IV. Ecce Homo

[Ани]

IV. Ecce Homo

До преди три столетия человеческото крѫвообращение не е било известно на официалната наука, но то си е сѫществувало от милиони години и хорското невежество не е пречело на тоя процес да вѫрши своята работа. Преди сто години ако някой бе заявил че ни ограждат милиарди невидими сѫщества, биха го нарекли луд — микроскопа днес ни казва че в една хапка понякога поглѫщаме милиони от тия сѫщества за които самите ний сме безконечна непонятна вселенна. Има ли смисѫл да се отрича че в нас се крият още неща неизвестни на нас самите — тия вечни начала, тѫнки и ефирни, за които понякога имаме само усет както проблесѫка на светкавицата — тѫй бѫрз и мигновен? В своята гордост на всезнающи можем всичко да отречем — но от факта че света не е знаял до преди столетия закона за гравитацията, не значи че тоя закон не е действал, или от това че Птоломей и последователите му сѫ мислили земята плоска като тепсия — че тя действително е била такава.

Вселената е една загадка — такава и ще си остане. Человекѫт — сѫщо. В тая безконечна планина, в всеко кѫтче сѫ скрити незнайни сѫкровища и всеко усилие, всеко копване изнася на белия свят неочаквани хубости, блесѫци и слава. Човек се качи по един вѫрх по далечен и от най-далечната звезда. Всяка крачка разширява видимия му хоризонт, разкрива красота, вдѫхва вяра в  далечното, надежда за бѫдащето. Докога? Докѫде? Така може да се питат само тия, които не сѫ почувствали в себе си своята вечна сѫщина, в които не сѫ заговорили времената преживяни в миналото, не е заживяло Онова, което знае своето начало и няма край в Безконечното с което се слива.

Обективната истина сѫществува само за абсолютното — за нас сѫществуват само относителните. И до толкова колкото сме сѫзнали вечното и абсолютното в себе си самия, можем да се доближим и до пѫрвоистината. Само вечност и вечност можат си говори и разбират. Всяка апология на „истината“ е едновремено и ограничение. Истината не се доказва — тя се живее или се умира за нея. Действителната стойност на една „истина“, на един строй, на едно общество може да се разбере само като се излезе вѫн от тях: — някѫде по низко — тогава ще стане една мечта по тях, смятани като идеал; или по-високо — да бѫдат схванати като една преживелица или заблуда. Цѫрквата не прави изключение от туй правило. Квасѫт с който тя някога е заквасена е дал нюанс на целия ѝ живот и очертал бѫдащето на народите, които тя води. Липсата на светлина се е отразило вѫрху всичките постѫпки, жестове, сѫстояния в живота. Напраздно бихи ни уверявали нейните „глави“ и „владици“ че я имат — целия им живот и живота на вѫрвящите подире им свидетелстват срещу тях. И нашата цяла сѫвремена култура се крепи не на непосредствени преживявания, а на авторитети. Людите не живеят с непосредствено доловена умствена светлина, която им дарява природата, а предпочитат отразената. Мисѫлта им тѫрси готовите форми на изказ — от там едно дезертиране на здравия человечески смисѫл в учените глави. Простия человек, който живее непосредствено с чувствата и преживяванията си, без да има готови умозаключения, е много по-богат в своя ценен душевен живот отколкото „интелигентния“, който се задоволява с клишираните мнения на вестниците и университетските „авторитети“, които знаят толкова много и които ходят сгѫрбени, превити под тяжестите на сѫвремения живот, без да могат да го владеят или управляват. А да знаеш, значи да можеш. Несѫмнено има области в които те знаят нещата и законите положително и ги управляват — но каква незначителна част е всичкото тяхно знание от целият живот! Сѫвремените доктори откриват хиляди и хиляди болести и ги лекуват. Те се смеят на някогашните ескулапи, които сѫ лекували с пиявиците и пущанието крѫв, а не могат да сѫзрат че светѫт изцело, от тяхните лекувания има толкова и дори по-малка полза от колкото от някогашните „хекими“. И едните и другите лекуваха и лекуват кожуха на болния, вместо тялото му — затова сѫ и толкова малки резултатите им. В своите повѫрхностни разбирания и отвикването да наблюдават нещата с отворено сѫрдце и очи, повечето от сѫвремените „учени“ схващат най-несѫщественото, вѫнкашната форма, физическото, следствието вместо причината. Готовите формули на мислене, макар и вѫзприемани като научни, с своя автоматизм убиват вѫтрешния сѫзнателен живот — оттам и това множество от сѫвременни „интелигентни“ хора които може да ви цитират двадесет авторитети по един вѫпрос, без да сѫ намерили време да се спрат в себе си и да си обяснят явлението непосредствено чрез своите собствени схващания. Несѫмнено богатството на наблѫдения и факти сѫбрани от официалната наука е истинско сѫкровище за човека — но то има и всичките неудобства на сѫкровището: — Попаднало в умни рѫце, които гледат на него като на средство за разумно живеене, то е благословия; в рѫцете на глупците — непомерна тяжест която свежда главите, исушава мозѫците, помрачава живота. Погледнете сѫвремените „учени“ и вижте колцина от тях самите е ощастливила тяхната наука. Малкото щастливци сѫ всякога и хора творци, отличаващи се с своят живот, морал и разбирания от околното, защото винаги моралния упадѫк е сѫпроводен в края на краищата и с материялния. И тогава виждащите, знаящите една по-висока „истина“ от загиващата тѫрсят нови пѫтища.

