Jump to content

Година 15 (22 септември 1942 – 25 юли 1943), брой 303


Recommended Posts

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КЪМ ПРИМИРЕНИЕ

Будни българи, верни синове на народа ни, истински служители на Бога, вий, които наистина обичате народа си, — нужна е вашата намеса, нужен е вашият глас, нужен е вашият зов — към опомняне, към отрезвление, към примирение!

Една стихийна вълна на Любов, една стихийна вълна на братско съчувствие, на братско разбиране и примирение, трябва да излезе из сърцата ви и душите ви, да се разлее навред из нашата страна, да обгърне и потопи всичко, което крие в сърцата си кълновете на враждата, да изгаси всецяло тайните пламъци на омразата, на разделението, на противоречията, които заплашват да обгърнат душата на нашия народ.

Който мрази, не е прав! Който мрази, не върши добро за народа си! Който раздухва в сърцето си опасния огън на омразата, против когото и да било, той не обича истински своя народ, макар да мисли и вярва в противното.

Ние не можем да вземаме страна: който мрази брата си. какъвто и да бил той не по стъпва добре. С омраза се сее само още повече омраза. С омраза се раздухват още по-силно огньовете на омразата.

Братя, има един светъл, има един красив, има един Божествен път, по който ние можем и трябва да достигнем това, към което вие се стремите по пътищата на омразата и насилието.

Това, което е истински добро, това, което е истински разумно, това, което е истински полезно за всички, то може да се достигне без насилие, без омраза, без братоубийство.

Доброто може да се достигне по добрия път — по пътя на разумността, по пътя на добрата воля, по пътя на мощния, доброволно и съзнателно сдружен труд.

Много неща търсим днес ние, към много неща се стремим, много неща считаме за необходими, обаче едно е истински и преди всичко нужно: Нужна ни е повече любов! Нужен ни е повече разум! Нужна ни е повече добра воля и тогава всички въпроси ще бъдат разрешени по най-добрия път, по най-добрия възможен начин.

Затова ний апелираме преди всичко към тези, чийто души са пробудени:

Разпалвайте огъня на Любовта, разпалвайте светлината на Истината, разсейвайте навред семената на разумността!

От вас се иска днес много, извънредно много. Гигантски усилия са необходими. Мощни вълни на любов и светлина трябва да излизат из сърцата и душите ви. На бурния поток на заблуждението трябва да бъде противопоставен също така мощен поток от любов и светлина.

Въпросът тук е да се спаси цел един народ от пристъпите на разединението и на превратните пътища. А това може да стане само с любов и разумност, а — никога с омраза и насилие.

Затова вий. които знаете тази истина, вий днес сте призвани да действате: безшумно, спокойно, безмълвно — не със ръцете и устата си, а със сърцата и душите си. Не с действия, извършвани пред очите на всички, а със свещенодействие в олтара на душите си. Не с молби и апелиране към хората, към вкостенелия в заблуждението човешки ум, а с молитви към Бога, — молитви, които като мощна, неотразима сила ще засегнат и обгърнат душите на тия наши заблудени братя.

Когато умът, когато външното съзнание на човека не възприема, когато волята противопоставя, тогава трябва да се действа на душата — на вътрешното съзнание.

А на душата се въздейства преди всичко чрез молитва. На душата се въздейства по вътрешен път. На душата се говори направо: говори се в безмълвие, говори се без посредството на гласно изказаните думи.

Днес всички пробудени хора трябва да се научат ла говорят безмълвно. С нечутия глас на душата те трябва да заговорят направо на душите на своите заблудени и озлобени братя:

Има друг път!

Има нов път!

Има истински път!

Братя, спрете се, повърнете се от погрешно избрания път. който не коси добро за никого.

Да изградим доброто чрез добро, да изградим новото по пътя на любовта. Да се откажем от насилието, защото то внася тлетворния си дъх във всяко благородно начинание и разяжда като зловреден бацил израстъците на новото.

Да говорим на душите на нашите заблудени братя. Да се молим за тях. Да им изпратим мощни вълни от светлина и любов за да спасим тях и народа си, да го отклоним от гибелния пъти на разделението.

Братя, опомнете се! Освободете сърцата си от ноктите, от веригите на омразата. Изтръгнете от ума си заблудата че с насилие може да се направи нещо добро. Извоювайте своята вътрешна свобода, освободете душата си от хипнозата на злото — дайте ход в себе си на любовта и светлината и една тогава вий ще можете да се наречете:

творци на нов живот,

борци за общо благо,

любящи и верни синове на народа ни.

С.  К а л и м е н о в

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НОВАТА ЛЮБОВ.

(В поетичното творчество на В. Събев)

Неможейки, в няколко кратки статии, да се спрем подробно и изчерпателно върху всички страни на творчеството на Велко Събев, неможейки да засегнем, макар дори и накратко, всички въпроси, които се засягат, и на които се дава един положителен отговор в неговите стихотворения, ний тук ще завършим накратко започнатото в предходните два броя на в. „Братство“, като се спрем преди всичко на образа и същност та на новата любов, такива, каквито ни ги представя Велко Събев в стихотворението „Сестро моя“ и, най-вече, в прекрасната си поема „Аглика“, поместени в неговата стихосбирка „През очите на любовта“.

В поетичното творчество на Велко Събев, жената, като източник и като обект на любовта, е преди всичко и над всичко — сестра. Образа на жената-сестра изпъква навсякъде, където се говори за любовта между мъжа и жената. Жената е сестра, а не бездушно, вятърничаво същество, не средство за удоволствие. И всяка нейна отрицателна проява извиква дълбока искрена скръб в душата на поета.

Сестро моя, тъй многолика,

аз виждам те вред:

Ту майка любяща и мъдра,

ту нежна кат лилиев цвет

девойко със свилена къдра;

*

ту вярна любима до чието сърце

почива сърцето любимо,

а често те виждам, със смутено лице

продаваш тяло си всред пари от вино.

Веднага след това изпъква съзнанието, че жената, в същност, е носителка на висши, свещени ценности, че тя носи в себе си мощни сили, които „повдигат до небеса“, превръщайки човешкото сърце в храм, в олтар на любовта:

Ти криеш могъща стихия —

понякога, светла и чиста,

повдигаш до небеса,

но, понякога, нейната сила е отправена в обратно направление:

но често ти в бездна увличаш

невинни любящи сърца.

И следва тогава излизащият из дълбините на душата зов към жената-сестра, който я приканва към будност, към истинска обич. който я приканва да стане Божествена весталка в храма на любовта:

Сестро моя,—спящ ангел и муза!

Ти, жадна за нежност и обич, о, будна бъди!

Тоз, който в душа ти Божествен огън разбужда

е твоята котва всред бурни житейски вълни.

В възвишений химн на разумна обмяна

ти дружно със твоя любим ще твориш!

Ти всичко ще даваш и всичко ще вземаш

и в тоз динамизъм нестихващ

кат лилиев цвят ще цъфтиш!

