България - нова Школа „Утринни слова“. „Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов“

[Ани]

България - нова Школа „Утринни слова“

„Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов“

В България Учителят Беинса Дуно отваря последна специална Школа „Утринни слова”. Привидно тя е за всички, но от теста за присъствие (ранния час - 5 ч.с., императивния тон на Учителя и строгите правила и изисквания за развити духовни способности) е ясно, че курсът е (по терминологията) за завършили праведници и за практикуващи ученици. Тук Великият Посветен използва първите предутринни лъчи като носещи вълни, за да изгражда структурата на Новото небе в аурата на земята. Оттам пробудените души черпят духовни енергии и нови идеи. Това става чрез постигане на „Божествени състояния” - медитации, започващи с размишления.

Размишленията обуздават ума, разширяват съзнанието и го насочват към откровения. В резултат следващата година във Варна се открива Вътрешна Школа, която Учителят ръководи отдалеч.¹⁰¹ Същата година излиза философско изследване на Новото Учение: „Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов”, студия от Ангел Томов-философ с голям обществен авторитет. Отпечатана е в двумесечното сп. „философски преглед”, 1930 г., кн.1, редактор на което е проф. (по-късно акад.) Димитър Михалчев - един истински български философ, наричан на запад „Кант на Балканите“.

Този труд представлява задълбочено изследване и сериозен научен синтез от глобалните космологични и идейни казуси в Словото на Учителя и съвременното философско световиждане. Затова повечето изводи от него са актуални и за днешния ден.

Тази студия от 20 страници предизвиква широки дискусии във философските среди. В резултат на тези разисквания четем в съдържанието на корицата на бр. 3 (рубрика „Въпроси и отговори”) искане от читатели списанието да отговори на въпроса:

„Бива ли „философски преглед да се занимава с дъновизма?”

Отговор и коментар на тези питания дава лично проф. Михалчев.

„След като В нашето списание се появи работата на г. А. Томов върху „Религиозно-философския мироглед на П. Дънов” (год.II, кн.1.), в редакцията ни се получиха разни писма, пълни с негодувание, загдето сме дали място на една статия, „която хвали един побъркан човек“ - загдето „изобщо сме се занимавали с едно учение, в което няма никаква наука”.

Разбирам много добре неспокойния тон на авторите на тия писма и не им се сърдя за ядовитите думи, с които порицаха печатането на тази статия. Обаче аз съвсем не съм съгласен с тях.

„Философски преглед“ обеща да се занимава и с проблемите на религиозното съзнание. Той не може да не спре внимание върху едно широко мистическо движение у нас, което има зад гърба си не по-малко от 20 000 души - предани хора, повечето от които са готови да отидат зарад своя „учител“ дори в огъня. Че в това учение няма никаква „наука“, в туй не се съмнявам. Но това не значи, че науката трябва да го игнорира. Като широко обществено движение, дъновизмът разрасна сред войните и пусна дълбоки корени във всички среди на нашата страна. Ние сме длъжни да се замислим върху него, да потърсим причините на неговия успех и естеството на очарованието, което то носи за болните души на нашето време.

Лесно е да се каже: „П. Дънов е луд“. Но посочете ни един луд, който е могъл да повлече няколко десетки хиляди души след себе си! Добре, питат други, ако намирате най-сетне за уместно да пишете върху дъновизма, защо не дадохте една статия против него?

Защото, ще отговоря аз, тоя, който ме пита така, е знаел за дъновизма толкова малко, колкото знаех аз и хиляди други като мен. Преди да пишеш против едно учение, трябва да установиш какво то поддържа. От напечатаните „Беседи” на П. Дънов това не може да се почерпи, тъй като те очевидно не претендират да бъдат един теоретичен увод В неговото учение.

Ала сега, когато А. Томов ни разясни по един автентичен начин, какво място заема дъновизмът сред мистичните движения у нас, ние бихме могли вече да се занимаем с него и ще го направим навярно още в идния брой на „философски преглед“. Още повече, че, като разновидност на теософията, дъновизмът претендира да е носител на една „нова“ - макар и твърде стара - наука. Тая негова „наука“ си има своя фантастична теория за развоя на човечеството, с нейните седем раси, с „философия на историята“, с възгледа за превъплъщение на душите, за своеобразното „Вечно повторение на същото” и пр. ” ¹⁰²

Проф. Михалчев изпълнява обещанието си - не в „идната книжка на списанието“, а година по-късно – „Философски преглед“ 1931, бр. II: „Против дъновизма като теософско учение“, преиздадена в 2003 г.¹⁰³

Макар и съгласен с А. Томов, че Учителят „не е човек на книжни теории и системи, а създава и култивира една среда, годна да възприема и осъществи новото“, Михалчев характеризира мирогледа му като философско-религиозен, което е спорно. Той може да се осветява от различни ъгли, включително от философско-религиозен, но не се изчерпва с никой от тях. Тръгнал по този път, авторът формулира учението в седем точки, след което го вижда като теософско учение и го критикува като такова. Макар, че Теософията е от Бялото Братство, Учението не се идентифицира с нея (ще дам мнението на Учителя в друга глава). Макар да е честен и да се стреми към обективност, философът става жертва на собственото си схематично мислене, непригодно да формулира динамиката на живото Слово. Анализът никога не може да формулира синтеза. По достоверни сведения, в края на живота си Михалчев възприема искрено Учителя.