Jump to content
Ани

Година 13 (22 септември 1940 – 7 юли 1941), брой 267

Recommended Posts

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

БОЖЕ, ПАЗИ БЪЛГАРИЯ!

Човешкият ум, човешката воля и човешката сила не са за вяра. Те могат да бъдат правилно насочени, но също така могат и да грешат. Те могат, понякога, да ни запазят, но понякога, а именно когато се явят в противоречие с Божествения разум и с Божествената сила, т. е. с Божествения план за нещата — те могат да станат и причина за нашата гибел.

Във времена като днешните, когато всяка погрешно направена стъпка би могла да ни увлече в бездната на хаоса и неизвестността, опасно, крайно опасно е да се доверяваме и уповаваме на човешки ум (който е способен да греши), на човешки съображения, на човешка, материална, земна сила. . .

Във времена като днешните ний трябва да отправим очите си нагоре и само нагоре! Нито на север, нито на запад, нито на изток, нито на юг!

Само една е Силата, на която ний можем с абсолютна сигурност да разчитаме. И тази Сила не е земна сила.

Нейното доверие да заслужим, нейната благосклонност да спечелим, нейното внимание да привлечем — това трябва да бъде единствената ни най-важна грижа. . .

Всичко останало е от второстепенно и третостепенно значение. Ако ние имаме подкрепата на Бога. нищо не може да ни злепостави, нищо не може да спре възстановяването на правата ни.

А, за да заслужим Неговата подкрепа ний трябва да вървим по Неговия и само по Неговия път. Вървим ли по него, Той ще ни пази. Той ще ни закриля. Той ще ни издигне. Той ще ни даде не само онова, външното. което очакваме и искаме, но и още много, много, което ние дори не подозираме, че ни предстои и което не може да се изрече и опише с думи.

БОЖЕ, ПАЗИ БЪЛГАРИЯ! И я води по Твоя светъл път на истинско национално и ДУХОВНО величие!

С. Калименов

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КРУШЕНИЕ НА МАТЕРИАЛИЗМА (2)

(продължение от брой 266)

Тъмнината не може да бъде вечна. Ако сега е нощ, то тази нощ не може да продължава без край. Тъмнината на нощта не може да не бъде заменена със светлината на деня.

Фактически, в безграничното пространство на вселената съществува само светлина. Само тя, само светлината има истинско, реално съществуване. А що е тъмнината, и къде съществува тя? — Тъмнината няма реално съществуване, тя представлява само липса, отсъствие на светлина. Тя е една илюзия, която съществува само там, гдето известни плътни материални тела хвърлят своята сянка и не позволяват на светлината да проникне. Но достатъчно е тялото, което препречва пътя на светлината, да се придвижи в една или друга посока, или, както това става със земята, достатъчно е тя да се завърти ма няколко градуса и неогряната й и тъмна дотогава повърхност бива огряна отново от слънчевите лъчи!

Тъмнина, като самостойна реалност, не съществува! Тъмнината е само една илюзия на човешкия ум. Тя има само едно относително, въображаемо обусловено от известни условия съществуване.

Материалистическият мироглед т. е. „философският материализъм“, също както и неговият събрат — практическият материализъм, със само сенки в нощта — временната нощ на човешкото съзнание. Когато човек изгуби връзката си и представата си за реалността, той става привърженик на материалистическия светоглед. Когато човек загуби връзката си с Цялото, с целокупния организъм на живота, той става практически материалист.

Едното и другото са свързани. Тя е двете страни на една и съща действителност. Едното обуславя и прави възможно другото. Материализмът, практически и философски, не представлява нищо друго, освен липса на светлина, на истинско знание за реалността на нещата и затова той не може да има реално и трай но съществуване.

Мнозина може би ще кажат че действителността е друга - че материализмът, практически и философски, има много реално и здраво затвърдено съществуване.

Не!

Защото материалистическият мироглед никога не е бил и никога не може да бъде подържан от целокупното същество, от целокупното съзнание на даден индивид, ако ще би той да е и най-яростния му защитник. Материализмът е верую, представа, схващане на ума, — на повърхностния, привидно-логично разсъждаващия ум на човека. А, колко далеч е този повърхностен ум от правото да представлява целокупното същество. целокупното съзнание на човека!

Този човешки ум, който наблюдава и изучава външните явления на живота, разсъждава за тяхната връзка и от там вади заключение за истинността на материалистическия светоглед. — е само една малка, крайно ограничена повърхност на човешкото съзнание, на целокупното човешко същество.

Човекът, истинският човек, цялостното човешко същество, не е само в своя ум. Най-малкото — той не е всецяло в него и, още повече, не е ни най-малко в този повърхностен, привидно-логичен, боравещ и заблуждаващ се в сенките на нещата ум.

Истинският човек, цялостното човешко същество, истинското човешко съзнание е нещо много по-обширно, нещо много по-дълбоко и много по-мощно от този, тъй-наречен в окултната литература кон-кретен или външен ум на човека.

Следователно, когато един привърженик на материализма твърди, че той напълно споделя теориите и схващанията на философския материализъм, това в никой случай не може да значи, че цялото същество, че цялото съзнание на този „материалист“ наистина споделя тия илюзорни представи за човека и света.

Дори и най-големия теоретик и защитник на материализма, е убеден само на половина в правотата на поддържаните от него теории. Той обосновава логически, той подкрепя с хиляди доводи тия теории, той разбива в пух и прах твърденията на идеалистите, вярата в съществуването на нещо повече от това, което познава и признава материализмът, — но това негово убеждение не се споделя от цялото негово същество, от цялото негово съзнание, то е само едно повърхностно схващане на неговия повърхностен ум.

Нищо не може да застави човешката душа да замълчи за винаги.Тя е, тя е била и тя ще пребъде. Тя е върховната, истинската реалност в човешкото същество и нейният глас не може да замлъкне дори и в най-яростния привърженик на материализма.

