Jump to content

9. Наука и възпитание. Човек и Вселена


Recommended Posts

НАУКА И ВЪЗПИТАНИЕ. ЧОВЕК И ВСЕЛЕНА.

„Трудът и честността, които бяха препоръчани на нашите прародители като предпазни мерки против злото, днес са премахнати навсякъде. Честният труд днес се счита за унизителен. Да се работи, но как? Ето въпроса”.

УЧИТЕЛЯТ

„Наука и възпитание” - 1896 г., печатано във Варна

Преди повече от 100 години, в края на миналия век (1896 г.), Учителят Петър Дънов, след завръщането си от САЩ публикува една малка книжка, наречена „Науката и възпитанието. Началата на човешкия живот” в печатницата на К. Николов във Варна. Въпросите, разглеждани в нея, не са загубили съвременното си звучене и днес, в началото на XXI век. Мнозина от познавачите на неговото учение поставят съдържанието й като крайъгълен камък в по-нататъшната му просветителска и апостолска дейност сред българския народ. Сега може да се твърди с увереност, че поставените и разяснени въпроси от Учителя далеч надхвърлят границите на българските земи и придобиват общочовешко звучене. Днес, когато след толкова години се връщаме отново към нейното съдържание, нямаме ни най-малкото намерение да й правим „ревизия” или да противопоставяме едни или други факти. Нашата цел е да покажем отново позабравените в сивото ежедневие от нас Истини, които са вечно действащи закони, принципи в човешкия живот и Природата. Нещо повече, съдържанието на материала с течение на времето е придобило остра актуалност, то ни помага да посрещнем като човешки същества новите неизвестности в областта на космическите изследвания за Природата. Все пак, кое е основното, центърът в казаното от Учителя? - Основното са действащите лица: Човекът и Природата. Човекът като човешко същество в неговата действителна физическа, духовна и Божествена същност - един микрокосмос и Природата с нейните вечни закони - принципи. Основни моменти в разглежданите въпроси са отношенията и взаимовръзките на човека със заобикалящата го видима и невидима Действителност и отношението на целокупния човешки живот към Живота във Вселенския организъм.

За съжаление и днес, както и в далечното минало, ние продължаваме да поставяме човека и неговите егоистични желания в центъра на събитията в Природата. Там ли е нашето заслужено място, кога извоювахме този висок пост и с какви методи и средства?

Още преди няколко века с многобройни жертви се показа, че земята не е център на Вселената, нито че Слънцето е единственото небесно светило. Земята зае своето заслужено място във Вселенското планетно многообразие и хармонична подреденост, само човекът си остана „недосегаем” на своя величав пиедестал. Ние продължаваме и в днешно време да приравняваме всичките свои действия само към нашето физическо съществуване.

В целите на своите постъпки забравяме, игнорираме и изпразваме света от всичко друго РАЗУМНО извън нашето човешко съществуване. Налагаме своя ограничен хищнически авторитет навсякъде, където стъпим, използваме средства и методи, които само на нас са ни удобни. Природата без колебание или закъснение веднага ни отговаря и тогава, пак в своето заблуждение, търсим причините за нашите нещастия в Нея и никога в самите нас. Има ли промяна в това човешко поведение през изминаващото столетие? - Съществена - едва ли! Единствено се стремим да разширим кръга на нашите егоистични стремежи в група от държави или общества. В тях въвеждаме един измамен върховен ред. който служи на тези наши стремежи. И така, законово защитени, създаваме правови държави и общества, в които законите се поставят над всичко. Но чии закони? - Тези закон, които в крайна сметка са продукт на ограниченото в материалистически рамки човешко разбиране и виждане. И тогава в тези удобни за обществения ред законови рамки се опитваме да впримчим и духовните познания на човешкия род. Официално всеки елемент от духовното познание, всяка религиозна форма, стига те да не са реакционно изявени за съществуващия тип общество, са легитимни. Те могат да осъществяват своята дейност, но тази дейност, ограничена в рамките на законността, винаги е подчинена на условието за запазване на държавността. По-точно: на човешките закони, създаващи материалистически рамки на обществения и държавен ред. Къде остава свободата на човешкия Дух? Тя явно съществува и не е окована във веригите на егоистичните ни виждания за света. Той, Духът, се вдига и е над нашите, в момента погрешни, разбирания. В тази обстановка, когато Духът реално не е активен, всеобщ участник в човешката ни практика, какви ще бъдат резултатите от тази практика? Може ли да вървим така напред и нагоре, с какво качествено ново ниво ще се повдигне обществото, в частност всеки човек? Реално в тази обстановка единствено на Свободата на Човешкия Дух остава изборът чрез пълна физическа саможертва да се повдига човешкото общество. Многобройни са примерите на тези саможертви във всяка една сфера от нашия живот. Всяко отклонение от стандартните рамки, поставени от нашите ограничени виждания за Човека и Природата, се заплащат скъпо от самите нас, до кога?

