1963 г. Интервю с Кришнамурти от Карло Суарес

[Ани]

1963 г. Интервю с Кришнамурти от Карло Суарес

1963 г. Бернер Оберланд. 21 август

Интервю с Кришнамурти (К.) от Карло Суарес (С.) (Извадки)¹³⁰

С.: Името Ви е световноизвестно, знае се, че Вашите тези не се поддават на класификация, защото не са израз на философия, нито на психология или на нова религия и т.н. Вие сте актуален, защото не сте зависим от никоя култура или традиция. Въпреки индийския Ви произход, вие заявявате, че не принадлежите нито към Изтока, нито към Запада. Моите читатели търсят общи щрихи, нещо като резюме на учението Ви, което да ги подготви към големите Ви книги.

К.: Какво искат те? Сериозни ли са в своите намерения?

Реални факти ли искат или ерудиция? Мислят ли, че ще им дам познания, събрани в томове? Становища? Системи? Идеи?

С.: Сигурен съм, че не за това става дума.

К.: Какво тогава? Кажете им, че нищо не чета! Ако търсят ерудиция или информация, смятам, че такова познание е пречка за разбиране на действителността. Едва когато се спре този процес на натрупване, би могла да се осъществи психическа мутация.

С.: Думата мутация е станала модна за целия свят, откак бурното развитие на науката принуждава човека да се променя и адаптира.

К.: Всички сме в течение на тази експлозивна вълна в развитието на техниката, на безбройните открития и усъвършенствания: калкулатори, компютри, пътувания, които утре ще бъдат до Луната, открития в биологията, за живата клетка и т.н., и т.н. Човешкият мозък се приспособява към тези промени, но нека видим опаката страна на тази експанзия: навсякъде цари хаос, объркване, нищета. Затова хората търсят материална сигурност чрез технически знания. Религиите са се превърнали във второстепенни пътища, в страни от световните движения и фундаменталните проблеми - времето, болката, страхът остават без отговор... Общностите, в които хората живеят, наподобяват блата, с движения навън и навътре.

С.: Разбирам, но това би могло да бъде дискусионно. Защо да не допуснем, че това движение е на път да промени и нашите мозъци?

К.: Можем да го допуснем. Но, дали тези промени са мутации? Ще получим ли електронни мозъци, които да обезсмислят компютрите? А и мозъкът не е целият човек...

С.: Това е очевидно. Аз се опитвам да Ви кажа, че невероятното развитие на информацията и комуникациите изглежда кара нашето съзнание да обхване цялата планета. Чрез масмедиите ние следим насилието, конфликтите, мизерията по всички точки на планетата.

К.: Да, да... И всичко това е част от самите вас. Ужасната мизерия в Азия... Тираниите, амбициите, надпреварите, национализмът, расовите омрази, войните - ние сме всичко това. Когато цялата тази съвкупност се представи пред нашия дух, разбираме на каква дълбочина трябва да се осъществи мутацията... Други въпроси...?

22 август

С.: Преди да подновим въпросите от вчера, може ли да синтезирате как Ви изглежда главният проблем, който се поставя в момента пред човечеството?

К.: Бих казал, че е абсолютно необходимо и спешно: да се предизвика радикална революция в човешкия дух - една истинска мутация на цялата психическа структура на човека...

С.: ... Според Вас, това освобождаване на духа или съзнанието може и трябва да бъде тотално. Вие твърдите, че тази модификация не отнема време, което ме обърква. Необходимо е време за разбиране на кой да е въпрос. Поддържате ли, че тази радикална промяна не може да бъде плод на воля, нито - на еволюция?

К.: Тя не може да се осъществи чрез вмешателство на волята, нито - чрез намесване на времето. Ако би била плод на еволюция, не бих я нарекъл „мутация”. А мутацията е незабавна...

С.: Но не мога да си представя мутация, която да не включва резултатите на миналото. Човек изменя средата си и тя го променя...

К.: Не. Човек изменя средата си и тя променя само тази част от него, която е участник в промяната на средата, а не целия човек. Външните влияния менят само повърхностни слоеве на съзнанието.

