Jump to content

1924_01_06 Едно ти не достига!


Ани

Recommended Posts

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот.

Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

Едно ти не достига!

 

„Още едно ти не достига!“.

Лука 18:22

     Имайте прѣдъ видъ, че Христосъ говори на единъ богатъ, и ученъ, и младъ човѣкъ, на единъ красивъ, интелигентенъ, съ обществено положение, знатенъ човѣкъ, който знае, какъ да се разговаря и какъ да задава въпроситѣ, знае какъ да се обхожда. На този богатъ човѣкъ Христосъ каза: „Още едно ти не достига!“ Тъй щото, когато говоря на васъ, азъ подразбирамъ пакъ всички тѣзи, които сѫ богати, учени, интелигентни, а не проститѣ, не невѣжитѣ, за тѣхъ и дума не може да става. Този въпросъ не се отнася до тѣхъ.

 

           „Още едно ти недостига!“.

 

           Онова гениално дѣте, което се е родило съ музикални таланти, но баща му и майка му сѫ бѣдни, какво му трѣбва? — Цигулка и лѫкъ. Като отиде при учителя си, той му казва: „Едно ти трѣбва още!“ Какво? — Цигулка и лѫкъ.

 

           Христосъ е изказалъ една велика Истина, но въ отрицателна смисъль. Той казва: „Все що имашъ, иди, продай го, раздай го на бѣднитѣ и ела, та ме послѣдвай!“ Нѣкои мислятъ, че разбиратъ тѣзи Христови думи. Не, тѣ сѫ една величина съ минусъ. Що отъ това, ако продадешъ всичкото си богатство и го раздадешъ на другитѣ и тръгнешъ слѣдъ Христа? Нима днесъ нѣма мнозина, които разпродаватъ всичко? Азъ зная мѫже, които сѫ продали кѫщата си, за да направятъ дрехи на жена си и на дѣцата си. Зная мѫже и жени, които сѫ разпродали всичко и сѫ осиромашели.

 

     „Иди“, казва Христосъ, „продай всичко и го раздай на сиромаситѣ!“ кой днесъ не раздава на сиромаситѣ? — Всички раздаватъ. И тази истина днесъ не е турена на мѣстото си, тя е тъй извратена, тъй изчуфилена. Всичкитѣ наши съврѣменни дисертации, проповѣди, говорения за Истината, сѫ толкова смѣшни, че, ако единъ житель отъ небето би дошълъ да я чуе, той би се хваналъ за корема отъ смѣхъ за тази извратеность, за гениалностьта ни да изопачаваме нѣщата. Той би казалъ: „Гениални сѫ днесъ хората, но гениални въ низходяща степень“. Не че това изопачаване на Истината е умишлено, но често човѣкъ върви по единъ негативенъ пѫть, обаче мисли, че той е на правата страна. На какво мяза това? Прѣдставете си, че единъ човѣкъ излѣзе и по невнимание си облѣче палтото наопаки. Той не се вижда, излиза, върви си свободно, но всички хора му се смѣятъ, а той си мисли, че е голѣмо величие. Всички хора се смѣятъ, че турилъ палтото си наопаки. Какво показва това? — Това показва една небрѣжность отъ негова страна, липсва му нѣщо. Ако е единъ философъ, азъ бихъ го извинилъ. Ако е нѣкой сиромахъ, азъ бихъ го извинилъ, но има хора, които, като облѣкатъ дрехитѣ си наопаки, не могатъ да се извинятъ.

 

           Казва Христосъ: „Още едно ти не достига! Иди, продай богатството си, раздай го на сиромаситѣ, купи това, което не ти достига, ела и ме послѣдвай!“

 

           Истината е вложена тукъ вѫтрѣ. Но онѣзи, които не разбиратъ великитѣ закони на Божията книга, не могатъ да намѣрятъ туй едното, което е скрито вѫтрѣ. Само разумниятъ човѣкъ може да намѣри туй скритото. За да намѣримъ туй едното, не трѣбва да мислимъ, че като имаме знания, тѣ сѫ достатъчни. Мнозина мислятъ, че иматъ любовь въ сърцето си; мнозина мислятъ, че иматъ вѣрвания; мнозина мислятъ, че иматъ разбирания; мнозина мислятъ, че иматъ общения съ Бога, съ ангелитѣ, съ светиитѣ, съ великитѣ хора, съ гениалнитѣ, съ ученитѣ хора. Ако е така, то е добрѣ, красиво е. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да бѫдешъ въ общение съ Бога, съ ангелитѣ, съ светиитѣ, съ великитѣ, гениалнитѣ хора, но да бѫдешъ! И не само да бѫдешъ, но това, което Богъ, ангелитѣ, светиитѣ, гениалнитѣ хора говорятъ, да можешъ да го приложишъ въ живота си. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме много добри. Много добри въ какво? Въ едно отношение сме добри, светии сме, въ друго — грѣшници. Идете въ единъ домъ да видите най-грѣшнитѣ хора, какъ развиватъ своитѣ идеи: какъ трѣбва човѣкъ да живѣе, какъ трѣбва да се поправи обществото и т. н. Виждалъ съмъ жени съ леко поведение, описватъ какъвъ трѣбва да бѫде характерътъ на мѫжа, на единъ гениаленъ мѫжъ. Описватъ го много хубаво. И тази жена има единъ идеалъ — идеалниятъ мѫжъ. Тя казва: „За да се домогна до този идеалъ, азъ продадохъ всичко“. Е, като продаде всичко, какво е спечелила, какво направи? — Тя се е оцапала. И хората казватъ: тя морално е паднала. Но, кой е онзи, който, като иска да изрови единъ диамантъ дълбоко заровенъ въ земята, нѣма да се оцапа? Има два вида оцапване въ свѣта: едното е външно оцапване, а другото е вѫтрѣшно. Външното, то е натрупване на материята, азъ за него не говоря.

 

           „Още едно ти не достига!“

 

         Туй едното, то е сѫщественото. Кое е то? Може да сме учени, може да сме богати, но всѣкога чувствуваме, че нѣщо ни липсва. Какво? — Не можемъ да опрѣдѣлимъ точно какво е, но вѫтрѣ въ себе си чувствуваме едно недоволство. Ако е нѣкоя млада мома, като се огледа въ огледалото, ще каже: „Намѣрихъ причината на своето недоволство. Ако бѣхъ красива, друго щѣше да бѫде. Туй е, което ми липсва“. Момъкътъ пъкъ казва: „А, азъ съмъ слабъ, хилавъ, ако съмъ нѣкой снаженъ, силенъ, всичко мога да направя“. Нѣкой търговецъ, празна му е касата, недоволенъ е, казва: „Ако касата ми е пълна, щѣхъ да бѫда щастливъ. Туй е, което ми липсва — паритѣ!“ Ако е нѣкой политиканъ, философъ и т. н. всички констатиратъ, че имъ липсва нѣщо и търсятъ туй, което имъ липсва. Казватъ: туй ако е ... Добрѣ, ако всичко това е дѣйствително така, ако това е една велика истина, тогава красивитѣ моми трѣбваше да бѫдатъ доволни. Но, попитайте красивата мома доволна ли е? — Не е доволна. Е, какво ѝ липсва? Слѣдъ като е красива, тя казва: „Азъ искамъ да имамъ единъ мѫжъ, но князъ да е, да е снаженъ, да е красивъ, хубавъ, да има палати, да има слугини“. Хубаво, даваме на тази мома този красивия князъ, но слѣдъ 2-3 години я питаме: доволна ли си? — Е, казва тя, този красивиятъ князъ си има любовници, какъ мога азъ да бѫда доволна? Не е доволна и отъ това. Тогава, онѣзи, които филофствуватъ, казватъ: „По-добрѣ човѣкъ да умре, да не живѣе въ такъвъ свѣтъ!“ Нѣкои мислятъ, че слѣдъ като умратъ, ще могатъ да добиятъ това, което имъ липсва. Да, ако ти умирашъ, както житното зърно, разбирамъ, но ако ти умирашъ, като едно говедо, което се разваля, и го изяждатъ гаргитѣ, питамъ: какво отъ това, че си умрѣлъ? Разрѣши ли съ това въпроса? Азъ, често срѣщамъ нѣкои, които казватъ: да умра! Добрѣ, хубаво е да умрешъ, но разрѣшилъ ли си, какво нѣщо е смъртьта? Смъртьта, това е единъ отъ важнитѣ въпроси. Научно нѣкои разрѣшаватъ, че смъртьта е спиране на сърцето. Не, смъртьта отъ чисто христианско гледище, отъ окултно гледище, има съвсѣмъ другъ смисълъ. И Любовьта, и тя има другъ смисълъ. Любовь, която не може да ти създаде най-голѣмитѣ нещастия и страдания, любовь, която не може да те смъкне въ ада, тя не е любовь. И тогава турямъ другъ единъ контрастъ: злоба, която не може да те дигне горѣ до небето, при Бога, не е злоба. Е, какви сѫ вашитѣ понятия? Сега вие казвате, че мразите нѣкого. Не го мразите вие, обичате го, но вие наричате едната любовь умраза, а другата — наричате любовь.