Материализмът би могъл да бъде цялостно, единствено и непоклатимо схващане на човека само тогава, когато човешкото съзнание би представяло една двуизмерна повърхност. За тази именно двуизмерна повърхност в съзнанието на материалиста, материализмът е наистина една неоспорима реалност.

Фактически, обаче, съзнанието на човека, който и да бил той, не се състои само от неговата двуизмерна повърхност, но то има най-малко още едно измерение — то има още и дълбочина, която крие много повече съдържание, от това, което е на неговата повърхност.

От всичко това ний вадим заключението, че цялостни т. е. напълно убедени материалисти няма и не може да има. Материализмът е една болест, една психична епидемия, която може да засегне само най-горния, повърхностния слой на човешкото съзнание. В никой случай тя не може да проникне и да завладее дълбините на това съзнание. Затова материалистът, колкото и разпалено да защищава той своето верую, само вярва в материализма, подържа неговата истинност със своя повърхностен и обречен на заблуждения ум, а неговата душа, неговото цялостно, не повърхностно, съзнание, знае истината, защото я вижда и живее в нея, защото му е практически, а не теоретически, позната и затова нищо не може да го отклони от нея.

Материализмът е болест, която заразява ума, но не може да зарази душата. Тя заразява само повърхността, само една безкрайно малка част от човешкото съзнание, но в неговите необятни глъбини тя в никой случай не може да проникне.

Следователно, материалистическият мироглед или философският материализъм, има само едно илюзорно съществуване, дори в ума и на най-разпаления материалист.

(следва)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НЕПОКЛАТИМА

За славата Ти чудна се досещам

Кога ме някой блъсне без да мигне.

Тогаз към Теб молитствувам горещо

Че знам молбата ми ще Те достигне.

*

Защото мигновено ми олеква

Товарът Който беше ме повалил

И болката от удара пресеква

Усещам че ръката Ти ме гали

*

И ме прегръща на гърди Ти мили

Дори дочувам говора Ти сладък.

Веднага в мене бликва нова сила

И пак щастлива съм и вечно млада.

*

Това е слава чудна и магична!

Е Твоята Любов неизразима!

Блажена съм, че Тебе съм обична

В Теб мойта вяра е непоклатима.

О. Славчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

Ще ви се даде

(из неделната беседа „Ще ви се даде– 18. II. 1940 г.)

При сегашния развой на живота хората са изучили само науката на взимане. Всички казват: Взимай! Тъй щото, безсъзнателният живот започва с науката „взимай“, а съзнателният живот започва с науката „давай“. Това не подразбира, че единият процес има преимущество над другия, но с това се изнасят два процеса в развитието на живота. От знанието на тези и на ред още процеси в живота се създава философия, с помощта на която могат да се примирят всички действия, които изглеждат противоречиви. Често страданията в живота на хората произтичат от факта, че те не разбират интимните, подбудителните причини в природата. По-право казано, те не разбират интимните, подбудителните причини на Бога. Когато се говори за Бога, съвременните хора имат особени понятия, когато се говори за живата природа, те пак имат особени понятия. Обаче, каквито и да с понятията им за живата природа или за Бога, един ден те все ще се изправят.

Да се говори за морализиране, за възпитание, за изправяне или за просвета, това не е достояние на хората. Хората със само носители на култура, но те сами не създават културата.

Който иска да разбере смисъла на своя живот, най-първо той трябва да разбере отношението си към живата природа и към Бога.

Той трябва да разбере себе си, т. е. да познае себе си. Какво представя човек сам за себе си, т. е. каква е неговата отличителна черта, това е един от важните въпроси. Той трябва да започне с видимото. Казват: човек има ум, сърце, воля. Умът е нещо отвлечено; сърцето е нещо отвлечено; и волята е нещо отвлечено. Човек трябва да започне от себе си, от един конкретен факт. Кое е това „себе си“ в човека? То е видимият човек. — Това е неговото живо тяло, върху което природата въздейства и отвсякъде възприема нейните мисли, желания и действия. При това, човек трябва да знае коя е неговата най-важна част от тялото му, т. е. коя е неговата опорна точка. Някои мислят, че опорната точка в тялото на човека са краката. Не, опорната точка в тялото човека е неговата глава.

И тъй, човек трябва да има ясна представа за себе си. Ако ние имаме ясна представа за себе си, тогава и всички науки ще имат известно съотношение към нас. Докато ние не познаваме себе си, и природата ще ни бъде чужда, и светлината ще ни бъде чужда, и топлината ще ни бъде чужда. Разберем ли себе си, ще знаем, че ние никога не можем да умрем. Например, картинката, която художникът е рисувал, може да се изгори и разруши; къщата, в която човек живее, и тя може да се изгори, но що се отнася до самия художник, до създателя на нещата, никой не може да го разруши, никой не може да посегне на него. Това е основната мисъл, която всички трябва да имат пред вид. Мисли ли човек, че някой може да го разруши, светът за него нищо не струва.

Мнозина мислят, че като умрат, всичко ще се свърши. И затова те казват: понеже след смъртта всичко се свършва, сега поне да ядем и да пием, да си отживеем. Щом тези хора мислят така, ние няма какво да се разправяме с тях. Те са свършили вече. На тези хора ние пожелаваме да си вземат своите дипломи. На всички хора, които са свършили университет на природата, тя дава диплом, като пише отдолу „диплом на смъртта“. Защо? — Понеже тези хора са свършили всички науки на смъртта: те са свършили науката на страданието; те са свършили науката на греха; те са свършили науката на лъжата; те са свършили науката на измамата: те са свършили науката на личността. Следователно, за да има човек постоянна мярка за нещата, той трябва да познава себе си, да познава своите отношения към живата природа и към Бога.

Сега, като говоря за познаването, аз не разбирам обикновеното познаване, което ни доставя ред страдания.

Когато човек познае себе си, в правия смисъл думата, той ще престане да страда.