В резултат на външна модификация, индивидът не търпи никаква дълбока трансформация. Той е само променен и фасониран, за да бъде социално адаптиран. А модификацията от организирана вяра е лична, диктувана от авторитета на даден символ.

С.: Ако може, нека да задълбочим тези моменти.

Да започнем с адаптацията.

К.: Най-напред да отстраним привидното различие между съзнателно и несъзнателно. Модерният свят ни налага огромна външна активност, която занимава повърхностното ни съзнание, докато дълбокото съзнание остава на заден план зад воала на всекидневните ни битки и амбиции. Тази поляризация води до там, че повърхностното съзнание поставя в сянка дълбоките пластове на съзнанието и им пречи да се изявят.

... Всеки анализ протича в обусловеността на аналитика. Никой аналитик не е пожелал да премахне цялата обусловеност от съзнанието си. Това обуславяне пречи на всяка промяна-мутация. Членовете на всяко общество се сблъскват с огромни противоречия, състезания и конфликти за осъществяване на мутацията.

С.: Защо? Кажете само с няколко думи!

К.: Конфликтът е противоположен на мутацията. Защото мутация означава свобода. Нека се върнем върху същността на свободата...

С.: Сега, ако може, нека преминем върху символите!

Нима сериозно занимаващите се лица могат да се съгласят, че психоаналитичните символи са деградирани представи на истини, които трябва да се спукат като балони и да се унищожат?

Макар и да твърдят, че религиозните символи са вечни, застинали порти, през които човек се изкачва към горните истини? Че не съществува йерархия в символите и всеки символ е едно падане?

К.: Символни образи има само в непознатите нива на съзнанието. Нещо друго: думите са символи, те трябва да се спукат като балони.

С.: А теологиите, тези опити да се мисли за немислимото...

К.: Нека оставим настрана теориите! Всяка теологична система страда от липса на зрялост. Казах, че всеки опит е обусловен и има корени от миналото. Моето съзнание проектира в мен екзалтиране, противно на мизерното ми състояние и ми носи успокоение.

Така моята католическа или будистка вяра прожектира образа на Богородица или на Буда и тези фабрикации събуждат интензивно емоционално състояние в неизследваните пластове на съзнанието. Те се възприемат като действителност и паметта ги потвърждава: „Аз зная това, защото имам духовен опит.” Така думи и условности се витализират взаимно в порочния кръг на един затворен трафик.

Да се улови това видение се превръща в цел, а средство за постигането й е да се мисли за него самодисциплинирано и непрекъснато. Този процес е далеч от премахване на условностите, напротив - той ги поставя... А мутация е възможна, когато целият този опит бъде прекратен. Само тогава човек може да се събуди.

Вижте какво се случва наоколо: търсят се все повече, по-дълбоки и по-обширни подобни опитности. И на това се казва действителен живот. Всъщност, натрупването на този опит не е свързан с действителността, а със символи, идеали, думи... Храним се с илюзии, с думата „хляб”, а не с реалности. Ние стимулираме нашия живот -духовен, сексуален, развлечения... все от думи. Думите се трансформират, организират и оформят в идеи и мисли и от тези стимуланти ние си въобразяваме, че живеем интензивен живот. А всъщност се отдалечаваме от това, което сме и от мутацията.

С.: Нека обобщим кога не може да има мутация:

докато в съзнанието съществува конфликт;

докато виси над нашите мисли авторитет на църква или държава;

докато обучението, социума, традицията ни предопределят;

докато има адаптация; докато има бягство от нечия природа;

докато се насилвам към аскетизъм, за да открия там откровение;

докато търся да се себепозная, като се психоанализирам;

докато има образ, символ, идея или дори думи;

докато има някаква мисъл, каквато и да е тя;

докато има дори само усилие за мутация, не може да има такава.

Достатъчно ли изредих?

К..-Да, точно така е!

С.: Тогава, какво е тя?

23 август¹³⁰ (въпросите и отговорите стават все по сериозни.)

К.: Какво представлява мутацията ли? Кажете ми първо: дали ние водихме този разговор само на вербално равнище? Или правихме словесна еквилибристика - интелектуална игрословица? Дали просто не манипулирахме една парадоксална диалектика? Или просто показахме реално съществуващи факти?

