Jump to content

6.3.7. Реплика на коментара на Т. Бурмов за граматиката на Г. Миркович. (Отговор на Г. Бурмова въз граматиката на Г. Мирковича).


Recommended Posts

6.3.7. РЕПЛИКА НА КОМЕНТАРА НА Т. БУРМОВ

ЗА ГРАМАТИКАТА НА Г. МИРКОВИЧ

Отговор на Г. Бурмова въз граматиката на г. Мирковича

Георги Миркович

В: България (Цариград). Г. 3, бр. 4, 3 юли 1861, с. 28-29.;

бр. 5, 10 юли 1861, с. 38.; бр. 6, 17 юли 1861, с. 44-45.;

бр. 7, 24 юли 1861, с. 54-55.; бр. 8, 31 юли 1861, с. 60-61.;

бр. 9, 7 август 1861, с. 69-70.; бр. 10, 14 август 1861, с. 76-77.;

бр. 11, 21 август 1861, с. 86.

рубрика: Изглед на Българските работи

Г. 3, бр. 4, 3 юли 1861, с. 28-29.

Слава Богу, че Г. Бурмова си свърши с последната Книжица, брой 21 критиката въз нашата Граматика - и то с големи крачки напоследък.

Ние благодарим Г. Бурмова, за честта, която ни отдади с изложението си - стига само да е от чисто сърце (?); това потвърдява, че нашият трудец си имал важност.

При всичкото благодарение, което му отдаваме за това към наз отношение, ние го молим, да упрости сега и нам нещо да кажем въз колкото той каза.

С дозволението на Г. Бурмова, ние ще му забележим, че неговото изложение си е отклонило съвсем от пътя на една логическа критика. Ако Г. Бурмов постъпваше по целта, която Книжиците изискват - ползата на нашата Книжевност - той, като техен редактор, преди да начин да говори частно, требаше да сравни нашия труд с другите до сега Граматики, да покаже в какво отношение си нахожда той с тях - и коя му е разликата и каква е. По нещастие добрата воля на Г. Бурмова не искала тъй, но, пожелала да се отнесе другояче: Първо да опроверай, и да забележи, то що си е видело противно на неговото мнение - дори и типографическите погрешки; а второ да се ограничи в думи еластически - трябваше по-добре, беше или струваше ... - и неопределни като: „и тук се срещат някои неточности, или и това не е до толкова добре наредено и обяснено.“

Критическият дух, секаме, че изисква секога за предводител на точността - доказателството. Ние не искаме да кажем, че Г. Бурмов е съвсем лишен от това - не. Той, ако се е увлекал повечето в наставление и в поучение накак треба и как може, то е слабост на неговото свойство учителско, което по отвличение секало, че има поправката на някой ученик. Но обширните филологически познания на Г. Бурмова и по неговото запатие456 в тая част, ще се надяваме да чуйме нещо по-добро и по-основателно в Граматическите части, отколкото той ни каза.

Ние не представяме трудът си за достаточен, нито пък - за безгрешен. Последният параграф на предисловието ни като показва доволно това, показва и целта на нашия състав. Следователно сяка критика въз нас е едно удоволствие за нас - стига само да търси да открий по-точното.

Не знайме с коя цел Г. Бурмов, но ни наумява често, даже и там дето не тряба, француската Грам. - и най-паче Ноела457 и Шапсала. Дали е да ни обори с това, че сме се повели по нея или по друга някоя, или е да покаже, че и он има познанство от франц. грам.? Ако е първото, ние секаме, че е несправедливо, защо кой да е да беше на наше място, и сам Г. Бурмов, щеше да има за повод не една, но и няколко. Ако е второто -е справедливо - и оставаме неговите бележки въз франциският език в Книжиците да отговарят:

В бр. 12 на Книжиците, страна 61, Г. Бурмов като критикува Г. Шишков казва, че француското относително местоимение ставало от вопросителното с прибавлението на члена. Ако се не лъжем, ние секаме, че франц. Граматика има едно местоимение и за в двете обстоятелства - (ки у льо кьел) - от които, според смисълът, кое едното употребляват, кое другото - но най-паче първото, което е без член. В предговорът си на нашата критика, брой 15, страна 227, той като говори за предлогът на, когото ние поставяме пред родит, и дател. падеж, казва, че французите в същият случай употребявали три различни; ние доклкото знайме, не опознаваме освен два - де и а.

