Jump to content

1927_11_20 Ни мѫжъ, ни жена


Ани

Recommended Posts

От томчето "Ни мъж, ни жена"
Сила и живот, X серия, т.2,(1927-1928),
Издание 1933 г., София
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Ни мѫжъ, ни жена.

 
„Ни мѫжъ, обаче, безъ жена; нито жена безъ мѫжъ, бива въ господа.“
I посл. къмъ коринтянитѣ 11: 11.

 
Въ прочетената глава апостолъ Павелъ подбужда тогавашнитѣ християни да бѫдатъ негови подражатели, както и той е подражатель на Христа. Тукъ се разглеждатъ редъ въпроси, които и до днесъ още оставатъ неизяснени. Това показва, че въ успѣха на хората, отъ преди две хиляди години насамъ, се забелѣзва малъкъ напредъкъ, много малъкъ прогресъ. Прогресътъ на съвременния свѣтъ се измѣрва съ хилядни отъ милиметъра. Запримѣръ, ако въ единъ квадратенъ сантиметъръ се събератъ сто милиона вълни отъ червената свѣтлина, вие ще можете да изчислите, колко такива вълни ще се помѣстятъ въ единъ милиметъръ отъ цѣлия квадратенъ сантиметъръ. При това, между тия вълни има празни пространства. Питамъ: можете ли да измѣрите, колко голѣмо е разстоянието отъ едната до другата вълна? Като наблюдаваме свѣтлиннитѣ вълни, тѣ ни се виждатъ въ видъ на прави линии, а въ сѫщность сѫ криви, вълнообразни. Причината затова е, че нашето око не е въ състояние да схване и най-слабото извиване на свѣтлиннитѣ лѫчи, вследствие на което ни се виждатъ прави. На сѫщото основание, много нѣща въ живота ни се виждатъ прави, а въ сѫщность тѣ сѫ криви. И обратно: много нѣща ни се виждатъ криви, а тѣ сѫ прави. Обаче, сѫществува една максима, която опредѣля истинското положение на проявитѣ въ живота. Въ широкъ смисълъ на думата, правата мисъль представя най-кѫсото разстояние между две разумни сѫщества. Съ други думи казано: права линия е тази, на двата края на която седятъ две разумни сѫщества.
 
Много отъ съвременнитѣ хора говорятъ за науката, разискватъ върху известни научни теории, като за нѣщо установено. Едно трѣбва да се има предъ видъ: знанието е нѣщо относително, а не абсолютно. Това, което ученитѣ знаятъ днесъ по даденъ въпросъ, утре тѣхнитѣ знания по сѫщия въпросъ ще се различаватъ отъ вчерашнитѣ. Науката всѣки день се обогатява съ нови и нови факти, по-близо до истината. Или, ако науката не е познавала днесъ едно явление, утре ще го познава. Запримѣръ, въ миналия вѣкъ планетата Уранъ не била позната на ученитѣ, обаче, съвременнитѣ астрономи знаятъ вече за нея. Тѣ знаятъ, на какво разстояние се намира тя отъ слънцето, отъ земята и т. н. Тѣ знаятъ още, че тази планета принадлежи къмъ слънчевата система, но какво е нейното вѫтрешно състояние, не знаятъ. Това още не е абсолютно знание. Може ли да се каже, че познавате човѣка, ако само чуете нѣщо за него? Запримѣръ, четете въ вестницитѣ, че въ София е дошълъ нѣкой германски или френски дипломатически консулъ, но какъвъ е този човѣкъ, какъвъ е неговиятъ характеръ, не знаете. Значи, вашето знание е относително. Ако отидемъ още по-дълбоко, ще дойдемъ до въпроса за душата, върху който и досега хората спорятъ, сѫществува ли душа, или не. Онѣзи, които отричатъ сѫществуването на душата, съ въ положението на ученитѣ астрономи, които наблюдаватъ презъ своитѣ телескопи, но не съ могли още да видятъ душата въ полето на своитѣ трѫби, докато не я видятъ, тѣ ще я отричатъ. Обаче, единъ день, когато тя попадне въ полето на тѣхното зрение, тѣ ще подържатъ сѫществуването на душата, както всички астрономи днесъ говорятъ за сѫществуването на планетата Уранъ. Ще дойде день, когато сѫществуването на душата ще бѫде свършенъ фактъ за всички хора. Но всички души не съ на земята. Тѣ се движатъ изъ пространството, обикалятъ изъ слънчевата система, а нѣкои отъ тѣхъ обикалятъ и другитѣ системи, и периодически слизатъ на земята. Като слѣзатъ на земята, тѣ посещаватъ хората, влизатъ въ тѣлата имъ, оставятъ имъ своитѣ благословения и отново отиватъ въ безпредѣлнитѣ пространства. Какво е движението на душитѣ? Тѣ се движатъ въ видъ на крѫгъ, но спиралообразно. Какъ ви се вижда, приемлива ли е тази теория? И вие, като турцитѣ, ще кажете: „Ола-билиръ!“ И така е, за всѣко нѣщо, което не може да се докаже, казваме „ола-билиръ“ — възможно е. Защо? Защото не можемъ да го докажемъ, но не можемъ и да го отречемъ. Да кажемъ за нѣщо, че е възможно, или абсолютно да приемемъ неговата възможность, това сѫ две различни нѣща. Това, което казвамъ за душата, е вѣрно, то не подлежи на съмнение. Сама за себе си, душата представя малка вселена, която се движи изъ голѣмата вселена, изъ безграничното пространство.
 