Кажете ми дали вие и аз виждаме необходимост и неотложност от една радикална трансформация на психическата структура?

Нали изброихме пречките за осъществяването на мутацията? Приехме ли ги, отрекохме ли ги или сме си играли само на думи?

С.: Ние сме в разгара на битката за изследване на необикновените области на човешкото съзнание. В този момент Вие и аз мислим едно и също. Дори и да се сблъскаме с редица пречки, ние сме ги елиминирали още в момента, в който сме ги забелязали, че съществуват. Не би имало причина за тяхното подновяване.

Не мога да си представя какво ще кажат моите читатели, като прочетат написаното от това интервю. Допускам, че някои ще го отхвърлят изцяло, докато други, удобно настанени в своята обусловеност, ще го разлистват със забавление като някакво развлекателно четиво за приключения. Ще има и сериозни хора, които ще ни проследят внимателно, дори с ентусиазъм.

Вие говорите за целокупността на съзнанието и аз Ви се доверявам, но все пак, каква представа влагате Вие в това понятие? Как бих могъл да се запозная със съзнанието като целокупност? Колкото повече се задълбочавам, толкова повече разбирам, че не съществува живот без предварителна обусловеност.

Също така, произходът на живота отбягва от моето съзнание, т.е. то не притежава никакво възприятие относно своя произход.

К.: Разбирам въпроса Ви. Мутацията може да стане само там, където се произвежда тотална експлозия във вътрешността на непознатите зони на съзнанието.

С.: Този отговор не ми помага много. Аз се питам как бих могъл да я усетя, тъй като зная, че тя не е явление, което се проверява с опит. Съзнание, живот и трайност са синоними и аз не бих могъл да схвана дали имат общ корен или не.

Вие говорите за експлозия, т.е. за разрушение на трайността на Аза. Кой е този феномен, който може да разруши трайността на Аза, без да разруши психическия живот? Въобще възможна ли е тази експлозия в ядрото на обусловеността?

К.: Експлозията в ядрото, в самия корен на обусловеността, е възможна и необходима. Това е то мутацията.

С.: Но как се произвежда тя?

К.: Наистина ли искате да узнаете?

С.: Но, разбира се!

К.: Като умрете за Трайността. Да умрете за цялостното разбиране на времето: минало, настояще и бъдеще.

С.: Много бих искал, при това веднага! Но как да умра?

Зная всички видове възможна смърт: плодотворна и стерилна; с възкресение и с изгниване; интелектуална смърт и от изсушаване...

К.: Да се умре за Трайността означава човек да види истината за времето. Да умре за системите, за символите, за думите, защото всички те се явяват фактори на разложение. Да умре за всяко разстояние между него и дадения идеал. Да умре за собствената си психика, защото тя е тази, която фабрикува психическото Време. А то не е действително.

С.: Мисля, че всичко това е ясно, но най-важното в тази история е да не си създаваме илюзии. Ето защо аз Ви зададох въпрос, на който Вие не ми отговорихте: Как бих могъл да узная със сигурност, че тази експлозия се е състояла у мен?

К.: За да разберете това, не трябва да има делене между наблюдател и наблюдаван обект. Това делене е причина за така наречения „изживян опит”. Видяхме, че това „изживяване” не представлява контакт с действителността, а - с образа, с думата. С Вашия въпрос ме питате за идеята, а не за факта от експлозията. Следователно този въпрос е погрешен. Той предполага едно разстояние между наблюдавания и наблюдаваното явление. Наистина, Вие търсите да изживеете един опит. Всеки такъв опит, който включва разделяне между наблюдател и наблюдаван факт, между мислител и самата мисъл, представлява състояние на конфликт.

Така се стига до въпроса за узнаването дали експлозията е станала; как да бъде тя видяна, как да бъде чута. Ако наблюдението е станало вън от света на думите, ако нито една дума не идва да се намеси в тези асоциации, тогава имаме виждане, в което наблюдателят е липсващ, защото то не включва ни сравненията, ни преценките, ни съжденията или одобрението. Тогава не се пита: „Как бих могъл да узная дали съществува това нещо вън от опита?”

Тази експлозия е мутация.

