дейност, както се вижда от някои документи, той имал успех. Бил човек с добро материално положение и буен характер. Отличавал се със „среден бой, с черни очи, с черни мустаки, с възчерно лице”, обличал се като „тежък търговец”, пушел с кехлибарен чебук и яздел хубав кон. Турците се отнасяли към него с известно страхопочитание.

На 18 януари 1862 г. се оженил за Парашкева Копова, но кратко траял тихият му и спокоен семеен живот. Още през 1864 г. образувал малка чета от няколко души, с която до 1866 г. наказвал злосторниците турци и черкези в Плевенско.

... С оглед на планираното въстание по времето, когато Левски предприел втората си обиколка, В. Ганчев и Хр. Сариев (Гълъб войвода) получили задачи от ръководните дейци на емиграцията в Румъния „да заминат в България и разпръснат между турското население прокламации, печатани на турски език, и да подготвят българското население към въстание”.

С тази мисия те били изпратени „от дейците по освобождението ни и пред съдействието на подписващите ся: Ив. Кършовски, Т. Райнов, Т. Хитров и йеромонах Климент Христов”, както е посочено в издаденото свидетелство на В. Ганчев за революционната му дейност.

Прави впечатление освен общата задача - подготовка на българското население за въстание, и това, че както Левски, така и В. Ганчев и Хр. Сариев били снабдени за работата си в България с необходимите пропагандни материали - прокламации. Вероятно прокламациите за Ганчев и Сариев били отпечатани едновременно с прокламациите, които Ив. Касабов и Т. Райнов печатали през втората половина на март 1869 г. за Левски. Изложените факти са важни, защото дават основание да се приеме, че задачата на В. Ганчев и Хр. Сариев не е без връзка с втората обиколка на Левски. В подкрепа на това предположение има и други податки, за които ще стане дума по-нататък.

Преди да се отправят за България, В. Ганчев и Хр. Сариев, както пише д-р Г. Миркович, били изпратени от Т. Райнов в Цариград при М. Иванов. Той им закупил добро оръжие, снабдил ги с хубави коне и им дал според Миркович 1000 турски лири, от които като „главатар” В. Ганчев взел 800. За район на действие им било определено Берковско с оглед на това, че „там балканът граничи със Сърбия, дето в секи случай ще има средство за прибежище”.

В революционното дело М. Иванов привлякъл и д-р Г. Миркович, по това време лекар в Лом, а след това в Берковица. За връзка с останалите дейци М. Иванов съобщил на д-р Миркович и „лозинката”, която се състояла от думата „ревност”.

В кръга на съзаклятниците бил включен и Брайко Ц. Кофарджиев. В спомените си той сочи, че е спечелен за делото в края на декември 1868 г. в Цариград по настояване на епископ Доротей³⁸⁹ и М. Иванов и заедно с тях положил клетва. В същото време му съобщили и другарите: „д-р Миркович, Васил Ганчев от Плевен, Ненчо Кесяков от Копривщица”³⁹⁰. Но Кофарджиев греши, що се отнася до това, кога са му съобщили имената на останалите участници в съзаклятието. Вече бе казано, че до март 1869 г. Ганчев е в затвора в Къмпулунг.

След пристигането си в Берковица със съдействието на епископ Доротей, без да подозира предателската му роля, В. Ганчев³⁹¹ се представил пред турските власти като търговец на добитък. Това му позволявало да се движи свободно в различните селища и да агитира за бунт.

„Васил - пише Миркович - ходеше свободно по градищата и по селата за изпълнение на определената цел.” ...Междувременно дейността на В. Ганчев и другарите му била прекъсната поради извършеното от епископ Доротей предателство.

Вниманието, което се отделя в запазените извори на залавянето на Ганчев и другите съзаклятници, показва, че ръководителите на революционната емиграция залагали в значителна степен на тяхната дейност за общата подготовка на планираното въстание в България през 1869 г.

Пръв за залавянето на В. Ганчев съобщава Т. Ковачев в писмото си до П. Хитов от 2 септември 1869 г.: „Василя Плевнелия го ванаха на Врачанский монастир.”

В две последователи писма пак до П. Хитов, съответно от 5 и 16 септември с. г., Ковачев повтаря: „Васил Плевненица го фанаха и обраха на Врачанскиа монастир.”

