Jump to content

5.4.2.4. Писмо №4


Recommended Posts

5.4.2.4. ПИСМО № 4

Предаването на поп Димитрия.

Поп Димитър е бил поп на едно село от Берковската околия; прост човек, както бяха и са и досега сичките наши селски попове, той бил надарен естествено с патриотическо чувство доволно развито.

Дорчо, като знаял добродушната наклонност в това отношение на поп Димитра, повиква го през есента на 1867 г., точно през лятото, когато се подаде мемоара на султана, и го пита, под булото на патриотизма, дали е истина това, което се говори тук-там между българите, че някои из Влашко българи се заели да ходатайствуват пред султана в Цариград за някакви народни правдини, че за тая цел му подали и един мемоар, с който го молят не само да припознае черковните ни права, грабнати от патриаршията, а още и да ни отстъпи и някои политически?

- Ваше преосвещенство, и аз слушам тези неща, но до колко са верни, не зная, му отговаря Поп Димитър.

- Понеже тези неща са много важни, ние като българи не трябва да бъдем хладнокръвни към тях. Аз поне, като владика, желая да ги видя и изуча, и според съдържанието им, да мога и да се постарая да принеса лептата си ако ми е възможно; можеш ли чрез някого да се сдобиеш с тези любопитни книжа?

- Не зная, ваше преосвещенство, но ще се постарая.

- В случай, че ги намериш, донеси ги и на мене да ги разгледам. Поп Димитър, като мислел, че ще услужи и задължи своя началник, постарава се от сърце и душа да ги намери и му ги пренесе; чрез едно младо момче, негов приятел, намира ги, зема ги и му ги занася; тези книжа са се състояли от някакви документи, издадени от българския революционен комитет из Букурещ.

Поп Димитър, като му ги занася, дава му ги под предлога да ги прочете и разгледа. На отиване Дорчо му казва да дойде да ги вземе тогава, когато ще си ходи за село. На втория или третия ден поп Димитър отива и го известява, че ще си ходи. Той като му ги дава, му казва: „Тези книжа може да ни станат потребни за по-нататък; за сега земни ги и ги скрий добре, щото като ти ги поискам, да можеш да ми ги дадеш; недей забравя още, че те са с опасно притежание, че на секиго не иде да се казват; даже сега като ще си ходиш за село, постави ги на едно запазено място - например в дъното на капелото си; ако искаш да бъдеш във всеки случай спокоен в пътуването си.”

Поп Димитър се съобразява съссъвета на своя начал ник и си тръгва. В пътя го срещат едно заптие и един черкезин и го спират да видят какво носи; поп Димитър се съпротивил на това тяхно любопитство и работата дошла до насилие; като се спречкали, черкеза блъсва капелото на попа, от което книжата се истърсват на земята. Веднага те се спущат, земат ги и го питат какви са тези книжа и защо са в капелото му? За разяснение на въпроса, връщат го в Берковица и го предават на полицията.

Като се арестува по такъв начин попа, момчето, което му ги е дало, тоже се арестува: и двамата се осъдиха и изпратиха за да живеят в затвора на Акра.

Тази историческа случка очуди мало и голямо за предателството, що един владика извършва против свой поп, който подбуден от народно чувство, по негово желание, се е притекъл да го задоволи с услугите си. Това е доволно да олицетвори характера на Дорча, като какъв е бил!

Според телеграмата, която получих в края на месец юли, както ви казах с предишното си писмо, аз незабавно трябваше да се упътя към Видин, дето отидох направо при Драган Цанкова, който като муавинин409 при пашата, можеше да знае защо ме викат. Когато го попитах, той ми отговори, че пашата излязъл по околията и не знае нищо; отправи се, каза ми, до турския моавинин, той може да знае.

Отидох при турския моавинин, който ме прие много ласкаво и, като ме прикани да седна, ето какво ми каза:

„Пашата отиде по околията, но каза ми, като дойдете, да ви помоля да отидете за няколко време в Берковица, дето се е появило между населението някаква си болест, за да се разпоредите да дадете вашите медицински наставления, понеже тамошния лекар отсъствува.”

Това негово предложение ме порази; изгубих ума и дума и не знаех какво да отговоря: целта за която се пращам тамо, не е вече съмнителна, тя става явна като две и две четири. Позамислих се как да отговоря за дано избегна това ходение.