24 август

С.: Позволете да Ви задам един въпрос от името на читател, който никога не е мислил за тези проблеми по този начин:

„Какво би ми останало, освен отчаяние, безпокойство, страх - резултат от осъзнаването, че съм загубил всякаква опорна точка, дори и понятието за собствената си същност?“

К.: Ще му отговоря, че не е успял да извърши пътуването поради страха да премине на другия бряг.

С.: А ако Ви попита: „Какво е състоянието на съзнанието, което е вече прекосило реката на живота и вече се намира на другия бряг?” Вие бихте му отвърнали, че това съзнание на другия бряг се чувства отлично от смъкването на товара от Трайността, станал непоносим за него преди преминаването на реката, нали така?

К.: Да, нещо подобно бих му отвърнал.

С.: Бихте му казали също, че неговият страх е свидетелство, че той не се е впуснал в тази авантюра, която му предлагате. И този диалог съвсем не е въображаем. Познавам лица, на които вашето изказване би причинило страх, но зная също, че изпълнението на вашето твърдение освобождава от страха. Това е твърде интересно.

Сякаш в дълбините на съзнанието съществува някакъв страх от собствено разбулване, а в същото време едно разбудено съзнание не се страхува повече. Питам се, дали в съзнанието не е заложена нуждата от този страх? Това би обяснило защо различни религии, считани за убежища, поддържат страха, пречейки на съзнанието да се разбере такова, каквото е. За тази цел си служат с проектиране между съзнанието и действителността на екрана на теологиите. Бих желал с Вас да проникнем по-дълбоко във въпроса, засягащ страха.

К.: Този проблем е дълбок и обширен. Да го разгледаме от различни страни. Страхът е Времето и Мисълта. Ние подхранваме страха, както и удоволствието, чрез мисълта. Трябва да разберем, че ние им предаваме стойност и продължителност. Ако се страхувам от Вас или от смъртта, аз мисля за Вас или за смъртта и по този начин поддържам в себе си този страх.

С.: Това е ясно, но моят въпрос е друг. Той бе за произхода на страха и за начина, по който бихме могли да се освободим от него.

К.: Разбирам, но нека караме стъпка по стъпка. Случва се да искаме да продължим удоволствието и точно тогава, без да искаме, страхът се задържа в съзнанието ни. Търсейки начин да избегнем предмета на нашия страх, всъщност го разширяваме. А ако обратно - срещнем предмета на нашия страх, той се прекратява.

С.: Как така?

К.: Говоря за психическия страх, а не за този от физическа опасност, който е нормално да търсим да избегнем. В какво се състои страхът от смъртта? Разделя се целокупността от жизнени феномени на две - живот и смърт. Животът е познат, а за смъртта не се знае нищо. Дали човек се страхува от това, което не познава или по-скоро от това - да загуби онова, което познава?

Очевидно, живот и смърт са два аспекта на един и същ феномен. Ако не се считат за два различни феномена, ако мисълта за тях е неделима, като мислейки за живота се сещаме за смъртта и обратно, никога не би имало конфликт между тези две понятия. Те принадлежат на един и същ цикъл на нашия дух.

Разгледайте това, което наричат живот: едно съзнание, скитащо да търси цел, в едно съществуване в битки, безпокойства, закотвено за своята несигурна посредственост, заливана от събития, убедена, че с трудолюбие ще намери необходимото равновесие... На това човек казва „живот” - в него търси увереност, от него черпи сигурност; към него се прикрепва и се страхува да не го загуби.

А от другата страна съществува нещо непознато, чуждо на този живот, което се нарича „смърт”. Него ние избягваме да гледаме. Преди да търсим противоречие между тези два аспекта, трябва да осъзнаем конфликта вътре в този фрагмент, наречен „живот”. Страхът изплува, защото се привързваме към този фрагмент и се боим да не го напуснем. Страхът изчезва едва тогава, когато е освободен от процеса на познанието.

Разглеждайте тези два аспекта като един и същ феномен на Живота. Тогава смъртта и страхът от нея ще бъдат решени.

С.: Но именно това не се прави! Към познатия и непознатия не сме еднакво благосклонни. Не можем ли да опитаме да разберем какво представлява страхът сам по себе си?