Ето светлата, красива картина на разумното, правилно и естествено общуване между мъжа и жената. Те трябва да бъдат сътрудници в творческата работа за изграждане на доброто. Целта и смисъла на техния живот, поотделно и заедно, е служенето на Бога, което тук, на земята, се постига преди всичко чрез служенето на живота, служенето на нашите ближни.

Истинската любов, истинската хармония, а като тяхно следствие и истинското щастие за мъжа и жената, могат да бъдат достигнати само в служенето на Бога. Само тогава, когато душите на мъжа и жената са се посветили на доброто, само тогава, когато те са възприели любовта не като едно егоистично чувство, като една егоистична изключителна връзка между двама, а като една всеобгръщаща симпатия, като една творческа радост хранеща, подкрепяше и възрастваща всичко и всички, до които се докосне, само тогава ние имаме новата любов, истинската любов, — любовта изпълнена със свещен трепет, с велик смисъл и нивга незагасваща сила.

Свързвайки се разумно и съзнателно, мъжът и жената могат да бъдат щастливи само проявявайки се като творци на доброто— Само сътрудничейки си. като проводници на Бога, в Неговото свято дело, само в неуморната, искрена и изпълваща с радост работа за Бога, мъжът и жената могат да постигнат истинския смисъл и непреходността на тяхната взаимна връзка.

Егоистичното щастие, както за едното, така също и за двама. които са се отделили от цялото, не съществува. То ще бъде разбито, по неумолимите закони на живота. Щастие, истинско щастие ние можем да намерим само в работата за другите. Защото всеки егоизъм бива наказван от природата. И всеки стремеж към лично щастие, неинтересуващо се от съдбата и положението вя другите, бива осуетяван.

Ето вътрешното съдържание, ето истинския смисъл, който извличаме ние из стихотворението „Сестро моя“ на Велко Събев.

И това, което там е само загатнато, само с няколко кратки щрихи набелязано, е развито, разработено, и вдълбочено в поемата „Аглика“ с още по-голяма сила и широта.

Макар и кратка, тази поема е един от най-хубавите бисери на българската поезия. И тя не ще престане да блести като истински скъпоценен камък пред очите на всички, които обичат поезията.

Започвайки с един тих, спокоен, епически тон, авторът рисува Аглика във времето, когато в нейното сърце започва да се пробужда чувството, съзнанието, че нещо й недостига, че тя се нуждае от нещо, от някого, който да запълни празнотата на нейната душа;

Моме умни и добра, нежна, ведролика,

мома със светла, любяща душа.

Край нея радост, песни, но Аглика

се чувства все сам сама.

И като отговор на тази чувствувана в дълбините на нейното същество нужда, тя, полусъзнателно, спонтанно, търси това, което й недостига:

Тя търси нещо — някой образ

и много образи плени по своя път.

Но в ничие сърце тя котва не отпусна,

а някой все в сърцето й пошушва:

— Ще дойде той — денят за сбъдновение

На твойте светли въжделения!

Тук ний виждаме изразен погледа на душата, която не се примамва от илюзиите, която не се устремява след това, което е бързопреходно — временното, нетрайно увлечение, — а знае да чака търпеливо и с вяра тази душа, която е предопределена за нея Аглика се вслушва в тайнствения глас, който говори тихо в нейната душа. Тя знае, тя вярва, уповавайки се на този глас, който не лъже, че очакваният ще дойде, че този, между душата на когото и нейната собствена душа съществува една трайна, непреходна връзка, датираща от много векове, не ще закъснее да дойде на уреченото време. И, наистина нейните очаквания се сбъдват, защото не може да не се сбъдне това, което нашепва душата ни. Очакваният идва:

И ето, в утрото на тези младини,

тя среща образа любим.

Той беше момък мъдър, светлоок.

за нея пратен сякаш от самия Бог.

Извършва се великото свещено тайнство: в душата на младата девица се пробужда любовта. Тя е обгърната в ослепителна, неземна светлина. Ангелски хор разлива меки, сладостни, неизразими звуци. Небето, слиза на земята — в душата на тази, която истински люби:

Събуди той в душа й Любовта.

огънят на Любовта велика,

другарка и сестра но Мъдростта,

любов и мъдрост — от които

вечна младост блика!

Като огнен метеор блясва образа на любимия в небето на нейната душа и после пак изчезва. Но той е оставил там неотразима следа, неунищожим спомен:

И свърна мъдрий момък пак по път незнаен.

След него огнена следа

на път към някаква върховна тайна

душата на Аглика призова.

Живееше Аглика със спомена прекрасен

за тази царствена душа. Денят й беше светъл, — тих и ясен,

и пълна с дивни сънища — нощта.

Неволно всичко тя наокол' призоваваше

с красивия език на Любовта.

И не едно сърце, и не една душа,

от горест и падение спасяваше.

Идва, обаче, според неумолимите и мъдри закони на природата, на живота, една неочаквана за Аглика смяна на декорациите. Изведнъж всичко потъмнява и тя, любещата душа е изправена пред изпитанията, които са неизбежни и през които, по силата на Божественото предопределение, трябва да мине всяка душа, преди в нея да се закрепи окончателно, да постигне венеца на крайната победа Любовта. Тя трябва да мине през изпитания и бури — всяка истинска любов трябва да мине през тъмния облак на изпитанията, за да се закали и закрепне. И наистина, този тъмен облак не закъснява да надвисне над нея и да обгърне временно нейната душа:

Но уви! . . . Никакъв облак навъсен надвесва

над нейния мир. Помръкваше светлий й друм.

Наоколо призрак злокобен надменно се киска

и шепне, че тя е наивна, заблудена и с детински ум

Злият демон на съмнението прави всичко, което му е възможно, да унищожи, да изтръгне крехкото още цвете на любовта от нейното сърце. Той всява студ и мраз в сърцето и душата й. Той хвърля непрестанно своите хитро сплетени примки, стараейки се да обгърне в своя мрак нейния ум:

В безлюбен простор й сърцето измръзна

Сякаш й стъпките скърцат по лед и по скреж.

Все по-мълчалива, унила и тъжна,

Аглика линее с един непостигнат копнеж:

— О, образ любим, ще дойдеш ли пак?

Ще грейнеш ли със слънце-любов

всред този нахлуващ от всякъде мрак? —

зовеше Аглика с тоз горестен зов.

Ходът на живота продължава своя безспирен, предопределен ход: след тъмнината непременно ще дойде светлина — след нощта непременно ще дойде деня, ще играе светлото слънце на любовта.

Любовта непременно ще получи своя отговор. Защото, според думите на Учителя дори и камъните не остават незасегнати, не оставят без отговор зова на любовта. Любовта не може да остане без отговор. И отговора на любовта идва, донесен „в розов плик, и в плика — туй писмо до тъжната Аглика“:

— Девойко — цвят китен! Не помня мига,

когато пръв път в гласа ти напевен се вслушах

не помня ти как ме погледна и що ми коза,

но сякаш от века те знаех, тъй близка те чувствах!