В Книжиците на брой 20, страна 157, Г. Бурмов поставя една дума в скопки (дьо фур), която като си няма мястото, си няма и понятността. Ако частно в критиките си, употребява такива погрешки въз францус. Грам., какво треба да заключим за сравнението изцяло на нашата грам., с франц.? Напразно Г. Бурмов говори, да опознай себе си.

Нека оставим сега тези маловажности, и нека преминем в онези, които Г. Бурмов зема справедливо за по-важни.

Г. Бурмов начнава и казва: че като сме се наели да правим Грам., требало да кажем и нещо за наречието, което употребляваме. Първо въпросът когото Г. Бурмов ни прилага е доволно обширен дето не може да земе мясти никак е една такава малка грам.; второ той изисква филологически познания по славянската литература много по-обширни, отколкото ние имаме.; и по тая причина, трето, той принадлежи изключително на искусните наши филолоси. Г. Бурмов като употреблява същото наречие (за което намира нам махна, че не сме казали нещо). Ние, ако да го предпочетохме, предпочетохме го, защото по настоящие вооще то владее у нас устно и писменно; Македонското наречие, ако и да е по-близо при Старославянският, е рядко употребително. Сега кое от двете може да е подобно ние казаме кому прибадлежи да го каже.

Г. Бурмов, като такъв, и като редактор на едно периодическо списание, на което целта е да ползва книжевносттта, като му са даде причина, трябваше да го развие.

(Следва)

Г. 3, бр. 5, 10 юли 1861, с. 38.

После Г. Бурмов следва да критикува нашето безпадежие - и колкото и да се съгласява с нас, като казва „нашият язик нема действително други падежи, освен именителният и звателният в сичките почти имена...” той отпосле - по причина, че сме писали и други падежи, които ако и рядко да употребяваме, правиме закон в нашето падежие, не намира благословно, ни угодно да остане и с горните 2 падежа. Тия падежи, които ние не отпущаме никак (виж §37 - замен., §47 и §144 - замен.), както иска да има Г. Бурмов, ние ги земаме, като едно изключение при общото правило; и това треба да е тъй, защо общото при частното има секоги повече влияние; и рядко се нахождат общи правила без исключения.

Нека сега видим това, което по нашето мнение е исключение, необходимо ли е да земе част изобщо, както иска да каже критиката, с другите два падежа!

Из общо нашите други падежи, освен звателния, не изменяват никак окончанието на именителния падеж, изменение, което е основата на падежите. Ако некой си пишат дателния с -у, то е подражание славянско; може да се говори по некой места, но и то рядко. Под същата категория влиза и другия дателен падеж, който зема за окончание И или Ѣ; Радки, либи... Някои си, ако и да пишат винителния падеж с Ѫ: Владикѫ, главѫ, те за да увардят падежите, са се подканяли да направят една разлика между този падеж и именителния; в произношението те нямат никакво отличие. Следователно ако винителния остане съобразен с именителния, що ни остава? Един дателен, когото по некоги само употребляваме, и собствените и родствените, които изменят окончанието на именителния в или -я. Тези са които ни пречат.

Първо собствените и сродствените, които заемат едно общо изменение за сичките падежи, като се нахождат между именителния и звателен са еднообразни, както споменахме. Ако основата, както казахме на падежите е различното изменение на окончанието, то тука гледаме, че си нема никак мѣстото - следователно, не може да имаме и падежи различни защото едно окончание остава и за 3-те падежа. Що ни остава сега? Дателния падеж, който на истина си има отличието, но не е общо употребителен! но иска положение, че е.

Ние знаем, че сичките падежи освен именителния и звателния, биват секога като допълнение на една реч.

Ученикът като разумей и научи какво е допълнение, сичкото друго му е твърде лесно. Той като срещне едно допълнение, което нема окончанието на именителния падеж, без съмнение ще заключи, че е средството допълнение или дателен падеж.