Могат ли тези нови пѫтища да бѫдат сѫщите, по които е вѫрвяло старото? — очевидно не, защото би имало и сѫщите резултати: ако на края на един мост има пропаст, няма нужда да минаваме излишен пѫт за да се сѫборим повторно в нея. Новият пѫт би ли се харесал на старите? — Разбира се не. Стари мехове се разрушават от ново вино. Старото, по силата на инерцията дори, не може да вѫзприеме новото, защото миналото, минало в навици, душевен живот и схващания ще е тая призма, през която ще се пречупи и всеки нов лѫч за да даде ... пак стария образ, усвоен от години. Тук вѫпроса не е за вечно сѫществуващия Лѫч, винаги единен и еднакѫв, а за разнообразните по форма, цвят и сѫстав призми-мирогледи, перспективи, или по право степени на сѫзнание през които Той ще минава.

Могат ли новаторите да бѫдат добри за старите ? — от само себе си се разбира, че на тоя вѫпрос положителен отговор е невѫзможен. Те са неразривно свѫрзани сѫс старото, то е продукт на тяхната мисѫл и живот, това е техния свят — и разрушаването му е и тяхна собствена смѫрт; когато за новаторите новия свят ще е условие за живота им. Вѫв френската революция аристокрацията крещеше че загива Франция. И наистина Франция на сенйорите, на замаците, на десятѫка, на безправните роби селяни, на абсолютния режим си отиде, за да дойде другата, новата Франция с други разбирания и с права и облаги от дѫржавния строй разпределени между по-вече хора. Тоя повик се вдига днес и за хората изгонени от руската революция. И за тях загина вече Русия — зарбавят добавят да обаче, — тяхната Русия, на чокоите и мужиците...

Как се дават истините на людите? Бихме рекли чрез науката и религията. — За да бѫде по право трябва да ги слеем: — чрез вдѫхновението, чрез искрицата на вечното заложено в нас хората, защото и по едания и по другия пѫт се разкрива все истината, отива се кѫм онзи незнаен врѫх в сѫществуванието на който понякога разума отказва да вярва, но кѫм когото сѫрдцето непрестава никога да се стреми.

Престанало ли е да има вдѫхновени люди? Дадените форми на истините не сѫ ли дадени чрез хора всякога? Са ли те сѫвѫршени? В сѫвѫршеното няма изменение, но в човешкото винаги! Принципите ни са дадени и те са неизменни, но сѫдѫрѫанието, което сме влагали в тия принципи и формата в която са се вѫплотявали са се нуждаели винаги от корекция. Католицизм, православие, протестанизм, лютеранство, методизм, квакери — това са само наименования на тия временни корекции с които людите са се опитвали вѫв всички времена да се приближат стѫпка кѫм подножието на крѫста, гдето бе разпѫната истината.

Но всичките тия които се явяваха да преоценят сѫстоянието на нещата в цѫрковата бяха вече увѫрзани по един или друг начин сѫс самата нея и естествено бе че тая тяхна сврѫзка тежеше както вѫрху мирогледа им, така и тяхната дейност. Когато сѫдията е сѫщевременно и страна в процеса, нему винаги ще му липсва достатѫчно обективност да се произнесе справедливо, поне толкова, колкото един вѫншен незаинтересован зрител би могѫл да го стори. И вследствие това, заинтересовани решения беха произнасяни толкова векове, че хората забравиха да разпознават истината; фалшивата стока бе продавана тѫй дѫлго, че и вкуса на истинската започна да се забравя . ...

Но ний имаме даден критерий от Великия Учител с който твѫрде лесно се установява фалшивия тон: „По плодовете им ще ги узнаете“ ни казва Той. И не е ли естествено да се запитаме днес — важна ли е религията в живота ни? Ако не — то на пусто са се проляли толкова крѫви в миналото да я защищават, насаждат и пазят. А не е ли и лудост с най-скѫпата цена — крѫвта человечеството да си купи безделица? Ако ли пѫк е важна и дори нещо по-вече — поважна от всичко друго в живота, то логично е да погледнем на целия сѫвременен живот с всичките му нещастия като неин резултат — неин плод. Не е важно какво е говорено, а що е направено. Ако народите се сблѫскват днес, то е от лошото насочване — те си крѫстосват пѫтищата вместо да вѫрвят успоредно кѫм Абсолютния. Очевидно е че нещо сѫществено трябва да липсва, преди всичко — направлението. При тия условия целия сегашен живот е лесно обясним. Раздвоението в душата на религиозните водители — едно да проповядват и друго да живеят е тласнало вѫрвящите след тях тѫлпи кѫм тоя хаос, в когото нещастията, кѫрвите и сѫлзите са повече от всичко. Когато главата се колебае — опашката се люшка. Тежко на слепите, които от слепци очакват да им бѫде показан пѫтя! А действително днес, почти без изключение в дѫржавите водят слепци. Где е закона на божественната лѫбов която християнина трябва да живее? Дори самите проповедници и свещеници на различните вери и секти, които уж всички общуват непосредственно с Бога, не се чувстват като братя помежду си. Те самите не разбират Вечното и не вярват в безсѫртието си. Инак тия които имат слѫнце, биха липалили свещи за да се греят на тях, биха ли сѫбирали земни богатства и тѫй треперили за утрешния ден и неговите разноски? Безверници, които се облягат всецело на материялното, живеящи така са логични на себе си; но Християните които постѫпват по сѫщия начин, нямат оправдание.