Когато човек познае себе си, в правия смисъл на думата, той ще престане да греши; когато човек познае себе си, в правия смисъл на думата, той ще ликвидира с невежеството; когато човек познае себе си, в правия смисъл на думата, той ще ликвидира със смъртта; когато човек познае себе си, той ще започне с истината, с великото и славното в живота. Човек не може да познае Истината и да започне с нея, ако не познае себе си.

Христос казва: „Давайте и ще ви се даде!“ Какво трябва да дава човек от себе си? Човек трябва да даде всичко онова, което Бог е вложил в него. Следователно, духът който сам по себе си е неделим, трябва да слезе в материята и да придобие от нея едно качество, каквото сам не притежава. Например, материята е инертна, тя се дели, но не може да се разширява. В разширението се заключава човешката еволюция. Следователно, щом духът слезе в материята, той й предава това, за което тя не е способна. Той започва да я разширява, да образува от нея множество форми. Създаването на много форми представя хубавата, красивата страна на живота. Това именно, осмисля и самия живот.

И тъй докато даваме, нашият живот има смисъл. Щом престанем да даваме, тогава и беднотията започва. Няма по-лошо нещо в света от това, да остане човек сам, да ходи тук там, да очаква на хората да му дават. Казвате: какво имаме да дадем? Всеки може да даде нещо. Когато ученикът влиза в училището, и той може да даде нещо на учителя си: първо той дава вниманието си към учителя, като го слуша, а после почва да работи върху уроците си, които учителя му предава.

Някой казва: аз не обичам черния труд. Ние не говорим за черния труд, но за работата. В работенето с мотика има известни закони за възпитанието на младото поколение. Който не разбира тези закони, и аз съм съгласен с него, че няма по-тежка, по-грозна работа от работенето с мотика. Да работиш цял ден с оралото или с мотиката, това е наистина, черен труд: това е труд. който огрубява хората. Затова. именно, днес всички селяни бягат в градовете и казват: дотегна ни този черен труд, тази тежка, непоносима за силите ни работа!

Който разбира законите, обаче, той ще намери в този черен труд, както някои го наричат, нещо особено, някаква особена философия.

Всяка тревица, всяко дръвче, които израстват, представят проводник на Божествената интелигентност

Съзнаете ли това, всеки от вас ще се заеме да огради, запази всяко новоизрасло стръкче, да му даде условия да цъфне и даде плод. След време това стъркче, което е станало голямо дърво, ще каже: много ти благодаря, че беше така благороден да пожертваш един два часа от времето си за мене! Аз ще се отплатя, като ти дам възможност да по-черпиш от мене, колкото енергия имам, било като топлина, било като храна и т. н.

Питам: знаете ли, какво представят всички цветя и плодни дървета, които ви обикалят? Те представят синове и дъщери на ангелите. Те са слезли от небето с единствената цел да помагат на съвременното човечество. Тъй щото, децата на ангелите днес стават жертва за повдигането на падналото човечество. И след всичко това, ще дойде някой и ще каже: дайте ми една брадва, да отсека това дърво! Не е така, приятелю! Ти ще вземеш едно дърво, ще го отсечеш, ще го изгориш, но ще знаеш че и ако днес хората страдат толкова много, това се дължи на изсичането на горите.

Всички изчезнали култури се дължат все на изсичането на горите. Защо, например, в Сахара няма никаква култура? В растенията се крие известна енергия, без която нито животинското, нито човешкото царство могат да прогресират. От това гледище, именно, обработването на земята е необходимо за хората. Без растенията няма никакъв прогрес. Човек трябва да работи земята поне от 2-10 часа след това да разпусне воловете си на свобода. Колко килограма жито трябват на човека? — Не е нужно човек да има пълни хамбари с жито. При това и земята има свои особености. Тя казва на хората: доста вече сте ме мушкали своите лопати и мотики! Какво искате от мене? Кожата съдрахте вече.

Вие казвате: земята се радва, когато я копаем. Не, земята не се радва, тя не е доволна, когато хората я копаят и орат повече, отколкото трябва. Тя не обича много да я разорават. Ако хората обработват земята за прогреса на човечеството, изобщо, тя е доволна, но ако се оре и разкопава с цел за разбогатяване, тя не иска да страда. Съвременните хора не искат да се убедят в това, но милиони хора изплащат тази своя неразумност, като пълнят гробовете. Със своя живот те изплащат неразумността си. Следователно, време е вече да се впрегне човешката интелигентност на работа, за да може той да се освободи от чрезмерния труд. Казвате: ние трябва да бъдем богати и затова трябва да работим повече. Вярно е, че богатството дава условия за развитие, но за това се изисква разумност. Само разумният човек може да използва добре своето богатство.

Сега ще направя аналогия между растителността в природата и растителността в човешкия организъм. Човек трябва да живее добре. Защо трябва да живее добре? — Добрият живот представя растителността в човешкия организъм. Следователно, от това гледище, човек постоянно трябва да върши добри дела, както земеделецът постоянно трябва да сади семена в своята градина, ако иска да придобива богатства. Добрите дела представят горите в човека, които привличат влага, необходима за неговия растеж. Те не могат да спасят човека, но му дават условия за растене. Така седи въпросът в научно отношение. Тъй щото, ако някой иска да знае какво представят добродетелите в морално отношение, той трябва да има пред вид, че те са нещо подобно на растителността. И тогава, ако в морално отношение се изсекат горите в човека, каква култура ще има той? — Никаква култура. Следователно, първото нещо, което се изисква от всички добри хора, е да насаждат гори. Щом горите се насаждат и запазват, след тях ще се явят изворите. Засега земята е доста суха. Някой казва: сърцето ми е студено. Какво означава студеното сърце ? Това показва отсъствие на гори. Места, дето няма гори, там климатът е студен, суров. Същото нещо се забелязва и в характера на човека. Когато няма гори, растителност в човека, и характерът му е студен, суров. Когато срещнем някой груб човек, ние казваме, че горите в този човек са изсечени. Какво трябва да се направи тогава? Трябва да се подобри състоянието на неговите морални гори. Когато се изсекат горите в моралния живот на човека, неговото лице се деформира. Щом човек престане да върши добро, престане да дава и да взима, и тогава настава деформиране на неговото лице.