 

       Слѣдователно, въ съврѣменния животъ има редъ явления, които ние трѣбва да обяснимъ. Методитѣ, съ които си служатъ държавницитѣ сѫ изъ областьта, въ която тѣ живѣятъ. Тѣ разрѣшаватъ въпроситѣ, като държавници. Единъ философъ, за да разрѣши единъ въпросъ, ще прѣдстави свои методи. Той не може да го разрѣши съ методитѣ, съ които би го разрѣшилъ единъ държавникъ. Онзи, който се занимава съ чисто социални въпроси, неговото разрѣшение на въпроса ще бѫде съвсѣмъ друго. Бащи и майки, и тѣ разрѣшаватъ единъ общественъ въпросъ, и тѣ разрѣшаватъ единъ духовенъ въпросъ, и тѣ разрѣшаватъ единъ социаленъ въпросъ, но бащитѣ и майкитѣ разрѣшаватъ общественитѣ, духовнитѣ и социалнитѣ въпроси по единъ начинъ, а държавникътъ ги разрѣшава по другъ начинъ. Слѣдователно, всѣка една задача може да се разрѣши или разгледа отъ три становища. Тя може да се разрѣши отъ чисто материално гледище, дѣто влизатъ законитѣ на материалния свѣтъ, съ видимото ще се ползувашъ. Може да се разгледа отъ духовно, може да се разгледа и отъ Божествено гледище.

 

      Сега, при днешния студъ, нѣкои ще каже: да се обичаме! Добрѣ, да се обичаме, съгласенъ съмъ. Но, вземете двама, които се много обичатъ, отъ кѫдѣто и да сѫ, отъ Франция, Англия, и ги доведете тукъ, при най-голѣмия студъ, изложете ги да стоятъ вънъ въ продължение на 24 часа, и ще видите, колко ще устоятъ. Да видимъ, колко ще устои тази любовь на студа и колко ще остане отъ нея! Не само да говоримъ за любовьта, но да я опитаме! Любовь, която не може да устои на студа, каква любовь е? Слѣдъ 24 часа ще видите, че и момъкътъ, и момата си изложили гърбоветѣ единъ къмъ другъ, а лицата имъ гледатъ въ двѣ противоположни посоки. Туй прави животътъ съ човѣка! Иматъ право да си турятъ гърбоветѣ единъ къмъ другъ. Ние можемъ да изтълкуваме  това така: турятъ си гърбоветѣ единъ къмъ другъ, за да запазятъ най-нѣжнитѣ си мѣста, а понеже гърдитѣ иматъ по-голѣмъ запасъ отъ енергия, тѣхъ излагатъ навънъ, съ тѣхъ посрѣщатъ неприятеля. Момъкътъ и момата посрѣщатъ неприятеля съ картеченъ огънь. Но по нѣкой пѫть запасътъ отъ енергия може да се изтощи, и ще видите на сутриньта и двамата замръзнали, отъ носоветѣ и на двамата потекли чучулки, и двамата съ вѣнци, и казватъ: „Умрѣха и двамата млади и зелени, съ вѣнци на глави, студътъ ги покоси“. Е, питамъ: ако тия двамата можаха всрѣдъ София да замръзнатъ, какво ще кажете за тѣхъ? Азъ ще си извадя едно заключение. Азъ ще имамъ понятие вече за софианци, за всички онѣзи, които живѣятъ въ София, като започна отъ най-високо стоящитѣ, до най-низко стоящитѣ, ще зная, какви хора сѫ и колко се обичатъ. Сега, ние взимаме София като единъ идеаленъ културенъ центъръ. Азъ не говоря за вашата София, но прѣдполагамъ София като единъ високъ културенъ центъръ, дѣто живѣятъ най-възвишенитѣ, най-умнитѣ, най-благороднитѣ хора, дѣто живѣятъ гениитѣ, светиитѣ, за тази София говоря. Да не мислите, че азъ говоря за вашата София! Не, за нея азъ не искамъ да говоря, да си цапамъ устата. Да говоря за днешния свѣтъ, азъ считамъ, че това е цапане на моята уста. Нѣма какво да се занимавамъ съ съврѣменния свѣтъ. Нѣкои може да се обидятъ отъ това. Това не е обида. Чудно нѣщо! Азъ разсѫждавамъ толкава здраво, толкова философски! Ако азъ изказвамъ моята мисъль така, то защо правя това? Искамъ да ви кажа, че азъ ще бѫда първокласенъ глупецъ, ако отида да пия отъ една тинеста вода. Не е виновна водата, азъ ще оставя тази вода да си тече надолу и ще си кажа: слушай, ти ще бѫдешъ човѣкъ, ще търпишъ, ще чакашъ, докато дойдешъ до другъ хубавъ изворъ. Може той да е на 50 — 60 клм. разстояние, ти ще търпишъ. А тази мѫтната, тинестата вода, остави я, не я пий! Тя е текла такава и такава ще тече още хиляди години. Почвата ѝ е такава, не я критикувай! На е ли това философия? Просто констатирамъ факта, казвамъ почвата и е такава.

 

        Сега, Христосъ се обръща къмъ васъ и казва: „Още едно ти недостига!“

 

           Азъ вѣрвамъ, че тѣзи отъ васъ които сте богати, още едно не ви достига! Вие ще кажете: любовь ни недостига. Не, любовь имате изобилно, Вие имате толкова любовь, че можете да стоплите цѣлия свѣтъ. Правда тогава? — За правда, вие сте най-праведнитѣ — сѫдите всички. Ако е за истина, вие имате и нея. Сега, азъ говоря за тази истина, за която хората говорятъ. Ако е за доброта, добродѣтелни сте вие. Тогава, какво ви липсва? Въ всинца ви има едно противорѣчие. Ако нѣкой ви каже нѣкоя обидна дума, прикачи ви едно качество, че имате единъ малъкъ недѫгъ, вие ще се докачите и ще кажете: „Какъ така, господине, ти не знаешъ ли, че азъ съмъ благороденъ човѣкъ?“ Е хубаво, азъ съмъ благороденъ човѣкъ, и майка ми, и баща ми, и сестритѣ ми сѫ благородни, а при това си търгаме коситѣ и се биемъ. Е, тогава азъ ще кажа щомъ сме благородни и си търгаме коситѣ, ние заемаме една роль, едно положение като актьори. Това е едно прѣдставление. И вие ще кажете: „Ние сме благородни, но ролитѣ, които взимаме, сѫ такива.“ И ако ви пита нѣкой: „Какво прави баща ви днесъ?“— Ще кажете: той играе една важна роль, прави масажи на майка ми . . . Е, какво прави братъ ви? Той цѣпи дърва. И той тѣзи дърва така ги цѣли, че ги прѣкарва направо прѣзъ прозорцитѣ въ стаята. Но ние не разсѫждаваме така. Ако въ единъ домъ има извѣстни спорове, има нѣщо, което недостига — сѫщественото го нѣма вѫтрѣ. И тогава азъ ще прѣкарамъ тази моя мисъль въ слѣдующата градация. Азъ ще са отклоня малко отъ мисъльта си.