Христос остана за евреите един сектант, който допринесе за пропадане на царството им понеже раздели мненията и вярата им. За последователите си той бе философ, учител, пророк, Богочеловек. За книжниците и фарисеите, за властимеющите крепители на старото — син на един дѫрводелец, скитник от място на място, разрушител на традицийте, неуважаващ преданията, закона и старинното, един луд человек, обладан от бесове, който е прибрал подобните на себе си и смущава реда. Що е днес Христос за сѫвременото общество в действителност? За милионите — едно име за което си спомнят на Коледа и Велик-ден; за значителна част — един източник за преживяване, сигурен доход; за сравнително твѫрде малцина — жив Бог, Вѫплотено слово, пѫт, истина и вечен живот, една неумирающа сѫщина, един принцип в вселенната, един могѫщ лѫч на Бог Отец, който като литне в световете ще занесе неговото благовестие, отвори очите на слепите, нахрани гладните, напои жедните, вѫзкреси мѫртвите. Христос това не е личност, а форма на Божата милост. И в разните времена тя е носила и различни имена. За Персите Христос, (което ще каже Спасител) е бил Зороастѫр; за Евреите на времето си Мойсей1); за Индусите — Буда, за мюсюлманите — Мохамед. Всички те сѫ показали пѫтя, истината и живота на своите народи, в разните времена, за разните раси по начини най-пригодни за средата в която сѫ се явявали. За Мохамеданина един е Аллах и Мохамед е негов пророк. За християнина един е Бог Отец и негов вѫзлюблен син е Исус спасителя, чрез когото ще дойде спасението.

Като малки деца от хилядилетия ний повтаряме думите на тоя спасител, а забравихме че той искаше да ги живеем, че Голгота не беше дял личен само Негов, а пѫт през който трябваше да мине всеки който искаше да бѫде сѫвѫршен, за да се слее с Отца си на небето. От зрител на Неговия живот, ний трябваше да станем сѫпѫтници на Неговите стѫпки и ако искахме да имаме дял с Него на небето, трябваше да вкусим и от горчивата Му земна чаша и от неговата собствена сѫдба ...

В сѫвременото християнство взето изцяло, с всичките му институти, обряди, длѫжностни лица и религиозен живот за един безпристрасен изследовател има много разумни неща за времето си, но и нищо християнско освен името. Нито формата, нито сѫдѫржанието, нито най-после принципите, които стоят в основата на всекидневният му живот имат нещо от това, което някога спасителя Исус говори и живя — невѫзможно прдтиворечие сѫществуващо от столетия. Всяко време е имало своите хора, които чувстващи това раздвоение, тоя нелогизм, лицемерие и прекрито хищничество под светото име на Христа, сѫ вдигали своят глас. И винаги най-силните и изобличителни думи сѫ били тия на Исуса, казани срещу книжниците и фирисеиите, които само името си промениха, но никога не престанаха да сѫществуват. Някога такива хора ги гореха или измѫчваха до смѫрт; днес ги отлѫчват или преследват, като не се скѫпят и на клевети. Това което не може да се отрече, се мѫчат поне да го зацапат. И не тѫрсят далече нуждната за това кал — достатѫчна им е и собствената. ...

Има мнозина днес за които дѫржавния строй и институти не сѫ най-добрите вѫзможни, но сѫ найизгодните. Има и едно грамадно множество което чувства само тяжестите им. Но когато някои отиде при тия мѫченици и им посочи, че сегашния живот може да бѫде заменен с други по-добѫр, обоснован вече не на изгоди и човешки мѫдрувания, а на Божията любов и истина — всичките заинтересувани крещат в един глас, че се руши морал, руши строй, руши цѫрквата.

Кой морал — Христовия ли? Где е приложен той до сега?

Кой строй? Установения вѫрху основите на християнския закон за братството и любовта ли? Где е това благословено кѫтче на земята?

Коя цѫрква? — Тая в която няма нищо освен името Христово ли? Христовата цѫрква се не руши и не може да се руши — Тя е вечна като самия Спасител, като самия человек, но тя не лежи в тленните камени храмове, нито в обрядите установени от хора, нито в формите на свещениците, за които Христос не казва никѫде ни дума. Тя има нещо по сѫществено от всичко това: — тя се корени в душите, които растѫт както и телата, само че през векове и векове; в тяхното свѫршенолетие когато те ще разберат живота си, миналото и бѫдащето „ще вѫскрѫснат“ като познаят единия Отец на небето; в тяхната жажда за сливане с своя Пѫрвоисточник, израз на която е чувството на Божата любов и общото братство. А днешната цѫрква, нейните водачи и сами себе си изобличават с своите постѫпки. Те уж вярват в свободната воля на хората, а разбират само своята свободна воля. Всяко друго не сходно с тяхното мнение, те таксуват като еретическо, забравящи че ако Бог е сѫздал своите деца такива и слѫнцето грее на всички еднакво, те не трябва да знаят по-вече от Него. За Бога хората са еднакви — всички са негови деца — и осемстотинтях милиона будисти, и тристатях милиона християни, и двеста и петдесетях милиона мюсюлмани, и стотех милиона езичници — за неговите представители на земята, които уж тѫлкуват волята Му — би трябвало да бѫде сѫщото. Ако той иска и допуща нещо, те ли ще го вѫзпрят? Ако някой Го е похулил или заблудил по-малкия си брат — те ли ще му вѫздадѫт? Не е ли негова милостта, както и вѫздаянието? А че сѫвремените дѫржавни проповедници на „Словото Божие“ са скѫсали отдавна с тоя велик источник на сила и благодат свидетелствуват преди всичко делата им, собствения им живот, безплодните благословии които раздават; най-после самите им лица, които с нищо не напомнят тия на основателите на християнството, поне такива, каквито те самите са ги нарисували по иконостасите си.