Когато се говори за време и пространство въ духовния свѣтъ, тия две понятия се коренно различаватъ отъ понятията за време и пространство въ физическия свѣтъ. Следователно, понятията за време и пространство въ духовния свѣтъ могатъ да послужатъ само като въпроси за размишление, и за тѣхъ можете да кажете „ола-билиръ.“ Ако влѣзете въ духовния свѣтъ съ съзнанието, което сте имали на земята, както и съ земнитѣ си познания за слънцето, за звездитѣ, за разнитѣ планети, вие ще се намѣрите въ голѣмо противоречие. Запримѣръ, въ духовния свѣтъ слънцето изгрѣва нѣкога отъ изтокъ, нѣкога отъ западъ, нѣкога отъ северъ, а нѣкога и отъ югъ, то мѣни посоката на изгрѣването си. И ако не сте запознати съ истинското движение на земята, вие съвършено ще се объркате, ще се намѣрите въ чудо. За онзи, който разбира духовния свѣтъ, никакви противоречия не сѫществуватъ. Въ аналитѣ на окултната наука сѫ запазени бележки, въ които се споменава, че преди хиляди години слънцето е изгрѣвало отъ западъ. Сега азъ нѣма да се спирамъ върху този дълъгъ процесъ, защо и за какво става това, но който иска да знае самата истина по този въпросъ, нека отиде на северния полюсъ и види, какъ се движи слънцето, въ видъ на спирала, и какъ слиза надолу. Като наблюдаваме слънцето отъ земята, на насъ се вижда, че то изгрѣва отъ изтокъ и залѣзва на западъ, като обикаля северния полюсъ. Северниятъ полюсъ е мѣсто на истината. Тамъ деньтъ и нощьта продължаватъ по шесть месеца, когато на другитѣ мѣста деньтъ и нощьта сѫ обикновено по 12 часа. Въ умѣрения поясъ, обаче, деньтъ и нощьта понѣкога сѫ повече или по-малко отъ 12 часа. Привидно, това сѫ известенъ родъ противоречия, които се явяватъ и въ човѣшкия животъ. Тия противоречия не сѫ нищо друго, освенъ новитѣ положения въ живота, на които човѣкъ се натъква, и които не е готовъ още да си изясни.
 
Въ този смисълъ, казвамъ: ако мѫжътъ е начало на правата линия, крайниятъ предѣлъ на тази права непременно ще бѫде жената. Следователно, споредъ тази максима, правата линия винаги се опредѣля отъ единъ мѫжъ и отъ една жена, но никога отъ двама мѫже, или отъ две жени. Тъй щото, правата линия, като проекция на известна природна сила, винаги е по-активна въ началото си, отколкото въ края. Въ началото се проявява мѫжкиятъ битъ, или мѫжката, положителната сила, която въ края, поради съпротивлението, което среща на пѫтя си, постепенно намалява и се превръща въ негативна сила, т. е. въ женски принципъ. Сѫщитѣ промѣни ставатъ и съ слънчевия лѫчъ. Въ началото слънчевиятъ лѫчъ е положителенъ, активенъ, но понеже минава презъ много малки междини, той постепенно губи отъ своята енергия, намалява силата си и става негативенъ. Като знаемъ законитѣ за движението на свѣтлината, както и пътя, който минава, докато дойде до земята, ние можемъ да изчислимъ, следъ колко време тя ще достигне до нашитѣ очи. Въ трептенията на свѣтлината се забелѣзва по едно качване и слизане. Всѣко качване и слизане съставятъ пъкъ едно цѣло завъртване на свѣтлинния лѫчъ, което съ състои отъ 800 билиона трептения, по 400 билиона трептения на едно слизане и на едно качване. Може би следъ хиляди години ученитѣ ще виждатъ движенията на свѣтлината и ще се увѣрятъ, че тя се движи въ кръгове, но спиралообразно. Свѣтлината е проводникъ на енергия, но сѫщевременно и всѣки свѣтлиненъ лѫчъ е проводникъ на другъ родъ енергия. Въ това отношение, слънчевиятъ лѫчъ е толкова материаленъ, колкото е материална трѫбата, презъ която тече вода, или жицата, презъ която тече електрическа енергия.
 
