II. Разпятие което продѫлжава

[Ани]

II. Разпятие което продѫлжава

Иеросалимци си легнаха с един невинно осѫден и се сѫбудиха с един нов Бог. Но те никога не разбраха това — жителите му имаха толкова много богове на земята, в храмовете си, в рутината, в законите, че за новият Бог, който проповедваше любов, нямаше никакво кѫтче в техните озлобени сѫрдца. И затова Той требваше да тѫрси вѫн место между чужденците. „Никога пророк не е приет в Отечеството си“ бе казал Той приживе, а коя дума от Неговите не се изпѫлни? Но от тук на тѫй през години и столетия, през цялото небе на Европа ще се протегне Неговата сенка. В Неговото име ще измират хиляди доброволно, в неговото име ще се убиват милиони насилствено. Юдеите го разпѫнаха само веднѫж — християните щеха да го разпѫват ежедневно, защото те като взеха името забравиха сѫщината на учението Му. В пресмѫртния си час, той бе помолил да им прости неговия небесен отец, защото те не знаят какво правят. Днес неговата безпределна любов би казала сѫщото, защото за него имаше един Бог — той бе Бог Отец, а кой баща може да мрази и наказва децата си?...

Юдеите бяха тѫй близко до него, видеха живота Му, чуха словото Му и никога не повярваха в Него. За тях той бе богохулник, побѫркал се момѫк, които бе се осмелил да се нарече син на Йехова от когото винаги поне лицемерно те трепереха. Той се наричаше цар, но царството му бе друго — не от този свет. — „Ето там вѫтре в вас е небесното царство.“ — говореше им Той, а те клатеха глави, като пред някоя загадка, която никога не щяха да разрешат. Това царство в което цар бе истината и светлината, мѫдростта и любовта, искаше самосѫзнание на непоколебимата вера в вечността, приближена като прегрѫдки на един любящ баща. А те бяха далеч от тях!... Когато един народ напустне истинския пѫт, тия които вѫрвят на чело сѫ и най-далеч от него, затова пѫк слабите, морните, изостаналите, отритнатите, опашката, „помията“ дори, (както я нарече един „Православов“) сѫ винаги по близо до истината, тѫкмо поради своята изостаналост. На тях липсва обикновено много за да бѫдат достойни за редовете на „културните“ си сѫвременици, но всякога имат достатѫчно за да разберат искренните слова на чистите души, да се вѫодушевят от тях, да ги пожелаят с всичката сила на неизпѫлнените си мечти през целият им отруден живот. Некои от тях мислеха че бяха получили само една надежда за бѫдаще, което щеше да стане — в сѫщност те бяха добили един нов мироглед, който щеше да им покаже целият живот в нова светлина. Малките бяха избрани да дадѫт урок на големите. Скромните рибари без да разбират величието на своето дело, носеха един факел от който пламтеше огѫня на духовна революция, каквато человечеството още и след две хиляди години не е в сѫстояние да реализира. Те едно знаеха, че двигателя им бе божествен — любовта — и че огѫня запален от нея гори, но не изгаря. Имаше и юдеи между тях, които мислеха че слѫнцето трябва да се запази само за сѫнародниците им и го криеха в своите пазви. Но и от там то просветваше през техните лица, те се разширяваха, забравяха че са юдеи, чувстваха небесния си общ баща, а околните — свои братя. Пѫрвопричината на всички нещастия бе намерена от тоя непризнат мечтател, когото тѫлпата подиграваше разпнат: — егоизма. Той трябваше да се надвие и всичко ще се промени. Вѫзлюби Бога с всичката си душа сѫрце и разум — учеше Той, сиреч насочи всичкия си интелект, воля, чувства кѫм абсолютното, кѫм най-високото, което можеш да почувстваш и помиспиш — и трѫгни на там, но без да буташ, без да настѫпваш когато и да е; обикни всички както обичаш себе си — и всичко ще имаш. Тѫрси най-напред сѫщественото, всичко останало ще получиш като добавка; но сѫщественото преценено не от положението на временното, на тленното, смѫртното, а онова което Абсолютното и Безкрайното изискват от нас сѫщо тѫй абсолютни и безкрайни.