Почувствах, че с нишки ефирни

душите ни крепко се свързаха;

поглед във погледа зрееше лазури,

В дружба красива крилати възторзи възкръснеха

И в това писмо, бликащо от нежност и дълбоко чувство, се подчертава още един път истината, че в свързването, в трайното и плодотворно свързване на две души, няма нищо случайно, което да се обосновава само на външното, физическо привличане, а че ту имаме едно предопределение на душите една за друга във вечността, че тук имаме само възобновяване на свещени, незаличими, трайни връзки водещи своето начало от минали животи, от предишни потънали в бездната на отминалите векове въплъщения на тези две души, които и тогава, през други епохи, всред други народи, цивилизации и континенти, са били също така близки една на друга, както и сега.

Любовта получава своя отговор. Любовта получава своето възнаграждение, своя свещен дар, който никой и нищо не може да й отнеме. Любовта получава най-многото, любовта получава най-великото, любовта получава единственото, което може да я задоволи: любовта получава любов.

Това е велик, неизменен, Божествен закон. Това е абсолютна, непреходна истина. Това е жива действителност, а не измислена от човешки ум теория.

Любовта получава своя отговор, тъй неизбежно, както е неизбежно изгряването на слънцето след тъмнината на нощта.

Прочете бързо тя писмото с трепет и вълнение.

То беше химн на светло откровение.

То лъхаше с милувката на топлия зефир,

със привета на пролетни цветя,

с усмивката на синия лазур —

то беше химн на любовта!

И разтварят се отново ширно и свободно глъбините на душата. Избликват, неспирани от никакви пречки, буйните потоци, носещи безценни съкровища, — чувствата на любовта. И в своя ход те са съпроводени със свещената влага на очите — свещени и скрити — сълзи на радост и на умиление:

Сълзите й, избликнали от някакъв незнаен

извор, скрит в нейната душа

разкриват свят светъл и безкраен . . .

О, вие сълзи, родени в чистота.

С вас Аглика чиста слиза на брега

на нов живот, под нови небеса!

И идва дългоочаквания ден. Две любещи се сърца са отново едно до друго. Предвечната връзка на душите е запечатана отново чрез външната връзка.

„О светъл миг! Духът е със крила!

Наокол’ мракът се топи!

Аглика с нова, мощна светлина

ще грейне в хиляди души!

Дни светли, дни незабравими

Със крепка вяра във нетленността на Любовта!

Тя знае: нейното сърце веч няма да изстине!

И химн запява за вяра и любов в света.

Идва вече това. което е уречения дял на всяка велика, любяща душа: идва слънчевия живот на любовта и радостта, идва истинското щастие, което, тук, на земята, се състои в това, да посветим живота си в служба на нашите ближни. Аглика е щастлива, защото тя люби и е любима. И тази взаимна любов не се ограничава в тясно егоистично сближение само между две сърца, а се разширява до безкрайност, обгръща и изпълва всичко:

Ден след ден цъфти и хубавее душата на Аглика

с нетленните цветя на любовта велика.

Природата пред нея оживява.

Тя нещо веч от никого не иска

а бисери от своята душа раздава.

Тя извор е — душата на Аглика!

             

Всичко веч в природата е живо

и шепне й на лек познат език.

Тя в себе си е толкова щастлива!

О, толкова животът е велик!

В душа й мир и тишина, вяра и любов,

Как леко е из пътя нов!

А някой нежно шепне в тази тишина:

— Не си сама! Не си сама!

*

Човек никога не е сам в живота, дори тогава, когато е изложен на най-големи страдания и изпитания. А колко повече когато сърцето му е изпълнени с любовта и умът — със светлина. Целият свят оживява за пробудения в любовта, мъдростта и истината човек — целият свят е в него и той е в целия свят: осъществява се съзнателно и напълно реално великото единство на живота. Животът вече не е нищо друго, освен велик,. Безграничен, неизчерпаем извор на истинска, трайна, божествена радост:

Аглика е край нивите скласили.

А сякаш шепнат класовете,

и сякаш шепне всяко цвете:

— Люби и пей в живота, сестро мила

*

Една невидима ръка

погалва кротичко цветята.

Наокол’мир и тишина —

Христос ли броди из житата?

Любовта, която, в своите първи прояви и форми, изглеждаше преди всичко като отношения само между две души, сега се разширява до безграничност. На мястото на личната, ограничената любов към едно отделно същество, идва великата, безгранична Божия любов към всичко и всички, която ни най малко не засеня образа на този, който първом я е пробудил в любимото същество

Любовта към едного става любов към всички. Човешката любов се превръща в Божествена. Старата, досегашната любов, която толкова често е била и сега продължава да е извор на такива ужасни страдания за хората, които нямат силата и знанието да я претворят, да я трансформират, да я подигнат в една по-висока гама, се превръща в нова любов която носи само радост и щастие.

Великото, Божествено начало на доброто побеждава. Човешката душа, човешкото сърце се превръща в извор, който носи неизчерпаеми блага за всичко, което среща по своя път.

*

Един приятел нарече Велко Събев — български Некрасов. Севлиевският вестник „Развитие“ писа, че стиховете му напомняли Надсона. Без ни най-малко да искаме да го ласкаем с това, и като имаме пред вид какви неуморни усилия какъв упорит труд е необходим за да се достигнат завидните постижения, които са имали поменатите по-горе братски славянски поети, ние не можем да не пожелаем от цялата си душа на брата Велко Събев, да върви неотклонно по избрания път, да пази като зеницата на очите си своята дарба. Да не се спира никога върху постигнатото, за да може пътят на неговото поетично призвание да извиси до най-шеметните върхове на поезията, която е насъщна храна за душата. И да ни даде новото в поезията, което милиони души със свещен трепет очакват.

С. Калименов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Селма Лагерльоф

ДЕТЕТО ОТ ВИТЛЕЕМ

(продължение от бр. 302)

Играта и радостта се увеличаваха всеки момент, но войниците стояха все още неподвижни. Децата не можеха да разберат, как могат тези хора да стоят тъй близо до гроздето и до всички сладкиши без да посегнат към тях.

Най-сетне едно от момченцата не можа да надвие любопитството си. То са приближи плахо, готово веднага пак да избяга, до един от бронираните войници, и понеже войникът стоеше все още неподвижен, то пристъпи съвсем близо до него. Най сетне то го наближи толкова, че можа да похване ремъците на сандалите му.

Тогава изведнъж — сякаш това бе нечувано престъпление — всички тези железни хора се раздвижиха. С неописуема беснота се нахвърлиха върху децата и почнаха да ги ловят. Едни ги размахваха над главите си като метателно оръжие и ги хвърлиха между лампите и гирляндите, през оградата на галериите, върху пода, където те се разбиваха о мраморните плочи. Някои си изваждаха мечовете и ги забождаха в сърцата на децата, други пък пръсваха главите им о стената, преди да ги хвърлят в тъмния като нощ двор.

В първия момент след това нападение царуваше мъртва тишина. Малките тела се носеха още във въздуха, жените изглеждаха като вкаменени от ужас. Но изведнъж във всички тези нещастници се пробуди съзнанието за това, което беше станело, и е един ужасен вик те всички се спуснаха войниците.

