Ясновидец

[Ани]

ЯСНОВИДЕЦ

Всеки орган на човешкото тяло трябва да се развие. Очите също трябва да се развият. Забелязано е, че в очите на ясновидците, около зеницата, стават особени промени. По тях се познава степента на ясновидството. Някои учени оспорват ясновидството, но аз твърдя, че съществува ясновидство. Има ясновидци и в Европа, и в България. Има хора, в които ясновидството е в спящо състояние; у други е почнало да се развива.

По известни петна в очите се познава, че ясновидството е почнало да се развива. В очите на ясновидеца има особена светлина. Тя иде от невидимия свят.

И не бива да се обезсърчавате, че не виждате (като ясновидци), защото ако вие имахте ясновидство преди Любовта, щяхте да се отчаете в живота.

Някой иска да бъде ясновидец, но главата му ще побелее от ясновидството - като ясновидец той ще вижда доброто в хората, но наред с доброто ще вижда и лошото в тях; като ясновидец той не подозира, че първо в себе си ще види лоши черти и прояви, които по-рано не е виждал, и ще започне да страда и да се измъчва. В такъв случай, докато човек не се е приготвил за ясновидство, за предпочитане е да не вижда всичко; като знае това, Невидимият свят не събужда човека преждевременно за дарби, за които още не е готов. Затова казвам: не желайте да се отворят очите ви преждевременно.

Този, който е ясновидец трябва да бъде мъдрец, да употреби на място своето ясновидство.

Учителя

„Учителят беше ясновидец от най-висока степен и виждаше всичко не само около себе си, но и всичко, което става по цялата Земя и в целия Космос, виждаше в миналото и в бъдещето.“ ⁴⁹

Влад Пашов (1902-1974)

писател, издател, астролог

„Имаше един старинен военен закон, според който на всеки 25 000 новобранци, един се освобождаваше от военна служба, ако изтегли билетчето на което пише: „Да“. Учителят се явява пред комисията и казва: „Аз ще изтегля билетчето!“ Бръква в сандъчето, изважда билетчето и го подава на комисията - „Да“, тъй се освободи Учителят от военна служба. След това той никога не бе викан от военните нито през войните, нито след това. Когато го запитахме как така е станало, че военните власти не го закачат, той ни разказа този случай.“ ⁴⁶

Борис Николов (1900-1991)

естественик, писател

„Скоро след революцията в Русия, през 1923 год., един ентусиазиран младеж беше успял през Германия да отиде в новата Съветска страна. През първите години той бил в контакт със семейството си, но скоро след това изведнъж престанал да пише.

Цели двадесет години неговите близки не знаеха нищо за него. Нито чрез хора, нито чрез легации можеха да разберат жив ли е поне.

Един ден срещнах по-възрастния му брат. Той бе твърде загрижен. Считаше, че брат му не е между живите. Казах му: - Николай, ще отида горе, на Изгрева и ще попитам Учителя за Васил. Може би все пак е жив!

Бяха изминали много години, откакто познавах Учителя и вярвах в неговите големи възможности. Беше ми чудно и непонятно, но фактите потвърждаваха силите му и при всяка трудност се обръщах към него. За мен той бе фар в бурното море на живота. Винаги Учителя намираше светли и обнадеждаващи думи. Знаех, че той и сега ще намери начин да смекчи болката на това семейство.

- Питай го - отвърна Николай, - но сега е 1943 г., а Васил замина за Съветския съюз през 1923 година! Цели двадесет години! Ако бе жив, щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него, той бе любимото и дете ... Питай! - завърши той, опитвайки се да скрие от мен отронените сълзи.

Следната вечер беше пред утринна беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Зачаках и аз. Когато дойде моят ред, аз го помолих да ми отдели няколко минутки. Знаех, че той винаги вечеряше преди залез слънце и се почувствах неудобно, задето го задържам.

- Извинете ме, моля, но идвам по един важен въпрос.

- Влез!

Казах му накратко причината за моето посещение. Той ме изслуша много внимателно. После затвори очи. Аз седнах с благоговение на стола. След няколко минути той отвори очи и каза с тих, спокоен глас:

- Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години, да не се безпокоят.

Преглътнах дъха си. Благодарих му и на следния ден казах невероятната истина на загриженото семейство. Майката, братът и двете сестри на Васил приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда покълна в тях.

Две години по-късно, през 1945 г., Васил се завърна при своето семейство.