„Давайте и ще ви се даде!“ Въз основа на този закон и ученикът трябва да дава на учителя си, за да бъде от него научен. Когато отивате при някой банкер, вие трябва да му дадете нещо от себе си, ако искате и вие да получите нещо от него. Сега природата насила заставя хората да дадат онова, което те не искат. Страданията ще ги заставят да дават. Въпреки това, те се питат: защо страдаме? — Ако не искаш да страдаш трябва да дадеш, защото хамбарът ти е пълен. Някой има 100 — 200 милиона лева. Нека даде част от това богатство и на други хора. Не е въпросът да раздава всичкото си имане на бедните, но поне излишното. Ако пък има и богат ум при това, нека впрегне ума си в работа, да направи една фабрика, едно училище или един чифлик, чрез които да създаде работа на много хор? Този е правилният начин на даване.

Христос казва: „Давайте и ще ви се даде!“ В живота кой дава? — Майката дава, бащата дава, учителят дава, слънцето дава, изворите дават, горите, дърветата дават. От тях ние ще научим закона за даването. Първото нещо в живота на човека е да се научи той да дава, но не безразборно. Като видя един карамфил и го помириша, аз изпитвам голямо удоволствие, нещо приятно лъха от него. Значи, той дава нещо от себе си. И при най-лошо настроение, като се помирише карамфил, или друго някакво цвете, неразположението изчезва. Аз бих препоръчал на всички да си засадите по един карамфил в саксийка, че като сте неразположени, да го помирисвате. Този карамфил ще ви каже: не бързайте, не се безпокойте, въпросът ви ще се уреди. И аз така разрешавам въпросите на своя живот.

Сега, като говоря за благоприятни условия за развитие на народите, мнозина казват, че бъдещето е на славяните. Един англичанин казва: ние, западните народи сме станали много безчувствени. Бъдещето е на славяните Защо именно, бъдещето е на славяните? Той изнася следния факт: В едно село, в една руска губерния, обвинили една бедна жена, вдовица с четири деца, че запалила къщата на един богат помешчик. Осъдили тази жена на доживотен затвор и я изпратили в Сибир. Научил се за това един беден, млад човек, който нямал нийде никого: нито баща, нито майка, нито жена, и си казал: аз нямам никого в този свят. Моят живот няма смисъл. Ето, тази жена е майка на четири деца. които се нуждаят от нея, а сега тя лежи в затвора. Той отишъл в съда и казал: аз съм извършил престъплението, за което осъдихте бедната вдовица. Аз запалих къщата на богатия помешчик. Тогава съдът решил да освободи жената, а младият човек да се изпрати в Сибир на доживотен затвор. Обаче, след години се указало, че нито вдовицата била виновна, нито този млад човек. Тогава защо се пожертвал той? От съзнание, от разбиране на положението в което се намира тази жена с четири деца. След години пред един свещеник се явил истинският престъпник и се изповядал, че той е запалил къщата на помешчика. Потърсили тогава младия човек в затвора, да го освободят, но се указало, че той вече се е поминал. Вдовицата, обаче, и до това време била още жива, останала да изгледа своите малки деца.

Питам: какво заключение може да се извади от този пример?

Че в новата култура се изисква самопожертване.

От всички се изисква жертва, но тази жертва трябва да бъде доброволно дадена.

И тъй, бъдещето е на славяните. В този смисъл славяните не трябва да вървят по пътя на западните народи, защото културата на западните народи е култура на насилието. Значи, време е да се даде място на истината. Някой казва: трябва да уредим живота си! Не, хората трябва да придобият Истината, а не да мислят за уреждане на живота си. Придобият ли истината, и животът им ще се уреди. Намери ли се Истината, човек ще разбере, че в света съществува само една сила, която управлява. И тогава той трябва да подчини волята си на тази Висша воля и разумност.

„Давайте, и ще ви се даде!“ Правете добро и ще ви правят добро! Бъдете справедливи и към вас ще бъдат справедливи. Новото учение изисква никой никого да не съди. И в Писанието е казано: Всеки сам трябва да се съди. Всеки сам трябва да изправя грешките си. Ако видите погрешка в някого, оставете го сам да си я изправи. Вярвайте, че всеки е в състояние сам да изправи грешката си. Не мислете, че той не я вижда и не я знае.

„Давайте, и ще ви се даде!“ Ако ние даваме, и Бог ще ни дава.

Из беседа от Учителя, държана

на 15 май, 1927 г., София.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПЛОДНИТЕ ДЪРВЕТА

Един ден приказваме:

—В природата съществуват и са във вечна борба два принципа: градивният, строителният, творческият принцип и разрушителният. Там, гдето владее първият, творческият принцип, животът се намира в състояние на подеме, на възход, на напредък. Там, където царува вторият принцип, животът се преустройва.

Обществото може да напредва само тогава, когато в не го съзнателно и системно е култивиран първият, творческият принцип, като явление на колективната воля. Моят добър приятел X. продължи — На лозето имаме един голям орех. Някогаш той дава повече, някогаш по-малко орехи. Тая година не даде нито много, нито малко, но трябваше да се прибере. Тъй като не намерихме на лозето оставената от по-рано върлина, поканихме две деца от една група такива да ни помогнат. Двете момчета дойдоха, другите останаха някъде из лозята. Качиха се на ореха и започнаха да брулят. Повъртяха се на ореха, слязоха на земята, па рекоха: Ще си вървим.

— Ама чакайте, казваме им, работата не е свършена, като съберем орехите ще дадем и на вас, но не е свършено! —Не, ще си вървим.