„Мир ви оставам — бе рекѫл той веднѫж — моят мир ви давам — Аз сѫм пѫтя, истината и живота! Тоя който не пие крѫвта ми и не яде телото ми, не може да има нищо общо с мен. Не само който говори, но който прави думите ми ще влезе в царството небесно!“...

И некои които имаха уши чуха и разбраха — те беха малцина, но все пак достатѫчно за да разнесат благовестта по целия свят. Другите нищо не видеха, нищо не чуха — те останаха да чакат друг спасител — чакат го и до днес. Те мислеха че Месия ще требва да дойде като цар с корона шум и тѫржества, като забравяха че достойнството на всекиго е именно там — под дрипите да познае своят си цар! И тия които Го познаха, скромно малцинство от още по-скромни хора, вѫзвестиха това на останалите. Техните души носеха утеха за жаждуващите и по тая отразена светлина само последните разбираха колко големо е величието на слѫнцето до което ония беха расли. И те се чудеха, както и до сега се чудят по някога, как юдеите не познаха Исуса че е чакания спасител? А забравяха, че както има физически слепци, така има и духовни и че хилядите слепци и сега не могат да видят слѫнцето, както и някога не го видеха,...

Спасителят идва винаги, когато е най-нужден, затова има и Бог отец, който бди над своите деца. Римската империя разширила се до вѫзможните си предели бе изкуфяла в сѫрдцето и умѫт си. Рим, станал грамадно тѫржище и центѫр, бе се превѫрнал и в клоака, гдето всичките нечистотий на света си беха дали среща. Изобилието бе родило леност, отпадѫк на мисѫлта — нежелание да се живее нормално, безмислие на дните, преситеност от всичко което бе опитано, вкусвано до отвращение. Материялното бе се втрѫснало на всички — животѫт на целото преставаше — три века трая тая агония. А гниенето беше сгодния момент да се започне новият живот. И той се започна бавно, в малки общества, незначителни от начало, скрити по необходимост, таинствени заради това заобиколени с страшни и невѫзможни легенди за разврат, оргий, ядене деца; крепнещи полека, растещи бавно между отритнатите, всред просяците, немощните, робите, уличните жени. Те образуваха кумуни, в която всеки внасяше колкото имаше и взимаше колкото му трябваше. Обща любов, нямаща нищо общо с мѫрсотата, която наричаха с тая свещенна дума околните им, свѫрзваше тяхните простодушни, изпѫлнени с вяра сѫрдца. Те растеха, както пожарите в някоя гѫста гора; изникваха на нечакани места, губеха се, блесваха от ново за да се скрият временно и покажат тогава, когато обхванали всичко, правеха сѫпротивата невѫзможна.

Управниците, силните, които рѫководеха живота тогава на разлагающата се империя не обрѫщаха внимание от начало. Те беха нагѫлтали зараза която щеше да докара смѫртта на всичките им религиозни институти тѫй безгрижно, както и коя да е чаша вино. За тях това бе една абсурдност да се вярва в живота на умрели хора, когато те беха отправяли с хиляди на онзи свят, без да видят нито един да се врѫща от там. Но спазмите растяха. Сѫбитията неумело направлявани от тях и неохотно подпомагани от народ, който бе изгубил вече вѫтрешното се сцепление — морала, — раждаха негудование в широките маси. Християните им послужиха за добѫр грѫмоотвод — всичко лошо се стоваряше вѫрху тях и те започнаха да пѫлнят цирковете, за да служат за храна на зверовете и зрелища на тѫлпите. Християнина стана синоним на мѫченичеството. Но всеки осѫден чувствуваше небето близко до себе си и неговата усмивка и спокойствие в последните минути, раждаше стотици нови последователи. Не можеше да да се мре тѫй спокойно, ако не се знаеше нещо положително, ако те не владееха на друго място нещо което правеше тукашния им живот нищожен. Християнството доби нов оттенак — царството Божие бе преместено от вѫтре в нас, горе на небето, гдето всичко има — гдето то се намира и по настоящем. ...

Светлия лѫч на идеи се пречупи в юдеизма, после през мѫченическите души на тия които зверовете кѫсаха по цирковете, после още през много и много разноцветни стѫкла, покрити с прахоляци, паежини и крѫв, до като достигна до нас по име само християнство и с толкова малко светлина, че ний започнахме да чувствуваме нужда да палим свещи и по пладне в нашите храмове. ...