В галерията имаше още деца които при първото нападение не бяха хванати. Войниците ги гонеха, е майките се хвърляха пред тях и хващаха мечовете им е голи ръце, за да отстранят смъртоносните им удари. Някои жени чиито деца бяха вече убити, се хвърляха върху войниците, хващаха ги за гърлата и се опитваха да си отмъстят за децата, като душаха техните убийци.

Всред тази дива бъркотия, докато ужасните писъци още ехтяха из двореца и се извършваха ужасните кървави жестокости, войникът, който беше не стража при градените врата, стоеше без да се помръдне на най-горното стъпало на стълбата, която водеше от галерията надолу. Той не вземаше участие в борбата и клането; само срещу жените на които се беше отдало да приберат  при себе си своите деца, и които се опитваха да избягат с тях по стълбата, той дигаше меча си, но страшният му изглед беше тъй ужасен, че бягащите предпочитаха да се хвърлят от стълбите или де се завърнат в ужасите на боя, отколкото да се изложат на опасността да минат покрай него.

— Волтигий е имал наистина право като ми повери този пост, — си мислеше войникът — Един млад и неопитен войник щеше да си остави поста и да се втурне в боя. Ако бях се оставил да ме примамят, щяха да избягат най-малко една дузина деца.

Докато той си мислеше тъй, погледът му падна върху една млада жена, която беше грабнала детето си и тичаше към него. Никой от войниците, покрай които тя минаваше, не можа да й прегради пътя, защото всички бяxe заети с други жени, и тъй тя стигна до края на галерията.

— Ето една, която на всяка цена иска щастливо да избяга! — мислеше си войникът. Нито тя, нито детето й са ранени. Да не бях аз тука . . . Женете се хвърли тъй бърже върху войника сякаш  хвърчеше, и той нямаше време да забележи нито нейното лице, нито лицето на детето. Той само насочи меча си срещу нея, а тя с детето на ръце се хвърли към него. Той очакваше в следния миг до я види заедно с детето й прободени на земята. Но в същия момент войникът чу едно сърдито бръмчене над главата си, и веднага след това почувства страшна болка в едното си око. Болката беше тъй мъчителна и остра, че мечът падна от ръката му на земята. Той се хвана за окото, улови едно пчела и разбра, че това, що му бе причинило такава болка, беше само жилото на това малко животинче. Бърже като стрела се наведе той де вдигне меча си, като мислеше, че не е късно да задържи бягащите.

Но малката пчела беше извършила твърде добре своята робота. В късото време, в което тя бе ослепила войника, на младата майка се удаде да премине покрай него и да се спусне по стълбата, и макар че се затича като светкавица след нея, той не можа да я намери. Тя беше изчезнала, и в целия голям палат никой не можа до я намери.

*

На другата сутрин същият войник заедно с няколко негови другари стоеше на стража пред градските врата. Беше още рано, и тежките порти бяха току що отворени. Но сякаш никой не очакваше, че тази заран те ще се отворят, защото никакви групи от полски работници не излизаха от града, както обикновено ставаше всяка сутрин. Всички жители на Витлеем бяха тъй ужасени от кървавата нощна баня, щото никой не смееше да напусне дома си — Заклевам се в меча си, — каза войникът като стоеше и гледаше надолу към тясната уличка, която водеше към вратата, — мисля, че Волтигий е взел глупаво решение. Щеше да бъде по-хубаво де се затворят вратата и да се претърси всяка къща на града, докато се намери момченцето, което успя да избяга на празника. Волтигий разчита, че родителите му ще се опитат да го изведат от тука, щом узнаят, че врата е отворена и той се надява, че аз ще го хвана имен тук на вратата. Но страхувам се, че тази сметка не е достатъчно умна. Колко лесно могат да прикрият детето!

И той почна да съобразява, че могат да се опитат да скрият детето в кошница за плодове, на някое магаре, или в някоя голяма делва за дървено масло, или пък между чувалите с жито на някой керван. Докато стоеше и очакваше, че ще се опитат да го надиграят по този начин, той съгледа един мъж и една жена, които бързаха по тясната уличка и се приближаваха към вратата. Те вървяха бърже и хвърляха уплашени погледи след себе си, сякаш бягаха от някоя опасност. Мъжът носеше една брадва и я държеше тъй здраво, сякаш беше равен със сила да си пробие път, ако някой му се противеше. Но войникът не гледаше толкова мъжа, колкото жената. Той видя, че тя е също тъй висока като онази майка, що успя снощи да избяга. Той забеляза също, че тя си бе наметнала дрехата върху главата.

— Тя си носи, може би дрехата така, — мислеше той, — за да скрие, че носи дете на ръцете си.

Колкото наближаваха, толкова по-ясно войникът виждаше да се отбелязва под дигнатата дреха детето, което жената носеше на ръце.

— Аз съм сигурен, че това е тази, дето вчера ми избегна, — мислеше той — Аз. наистина, не можах де видя лицето й, но аз познавам високия й ръст. И тя иде с детето си на ръце, без да се опитва даже да го прикрие добре. Неистина, не очаквах такова щастие.

Мъжът и жената продължиха бързия си ход чак до градските врата. Те сигурно не очакваха да ги спрат тука, и се доста уплашиха, когато войникът им препречи пътя с копието си.

Защо ни забраняваш аз отидем в полето на работа? — попита мъжът.

— Можеш веднага да минеш, — каза войникът, — трябва само да видя, какво е скрила жена ти под дрехата си.

— Какао има до гледаш ? — каза мъжът. То е хляб и вино, с което трябва да преживеем днешния ден.

— Ти, може би, казваш истината, — каза войникът, — но ако е така, защо тя не ми дава доброволно да видя какво носи?

— Аз не искам да го видиш, — каза мъжът. — И аз те съветвам да ни пуснеш да минем.

И той вдигна брадвата, но жена му си сложи ръката на рамото му:

— На влизай в кавга! — помоли го тя. — Аз искам де опитам нещо друго. Ща му дам да види какво нося и съм сигурна, че той не ще може нищо да му направи.

И с една горда и доверчива усмивка тя се обърна към войника и повдигна единия край на дрехата си.

В същия миг войникът скочи назад и си затвори очите, като ослепен от силна светкавица. Това, което жената държеше скрито под дрехата си, блестеше тъй ослепително, че той отначало не позна какво гледа.

— Аз мислех, че ти държиш дете в ръцете си, — каза той.

— Ти виждаш какво нося, — отговори жената. Най-сетне войникът видя, че това, що тъй ослепяваше и светеше, беше само един букет лилии, същи като тези които растяха на полето. Той едва ги гледаше.

Той си втикна ръката между цветята, понеже не можеше до се освободи от мисълта, че това, що носеше жената, беше дете. Но той усети само меките листа на лилиите . . . Той беше много разочарован и би арестувал в големия си яд мъжа и жената, но видя, че нямаше основание за такава постъпка. Когато жената забеляза смущението му, каза:

— Няма ли де ни пуснеш да си вървим?