Когато претърсихме пазвите намерихме ги пълни с орехи. Гледаме на две места заровени по десетина орехи! Как им е дошло на ума! Когато си отидем, да отидат да ги отровят и да ги вземат.

Точно се разправям, идва пъдарят. Като го видеха момчетата се разтрепериха. Едното от тях се намокри.

— Колко време аз те търся, рече той като вдигаше дебелата тояга. Какво търсите вие в чуждите лозя ?

Обясняваме че те не са дошли сами в нашето лозе, но че ние сме ги поканили да ни помогнат да обрулим ореха. Той клатеше недоверчиво глава

— Няма, бе, чичо, разправяше треперещо по-малкото, ние няма вече така да правим, други ни накара.

Пъдарят разказва, че това са стари негови познати, които шетат из лозята и само гледат кога няма да има собственика, за да влизат и да крадат. Същата година той ги заловил като крадели череши закарал ги в участъка, гдето се разправяли с родителите им.

— Ето, казваше моят приятел, защо никой не сади плодни дървета. Сеят, а не им виждат плода. Учат ги децата на много работи, хубаво ги учат, но не могат, да ги научат на това да творят! Нека всяко дете, всяка година, докато е ученик, посява по няколко дръвчета. Нека си познава тия дръвчета. Нека даже те да носят неговото име. Да знае как се садят дръвчетата, колко труд струват докато се докарат до състоя ние да раждат плод и от там колко много грижи са необходими около тях. И когато в детето още в ранна възраст се насади дълбоко творческият принцип, когато свикне да бъде проводник на творческия принцип, т. е. когато то самото стане творец ние ще имаме гаранцията, че един ден, с течение на времето и у нас творческият принцип ще бъде по-мощен ще може да се справя с разрушителния и все пак ще остава нещо за изграждане на по-доброто утре.

Д-р Ст. Кадиев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЗАВЕТНОТО ПИСМО НА БЕТОВЕНА

„Вие ме мислите напоен с омраза, саможив и невъзможен.

Е добре, вие не сте справедливи към мен. Не знаете коя е истинската причина да изглеждам такъв. По дух и по сърце от ранно детство бях склонен към благородни чувства, дори изпитах нужда да върша добро. С темперамент жив и буен, живях с радост всред обществото. Трябваше, обаче, да се оттегля и да живея самотен: помъчих се да забравя своя недъг, но бях отблъснат, двойно по-натъжен поради моята глухота. А все пак ми беше невъзможно да казвам на хората: „Говорете по-високо, викайте, защото съм глух“. Как да изповядам липсата на един усет, който би трябвало тъкмо у мен да е по-съвършен, отколкото у другите; усет, който имах едно време и то в такова съвършенство, както у малцина музиканти: не, не мога.

Не ми се сърдете, прочие, че страня от вас: бих искал да живея при вас, но това е невъзможно и моята мъка ме гнети по-силно, защото никой не ме разбира. За мене няма радост всред хората, няма тих, задушевен разговор, няма взаимна приятелска изповед. Вечно сам, не мога да се приобщя към никого и живея изгнаник. Приближа ли се до някого, обхваща ме грозна мъка, треперя всяка минута, че ще издам глухотата си. Понякога, и въпреки всичко, се увличах между познати люде, но се излагах на непосилна скръб: те се заслушваха в някоя флейта или в песента на селския пастир, а аз нищо не чувах. Обземаше ме безкрайно отчаяние и за малко бих сложил край на земните си дни. Единствено изкуството ме възпря, мислих, че не трябва да напусна света, без да сътворя това, за което се чувствах призван.

Така изтече моят клет животи. Търпение е името на моя водач в битието. Въоръжен с това търпение, твърдо съм решен да следвам неуклонно пътя си, докато неумолимата орисница благоволи да скъса нишката на живота ми. Може би слухът ми ще с подобри, а може би и не. Решен съм да стана философ — на 28 години: то не е лесно, а за мене е по-мъчно от всеки. Бог вижда моето сърце, чете в него и вижда че в него цари любов към ближния и воля за добротворство.

Вие ще четете един ден тия редове, и ще схванете, че сте били несправедливи към мен и към моята злочестина. Нека страждущи и озлочестени се утешават като видят в моето лице другар по страдания, който все пак преодолява пречки и изпитания и прави всичко възможно, за да бъде причислен към достойните хора и заслужилите артисти.

Ти, братко Карл, веднага щом склопя очи, замоли от мое име професор Шмидт да опише болестта ми и да прибави това описание към моето завещание, тъй че доколкото е възможно, след смъртта ми, хората да се придобрят с мене. Едновременно се обръщам към двамата ми братя, наследници на моето малко богатство (ако то би могло да се назове тъй): разделете си всичко по равно, живейте сговорно и си помагайте. Отдавна съм простил и забравил, вие знаете, миналото. Особено съм признателен на Карл за проявената преданост през последните години. Желая от сърце животът ви да бъде по-добър и по-лек от моя. На децата си препоръчайте жарко добродетелта, тя едничка прави човека щастлив, а не парите. Говоря ви по опит; добродетелите е опора в злочестината. Вам и на изкуството си дължа, че не завърших живота си със самоубийство. Благодаря на всички добри приятели, главно на княз Лихновски и на проф. Шмидт. Желанието ми е музикалните инструменти на княза да се запазят у едното от вас, само да няма спор помежду ви по тоя въпрос. Ако обаче се нуждаете от пари, разрешавам да продадете цигулките; ще се радвам до ви се притека на помощ отвъд гроба.

С гордост пристъпям към смъртта. Ако тя се яви преди да проявя музикалните си дарби, ще го отдам на моята сурова съдба; смъртта ми в такъв случай, е твърде ранна и бих искал да дойде малко по късно; на всеки случай, тъй или инак, ще бъда доволен: защото тя ще ме отърве от моето тежко положение и ще я срещна бодро.