Между именителния и звателния падеж, ние казахме, че имаметочно само два падежа, които ни служат секога като допълнение... Разликата между тези два падежа е твърде лесна: единият зависи от частицата на: человек, человеку, а другият бива всякога независим: человек; първият се именува допълнение средствено, а вторият допълнение несредствено. Следователно по тоя начин, ако и да има некое изменение в окончанието, пак можем без вреда да ги изхвърлим колко повеки сега! Язиците които имат падежи, ги имат по необходимост, защото немат тая леснина: „Гръцкият например: досе то антропо то хриматикон iнa ма клироси тiac Mapiac - дай на человекът парите да са наплати на Мария.” Трите тук падежи, както и членът, в Гръцкият язик, земат различно окончание; когито, по нашето наречие, членът като си остава същ и окончанието се не изменява.

Нека още видим дали, това което прилага Г. Бурмов, като препятствие, се среща навред. Ако пригледаме добре ще намерим, че то е само за единствено число на съществителните; в единствено число на прилагателните, както и в множествено на съществителните и прилагателните, то се не случва. Треба ли сега да се противим, че това не може да е изключение - и че треба да влезе в редът на общото правило? Това който го желай, желай заблуждението на децата.

Препятствието въз падежите, което Г. Бурмов среща в съществителните се нахожда повече в местоименията; защо там намираме на истина не само дателния падеж - и в двете числа, но и винителния в различно окончание. Г. Бурмов като не споменува нищо тук за тех, и до същите местоимения като е достигнал, той се е удоволствувал да каже само: „при добрите забележки, които са взети от французката граматика, и се срещат някои неточности и неясности” - но кои са и какви са, премълчава! Като казва „взема” то треба или нашия език да е французки или французкия да е български; в противен случай думата - „взема” си нема местото. Както да е ние гледаме същите мъчнотии от към падежите в местоименията и в французката граматика, при сичко това непадежието пак съществува. Ако един просветен народ разсъждава добре да постъпва тъй, защо ще да го не последваме, като е възможно? Или се имаме по-умни и по-достойни от тех? Срам голем за нас, ако го даже помислим. -Способът, който показахме, вдига, както у нас, тъй и у тех всяка мъчнотия, която можем да срещнем в тия падежи.

Йоще една реч въз дателния падеж. Ако и да е в употребление нейде и от некой с различно окончание (-у) треба ли нашето днешно наречие, да го земе общо за сичките съществителни в граматиката си?

Ние знаеме, че той, ако е останал между ни, останал е от Старобългарския език; ний знайме тоже, че нашият Старо-български език е немал член, както има днес новото наше наречие; следователно ако и да съществува, добро е секаше да го ограничим, по наречието което употребяваме, само в тези имена, които не приемат член - собствените и родствените. В противен случай ние се отдалечаваме от наречието си; защо как ще можем да опознайме кога е името в определителна смисъл, кога не е? Например: „Аз се сърдѭ человеку; подарих приятелю...” Тук человек и приятел се нахождат в една не ясна смисъл, защото свойството на нашето наречие като не можем да им прибавим членът, не можем и да познаем съществува ли он в разумът или не; следователно не можем да знаеме какви са, сиреч: человеку, приятелю; с член ли са, или не.

(Следува)

Г. 3, бр. 6, 17 юли 1861, с. 44-45.

Ние, ако искаме, ако искаме гледваме наречието, което сме предприели, треба да гледаме да му увардим и формата, която сме му дали; в противен случай, ще подпаднем като гръците, да имаме един език на Старо-Греческий, на Ново Греческийн язик полононатен458 между народа. Ние секаме, че е добре да се приближаваме при Старо-българският наш язик, но по корените само на думата, а не и по окончанието, по което народното днес наречие се е отдалечило много.

При сичките тези, ние не вярвахме, че Г. Бурмов ще дерзни до толкова да се отдалечи от истината, нито пак вярваме, че съвестно той не е почувствовал това; но колко и съвестта му да е поискала да допусти да каже истината, види си, че сърцето му не е дозволило. И тъй да ни обори още повеки той пада в противности на логическата мисъл - като казва: „че мъчно било за нас да поддържиме франц. Грам., защото французите употреблявали три различни предлози там, гдето за нас е неизбежна необходимост да си служим с един; с това Г. Бурмов улеснява потвърдението на нашето мнение; защо, секаме, че е много по-лесно да си служим с един предлг само и за двата падежа, отколкото да имаме три различни (които са два, както казахме), както французите; окончанието додето е едно, както и предлогат, то ще каже, че няма никаква разлика -следователно треба да няма и падежи.