Войникът дръпна мълчаливо копието си назад, което беше изправил пред вратата, и застана на страна,

А жената отново си спусна дрехата над цветята и гледаше същевременно с мила усмивка това, що носеше в ръцете си.

—- Аз знаех, че ти не можеш му сториш нищо, щом го видиш. — каза те на войника.

След това те бързо си тръгнаха, а войникът остана и ги гледаше чак докато са скриха. И като ги следеше тъй с поглед, струваше му се пак, че жената не носи букет от лилии, а същинско живо дете.

Додето още стоеше и гледаше след двамата пътника, той чу от улицата силен вик. Това беше Волтигий с няколко негови хора, които идеха бързишком насам.

— Задръж ги — викаха те. —Затвори вратата пред тях! Не ги оставяй да избягат!

И когато стигнаха до войника те разказаха, че са намерили дирите на избягалото дете.

Те го търсили в къщи, но то и там изчезнало, но те видели как родителите му бърже избягали заедно с него. Бащата бил един силен с посивяла брада човек, който носел една брадва, а майката — висока жена, която носела детето скрито под метнатата си през рамо дреха.

В същия момент, когото Волтигий разказваше това, на вратите се показа един бедуин, възседнал на хубав кон. Без да каже дума, войникът се хвърли върху ездача. Той го смъкна със сила от коня и го хвърли на земята. И с един скок беше на коня и се спусна по пътя.

Цели два дена войникът препуска по ужасната планинска пустиня, която се простира по южната част на Юдея. Той преследваше все още тримата бегълци от Витлеем и беше извън себе си, че този безплоден лов нямаше край.

— Тези хора сякаш имат дарбата да потъват в земята, — мърмореше той. — Колко пъти ги настигах тези дни и исках да хвърля копието си върху детето, и те все пак ми избягваха! Започвам да вярвам, че вече никога няма да мога да ги настигна.

Той се чувстваше обезкуражен, като човек, който започва де вярва, че се бори срещу нещо непобедимо. Той се питаше, дали самите богове не закрилят тези хора от него.

- Всичкият ми труд отива напразно. По-добре е да се завърна преди да съм загинал от глад и жега, в тази глуха пустиня — си казваше той.

Но тогава го обхващаше страхът от онова, що го очакваше при завръщането му, ако не изпълни мисията си. Той беше, който вече два пъти пропусна детето да избяга. He беше за вярване, че Волтигий или Ирод ще му простят..

— Докато Ирод знае, че едно от Витлеемските деца още живее, той ще страда винаги от същия страх, — си казваше войникът. — Най-вероятно е, че той ще се опита да облекчи мъките си, като ме разпъне ма кръст.

Беше по пладне; той страдаше ужасно от язденето през тази гола скалиста местност, по един път, който се виеше през дълбоки варовити насипи, където не лъхаше и най-слаб ветрец. Кон и ездач бяха близо до гибелта. От няколко часа войникът беше изгубил всякаква диря от бягащите и се чувстваше много по-обезкуражен от преди.

— Аз трябва да се откажа вече, — мислеше той. — Наистина, не вярвам, че си струва труд да се преследват по-нататък. Те сигурно ще загинат и без това в тази пустиня.

Докато продължаваше да мисли така, войникът забеляза в едно скала, която се издигаше близо до пътя, сводообразния вход на една пещера.

Той веднага подкара коня си към входа на пещерата.

— Ще си почина малко в тази хладна пещера, — мислеше той. — Може би тогава ще мога с нови сили да продължа преследваното.

Тъкмо когато искаше да пристъпи в пещерата той бе изненадан от нещо много странно. От двете страни на входа растяха два хубави лилиеви стръка. Те стояха високо и право, отрупани с цветове, които пръснаха една омайваща миризма на мед. Рой пчели ги обикаляха,

Това беше една толкова необикновена гледка, че войникът на-прави нещо чудно. Той откъсна един голям бял цвят и го взе със себе си в пещерата.

Пещерата не беше нито дълбока, нито тъмно, и когото той влезе под свода й, видя, че там си отпочиваха трима пътници.

Бяха един мъж, една жена и едно дете, които се бяха изпънали на земята, потънали а дълбок сън. Никога не бе чувствал войникът тъй силно да бие сърцето му, както в този момент. Това бяха именно тримата бегълци които той толкова дълго бе преследвал. Той ги позна веднага. И тука те лежаха спящи, без де са в състояние до се бранят, непълно в неговата власт. Той изведи с трясък меча си от ножницата и се наведе над спящото дете.

Предпазливо насочи меча си към неговото сърце и се целеше точно, за да може с един само удар да го премахне от света.

Но преди да го прободе, той спря за миг, за да види лицето на детето.

И понеже беше уверен в победата си, достави си жестокото удоволствие да разгледа своята жертва. Но като видя детето, зарадва се още повече, защото той позна малкото момченце, което беше виждал пред градските врата да си играе с пчели и лилии. — Да. разбира се, — помисли си той. — това трябваше отдавна да схвана. Затова и мразех аз винаги това дете. То е обетованият княз на мира,

И той пак насочи меча си, като си мислеше.

— Ако сложа главата на това дете пред Ирода, той ще ме направи началник на телохранителите си.

И докато той все повече приближаваше върха на меча си до спящото дете, казваше радостно на себе си

— Този път не ще може никой да го изтръгне от ръцете ми!

Но войникът държеше още лилията в ръката си, която той откъсна при входа на пещерата и докато мислеше тъй, една пчела, която се беше скрила в цвета, хвръкна и започна да обикаля около главата му и да бръмчи.

Войникът се стресна. Той си спомни изведнъж за пчелите, на които момченцето бе помогнело и това, че пак пчела бе помогнала на детето да избяга от празнина на Ирода. Тази мисъл го накара да се зачуди. Той се спря с неподвижен меч в ръка и се вслуша в пчелата.

Сега той вече не чуваше бръмченето на малкото животинче. Но като стоеше тъй съвсем тих и бездвижен, той поемаше силната и сладка миризма, която изпущаше лилията в ръката му.

Спомни си той тогава за лилиите на които момченцето бе помогнало и това, че един букет от лилии бе скрил детето от неговите очи и му помогна да мине през градските врата.

Той все повече се замисля подръпваше меча към себе си.

— Пчелите и лилиите му се отплатиха за добрините му — прошепне той сам на себе си.

Замисли се той и малкият това, че малкият бе направил веднъж една добрина и на него, и дълбока червенина покри лицето му.

— Може ли един римски легионер да забрави да възнагради една получена услуга? — прошепна той.

И сега той се бореше сам със себе си. Той си помисли за Ирода и за неговото желание да премахне младия княз на мира.

— Не ми прилича да убия онова дете, което ми спаси някога живота — каза той най сетне.

И той се наведе и сложи меча си до детето за да узнаят като се събудят, в каква опасност са били. Но той видя, че детето бе будно. То лежеше и го гледаше с хубавите си очи, които светеха като звезди.