 

          Съврѣменнитѣ хора иматъ настроения. Въ настроенията има два противоположни полюса: ще бѫдешъ добрѣ настроенъ, и ще бѫдешъ злѣ настроенъ. Слѣдъ настроението се заражда чувствуване. Слѣдъ всѣко чувствуване се заражда мисъль. Слѣдъ всѣка мисъль се заражда разсѫждение, а слѣдъ всѣко разсѫждение идва принципътъ. И тогава, законътъ е такъвъ: ако ти имашъ едно настроение и искашъ да го видоизмѣнишъ, ще се научишъ на онзи великъ законъ на прѣвръщане на енергиитѣ, настроението да прѣвърнешъ въ чувство. Ако твоето състояние не се измѣни, тогава ще проучишъ закона на чувствата, какъ се измѣня едно чувство въ мисъль. Ако твоето неразположение остане сѫщо, тази твоя мисъль ще я прѣвърнешъ въ разумность. Ако остане още нѣщо въ живота ти, тази разумность ще я прѣвърнешъ въ единъ великъ вѫтрѣшенъ Божественъ принципъ. И ще бѫдете увѣрени, че всичкитѣ противорѣчия, които сѫществуватъ въ живота, като се изкачите на тази висота, всичко ще ви стане ясно, и вие ща се освободите отъ този кошмаръ, който ви измѫчва. Вземете сега единъ такъвъ кошмаръ, който се заражда въ нѣкой домъ. Азъ говора за нѣщата, както се зараждатъ въ съврѣменното общество или въ съврѣменнитѣ индивиди, безъ да имамъ прѣдъ видъ личностьта. Азъ констатирамъ единъ фактъ тъй, както произтича той въ природата. Нека вземемъ двама млади, не говоря за сегашнитѣ млади, но взимамъ младитѣ, които се проявяватъ въ природата, защото и въ природата сѫществуватъ млади — млади на природата. Двама млади се обичатъ, сдружатъ се, нали? Тѣ иматъ цѣла една кореспонденция. И пише той, младиятъ момъкъ: „Мое ангелче, ти си най-красивото сѫщество, азъ като тебе не съмъ видѣлъ никоя друга. Отъ какъ те срѣщнахъ, моето сърце трепна, и въ мене се събудиха нови идеали, моятъ животъ се промѣни. Безъ тебе не мога да живѣя, ти си слънцето на моя животъ, и всѣкога ще ме огрѣвашъ. И ако само дойде единъ облакъ да покрие лицето ти, смъртьта непрѣменно ще ме покоси . . .“ Е, вижте сега, тия млади какъ хубаво си пишатъ. Тя отговаря: „О, мой възлюбени, ти си заради мене Господъ, ти си Богъ мой. Отъ какъ те видѣхъ, моето сърце тупти денемъ и нощемъ, а любовьта ми е толкова голѣма, че азъ съмъ готова да жертвувамъ и баща си, и майка си, и всичко заради тебе. Пъкъ и колкото пари има баща ми, всичко жертвувамъ. Само твоятъ образъ е въ моето сърце, и азъ не виждамъ нищо друго, освѣнъ тебе. Азъ съмъ слѣпа за всичко друго поради тебе, и съмъ готова да извърша всичко заради тебе.“ И двамата така си пишатъ, и най-послѣ се събиратъ. Отлични писма сѫ тѣ! Обаче, слѣдъ като се събератъ, роди се единъ кошмаръ — подозрѣнието се явява. Той, като че е измѣрилъ нейната любовь — има барометъръ, термометъръ, съ който намира, че нейната любовь е намалѣла съ нѣколко градуса и сега не е такава, каквато бѣше едно врѣме. Измѣрва я, и намира, че съ два градуса е намалѣла. Търси причината той, какъ така е станало, че любовьта ѝ спаднала съ два градуса? И тя отъ своя страна вади термометъра и казва: „Има понижение въ неговата любовь съ три градуса.“ Сега седи, размишлява. По-рано бѣше весела, разговорчива, а сега размишлява, научно разрѣшава въпроса. Единъ день и той седи замисленъ. Какво има? И двамата знаятъ, но мълчатъ, не се изказватъ. Сѣдатъ на трапезата. И той мълчи, и тя мълчи. Е, защо мълчатъ? Въ тѣхнитѣ умове е влѣзло прѣзрѣнието. Единиятъ казва, че любовьта на другия е спаднала съ 2 градуса, а другиятъ казва, че любовьта му е спаднала съ 3 градуса. Въ какво седи подозрѣнието? Тя казва: „Друга нѣкоя е завладѣла неговото сърце.“ Той казва: „Другъ нѣкой е завладѣлъ нейното сърце.“ Питамъ сега: какъ изпѫкнаха тѣзи явления, отдѣ се родиха, кое стана причина, че тази любовь се раздвоила? Възможно ли е единъ дълбокъ изворъ да се размѫтва отъ основата си? Не може, то е немислимо. Такива явления въ природата нѣма. Чистиятъ изворъ всѣкога си е чистъ, и нечистиятъ изворъ всѣкога си е нечистъ. Нечистото иде отдолу, а чистото иде отгорѣ. И когато ние говоримъ за чисто и нечисто, подъ думата „чисто” ние разбираме една по-финна материя, рѣдка до своята максимална степень на разредяване. А подъ „нечисто” разбирамъ една гѫста материя, въ която животътъ най мѫчно може да функционира.

 

        Питамъ сега: можете ли вие философски да разрѣшите кога се е явило подозрѣнието и ревностьта въ свѣта? Ревностьта вие много пѫти сте я изпитвали. Има ревность по Бога, има ревность, която не остава човѣка ни денемъ, ни нощемъ спокоенъ. Той, и като спи, сънува. Питамъ сега: какъ се е създала тази ревность, туй подозрѣние? Подозрѣние, ревность има не само въ младитѣ, но и въ главитѣ на държавницитѣ, философитѣ. Навсѣкѫдѣ има ревность. И между двама държавници има ревность. Ревностьта е единъ феноменъ вѫтрѣ въ живота. Ревностьта сама по себе си не е лоша, но ако ѝ се даде една динамическа сила въ низходяща степень, тя става най- опасна. Ако вие мислите, че онази млада мома е намѣрила другъ нѣкой момъкъ, когото обича повече отъ своя възлюбенъ, това значи, че този вториятъ момъкъ има нѣкакво качество по-добро, отколкото нейния възлюбенъ. Слѣдъ нѣкое врѣме тя ще намѣри вторъ, трети, четвърти, пети, десети и т. н., постоянно ще се мѣни нейното сърце. И тогава, има съврѣменни философи, които казватъ, че ако единъ ангелъ би слѣзълъ отъ небето, то неговиятъ животъ постоянно би се промѣнялъ, той не би се спрѣлъ да обича единъ човѣкъ, а щѣше да обича всичкитѣ хора. Слѣдователно, той се стреми да обича всичкитѣ хора, защото тѣзи хора не сѫ едно цѣло, тѣ съставляватъ части на една единица. Въ такъвъ случай, какъ ще покажете любовьта си къмъ цѣлото? — Като обичате частитѣ му. Така ще покажете и любовьта си единъ къмъ другъ. А при онази психологическа изопаченость на нашитѣ понятия, ние всѣкога ги туряме въ едно явление. Нѣща, които не сѫществуватъ даже, ние ги туряме въ едно явление. Запримѣръ, нѣкоя жена приписва на мѫжа си нѣкакви подозрителни работи, които не сѫществуватъ въ него, нито като сѣнка. Кѫдѣ остава истината? Напротивъ, той храни най-благородни чувства къмъ нея. Ако единъ мѫжъ приписва на жена си качества, които тя не притежава, питамъ: разсѫждава ли правилно той? — Не разсѫждава правилно. Той не е разрѣшилъ тѣзи явления. Той ревнува. Ревность има въ боговетѣ, ревность има и въ духоветѣ. Ще кажете: какъ, ревность въ боговетѣ! Не мислeте, че ревностьта е качество само на земята. Въ всички сѫщества, и въ най-висшитѣ сѫщества дори, има ревность. Не е злото въ ревностьта. Питамъ сега: ако азъ ревнувамъ, и ако вие ревнувате, защо става това? Какво означава думата „ревность“ въ български езикъ? — Усѣщашъ, че си малко прѣнебрѣгнатъ. Защо се чувствувашъ прѣнебрѣгнатъ? Погрѣшката е тамъ, че ти очаквашъ своето щастие отъ едно сѫщество, което трѣбва да живѣе само за себе си. И всички хора на земята сѫ създадени да живѣятъ най-първо само за себе си, а послѣ за другитѣ. Туй е законъ. Че всички хора живѣятъ само за себе си, ние виждаме отъ това, че се е родилъ човѣшкия индивидуализъмъ, човѣшкия егоизъмъ. Индивидуализъмътъ се е родилъ съ събуждане съзнанието у човѣка, че той е човѣкъ, но този егоизъмъ, тази любовь къмъ себе си той я изопачилъ, прѣвишилъ я. Слѣдователно, когато човѣкъ казва, че трѣбва да живѣе само за себе си, той трѣбва да отдаде туй право и на другитѣ, да живѣятъ само за себе си. Ето гдѣ е законътъ. Той съзнава, че трѣбва да живѣе само за себе си, а не съзнава, че и другитѣ трѣбва да живѣятъ само за себе си.