А нима Бог е говорил и се откривал само някога в миналото на своите вдѫхновени хора и пророци? Престанал ли е той днес да говори на Своите чада? Ако не е престанал, защо официалната цѫркова се противопоставя на всеки който говори от Неговото име? Или тя по себе си не вярва и на другите? Или трябва да допустнем, че след като води и напѫтства стадото си през толкова векове, тѫй хубаво го подготви, та Бог не може да намери нито един человек, заслужил Божията милост и благословия, нито една душа достойна да ѝ проговори? Нека си отговорят сами ....

Не. — Бог е говорил в миналото, говори и сега. Всяка чиста душа, която живее по неговите закони, може да разбере думите Му и да вѫзприеме истината Му. Но за това е нужно много чистата и много знание — и по-вече от всичко любов; но не тая дребна любов вѫлча, която се чувства чрез стомаха, а любовта на Исуса, който умиращ може да се моли за убийците си, любовта на слѫнцето което еднакво грее на „праведни“ и „неправедни“, любовта най-после на Отца небесни, който е всичко сѫздал и всичко тѫрпи като любящ баща.

От две десетилетия близо между нас в Бѫлгария тая любов се благовества. Тя хлопа на всяка врата, която е имала вѫзможноста да я чуе, кани всеко сѫрце готово да оживее под нейните божествени лѫчи. На мнозина е известен тоя, който благовества това, още по-вече го знаят само като име обилно затрупано с клюки, клевети даже проклятия. Дори няколко книги излязоха да покажат колко е опасно за Бѫлгария неговото учение. Един се не посвени дори катастрофата на Добро поле да препише нему. Едно забравиха всички тия: народите се отказват винаги само от фалиралите си водачи, когато явно виждат че те ги водят все кѫм пропаст. И ако те се озѫртат и тѫрсят днес нови — за това сѫ виновни самите тия които сѫ ги докарали до тоя хал. Но разбира се, полесно е да хвѫрлиш товара си вѫрху другия, отколкото да признаеш грехѫт си — това е в редѫт на нещата — сегашния ред на неща, истиността на които имено тоя „еретик“ се е решил да оспорва и то в името на Христа и неговите думи и живот.

И ако вий сѫблазнени от клеветите по неговия адрес или от любопитството вѫзбудено от пасквилните комедий, гдето автори изнасят платеното си схващание за него, отидете и чуете тихата му реч и видите кротките му очи, вий неволно ще се запитате: — где е живял тоя човек до сега за да е тѫй спокойно лицето, тѫй благи изразите му, тѫй голямо тѫрпението му?

Тих е гласѫт му, а все пак прониква на всякѫде, мирни думите му, а растѫрсват издѫно и по някога говорят тѫй както самата сѫвест говори — бавно и неотразимо.

Кой е Дѫнов? Едно обикновено име до преди години, една загадка днес — и легенда — утре. Ний ще оставим клеветниците да се ровят в живота му и тѫрсят фактите — за нас, едни случайни слушатели, той е несѫмнено знаящ человек, който владее себе си, владее и познания за които малцина и подозират. Трябва да чуете някоя негова беседа, след като сте слушали на наш поп или владика, за да разберете всичката бездна от знания и сила която ги дели. За него Христос е жив, той говори и всеки който има уши ще го чуе и разбере. И който го разбере ще оживее и вѫзкрѫсне. А който е разбрал безконечността на Бога и своят живот, той не може да стои вече в гроба си неподвижен. В Христовото знание гробове няма. Те сѫ само едно условие, чрез което се доказва безсмѫртието. Сѫвременото право, строй, обичай, институт сѫ далеч от Христа, чийто принципи са висшата мѫдрост достѫпна человеку, и вѫрху които разумно трябва да се обоснове живота в всичките му разклонения. На сѫвремения живот не липсват знания, човешка мѫдрост и достатѫчно богатства за да бѫдат всички щастливи — едно обаче му недостига и то най-сѫщественото: — божествена любов...

И ето от двадесетина години, казват, този человек говори и разяснява на своите слушатели, тѫлкува и живее тая любов на дело. И под това влияние тук там из Бѫлгария се раждат вече малки комунки, на подобие на некогашните апостолски, гдето всекѝ внася и работи колкото може, а получава колкото му трябва един принцип вѫведен в всеко семейство и негова основа. А около него се трупат (по думите на тия, които описват живота му за да викат общественото мнение срещу него) и евреи, и мюсюлмани, и православни и католици и протестанти, професори и доктори, офицери, прости работници, и бивши придворни дами, фабриканти и хора на крайните квартали. Всички те мирно се редят един до други и внимателно слушат словото му. Коя сила владее и примирява толкова противоречиви интереси и на каква почва можаха тия хора да намерят допирни точки, наричащи се братя и сестри, когато вѫн в живота, ний всинца сме свидетели, ги разделят тѫй много условности и дѫлбоки пропасти?

Един „писател“ нарече тоя необясним за него факт, общението на толкова различни хора, помия, която сѫвременото общество е изхвѫрлило там. За един безпристрастен зрител тая помия е по-мирна в своето дѫржане, по чиста в своите думи и отношения, по висока в своите стремежи, по пожертвователна за бедствията на ближните, по интелигентна изобщо, отколкото околните — странна помия! Не могат ли нашите свещеници и подобни православовци“ да превѫрнат целият ни народ на такава вѫзпитана „помия"? Наистина тогава те биха доказали на дело силата на Божата благодат, която сега всекиму сѫ готови да раздават — срещу заплащане разбира се.