(край)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

Ще ви се изявя

(из неделната беседа „Ще ви се изявя“ – 8. XI. 1942 г.)

Ако думите Ми пребъдат във вас и вие пребъдете в Мене, Аз и Отец Ми ще дойдем, ще направим жилище във вас и Аз ще ви се изявя.“

Ев. Йоан 14 гл.

Необходимо е всички хора да бъдат насърчавани в доброто Ние досега не сме работили истински. Едва сега настава една епоха, когато ще можем истински до работим за доброто. Мнозина се обезкуражават. Срещнеш някого, казва: тя моята се мина вече, остарели сме. Какво си остарял? Сега си тъкмо човек за работа. Човешкият дух не остарява Той се вечно подмладява. Ти може отвън да изглеждаш стар, но това е само една дегизация, като в театър.

Вие трябва да се занимавате с всичко онова което става в света. То е свързано с човека и допринася по нещо за неговото развитие. Ако дъждът пада на планинските върхове, тази вода слиза надолу, нищо не остава горе. Тя се събира в долините. Някой път ние приличаме на планински връх, и всичко, което пада върху нас, слиза надолу. Казвам: Този връх трябва да се обърне на долина. А пък някой път, като се превърнем на долина, ако долината е затворена, ако няма изтичане, може да стане езеро. За да бъдем щастливи, ние трябва да имаме едно правилно разбиране. Ние трябва да влезем в пряк досег с всички живи същества. Ти виждаш една мравка се движи, но не разбираш живота й. Казваш: Тя е мравка. Ако разбереш мравката, ти ще научиш един добър урок от нея. Ти гледаш пчелите. Ако разбереш техния живот, и те ще допринесат нещо за твоето развитие. Всяко животно допринася на твоето мозъчно развитие, на твоето сърдечно развитие в известна област.

Запример ако ги се молиш на Бога, ако ти обичаш Бога, главата ти ще расте в най-горната част на темето, отгоре. Ако развиваш милосърдието, на този дадеш нещо, на кучето помогнеш, на птицата дадеш, ти ще развиваш главата си отпред горе. Ако обичаш парите и искаш да ги събираш, ще развиваш главата си отстрани. Ако обичаш да ядеш много, ще развиваш главата си при слепите очи. Ако слушаш с внимание, ухото ти се развива. Всичко, което човек успява да извърши, то се дължи на вниманието. То е, което изгражда. Условията в миналото не са били така благоприятни. Следователно, нашият организъм не е създаден така, както трябва. За в бъдеще настават по-благоприятни условия за зрението, за устата, за ушите, за храненето, за дишането и ще имате един организъм по-хармонично създаден, отколкото сегашния.

Казвам: Има какво да се учи сега. Вие още не сте влезли в небето на човешката душа. На земята ще влезете в рая на една човешка душа, да видите колко е красива душата. Нашите райове, обаче, са празни, затворени, забравили сме как да ги отворим, поне другите да влязат, да видят каква красота има. Нас ни забавляват, че раят е някъде из пространството. Този рай, който е в пространството, това са нашите бъдещи условия и възможности. Обаче онази сила, която ща ни даде възможност да влезем в рая, е вътре в нас. Христос казва: Аз съм вратата. Щом обичаш Бога, ще влезеш през тази врата. Щом не обичаш Бога, тази врата е затворена. Що е омразата? — Затворена врата. Що е любовта? — Отворена врата. Любовта е отворената врата за всички възможности, за които човешката душа мечтае от хиляди години.

Истинските постижения на душата обаче, не са на този свят. Любовта не е за човешкия свят. Светът на любовта е за най-възвишените същества които в християнския свят се наричат серафими, херувими, — това е светът на любовта. Духовният свят е за ангелите, а човешкият свят с за човеците. Ако ние не можем да използваме условията на човешкия свят, тогава тия възможности ще станат една възможност за духовния свят. Ако едно дете, което влиза в първо отделение, не научи азбуката, как ще се научи да чете? Азбуката отваря пътят за четенето. Второто отделение отваря пътя за третото отделение, третото за четвъртото и т. н.

Сега аз искам да ви дам едно поощрение. Вие сами си внушавате, като казвате: Аз съм неспособен. Никога не казвай, че си неспособен. По-добре е да кажеш, че си способен. Ако някой ти каже, че си неспособен, кажи си: едно време бях неспособен, сега съм способен. Когато един физиономист видял Сократа, казва му: Ти си бил много женкар, обичал си много да ядеш, да пиеш. Сократ казва: „Всичко това беше, но сега го изправих с усилия. Прав си, такъв бях едно време, но сега не съм такъв“! Ето Сократовския девиз: Като ти каже някой: Ти си неспособен, ще му кажеш: Аз бях такъв, но сега съм способен. Като ти каже някой, че си лош човек, ще му кажеш: бях лош, но сега не съм такъв. Изобщо, като ви кажат нещо отрицателно, кажете едно време бях, сега не съм, туй е вярното.

Сега сте 10 пъти по-добри, отколкото едно време. Сега сте 20 пъти по-добри, отколкото преди хиляда години. Сега сте 30 пъти по-добри, отколкото преди 3000 години, сега сте 40 пъти по-добри, отколкото преди 4000 години; сега сте 50 пъти по-добри, отколкото преди 5000 години. Че това е прогрес. Вие някой път се подценявате, че някой бил имал голяма памет. Че когато се тури един филм, филмът говори, но учен ли е той? Във филма виждаме хора да се движат, но това действително ли е? Ние се самозаблуждаваме от преходните работи в света. Някой човек е учен, но хиляди души има, които са работили. Някой е чел, чел, чел, но туй знание не е негово. Той е учен човек, казвате, но то е написана книга, справочна книга. Няма какво да се хвали с знанието на всичките хора Той казва: Аз съм учен. Но това е благодарение на неговите колеги, които хиляди години са работили преди него. Аз съм учен, но другите са работили за моето учение. И аз ще трябва да работя за учението на бъдещите. Тъй щото, един ден ще бъдем всички на слънцето, на онова знание, което ще се разпространява в този свят.

Едно време който свиреше на цигулка, българите го наричаха циганин. Помня първият път, когато почнах да свиря на цигулка, и аз минавах за циганин. Казваха ми: Какво си научил тази циганска работа? Отговарях им: Като науча циганската работа, ще науча и другите работи. Колко цигани ми са свирили. Според мене, щом свири, не е циганин. Щом не свири циганин е. Сега гази циганската работа успя. По същия начин, сега хората мислят, че който е добър човек, той е будала. Но ако човек не може да се занимава с будалията на доброто в света, и с другите работи не може да се занимава. Един ден всичките хора ще се занимават с тая будалия, всички хора ще станат добри, ще видят, че доброто в света е което попита, а не злото. Доброто в света е което носи здраве, доброто е което носи свежест за човешкото сърце.