К.: Не съществува страх „сам по себе си”. Има само един вид страх - страхът от нещо. Той не съществува в латентно състояние, нито е независим сам по себе си.

С.: Не съм сигурен в това. Виждам страх, присъщ на индивидуалното съзнание и животински страх пред физически опасности - да не станеш плячка след преследване, наследен в течение на еволюцията на вида. Виждам добавен към този животински страх и друг, присъщ на човека на изолирано съзнание.

К.: Може да се спрем веднага на този момент. Но първо искам да разгледам явлението „страх” в неговата цялост, а не само в някои отделни случаи на проява. Да имаме цялостна представа за страха, без значение кой го причинява. Като се започне от незначителния страх за какво да е, страхът на чиновника от неговия директор, страхът да не се изгуби дадена позиция, и се стигне до колективния семеен страх, този на етнически групи, политически, религиозни и национални общности... Навсякъде може да се види, че зад всеки страх има определен предмет и, че този страх е Времето и Мисълта. Това е страхът от последствията на изминалия ден, страхът от утрешния ден, страхът, че днешното не ще продължи и утре, страхът, че няма да бъдеш това, което си бил, че няма да станеш това, което ти се е искало, че ще се сгромоляса това, което си построил, че не си построил това, което си проектирал, страхът да не бъдеш повече.. Всичко това се намира в обсега на Трайността и всичко е Мисъл.

С.: Но, не съществува ли някакъв фундаментален страх без мисъл?

К.: Не! Страхът е винаги страх от нещо. Ще се съгласите с това.

А всеки страх, дори и несъзнателен, е резултат на някаква мисъл.

С.: Искате да кажете, че съществуват несъзнателни мисли?

К.: Разбира се! Преди време сме мислили нещо, но то е избягало от нашето съзнание и по-късно се явява като вътрешно неосъзнато.

С.; Запазвайки си право за друго питане, аз съм съгласен с Вас. Най-силно впечатление сега ми прави мисълта, че страхът се причинява от вмешателство или заплаха от такова, от момент на смут или безпорядък в индивидуална или колективна психическа арматура. Ето ни изправени пред фундаменталния въпрос за страха от смъртта. Ние достигнахме до него откъм другата страна.

К.: Страхът е не само навсякъде около нас - от животното до загрижения за своята безопасност човек. Тези два вида страх не са различни един от друг. Всеобщо разпространеният страх в различни области и психичният страх във вътрешността на Аза са всъщност „страх да бъдеш”. Да не бъдеш нещо или да не бъдеш краткотраен.

Страхът е заложен в психическата структура на псевдоиндивида, какъвто е в същност обикновеният човек. Тази структура не е действителна, тя е вербална и човек търси средства да я консолидира като психическа арматура, с която впоследствие се идентифицира. Този страх може да се забележи във всички онези дейности, където се търси утвърждаване.

Очевидното противоречие между факта, че всичко съществуващо е преходно и търсенето на психическа трайност се намира в основата на този страх. За да се освободи човек от него, трябва да изследва идеята за трайност в нейната целокупност. Човек, който няма илюзии, не храни страх. Разбира се, това не означава, че той трябва да бъде циничен, печален или безразличен.

25 август ¹³⁰

К.: Ето ни изправени пред един от главните проблеми - за смъртта. За да се разбере той, но не само на думи, а да се проникне в дълбочина, трябва да се освободим от всякакви понятия и спекулации, защото всяка представа, която имаме по този въпрос, е породена всъщност от страх.

Само ако в нас няма страх, ще можем правилно да поставим въпроса за смъртта. Тогава няма да се питаме какво става „след това”, а ще изследваме смъртта като факт.

Ако отстраним от себе си всякакви възприятия и мисли за бягство, можем веднага да тръгнем към разкриването на загадката. Така ще избегнем резултатите от изследване на отвъдното от някои, които търсят информация пипнешком, както просяците протягат ръка за милостиня в тъмнината. Те мислят, че смъртта се намира отвъд нейния праг и искат тя да им говори. Искат някой пратеник от задгробния свят да дойде и да успокои техните страхове по неизвестното към което те все някога ще отидат.