 

       Сега това че е самата истина, туй не е, което ви липсва, което не ви достига. При съврѣменния животъ на хората, липсва имъ единъ законъ за правилно разсѫждение, за правилно разискване върху нѣщата. Съврѣменнитѣ хора не разсѫждаватъ правилно. Ние може да влѣземъ въ една кѫща, и хората да ни посрѣщнатъ малко хладно, ще кажемъ: хладни хора! Добрѣ, но този човѣкъ е боледувалъ, и току-що е дошълъ отвънъ, рѫцѣтѣ му сѫ истинали, иска да се прояви, да бѫде внимателенъ, но не може. Казвашъ: той ме посрѣщна хладно. Казвамъ: той е малко истиналъ. Туй, което чувствувашъ, вѣрно ли е? — Не е вѣрно.

 

       Цѣлиятъ нашъ животъ е пъленъ съ невѣрни нѣща. Азъ сега не се чудя толкова на свѣтскитѣ хора, колкото на религиознитѣ, на тѣхнитѣ възгледи. Нѣмамъ нищо противъ тѣхнитѣ хубави възгледи, но казвамъ: дайте право на всѣки човѣкъ да живѣе самъ за себе си! Нѣкой ще каже: ама съ мене сѫ много несправедливи. Като разглеждамъ така въпроса, азъ никога нѣмамъ право да кажа, че съ мене постѫпватъ несправедливо. Азъ казвамъ, че благородниятъ, великиятъ, гениалниятъ, светиятъ човѣкъ никога не се оплаква. По това се отличава той. А онѣзи хора, които се оплакватъ, не спадатъ къмъ тази категория. Азъ питамъ: когато турите въ едно здание една голѣма, дебела греда, тя оплаква ли се? — Тя стои тихо и спокойно. Тя стои 1, 2, 3, 5, 10, 100 години, и не се оплаква. Турите ли една малка, тънка греда, тя веднага ще се оплаче и се счупва. Ще каже: „Търпи ли се туй! Туриха ми най-голѣмата тяжесть“. Казвамъ, ти си взела най-хубавото мѣсто, което не ти подобава. Туй не трѣбваше да бѫде. У тебе има чувство на щестлавие, взела си мѣстото на голѣмата греда, и не съзнавашъ своята погрѣшка. Ти си една малка сламка, трѣбваше да стоишъ на единъ прозорецъ. И послѣ казвашъ: а, окрѫжающата срѣда е ужасно покварена. То е вѣрно.

 

   И надъ всички тия разсѫждения, които сега сѫществуватъ, ние искаме да реформираме цѣлия свѣтъ. Цѣлиятъ свѣтъ днесъ не се нуждае отъ реформиране. Свѣтътъ днесъ се нуждае отъ изпразване, то е единъ негативенъ начинъ. И Христосъ е проповѣдвалъ изпразване. Той казва на богатия: „Ти, за да намѣришъ това, което ти липсва, трѣбва да се изпразнишъ“. Туй, което имашъ, то те спъва. Иди, разпродай всичкото си имане, раздай го на бѣднитѣ, ела и ме послѣдвай. Ела при мене и, азъ ще те науча. Защото, ако разпродадешъ имането си и не можешъ да ме послѣдвашъ, по-добрѣ си стой богатъ“. Богатиятъ казва: „Учителю, не мога да те послѣдвамъ. Азъ прѣдпочитамъ да остана да живѣя въ този свѣтъ, но да си имамъ парички, да се оженя, да си имамъ дѣчица, да си живѣя съ богатството“. Христосъ му казва: „Много добрѣ, направи, както искашъ“. И казва на ученицитѣ си: „Колко мѫчно  могатъ да влѣзатъ богатитѣ въ царството Божие“. Въ този свѣтъ сѫ влѣзли, но въ онзи не могатъ да влѣзатъ. А сега, нашитѣ съврѣменни богати искатъ да влѣзатъ въ царството Божие, като богати. Не, не, това е невъзможно. Сега, азъ взимамъ думата „богатъ“ въ другъ смисълъ. Мислите ли, че вие можете да влѣзете въ царството Божие съ вашитѣ изопачени възгледи? Почнатъ ли двама души, като си говорятъ, да спорятъ, това е неразбирателство. Азъ считамъ, че двама души, като се срѣщнатъ и си размѣнятъ двѣ думи, трѣбва да се разбератъ. Това сѫ гениални, разбрани хора. А то, единиятъ говори, другиятъ прѣкѫсва — чакай, чакай. Не, той говори часъ, два или повече, азъ ще го изслушамъ. Това е правото, но послѣ и той ще ме изслуша. Ако азъ имамъ търпѣнието да го изслушамъ, и той трѣбва да ме изслуша. Ако той продължи повече, ще му кажа: приятелю, сега азъ ще почна. Трѣбва да има послѣдователность въ нашитѣ постѫпки.

 

          Слѣдователно, сега идва изпразването.Азъ забѣлѣзвамъ слѣдующето явление: нѣкой пѫть много хора казватъ: ние сме много грѣшни. Слѣдъ това у тѣхъ настава другъ единъ процесъ и тѣ казватъ: не, ние сме чисти вече, ние сме светии. Е, питамъ: какъ е възможно грѣшниятъ да стане светия? Това е невъзможно, немислимо е. Казватъ, че грѣшниятъ можалъ да стане светия, и светията можалъ да стане грѣшенъ. Това е едно парадоксално твърдение. Въ природата това не може да стане. Свѣтлината тъмнина не може да стане, и тъмнината свѣтлина не може да стане, но свѣтлината може да отстѫпи своето мѣсто на тъмнината, и тъмнината може да отстѫпи мѣстото си на свѣтлината. Това е възможно. Но, да се прѣвърне свѣтлината въ тъмнина, това е немислимо. Никога не е било, и не може да бѫде! Любовьта може да отстѫпи мѣстото си на умразата, и умразата може да отстѫпи мѣстото си на любовьта, но любовьта да се прѣвърне въ умраза, и умразата — въ любовь, това е немислимо. Като казвамъ, че е немислимо, то е, защото тия енергии въ своята сѫщина, въ своята разумность не могатъ да се прѣвърнатъ.