- Не е ли възможно някой друг да отиде на мое място, попитах аз. Напоследък претърпях една такава болест, от която още не съм се съвзел добре; страх ме е да не би да ме повърне там и заболея повече.

- Берковица, каза той, е на полите на балкана; нейният климат е много по-добър от ломския; там именно ще се поправите, без съмнение.

- Не зная, му отговорих, като помисля, че и моите градски работи в Лом ще се претрупат и ще останат назад, трудно ми е да се съглася с това що ми предлагате; при сичко туй, позволете ми, ако обичате, да си помисля до утре и ще ви отговоря.

- Добре, каза той, но не забравяйте, че ако откажете, ще наскърбите много пашата, който, както зная, ви обича и симпатизира много; следователно, добре мислете.

Действително, в положението, под което бях поставен, не беше лесно да се произнеса тъй или инак. Вечерта, като гостенин у Драган Цанков, разказах му сичко подробно и като разнообразно обмислихме работата додохме до заключение, че е по-добре да отида, отколкото да се откажа, защото, като сичко вече е явно как отива, ако откажа, трябва да изчезна и от турската държава, с което ще се укаже, че съществува нещо; а ако отида и се пазя добре, то няма от какво да се боя; още ако се и случи нещо неочаквано, то поне ще имам симпатията на пашата.

Подир това, на утринта не ми оставаше друго, освен да отида и да кажа: „Да”, за да ми се направят нужните писма за отиване. Тъй, без да продължавам, ще каза, че за първи август аз бях в Берковица, дето не намерих Дорча; той пак беше отишел, както ми казаха, към Видин. Там намерих неговия наместник, Архимандрит Григирой, днес Русчушки Митрополит и Синодален председател. Доде се завърне Дорчо, аз хубаво-лошаво, се настаних в една къща. Градът Берковица в това време беше много труден за един чужденец, понеже ни за спане, ни за ядене намираше някой место както трябва.

Като си дойде Дорчо, научва се, че аз съм там и праща незабавно да ме вика; аз отидох. Приемането ни беше извънредно симпатично.

- Как! - ми каза той, да дойдете и да не останете тук у нас и при нас, това възможно ли е? Като зная, че дето и да бъдете няма да бъдете по-добре от тук, то ви моля да ми позволите да пратя да ви земат нещата и ги донесат тук, дето, вярвам, ще останете много благодарни.

- Не се съмнявам, ваше преосвещенство, че тук при вази ази ще бъда много по-добре от всяко друго място, в това съм уверен и ви благодаря сърдечно. С голямо удоволствие щях да изпълня това ваше желание, ако бях съвършено свободен. Като се намирам на служебна длъжност, то отговорността ми налага да бъда отделно в занаятията си. Тъй, моля, без да ви се зловиди, оставете ме свободен в това отношение.

- Когато е тъй, то, аз ви моля, поне на обед да дохождате тук у нас да обядвате; което, ако ми откажете, ще ми се зловиди много.

Да избегна някакво съмнение от тяхна страна, да не би да си помислят, че нарочно ги отбягвам, то му отговорих, че с удоволствие приемам - за което и предварително му благодаря.

От него ден още обяда ми беше на софрата при владиката. Подир яденето, като станахме от софрата, отидохме аз и владиката, в една стая над пътя, за да си пием кафето. Първия и втория ден виждах да сяда на софрата прост един человек с потури, но какъв е и що е, никак не ме интересуваше да попитам. На третия ден, като се оттеглихме да си пием кафето, гледам той дойде и седна. Дорчо, като ни спогледа, обърна се към мене и ми казва:

- Вие не се ли познавате?

- Не, му отговорих.

- Неговата милост е Васил Ганчев - человек, когото Манол е пратил да покупи някакви добитъци; вие, като Манолов приятел, не е зле, сякам, да се запознаете и сприкажете.

- Добре, отговорих, нали сме тука? Като се запознахме може и да се повидим при едно свободно време.

При сичко туй аз останах много хладнокръвен към това свиждане. През туй време, Васил, на когото Дорчо беше поръчител при подписвание тескерето, ходеше свободно по градищата и по селата за изпълнение на определената цел.