Сбогом, не ме забравяйте в смъртта, и бъдете честни.“

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

УЧИТЕЛЯТ

Венец от святи думи

Подниса ни всегда —

Сред наший гнет и глуми

Сред нашата беда.

Той — сочи свободата. . .

*

Единствен в нашто време

Учител и мъдрец —

Той смъква нашто бреме

И служи като жрец

Обкича ни с венец.

*

С венец с думи святи

Той среща ни всегда

И учи, че сме братя

И сочи свобода. . .

Пенчо Руссенов

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

РАЗБИРАМ . . .

Разбирам колко много

в живота бил съм сляп,

живеех сред тревога

забравил бях за Бога,

— освен злато и хляб.

*

Съзнавам: днес съм буден

отхвърлям тоз товар —

и радостно пробуден

поемам пътя труден

и Той ми е другар! . . .

*

О. има живи сили. . .

О. има живи сили що бликат ясно в нас,

и наший дух унилий

възражда се завчас. . .

*

Картината е ясна

пред нас е Той всегда —

защита най-прекрасна

от всякаква беда. . .

Пенчо Руссенов.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ГРОЗДЕТО КАТО ХРАНА И ЛЕКАРСТВО

от Д-р Д. Т. Бурилков

(продължение от брой 266)

За съжаление, действителността е съвсем друга. Макар България да държи първо място по количеството на изяжданото в прясно състояние грозде, годишната консумация по приблизителни пресмятания е около 100 мил. кг., т. е. 1/5 от цялото производство, а лъвската част от гроздето отива за приготовление на вина. Трябва да признаем, че в последните години под влияние на въздържателното движение и по известни стопански съображения и производителни и лозарски кооперации и държава направиха значителни усилия да увеличат частта от гроздето, която се отделя за храненето, било под форма на прясно грозде, било под форма на различни безалкохолни продукти, като гроздов сок, гроздов мед, мармалад, петмез, сухо грозде и др. Тези усилия са от голямо значение за храненето на нашето население, особено за храненето на децата.

Освен за храна, гроздето в много случаи с успех може да се използва като лекарство. В това отношение от значение е не само това, което съдържа, но и това което не съдържа. От това, което съдържа, специално внимание заслужават минералните соли и плодовите киселини. В 100 гр. грозде се съдържат:

Bratstvo_12_17g_013.jpg?fbclid=IwAR0rkBr

Освен това има цинк, сяра, фосфор, хлор, натрий и калий и поменатите по-рано витамини (г. сп. „Храна и Живот“. год. 1, кн. 1, стр. 19-20).

Има множество болестни състояния, които могат да бъдат благотворно повлияни от употребата на грозде, но ние ще се ограничим да посочим по-важните и то много общо.

I. При заболяванията на стомаха и червата гроздето е от голяма полза. Поради липсата на белтъчини и мазнини, храносмилането е много улеснено, още повече, че и въглеводите (остар. хим. Въглехидрати) са най-лесно усвояемата от организма форма — гроздова захар, която прониква във вътрешните сокове на тялото, без да претърпи каквито и да са промени в червата. Когато другите форми на въглеводите (хляб, ориз, картофи, цвеклова захар и др.) трябва предварително да претърпят известни изменения в червата. Гроздовата диета е, следователно, почивка за стомаха и червата и затова е толкова полезна при диариите, което, разбира се, дава не гроздето, а гроздов сок.

Гроздовият режим е в същност безсолна диета и именно като такава той действа върху хроническите възпаления на стомаха и червата. И в тия случаи се прибягва до гроздов сок, а не до прясно грозде.

Гроздето съдържа твърде малко белтъчини и затова премахва гнилостните процеси в червата. Както е известно, по ред причини в тънките черва има твърде малко микроби; те са сравнително повече в края на тънките черва, а в началото на дебелото черво се увеличават извънредно много. Характерът на тая флора зависи от храната. С промяна на режима нейния характер се мени. При хранене с изобилна белтъчна храна достигналите до дебелото черво несмлени остатъци се разлагат от специални гнилостни микроби. Разлагането на белтъците дава аминови киселини, фенол, индол, скатол, амоняк, сулфиди, мастни органически киселини и други дразнещи отровни вещества, които причиняват както хронически заболявания на дебелото черво, така и редица общи разстройства. Понеже гроздето съдържа много малко белтъчни вещества, които се смилат още в стомаха и горната част на тънките черва, микробите на гниенето и разложението на получаваната храна измират. Организмът и дебелото черво се освобождават от тяхната вредна деятелност.

Целулозата и плодовите кисели на гроздето действат много добре против запек. В тоя случай трябва да се яде грозде, а да се пие гроздов сок.

При тежки общи състояния, след прекарване на тежки болести, при обща слабост и при липса на апетит, гроздовия сок е отлично хранително и лечебно средство.

II. При заболявания на черния дроб и жлъчните пътища гроздовия режим действа благоприятно, защото, поради липсата на мазнини, дава почивка на черния дроб. Поради намалението на натриевия хлорид (солта) в организма, премахва се водното задръстване на черния дроб. И най после самата гроздова захар действа противовъзпалително.

III. Днес при всички възпаления на бъбреците е правилно да се намалява белтъчната храна и да се предписва безсолна диета, особено ако имаме хлоремия (задръжка, на готварска сол в организма.) Гроздовият режим отговоря напълно и на двете тия изисквания и за това той намира най-голямо приложение при хроническите възпаления на бъбреците. Премахването гнилостните процеси в червата е също така едно предпазно лекуване на бъбреците. Поради голямото съдържание на калий, гроздето действа пикочогонно.

IV. При задържането на пикочната киселина в организма (подагра) гроздовият режим буквално прочиства организма.

V. При затлъстяване гроздовият режим през есента е много полезен. При употребление 11/2 кг. зряло грозде, болният получава достатъчно калории за поддържане организма си при умерено движение, а не получава никакви тлъстини, готварската сол. а заедно с нея и съответното количество вода.

