Jump to content
Ани

Година 13 (22 септември 1940 – 7 юли 1941), брой 271

Recommended Posts

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ТВОРЧЕСТВО

Днес, когато най-културните, най-напредналите народи на Европа и на света са обгърнати от потока на разрушението, който заплашва всекиминутно да обгърне и цялата земя; днес, когато гигантски, страхотни сили унищожават с един замах благата, натрупани в течение на десетилетия; днес, когато досегашните водачи на човечеството по пътя на културата и напредъка — великите западноевропейски народи — явно отиват към самоунищожение, към регрес, към гибел; (защото ний не трябва да гледаме само настоящето, но трябва да знаем, че последиците от тази война ще останат да се чувстват още десетки години след нея, а може би и завинаги ще наложат своя съдбоносен отпечатък върху залязващите страни на Запада, според думите на един техен пророк от 20-ия век — Осв. Шпенглер); днес, когато всичко е напрегнало сетни сили да разрушава, да унищожава, да убива скъпоценния човешки живот и натрупаните с пот на чело национални богатства, днес, малката скромна, незначителна и сравнително изостанала назад България, трябва да даде пример не творчество, на мир, на ентусиазирано изграждане на . оня нов свет, за който другите говорят, но който ние, без да очакваме от никого пример или подкрепа, трябва без отлагане да изградим.

Да напрегнем всичките сили на мишците си, на умовете си, на волите си, на сърцата си! Сега е времето! Тъкмо сега е времето! Докато другите спят в безумния сън на братоубийството, ний не само да посочим пример за идеално, разумно, и мирно разрешение на междудържавни вземания и конфликти, но и да напрегнем всичките си сили в такава, насочена навътре в нашата страна творческа дейност, с която, макар и малък на-род, да дадем пример на всички, да застанем начело, да станем духовно и културно първи.

Не е илюзия това! Стига да го схванем, да го разберем добре и без колебание да се заловим на работа!

Това което ний сега можем да направим, никога друг път не можем да го направим! Има неща, които не трябва да се пропускат. Има периоди от време, които по никой начин не трябва да се проспиват. Защото, проспим ли ги — влакът заминава и ние по никакъв начин не можем да го догоним.

Тъкмо сега е времето българският народ да се качи и да застане на чело на влака на общочовешкия напредък. Този съдбоносен момент по никой начин не трябва да се пропуска. Вместо да се хвърлим във вихъра на разрушението, ний трябва да се хвърлим във вихъра на творчеството.

И тогава това, което едни наричат Бог и Провидение, а други — исторически развой и вътрешна логика на живота, ще ни въздаде много повече от това, което ний днес очакваме или което можем да достигнем по каквито и да било други пътища.

Днес е време за творчество! Днес е време за издигане — духовно и материално, културно и стопански. Днес е време да спечелим, в един сравнително кратък период, това, което сме изгубили до сега в продължение на повече от петстотин години.

Будни българи, от села и градове, вий, които истински, искрено и разумно обичате родината си; вий, които с духовния си взор виждате светлите висини, до които народа ни ще се възмогне, ако не пропусне настоящия съдбоносен момент; вий, които знаете, че уречения от историята, избралия от Бога и посочения ни от Провидението път на нашия народ е пътя на мира, на творческото превъзмогване досегашните лоши условия и издигането, културно и духовно, съединете силите си, напрегнете мишците си, не пропускайте сгодното време, не изпускайте златния час — работете!

Нова България трябва да се изгради сега!

Утре ще бъде вече късно!

Днес Бог ни дава мандата — да се изразим на „парламентарен език“ — да направим това, което трябва да се направи за пример на всички.

Не го ли направим, не използваме ли този мандат, окажем ли се слаби и недостойни — той ще бъде отнет от нас и ще бъде даден на други.

Това не е само един паралел, а е пълна действителност, неотменна реалност. Историята не повтаря благоприятните моменти, или ги повтаря само веднъж в хиляда години.

Тя не кани, не настоява, не уговаря. Тя само ни предоставя удобния случай и остава всичко друго на нашия избор.

Ако сме разумни, ще го използваме, ще тържествуваме, ще напреднем.

Ако излезем глупави, никой тогава не ще ни бъде крив, че ще останем да тъпчем на място или да се движим в опашката на прогреса.

Както мнозина други, така и ние днес ще кажем:

„Бог дава, но в кошара не вкарва“.

Днес Бог ни дава възможността — най-великата възможност, която може да се даде на един народ — да застанем начело на всестранното, културно и духовно развитие на човечеството.

Затова, да се пазим от илюзии, да оставим старите пътища, които вече много добре опитахме в миналото и да тръгнем по новия път — по пътя, който Бог ни сочи.

Той ще ни даде всичко, което е наше, и още много, за което ние не сме дори и мечтали.

С. Калименов

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

МИНАЛОТО И СЕГАШНОТО

Това, което бяхме в миналото, това, което сме дали в миналото, не може и сега да се повтори по същия начин.

Нашият поглед трябва да бъде отправен напред, в бъдещето и настоящето, а не в миналото.

Великите сенки на нашите народни водачи от миналото действително заслужават онова преклонение, действително заслужават оня светъл ореол, с който ги обгражда в съзнанието си целия български народ.

Ботев и Левски, Отец Пайсии и Раковски, и много по далечните будители на българския дух и стожери на национално, духовно величие, наистина заслужават да се преклоняваме пред делата им и да се възхищаваме от примера им.

Но днес, в нашето време, съвсем не е достатъчно да дигнем техните ликове като икони и да се прекланяме пред паметта им.

Днес, в нашето време, ние трябва да направим нещо друго.

Защото делото на Ботева и Левски, на Паисия и Берона, на Климента, Кирила и Методия, съвсем не е завършено и по никой начин не може да се завърши, ако ний останем, както досега, с поглед вперен в тях.