 

            Сега, ще ви приведа единъ примѣръ, въ който се вижда, какъ хората не се разбиратъ. Единъ младъ италианецъ, 30—33 годишенъ, на име Бертручио, се влюбва въ една англичанка, наречена Хенриета, мома, на около 22 години. Една вечерь, като се разговаря съ нея, за да ѝ покаже колко е благороденъ, възвишенъ въ своитѣ намѣрения, разказва ѝ едно интимно свое приключение отъ живота си. Вие сега ще кажете: а, едно интимно приключение! И вие си правите своитѣ заключения. Туй интимно приключение е слѣдующето. Той разказва на Хенриета: „Излѣзохъ една зимна вечерь на разходка и на около половинъ километъръ разстояние отъ дома си виждамъ: на пѫтя лежи една много красива мома, около 19 годишна, боса, гологлава, почти вкоченясала. Спрѣхъ се надъ нея, не мога да разрѣша кои сѫ причинитѣ, за дѣто е така изпаднала, но взимамъ я на рѫцѣтѣ си, внасямъ я въ своя дворъ, разтривамъ я, давамъ ѝ първа помощь, и слѣдъ туй момата идва на себе си. Азъ взехъ грижитѣ върху нея. Хенриета запитва: „Красива ли бѣше“? — Много красива, много благородна. Той ѝ разправя, че извършилъ такава благородна постѫпка, а тя се съмнѣва и мисли въ себе си: „Той не говори истината.“ Пакъ пита: „Е, хубава ли бѣше тя?“ — Хубава, красива. — Хмъ . . . Той изнася единъ фактъ тъй чистъ, тъй искренъ, иска да ѝ покаже, какъ се пожертвувалъ, но усѣща едно попарване вѫтрѣ въ нея. „Чакай, и азъ да ти разправя, какво се случи единъ пѫть съ мене. Една зимна вечерь, като бѣхъ въ Англия, излѣзохъ на разходка. Вънъ имаше повече отъ 39 градуса студъ, и за мое очудване, на пѫтя виждамъ едно момче, на около 18 години, красиво, хубаво, но босо, гологлаво, паднало на земята, вкоченясало се. И азъ, като го видѣхъ тъй, стопи се сърцето ми отъ мѫка, обикнахъ го, взехъ го на рѫцѣтѣ си, поразтьркахъ го. „Ама красиво ли бѣше?“ Сега той се забравя. Като разправяше той на Хенриета, не можеше да разбере, защо тя като го слуша, току си каже: „Хмъ“. Но сега, тя като разправя, той се не досѣща и си мисли: „А, значи красиво бѣше“. И двамата сега замълчаватъ. И единиятъ е недоволенъ, и другиятъ. Работата е тамъ, че е направено добро на единъ красивъ и младъ човѣкъ. Злината е тамъ. И какво заключение вадя азъ отъ този примѣръ? — Че на млади хора добро никога не трѣбва да се прави. Защо? — Азъ ще ви докажа сега това философски. Баща ми, много богатъ човѣкъ, умрѣ, и ми оставя едно голѣмо наслѣдство. Азъ отивамъ при единъ банкеръ лихваринъ, който ме посрѣща много учтиво. Питамъ: мога ли да считамъ тия негови аванси за добродѣтели? Не, то е благодарение на моето богатство. Той е благороденъ, вѣжливъ, но само заради моя имотъ. Това не е благодѣяние отъ страна на този банкеръ. Съ тѣзи имоти азъ навсѣкѫдѣ мога да мина. А, казватъ, този банкеръ е много благороденъ човѣкъ! Да, на мене той заема пари, благороденъ е, но азъ имамъ единъ приятель, на когото бащата не е оставилъ нищо, нѣма нито 5 пари въ касата си и го пращамъ при този благородния банкеръ да му поиска малко пари въ заемъ. Моятъ приятель му казва: „ Господине, моля, услужете ми съ 10,000 лева!“ — Не, не мога нищо да ви дамъ, нѣмамъ нищо въ касата си. Отказва. Защо? — Защото баща му нищо не е оставилъ. Питамъ: ако този Бертручио бѣше казалъ, че намѣрилъ на пѫтя една стара жена, Хенриета щѣше да каже: „А, стара ли?“ — Да, стара, 90 годишна, съ набръчкано лице. Тогава тя щѣше да каже: „Колко е благородно това, колко се радвамъ! „Ако той би казалъ, че е направилъ добро на едно малко момиченце, 4—5 годишно, пакъ нищо. Но, щомъ това добро е направено на една млада мома, която взелъ на рѫцѣтѣ си, попипалъ я малко, тогава — хмъ! Тукъ има извѣстенъ моралъ. Питамъ сега: кѫдѣ се крие злото? Ще кажете: това сѫ обикновени работи. Не, тукъ е сѫщностьта на въпроса. Всички съврѣменни разногласия се дължатъ на този фактъ, който не само че не е обясненъ психологически, но и не знаемъ, какъ да се справимъ съ него. Ревностьта се проявява, не е лошо, но защо се проявява? — На слѣдующата вечерь, Бертучио продължава: „Слушай, моя възлюбена, забѣлѣзахъ нѣщо у тебе, като че ли не си доволна отъ нѣщо, но чакай да довърша разговора си. Ще бѫдешъ тъй добра да ме изслушашъ. Тази благородната мома, азъ дѣйствително я обикнахъ, да ти се изповѣдамъ. Първата, която обикнахъ, бѣше тя. „Хмъ!“ — Чакай, чакай, не ми се сърди, понеже ти не бѣше първата, която срѣщнахъ. Казвамъ ти една истина. Но, тази мома бѣше много благородна. Тя ми каза тъй: „Азъ слѣдвамъ въ окултна школа, имамъ единъ даденъ обѣтъ на своя Учитель, но не го изпълнихъ, затуй азъ бѣхъ наказана да остана прѣзъ тази зимна нощь тъй на пѫтя. Азъ за тебе не мога да се оженя по никой начинъ, за мене женитбата е изключена, но слѣдъ мене ще дойде друга една мома, за тебе ми казваше, тя ще те обича, и съ нея ще живѣете отлично. Азъ трѣбва да се върна въ братството.“ А, разбирамъ, това е една благородна, отлична жена. Това не е жена, която развращава.“ Слѣдователно, всѣки единъ, който може привидно да ни вземе онова, което ние считаме сѫществено за нашия животъ, ние считаме нашъ врагъ, а всѣки единъ, който може да ни даде онова, отъ което имаме нужда, ние считаме нашъ приятель.

 

            И казва Христосъ: „Още едно ти не достига!“

 

      Сега, азъ нѣма да ви кажа, че любовь нѣмате, че любовь не ви достига, но ще ви кажа, че вашата Хенриета още не е дошла. Вие още се занимавате съ онази жена на пѫтя, която занасяте у дома си. Ако сте мѫжъ или жена, законътъ е все сѫщиятъ: вие се занимавате съ младата мома или съ младия момъкъ на пѫтя. Но и младиятъ момъкъ, и младата мома, тѣ си иматъ единъ обѣтъ — не се женятъ. Азъ ще ви кажа едно нѣщо: човѣкъ, който се жени, не може да намѣри Бога. Той може да покаже пѫтя на другитѣ хора къмъ Бога, може да помага на човѣчеството, но той е далечъ отъ Бога. Азъ ви казвамъ истината. Човѣкъ, който мисли да се жени, той не може да намѣри Бога. Ти първо ще се женишъ, ще раждашъ дѣца, но когато дойдешъ да разрѣшавашъ онзи великиятъ въпросъ, „още едно ти не достига“, тогава нѣма да мислишъ за жена, за майка, за дѣца, за мѫжъ, за свѣта, нѣма да мислишъ за народъ. То е идеалното нѣщо. Нѣма да се отречешъ отъ свѣта, т. е. азъ трѣбва да бѫда положителенъ, ще се откажешъ отъ свѣта, но отъ кой свѣтъ? — Отъ свѣта на заблужденията. Азъ ви казвамъ една истина. Кое е положителното въ този свѣтъ, което може да остане слѣдъ 1,000 години? Я ми кажете, ако вие се върнете слѣдъ 2,000 години на земята, какво ще остане отъ съврѣменната култура? Има едно красиво нѣщо въ съврѣменната култура, то е, че има повишение въ съзнанието, хората сѫ малко по-милостиви, отколкото по-рано. Повече добри хора има сега. Обаче, начинитѣ, методитѣ, формитѣ, законитѣ, чрѣзъ които хората живѣятъ, не сѫ добри, не сѫ такива, каквито трѣбва да бѫдатъ. Тѣ се нуждаятъ отъ много голѣми поправки, но ние ще оставимъ тѣзи работи, тѣ не ни интересуватъ. Всѣки единъ отъ насъ да каже: „Азъ искамъ да намѣря смисъла на живота“. Но сега, да не каже нѣкой на жена си: азъ слушахъ днесъ Учителя, държа една хубава бесѣда, и отъ днесъ вече нѣмамъ нищо общо съ тебе. А, нищо общо нѣмашъ! До сега си ималъ, а отъ сега нѣмашъ нищо общо. Не е така. „Дала баба 5 пари да се хване на хорото, сега дава 10 пари, не я пущатъ“. Който се хване на хорото, трѣбва да се ожени. Защо се създадоха хората? Хората прѣдставятъ нѣщо като ония дервишкитѣ танци, на които се въртятъ, докато паднатъ въ трансъ. Нѣкой пѫть, нѣкой се хване на хорото, и като се върти, върти, върне се дома си, хване се за сърцето и казва на майка си: „Не мога да живѣя.“ — Какво има? „Мѫчно ми е.“ Ако е мома, и тя не може да живѣе, и тя паднала въ трансъ. Тѣзи нѣща сѫ отлични, красиви, азъ не ги осмивамъ, сериозно ви говоря. Всичко туй е красиво, но природата никога не позволява да се правятъ два еднакви опита! Единъ опитъ ще направишъ! Ще кажете: колко пѫти сме се женили! Азъ ще ви приведа другъ единъ примѣръ. Актйоритѣ правятъ една, двѣ, три, четири и повече репитиции за едно прѣдставление, и като направятъ послѣдната, казватъ: „Готови сме!“ — даватъ прѣдставлението. Самото прѣдставление може да се даде само единъ пѫть. Тукъ, въ България, го даватъ и по 20 пѫти, но това е базиргянство. Законътъ е слѣдниятъ: репитиции могатъ да ставатъ много, но самото прѣдставление се дава само единъ пѫть.