Переспективата за мѫченичеството направи от християните хора калени, решени на всичко, които се беха разделили с земното, за онова райско блаженство да се сѫразпѫнат с Христа. Те беха взели най-високия тон: след като се отказваха от всички земни богатства, те слагаха и живота си в цирковете с усмивка. Това бе период от който остана разбирането, че живота е ненужден изобщо, че телото може да бѫде кѫсано и захвѫрлено — не е то важното — друго е сѫщественото — духѫт. ... Следващите по стѫпките на мѫчениците, запѫлващи местата им, требваше по неволя да имат това себеотрицание, презрение кѫм всичко, готовност на всичко в името на разпѫнатия невга Спасител. И когато тия добродетели и решителност не им достигаха, защото не всички ги имаха, лицемерието ги заместяше. ... Заедно с растението в широчина, християнството губеше дѫлбочината си. Идеите на грѫцките и римски философи, които се крѫстосваха на мировото пазарище в Рим, неволно намираха отек и в пѫрвите християнски общества. Никой човек от това че ставаше християнин и че сѫзнателно се отричаше от миналото си, не можаше да онищожи с един замах и всичките ония дѫлбоки преживявания на своето сѫрдце, да се отрече от своята крѫв, която вреше в жилите му и която носеше в себе си проклятието или благословията на миналите езически поколения в физическото тело.

Преломѫт в човешкия мироглед никога не е достатѫчно пѫлен да унищожи изцело едно минало — развалините му обикновено послужват поне за цокл на новоиздигнатата статуя. Вѫв всеки случай то дава един неминуем нюанс на новия живот. Това се случи и с християнството. Хората, които беха свикнали да се препират по стѫгдите, пренесоха своите препирни и всред новото общество, а другите, философи или последователи на философи се запретнаха да тѫлкуват... Те грабваха в най-щастливия случай една шепа вода от свещения извор и разправяха вѫрху нея дори и тогава, когато тя беше се промѫкнала и изтекла отдавна из между прѫстите им. Тия „тѫлкуватели“, „отци“ и „авторитети“ имаха свои ученици и последователи, които пѫк тѫлкуваха техните тѫлкувания — по този начин се образува оная голема паяджина, която оплете човешкия ум през векове и се опита да го скове за винаги, като всеко противоречие унищожаваше било е меч, било с огѫн ...

Когато премина опасността от гоненията, защото разклатената от вѫтрешни конвулсии и от вѫншни нападения императорска власт немаше вече сила да нанесе удар никому, в редовете на християните започнаха да влизат и хора, за които религията бе нещо второстепенно в живота, но все пак на явното безсмислие на пропадналите римски богове, тем се искаше да противопоставят нещо по-разумно, по-модерно. Те беха ананиевците и сапфирите — без да внасят всичко там, те ставаха едно обединително звено между залезващите цивилизации на Гѫрция и Рим и новото, което носеше християнството. Неволно за тех самите християнството минало през техното разбирание добиваше нов вид. Често между тех имаше важни хора в дѫржавата и те с ужас гледаха как се разсипва една вековна империя в междуособици, как от една страна има излишеци и пресита, а от друга невиждана мизерия. Не бе останал никакѫв авторитет никѫде.

Авгурите беха се обѫрнали в палиячи, Боговете беха престанали да говорят, сената бе сбирщина от купени наемници, весталките беха станали улични жени, а императорите се вѫцаряваха по неколко на веднаж и си оспорваха с кѫрвопролитни войни взаимно престолите. От север и запад се показаха незнайни до тогава племена, които като чакали по неистинал още труп се нахвѫрляха все по-дрѫзко и по-дрѫзко. Требваше авторитет, требваше цимент, който да сплоти различните елементи в тоя световен цирк; идеал, който да обедини и насочи усилията на всички, знаме, което да поведе тѫлпите. Това знаме не можеше да бѫде римския орел на когото перата беха вече оскубани, защото не беха останали и сѫщински римски граждани; не можеше да бѫде и коя да е нация, защото никоя не би била достатѫчно силна да се наложи, а и национализма като сѫединителен елемент не беше нарасѫл още достатѫчно в тая етнографяческа смесица от раси и народи. Оставаше религиозната врѫзка. Християнството, каквото бе станало с преминаване от уста на уста, от писанията на своите „тѫлкуватели“, беше най-пригодното. То не правеше разлика между народите, носеше на робите надежда, на господарите власт и на всички утеха; не искаше почти нищо тук на земята от поклониците, затова пѫк щедро обещаваше всичко там горе. „Тѫлкувателите“ му беха изоставили онзи вѫтрешен живот, който даваше на мистика познанията за божественото и беха го заместили с казуистика в която подбора на думи, умението да се спори вземаше винаги надмощие. А когато не стигаха думите „светите цѫрковни отци“, духовната аристокрация, която бе се промѫкнала незабелязано, но достатѫчно осезателно остановила своята власт като посредница между стадото и небесния Отец — имаше и по действителни доказателства : — порядѫчни тояги, които, ако не убеждаваха противниците, поне ги караха да мѫлчат ...