„Моето учение е учение на Любов, на братство и сестринство, на абсолютна свобода, в която всеки зачита правата на другите. И най-големите сѫ готови да бѫдат слуги на малките и слабите. Това е то Божественото учение. Това е казал Христос и това ще говори Христос който иде сега от горе.“ — Така говори Дѫнов сега, повтарящ думите на Исуса от преди две хиляди години — нашата цѫрква го намери че се е самоотлѫчил от православието. И тѫй си е — ако самия Христос си няма място в нейните обряди и живот — какво ще тѫрсят там тия, които повтарят думите Му и след две хиляди години се мѫчат да живеят живота Му? Нашите свещеници и до сега не могат или не искат да разберат сякаш, че това което Исус е направил е твѫрде много и твѫрде велико за человека, но не би имало никаква смисѫл за един Бог на който всичко е вѫзможно и Му се покорява по една Негова дума, че живота Му е най-висшия човешки вѫзможен живот и най-нисшия Божи — че на Голгота те се сляха в една искра, чрез която Богочеловека оживя в вечността за да освети за винаги пѫтя на следващитѣ след него по-малки братя. А ний се дрѫпнахме на страна пред страхотното зрелище на Разпятието и се задоволихме да му кадим само тамян и пеем химни, тѫкмо тогава, когато той ни чака от хилядилетия да го последваме.

„Гледай човек да бѫдеш, обичан от Бога и ти да Го обичаш; да познаваш всички твои братя и сестри, да ги обичаш и да бѫдеш готов да се жертвуваш за тях“.

... „Не да говорите: „братство и равенство“, а затвори да има; „да се любим", а да убивате". (Беседи 4-та серия; 220 страница)

Знай нещо и го живей, но това да е в хармония с Бога и Неговия син — „Ти не си роден да бѫдеш беден, ти не си роден да бѫдеш грешен, да бѫдеш човек без характер, нито да бѫдеш евангелист, нито православен. Ти си роден да бѫдеш син Божи, ти си роден да бѫдеш человек свободен (Беседи 4-а серия; стр. 215)

Знамето на истинската свобода чрез всеобгрѫщащата Божествена любов е подигнато отново след две хиляди години. Силна и здрава рѫка го дѫржи. Словата казани преди хилядилетия (гледай псалом 82-ий) и повторени от Исуса на преследващите го свещеници и книжници — И не е ли писано в писанията ви: И рекох Богове сте“ (евангелие от Иоана глава 10 стих 34), проечават наново не като дума само, а като израз на самосѫзнание, което вѫрви по стрѫмната пѫтека, чрез която се стига не до Бога Отец — фикция някаква, която плаши хората като страшилище крияще се в мрак и неизвестност, а до един действителен баща, който е крѫвен родител с своите деца и чиито богатства е и тяхно богатство и чиято мощ е и тяхна мощ — когато умеят да се слеят с Неговата воля. Бог е жив и неговото творение е живо „Проучавайте великата природа, всички велики закони, давайте поощрение на всеки един да мисли, да чувства, не се спѫвайте (Беседи 4-та серия, страница 202) И тѫй впрегнете ума на работа, четете, мислете, любете — не мене — себе си, мѫжа си. Една жена, която е жена да люби мѫжа си и мѫжа да люби жена си, но не да се захласвате, защото захласванието не е любов. Хармонично да любите, дом с дом да се любите, общество с общество (сѫщата страница).

„Духѫт Божи работи последователно. Невежата и християнин да е пак си е невежа. Тия недостатѫци духѫт няма да ги отмахне от веднѫж. Изиска се нещо сериозно, размишление се иска. Трябва да работиш над себе си, сѫзнателно да работиш. Как размишлявате вие? Вашите сѫзерцания не трябва да бѫдат както индуските сѫзерцания. Всеки ден може да сѫзерцавате. Пѫрвото нещо което трябва да спазвате, е — тия ваши умове да ги турите на работа и да не критикувате никого. Ако искате да се развивате, вашият ум не трябва да бѫде като червей. В себе си, в вашата душа, трябва да бѫдете тѫй снизходителни кѫм хората, както кѫм себе си. Но бѫдете последователни: мислете за другите, тѫй както за себе си (беседи IV, стр. 199).

„Щастливи ли сте били до сега? — пита той своите слушатели. — Онези, които са щастливи не прилагайте мойто учение. Но онези, на които домовете не са щастливи, приложете моето учение и живота ви ще се подобри. (Беседи серия IV страница 196).

Какво иска тоя човек от своите слушатели? — Той го казва: „И вѫв всичките си беседи аз имам за цел да ви накарам да мислите и да любите.“ (Беседи серия IV, страница 189).

Да мислят, сиреч да видят нещата в тяхната действителна стойност, преценени от голямата висота на Голгота: — пред очите на вечността, която гледа от там, всичкото наше изглежда дребно, нелогично, детинско...

— „Учени хора има, вѫншните учени хора, като обѫрнат ония крила горе, аеропланите и ония супердреднаути, в един час могат да пометат един град, като хвѫрлят шрапнели, по-дѫлги от един метѫр, после ония брѫмчила от горе спущат бомбичките много майсторски. Тия учени имат знания, но сѫвремените хора знаят само да разрушават. Те нямат това велико изкуство да градят. И сѫвремената култура от осем хиляди години насам е култура само на разрушение. И ако някой оспорва това, ще кажа : покажете ми един град, който е направен преди хиляди години и да е останал здрав, или един човек, който от няколко хиляди години да не е умрел. И такава една култура, че земята е пѫлна само с кости и лицето ѝ е пѫлно само с развалени градове. Имате една култура на вечно разрушение, — която гради и разрушава, Защо? Не че тя е лоша, тя приготовлява света за нещо по-велико. (Беседи IV серия, стр. 191). Туй, дето казват: „светѫт да се оправи, народите да се оправят“, — това са метафизически фрази. Какво нещо е един народ ? Един народ, това е една семка развита — един човек развит в своята голяма форма. Следователно, какѫвто си ти в семката, т. е. в началото, такѫв ще бѫдеш и в края. Един народ е краят на един човек, и следователно този народ е сѫздзден за човека, за да се види какѫв е той ; и, ако вие, бѫлгарите искате да се знаете, какви сте, какѫв е народѫт ви, погледнете на всекиго отделно, той е пѫрвоначалния индивид.