Тези са в предговорът, на Г. Бурмов. Нека сега разгледаме и подробните му забележки.

В подробното си разглеждание Г. Б.459 намира неприлично споменуванието на родит., дател., и винит., падеж, без примери. Ние като определяме що е падеж (§36) именуваме в горните три падежи без примери за да покажем, че те не ни са необходими като в Славянската или друга Грам. В противен случай ние трябваше да идем против началото си. Колкото, че сме били дължни, както казва критикът, да наложем какво окончание имат тези падежи в Славянският език; това е несъобразно с нашето мнение - и критикът с това излезе от предмета си.

После Г. Б. прибягва в разглеждание на някои думи, които намерил в изражението не съобразни с неговите мисли, или погрешими от невнимателно преглеждание; защо §38, когото Г. Б. справедливо излага за непонятен е, че вместо звание си нахожда думата значение.

При сичко това ние сме далеч да искаме да не признайме там Г. Б. дето има право, например думата брашно; защо въз сичките и изведнъж вниманието человеческо не бива еднакво.

Ние благодарим Г. Б. за добрината дето имал да ни забележи, онова ковто на нашето внимание отпуснало; и неговите забележки щяха да бъдат по в голямо уважение, ако не достигаха до типографическите. - В членът Г. Б. като се съгласил с нас, намира махана само дето сме зели членът тъ, а не та за женският род. Ние като не правим разлика между имен. и винит. падеж еднакво ни е, секам искам да земем та или то -толкова повече, че и двата са в употребление, отличието само от членът на средният род, множествено число - тъ, ни подкани да предпочетем тъ от та.

Г. Б. подобно прави неговото разсъждение и разглеждание въз ъ-тъ на мъжките, когото ние изменяваме в а. Това от истина служи да привлече вниманието на един критик. И тъй Г. Б. като не досетил причината на това изменение, пита са коя е? Но неговото разсъждение он казва: макар и да зема ъ-тъ по-голяма гъстота, която е тази на ѫ, от прибавлението на членът тъ: но защото в средата на думата ъ и ѫ не различават никак в произношението си, то по-добро е да се остави пак -ъ; това е добро, но право ли е?; както видим сам Г. Б. потвърдява, че ъ-тъ при прибавлението на членът тъ, зема едно по-гъсто произношение, произношение което колко и да си приближава при гласът на ѫ, не се отдалечава от този на а - следователно, гласът който се чува в този случай е между ѫ и а.

Ако разгледаме просто произношението, то ще намерим по подобно да е ѫ, а не а; а защото ѫ ъ, в средата на думата, то е справедливо измяна да не става; но ако разгледаме логически делото, секаме, че ще намерим много по-право да е а, отколкото ъ или ѫ; защо тук гласната буква между членът и окончателната съгласна на името, трябва да земе въобще едно произношение не по гдето, но по-ясно и по-тънко - по причина, че нейният глас се раздели съвременно на две съгласни: человекатъ, ъ-тъ на членът тъ, остава тук като безгласен.

Следователно, да имаме напосоки един глас като ѫ, трябва ъ-тъ да се измени в а; в противен случай гласът трябва да е като ъ-тъ; например апостолътъ: a-то тук освен дето се разделя гласът на две съгласни, ѫ и т. зема и едно изтънчаване, което го приближава с ѫ, по причина на т-то, което се произнася с върхът на езика.

Че това е без съмение тъй ни го потвърдяват иоще същите имена във всеки случай когато те биват определени на и от някои други думи, или биват такива от само себе си, като собствените и сродствените; например, ще казваме: на Стояна, на Георгя, на свака, два человека, три коня. Тук членът като не зема място, a-то се чува ясно о чисто.

Че гласът, който съществува между последната буква на името и членът е а, ни го доказва иоще и разногласието въз членът; от това е произлязло щото някои са зели за член а, а други пак атъ. Правдата е, че a-то това не е без място в пририродното днешно наше произношение.