Възможностите на Учителя да вижда през разстояния бяха неограничени. Други мои съученици разправят многобройни лични преживявания, при някои от които той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствия в много тежки и опасни моменти в живота им.“ ⁵¹

Милка Периклиева (1908-1978)

педагог, писател

„Когато Учителят пътуваше из България и правеше своите френологични изследвания, посети Стара Загора. Прекара няколко дни там, между приятелите. На тръгване отидоха с него да го изпратят на гарата някои от братята. Като минават по улицата гледат на една странична уличка убит човек и полицай го пази. Учителят само бегло погледнал и казал на придружаващите го братя: „Този човек е убит понеже е убил двама невинни хора. Това е карма.“

След няколко дни брат Стефан Камбуров като минава край кафененцето, отбива се да пие едно кафе. Там е бил и неговият приятел, началник по застраховките. Станало дума за убития човек. Един от присъстващите казал: „Познавам този човек. През Балканската война когато нашите войски превзеха Одрин, войниците заловиха две млади турчета към 15-16-годишни. Доведоха ги при ротния командир, той може би беше малко пийнал и даде заповед да бъдат убити. Никой от войниците обаче не желаеше да извърши това. Те са още деца, каква вина имат? Войниците не искат да убиват момчетата. Да ги задържим като пленници, но защо е нужно да ги убиваме? Тогава този, когото сега убиха, излезе от редицата и каза, че той ще ги убие. Предадоха му децата. Той ги отведе някъде и ги уби.“

Какви невидими следи долавя Учителят. По тях възстановява онова, което се е случило. Никой не знаеше за това и никой не можеше да предвиди докъде стига влиянието на Учителя. Докъде стига неговото виждане в миналото, настоящето и бъдещето.“ ⁴⁶

Борис Николов (1900-1991)

естественик, писател

„Когато Учителя говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано.

Към 9 ч. и 30 мин. брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор.

Точно в 10 ч., с Библия в ръка, Учителя влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с вдигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа.

Учителя говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че ли шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха неговите живи слова - словесното мляко, с което хранеше гладните ни души!

Обикновено слушах беседите, седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината: стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх Словото на Учителя. За момент мисълта ми се отклони и си помислих: Като говори, същевременно вижда ли ни? Може би, сваляйки тези Божествени слова на Земята, той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда.

Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли.

(Бел. на ред.: След беседата има общ обяд, разговор с Учителя, пак песни и Милка Периклиева продължава разказа си:)

Аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя, по време на пеенето. Гледайки всички, Учителя погледна и мен, и съвсем тихо ми прошепна: „Ти стоеше до стълба“.

В този момент не мислех за това, но той отговори на въпроса, който си бях задала, докато го слушах в салона. Никой не чу и не разбра, защото тези думи той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето.

Песента продължи:

Велик си Ти, Господи,

велики са Твоите дела,

велико е Името ти

над всичко ...

В мен звучаха думите: „Ти стоеше до стълба“ - отговорът на моята мисъл.“ ⁵¹

Милка Периклиева (1908-1978)

педагог, писател

Борис Николов

„Една вечер в късната есен Учителя и няколко сестри седят при елипсата в боровата горичка до чешмичката със зодиака и разговарят. Изведнъж Учителя става неспокоен, излиза на поляната и се затичва бързо, достига до другия край при лозето, изправя се и извиква високо: „Ти там, стой!“ Притичват и сестрите и гледат в лозето човек изправен, държи ножче в ръка, в краката му вестник и във вестника отрязани няколко гроздове. Седи неподвижен като вкаменен. Учителят прекосява пак поляната енергично, отива в стаята си, след малко се задава и след него върви брат Ради с голяма кошница, пълна с грозде. Учителят се приближава до човека и посочва на Ради да остави кошницата до него. Казва на човека: „Нашето грозде е още зелено, ето това е узряло!“ Човекът се навежда, взема кошницата и си тръгва, като колкото по се отдалечава, повече бърза, докато започва да тича. След няколко дни Учителят седи пред салона с няколко братя и сестри. Идва онзи човек, оставя до него кошницата, целува му ръка и си отива като се кланя непрекъснато, все с лице обърнато към него. Човекът си върна кошницата, благодари на Учителя и заднешком се оттегли. Беше му дошло времето да яде от гроздето на Учителя, но не му беше дошло времето да се нахрани със Словото на Учителя.“ ⁴⁶

Борис Николов (1900-1991)

естественик, писател