Гроздето или гроздовия сок може да се използва още и при много други болестни състояния. През зимата и лятото може да се използва пастьоризиран гроздов сок. Пречката за това се заключава само в това, че няма нито една фирма, която да ни предлага чист и неразреден гроздов сок.

Проблемът за използването на гроздето като лечебно средство също така не е още решен, като и проблемът за използването на гроздето като храна. Върху плещите на българските лекари лежи дълго да разрешат на практика и двата тия проблема в интереса на нароеното здраве.

из сп. „Храна живот“

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИЗ НАУКАТА И ЖИВОТА

Картофите в кухнята

В много страни картофите са насъщна храна като хлябът у нас. За по лесното им приемане като храна кухненското изкуство е измислило десетки начини за готвенето им.

У нас се употребяват в по-малко видове яденета, като в гювеч, яхния, пържени или предварително варени и пюре. Въпреки и това ограничено прилагане но картофа в нашата кухня, малко са домакините, които правилно употребяват картофа и при готвенето.

Изхождайки от положението, че картофа не със само една въглехидратна, калорична (топлородна) — динамична храна, а и носител на витамини, ценни соли и белтъчини, налага се правилно готвене за запазването им.

При готвенето на картофите за да запазим най-ценното в тях — витамини и соли, трябва да:

1. Преди да се готвят трябва първо да се измият много добре, и след това да се белят, а не да се мият, след като се обелят. При миенето след обелването, с водата се отделят и голямо количество витамини соли, които са по повърхността на рязаната част, те се измиват и по този начин картофа губи една голяма част от тях.

2. Картофите се белят най-тънко защото витамините се намират под тънката кафява кожица и когато се белят, дълбоко заедно с изхвърлените обелки, изхвърляме витамините. Така обелен картоф не дава витамини, а само въглехидрати. Най-добре се запазват витамините и пласта под кожицата, като вместо да се белят, предварително се добре измият и поставят в тенджерката да по враг 5 минути. След това се обелват. Да се обели само кожицата. Така обелени картофи запазвал всичките витамини.

3. При рязането на картофите дава се възможност на кислорода от въздуха да окисли и унищожи витамините, за това трябва щом се режат веднага да се поставят в кипящото ядене. Ако се налага, картофа да престои нарязан, или ако искаме да го направим да не се смие в яденето, то при нарязването веднага да се постави студена вода. Тук картофа става твърд, не почернява, но отдава част от витамините и солите в тая вода, затова при готвенето и тя трябва да бъде употребена, а не да се хвърля.

4. Готвенето трябва да става чрез задушаване, яденето да не се бърка, а от време на време да се разклаща, за да не гори. Бъркането на яденето дава възможности на кислорода от въздуха да се съединява с витамините и да ги разрушава

Когато варим цели небелени картофи, трябва да ги поставяме във вряла вода, а не в студена, която постепенно ще се загрява защото тогава става разтваряне на соли и витамини, а врялата вода веднага образува една ципица под кожицата и не позволява това разтваряне, обелват се и нарязват тутакси преди поставянето им в маслото. Известно е, че както месото, така и хляба, са богати на белтъчини и при усвояването им от нашия организъм се отделят пуринови вещества, които тровят организъма, а картофите със съдържанието на алкални, предимно калиеви соли, неутрализирал, тия кисели отрови и спасявал, организъма от бавно хранително отравяне.

Като така, картофите биха били идеална прибавка в хляба, особено в грубия или така наречен селски хляб, който благодарение на лошите зърна, съдържа много недоброкачествени белтъчини. Ако към черния селски хляб, се прибавял, по 20 —30% добре сварени и смачкани картофи би се получил един по-добър и безопасен хляб, въпреки лошото качество на брашното Такъв хляб съхне бавно, запазва се мек по-дълго време. Вкусът такъв хляб е по-добър и леко сладни.

Това прибавяне на картофи в хляба се налага особено в ония области, където картофите виреят добре, за сметка на житото.

Независимо от това, картофите със своите калиеви соли предпазвал, организъма от болестите на преклонната възраст.

Извън нашия навик да употребяваме картофите в гювеч, яхния, пържени или пюре, ще дадем няколко много интересни начини на готвене, които дават много вкусни, дори и за най-капризните вкусове, яденета.

Печени картофи. Печеният картоф може да се поднесе като самостоятелно блюдо или като гарнитура или за приготовление не друго ядене.

Средно големи картофи, добре измити и леко - тънко обелени, се намазват с масло (какво и да е), и се нареждат, в тава, така, че да не се допирал, едни до други поставят се във фурната, в която трябва до има и съд с вода която се изпарява при печенето на картофите. Картофите се пекат във фурната около 1 час. След това още топли се разрязват или само кожицата се нарязва на късчета и наново намазват с прясно масло. Картофите стават много вкусни с мека кожа и със зачервен, апетитен цвят. Идеална храна за някои болни, слаби и за хора в преклонна възраст.

Картофени кюфтета. Сварени с ножицата картофи (за предпочитане бели или червени) се обелват и смачкват с преса прибавя се нарязан лук, пипер, яйца и др. миризми според вкуса, смесва се на тесто и след това се правят кюфтета. Пържат се в горещо и обилно масло. Отлична и апетитна храна особено за слаби.

Сп. „Храна и живот“

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НА МУСАЛА

Топло лятно утро. Тръгваме весели и бодри към автобуса, който ще ни отнесе в Чам-Кория. Стигнахме на време и тъкмо се настанихме, той потегли плавно. след това усилва бързината си, а после вече ние летим през малките полета, отрупани на всякъде със снопи. Скоро се намираме в дефилето на Искър. Високи планински възвишения, покрити със свежа зеленина обграждат отвсякъде пътя. Ето ни в Панчарево. Малка почивка. Разглеждаме местността и колата тръгва. След малко пристигаме в Самоков, сменяме автомобила и незабавно потегляме по нататък. Още в първите минути се чувства приближаването на Голямата Планина — Рила. Отдалеч се съзират върховете на високите борове. Някаква непозната радост блика в сърцето на човека при тая гледка! Навлизаме в самите борове. Колко са красиви и тайнствени! Докато си мисля, автобуса спира „Стигнахме“, казва някой.