Г. Б. в продължението си ни прави забележвание въз горните примери като: два человека и три коня - и казва, че по неговото мнение, тези имена не може да бъдат единствено число. От истинна те значат множество, но числото секаме, но окончанието си да е единствено; защо ние, ако казваме два человека, казваме и на едного человека] ако казваме е както он иска: два хубави ножа, казваме и два хубави ножове. Тук съществителното, че се отнася на две прилагателни, то се съгласява с едното или с другото - с това, което ви дава повека впечатление. И тъй, два хубави ножове, значи хубостта им привлича повеки нашето внимание;

(следува)

Г. 3, бр. 7, 24 юли 1861, с. 54-55.

а два хубави ножа - че то е числото. Следователно нашето мнение, не е едно с Г. Бурмовото.

Г. Б. по обещанието си да разгледа сичките части, преминува в прилагателните, дето не намира нещо важно за забележване, ограничава се в некой определения, които намира несъобразни с неговото мнение. Че прилагателните въобще определят съществителните, това може да се приеме; но, че сичките са ограничителни или незначителни и качествени, в това, секаше, че Г. Б. има голема погрешка.

Между качествените и незначителните се нахожда една явна разлика, която по необходимост ги дели. Ако може Г. Б. да ни покаже, че свойството на качествените се нахожда в незначителните; и че ограничението, което ни определят незначителните, съществува и в качествените, то тогава ние нема да му се противим. Но като сме уверени, че не може, ние дръзваме да кажем, че Г. Б. като ненамерил какво да каже поискал без да премине тъй, да каже уш нещо. Всяко качествено свойство има степен; в значителните колко и да се приближават при горните, не може да са качествените, защото немат степен.

И въз определението на числителите тоже Г. Б., казва нещо, но какво е? Ние като не проумехме нищо, не знаеме той как е.

Другите му забележки като немат никаква важност отпущаме ги - освен притежателните, че имат и пълно окончание, в това Г. Б. има пълно право.

В глаголите като отпуска думата потвърдим, която Г. Б. иска да я утвърди, ние ще да дойдем на глаголът слѣза, за когото Г. Б. казва, че явно означава действие, а ние несправедливо сме го нарекли че означава състояние.

Види се, че Г. Б. при сичките си високи филологически познания, има нужда от граматически още. Един учител! Един редактор! Един философ! И най-паче в една критика, за да падне под една такава погрешка, е недопростително! Ако глаголът слѣзал е действителен, то и ходѭ, вървѭ..., треба да са от същата категория. Що е един действителен глагол? Не е ли когато неговото действие се отнася пряко въз един предмет? Кой е тук предметът? Молим Г. Б. нека ни го покаже. Глаголът слезам, както и ходя, вървя, колко и да показват действие, логически техното свойство означава състояние. Ако Г. Б. беше прочел с внимание нашите определения (§§147, 148) въз действителния и страдателния залог, той щеше са проумее разликата и да отбегне недопростимата си погрешка.

Г. Б. не по-малко се е излъгал и за частицата „не”, като казва че пред сичките речи можем да я поставим. Той ако беше по-логически в мислите си, щеше да види, че иска секоги един глагол, който или съществува, или се подразумява и неговите примери: немирен, неотносителен, са равни с: не е мирен, не е относителен; ако свръзката и сказуемото са равни с един глагол, то следствието треба да е тоже едно; и тъй: не е мирен, не мирува; не е относителен, не се отнася.

Ако Г. Б. е в състояние да докаже, че частицата „не” може в едно предложение да съществува без глагол и да даде пълна смисъл, той ще потвърди, че нашето правило е криво. В противния случай, той не знае какво говори.

Произведението на настоящите причастия е твърде справедливо - и съгласно ние препознаваме истината на Г. Б.

Г. Б. по обичаят си като прекарва §§95 и 98 като тънки и неточно в изражението си, без да каже в какво, преминува в §100 и почва да разглежда определението на два типа сходни между си времена - Минало несвършено и Минало относително. Тези времена от истина имат едно голямо сходство между си; но колко и да се приближават по значението си според отношението на техното действие към едно заминало време, те секоги различават по смислявай си едното от другото.

Тяхното най-голямо различие се състои в това: Минало несвършено показва или състояние, което е станало познато на лицето, което говори в същото време, когито се е действувало - кога действието или състоянието на Минало относително, му става явно после времето от когато се е действувало или тогава когито лицето говори. Действието, на последното в миналото до тогава време, му е било като непознато или като съмнително. В тая смисъл, ние, в определението си, за последното казахме: „показва потвърдението на едно действие като сегашно с отношение към едно изминало време”.