 

         И тъй, вие сте правили много репитиции до сега въ живота си, но самото прѣдставление още не сте направили. Какво значи това?— Че нѣкои отъ васъ сѫ правили много репитиции за женене, но още не сѫ се оженили. „И тази хубава сега, още не сме се женили!“ — Не сте се женили, ами че какъ! Подъ „женитба“ азъ разбирамъ, прѣзъ цѣлия си животъ да не отправишъ единъ гнѣвенъ погледъ на онзи, за когото се оженишъ. Това е женитба! То е приготовление за самата Истина, за великата Истина. Мѫжъ или жена, единъ и сѫщъ е законътъ и за двамата. А сега, мѫже и жени, се биятъ, послѣ се примиряватъ и казватъ, че били женени. Вие не трѣбва да разбирате така въпроса. Отъ чисто Божествено гледище, женитбата е приготовление за великия животъ. Само въ приготовленията за женитбата, човѣкъ ще се приготви за самото прѣдставление, и въ нея ще намѣри това, което не му достига.

 

     „Едно ти не достига“.

 

        Нѣкой казва: азъ нѣма да се женя. Не, ще минешъ прѣзъ женитбата, тя е врата за великия животъ. Не само хората се женятъ, но и духоветѣ се женятъ. „И тази хубава!“ Вие имате особени понятия за женитбата. Когато единъ възвишенъ духъ слѣзе на земята и се облѣче въ материя, и той е ожененъ. Той тегли нагорѣ, тя тегли надолу. Има велики духове, които отъ години сѫ ги хванали тѣхнитѣ възлюбени и ги държатъ. И той пъшка, и тя пъшка. „Гдѣ е“, казва той, „онази свобода, по-рано бѣше добрѣ, лесно се движѣхъ, а сега какво ми е, азъ си зная.“ Канятъ го другаритѣ му на разходка. „Не, ще се върна въ кѫщи“. Защо? — Чака ме жена ми. „Е, какво отъ това, че те чака жена ти?“ — Че какво, тази моята жена ме бие, бе! Не е отъ слабитѣ жени тя. „Е, тогава, като те бие, ще се върнешъ“. Сега, ще прѣнеса този фактъ въ обществото. Нѣкой пѫть дойде сиромашията, казвате: азъ съмъ бѣденъ. Започвате да изнемогвате. Това сѫ външни условия, които трѣбва да надделѣете! Нѣма какво, ще се подчините. Силниятъ, идеалниятъ, гениалниятъ човѣкъ нищо не може да го сломи! Каквото и да му казватъ нѣкои, той казва: мене отъ нищо не ме е страхъ. Нѣма сила въ свѣта, която може да ме смаже. Може да ме смѣлите, може да ме турите и прѣкарате 100 пѫти прѣзъ воденицата, нищо не може да ме накара да мисля другояче, азъ ще мисля тъй, както азъ зная! Тъй казватъ гениалнитѣ хора. А сегашнитѣ хора, щомъ ги бутнешъ съ губерка, казватъ: азъ ще се откажа. Такива хора ние ще ги оставимъ на страна.

 

          „Още едно ти не достига!“

 

         Съврѣменнитѣ хора иматъ друга една слабость. Когато сѫ слаби вѫтрѣшно, т. е. духовно, тѣ казватъ: да се сдружимъ сега! Смѣшни сѫ тѣ! Мишкитѣ въ единъ хамбаръ се сдружили противъ котката и рѣшили да я атакуватъ. Почватъ да се упражняватъ. Картеченъ огънь ѝ откриватъ. Тичатъ по житото отгорѣ, рѣчи държатъ. А, котката ли, ще я накараме да бѣга. Стотина-двѣста мишки тичатъ по хамбара, цѣла банда сѫ, вървятъ, свирятъ, но като дошла котката — всички въ хамбара! Не сме готови още! И съврѣменнитѣ хора, щомъ дойде едно нещастие, най-първо, като мишкитѣ, отгорѣ се намиратъ, но послѣ казватъ: „А, опасно е, чакай да се поосъвършенствуваме, че тогава ще се проявимъ“. Така и религиознитѣ хора казватъ: „Чакай да се осъвършенствуваме, да разберемъ тази работа, че тогава“. Нѣма какво да разбирашъ. Тази работа сега се разрѣшава, тя е споредъ нашитѣ методи. Ще рѣшишъ, туй е извънъ врѣмето и пространството. Отлагашъ ли, значи не си билъ силенъ. Можешъ да бѫдешъ силенъ, всѣкога, когато искашъ. Тъй рѣшава Господъ. И ние се молимъ, молимъ, казваме: не ни слуша Господъ. Господъ казва: „Азъ ви направихъ силни, като мене, но вие не ме слушахте“. Кога сме силни? — Извънъ врѣмето и пространството можемъ да бѫдемъ силни, като Бога. Когато Богъ ви казва — бѫдете силни, вие питате: „Ама, можемъ ли да бѫдемъ силни?“ Вие веднага взимате обратната страна, казвате: силни да заповѣдваме ли? — Не да заповѣдвате на хората, но да вършите волята Божия. И тъй, нѣма да кажа самата истина, но ще се приближа малко до нея. Единственото нѣщо, което липсва на хората е слѣдующето: тѣ не знаятъ какъ да служатъ на Бога. Туй е всичката работа. Всички страдаме отъ единъ недѫгъ, ние не знаемъ какъ да служимъ на Бога. Опитайте, пишете въ всички вѣстници, въ Англия, въ Америка, да ви пишатъ, какъ трѣбва да се служи на Бога, ще видите, какво ще ви отговорятъ. Може да получите хиляди начини, хиляди мнѣния, но нито единъ нѣма да се докосне до самата истина. Когато дойдемъ до служене на Бога, тамъ нѣма стражари! Богъ никога нѣма да ти каже: „Ти трѣбва да ми служишъ“. У Бога има слѣдното качество: Той никога до сега не е казалъ на нѣкое сѫщество въ вселената, колкото малко и да е то: „Ти ще ми служишъ!“ Той му показва пѫтя, а остава сѫществото само да Му служи или не, както то иска. Богъ не е отъ слабитѣ. Ако ние Му служимъ, ако ние се молимъ, то е зарадъ насъ, не е заради Бога. То е за нашето облагородяване. Обаче, не е безразлично на Бога, дали ще Му служимъ или не, но като служимъ на Бога, само тогава укрѣпватъ въ насъ вѫтрѣ онѣзи скрити сили.