Чам-Кория е също красива и интересна, но тя не може да ни спре. Нашата цел е величествения Мусала. Още със слизането си от автобуса вземаме багажа си, натоварваме го на един кон и тръгваме мълчаливо след него. Все същите високи стройни и красиви борове ни заобикалят на всякъде. Човек му се ще да стои дълго, дълго да ги гледа и отнесе малко от оная дивна хубост. която те изразяват. Ето двореца при Бистрица. Буйният поток в ляво от него сякаш пее някаква симфония, с която предупреждава пътника за съществуването си. Той идва от там на където е нашия път, скрит в тайнствените борове, мълчаливо надничащ през тях.

Вървим нагоре. Пътят е тих и сенчест. Често нашият малък син се обажда: „Мамо виждаш ли, много е хубаво! Погледни там колко борове има на високото, но вода нали няма там?“ Вижда ми се някак чудно, че макар и в малкото дете, душата разбира и оценява красотата!

Тук-там се подават букети от жълти планински цветя, по нататък буйно трева смесена с ароматни теменуги. Както вървим пред нас се изпречва голяма скала. Колко е грамадна, казвам аз. Някога преди години през голяма зима и дълбок сняг, наши хора с Учителя са тръгнали за Мусала, но поради дълбокият сняг. не са могли да продължат по нататък, спрели са тук, запалили огън, отпочинали и се върнали обратно, ни разказал моя брат. Продължаваме. Пред нас все нови и нови гледки, една от друга по-хубави, се откриват всеки миг. Идваме до чешмичката при мостчето. Правим обяд, отпочиваме добре и поемаме отново. Не след дълго, в далечината съзираме Мусала — различаваме наблюдателницата и пирамидата на върха.

О, Мусала, пазител на Балкана: Колко си хубав, горд и величествен, заобиколен от тайнствеността на планините! Какви ли тайни криеш в глъбините на милиони години, които си преживял?! Дали утре при изгрев слънце ще можем да достигнем твоите висини?

Унесени в мисли, достигаме до хижата при първото езеро под Мусала. Лека умора тегне над нас, но все пак сме бодри. Обитателите на хижата ни посрещат весели и засмени, разменяме сърдечно някои мисли и се осведомяваме дали има чай. „Колкото искате“, ни отговарят. Подкрепихме се с чай и лека закуска и сме твърде доволни, че пристигнахме рано, за да разгледаме околността. След като се настанихме „в стаята гдето минава кухненския комин, за да ни е по-топло“, както се изразяват разпоредителите на хижата, отидохме при езерото за да се порадваме на кристалните му води. Една малка рекичка опреснява водата на езерото а край нейното течение растат червени, нежни цветя, свежи и красиви както през пролетта. Източно от езерото и хижата се намира хубав извор, който щедро изпраща водите си в света, като, че ли да кажат на хората да бъдат чисти и добри като него.

Прибираме се в хижата да нощуваме по-рано, за да можем сутринта да станем на време и да тръгнем към върха. Леглата са дъсчени, тъй наречените нарове, но нас ни се виждат хубави и удобни. А наистина имаме и преимуществото да сме „при комина“, което наистина би имало значение ако нощта би била студено. Настанихме се удобно и се надпреварвахме да заспим. Но спи ли се? Всеки си мисли за хубостите на изминалият ден, та и гласно разменяме впечатленията си. Обличаме се набързо, вземаме обущата в ръка и слизаме тихо, за да не събудим спящите туристи. Излизаме навън, а нощта е тъй тиха и спокойна. че човек се чуди. Звездите големи, като горещи слънца, като очи на великани, гледат мило отгоре, а тяхната светлина се отразява във водите на гладкото езеро. Ето и зорницата. Никога не съм я виждала толкова светла и така голяма. Наплискахме лицата си с вода и тръгваме, за Мусала. Около нас е още нощ. Бялата светла ивица на пътеката сама ни води към височините. Вървим обградени с тайнствеността на върховете, скалите и нощта. Към 4 часа почна да се разсъмва и пътя става по-ясен. Усилваме хода си, за да можем да бъдем на върха при изгрев слънце. Не след дълго съзираме „Окото“, езерото под връх Мусала. Наистина, правдиво е дадено името на тона езеро. Като го гледаш то действително прилича на око. Гледам леден блок покрива само една част и образува клепача на окото, малко над него — друг блок, теглен право като истинска вежда.

Пътя върви все нагоре край телефонните стълбове, но от езерото нататък стръмнината е голяма и доста уморителна, като продължава така до самият връх Мусала. Това разбира се не ни пречи с бодри крачки да вървим напред, с благодарност в душата си, че имаме възможност да дойдем тук. Най-после стигнахме горе. Колко тайнствено е! Нито едно облаче не засенчва небето. Тихо и спокойно е навред. Такова спокойствие и величие не помня да съм чувствала и виждала в природата. Като че ли всичко се е спряло в свещен трепет и чака да види как слънцето ще изгрее. Чакаме и ние, спрели се при пирамидата. И ето. малка червена нишка проряза хоризонта. За миг тя става на грееща светлина, която се увеличава, трепти и слънцето излиза като бърз пътуващ светъл параход . То трепти, лети с неимоверна бързина към нас. Аз се чудя дали това е илюзия, или действителност. Никога не съм виждала по-хубав изгрев на слънцето, от тоя на Мусала. Той е тъй чуден, тъй красив, че не се подава на описание. Трябва сам човек да отиде, да вдъхне благотворният въздух на Мусала, ада види и познае красотата на изгряващото слънце. Дълго, дълго стояхме пред тая красива панорама . . .

София, август 1940 г.

Веска Жекова.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×