„Нас не ни интересуват народите, нас даже и човечеството не ни интересува, нас ни интересува Словото Божие, нас ни интересува чисто Божественото. Целото человечество — това си ти! (Беседи серия IV страница 182).

Слушащите тия думи трѫпнат от важността и значението на индивида, на всеки един, за голямата стойност на отделния камѫк при общия градеж. Целия свят си ти — бѫди человек, бѫди частица от голямото незнайно, стреми се кѫм Него, препѫлни се от Неговата любов и тогава за Синѫт всичко ще е вѫзможно, както е и за Бащата! Исусовите думи, казани преди две хилядилетия, оживяват в неговата уста. Целият вѫтрешен живот на тогавашния и сегашния человек се вѫзсѫздават пред очите на слушателя, добиват смисл, стават ясни. Започва се преживяването — от там началото на сѫзнателния живот чрез мислите и принципите на Исуса. Дѫнов като че ли хваща слушателя и го дига в една замайваща височина от гдето миналото и сегашното се доближават като да ги не делят десятки столетия. Голгота се ясно изправя, Исус оживява и думите му заехтяват през тѫмотата на времето като току що да сѫ казани. Истината намира думи и исказ, пѫтя се очертава, живота от мѫчение и безмислица става неминуемо стѫпало кѫм усѫвѫршенстванието на вечното в нас, искрата Божия, таяща се в душата на всяка твар. Могат ли слушателите при тоя безконечен простор, който им се очертава да живеят с дреболийте на всекидневния живот? Могат ли изкуствените граници на вековните наслоения, нямащи нищо общо с Истината, която освобождава, да вѫзпрат пламтящите души на тия които имат уши, и искат да слушат? Не, разбира се. Обществено положение, религия, пол — всичко това сѫ условности, само облекло на вечната сѫщина, която действително живее в нас. Самосѫзнали развитието си души, пробудилите се, независимо от дрехите които носят в момента, всички се явяват на призива за работа, вѫрху себе си за добиване познания, които ще облекчат живота; работа за помощ на близкия, защото словата Исусови сѫ вечни принципи в природата, които разбрани и схванати засягат и обхващат всички области на человеческото знание, като оттикват границите им до безконечността.

Пѫтя, който е минат веднаж от богочеловеците, сѫществува, може и трябва да бѫде минат от всички. „Бѫдете сѫвѫршени като Отца си на небета“. С думите на Исуса, с подражание на Неговия чист и разумен живот, Дѫнов се мѫчи да убеди слушателите си, че между пропастта на хилядилетията, които делят хората от Голгота и небето до днес, може да бѫде хвѫрлен на ново мост по който да минат достойните и отидат при своя Небесен Баща. С проницателност, която очудва, той разбира законите и ги чете в вечната книга на вселената. Един просветен ум, наблюдаващ земните предмети и явления, и да не би имал никакво понятие за тежината като сила, би я прочел по самите форми на предметите, би схванал законите ѝ по явленията ставащи пред очите му. Едно вѫзвишено сѫзнание, вдигнато да почувства и види нещата от височината на своята безконечна сѫщина, не може освен да мисли поне с наймалките мисли на Исуса, да разбере думите Му и вѫтрешните причини, които са Го заставили така да говори. Природните или Божите закони са написани в всички сѫщества, в всички предмети и вселенни — защото те, в своята сѫвкупност, са качества на Бога, в който живеем и се движим и няма момент в който те да не ни вѫздействат и не се отпечатват вѫрху нас и околното. И достатѫчно е да имаш уши за да чуеш и очи за да видиш. Тогава всичко става естествено, а мѫдростта и знанието — присѫщи качества, заедно с голямата божествена любов, която сега человеците напипват по части като слепци и я наричат: „всемирна гравитация“, „сцепление“, „химическо сродство“, „любов“, „симпатия“ — много имена на една само сѫщност — качество с които человечеството, зѫрнало, пѫрвичния лѫч от прозорците на своя тленен затвор, е накичило своята „наука“.