Да повярваме в силите си! Да повярваме във възможностите си! Да осъзнаем мисията си и да разберем, че днес пред нас се възправят много по-тежки, по-отговорни и, същевременно, по-велики задачи, от тия, изпълнени достойно от нашите будители и народни водачи в миналото.

Да разберем, че днес нас ни чака едно много по-голямо и по-трудно дело от това, извършено от най-достойните синове на българския народ в миналото.

Защото днес трябва да се даде не едно лустро, а из основи трябва да се преобрази, да се трансформира, да се обнови и вдъхнови целия наш национален бит.

Не с полумерки или с наредби отгоре, а преди всичко отдолу, из недрата на самия народ, който е достатъчно зрял и достатъчно буден. за да оцени новото и хубавото, което трябва само да му се посочи.

И ето че ний идваме до най-главната и решаваща точка от въпроса за изграждане на новото.

Ний идваме до живия пример.

Този пример трябва да бъде даден и ще бъде даден. Сили за него ще се намерят.

Новото е живо. то е родено вече в съзнанието на народа ни. то съществува.

Като дете, в утробата на майка си, остава само да се яви на бял свят, да му се даде една външна форма.

И тази форма не ще бъде нито германска, нито руска, нито италианска, нито английска. Тя ще бъде форма чисто българска, отговаряща на характера, заложбите и възможностите на българския дух.

Никакво съмнение, никакво колебание, никаква късогледа, разрушаваща критика!

Ний трябва да изградим живота в нашия дом по нов по чисто наш начин.

Миналото е минало, а настоящето е настояще и си иска своето.

Ний трябва да му го дадем!

___________________________________________

Преди хиляда години, искрите, които излязоха от България, се разпалиха в буен огън, който разпръсна мрака на средновековна Европа Днес българският народ е същият. Той не ще остане по-назад. Нечуто и невидяно за света, в България се е вече родило това, което ще даде новото слово на сегашния свят.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЩЕ СВЪРНЕШ

Ще свърнеш ти към бреговете

на тоз възбунен океан;

ще свърнеш с бисери в ръцете

към тайнствения храм,

*

вграден в душата ти страдална

от нежния досег на любовта!

Ще хвърлиш дрехата си кална

и пак ще звънне песента —

*

Забравената песен на душата,

забравения зов на вечността;

И пак ще блесне светлината

в първична чистота!

*

Сред прашний друм на суетата

в незнаен ден ще дойде любовта

и мощност ще почувстваш във душата

и устрем смел за подвизи в света!

*

Кат'пъпка, в хубост разцъфтяла,

душата ти наокол ще ухай

и в чашата, от горести преляла,

тя Божията мъдрост ще познай!

В. Недев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЗНАЕМ…

Знаем, с душата си, а не с ума си, че за славянството, и специално за България, историята на близкото бъдеще е приготвила нещо ново, нещо хубаво, нещо, каквото досега не е притежавал и на каквото не се е радвал никой друг народ на земята.

Знаем, не от думите на учени и философи, но от дълбокия трепет на сърцата си, и от картината, която разкрива пред очите ни вечно будния, готов и способен за всякакви жертви, духовен елит на народа ни — елит, съставен не от аристократи, а преди всичко от работници и селяни, от хора на народа ни, хора на умствения и физически труд — че светло бъдеще очаква този народ, който преди хиляда години разпръсна искрите на събуждането из целия потънал тогава в мрак Запад.

Знаем, не от изчисления и статистически проучвания, а с живото знание на духа, че ние трябва да живеем, да се борим, да напредваме, по светлия, начертан ни от ръката на Провидението път на мирен културен и духовен възход и че само по този път ние ще разрешим задачите си и ще осъществим идеалите си.

Знаем, че трудностите, препятствията, колебанията и отклоняващите сили ще бъдат преодолени, и че българския народ ще стъпи здраво на пътя, сочен му от Бога — пътя, по който той ще изпълни достойно мисията, възложена му от Провидението.

Ние не сме „малък“ народ; ние не сме слаб, маловажен. незначителен народ, както мислят мнозина, дори и такива, намиращи се по върховете на ръководните места, защото „големината“ — духовната тежест, силата и значението на един народ не се мерят само чрез числото на неговите членове или чрез обширността на територията, която заема. Истинската сила и истинското значение на един народ се измерват преди всичко чрез вътрешния духовен потенциал, който той притежава.

А ний знаем, че духовният потенциал, че способността за творческо духовно напрежение на българския народ са огромни. Ний познаваме душата нашия народ, ний познаваме силите и възможностите му, затова казваме: Достатъчно е този народ да хване пътя, начертан му от провидението, за да учуди света. Достатъчно е тия сили да бъдат впрегнати в творческа работа, за да извършат чудеса.

Ний знаем, с душата си, а не с ума си, че се намираме пред прага на съдбоносни събития, в които българският народ по пътя на мира, ще спечели най-великата духовна победа, каквато досега е спечелвана в света.

Ний знаем, че българският народ ще се издигне и ще пребъде като факел и знаменосец на Новата култура.

Пламен

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

Новият век

(из неделната беседа „Новият век“ – 24. XI. 1940 г.)

В цялата човешка реч има нещо, което е пропито с нечистота. Има малко думи които са чисти. Тези думи, които са запазили своята чистота, те са мощните думи. Вземате за пример думата любов, тя трябва да се чисти най-малко сто години, за да се очисти. Сега, щом кажеш „любов“, разбира се това, което не е.

Трудно е днешния човек да се справи с въпросите на живота. Вземете дори един писател, какъвто е Толстой — и той не можа да разреши един семеен въпрос. На стари години той не може да се разбере с жена си. Тия неща са описани от биографите на Толстоя и бихте могли да ги прочетете. Той направи големи усилия и най-после беше принуден да бяга от къщи. Трябваше или да се подчини на туй, което жена му искаше, или да бяга, едно от двете.