Едва ли десетина дни се бяха изминали от като бях дошел в Берковица, ето че Дорчо ми връчава едно писмо от Маноля из Цариград; и това по причина, че като нямаше поща направо до Берковица, то писмата на Дорча дохождаха в София с подпис до Софийския митрополит, наместникът му ги изпращаше до Берковица; тъй моето писмо се намираше в писмата на Дорча. Сега той имаше ли частно писмо или не, не зная; и ако имаше, какво му пишеше Манол, тоже не зная. Зная само, че аз получих писмо от Маноля без да съм го известил, че заминувам за Берковица; нещо, което ме зачуди и смая!

Поех писмото и посегнах да го отпечатам, коги съзрях, че то е отпечатвано. Премълчах си. Прочетох го и какво да видя! Страшни изражения: хоканици на мене и заканвания против Дорча. Ето горе-долу вкратце каква смисъл имаше съдържанието му: „Лятото се измина, вие какво правите още там? Аз тук държа толкова хора, които чакат само да чуят гласа на пушката да пукне оттатък Балкана. Кажете на Дорча, че ще му оскуба брадата, дето се потрива и дето досега нищо не е направил” и други подобни.

- Що за писмо е туй, дядо, от Маноля? Аз с него нямам никаква подобна кореспонденция и не разбирам нищо от това, що ми пише. Моля, вие ако имате нещо да вършите, защо месите и мене? Ако това писмо падне в ръцете на властта, какво ставам аз?

Давам му писмото и му казвам: „Четете и вижте”. Той го погледна, като че го чете уж, и ми отговори:

- Като че не знаете характера на Маноля, той сега ни пише, да види като какво ще кажем; няма нищо, не се безпокойте.

- Има или не, аз не искам тези неща с мене да стават, и ви моля туй да бъде първо и последно подобно нещо с мене; тъй, прося да пишете и на Маноля, на когото отдавна не съм писал и няма да пиша.

Тези думи като издумах, зех писмото, скъсах го на малки части и го изхвърлих през прозореца на пътя. Подир станах и си излезох.

Сношенията ми с Дорча се прекъснаха. Чаках и гледах какво нещо още ще се появи. За зла чест появиха се в балкана разбойници, за които излезе потеря да ги гони. Каймакаминът, който беше един добър человек и който вероятно имаше понятие от хода на работите, ми каза един ден:

„Хеким баши, ние сме службаши на държавата, ние сме длъжни да бъдем верни ней; каквото вредително нещо чуем, че става за нея, тряба да я уведомяваме. Тези разбойници, които са се появили, дали не са някои бунтовници?”

Чрез този въпрос той искаше да ме сондира като какво зная и ще ли му открия нещо подробно.

„Като какви са те не зная, отговорих аз; колкото за верността към държавата, тя е света длъжност не само за нас, службашите, а за всеки поданик”.

Положението ми, колкото беше вече трудно, стана още по-трудно с появяването на разбойниците - като помислих да не би да са пратени нарочно от Дорча, та като се хванат да изповедат, че съм ги пратил аз. За мое щастие, прогониха ги без да се хвати някой.

Щом се мина деня на пресветая Богородица, Дорчо изпрати един поп, на име сякам поп Ангел, с Василия по селата, под предлог да му купуват кон. До моята къща беше къщата на полицейския главатар (буюк баши).

Два дни подир тяхното отиване, посред нощ чувам една глъчка, една топурдия в къщата на моя съсед; какво нещо е това не мога да си обясня. Сутринта ставам и, като имах болен в същата къща, отивам най-напред там. Като си прегледах болния, на излизане попитах слугата: „Що беше за гюрултия и топурдия таз нощ у вас тук?” - „Хеким баши, ми отговори слугата, имаше заптиета, които се облекоха с тептил дрехи и отидоха да хватят някой си комита”.

Аз незабавно се сетих каква е работата.

Същият ден по пладне се раздаде слуха, че заптиетата хванали Василия с поп Ангел в един манастир, назоваем свети Арахангел - ако се не лъжа, и че Василия го отвели с една кола в Лом, а поп Ангела го докарали тук и го запрели.

На утринта поп Ангела пуснаха, а Василия в Лом го поставили в затвора, окачили му железата и го изпратили във Видин. Според разказа на хората и според хода на работата, види се, че Васил е знаел за своето арестуване и се е приготвил, понеже го хватили без никакво съпротивление - за което му се е направила чест да се изпрати в кола до Лом, а не вързан и пешком.