А в шифровано писмо от Цариград с дата 11 септември 1869 г., получено от Ив. Касабов, се казва: „Васил Плевнели са уловили във Видин... Тука зехме мерки за сичко. Подозрава се Доротеа да е предателат”.

Отбелязва се също, че „Васил издал много невинни без доказателство”.

Вестник „Дунавска зора“ в дописка от Турну Мъгуреле с дата 29 септември 1869 г. съобщава, че преди 2-3 седмици научили за залавянето на В. Ганчев. Той бил предаден от Доротей, който му дал препоръчително писмо до игумена на Лопушанския манастир. След заминаването на Ганчев за манастира Доротей го издал на турската власт в Берковица, като обяснил, че е „един от българските завераджии”. Епископът предупредил пашата, че Ганчев е „неприблежим” и за да го заловят, трябва да бъде издебнат, когато не е въоръжен, а освен това войниците да са преоблечени като поклонници, за да не събудят подозрението му. Така поради предателството на Доротей В. Ганчев бил заловен в Лопушанския манастир. Окован във вериги, бил закаран във Видин, където „след много мъки, които му наложиле, ознали още за 20-25 души Врачане, които и закарали вързани във Видин, и сега съ под страшни тирански мъки” -завършва дописката.

В следващия си брой от 15 октомври 1869 г. в. „Дунавска зора” в кратка дописка пак от Т. Мъгуреле известява, че сведенията за залавянето на В. Ганчев и останалите българи се потвърждавали и от други лица, дошли от България.

От изнесеното в цитираните източници наред със значението, което се отделя на залавянето на В. Ганчев и другарите му, като важно събитие, имащо широк отглас сред революционната емиграция, правят впечатление още две неща: първо - посочва се по категоричен начин предателската роля на епископ Доротей, и, второ - изказва се мнение, че след залавянето и изтезанията Ганчев „издал” съучастниците си.

За ролята на Доротей като провокатор и предател подробно разказват Бр. Кофарджиев и д-р Г. Миркович. За това съобщават Хр. Стамболски, Ф. Щърбанов и други източници. Що се отнася до предположението, че Ганчев разкрил при разпита другите съзаклятници, нещата се нуждаят от изясняване. Г. Миркович като говори с известна неприязън за Ганчев, пише, че той бил причината за арестуването на останалите лица, в това число и лично на него. Става ясно, че на Миркович не се харесвал буйният нрав на Ганчев и недостатъчната му предпазливост в работата, не одобрявал това, че Ганчев „дръзко и упорито говореше на секиго”, че „бележеше (в смисъл записваше - б. м., М. Г.) тези, които бяха наклонни и обещаваха помощ”. Обвинява го дори, че във Видин „гордо, гордо излезли пред пашата с един тефтер в ръка, в който беха написани имена на разни хора от разни места и каза: аз ще ви открия главатарите, които от неколко години бунтуват турската държава”.

Доколко вярно е всичко това, точен отговор би могъл да даде протоколът от разпита на Ганчев във Видин от 26 септември 1869 г., но за съжаление той е запазен в лошо състояние и не позволява да се изясни държанието на Ганчев пред турските власти по време на следствието.

Интересно е обаче с оглед на разглежданата тема да отбележим, че този документ се отнася не само до Ганчев, тъй като в него става дума за извършен разпит и на революционери от Плевен, Рахова (Оряхово), Филибе (Пловдив), Троян и Копривщица, посочени като участници в „комитетски работи”.

Като се има предвид изложеното в цитираните източници от времето на събитието, а и писаното от д-р Г. Миркович, че след арестуването им постепенно всички задържани във Видин били освободени и само „Васил Ганчев в железа са испрати в Русчук, преди Дунава да замръзни”, е видно, че обвинението на Миркович не отговаря изцяло на истината. Тук е мястото да посоча, че писаното от д-р Г. Миркович вероятно е повлияно от недобрите му отношения с Ганчев по време на заточението им. Това, в което Миркович е прав, е, че действително при залавянето на Ганчев турската полиция намерила у него бележник, в който били записани имената на лица от различни селища, спечелени за делото. За това свидетелствува и Ф. Щьрбанов, който пише, че след залавянето на Ганчев у него намерили записани в списък имената на доста хора, сред които неговото и на Искро Манчов. Но предвид на това, че за Манчов с помощта на подкуп било съобщено, че е починал, а името на Щърбанов било записано погрешно като Щърбаков, той също не бил арестуван.