Ще кажете: дали всичко това, което се говори, е вѣрно? Умниятъ никога не пита, дали дадено нѣщо е вѣрно, или не. Защо? Защото той познава тоноветѣ на цигулката и разбира, дали единъ тонъ е правилно взетъ, или не. Когато чуе тона do на цигулката, той го познава. Ако тонътъ do се повиши съ половинъ тонъ, за да не се изгуби хармонията на цѣлото, и другитѣ тонове трѣбва да се повишатъ съ половинъ тонъ. Обаче, има случаи, когато само тонътъ do се повишава съ половинъ тонъ, а другитѣ тонове оставатъ сѫщи, безъ да настане дисхармония въ цѣлото. Тогава човѣкъ се намира предъ друго положение, което сѫщо, като първото, може да даде своитѣ добри резултати. Отъ човѣка зависи, за какво и какъ може да употрѣби разнитѣ гами въ живота си. Има хора, които не могатъ да търпятъ високитѣ тонове. Тѣхното ухо не е свикнало къмъ вибрациитѣ, къмъ енергиитѣ на високитѣ тонове. Въ това отношение, всѣки музикаленъ тонъ представя цевь, трѫба, презъ която минава неговата енергия. Това показва, че всѣки тонъ има известно съдържание. Ако цигуларьтъ свири, безъ да знае, какво съдържание да влѣе въ всѣки тонъ, неговото свирене представя удряне върху кюнцитѣ на празна канализация. Никой не обича такова свирене. Този цигуларь свири безъ вдъхновение. Това е мъртво свирене. Значи, има мъртва, има и жива музика. Жива музика е тази, на която тоноветѣ сѫ пълни съ съответно за тѣхъ съдържание. На сѫщото основание, можемъ да кажемъ, че имаме мъртва и жива свѣтлина, мъртва и жива мисъль. Въ духовно отношение, всѣка мисъль е носителка на нѣщо по-велико отъ това, което представя външната ѝ форма, но ние не сме дошли още до положението да различаваме мислитѣ по тѣхното съдържание. Ние казваме, че мисъльта твори. Мисъльта, наистина, твори, защото носи сила, енергия въ себе си. За да може да използува творческата сила на мисъльта, човѣкъ трѣбва да разбира нейнитѣ закони, да знае да я разтваря, да види, какво е вложено въ нея. Щомъ разберете съдържанието, което Първата Причина е вложила въ всѣка мисъль, вие ще можете да отдадете слава на тази Първа Причина, на Господа. Какво значи да отдадете слава на Господа? Когато познавате добре приятеля си, вие го възлюбвате и сте готови да направите заради него всичко, каквото той пожелае. Това значи да отдадете слава на господа. Слава безъ любовь не сѫществува. Този законъ е познатъ на всички хора. Забележете, даже и онѣзи, които не вѣрватъ въ Бога, и тѣ сѫ готови да си отдаватъ единъ на другъ слава.
 