 

           Сега, онѣзи отъ васъ, които сѫ богати, рѣшете да служите на Бога! Нѣма да питате какъ. Този въпросъ е рѣшенъ у насъ. Никога не питайте какъ да служите. Казва нѣкой: трѣбва да любишъ! Ама какъ? — Не питайте. Любовьта не позволява да я питашъ. Истината никога не позволява да я питашъ. Ако не знаешъ, ще мълчишъ, докато разрѣшишъ този въпросъ. Всичкиятъ грѣхъ е тамъ, въ питането. „Ама какъ да те любя?“ А, ти не говоришъ истината, лъжешъ себе си, лъжешъ и мене. Нѣкой те ощипе. Започвашъ: „Тъй ли трѣбваше да ме ощипвашъ?“ Вземешъ книгата на живота, отворишъ я и четешъ: „Азъ дойдохъ при тебе, бѣхъ гладенъ, голъ, босъ, трѣбваше да ме нахранишъ, да ми омиешъ краката, да ме облѣчешъ.“ Казвашъ: „Ето, тъй трѣбва да любимъ Бога!“ Да, туй е правилно. Туй, което искашъ за себе си, направи го и на другитѣ. Нито повече, нито по-малко! Ако направишъ съ единъ милиметъръ по-горѣ, ти грѣшишъ; ако направишъ съ единъ милиметъръ по-долу, пакъ грѣшишъ. Ще бѫдешъ тъй точенъ, тъй справедливъ, и спрѣмо себе си, и спрѣмо своитѣ близки. Ние, съврѣменнитѣ хора, се страхуваме отъ Правдата. Щомъ говоришъ за Правдата, тя трѣбва да бѫде абсолютно справедлива и спрѣмо васъ, и спрѣмо мене. Тогава, защо ще се страхуваме? Азъ трѣбва да бѫда абсолютно справедливъ спрѣмо себе си: спрѣмо своитѣ чувства, спрѣмо своитѣ мисли и спрѣмо своитѣ постѫпки. Ако азъ имамъ единъ хлѣбъ, и дойде при мене единъ гладенъ волъ, азъ ще го раздѣля съ него точно тъй, както бихъ го раздѣлилъ съ нѣкой човѣкъ. Азъ постѫпвамъ тъй, както говоря, у мене има единъ моралъ, който вие не знаете какъвъ е. Ще ви го кажа. Вие го знаете, но не го прилагате. Минавамъ прѣзъ гората, виждамъ единъ жаденъ конь, три дни не е пилъ вода. Мога да го оставя и да си замина, но азъ взимамъ една кофа, занеса му вода да пие, дамъ му малко зобецъ, малко ечемикъ. Питамъ сега: кое ме заставя да дамъ на този конь малко вода и ечемичецъ? — Това е моето вѣрую. Азъ служа на Бога, и Той ми казва: „Съ този конь ти ще постѫпишъ тъй, както съ себе си.“ Всички имаме нужда отъ едно нѣщо: отъ храна, отъ въздухъ и отъ свѣтлина. Туй е сѫщественото. То е и за животни, и за хора. То е, което ни свързва. Има нѣкакво различие между насъ, но то е другъ въпросъ. Казвамъ: този е истинскиятъ моралъ! Този конь не може да ми се отплати, но знаете ли какво морално удовлетворение изпитва човѣкъ, когато направи една подобна услуга? Разправяше единъ мой познатъ, отъ ново-загорско, слѣдния случай: „Виждамъ единъ конь на умиране, но жаденъ, цвили. Взимамъ едно бакраче съ вода и занасямъ водата на коня, който бѣше на разстояние около половинъ клм. отъ мене. Коньтъ ме погледна умилно, пи отъ водата, слѣдъ туй затрепери и прѣдаде Богу духъ“. Казвамъ: такъвъ човѣкъ, който може да направи една малка услуга на единъ умирающъ конь, въ него има моралъ, въ него има любовь, въ него има съзнание. Този човѣкъ може да даде помощь на който и да е човѣкъ. А този човѣкъ, който казва: „Това е мравя, това е единъ конь, това е единъ бѣденъ човѣкъ, по-важно е за мене да помогна на своитѣ ближни братя и сестри, отколкото на тия животни“ — отъ него не очаквайте нищо. Гдѣ е доброто? — Доброто трѣбва да бѫде добро за всички сѫщества едноврѣменно, безъ разлика.

 

          Отъ туй гледище на съврѣменния животъ, както сега се проявява вѫтрѣ въ природата, азъ говоря за съзнателния животъ, въ всичкитѣ негови форми, а не говоря за степеньта на вашето развитие. Казвамъ: „Още едно ви недостига“. Ако те видя, че минешъ съ бакраче и носишъ вода на умирающия конь, ще кажа: този човѣкъ е особенъ. Но, ако те видя, че заминешъ коня и не му помогнешъ, защото считашъ, че това не е важно, ще кажа: и този човѣкъ е особенъ. Азъ наблюдавамъ нѣкоя майка, радва се на дѣтето си и казва: „А, тази моя Стефанка, тя е едно ангелче. И моятъ Петранчо — сѫщо.“ Но азъ гледамъ, тази Стефанка, и този Петранчо си играятъ, и съ пръчицата обрусватъ главичкитѣ на цвѣтята. Майката казва: „Браво, браво, моитѣ ангелчета.“ А, никаккви ангелчета не сѫ, тѣ сѫ ангели безъ крилѣ и съ опашка. Тѣзи ангелчета, на които се радвашъ днесъ, утрѣ ще те изхвърлятъ на улицата да треперишъ. Този Петранчо по два пѫти на денъ ще бие майка си и баща си и ще каже: „Азъ не ги познавамъ“. Защо? — Майката не е вложила единъ високъ идеалъ въ душата на своето дѣте. Тя трѣбва да каже: „Не, мама, не е хубаво така, не трѣбва да кѫсашъ туй цвѣте, въ него има животъ, Господъ го е направилъ да му се радвашъ, безъ да го кѫсашъ“. Така трѣбва майкитѣ да възпитаватъ дѣцата си за въ бѫдеще, ако искатъ дѣцата имъ да иматъ моралъ.

 

         „Още едно ти не достига“.

 

           Какво не ни достига? — Да се не кѫсатъ цвѣтята! Умрѣлъ нѣкой, че трѣбвало да му се донесе цвѣтя, то е другъ въпросъ. Имало нѣкакво празненство, че трѣбвало цвѣтя, то е другъ въпросъ. Но, питамъ: кой ни е далъ право да кѫсаме цвѣтята? Не е ли по-хубаво въ една малка саксийка да донеса това цвѣте, отколкото да го откѫсна? Не е ли по-хубаво да имамъ една жива роза, отколкото една увѣхнала? Ами че ако искамъ да имамъ една жабка, защо да не си я донеса жива? Има нѣкои американки, които обичатъ костенитѣ жабки, и докато сѫ малки ги окачватъ на врата си съ едно синджирче. Цѣлъ день се разхождатъ съ тѣхъ изъ града и вечерно врѣме, като се върнатъ, ще ги нахранятъ и ще ги пуснатъ на свобода до сутриньта. Оргинално е такова украшение! Поглеждашъ, жабката отъ врѣме на врѣме си показва главичката. Не е ли по-добрѣ това, отколкото да носишъ само корубата на туй животно? Това е прѣстѫпление!

 

          „Още едно ти не достига?“

 

           Азъ зная какво ще бѫде вашето заключение. Азъ виждамъ какво мислите. Вие мислите за този богатия, влизате въ положението му. Вие ще кажете: то така се лесно говори, но още не му е дошло врѣмето. Нека минатъ още 500 — 600 години, та като дойде Христосъ, тогава ние ще Го послѣдваме. Е, прѣди 2,000 години дойде Христосъ, тогава хората послѣдваха ли Го? — Не Го послѣдваха. Ако днесъ дойде Христосъ, мислите ли, че ще Го послѣдватъ. — Пакъ нѣма. Мислите ли, че ако дойде Христосъ сега, днешната култура ще Го приеме? — Не, за Него държавата ще прокара нѣкакъвъ особенъ законъ. Ще Го считатъ, че Той е неканенъ гостъ, че Той е единъ човѣкъ съ особени идеи. Това не е само тукъ въ България, но и въ Англия, и въ Америка, никѫдѣ нѣма свобода. Има нѣкои хора въ Англия, въ Америка, които идеализиратъ нѣщата. Тѣ се различаватъ отъ другитѣ. Азъ казвамъ, че туй идеалното, за което мислите, то не сѫществува днесъ на земята.