Един художник нарисувал една картинка, — нарисувал един планински връх, който представя идеалът, към който хората се стремят. В подножието на този връх той нарисувал хора, безброй хора, които искат да се качат на върха. Но щом един рече да се качи на върха, други го хване, дърпа го надолу. И постоянно един друг се дърпат. Никой не дава възможност друг да се качи преди него. Щом някой рече да тръгне, другите го потеглят, не могат да изберат кой да бъде пръв. Който и да е, нека тръгне. Едно и също е да бъдеш пръв или последен. Помнете че в природата вие ще имате условия да бъдете първи. Трябва ви само време. Дайте ход на хората да бъдат първи, и вие ще бъдете първи. Като не им давате да бъдат първи и вие оставате назад.

Желайте доброто на хората, желайте идването на Царството Божие на земята. Всеки ден ние да бъдем заети с тази мисъл и като станеш сутрин, да ти бъде приятно да искаш да дойде Царството Божие на земята. Сега хората се бият. Да ги оставим. Тия хора се опознават на бойното поле. Като хванат сега противника ранен ще го занесат в болницата да го лекуват. И като го излекуват, ще го затворят. Човещина има и в двете страни — лекуват своите врагове. В миналото не е било така. Като видят врага ранен, ще го утрепят. А сега ще го занесат в болницата, ще дойдат милосърдни сестри да го гледат.

В сегашната война целият невидим свят е зает. Цялото небе мисли. Небето е, което ръководи съдбините на човечеството. То иска да избере най-добрият начин, по който да се прекрати войната така, че от нея да излезе нещо добро. Да дойде любовта и да не искат хората за такива малки работи да се бият. Често ме питат, кога ще свърши войната. Казвам: ако знаете кога ще свърши войната, тя ще продължи. А ако не знаете кога ще свърши, по-рано ще свърши. Затова не желайте да знаете. Ще видите.

Всички народи са като синове на Бога. Един народ не трябва да измъчва другите народи, това не е волята Божия. Да вземем запример англичаните, много користолюбиви хора са. Четиридесет милиона души са, а колко милиона квадратни километра земя владеят. Ако те признаваха, че Бог е Любов, трябваше да повикат другите народи и да им кажат: Елате, братя, имаме доста земя. Не е навсякъде населена, елате да живеете. Това можеха да направят и други народи, които имаха повече земя. отколкото им е нужно. Сега ний мислим. че сме много културни. Всички сме културни, пък сме взели Божиите блага, не искаме да дадем на онези, които искат от нас. Не само между народите е това, но същото е като дойдем и до религиозните разбирания. Всеки един народ иска да има еднаква религия. В България искат да бъде само православието. Но християнството не е православие. Християнството е наука за побратимяването на народите.

Христос казва „Ако словото ми пребъдва във вас, и ако вие пребъдете в мен, т. е. ако пребъдете в любовта, ако силата на любовта пребъде във вас, аз и Отец ми ще дойдем ще направим жилище във вас и аз ще ви се изявя.“ Сега като ви говоря, казвате: Тия неща са невъзможни. За любовта, за надеждата, за вярата, няма нищо невъзможно. За вярата има само едно невъзможно на 10.000. За надеждата 2 невъзможни на 10.000, значи остават 9998 възможни. А за любовта 10,000 — всичко е възможно. Всички ние трябва да се опретнем за възможното в света, да го направим.

Сега вие седнете на трапезата, погледнете 250 грама хляб, казвате: Какво ще се прави, не стига хлябът. С 250 грама хляб вие можете да нахраните 1000 души. Нали Христос с 5 хляба и 5 риби нахрани 5000 души? Казвам: вие с 250 грама хляб можете да нахраните 1000 души. Възможно е това. Ето каква е моята идея. Ако вие ми дадете една чаша вода, аз може ли да напоя с тази чаша хиляда души? — Това не е възможно. Но ако тази чаша или това шише е свързано с едно езеро, с едно каналче, как  мислите, не може ли да напоите 1000 души? И 10.000 може да напоите с вода. Ти, човекът, ако се свържеш с Божествените възможности, можеш всичко да направиш, но сам, като едно шише, не можеш. Ти като си свързан с Божествената любов, всичко е възможно, всичко е възможно в любовта на Бога. Защото нещата са възможни там, дето е разумността и добротата.

Ние не трябва да си противодействаме, но да се насърчаваме един други. Като седнеш на масата и видиш 250 гр. хляб. пожелай на всички хора в света да стане по 1 кг., увеличи го. Ще видиш, че след 3 - 4 дни и ти ще имаш 1 кг. хляб. Ти имаш 5 лева в джоба си. Пожелай на някого да спечели 100 лева. С това ти помагаш на себе си. Пожелай на този човек да спечели. Туй. което пожелаеш, то става в света. Ти желаеш да си съградиш къща. Туй. което ти желаеш, става в света. Всичко онова, което искаме в света, става с нас и с другите. Следователно поддържай тази сила, която гради.

Поддържай Божественото, и то ще дойде до тебе. Един ден хората ще пожелаят и заради тебе. Казвам: Ти желаеш да свършиш училище, а някой вече го свършва. Ти си остарял и искаш да се подмладиш, някой се е подмладил вече. Пожелай за другите и твоят ред ще дойде. Не е мъчна работа един стар човек да се подмлади. Не е мъчна работа да направиш леда на вода, само огън трябва и трябва да знаеш как да го стопиш. Мъчно е когато няма огън. Тогава ледът остава. Старият, като разбира законите на любовта, лесно ще се подмлади. Всеки човек който не иска другите хора да станат добри, той става лош. Всеки човек, който не иска другите да станат умни, той става глупав.

Дойде някой и казва: Какво да правя: болен съм. — Желай здравето на другите хора и здравето ще дойде и до теб. Искаш да учиш, желай учението на другите хора и то ще дойде и до теб. Искаш богат да станеш. Желай богатството на другите хора, и до теб ще дойде. Давам ви едно педагогическо правило. Желайте доброто, желайте разумното. Говорим за разумното в света. Желай доброто на едно куче, желай доброто на едно дърво, желай доброто на едно цвете, желай доброто на извора, който тече. На всичко онова, което е живо в света, желай доброто, желай му доброто, понеже Бог се проявява. Като не желаеш доброто, ти спъваш Божия прогрес, спъваш и себе си, понеже всичко, което става в света е свързано с нас.

Щом човек изгуби любовта, той се прегърби, свие се, всичко се свършва. Щом хората изгубят любовта, всичко се свършва. Щом хората спечелят любовта, всичко идва. Казвам: не скъсвайте нишките на любовта. Нишките на любовта никога не се късат. Всеки, който има любовта, който люби, той пази тази нишка. Има една нишка в света която не се къса — и в ада да бъдеш, тя те държи. Може да се мъчиш. Един ден Господ ще те извади, ще каже: ти можеш ли да обичаш? — Не мога. Той пак те тури вътре. Печеш се, печеш се в ада и пак те извади навън. Пита те: Можеш  ли да обичаш? — Не мога. Пак те тури. Като кажеш: „Мога да обичам“, веднага той ще те изтегли нагоре и се свършва работата, дотогава, докато казваш „не мога“, Той ще те туря в ада. Ще седиш да се печеш там. Този божествен огън ще те застави да обичаш. Няма нещо по-красиво от човек, който може да желае доброто. Виждаш някой да обича, желай му доброто. Виждаш някой да пее, желай му доброта. Виждаш някой ходи, желай му доброто. Виждаш някой добре облечен, желай му доброто. Каквото и да прави човек, желай му доброто.