Джордано Бруно е изгорен жив на клада за своето твърдение, че Слънцето е обикновена звезда и че около всяка една звезда има планети със живот. Галилео Галилей, за да не последва неговата участ, се отказва от твърдението си, че Слънцето има петна и Земята е във форма на кълбо и се върти около него. Христос, Сина Божи, който дойде при хората като духовен учител и вестител на ерата на Любовта, беше разпънат от нас на кръста. Неговата единствена вина беше в това, че ни научи да виждаме и другата страна на нашето съществуване - духовната си същност. Левски, който запали огъня на Светостта и Свободата в българските земи, доказа на практика неразривната връзка между времевите цикли и триединния човешки живот: „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас променя и ние него” - беше предаден и обесен. Но успя да остави един достатъчно настойчив въпрос: „Народе???“. Кой днес може да отговори на този достатъчно настойчив въпрос?... Примерите са многобройни както в нашата история, така и в историята на другите народи. Докога всичките тези духовни, високо просветени личности, носители на новото виждане за човека и Вселената, ще бъдат гонени, унижавани и физически унищожавани от представителите на властта, подтиквани от официалната наука, църква и човешко невежество?

Мнозина от нас показват историята на научните открития на нашия ХХ-ти век като огромен напредък в живота на човечеството, на земната цивилизация. Същият този ХХ-ти век проявява същата суровост и невежество към умовете на човечеството, както и във вековете на най-голямо мракобесие - само методите са станали по-изтънчени. Големият обем и качество на научните открития и тяхното приложение в живота би трябвало да научи човечеството на нещо по-добро, но явно те го учат единствено на по-изтънчени методи за заробване, унищожение и НЕПРЕКЪСНАТИ ВОЙНИ. Къде грешим ? - Едва ли в съдържанието на самите научни открития, по-скоро в тяхното приложение. Нека си признаем - откритията, които водят човечеството по възходящите пътища на развитие, не идват от т. н. академични среди. Когато отправим малко по-задълбочен поглед върху личностите, които ни поднасят научните истини, ще видим, че те ни поднасят новото в природознанието, когато не са били окичени с научни титли. В частност това титулуване идва по-късно или често никога. И когато направим още един преглед на историческите научни личности, по-точно в техния заден двор, откриваме с натрапчива закономерност и постоянно във вековете поведение на чудовищен деспотизъм към светлите умове на човечеството. И това поведение не е дошло някъде „отгоре”, а от самите нас. Явно още не сме изкоренили животинското естество на нашия свещен егоизъм, то винаги взима превес, когато се покажат кълновете на новите идеи и мисли за по-добър и светъл живот. И този факт, за съжаление, е закономерно явление във вековете на човешката история...

Къде се крият причините на пълния с недъзи обществен ред? Отговорът е еднозначен : в самите нас. Както в човешкото общество, така и в отделния човек са в непрекъсната борба два основни закона, два центъра, около които се движи човешката еволюция. Първият закон, това е законът за самосъхранението, а вторият - законът на дълга. Във времеви план, първият закон е възникнал и действа още от началото на ерата на човешкия род - т. н. от нас първобитен човек. Законът за самосъхранението е бил жизнено необходим на човека, за да оцелее и се приспособи в безмилостните условия на планетата Земя преди милиарди години. Без неговото действие е било немислимо човешкото възрастване и изправяне, не би могло да се създаде човешкия ум - най-съвършеното оръдие за работа в материални условия. Подчинявайки се на закона за самосъхранението, човек има предвид изключително своя живот и щастие, по-точно - живота и щастието на отделния индивид. В изпълнението на закона всичките други същества трябва да служат на неговите интереси за щастие. Това щастие с течение на времето човек схваща в неговия най-материален израз: да яде, да пие, да се весели, да се чувства охолен и да има свобода да върши каквото му хрумне. Тогава самосъхранението е породило себелюбието, а себелюбието е покварило душата, поробило разума, потъпкало правдата, потушило съвестта, създало робството във всичките му форми, изгонило истината и заточило добродетелта. Роден е свещеният егоизъм, който започва своето пътуване във вековете на човешкото съществуване и приема все по-деликатни и примамливи форми. И днес все още се издигат паметниците на себелюбието като свидетелство на всичко, което се е вършило в миналото. И днес, за съжаление, опитът показва, че във всекидневния ни живот страстите владеят, а разумът слугува. „От този факт страда днес нашето общество. Понеже не избираме онова, което разумът ни диктува, а. напротив, онова, към което страстите ни влекат. Обаче всеки знае. че страстите са слепи и неразумни. Тогава не е възможно една сляпа сила да ни ръководи в пътя на добрия и просветен живот. Кой е онзи народ, който е успял под такова ръководство? Има ли поне един пример в историята? Нито един. Всеки народ или общество, което се е оставяло да бъде ръководено от-тях, безвъзвратно е пропадало под ударите на съдбата. Но можем ли да мислим, че нашата участ ще бъде по-добра, ако не обръщаме внимание на СПРАВЕДЛИВОСТТА и ЧОВЕКОЛЮБИЕТО. Съмнително е.” - Учителят.