За по-лесно понятие, ние ще поставим един и същ пример и за двете времена: когито ти пишеше, той играеше, значи че действието

станало познато на лицето, което говори в времето още като се е вършило; но ако кажем: когито ти си пишель, той е играл, значи че действието на лицето в времето, когито се е вършило, но и сега ако става познато, става по едно заключение, по едно извлечение.

(следува)

Г. 3, бр. 8, 31 юли 1861, с. 60-61.

После Г. Б. доволно от кураж начнава да докаже, че немаме съслагателно наклонение в язикът си - и че ние ако сме го поставили, сме се увлекли от други граматики. И за да даде по-важност на мислите си, той зема нашето общо определение въз наклонението, за което като казва, че е съобразно с разумът на другите язици и граматики - притурга че е и тънко. Като начесто гледаме това негово изражение, ние се питаме: дали ние сме тънки или Г. Б-ов нема свет и ни намира такива - или он не може да бъде ясен, освен сам коги пише. Последното като се случва, въобще за секиго, треба да е по-вероятно. - В продължението си той следва да докаже даже, че ние се противоречим без да досети, че он сам пада в тая последователност.

В началото, когато говорихме за падежите, той беше против непадежието - и сега ето как се изражава: „Добре разсъждавал Г. М-ч, когато полагал, че като нема едно име особени изменения в окончанието си, нема и падежи...” И това е да покаже, че и тук като нема изменение в окончанието, само с частиците, не може да бъде наклонение. Много е излъгал Г. Б-ов.

Както окончанието на една реч може да земе изменение без значението и да се повреди - като: „дай ми, дай меня, или на меня”; ми, меня, значи се същото; тъй тоже, то може да остане също, като зема едно различно значение: важното е мисълта на думата, а не нейното материално изменение. И тъй: ПИШѪ и АКО, КАТО ПИШѪ, колко и да имат едно време и едно окончание, немат същото значение - следователно не могат да бъдат и на едно наклонение. Г. Б., който поменува често французката граматика, треба да знае, че и тя има такива примери.

Но, какво ще каже Г. Б. за сложните глаголи, вид съвършен, които като немат сегашно време никога на ѫ или ѭ, при това с частиците го съставят, като: ако, като да кръстѭ, препишѫ, ще направѭ. Не е ли значението тук намира своето различие? Частиците като нямат никакво влияние въз значението, защо без тях не казваме: кръстѭ, препишѫ?

Следователно Г. Б. е много излъган в мнението си като казва, че ние никак в язикът си немаме съслагателно наклонение. Сложните глаголи, вид съвършен, ни го показват твърде добре; защо те като творят сегашното време, което изявителното им наклонение нема, защо другите, вид несъвършен, да не земат отново, което техното даже изявително има. От сложните още вид съвършен ще се увери Г. Б., че времената които това наклонение обема са само пет; защо ние ако казваме: ако съм преписал, не казваме: ако съм препишал.

Сичкото е че Г. Б. не дал добре внимание и искал да критикува без да прочете и да размисли добре. Не искаме да кажем, че нема какво да се каже - не; защо ние сами още днес намираме неща, които трябва да прибавим или да изменим, но, искаме да кажем, че добре треба да се внимава - и най-вече когито критикуваме, ако искаме полза да извлече трудът ни.

(следува)

Г. 3, бр. 9, 7 август 1861, с. 69-70.

Че глаголите после могѫ и недѣй изпълняват длъжността на едно неопределително наклонение, то е точно; но нашата Грамм, като няма едно такова наклонение, ние сме длъжни, секаме, особените тези форми да ги сближим с онова, което имаме. Често нашите глаголи земат за допълнение сегашното време на изявителното наклонение или, по-добре е да кажем, на съслагателното с частицата да и падат под същата категория; защо могѫ проче - могм да прочетѫ - да прочетѫ ми е можно\ както и казваме: искам да работѭ; желаѭ да придобиѭ; да свършѫ, ще дойда.

Под същата категория падат и формите, за които Г. Б. казва, че не сме споменали: щях да паднѫ... Сичките тези, по нашето мнение, са много малко наклонение съслагателно.