Сега ние на земята искаме да примирим земния живот и в края на краищата остава, че този въпрос не е разрешен, не може да се примири. Най-първо в младини човек се примирява и като дойде в старост, изпъква едно голямо противоречие. На младини искаш да се ожениш, да станеш богат, златни планини градиш, цял свят искаш да създадеш, рай да направиш. Минат ли, обаче, години, ти почваш да се разочароваш. Аз само констатирам нещата, както са. Разбира се, има и изключения.

Когато човек се разболее, той е недоволен. Не че животът сам по себе си е лош, но в него се намесват редица странични неща. Докато трае болестта, той е недоволен от живота. Щом изчезне болестта, той е пак радостен. Причината за нещастията седи в човешкото сърце, в желанията на човека. Често пъти човек губи връзката си с Първопричината на живота и вследствие на това става нещастен. Запример, ако отсечете един клон от дървото, той изсъхва. Ако извадите едно растение от почвата, то пак изсъхва. Ако извадите една риба от водата, тя умира. Ако извадите човек из въздуха навън, и той умира. Всеки човек, ако го извадите от неговата подходяща среда, той започва да страда. Следователно, докато човек е потопен в средата на любовта, той расте. Щом го из вадите от тази среда, той започва да линее.

Можете да кажете, че другарката на Толстоя си намерила още един приятел и че какво има от това. Този приятел е вън от Толстой. Човека не бил прост, но музикант, човек на изкуството. После, тя поддържала негови ученици, и това никак не се харесвало на Толстоя. Те са частични възгледи. Толстой остави де разреши въпроса в другия свят. Всеки човек счита, че това, което той прави, е в реда на нещата. Право е това, да те обичат. Право е това, което е в твой интерес. Щом нещата не са във ваш интерес, вие казвате, че не е право.

Сега често слушам хората да казват: Да си уредим живота. Обикновените хора го уреждат по един начин, талантливите — по друг, гениалните — по трети, светиите и те уреждат живота си, всеки урежда живота си.

Дотогава, докато човек не се научи да жертва себе си за другите, той не може да разбере смисъла на живота.

Дотогава, докато чака другите да се жертват заради него, той не разбира живота. Има основания за това. Толстой например страдал от навика на миналото. Той знаел от миналото, че другите трябва да се жертват. Когато дошъл до положението, че трябва сам той да се пожертва, той казва на жена си: Много неща направих, но по кой начин може да се разреши този въпрос? И, след дълги съмнения и лутания, най-после той казва: Или ти, или аз трябва да умрем, един от нас трябва да умре. И той схващаше, че той именно трябва да умре. Но в неговите разсъждения се забелязва едно особено разбиране. Той казва: Чувствам как трябва да стане тази работа, но не мога да я направя. — Чувствам, че ти си права, но трябва да направиш една малка жертва заради мен: откажи се от този твоя Танеев. Но, опитали ли сте се вий да се откажете от туй, което обичате? Я запитайте един пияница, който 25 години е пил вино, че като дойде до чашата, да се откаже? Труден въпрос е да се откажеш от нещо, което обичаш, защото обичаният човек или предмет е свързан с твоята аура.

Та казвам: по някой път ние искаме някой човек да се отрече от себе си. Един човек, като Толстоя, който искаше да въведе една нова епоха, даваше морал не хората, как трябва да живеят, да обичат хората, да обичат Бога, когато Бог му да де един враг, този Танеев и той не можа да го обикне. Той чувства едно крайно отвращение към него. Не иска да го види. Не искам да го видя. Доведете ми когото и да е, но не този, твоя музикален герой, —казва той на жена си.

Казвам: вие минавате в една нова епоха, но носите в себе си старите идеи. Със старите идеи живеете и мислите, че и за в бъдеще ще живеете така, както досега сте живели.

Когато богатият осиромашее, как трябва да живее той? Той не може да живее с ония килими, пиано няма да има, едва ще има средства за прехраната си. Да живееш удобно, при всичките удобства, които имаш, това всеки може да го направи. Но да живееш добре при неудобства, това именно е изкуство.

По какво се отличава един обикновен човек от един музикален гений? Дайте на един музикален гений една обикновена цигулка, и той все ще изкара нещо. А обикновеният човек не ще изкара нищо от нея: Вие казвате: условията са лоши. Лошите условия се дават на добрите хора. за да изкарат от тях нещо.

Добрите условия се дават на обикновените хора, които нищо няма да изкарат. Аз винаги срещам все недоволни. Всички искат, като повярват в Бога, да се оправят материалните им работи. Но ето сега ний, които живеем в двадесетия век, оправят ли се работите ни? Работите в Лондон оправят ли се? В Бирмингам, в Ливърпул оправят ли се работите? Англичаните минаваха за умен народ. Като кажеха англичанин разбираха умен човек. Сега, обаче, англичаните се намират в положението на Толстоя. Проповядва, че тъй трябва да бъде, но като дойде до него, казва: Или аз трябва да умра, или ти. Един от двама ни трябва да умре. Ако искаш и двамата да останем живи, трябва да отстъпиш, да направиш една жертва. Тя пак му казва, че той трябва да направи тази жертва.

По отношение на Бога и ние се намираме в същото положение. Ние не искаме да направим жертва. Досега все Бог се е жертвал, а сега вече и ние трябва да направим жертва. Най-после, това ще стане, по какъвто и да било начин. Ако не искаш доброволно, ако се откажеш, ще дойде смъртта и пак ще направиш жертвата.