Природата не закъснява и възстановява своя върховен ред: „Събитията в света не се управляват от нашата воля. нито пък животът, взет в неговата целокупност, се урежда и устройва според нашите детински схващания. В природата има закони, и то неизменими, които движат човека напред, без да го питат дали техните действия са съгласни с неговите възгледи или не”. Покрай първата еволюция на човека с действащ активно закон за самосъхранението, Природата поставя в живота на човека втората еволюция - Еволюцията на Дълга. Наред с първата цивилизация на себелюбието тя внася културата на Любовта. Така действа Мировият Дух, замествайки първата еволюция на първобитния човек с втората - на духовния. Носителят, Предвестникът на Ерата на Любовта е Синът Божий Христос.

Разглежданите по-горе два закона - за самосъхранението и дълга, представляват двете противоположни страни на нашето човешко общество. Те са онези два центъра, около които се върти цялата наша човешка практика в живота на Природата. Двата центъра на нашия живот разкриват историята на миналото, сегашно и бъдещо съществуване и развитие на човешкия род. Тези два центъра пораждат и два вида основни сили, които се борят за първенство в човешките умове. И едните, и другите представители на тези сили се опитват да убедят с огромни усилия цялото световно общество, че техните стремежи, желания и цели са най-добрите и че с тяхното идване на власт всичко ще тръгне към по-добро. Но всеизвестно е, че всичко в Природата се подлага на опит, в който опит всичко може добре да се прецени. Явно, силите, които действат в живото ни, се ценят според качеството на произведената енергия, която причинява полза или вреда както на личността, така и на обществото. В крайна сметка всичко се свежда до следното: ПОЛЗА, във връзка с възрастване и съживяване на човешкия организъм, в който душата действа, или ВРЕДА, констатирана по разстройството на същия този организъм. Това е общовалиден закон, Принцип в целокупния живот на живата Природа.

В този Принцип нашият ум е, придобил истинско мерило, което достатъчно ясно показва кои от явленията са подходящи и съобразени с истинската човешка триединна същност и кои - не. По-точно казано : характерът на всяка по вид дейност в живота ни се определя по своите последици и резултати в полза или вреда за нашето съществуване.

За жалост, във всекидневния живот човешкият ум е подложен на пагубното влияние на нашите страсти. Нашето човешко естество страда от това, че хората в обществото избират онова, към което страстите ги въвличат, а не към онова, което разумът им диктува. Страстите са рожба на закона за самосъхранение, те са слепи и неразумни. Историята на човешкия род многократно потвърждава, че всеки народ и общество, които са оставени да бъдат ръководени от тях, безвъзвратно са пропадали и загивали под ударите на съдбата. Къде е посоката, в която трябва да се движим? - Всеки човек трябва изново да се роди от духа на истинския живот, ако иска да влезе в условията на новия за нас Вечен живот, вечен в естеството на енергиите, които пребъдват в него.

Двете мощни сили, които могат да му помогнат да поеме този единствено верен и правилен път, са науката и възпитанието. Възпитанието трябва да предхожда науката в първоначалния етап, след което тяхното движение става паралелно. Колкото и Марксически да звучи, единственото място, където се създават условия за посяване и израстване на действително възпитана човешка личност, е СЕМЕЙСТВОТО. То продължава да е градивна клетка на каквото и да е по форма общество. Разбира се, в нашето еволюционно развитие ние търпим промяна, променя се формата и съдържанието на семейството. Силите, които действат в него, представени от човешките индивиди, променят своя характер, променя се тяхното място на действие, дава се предимство на този род сили, които' работят с втория закон - на Дълга и Любовта. Каквото и да говорим в момента, каквито и теории да развиваме, ние трябва да знаем, че на Майката е дадено върховното право за възпитание на детето, а оттам - и на цялото общество. И когато искаме да определим към кой от двата закона принадлежим и какви резултати можем да очакваме в бъдеще, единствено трябва да погледнем за степените на отношението в обществото и законите в него към семейството и по-точно към майките. Друг критерий за оценка на типа държавност, освен наличието на най-високи права и възможности на майката в семейството и обществото, няма. Така, както Природата е Майка на всичките енергийни форми, независимо от тяхното съдържание, така също и жената в момента е Майка на детето, Човека - най-висшето творение по замисъл на Всемира. Тя държи ключа на Любовта, най-висшата сила във Вселената. Майката е тази, която познава и прилага вътрешните закони, които управляват душевния живот на човека. А възпитанието е именно резултатът от действието на тези закони. Истинското възпитание е необходимо, за да се даде права насока на умствената дейност и разумно прилагане на придобитото знание, което трябва да спомага за съграждане на живота, а не за неговото разрушаване.