Християнството направи фаталната крачка, която впрочем бе естествена за сѫстоянието, в което бе изпаднало. То бе останало само едно далечно ехо от думите на Оня Божествен учител името на когото носеше ...

От момента, от който бе вѫзприето като господарующа религия, то трѫгна още по бѫрзо по онзи хлѫзгав пѫт, който бе започнал вече да го отдалечава от неговия жив извор и основател.

Преди всичко дѫржавата е правна форма, схащанията за която сѫ се образували през векове и в основата на която стоят нравствени принципи и норми. Тези принципи и норми бяха израстли в една езическа култура и имаха само толкова общо с Исуса, колкото и ония „християни“, които бяха внесли сѫщите езически схващания в простия култ на пѫрвичното християнство. То требваше да бѫде вляно като крѫв в жилите на един истиващ труп за да му донесе до някѫде живот, но заедно с това се свѫрза за винаги с една форма с, която имаше сѫвсем малко общо. Християнския мироглед бе почнал, което бе и напѫлно естествено, да твори по своите схващания пѫрвичните елементи за организирането на бѫдещето общество — това бяха апвстолските кумуни, в които всички внасяха всичко, имаха едно сѫрдце и една душа. Това бяха пѫрвите капки, които тепѫрва сляни, трябваше да образуват християнското общество, гдето всеки щеше да бѫде свободен, свѫрзан само с любовта кѫм ближния си и почитта кѫм Онзи незнаен и велик Баща, чийто синове сме... Но това не би. Тая форма изискваше чистота и безкористие каквато само малцина можеха да я имат. Тези, които я започнаха, които бяха видели Великият Учител и носеха лѫчѫт на Божественият Му дух, се прѫснаха или умреха; приемниците им бяха разпокѫсани от звяровете и изпогорени като живи факли за удоволствие на тѫлпата, която забавляваха за да не почувства собствената си мизерия и ослепяваха за да не види нищожеството на своите водачи. Преданията заместиха знанията, писанията се разправяха, тѫлкуваха свободно и произволно, а споровете и разнообразията в схващанията растяха. Най-после плявата стана по-вече от житото. Безсилието да се вѫрви по новият пѫт, в сѫздавание нови общества, караше да се обрѫща погледа кѫм сѫществующата дѫржавна форма. И ето християнството стана господарующо — сиреч свѫрза се с един сѫюзник, на когото то пое греховете и обеща верна служба на всяка цена. Тоя сѫюз, приминал през много векове и фази, продѫлжава и до днес. Христос бе забравен. Царството му вѫтре в нас изоставено — тѫукувателите станаха всичко. Те като опитни фокусници бѫркаха в миналото и вадеха сѫответния текст напѫлно пригоден за всеки случай. И когато тѫкмо не подхождаше, те умееха „за слава Божия“ и да го фалшифицират. Манталитета, който имаха те им правеше достѫпна само известна част от ония велики истини, които Галилеянина нявга прогласи. С властта на Неговите думи те се опитаха да господаруват и в светската дѫржава, веднѫж дѫржеха ключовете на небесната.

Мнозинството от християните бяха вече не новопокѫрстени чрез вѫтрешно прозревание хора, а такива за които и новата религия имаше толкова значение колкото и старата. Те се задоволяваха да знаят какво да е да не бѫдат обвинявани в езичество което бе станало опасно и за това криво ляво изучваха „символа“ стѫкмен след много препирни и даже боеве от „цѫрковните сѫбори“, а другите потѫнкостни разбирания оставаха за тѫй наречените „цѫрковни отци“, на които почнаха да плащат за всяка справка или наставление както за всяка друга стока...