Като не знаем къде, как и на кого да се молим, за да преминем спокойно и радостно отвъд, ние събираме обещания и хипотези от всички религии на света. И понеже не разполагаме със собствена информация, приемаме на доверие тази хипотеза, която най-много ни устройва. Но, за да разберем истината, трябва да престанем да просим пипнешком в тъмнината. Можем ли, в сегашното ни състояние на духа, да питаме не за това какво има след смъртта, а какво представлява самата тя? Разбирате ли разликата? Хората не питат какво е тази черта, а питат какво има „отвъд” нея!

Можем ли сега да зададем този въпрос? Но как ще питаме какво е смъртта, преди да знаем какво е животът? А има толкова много понятия, схващания и теории по този въпрос! Какъв живот познаваме ние? Познаваме едно съзнание, което се бори непрекъснато във всевъзможни вътрешни конфликти. Разкъсвано от противоречия, то се мята между своите изисквания и задължения, удоволствия, които търси и страдания, които избягва. Ние сме изцяло обсебени от една вътрешна празнота, която не можем да запълним с натрупване на материали и интелектуални притежания.

С.: Ние познаваме хаоса, в който се намира земята - животът на три милиарда човешки същества, тъпчещи на едно място в търсене на смисъла на съществуването.

К.: Виждаме, че този аспект от живота е негативен. Но свободни ли сме от психическата енергия, която обменяме с обществото? Докато се освободим и мислим, че този аспект е действителен, ние се стремим да намерим цел за него и като не намираме, изпадаме в отчаяние, извор на много философии и различни религии, които излъчват идеи, обяснения, понятия върху идеала за постигане на братство, всемирна любов и т.н. За наше утешение, те обещават представи, които в отвъдното ще възмездят конформистите.

В това състояние не може да се постави въпросът за смъртта, защото не е поставен преди него въпросът за същността на живота. Дали е живот това съществуване, което ние познаваме? Дали обясненията за възкресение на мъртвите, прераждане и т.н. произтичат от познаване на смъртта? Те са само проекция на наши представи върху този фрагмент от съществуването, наречено живот.

Само ако се освободим изцяло от психическата структура на този фрагмент, можем да си поставим въпроса за същността на живота. А този въпрос включва и въпроса за същността на смъртта. И в момента на неговото поставяне, той вече не съществува повече. Животът-смърт притежава изумително значение. Трудността не е в намиране на отговор на въпроса „Какво е това?”, а в самото достигане до момента на поставяне на истински въпрос.

С.: Това изложение разкрива безкрайни хоризонти и аз бих искал някой ден да се върнем отново към него. Иска ми се днес да подхвана отново въпроса за чувството на ужас от психическата структура, когато е застрашена. Тя „чувства смъртта”. Един силно вярващ приятел, на когото веднъж изложих някои факти, се изправи внезапно от фотьойла си и заяви с драматичен тон: „Никога няма да ме убедите в това. Ако го сторите, ще извършите убийство!”

К.: Да се умре за психическата структура, с която човек се идентифицира (или тя да умре за човека). Да умре за всеки момент, за всяко действие, за непосредственото удоволствие и за трайността на болката и то при положение, че преди това човек може да зададе въпроса: Какво е смъртта?

Човек не води диалог с физическата смърт. При все това, само които знаят да умират постепенно, миг по миг, могат да избегнат диалог с нея. Като се умира миг по миг, се избягва навреждането на духа от постоянното натрупване на миналото. В тази смърт има едно обновление, една свежест, която не принадлежи на Трайността. Това умиране е създаване. Създаването е смърт и любов.

26 август ¹³¹

С.: Приятели поставят няколко въпроса, свързани с религията. Тъй като не разполагаме с много време, ще ги обобщя.

Последните няколко големи религии са от епохата, когато земята още се е смятала за плоска и слънцето прекосявало небесния свод. До скоро тези религии ни налагаха детинска представа за Космоса. Но днес вече те влизат в крак с науката, като заявяват, че техните космогонии са само символични. Въпреки това, продължават да твърдят, че са носители на вечни истини. Какво бихте казали Вие?