Другата сила, на която трябва да дадем достойно място в нашият живот, това е науката. Нейна е задачата да изработи прави съждения и истински възгледи за целокупния живот, който функционира в Мирозданието. Във възможностите на науката е да повдигне завесата, която ни отделя от по-напредналите в еволюционно развитие човешки същества. Тогава каква ли удивителна картина би се открила пред нашият учуден поглед? - Пред нас ще бъдат застанали същества, силни в знание, мъдрост и добродетел. И това време не е далеч. В научните познания е настъпил моментът, в който те се отърсват от съмненията в своята дейност. Науката като цяло върви по пътя на изчистване на т. н. научен скептицизъм, който е внесен при установяването на т. н. „научни истини”. Не е тайна, че много от тези „истини” е трябвало да рухнат пред новите „внезапни” и от „никъде” възникнали научни факти и открития. Въпреки тези красноречиви, постоянни примери, дори и в днешно време на много от явленията, необясними с апарата на науката, не се обръща достатъчно внимание или се игнорират. Ако съвременната наука не преодолее тази своя слабост, този свой скептицизъм, то той ще се превърне в едно нейно общо неверие. Неверие, родено от тъпоумие и невежество, чийто стремеж е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие. Не е ли дошло отдавна времето, когато научното познание трябва да впрегне своите сили, за да изясни т. н. „надсетивни явления”? Съвременните учени трябва ясно да осъзнаят, че всеки един клон от научните познания е врата към необятното Духовно познание, в техните сили. възможности и ръце е ключът за отварянето на тези врати.

Физическият човешки живот в материалния свят е с променлив характер, което произлиза от самото му устройство, от самата му структура. На учените е известно, че материята постоянно губи от своята енергия поради лъчеизпускане в пространството; къде отива тази енергия засега те не знаят. Но едно може да се твърди с увереност - че тази енергия не се губи. В настоящия момент от нашето развитие за нас е особено важно да познаваме и използваме силите, които действат отвън в Природата и силите, които функционират вътре в нашия живот. Човешкото същество е в центъра на уравновесяване, познаване и ползване на тези сили. Негов най-мощен инструмент за работа с тези сили е неговият разум. По тази причина, когато се даде пълна свобода и простор на действие на разума, когато му се даде правото да поеме ръководството на човешката дейност, само тогава може да се внесе поправка в неестествения ред, който царува днес в човешките общества.

Силите в нашия живот и вън от него, в Природата, са подложени на непрекъснати преобразувания и самият човек се явява една велика лаборатория на живота. Но какво всъщност представлява човекът? - „Човекът е нещо повече от ум, от сърце, от душа и дух. Някога човек е бил ум. но сега е повече от ум: някога е бил сърце, но сега е повече от сърце; някога е бил душа, но сега е повече от душа; някога е бил дух, но сега е повече от дух. Като съберете ума, сърцето, душата и духа на едно място и получите от тях едно сложно съединение, получавате това, което наричате човек. Човек носи качествата на ума, на сърцето, на душата и на духа заедно, но сам по себе си човек е същество, което по качества не прилича на отделните елементи, които го съставят. Навярно в съединението влиза нещо ново.”

В човека се крият онези първични елементи, от които може да се създаде един разумен живот, в него е тази великата лаборатория, в която той може да започне превръщания от и в самия себе си. Във всеки един от нас са вложени първичните елементи, първоначалните принципи, по които се е създала цялата Вселена. И в това няма нищо мистично и 'Тайнствено. Ние сме в състояние с нашата триединна същност във Вселенското ни естество да изградим всичките елементи на човешки разум, който в своята възрастваща еволюция е Вселенски Разум. Но, предупреждава строго Учителят: „Над едно нещо трябва да се бди: първо, да не се похаби вътрешната сила на човека, която превръща елементите на физическия свят и ги оползотворява за своето развитие и растеж, и второ - да не се пропуснат условията, които му дават възможност да постигне тази цел. Тук е тайната за успеха на всеки разумен живот.”

26.03.99 г., Русе

КАНИСКА

______________________________

ЛИТЕРАТУРА

1. Дънов. П. К., „Науката и възпитанието. Началата на човешкия живот”, Печатницата на К. Николов, гр. Варна, 1896 г.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...