Да благодарим на Бога за всичко, което ни е дал. Благодари, че вятърът духа. Благодари, че слънцето грее. Благодари за всяка светла мисъл, която идва в ума ти. Благодари за всяко топло чувство, което изпълва сърцето ти. За всичко онова, което Бог върши, да благодарим. Да благодарим за условията и възможностите, които Бог ни е дал. Да бъдем доволни. Да започнете по-малко да се тревожите, и повече да учите.

Дръжте в ума си, в сърцето си и в душата си светлия образ на Този, който всичко ви е дал.

Из беседата държана

от Учителя на 8. XI. 1942 г.

София — Изгрев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЗВЪНА НА КАМБАНИТЕ

Топят се на скръбни навеи саваните,

топи се в сърцата вековният гнет.

Залязват на дни потъмнели керваните,

запяват певците на новия свет.

*

Певците — на празник невиждан камбаните,

те властно към слънчев живот ни зоват,

а чезнат край трона на злото събраните

злокобни фантоми на стария свет.

*

Топи се ледът във душите, от века сковани,

и пеят навред размразени „води“:

— Да славим Твореца днес ний сме призвани,

о, ние. мильони

души възродени,

в които Христовият дух се роди!

*

Без болка заздравят на страдащи раните,

облъхнати с химна на новия свят.

Люлее простора звънът на камбаните —

мильони души се пробуждат и дивно цъфтят!

В. Събев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЗВЪНЕТЕ, КИТАРИ!

О, чуйте — тържествена песен звучи!

Опънали пеещи струни ефирни,

изплели китари от живи лъчи

крилати души са запели над тми непрозирни.

*

Звънете китари! След вас ще запеят

душите допили вековния сън!

Звънете с магичния химн на Орфея —

да падат окови пред вашия звън!

*

Хилядозвучно звънете, китари!

Сред мрачния хаос, що днеска цари,

да рухнат навсъде вси идоли стари,

и вместо ненавист любов да гори!

*

Часът ви за устрем развързан удари —

изтича веч срока на тъмния княз!

Божествени химни запейте, китари!

Стопете в душите вековния мраз!

В. Събев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Любомир Лулчев

ПИСМА ДО ПОЗНАТИ И НЕПОЗНАТИ

(продължение от бр. 302)

Любезна сестра,

Твоят въпрос е доста сложен и труден, защото е смесено човешко с Божественото. И ако не беше твоето подчертано желание и молба да можеш да стигнеш до едно разбиране не на обикновена жена, а на ученичка, която иска съзнателно да изпълни волята Божия, колкото и трудна да е тя — не бих отговорил така. Твоите страдания, които така хубаво и подробно описваш сочат на една силно развита наблюдателност.

Но да дойдем на въпроса. Ти търсиш изход на една любов, на която, както се изразяващ си пожертвала младините си. Твоето описание е подробно, старателно, искрено, но, смятам, че в него все пак има едностранчивост.

Така, например, говориш за неговата ревност (нетърпима както я наричаш) и която те докарвала до невъзможност да понасяш някой работи и отношения и те е заставяла да се оплакваш на други, което го е дразнело още повече. При това наричаш ревността болест — и би трябвало да се отнасяш като с болен човек, а сама признаваш, че е имало случай когато ти съзнателно си наливала масло в огъня . . . Но това е външната страна на работата. Има друга вътрешна, с която бих искал да те занимая.

Живота е едно голямо училище. Любовта е там учител за всички. И тия, които го слушат, минават винаги сполучливо всички препятствия. Но които се отделят от него, изпитват много страдания. Странно е, че най-често те смятат тия страдания като причинени от любовта, когато те идат тъкмо когато напуснем любовта . . .

Твоят случай е още по-особен, защото ти си била определена да минеш една изключително бърза еволюция, поради голямата жажда за знание, която си имала.

Този приятел, на когото ти тъй хубаво описваше недостатъците, е имал и достойнства, които сега си позабравила и които са те накарали да съсредоточиш някога вниманието си и да го обикнеш с всичката си душа, както се изразяваш. Тези негови достойнства не са се загубили, а само са изчезнали от съзнанието ти, защото си привикнала да ги виждаш всеки ден и си ги обезценила. Този именно приятел е бил средството, с което Провидението е искало да си послужи за да те запознае бързо и без повторение с всичко което ти е било необходимо за бъдещата ти работа. То ви е дало именно този живот, взаимни радости, в които сте се чувствали, като в Божествен свят (според собствените ви думи). Турено е било началото на една любов, или по право възобновена е била една любов от през вековете, която те е водила все по-високо и по високо. И в огнивото няма огън и в кремъка също, но при срещата им се раждат искрите, които дават началото и на най-силните огньове. Теб те учеха чрез тая най-хубава възможна любов . . .

Но незабелязано дойдоха страданията. Ти трябваше да се подигнеш. Твоята любов трябваше да се разширява, вдълбочава и извисява. Същият тоя човек трябваше да ти даде представа и за най-голямата радост, и за най-голямото страдание. Гамата трябваше да мине от най-високите до най-низките тонове. Това беше трагедия и за него, и за тебе — и той е изживявал страданията двойни, защото е трябвало да ги причинява на любим човек . . .

Твоята любов трябва да става все по възвишена. Да обичаш царския син е лесно; да обичаш отхвърления, нисшия, врага — това иска домогване до Божествената любов. Ти трябваше да се подигнеш до тази любов, за да може от нейния връх да видиш обширния простор, който щеше да ти донесе знанието, за което жадуваше душата ти. В тая амплитуда — между най-любимия и врага — се крият всичките възможности на любовта!

С тоя, който най-много те е обичал тука на земята, ти трябваше да достигнеш до тия висоти на посвещение, за да можеш да преодолееш и самата смърт, защото великото знание не се дава на обикновени смъртни. Само с любовта, преодоляваща всичко, се минава над тоя праг, от който обикновените хора се много страхуват и смятат за край на всичко, когато тъкмо зад него се отваря още по обширен свят! Ти вместо да се стремиш да се облегнеш, в тия трудни моменти, на самата Любов, на Бога, за да понесеш всичко като твоя лична задача (неразрешими задачи не се дават от Разумното!) ти си се отклонила и по тоя начин задачата е останала недовършена.

„Любовта се показва в най-голямата нищета“ — казва Учителя. Ти си се уплашила от тая нищета, в която ти се е показал твоя любим и с това си изгубила възможността да вземеш най-високата нота, да достигнеш най-високия връх, към който твоята жажда за знание те е подтиквала . . .

Отхвърли човешкото и личното макар за момент на страна и тогава Божественото в живота ти, ще ти стане ясно.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...