К.: Тези твърдения са свързани с пропаганден характер. Църквите налагат своя морал, с цел да владеят общественото мнение. Търсят да поемат детското възпитание, за да могат да формират човека към прототипа нададената цивилизация. По подобен начин, комунистите преследват същата цел. Религиите с църкви и тези, свързани с държавата (като комунизма), прокламират необходимостта от всички добродетели. В същото време, тяхната история е изпълнена с насилие, ужас, мъчения и невъобразими кланета.

С.: Но не смятате ли все пак, че днешните религии воюват по-малко от преди? Нали сме свидетели, как върховните глави на най-големите религиозни сдружения заявяват, че човешкото братство е по-важно от сектантското поддържане на култове?

К.. Така е. Но, ако една декларация за братство стане по-важна от култа, то е защото той е загубил смисъл в ума на първосвещениците. Безполезно е да се твърди, че смисълът на универсалното съществува в частното. Този себенаричащ се „универсализъм” е само една търпимост... Истината е, че религията, като средство да осигури връзка на човека с висшата сила, не играе голяма роля в човешката история. Напротив, религиозните организации са се превърнали в политически и икономически средства.

С.: Но тези религиозни организации не могат ли да направляват хората към една действителност над тях?

К.: Не.

С.: Да преминем тогава към религиозното чувство. Човекът в света на Айнщайн, а не на Евклид, не може ли по-добре да общува с действителността във Вселената, поради едно разширено съзнание?

К.: Който желае да разшири своето съзнание, би могъл да избира такива психодроги, които да му осигурят максимум удоволствие. Колкото до общуване с Вселената чрез информационно натрупване и научни познания за атома и галактиките, е все едно - огромната книжовна ерудиция за любовта да помогне на човека да я разбере.

А дали вашият супермодерен човек, който е в течение на последните научни достижения, е запалил огъня на своята неосъзната вселена?

Докато в него съществува и една неосъзната частица, той ще проектира нереалност от символи и думи, чрез които ще храни илюзията, че е общувал с нещо възвишено.

С.: Не смятате ли все пак, че е възможна една религия на бъдещето, изградена върху научна основа?

К.: Защо да говорим за религия на бъдещето? Нека по-скоро разберем какво представлява истинската религия.

Една организирана религия може само да произведе специални реформи, повърхностни промени и прокламации от рода на надежда за бъдещо братство и универсален мир. Защото всяка религиозна организация се изгражда задължително върху социален план.

Аз имам предвид религиозна революция, която може да стане само в областта на психическата структура на дадено общество. Един истински религиозен дух е лишен от страх, защото е свободен от всички онези структури, които му е наложила цивилизацията. В този вид духът е празен, защото се е освободил от всички влияния на миналото и настоящето, били те колективни или индивидуални.

С.: Освободен от всичко, което го е държало в подчинение, този дух е необикновено свободен.

К.: Той е свободен, жив и напълно безмълвен. Тишината има главно значение. Защото той не е повече в състояние да измерва. Това е състояние без мярка. Едва тогава може да се схване онова, което е без име, което е извън мисълта, енергия без причина. При липса на такава създаваща тишина, каквото и да се предприеме, не може да се осъществи на земята ни братство, ни мир, нито истинска религия. The ending of sorrow is the beginning of the Wisdom.

С.:Това е непреводимо: Краят на скръбта е начало на Мъдростта.

К.: Запишете го на английски език.

27 август ¹³¹

С.: Не зная дали изнесеното дотук показва достатъчно ясно пред моите читатели дълбокия характер на Вашето учение.

Всички религии препоръчват някаква форма на молитва, някакъв метод на съзерцание, чрез които да се влезе в общение с по-висшата действителност, чието име е Бог, Космичен Разум и т.н.

А Вие как процедирате? Молите ли се?

К. Механизмът на молитвата не е труден за разбиране.

Като всички механизми, и той дава механични резултати.

Във всички култове могат да се наблюдават повторения на жестове и думи с успокояващ или екзалтиращ ефект. Колкото и древни и почитани да са тези практики, в крайна сметка те си остават плод на измъчения вид съзнание.

Повторението на думи с освежаващо съдържание успокоява развълнувания дух, приспива го и го затъпява. Това повторение му дарява спокойствието на монотонността, в която се появяват няколко момента на яснота. Това е процес на автохипноза, която се развива чрез приемане на автообусловеността, подсилена от духовния авторитет и обществото.