И Христос беше подложен на същия изпит както и Толстой. Неговата възлюблена беше еврейският народ. Той искаше неговата възлюблена да се откаже от света, да приеме неговото учение и да тръгне след него. Неговата възлюблена обаче казва: Ти ще тръгнеш по моя път. Най-после тя какво направи? Предаде го на властта да го разпнат.

Но питам: Евреите станаха ли щастлив народ като разпнаха своят възлюблен? Не! Христос добре разреши въпроса. Той каза: Щом мислиш че можеш да бъдеш щастлива и без мене, ще ти дам всички условия. И две хиляди години вече Христос дава условия на своята възлюблена да живее самостоятелно, без него. И сега Той пита еврейския народ как живее, щастлив ли е? — He!

Това не е ли една историческа действителност? Всеки един от вас не разреша ли сега един много важен въпрос? До тогава, докато човек не се научи да обича всичко, което Бог е създал, той не ще разреши този въпрос.

Сега ние се намираме в един преходен период. Създава се един нов свят. Светът се изменя. Когато започват да се топят ледовете, когато започват да се топят снеговете, пролетта наближава. Когато хората боледуват, кои са причините за това? Изменя се положението, топи всичко. Ако съжаляваме за стопените ледове, ако съжаляваме за стопените снегове, ние не разбираме закона. Ако съжаляваме за болестите, които се явяват, ние пак не разбираме закона. Новият живот влиза вътре. Кои хора боледуват? Тия, на които кръвта не е чиста. Един човек с чиста кръв не може да боледува.

Всички болести, които имаме се дължат на нашата нечиста кръв. Или, аз казвам тъй: всичките болести се дължат на онова вътрешно безлюбие, което съществува между хората. Запример, ти хванеш една кокошка, погладиш я, нахраниш я, след туй й туриш главата на дръвника и я отрежеш. Тя се моли, но ти не я питаш. Тя кряка, казва: Остави ме да живея. Ти отговаряш: По-добре и да умреш, а аз да живея. Но утре и теб ще те хванат по същия начин. Кой от нас ще остане жив ? Ние сега казваме, че волята Божия е да умираме. Ако ти имаш едно дете и то умре, това волята Божия ли е? Писанието казва: Бог не благоволява в смъртта на грешника. В природата съществува смърт. Един плод ще умре, но ще умре само външното на плода, а костилката ще посадиш. Ти можеш да дадеш само външното, но онова, което имаш вътре в себе си, то трябва да живее.

Човек не трябва да бъде роб нито на сиромашията, нито на богатството. Богатството и сиромашията трябва да му бъдат слуги, да ги учи как да изпълняват волята Божия. Богатите хора са носители на Божиите блага, които те трябва да раздават. Всички богати хора, които не са раздавали Божиите блага както трябва, ще бъдат съдени. Справедливо ще бъдат съдени за неизпълнението. Бедните хора пък ще бъдат съдени, че не са слушали както трябва. Значи, ние ще бъдем съдени за две неща: първо, че не сме щедри, както трябва, и второ че не слушаме както трябва.

Сега вие всички се обезсърчавате, казвате: Какво ще стане? Старият свят на безлюбието си заминава. Преди да си е заминал този стар свят, ще го изпратим с почести с картечници, с топове, с поздравления, с ракети, ще му кажем: на добър час, на добър час! Новият свят ще посрещнем пак по същия начин. Тъй да го знаете, когато изгревът иде, някой път има буря. Тази буря е освежителна. Когато слънцето залязва, пак има буря. То е изпращане.

Сега аз чета във вашите погледи думите: Кажи нещо утешително ? Да ви кажа: скръбта ви ще се превърне в радост, но след като пострадате. Сиромашията ви ще се обърне в богатство, но след като осиромашеете. Болестта ви ще се обърне в здраве, но след като боледувате. Болестта трябва да мине през вас и да си замине. Ще се спогодите с нея. Болестта иска. Пълно ще й дадеш. Казваш: какво искаш ? — Каквото иска, ще й дадеш и тя ще си върви.

Писанието казва: Бог ще влее духа си и ще напише закона си в сърцата на хората. Той го пише вече. Всички от вас, които сте готови да възприемете новото, то непременно ще дойде във вас. Някои го наричат второ пришествие, промяна на века и т. н. Както искате го наричайте, това няма значение.

„Ще напиша закона си в сърцата им, ще вложа духа си и и ще ме познаят от малък до голям.“ Не може да познаваш някого, ако не го обичаш. Всички ще се обичате, ще се надпреварвате да си правите услуги и добро един за друг. За в бъдеще тъй ще бъде.

Сега е време на ликвидиране. Ликвидира се със страданието и смъртта. Нали сте имали такава опитност? Намерил си чужди пари и мислиш да ги върнеш. Колебаеш се, обаче, да ги върнеш или да не ги върнеш. Пари ти трябват, деца имаш, доста крупна сумичка си намерил — 200, 300 хиляди лева. Мислиш си за апартамент, автомобил, после радио, пиано за децата, добре да са облечени, мислиш много неща, представяш си благата. Мислиш си, че Господ ти е дал тия пари. Но друга мисъл ти казва: Дай тия пари. Чужди са. Ти все още се колебаеш: да, не, да, не. Най-после решиш да ги дадеш и ги даваш: чужди са, нищо повече.

Онова, което Бог ми дава, то е Божие благословение. Светлината, която възприемам, е Божие благословение. Бог, който живее в мене —това е най-голямото благссловение. По-голямо благословение от това за мене няма. Чудни са хората, които вярват повече в парите, които са вложили в една банка, отколкото в онази вътрешна сила, която е извора на всичко.

Трябва да оценяваме онова, великото благо, което е в нас. То е същественото. Щом имаме вътрешното Божие благословение, всичко отвън е за нас. Никой не може да вземе богатството на земята. Така е направено, че никой не може да го открадне, да го понесе от земята.