Във Видин той гордо-гордо излезал пред пашата с един тевтер в ръка, в който бяха написани имената на разни хора от разни места, и казва: „Аз съм онзи, когото търсиха от толкова време; аз ще ви открия главатарите, които от няколко години бунтуват турската държава!”

В списъка се намираше и моето име с лозинката дадена нему от Маноля.

Пашата като дава заповед да изловат сичките написани хора от видинската околия и ги докарат в затвора, телеграфира и на Берковския каймакамин да ми каже да слеза във Видин, че му трябвам. Щом получих известието, сетих се за какво се викам, прибрах си сичко и тръгнах за Лом. В пътуването си, при разните размишления, две главни имаше, които заемаха най-много ума ми: да отида ли във Видин или с парахода да излеза направо в Калафат, думах си, ще покажа слабост и ще дам съмнение, че има нещо, от което всички обвиняеми хора, ще пострадат. Като бях уверен, че нямам никакво писмено нещо хванато, реших се, за по-добре, да отида във Видин и да се явя пред пашата, туй което и направих.

Щом пристигнах във Видин, явих му се; като беше веки вечер, той ме покани да отида на утрения ден на сутринта. На другия ден, като се явих, той ме покани в една уединена стая и начна да ме пита за Василия от де го познавам и какъв е.

Аз му отговорих, че не го познавам никак, и че за пръв път го виждам в дома на Дорча; какъв е, за какво ходи и какво върши, Дорчо трябва да знае. На тоз мой отговор той нямаше какво да каже, освен, че той му подал една листа с имена, в която се намирали и моето име като обвиняем в бунтовничество против държавата.

- Както съм арестувал другите, тъй трябва да арестувам и вази.

- Воля ваша, ваше превъзходителство. Аз съм длъжен да кажа туй, което е; щом се докаже противното, готов съм да претърпя наказанието си, при сичко, че имам и позволение да не мога да бъда обвиняем.

На туй отгоре извадих буйруктията, що имах от Али-паша, и му я подадох.

- Тъй като е работата, каза той, тогава трябва да отидем в Берковица при Дорча, да разпитваме и разумееме каква е тази работа.

- Както благоволите, на ваша заповед съм.

- Подир два дни или три дни, каза тоя, аз ще отида по сухо с пайтона, ако обичате елате с мене, или ако не, идете през Лом и ще се срещнем в Берковица.

Подир три, четири дни той ме повика пак и ми казва: „Намирам за по-добре да отида сам; вие ще останете тук, докато се върна”.

Дорчо, като не може по никакъв начин да хвате нещо, с което да бъда обвинен, подмамва види се, Маноля, като как не зная, да ми отправи още едно писмо, подобно горе-долу на по-предишното, което той задържа в себе си, за да го предаде на властите. При клеветите пред пашата за мене, за потвърдение дава му Маноловото писмо отправено до мене. Пред един подобен факт пашата не можеше освен да телеграфира да ме арестуват.

Една нощ, през месец септември главатарят на полицията с няколко заптиета дохожда посред нощ у дома на Драган Цанков, дето бях, и ме повика да ме отведе до кадията и турския моавинин, със заповед да си земна и чантата. Щом отидох при тях, те с най-голяма учтивост ме поканиха да седна, заръчаха ми едно кафе и тогава ми изрекоха следующето:

„Имаме телеграма от пашата със заповед да бъдете до сутре наш гост, додето той дойде; още ви молим да ни дадете буйруктията, която имате от Али-паша.”

Това действие показваше вече каква ще бъде моята участ. Стаята, която ми бяха определили за да прекарам нощта, беше мобилирана с миндерлици, дето да мога да бъда добре разположен. При сичко туй аз зная как прекарах нощта, която ми се виде твърде дълга и скучна; с четири очи гледах кога ще съмне и кога пашата ще дойде.

Слънцето току-що беше изгряло и пашата пристигна на сутринта. Щом влезе в писалището си, незабавно прати да ме доведат. Преди още да влеза в стаята, чух гласа му да говори сърдито и разтревожено. Когато ме въведоха, той ме изгледа по един неприятен начин, и незабавно извади едно писмо от джоба си и като се обърна към мене, посочи му подписа и ме попита:

- Познавате ли този почерк на кого е?

- Да, му казах, това е Манолово писмо.