 

    „Още едно ти не достига!“

 

           Сега, азъ не се занимавамъ само съ този свѣтъ, но съ другъ единъ свѣтъ, който е около насъ, и съ насъ. Има добри хора въ свѣта, които не познаваме. И въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, и въ Германия, и въ Турция, и въ Китай, и въ Япония, навсѣкѫдѣ ги има. Тия добри хора азъ наричамъ „гении на човѣчеството“. Тѣ сѫ светиитѣ, тѣ сѫ необикновенитѣ хора, тѣ сѫ сольта на бѫдещото човѣчество! Само при тѣзи хора вие ще научите Истината. Тѣ нѣма да ви говорятъ, тѣ ще ви кажатъ:,.Ела и вижъ какъ азъ живѣя.“ Тѣ нѣма да философствуватъ. Ти ще седишъ и ще се учишъ отъ тѣхъ. Нима мислите, че сега азъ като ви разправямъ, че много ще научите отъ мене? Азъ казвамъ на мнозина: ако вие искате да научите Истината, елате да видите какъ азъ живѣя, прослѣдете живота ми! Не ме гледайте, както ви говоря сега, азъ тукъ съмъ официално облѣченъ, азъ сега мязамъ на васъ, но ако искате да разберете моя интименъ животъ, като ме прослѣдите вѫтрѣ, ще ме видите. Азъ водя два живота. Питатъ нѣкои, кѫдѣ ми е силата? — Въ моя интименъ животъ. Когато минавамъ прѣзъ гората, покрай бубулечкитѣ, между дърветата, между всички растения и извори, тамъ елате да ме видите, какъ живѣя. Когато прѣгазвамъ рѣкитѣ, азъ никога не минавамъ съ обуща, снимамъ си обущата и така прѣминавамъ. Послѣ, ако краката ми сѫ кални, азъ пазя едно правило: въ чиста вода никога не влизамъ съ нечисти крака, още на брѣга на рѣката ги измивамъ и тъй прѣбродвамъ рѣката. Знаете ли защо правя туй? Азъ нѣма да ви кажа. И послѣ, като отивамъ да пия вода отъ нѣкой изворъ, азъ още отдалечъ си измивамъ устата. Когато отивамъ да седна подъ нѣкое дърво, азъ нѣма да отида изведнъжъ да седна при него, като неканенъ гостъ, но ще се разговоря съ него, ще го запитамъ: ще ми позволишъ ли да седна при тебе да си почина? И на която страна ми каже то, на сѣверъ или на югъ, дѣто ми опрѣдѣли, тамъ ще седна. Послѣ, погледна къмъ плодоветѣ му, тамъ мълча. Такъвъ трѣбва да бѫде интимниятъ животъ на хората! А у васъ какво става? Казвате: е, рѣка е това, дърво е това, животно е това! А, ние, високоученитѣ хора, високообразованитѣ, хората съ двата факултета, математически въпроси разрѣшаваме! Ако е за математика, и азъ зная тази математика. Ако е за геометрия, и азъ зная тази геометрия. Ако е за кобури, и азъ зная тѣзи кобури. Срѣщамъ те: „горѣ рѫцѣтѣ, извади кесията!“ Изпразня му кесията и го изпратя съ празни джобове. Казва: „Слава Богу, че не ме уби.“ Но, ако дойда въ кантората ти безъ револверъ, ще кажешъ: „Господине, сега не съмъ разположенъ, елате другъ пѫть“. А тъй, като кажа „горѣ рѫцетѣ,“ веднага давашъ всичко.

 

      Питамъ: какво ни не достига? У насъ страхътъ е въздигнатъ въ култъ, ние не можемъ да вършимъ волята Божия отъ страхъ. Азъ слушамъ, мнозина казватъ, че държавата прокарвала нѣкакви закони. Питамъ: противъ кого прокарва тия закони, противъ кого ги е насочила? Нека държавата си прави закони, това сѫ нейни упражнения. Нека прокарва единъ, втори, трети, това е нейна работа! „Ами ние какво ще правимъ?.“ — Ти ще се научишъ да служишъ на Бога, тия закони не трѣбва да те спиратъ. Ние съ държавата нѣма да се занимаваме. Има единъ въпросъ, който ние трѣбва да разрѣшимъ — да служимъ разумно на Бога! На кой Богъ? — На онази разумната, великата Любовь, която осмисля всички нѣща, която включва всичко въ себе си. А не, като дойда въ дома ви, ако съмъ старъ, да ме приемете. Ама че моралъ! Като отида въ дома на нѣкои хора и ги питамъ, мога ли да остана въ дома имъ, като гостъ, то, ако съмъ младъ и красивъ, а тѣ иматъ млада, хубава жена, ще се намѣрятъ въ чудо и ще почнатъ да се извиняватъ, че нѣматъ мѣсто, че жилищна криза имало и т. н. Не, не е тамъ въпросътъ, но тѣ се боятъ, че ако отида въ дома имъ, мога да завъртя ума на жената. Като излѣза вънка, ще си кажа: слушай, господине, ти си виновенъ, че си красивъ. Не, не, другояче трѣбваше да постѫпишъ. Ти трѣбваше да си кажешъ: азъ много съжалявамъ, че внесохъ едно съмнѣние въ ума на този братъ. До сега той имаше едно довѣрие въ хората, а сега, слѣдъ мене, той се осъмни. Може да дойдатъ и други хора, и у тѣхъ ще се осъмни. Тогава азъ взимамъ мѣрки да оправя своитѣ погрѣшки, та и като младъ, хората да иматъ довѣрие въ мене. Ако съмъ старъ, и дойда въ дома ви, може да ме приемете; ако съмъ малко дѣте — сѫщо, но ако съмъ младъ, не можете да ме приемете. Има случаи, когато вие можете да ме приемете, и ще ме считате за отличенъ гостъ, макаръ и да съмъ младъ, но кога? — Когато вие сте бѣдни, три дни сте гладували, а азъ съмъ аристократъ, богатъ, джобоветѣ ми сѫ пълни. Като ви покажа банкнотитѣ си, вие ще кажете: „Ние благодаримъ на Бога, отъ колко врѣме се молимъ на Господа да ви изпрати“. Да, но заради банкнотитѣ. Казвамъ: онзи не ме приема, защото съмъ младъ — заради жената си, а този ме приема, защото съмъ богатъ — заради паритѣ. При такъвъ случай ще си кажа: Господи, не съмъ уменъ, не съмъ добъръ човѣкъ. Азъ считамъ, че истинскиятъ начинъ за посѣщение е слѣдующиятъ: да отида между хората, нито като снаженъ момъкъ, нито като богатъ, а да отида тамъ, дѣто иматъ нужда отъ мене и да кажа: „Можете ли да ми дадете да свърша нѣкоя работа?“ И като ми дадатъ да свърша нѣкоя работа, като уредя дома имъ, да си отида, безъ да ми платятъ нѣщо. Да не казвамъ: вие знаете ли кой съмъ? — Азъ отъ 2—3 седмици проповѣдвамъ за Христа. Ще проповѣдвамъ и на васъ, но ако ми дадете толкова и толкова. Не, ще се опретна, ще послужа на хората, може би и мѣсецъ и два, ще купя, каквото имъ трѣбва и ще си замина, безъ да ми платятъ. Послѣ ще отида на друго мѣсто. Това е истинското служене! И онѣзи възвишенитѣ, благороднитѣ хора така трѣбва да живѣятъ. А мнозина хора живѣятъ другояче.

 

           „Още едно ти не достига!“

 

      Сега, азъ не искамъ да оставя въ умоветѣ ви една негативна мисъль. Всички вие сте дошли на земята да търсите туй „едното“, което ви не достига. Не искамъ, като излѣзете сега, да кажете: ние сме грѣшници, ние сме туй-онуй. Не, но идете да търсите туй „едното“, което ви не достига. Богатството, което имате сега, е за да намѣрите туй „едното“, затова сте и дошли отъ небето на земята. Туй „едното“ е смисълътъ на вашия животъ. То е задача, дадена ви за прѣзъ цѣлия животъ. Азъ не искамъ да ви я разрѣша.

 

          Като я рѣшите, ще видите какво е туй „едното“,което ви не достига. Като го намѣрите, ще бѫде радость и веселие не за единъ день, но за вѣковетѣ на вашитѣ крайни сѫществувания.

 

      Бесѣда, държана на 6.І. 1924 г.

 

 

 

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...