Второто ни спрежение било по-малко обработено, отколкото първото - казва Г. Б. - и то защото сме казали в една забел.: че то няма условно изклонение; че изявителното му няма толкова времена, колкото първото - и че съслагателното му е лишено от отколе изминало време.

Колкото за условното наклонение, Г. Б. много зле ни разумял. Той, ако беше дал малко по внимание, щеше да види, че ние, ако го изхвърляме, не го изхвърляме из глаголите, но из формата на това спрежение - защото не й принадлежи.

То принадлежи, по нашето разделение на глаголите във вид съвършен и несъвършен, на съвършенният вид, който е тип сякога на първото спреж. (§115). Произведението му става тоже по корена -тъ, на същият тип. (§131); както: кръщавамъ, кръстихъ (вид съвърш.), кръстванъ (накл. услов.), а не кръшвамъ, както иска Г. Б.; издоявамъ, издоихъ [накл. усл.], а не издоявам.

Примерите на Г. Б. щяха да бъдат съобразни с общото правило, ако бяха написани тъй: събравамъ (от събрахъ), сметвам (от сметохъ); а не събирвамъ, прочитвамъ, смитвамъ, смитвамъ (от събирам, прочитам, смятам).

Ние ще молим Г. Б. да прочетете параграфите 111,114, 116, тоже и 132, който ако и да е забележен за погрешим, не е съвсем из вън правото си - и ще се увери добре, че е излъган в то що казва. И тъй, без да се простираме повече въз това наклонение, ние ще миним във времената на това положение.

Логическото разсъждение на Г. Б. е тук много чепрашик460: от една страна то ни обвинява дето не сме поставили иоще две времена - М[инало] относително и М[инало] неотносително, както и в първото спрежение; като: кръщавалъ, съм бил; а от друга страна той ни казва: „ние не можем да намерим впрочем различие между кръщавалъ и кръщавахъ, според колкото сме слушали Българите.“ С една реч Г. Б. не вижда там дето треба, а вижда там дето не треба. Че простата масса българска не давала никаква разлика в кръщавалъ и кръщавахъ, което не е точно, трябва ли един списател да бъде в това хладнокровен? И трябва ли той да опита, да издири и да назначи тая разлика?

(следува)

Г. 3, бр. 10, 14 август 1861, с. 76-77.

От истина двете тези времена в повечето лица са еднакви, две само лица от единствено число различаваме между си: второто и третото лице на едното прави кръщаваше, а на другото кръщава - и по причина на това едното има за сичките лица гласоодарението си в дирния слог, а другото - в предирния. Колкото за разликите на смисъла - коя е тя между кръщаваше и кръщава, ако Г. Б. не я разбира, нека попита когото ще българина - и той ще му даде да я разумее. Следователно между тези времена нахожда се една разлика.

Нека минем въз другите две времена - М[инало] относително и М[инало] неотносително: за които Г. Б. излага една логика без основи: защото първото спряжение ги имало, требало и второто да ги има.

Ние нема да питаме Г. Б., коя е разликата между кръщавал съм, кръщавал съм бил и кръщавал съм, кръщавал съм бил, ние ще го пратим пак при простият Българин и той като прост ще му отговори справедливо, че е никаква? Г. Б. като учен иска я намери и ни кажи. Но, като я нема никак, тя е несъществителна - следователно недоказана.

Г. Б. като казва, че без причина не сме допустиле отколе изминалото време в второто спряжение - не казва благословно ли е то или не. По нашето мнение, това време в изявителното си наклонение ни показва въобще действие което се е извършило или е станало преди едно друго минало действие - следователно то принадлежи на съвършения вид. Ще е неправилно например да кажем: аз бях кръщавал ти като дойде; но треба: аз бях кръстил, ти като дойде; защо бях кръщавал, не определя че действието се е свършило - както кръстих.

Колкото за отколе изминалото време в съслагателното наклонение, за което Г. Б. напосока иска да каже, че сме зле сторили дето сме го изхвърлили - има почти правда; защо ние можем да кажем и казваме: ако бях кръщавал, щях и да венчавам; ако бях прочитал, щях и да зная. Но при сичката си правда, Г. Б. пада в големо противоречие и в явна една непоследователност: защо той сам в друго едно место иска да докаже, че нашата граматика нема никак съслагателно наклонение.