Онова, което ти се пада което Бог ти е дал, ще дойде един ден. Кога ще дойде? Само когато любовта стане господар в вашето сърце. в вашия ум, в вашата душа. Тогава всичко онова, което от панти века е обещано, то ще ви се донесе. Ако любовта не дойде, никога не можете да бедете щастливи, винаги ще сте като днес. Когато любовта заговори вътре, тогава ще дойде новия век.

Новият век е близо вече. Ние сме в ликвидирането на стария век. Някой може да каже, че това е заблуждение. Това, което сега вършим, не е ли заблуждение? Като умират хиляди хора, каква е идеята, кажете ми? Днес войната се оправдава с това, че тя носи след себе си новия век. То е, което я оправдава. В съзнанието на хората изпъква преди всичко войната. Но когато идат конете на 4 - 5 полка кавалерия, нас конете ли ни интересуват или разумните същества, които са на тях? Войната, това са конете. Но нас не ни интересуват конете, не ни интересува войната, а това което иде след нея. Нас ни интересува онова знание за свободата, което се ражда и което ще я реализира утре.

Та казвам: Всичките лоши условия ще предизвикат в нас онова хубавото, което е скрито в нас, за да можем да се познаем какви сме. Във време на мъчнотии и страдания ние се познаваме, познаваме доколко любовта в нас е развита.

Вие сте дошли от хиляди години и чакате. Какво има да се плашите сега ? Мнозина са проповядвали, че Христос ще дойде в света, но не са знаели как ще дойде. В света днес иде онова мощното, най-мощното нещо иде сега в света. Светът се е поправял досега по много начини и пак не се е поправил. Сега иде единствената мощна сила, която ще разтопи света и няма да остане частица неразтопена. Всичко ще се разтопи. След като се разтопи, ще се филтрира и всичко ще остане чисто и светът ще се изправи.

Сега, един затворник, който 20 години е бил затворен в едно подземие, дето не е виждал слънцето никога, като го пуснат на слънце, като види изгрева на слънцето, ще каже: „О, Господи, благодаря ти, че слънцето изгря за мене.“

Из беседа, държана на

24.ХI.1940 г. Неделя 10 ч.

София-Изгрев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЖИВИЯТ ОЛТАР

Учителю, познава ли Те днес светът?

Светът повтаря често името учител. . .

Но аз казал бих: и в денят на Страшний съд

светът, Учителю, ще бъде Твой хулител.

*

Защо? — Защото Ти си живият олтар.

Защото никой не повярва, че Човекът

можал би жертва, жрец и жертвеник — макар

за миг да бъде! А такъв си ти отвека.

*

Не вярва никой, че с венец из пепелта

на своите погребани мечти възкръсваш.

Не вярва никой, че с цветя красиш кръста

на стотна смърт — че с тоз венец света поръсваш.

*

Не Ти ли си духовитият родител нам?

Нали сърцето Ти огромната утроба

било е и ще бъде пак за брой голям

души и детски умове — с любов, без злоба?

*

Дали не Твойта доброта закорави

света във неговата дързости като камък,

та подвига Ти да отрича, че разви

духът му Ти — със Твоя саможертвен пламък?

*

Нима идеализма Ти на сътворец —

из българската глина глината световна

да преизваеш в истински човек с венец,

нима това възбуди завистта отровна?

*

Но кой с такваз любов дерзае в свои пян,?

И кой е толкоз кал и обиди надплувал

с молитвата: „Прости им, Господи, грехът —

за този Час съм се родил и съм жадувал!“

*

Нали единствени Ти, Учителю, в света —

за този свят се пръсна духом сред народа

в сърцевината му да вложиш  красота?

— Каква Ти даде той отплата на Войвода?

*

. . . Така ще си върви светът, когото Ти

с огърлица от сълзи към добро си водил,

така — догдето слънцето не възтрепти

над Твоя лик на мъченик, звезди избродил.

Елвилюри

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КЪМ ТВОРЧЕСКО ПРЕСЪЗДАВАНЕ НА

БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН БИТ

Времето, в което живеем, изисква смели и решителни действия. То ни налага неотложни, макар и добре обмислени крачки напред — към нови прояви и нови форми на живот.

Старото по никой начин не може да остане. Да останем да живеем с него, това би значило да се обявим против прогреса и то тъкмо сега, когато животът, целокупния живот на човечеството, навсякъде по света, с гигантски сили напира да създаде нещо ново, да твори формите на новия свят.

В такова едно време, да останем със старото, би значило па изостанем в опашката на световния прогрес, би значило да поставим прегради пред собствения си напредък.

Но не!

Българският народ притежава мощни духовни сили. Неговите синове и дъщери са изпълнени със светли творчески идеи, вдъхновени са от великия идеал за служба на народа си, за създаване на нещо много по-хубаво от досегашния живот.

Руши се от само себе си, старото, и се изгражда новото. В съзнанието на будния българин старите форми на живота са надживени. Той търси новото и се старае да го осъществи.

Един малък пример: миналата неделя, на 12 януари . т. г. в гр. Плевен се състоя конференцията на кооперативите земеделски стопанства в Северна България, под покровителството на М-вото на земеделието и особените грижи на Плевенската областна зем. камара. Единодушно и ентусиазирано са констатирани неочаквани големи успехи на тия опити — на тия начални форми на новото стопанско устройство на селото — трудовите земеделски кооперации.

Не е далеч времето, когато цялата ни страна ще се покрие от тези кооперации.

Не е далеч времето, когато дейността на тия кооперации ще се разшири и вдълбочи, когато те ще станат нещо много повече от това което са днес, обгръщайки целокупния стопански и духовен живот на нашето село и изграждайки от него едно истинско ново село.