Но свещеничеството, което постепенно израстна и зае опразненото място на ???еците, като присвои дори и вѫншните им облекла, бе добила достатѫчно влияние за да поиска пѫрвенствующа роля в дѫржавата: — нали то тѫлкуваше думите на всемогѫщаго Бога, то е представител негов тук на земята; то дѫржи в повиновение душите на хората? Когато ги не слушаха то вземаше страхотен вид и прогласяваше свѫршека на света. Там в тия прашни книги, пѫлни с предания и „Божествени слова“ които само те четеха и разбираха намираха точно датата на тоя свѫршак, когото бѫлнуваха всички след Христа, разбиращи духовното като сѫбитие на материалния ни свят. Те тѫлкуваха и доказаха. Тѫлпата трепереше и захвѫрляше своите богатства, помиряваше се с неизгодите. Упорития владетел обикновенно покорен от тоя колективен страх отстѫпваше, смиряваше се. Света разбира се не свѫршваше, но целта се постигаше.

Когато и това не можеше да повлияе, от името на Тоя, който бе прикован нявга на крѫста се сипеха проклятия; Богѫт на любовта ставаше неузнаваем отмѫстител, а когато не бе достатѫчно — на бѫрза рѫка кладата довѫршваше всяко упорство и доказваше всяка теза...

Последователите на Тоя, който ходеше бос и нямаше дори това което имаха птиците небесни и зверовете горски: кѫде глава да подслони; който пожертва себе си, за да даде пример на пѫтя по който трябваше да вѫрви всеки тѫрсящ истината, който бе казал: — „дойдохме да послужим, а не да ни послужат“ — станаха тирани, на които се покоряваха милиони; горяха хора сѫтворени по образ и подобие Божие, техни братя, само защото не можеха да разбират нещата като тях; потискаха масите, дѫржаха ги сѫзнателно в невежество за да извличат изгоди или ги тероризираха с всевѫзможни средства да ги заставят да мѫлчат. Когато им нестигаше светската власт на дѫржавата — те призоваваха небесната. ... Такива абсурди понякога ни поднася живота!

Всичко това се случи по простата причина, че християнството бе поело защитата и греховете на една чужда нему по принцип и сѫщност организация — дѫржавата. Дѫржавата и нейните господари, власт и разбирание трябваше да се обосноват, защищат и оправдаят. Христос трябваше да оправдае сѫщите които го разпѫнаха, след като бе им простил пред смѫртта си — нещо по вече: тѫлкуванията не неговите думи трябваше да послужат за опора и насѫрдчения на всичките несправедливости, прищевки и произволи, които в името на божествената власт, лягаха врѫх плещите на бедния и неук народ. Християнството като буен поток истичащ от един извор се разклоняваше все по-вече и по-вече, до като достигна днес человечеството да стои пред последните вадички на тая река, в коритото на които за жалост не тече нищо, а се мѫдрят само застояли локвички от „авторитети и тѫлкуватели“ — огромен баласт, който не се смущава ни най-малко даже когато твѫрди и живее тѫкмо противното на това което учеше Божествения учител.

„Дойдохме да послужим — казваше Той и миеше краката на учениците си. — Днес „пастирите“ народни искат да им служат всички, а римския Папа дарява като вѫрховен милост да му целуват не даже крака, а само обувката!

— „Който ви поиска ризата — дайте му и врѫхната си дреха — говореше Тоя, който сам немаше нищо — днес не сѫ редки случаите, когато в Негово име се сѫбличат и врѫхните дрехи и ризите на християните. ...

— „Но аз ви казвам: любете враговете си, благославяйте тия които ви кѫлнат, правете добро на тия които ви ненавиждат и молете се за тия които ви правят пакост и ви гонят. ... Тѫй бе вѫзвестил невга Той — тѫй бе и живял!*)

Днес, с крѫстове в рѫце, се водят хора да се избиват едни други, благославяни от Негово име. ... И тия хора се наричат християни и духовните ни водачи — Христови служители. ...