После Г. Б., като уграничава критиката си в маловажни некой думи, за които ние не щем да се запираме, като: коренна съгласна, коренна гласна, че не сички били изтълкувани; като: плещѫ и плескам, че не сме казали различието им - като че Грам. е Словар; като вместо времената и наклоненията, че сме рекли тези части - защото не биле такива на глаголът, а какви са не знайеме. Както краката и ръцете са части на телото, тъй и те са на глаголът.

Във взаимите и във възвратните глаголи, ние поставихме нарочно примери от един и същ глагол, за да покажем сходството, което земат тези глаголи помежду си според смисъла, който им се отдава. Г. Б. като им дава друг разум не какъвто ние сме им дали, иска да каже, че ние сме сгрешили. Излъган е! То е учителска работа да разкаже на учениците взаимните тези подробности и разлики.

Г. Б-в говори иоще и за причастията и казва, че средните глаголи не могат да имат страдателно причастие. Доколкото е справедлив в мислите си, не знаеме, но ние секаме, че непогрешимо може да каже некой: стоящий, седящий, ходящий .....

(следува)

Г. 3, бр. 11, 21 август 1861, с. 86.

За правописанието и за произношението, Г. Б-в, се задоволил да каже само: „че и там се срещат некой неточности и неверности”, - без да каже какви са и де са. Показва ни за такива само параграфите 189, 190, 200, 293. Ние разгледахме, но нищо такова не намерихме. Тук Г. Б-в. забравил да каже още за допълнение едно: че те са зети от французката граматика.

В последок Г. Б-в преминува във втората част - и там като забележва, за некой параграфи, че са неверни и неправилни, казва: че сичките написани понятия въз предложението сме ги заели от французката Граматика. Не само тия, но и други още много заехме, от тази граматика. Що иска да каже Г. Б-ов? Да ни укори ли?

Ние не секаме да направим по-добро от онова, което Европейските граматики са извършили от толкова време съобразно с правилата или с наредбата на пашата. Циганинът додето има клещи, не си гори пръстите, казва пословицата. Ако Г. Б-ов има некоя особенна способност - или некой такъв талант да състави Грам. без да се ръководи и да се спомага от никоя, ние го не знайме. Можно той да участвува от такава некоя собствена и извънредна дарба. Ние знаеме, че сичките граматики са положени въобще въз една основа - и че сичките много малко са съобразни в правилата си -следователно един Граматик може да си спомогне и да се поведе в много неща от коя да е.

На конец Г. Б. свършва като начертава свойствата, които треба да има един Граматик и като си дава високите съвети въз способът на съставът. Сичките неща в естеството от малки големи стават. То което е самото всемогъщо нещо, не ни показва в нищо способът, когото Г. Б-в ни излага. Самия Г. Б-в от малък е станал голям и постепенно се е усъвършенствувал до колкото е; следователно неговия съвет като е против естеството е и против логиката. Он ни учи първо да съставим една обширна и пространна Граматика, от която да извлечем една кратка; ние мислим и казваме напротив; че пространната тая Граматика, нема никога да бъде добра и редовна до дето кратката не се усъвършенствува много малко. Кратката ще стане причина да произведе пространната.

Първата наша Граматика на г-на Неофита, е по-пространна от другите последни, но при сичко това е по-недостатъчна и по не редовна от тех. Ако г-н Андреев, г-н Груев... не бяха се потрудили и дотолкова в тая част, нашата граматика и до днес щеше да е много в по-долна степен. Както да е, ние молим Г. Б-в вместо да съветува, което най-лесно, нека извърши - и тогива неговите съвети ще бъдат дела, от които ще може всякак да се ползва и съвременно да ги уцени.

________________________________________

456) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Запатие, запарта (итал.-тур.: zaparta) - нападки, хокане, бой.

457) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Ноел Едуард Бъкстон, първи барон Ноел-Бъкстон /Noel Noel-Buxton/ (1869-1948) - английски политик, инициатор на създаването на Балкански комитет и привърженик на неутралитета на България в Първата световна война.

458) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Полононатен, поломонатен, полом - разрушен, разруха.

460) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Чепрашик, чепераст - разклонено

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...