В България се твори, защото народът е готов и назрял за творчество. И това творчество не само че няма д спре но ще продължава с бурен темп да се развива напред.

С. К.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЕГАШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Сегашното положение на човечеството е преходно. Но ние трябва да изпълним своя дълг. Никакъв морал не е нужен вече за човечеството, освен да се обърне към Бога. То прилича на осъдения на вечни окови, който няма нужда от надежда за сигурно освобождаване, а само от препоръката да понесе с геройство затвора си и да чака някои изключителни времена, за да си възвърне свободата.

За тая цел ние ще вземем един нов начин на освобождение, понеже старата песен се пее от други. Според турската поговорка: „Колкото минарето и да е високо, ходжата все си пее, което знае“. И действително, във всички области на нашия личен, обществен, политически и духовен живот се доказва нагледно практиката на турския ходжа; в частната си дейност ние не показваме признаци, че сме напуснали старите схващания и сме възприели новите, нито даже проявяваме какъв що годе интерес към личен напредък; подемем ли просветното дело възпитанието на народа, пак пеем старото учение на ходжата; започнем ли уж да реформираме политическия живот и да подтикнем народа в нов път, като ходжата, пак четем старото, което знаем; в църква ходим, на Бога се молим, но все старото като ходжата четем. Ние, обаче сме решили да не се качим на старото минаре, понеже то хиляди години е чувало все същия глас и все същото четене.

Ще припомним тук едно свидетелство от стария завет: един от еврейските пророци, Езекили, видял поле, пълно с кости, които били сухи. И Господ пита пророка: могат ли тия кости да оживеят? А пророкът отговорил „Могат, Господи, ако ти кажеш“. И тогава Господ казал на пророка: проречи сега тия кости да се съберат. И пророкът в своето видение вижда, че тия кости почват да се събират кост с кост, сетне почват се обличат с мускули и да се покриват с кожа, докато се образували човешки фигури. Тогава Господ казал на пророка: проречи сега да дойде Духът. И когато пророкът изказвал това мощно слово за Духа, според, както му било казано, той видел, че всичкото това множество станало на краката си като един голям народ и тръгнало напред.

Съвременното човечество мяза на тия сухи кости. Те са разхвърлени по цялото лице на земята без никаква вътрешна, тясна връзка и между тях или постоянно стълкновение от движенията на земните бури. Затова те питат сега: защо е това стълкновение между нас? Отговаряме: защото няма никаква връзка помежду ви. Тия кости са подобни на есенните листа, които вятърът постоянно отвява и тласка в най различни посоки. Това са най-различните политически движения и обществени ежби, които произтичат от хиляди стоящи и неразрешени обществени въпроси.

И сега Господ наново пита пророка: тия кости на съвременното човечество могат ли да оживеят? Могат ли да се съединят и обединят, да образуват едно цяло за въдворяването на Божественото Царство на земята? И пророкът отговаря: може, Господи, ако Ти кажеш. И този живият Господ казва на пророка: кажи тогава мощното слово в Моето име. И пророкът е произнесъл вече това магическо слово, и ние виждаме вече, тия кости да се събират и се организират, да се обличат в мускули, в плът и кръв и да се обвиват в кожа. Остава още последния момент, да каже пророкът: да дойде Духът. Тогава всички тия кости ще станат на краката си като едно цяло и ние ще се намерим пред свършения факт на обединеното човечество в закона на човешкото братство. Тогова ще бъде деня на общото възкресение на всички народи по лицето на земята.

Нека като този старовременен пророк да изказваме това мощно слово с вяра в сърцето си и ума си, с любов в сърцето си и ума си, с надежда в сърцето си и ума си. Това е великото бъдеще, което на предстои. И всеки, който така произнася тия думи, бил той отделен човек, бил отделен дом, отделно общество, народ или цялото човечество — законът еднакво работи. Бъдещето носи новия живот и всички кости, като се подчиняват на туй движение на Духа, ще намерят своя път, своето място и своя начин за работа в живота.

Пророкът който е вече на земята, а не на минарето, пита сега тия сухи човеци, тия сухи домове, тия сухи общества, тия сухи народи могат ли да оживеят? И Господ отговаря: могат. И ние трябва да произнесем мощното слово: сухи кости от по цялото лице на земята, от четиритех й краища, събирайте се и обединявайте се, обличайте се с мускули, обвивайте се с плът, кръв и кожа, защото Духът Божий иде и той ще влезе в вас! Всички вие ще станете на краката си, като едно цяло. И ще познаете, че не сте мъртви кости, но живи човеци, че не сте пратени да бъдете роби, но свободни, свободни, съгласно с вашето сърце, с вашия ум и съгласно с вашата душа и вашия дух!

Из „Царството на живата природа“

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Оградата на „Изгрева“

Сестра Б. от гр. К. току що се запознала с идеите на новото учение посещаваше редовно събранията на местното братство и ревностно проучваше беседите на Учителя, които се четяха в салона на братството. Тя копнееше да отиде в София на Изгрева, да види тамошното братство, да се запознае със софийските братя и сестри, за които тя си мислеше, че са светии, и най вече да види Учителя. И наистина, в скоро време тя можа да осъществи това си желание. Отиде в София и, след като престояла на Изгрева 2-3 дни, се върна дълбоко разочарована от проявите на някои братя и сестри изгревчани.

Тя сподели своето разочарование с един от старшите братя и го помоли да й обясни тия неща.

— Вие имате ли къща с двор и градина? — запита я братът!

— Да, имам.

— Дворът ограден ли е? — Има ли ограда?

— Разбира се, може ли без ограда?!

— Защо ви е тази ограда?

— Естествено, за да се запази градината от разни животни, които биха влезли и биха повредили дръвчетата и цветята, а също и от злосторници.