Молитвата е вид транквилизатор, чрез който човек живее в психически заслон, без да изпитва нужда да излезе от него.

С.: При това, не виждам по какъв заобиколен начин едно обусловено съзнание би могло да влезе във връзка с необусловеното.

К.: Вярно е. Не съществува молитва, която да превъзмогне непознаването на себе си. Всяка молитва, адресирана до неограниченото, предполага познание от страна на ограничения дух къде и как да достигне неограниченото. Това показва, че той има идеи, понятия, вярвания в този пункт. Молещият се попада в цяла система на обяснения, в един умствен затвор, на който непрекъснато заздравява стените със своите молитви. Така, далеч от освобождаването, молитвата поставя молещия се в своеобразен затвор, а свободата, дори за религията е нещо реално отвъд измеренията на човека. А тази основна свобода е отречена от всички религиозни организации, въпреки техните твърдения.

Няма истинска религия, освен религия на себепознанието. Това познание е едно безспирно подновявано възприятие, интензивно и прецизно наблюдение на живота в движение, без натрупване.

Далеч от подобно състояние на молитва себепознанието е начало на медитация. Това не е нито натрупване на психически познания, нито състояние на религиозно подчинение, при което се очаква прошка. Това познание е неговата собствена свобода и дисциплина. То разрушава институциите, наложени от Обществото, Църквата, Държавата, които действат външно и вътрешно с принуда, като взаимно си противоречат. В състояние на медитация човек наблюдава съзнателните и несъзнателните движения на удоволствието и болката, както и неочакваните и нови емисии, избликващи в него. Цялото това наблюдение се развива в полето на Трайността. В това наблюдение без наблюдател, без осъждане и одобрение, е налице яснота. То е преди всичко състояние на внимание, а не на концентрация върху нещо.

С.: Това, което казвате, ни кара да мислим, че тази медитация е субективна и насочва индивида към центъра, който е той самият.

К.: Напротив. Това е състояние на свобода, на разполагане със себе си. Мозъкът, спокоен и утихнал, наблюдава външния свят и не проектира никакви представи и илюзии. За да наблюдава движението на живота, той е много бърз, активен и без посока.

Едва тогава неизмеримото, извънвременното, безкрайното може да се появи. Това е истинската религия.

28 август ¹³¹

С.: Моят последен въпрос, който съм натоварен да Ви задам, е:

Мислите ли, че една организирана и насочена колективна мисъл, която се основава върху последните открития на различите науки -биология, етнография, физиология, математика, физика и т.н. - би могла да направлява човечеството към една разумна еволюция?

К.: Научното движение навсякъде е резултат на колективното мислене - не съществуват изолирани науки. Всяка една от тях е среща на няколко други. Психическата структура на обществото и индивида ще се промени ли от това?

Никоя колективна мисъл не е в състояние да накара човечеството да еволюира, като разреши неговите проблеми. Човекът, който се нарича „индивид“, не е ли в действителност един колектив? Да го превърнеш в още по-колективен би било само една допълнителна механизация.

От плуга и воловете до космичната ракета, прогресът се дължи на една определена част от мозъка.

Би ли се развила тази част от мозъка още милиони пъти и би ли разрешила, с една стъпка поне, фундаменталния проблем, който засяга човешкото съзнание?

Безспорно, тази част ще се развива - процесът е необратим. Но, редом с нея, съществува друга част от човешкия мозък, която не е пробудена и която ние днес се мъчим да съживим.

Това пробуждане не е въпрос на време. Това би трябвало да се разбере добре. Това е революционен взрив от основата на всички неща, който пречи на кристализацията на психическата структура от минали натрупвания. Тази яснота осветява всеки проблем в момента на неговото представяне и тогава значимостта му става второстепенна. Свободата и мирът няма да могат да се установят в света, ако този взрив на безпричинна енергия (нито колективна, нито индивидуална), не се осъществи и не се изпълни с живот.

★

Позволих си да занимая читателя по-подробно с това интервю, което показва новата мирогледна позиция на този Посветен през втората половина на XX век. Вижда се колко е тя по-висша спрямо тривиалното мислене на иначе начетения журналист...