Той повика Тома Младенов, който беше с него в Берковица и който стоеше на страна, да се приближи; даде му писмото и му каза да го прочете с глас. Тома прочете писмото от край до край, което като че беше горе-долу подобно с по-предишното, което аз скъсах и хвърлих. Щом се свърши четенето му, попита ме пак:

- Какво има да кажите върху туй писмо?

- Нищо друго, освен, че Манол, ако е бил мой приятел или познайник, може днес да е мой неприятел; питайте него; нека той отговаря. Ако аз напиша някому нещо, кой ще бъде отговорен? Не ли аз?

На туй сърдито ми отговори: „Добре, добре, ще видим тъй ли е или не”, и кимна да ме отведат на мястото ми.

В стаята дето бях, никой не смееше да дойде, освен Тома Младенов, най-верният в това отношение, на пашата. Да бъде человек тежко обвинен, да бъде същевременно и ограничен в уединение, то е като да бъде ни жив, ни умрял: нетърпимо и несносно положение. Само тоз може да знае като какво е това, който е минал през едно подобно нещо! Мръкна се, съмна се, никого не виждам да пристъпи към мене, да ме попита как съм, освен Тома Младенов само, който идеше да ми подаде малко храна, която аз едва ли поглеждах!

На третия ден вечерта, по мръкнало, когато излезоха и си разотидоха сичките службаши, гледам пашата влиза в моята стая при мене. Щом го видях, станах и му се поклоних. Като седна, каза и на мене да седна, и почна да разговаря с мене по въпроси. Вероятно той беше дошел дано да може в разговора да открие нещо по делото. На сичките въпроси, що той ми зададе, аз все му отговарях по един начин, чрез който търсех оправданието си - като в заключение казах, че аз от нищо нямам известие; че това не е нищо друг освен една фабрикация от страна на Дорча, който търси да се яви предан на властта, за да се избере за Екзарх на нашата нова Екзархия.

„Манол, на когото аз никога не съм говорил, нито писал подобни неща, каквито той ми пише, да дръзне да ми пише по един подобен начин, това ми дава да мисля, че под туй действие се крие някоя негова задня мисъл, вероятно еднаква с тая на владиката, защото додето бях в Берковица още, получих, чрез последния, едно друго подобно писмо, което като прочетох, скъсах и хвърлих на пътя през прозореца, пред очите на владиката; на този аз се скарах за съдържанието и си излезох без да отида веки при него.”

На туй пашата само ми каза зачудено: „Скъса го и хвърли!”

„За доказателство на тези мои думи, ваше превъзходителство, имате тук, по тез работи няколко души в затвора, ако един от тях или друг някой излезе и докаже, че аз съм му казвал нещо подобно на това, що ме обвиняват, или че съм му дал нещо за домогване на подобно дело, то без повече дръпнете въжето и ме обесете. В противен случай сичко що е казано за мене е лъжа. Колкото за писмото, което ми праща Манол, нека отговаря той.”

Като знаях слабото телосложение на Маноля, още и степента на неговата гръдна болест, без съмнение бях не в положението, в което се нахождаше, и той няма да оцелее, което и се случи в късо време. Това ме окуражаваше да говоря положително в полза на самозащитата си, като бях уверен, че с нас няма да бъдат съвременни изпити.

Пашата, като изслуша тези, що му изказах с един уверителен тон, ми каза:

- Мога за минута да приема, че това, което ми казвате, е цяла истина, но какво ще кажете, за домогванията на владиката, с когото вие сте приятели!

- Вярвайте, ваше превъзходителство, че нямам нищо общо с него; ако съм го приближил, приближил съм го като българин владика, като наш религиозен началник; нищо повече. Имайте търпение и времето ще покаже кой какъв е.

- Утре ще ви пратя книга, перо и мастило, моля напишете и ми изложете сичко, което знаете по това дело.

На отиване аз го помолих да бъде тъй добър дето да се смили към мене, доколкото е възможно.

- Аз тук съм невинно компрометиран; но колко и невинен да бъда, един път опетнен, падам в подозрение, от което мъчно ще бъда отърван, ако ваше превъзходителство не ми дадете приличната помощ и подпорка; съжалете ме и в кръга на справедливостта бъдете мой покровител.

На тези мои думи, той си подаде ръката и ми каза:

- Бъдете спокойни, щом се не окаже нещо, което да ви обвини, аз ще бъда за вас.