— А как таксуват оногова, който прескоча оградата?

— Писанието казва: „Онзи който не минава през вратата, а прескачат през оградата, е крадец и разбойник“.

— Наистина, оградата има важно предназначение, отговори братът. А сега ще научите че както всеки двор, всяка градина имат ограда; която да ги предпазва от покушенията на живота и злосторници, както вие се изразихте, също така и Изгревът си има своя духовна ограда, драга сестро. Всички слабости и грешки на нашите братя и сестри, на които вие сте се натъкнали, не са нищо друго освен, именно, оградата на Изгрева. Като се доближат до тази ограда неготовите казват: „Тук не е за нас“ и се връщат назад.

Точно това е станало и с вас. Вие сте се доближили до оградата, пожелали сте да надникнете през нея в Изгрева и, понеже оградата на Изгрева е от „бодлива тел“, скъсали сте си роклята и сте се върнали разочарована. . .

Изгревът, любезна сестро, има една свещена врата, наречена врата на любовта. Всеки, който намери тази врата и похлопа на нея със смирение и чисто сърце, нему братята на любовта ще отворят, ще го въведат в Изгрева на светлината и Учителят на мъдростта ще му се изяви. . .

Пожелавам ви, прочее, когато втори път посетите София да не надничате през оградата, но да влезете през вратата...

— Бог да ви благослови, мили брат, за хубавото обяснение, което дадохте! — Вие тъй картинно обрисувахте положението, в което съм изпаднала когато бях на Изгрева, че ми стана и радостно и смешно! — Сега вече разбирам, защо българските учени и духовници не могат да разберат великото учение на Учителя. Очевидно, дойдат до бодливата ограда и се връщат назад. А френските професори, югославските и латвийските учени сигурно са намерили свещената врата за която говорите.

— Да, сестро моя, нашите учени, благодарение на своето предубеждение, са стигнали само до оградата, а чуждестранните учени със своето искрено търсителство намериха свещената врата, влязоха през нея и разбраха великата истина.

Те си отпътуваха, отнасяйки в своите души свещения плам на новото учение и вдъхновени от високият идеал за служене на Бога. Те ще разкажат на сънародници, че в малка България има нещо велико — учението на Учителя на всемирното Братство, чиито свещени принципи: любов, мъдрост и истина въздействат здравословно върху страдащите човешки души и ощастивляват всички хора, които ги прилагат в живота си.

— Благодаря ви още веднъж, мили брат, за хубавите думи. Идеята за оградата залегна като един жив образ в моето съзнание, за да ми напомня всякога за да ми напомня, че наистина „ограда“ се слага за да не влизат животните и хората, а „врата“ – за да влизат человеците.

П. Камбуров

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИЗ НАУКАТА И ЖИВОТА

Има ли живот в другите планети

Шведския астроном Лундморк, не преди много, написа една статия озаглавена: „Живота в другите планети“, в която разглежда въпроса дали планетата Марс може да бъде обитаема от живи същества. Той между другото казва:

При днешното положение на астрономията могат да бъдат много лесно възприети теориите, които подържат вероятността, че има живот от другия планети, но в заключение учения признава, че днес знаем много малко за числеността на обитаемите светове. Установено е, че най-силните земни телескопи, ония бисери на оптиката, които се намират в американските обсерватории, не са ми открили и най-малката следа за съществуванието или не на някакви градове или обитатели в другите планети, въпреки голямата им сила да проникват в дълбочините на пространството.

Народите преди още учените да се произнесат, винаги са подържали предположението, че человекът трябва да има братя живущи в другите звезди. Това предположение нивга не е било изоставено. Преди 2200 години гъркът Метродор от Лампсакос е казал: „Лудост е да се вярва, че съществува само един обитаем свят, защото в една засята нива не растат само няколко стръка жито“. А Кант не каза ли: „По голямата част от планетите са сигурно обитаеми.“

От време на време този проблем се слага на ново разглеждане и се искало да се обърне вниманието на обитателите от планетите, които ни обкръжават с разновидни знаци, а ето, че и трепет обхвана целия земен глобус, по силно забиха сърцата на човечеството, когато през 1924 година Марс се приближи към земята...

Фридрих Хаус, царя на математиката, както и други великани не науката, не отрекоха възможността да съществуват мислещи творения в другите светове. Той е вярвал, че бъдещето ще найде способ да влезе във връзка тях чрез светлинна кореспонденция. С гигантски огледала, е мислил той, да се използват слънчевите лъчи и да се отправят тъй към небесните висини, че да направят знаци на „братята от вселената“. Грос, француски учен възприел идеята на Гаус е предложил хипотезата да се изработят грамадни огледала с които да запали повърхността на някое от полетата на Марс, като се образуват фигури или букви по него.

Но тая идея остана нереализирана и до днес. Преди 90 години Виенския астроном Литров бе предложил да се инсталира в пустинята Сахара една батерия с лампи от грамадна светливост, с които да се направят знаци на жителите от другите планети (като е допускал, че те разполагат с телескопи).

Литров би бил очарован,ако е жив днес, когато един американски инженер построи прожектор от един милиард и половина свещи светлина.

По-големи подробности върху тоя въпрос могат да се намерят в съчиненията на Виенския писател Д р Д. Пат: „Какво има в звездите“ — книга за обитателите на други светове.

Като Камил Фламарион, Д-р Пап е убеден в многочислеността на обитаемите светове. Неговата книга ни запленява с описанията за свръх човешката техника на Марсовите обитатели. Той ни разказва и за ефирните обитатели на Уран, Нептун, за свръх-човеците на планетите от другите слънчеви системи на които организма им ще да е от по-друга субстанция, не като нашата.