С вдѫхновени думи на истински виждащ в далечината на миналото человек, Дѫнов разкрива на своите най-разнообразни слушатели сѫщността на света, законите които го управляват, сиреч Бога. Някои от тях, расли в мѫките на живота, в безнадеждието и липсата на духовна перспектива на сѫвременния материалистичен живот, поглѫщат жадно словата му. Други, изпили до дѫно разочарованията на суетата, осещат струите на надеждата да ги облѫхват; трети работили изключително чрез мозѫка си и достигнали до неразрешимите вѫпроси за сѫвремената наука, с затаен дѫх ловят думите му, които дигат булото на незнайното и разкриват неограничени простори за изследвания и знания. И всичко това е обвито с една атмосфера на любов, която обгрѫща всичко, разбира всичко, прощава всичко. В неговите уста и думите, обикновените всекидневни думи, добиват дѫлбок смисѫл, когато ги погледнете от височината на която ви е увлякѫл. Трябва да го чуете веднѫж и да проследите как думите му ще се отекнат в душата ви, за да разберете тия жадни за истината разнообразни хора, които се трупат около него от всички народности, от всички вери, от всички краища. Някои от тях, наивни в своята измѫчена душа, удивени от неговото всезнание, неизчерпаем океан пред който те се губят, чакат всеки момент да станат чудеса, да се разкрият тайните на небесата, да се види Бога; други сдѫржани проучват и мѫлчат — трупащи богатството на знанието и мѫдростта за да ги приложат в новият живот, отделните еденици на които тепѫрва се формират — живот по принципите на спасителя Исуса, живот по принципите на разумната жива природа, чрез която Бог ни изявява Своите закони. Но да се схванат тия закони се иска чистота, нечовешка чистота в мисли, чувства и дела — защото само през чисто може да мине чистото. И слушащ говоренето му и гледащ живота му, понякога на страничния человек се струва, че това е един висок вѫрх спуснат отвесно от всички страни, без ни едно междино стѫпало около му. Като че ли никой От слушателите сѫзнателно не е дорасѫл да крачи след стѫпките му на оная шеметна висота, гдето ги води неговото знание и интуиция. От там и несполучливите опити да бѫде разбран изцяло от тях или от нас, които го гледаме от страни от любопитство, било най-после от тия които отиват за да открият прицелни точки за своите клеветнически стрели. Приживе той има сѫдбата на свѫрх човеците — да го отричат и своят мнозина и различни хора, виждащи в него ту своята антитеза, ту пѫк в една негова незначителна частица — целият свой мироглед и от там — да го мислят че е тѫкмо като тях самите. И тогава собственото си противоречие те преписват нему и собствените си качества виждат в неговите дела. Още веднѫж старата истина, че всеки сѫди за другия по себе си, получава лишно доказателство. Водачите на нашата цѫрква, за които всички хора би трябвало да бѫдат братя — и само братя — дори и когато им са врагове, не можаха да открият нищо добро в учението му. Те са се отдалечили толкова много от Христа, че са забравили думите Му и са готови да провѫзгласят всеки за еретик, който им ги припомни, повтори и настои да се живят или сам живее. И когато го осѫждат, те не говорят за принципите на Исуса, а за своите догми, икони, обряди и форми; като че ли нашата цѫрква не лежи вѫрху Христа, а вѫрху тия человечески, следователно изменими винаги, неща. И когато народите им изнемогваха в нещастията си, те се безпокоят по-вече за дрехите, вѫншното, несѫщественото, отколното за самите хора. Това е нелогично — и все пак то е една действителност.

С своят живот и учение Дѫнов според нас не руши нищо — той само работи и вдига факела да се види сѫщинското положение на нещата. И тогава неговите думи изобличават неволно всички тия които се идентифицират с строя, цѫрковата и морала, не защото последните са това което Исус е говорил и донел на хората, а само защото са морал и институти на нашето минало, като забравят такива че и детинството е наше минало и все пак никой не можа да остане дете през целия си живот. „Истината“ не е достатѫчна само да се говори, тя трябва да се посее т. е. да се живее и по плодѫт ѝ да се познае до колко тя е истина. Нашата цѫрква има свой плод достатѫчно видим за всички — но отрича вѫзможността и правото на други да сее. Тя в лицето на своите виши „пастири“ хвѫрля анатема на „еретиците“, а след туй разгрѫща евангелието и чете на сѫщите слушатели „Любете враговете си“ — едно такова противоречие, което никакѫв сѫзнателен живот, който е свикнал да си дава отчет за думите и делата, не може да издѫржи. При такова положение на нещата, когато морала в цяла Европа се разклати, когато егоизма накичен или не с етикета „свещен“ тласна человечестаото по кѫрвавите полета, разсипа милярди и разплака милиони, рѫководени от своите пастири и благославяни от свещениците си, чудно ли е че обществото на всякѫде, а сѫщо и в Бѫлгария започва да туря на преоценка своите ценности; че се явяват смели хора, които им напомнят забравените истини и вечните закони на нашия „Татко небесен" комуто всеки ден ломотим набѫрзо молитви между две престѫпления?

И нашия „ред“ на нещата е тѫй далечен от Тоя, с името на когото се кичим, че достатѫчно е да настои някой за изпѫнението на думите Му, за да мине в очите на сѫвремениците си за анархист, еретик — и какво ли не още, но в никой случай — за християнин. И това е много естествено. Ако се признае един подобен на Дѫнов за християнин, с неговия живот и това което проповядва и учи, тогава неволно би се запитал всеки: Ами нашето „християнство“ що е? На какво се обосновата нашия морал, цѫркова и строй — освен на предания и езически закони?

Няколкото цитати които взехме на слуки от беседите му достатѫчно ясно характеризират гледа на Дѫнова вѫрху целия сѫвремен жовот. Според него най-важното е человек да мисли и обича с велика Божествена любов — всичкото останало ще дойде от само себе си. Но и мисѫлта му трябва да бѫде акт на едно самосѫзнание, както и любовта му. Подсѫзнанието, сѫзнанието, самосѫзнанието и свѫрхсѫзнанието са етапите през които минава и ще мине всеки човек. И от всяко стѫпало ще сѫзре истината, ще разбере пѫтя, ще заживее живота. И много, много от сегашното в неговите очи ще добие друг вид, гроба ще бѫде отхлупен, всичките несѫществени форми на нашето битие ще останат като не нуждни в него, а другото ще се устреми кѫм новият живот, в който големите ще служат на малките не по принуждение и не по дѫлг, а с радост.

Красотата на тоя нов живот е тѫй величествена, че само при вѫзвестяването ѝ Иерихонските стени на старото се рушат от само себе си. Дѫнов ли е крив за това? Ний не искаме да ставаме сѫдници в случая, но на всеки безпристрастен зрител, който си даде малко грижа да чуе едната и другата страна, става явно че и и тук, както и някога преди хиляди години, както и много пѫти от тогава в историята на християнизма, на едната страна стои рутината, преданието кѫлнещо се в злотото на олтаря, а отричащо самия храм; стои наслойката от думи и разбирания на заинтересувани за които цѫрквата и по настоящем е доходен источник за живот — и чистия усет на една вѫзвишена душа, която е разбрала думите на Исуса, мѫчи се да ги живее и да научи другите да живеят; която иска мечтите да станат действителност, която вярва и знае че те могат да станат действителност.