За това, че явно Ганчев не е посочил истинската цел, с която били записани в бележника му имената на посветените в революционното начинание, можем да съдим от казаното вече, че всички те, в това число и д-р Миркович, били освободени след арестуването им. Но по-късно, както сочи Миркович, поради допълнителните разкрития и внушения, направени пред турските власти пак от Доротей, д-р Г. Миркович и Георги Мангов от Плевен били задържани отново и отведени в Русе, а оттам заедно с Ганчев, „щом се разтопил Дунава”, били откарани за Цариград, където следствието трябвало да продължи.

За изпращането им през април 1870 г. за Цариград съобщава и в. „Свобода” в броя си от 22 април 1870 г., където четем:

„Д-р Миркович, Васил и други некой си българин из Плевен преди неколко деня биле испратени в Цариград по сухо. Тия нови мъченици съ заковани в букаи и по повелението на Акиф паша, трябва да върват пеши и да умрат от глад”.

Че пътуването им до Цариград било наистина мъченическо, подробно пише и Г. Миркович.

В продължение на пет години, без да имат издадена присъда, В. Ганчев и другарите му лежали в Цариградския затвор при изключително тежки условия.

В писмо до брат си Христо от затвора Ганчев пише:

„Братко, опасно место... кавги, караштисване, бой с ножове, удрене, не може да се отбере кой сас кого кавга прави. Караштисат са петстотин души турце, християне, йермене, арапе, лазове, кюртове, гърци, караманлии, зибеце, различие народносте се не осъждане.”

Тежкият и опасен живот в затвора не били в състояние да сломят буйния характер и революционния дух на В. Ганчев. Защото, както пише той в редица от писмата си от Цариград, бил „юнак", а сред „петстотин юнаци като аслан” (лъв) се отличавал.

Изповядайки, че „юнак и правда” никога няма да се посрамят, Ганчев настоявал пред близките си да не се опитват да търсят помощ от никого, за да се застъпва за него, тъй като добре знаел, че святата длъжност на борците била „на света пример да дават”.

В началото на юли 1874 г. делото на В. Ганчев и другарите му било разгледано и като лица от „бунтовническото сборище на Българский народ” били осъдени на вечно заточение в Диарбекир.

В дописка от Плевен органът на БРЦК в. „Независимост” съобщава, че на 4 септември 1874 г. те пристигнали в Диарбекир. Тъй като не било възможно да се изпълни предписанието Ганчев и останалите осъдени да бъдат изолирани от другите заточеници, било разпоредено с телеграма от Цариград, с дата 12 ноември 1874 г. въпросните лица да се изпратят в Мердин.

В Мердин В. Ганчев и другарите му престояли до април 1878 г., когато по силата на Сан-Стефанския мирен договор била издадена заповед за освобождаването им.

Завръщайки се в Плевен, В. Ганчев се заловил за търговия, но скоро тежките условия на живот, прекаран в турските затвори, се оказали фатални за здравето му. През 1885 г. той бил медицински освидетелствуван, че страда от хроническа пневмония и след осемгодишно тежко боледуване, от които четири години прекарал на легло, на 15 ноември 1893 г. починал.

________________________________________________

389) Пряко свързан с турските власти, Доротей влиза във връзка с революционните дейци чрез М. Иванов и действува като провокатор. Насърчава тяхната дейност, а след като събира достатъчно сведения за работата им, ги предава. Това, разбира се, не са знаели нито М. Иванов, нито останалите участници в съзаклятието.

390) Н. Ликовски. Спомените на Брайко Цорков Кофарджиев от коприваци (1838-1914). Известия на държавните архиви. Т. 49. С., 1985, с. 228.

391) Хр. Сариев не заминава с Ганчев за Берковица. Според д-р Г. Миркович причината за това е, че по пътя, преди да стигнат Одрин, по вина на Ганчев те се скарали (НБКМ-БИА, IIА 8545, л. 25). Но от спомените на Еньо Кърпачев е видно, че Хр. Сариев останал в Цариград. Като работещ на френски кораб, който извършвал курсове до Цариград, Хр. Сариев служел за връзка между революционната емиграция в Румъния и българските патриоти в Цариград. Вероятно към тази дейност той бил насочен от М. Иванов. Разкрит от турската полиция на 14 октомври 1869 г., Хр. Сариев бил заловен и по-късно изпратен на заточение в Диарбекир (Н. Начов. Из ръкописите на Еня Хр. Кърпачев. С., 1932, 6-12).