Преведе: Мара Лулчева – Аврамова

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КАКВО КАЗВА ЦЯЛОСТНИЯ ХЛЯБ

Кой съм аз ?

Аз съм един добър приятел, който ви желае доброто. Представлявам се така, като старо запознанство, без много встъпления, за да не губя скъпото време.

Казвам се цялостния хляб и съм, наистина цялостен. Но как съм направен? Ще ви разкажа, послушайте ме. От жито събрано, първо се отделят всички чужди тела, като камъчета, пръст, уров, овес и пр. Химията учи, че повечето от хранителните части на житните зърна са прилепени на ножицата. Като се вземат на житното зърно първите дървесинни части, остава, освен брашнената или ендоспермата, един пласт на протеини, богати с много хранителни вещества, витамина В, признат за необходим, особено хранене на деца. Следователно, от брашната, получени от житното зърно обелено, раждам се аз цялостния хляб, жизнен и приятно миризлив.

Обичайте ме, защото аз ви уверявам, че съм отлична и жизнена храна, предпазвам и излекувам анемията, рахита, разстройствата против растежа, туберкулозата, запичането, рака и деминерализацията, поради солите, които съдържам и др.

Ако вярвате на мен, искайте ме от родителите си, учителите, лекарите и управниците — държавата.

Аз, цялостния хляб, съм храна за всички, заради фосфора, който съдържам.

Цялостния хляб е истински приятен мирис на трапезата, истинска отплата на човешката мъка.

Не ме имайте като белия хляб, който се прави от житното зърно, смляно без всякакви познания по хигиената, защото това би ме наскърбило, — той е дело на лукавия.

Не гледайте на черния ми цвят, защото той е цвят на силата и здравето. Можете да се запознаете с мен лично, като дойдете да ме вземете от магазина и фурната, гдето са така също и моят брат и сестра булгура (пшеницата) и овесина.

Из „Библ. за Природолечение“, брой 2

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Малката Лилянка

Маминко, дай ми малко хляб и гозбица. . . запъхтяна и цяла премръзнела се втурна Лилянка в къщи.

— Нека да занеса на Любкини. Плачеше сутринта в училище, че нямали коричка хляб. А те са две братчета и три сестрички. Нали знаеш, мамко, че татко й е болен вече цяла година. Майка й ходи по чуждите къщи да шета, за парче хляб да им донесе.

Молеше се Лилянка на майна си да смекчи сърцето й, да разтопи покрилата го ледено обвивка да зарадва Любкини. А и тя самата колко много щеше да се радва.

Лилянка беше най-малката и глезена в къщи. Обичаше по цели дни де чете и всеки ден сменяше книгите в читалището. Умните й очи не отговарящи на годините й питаха за всяко нещо защо е така? И сега, когато майка й сви вежди, продължавайки да приготвя вкусното ядене за обед й отговори:

— Има кой до се грижи за такива деца. За празниците им дават винаги и продукти и дрехи. Обуй си топлинките, чедо, и ела да се постоплиш. Ти си малка да разсъждаваш така.

С просълзени очи Лилянка обу топлинките си и седна до кака си но кушетката обичаха се двете се сестрички. Разбираха се по много въпроси, независимо от голямата разлика в годините. Лилянка беше в четвърто отделение, а сестра й Райна — в осми клас в гимназията. Споделяха си двете всичко, а когато Райна се връщаше от училище, Лилянква с разтворени ръце я посрещаше, викайки:

— Ах ти, како, от кога те чакам. Нали само три часа имахте днес? — целунаха се двете сестрички и Райна й прошепна:

— Слушай, Лилянче, отбих се за малко в Любкини, ама на мама недей казва. Нали знаеш, че не обича да дава на тия, които нямат. Мисли само за нас, ние да сме добре. Колко много се зарадва Любка, когато й дадох твоето старо палто. На Иванчо занесох захвърлените панталони но Христо, а на всички от нашия рачел да си хапнат с хлебец. И знаеш ли как ги измъкнах от нас, Мамини си поспиват сутрин, а аз полека . . . полека буф всичко в чантата. Как ми туптеше сърцето. Татко ни говори винаги да не крием нищо от тях, да не лъжем, ама ха сега как до не скриеш.

— Като стенем големи и почнем да печелим пари и колкото си щем ще даваме на другите. . . Нали, како? — С блестящи очи от радост прозвъня гласчето но Лилянка и започна да се пее.

Почивайки си от четенето, понякога взимаше ръкоделието на кака си шиеше и пееше. А сега сърцето и се радваше и как да не пее?

Не се мина много време Лилянка заболя. От що, от какво никой не разбра. Затюхка се майка й, викаха лекари, но нищо не помага. Отиде си това хубаво и умно дете, а думите казани някога за Любкини пуснаха дълбоки корени в душата на майка й. Обикна не само децата бедни, като любкините братчета и сестричета, а и други като тях. Когато Райна искаше да занесе нещо но някой беден, майка й сама приготвяше и с любов й казваше:

— Занеси го Райничке и кажи за душата на Лилянка го давам. Тя ме научи да виждам по надалеч от нашата къща. Умно дете още. . . защо Господ ни го взе? Милото дете на майка. . . и зарида с глас.

Ние сме гости на земята, мамко. Господ ни праща да си свършим работата и след туй ни взема друго работа да вършим. Мъчно ти е виждам. И аз тъжа за нея, но виж колко много се променихте с татко, откакто тя си замина. Обикнахте най напред приятелките но Лилянка, — Любкини, е след туй и всички бедни хора но които казваше тя да помагаме.

— Наистина Райне, виждам как нещо се откъсна от сърцето ми. Светло ми е и благодаря на Бога, защото ако благата които той ни дава не можем сподели с другите, взима ни най-милото, та със страдания да си спомним за тия, чрез които ни се с изявявал.

А. Пехливанчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×