За мнозина дори които вѫрвят след него от години той е „спасител“. И те сѫ прави. Нима ний не наричаме доктора, който ни е отѫрвал от тежка болест, или хвѫрлилия се да ни извади из реката когато се давим, спасители?

За тия които Дѫнов е спасил от пороци с своето слово и вдѫхнал надежда за нов живот, той е спасител.

И за тия, които чрез него разбраха безкраиността на вселената и любовта Божия — той е спасител!

И за тия които започнаха да се радват на света, след като бяха тѫгували цял живот — той е спасител!

Има души гладни нахранени, има души жедни напоени, има слепи прогледнали — е ли той спасител за тях? ...

Бог се изявява чрез частицата нетленно в человека, в всеки человек. И всеки който може да помогне другиму и облекчи безкористно страданието на близкия си, с какво и да е, е изпѫлнил само волята Божия. — И това ли се вменява в грях на Дѫнова?

Него обвиняват охотно и за греховете на всекиго, който случайно или не, се е прилепил при него, като че ли той е сѫздал цялото му минало, прекарано в „православие“, проявление на което сѫ всичките му отрицателни качества сега! По някога се иска човеку, четящ печатните клевети на тия които виждат сламката в очите на брата си, а гредата в свойте не чувстват да се запита: Толкова ли е важно за Бѫлгария сѫществупанието на един шарлатанин (както е нарекѫл в печата един от православните християни Дѫнова) та цѫрквата се безпокои за него по-вече от колкото за педесетях хиляди апаши, които пѫлнят затворите и улиците ни, десятките хиляди нещастници, които подлагат телата си за да изкарват насѫщния си хляб, сто петдесеттях хиляди инвалиди, които трѫгнаха с попска благословия на бойните полета, гдето оставиха другари и собствените си рѫце и крака; стотях хиляди вдовици и неврѫстни сираци, които протягат рѫце за милост и чакат подаяния защото няма кой да им даде работа и подслон; стотиците учени, доктори и професори, които гордо твѫрдят, че в тяхната наука няма место за „хипотезата Бог“.

Изглежда че Дѫнов е по-важен. И те имат право. Той говори какви трябва да бѫдат тия, които не само споменуват Исусовото име и думи, а и живеят принципите Му. Той рисува новият живот на щастие в хармония с тия божествени закони — а в тоя нов живот няма доходи само от споменуванието на Христовото име...

От друга страна и разбиранието на това учение изисква знание, самовдѫлбявание, наблюдение, една душевна еволюция, която не всеки може да има — от там и идейната реакция, която то среща в некои крѫгове. Многото страдали, люшканите от живота, изнемогващите под ударите или тяжестите му, имат най-достѫпни души, защото сѫ разбрали суетата на временното. Само гладните сѫ тѫрсили винаги храната. Ситите и доволните сѫ гледали винаги да запазят своето доволство и „ред“, който им е позволявал сѫществуването на това „щастие“. И днес когато доволните или затварящите сѫзнателно очите си пред фалшивоста на тоя строй, семейство и общество осѫждат Дѫнова, че иска да наруши тяхното спокойствие и благатен „ред“, безпристрастния зрител би могѫл да ги запита:— От името Христово ли го сѫдите, или от своето собствено? Ако е от името Христово, кѫде сѫ вашите дела, но истински християнски дела, които ви позволяват да говорите от Негово име? Ако ли говорите само от вашето име, с какво ще докажете че сте по-прави? С насилието и клеветата ли? Нима миналите две хиляди години не ви научиха че Голготата е само предверието на безсмѫртието? Вий сте умни, твѫрде умни, за да повярвате в „глупостите“ на един „лѫжеучител“ и „шарлатанин“, но защо се тогава безпокоите тѫй много? Забравихте ли какво каза някога преди векове и векове Гамалил:

— „Ако това учение е лѫжливо, то ще загине от само себе си — защо се тревожите? — а ако е от Бога — всуе се тревожите!... Вместо да спорите и клеветите — не е ли по-добре да заработите „отци"* наши цѫрковни? И когато вашите градини родят нещо подруго от колкото сѫлзи, нещастия и смѫрт, каквото до сега сѫ давали — всички „самоотлѫчили“ сами ще се вѫрнат при вас — кой би бягал от доброто? Да вѫрвиш с народа си и времето е достойнство на всеки интелигентен человек, но да вѫрвиш с Исуса Христа е една необходимост, без изпѫлнението на която всеки носящ името Христово вѫрши фалшивикация. Време е вече натрупания през вековете товар под общото име „Християнство“ да се рззрови и само истинското, нечовешкото, дадено ни с Новият Завет да бѫде турено в основата на хората в сѫрдцата им, кѫдето е истинската цѫрква, да се заживее християнството! Сигурно при това ще трябва да се простим и с много, което ний самите за хатѫр на интереси, или поради невежество и угодничество сме струпали под закрилата на Божественото име. Но що значи нашето, дребното, тленното пред Истинското и Вечното; ако ний действително вярваме в него? Времето на думите мина вече — сега живота иска дела. И този който ще може да му ги даде — ще бѫде слушан и ще води — всичко останало или ще разбере Истината и вѫзкрѫсне, или ще остане една хубаво варосана гробница, в която има само кости и смрад.

Само Божата Истина е Истина!