На утринта ми се принесоха нужните неща, за да напиша това, което зная. Разбира се, аз написах не това, що знаях, а това което беше по-извинително за моето обвинение. Колкото написах на него толкова и си останах в’сичките по-сетнешни изследвания.

Откак дадох това изложение, строгостта към мене се намали: позволи ми се да мога да се виждам и с други приятели, освен Тома Младенов.

В това трудно за мене положение, случи се, че дойде при пашата архимандрит Григорий, днешния Русчушки Митрополит, който се намираше като помощник на Софийския Митрополит - Дорча, в Берковица, и който беше дошел два или три месеца преди да си дойде Дорчо. За какво беше дошел при пашата, не мога да зная. Той дойде да ме навиди и аз го посрещнах с окайване от Дорча, който ми нанесе тая несносна беля. Той, със съжаление към мене, търсеше да извини своя патрон, който, според него, бил твърде наскърбен за моето положение и уж го пратил нарочно да подействува пред пашата за моето облекчение -нещо съвсем противно на това, що те желаяха.

Казвам те, понеже и архимандрит Григорий принесе лептата си в мойто обвинение: през зимата, като заминуваше за Берковица, една вечер той беше принуден да пренощува в Лом. Като нямаше никого познат, ни удобно място като за него, аз го приканих у дома си, като гост и приятел. И като мислех, че той е българин в патриотическо чувство, имах слабостта да му повера едно нещо, което се предаваше в тайно между желающите доброто на своето отечество него време.

Марко Балабанов, който се намираше в това време в Париж, беше помолен да състави една брошура на френски, под заглавие, „Турците в България” в защита на българите. Тая брошура напечатана ми се изпраща; в престояването си през нощта при мене, аз му я дадох да я прочете. За да облекчи положението ми, като бил при пашата, той му съобщил, че, като бил у мене, аз съм му дал подобно нещо за прочитание: чиракът няма да бъде по-долен от майстора си; понякога даже може и да го надмине. Сичко това защо ли? Да бъдат те добре, че сички други нека загинат. Евангелическо человеколюбие!

До колко ми мисляха доброто, следующата им постъпка го потвърдява напълно: като ме арестуваха, аз имах да земам повече от една месечина, която пашата беше обещал да ми се плати. Като дойде архимандрит Григорий, пашата заповяда да го упълномоща за да ми ги съберат и изпратят. Това аз и направих. Навярно парите се събраха, но остана да ми ги пращат и досега още: калугерска честност!

Какъв контраст, в него време, между тези два елемента: миряни и духовни!

Първият се стараят да възкресят погребаните черковни правдини и да въздигнат чрез това и народа си, и духовните; кога тези последните чрез егоизма си тъпчат най-светите начала, които съставят целостта и напредъка на една народност. Какво добро може да очаква някой от такива духовни! Върху това има много да се говори, но, като не му е тук мястото, прекъсвам да си влеза в предмета.

Комисия се беше назначила, за да изпита сички затворници по тая работа. Един по един ги изпитваха. Нищо сериозно, види се, не се указа, понеже сички почти се освободиха под гаранция. Също се случи и с мене. Само Васил Ганчев в железа се изпрати в Русчук преди Дунав да замръзне.

Аз като знаех, че Манол е умрял, и като не мислех, че може пак да ме повикат, никак не пресметнах да премина поне временно във Влашко и то да би да задам затруднение във всеки случай на моя поръчител.

Тома Младенов, който беше верният предан на пашата, беше същевременно и кореспондентина на Дорча по вървежа на работата. Че решението на съдебните изследвания се привърше по един подобен начин, Дорчо веки знаеше от сведенията на Тома.

Този ход на работите не беше никак приятен. Следователно, той не можаше да остане хладнокръвен при едно подобно положение. Той трябваше както и да е, да я поднови. Подкрепен от своя защитник Къбразлията, подействува види се, да се доведат тези, които са се указали като най-съмнителни по работата, да се разпитат отново в Цариград. Тъй, щом се разтопи Дунава, мене и още едного, на име Гзорги Мангооглу от Плевен се повикахме от властта и се изпратихме в Русчук, от дето наедно с Василия - по сухо, в железа, се изпратихме в Цариград.

___________________________________

409) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Муавинин (ар.-тур.: muavin) - помощник, заместник на началника

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...