Като говоря за вѣрата, азъ не разбирамъ официалната вѣра, съ която е трѣбвало отдавна да се простите. Съвременниятъ културенъ човѣкъ трѣбва да има нова, вѫтрешна вѣра, безъ да счита, че трѣбва да се отрече отъ старата вѣра, както младиятъ не трѣбва да се отрече отъ стария. Новото, само по себе си, ще измѣсти старото. Стариятъ и младиятъ сѫществуватъ въ свѣта, като два противоположни полюса, както на земята, така и въ Божествения свѣтъ, но се различаватъ само въ отношенията си. Тъй щото, когато се говори за нова и стара вѣра, за млади и стари хора, тѣзи въпроси не трѣбва да се разглеждатъ само въ тѣхния букваленъ смисълъ, но и вѫтрешно. Ако разглеждатъ нѣщата само въ тѣхния букваленъ смисълъ, хората могатъ да дойдатъ до редъ заблуждения. Запримѣръ, казано е въ писанието: „Ни мѫжъ безъ жена, нито жена безъ мѫжъ, бива въ Господа.“ Този стихъ представя само външната страна на въпроса. Който го разглежда буквално, той ще дойде само до неговата външна страна. Но разгледанъ и въ неговата вѫтрешна страна, мѫжътъ и жената представятъ два принципа, две части на едно цѣло. Кое е цѣлото? Самиятъ човѣкъ. Двата полюса, дветѣ части, това сѫ неговиятъ духъ и неговата душа. Душата може да живѣе отдѣлно, самостоятелно отъ духа, както жената може да живѣе отдѣлно отъ мѫжа, всѣки за себе си, въ своя физическа форма. Значи, душата може да живѣе отдѣлно, както жената, въ своя специфична форма. И духътъ може да живѣе отдѣлно, както мѫжътъ, сѫщо тъй въ своя специфична форма. Ето защо, много хора носятъ въ себе си само мѫжкия принципъ, само духа. За такива хора се казва, че иматъ духъ въ себе си, но нѣматъ душа. Други пъкъ носятъ въ себе си само женския принципъ, душата. За такива хора се казва, че нѣматъ духъ въ себе си, но иматъ душа. Има ли нѣкакво противоречие въ това? За насъ е важно човѣкъ да има или душа, или духъ. Дали тия души или духове сѫ отъ този, или отъ онзи свѣтъ, това не е важно. За насъ е важно, обаче, и еднитѣ, и другитѣ да вървятъ въ Божествения пѫть, да се рѫководятъ отъ Божественитѣ закони, за да изгладятъ противоречията, които сѫществуватъ между тѣхъ. Само при това положение вие ще можете да разрешите мѫчнотиитѣ въ вашия животъ. Запримѣръ, ставате сутринь, чувствувате, че нѣщо ви липсва. Какво ви липсва? Душата. Де е отишла тя? Душата е напуснала тѣлото ви, защото се е обидила нѣщо отъ духа, и въ васъ е останалъ само духътъ. Нѣкой пѫть се случва обратното: духътъ напусне тѣлото ви, и въ васъ остава само душата. Има случаи, обаче, когато и душата, и духътъ напущатъ тѣлото, и то остава само съ своето сърце и съ своя умъ, и човѣкъ се намира въ голѣмо смущение. Защо се смущава тогава човѣкъ? Той се смущава, защото сърцето и умътъ му, неговитѣ деца, сѫ напуснати отъ душата и духа, т. е. отъ майката и отъ бащата. Децата се уплашватъ и казватъ: де е майка ни, кой ще ни готви сега? Де е баща ни, кой ще ни купува дрехи? Децата сѫ напълно зависими отъ своитѣ родители.
 
Питамъ: какъ се създаде въ умоветѣ на хората идеята, че трѣбва да се женятъ? Тѣ искаха да създадатъ и на земята такъвъ институтъ, какъвто сѫществуваше и на небето, но като не разбираха законитѣ, на които той почиваше, тѣ го изопачиха. И действително, отношенията между съвременнитѣ мѫже и жени сѫ толкова изопачени, че не е останало сѣнка, нито най-малко подобие отъ това, което сѫществува на небето. Като казвамъ, че душата е напуснала тѣлото на нѣкой човѣкъ, понеже се обидила отъ неговия духъ, това е на човѣшки езикъ казано. Въ сѫщность, понеже душата и духътъ се стремятъ къмъ абсолютна свобода, духътъ е далъ свобода на душата, да отиде нѣкѫде да се разходи, да посети нѣкои мѣста и, като свърши работата си, да се върне обратно. Сѫщото прави и духътъ. Каквото душата и духътъ правятъ, никога не го съобщаватъ на своитѣ деца, на ума и на сърцето. Обаче, каквото правятъ майката и бащата на земята, всичко съобщаватъ на своитѣ деца. Понеже душата и духътъ не съобщаватъ на децата си, какво вършатъ, умътъ и сърцето на човѣка сѫ въ постоянно смущение. Подъ думата „деца“ ние разбираме хората на ума и на сърцето.
 
Когато питамъ нѣкого, има ли душа, това значи, има ли майка. Много нѣщо е да има човѣкъ майка! Който има майка въ себе си, той е истински човѣкъ. Когато питамъ нѣкого, има ли духъ, това значи, има ли баща. Много нѣщо е човѣкъ да има баща! Нѣкой казва: Моятъ баща умрѣ. Не, истинскиятъ баща никога не умира. Значи, думитѣ душа и духъ трѣбва да се разбиратъ въ тѣхния вѫтрешенъ смисълъ, споредъ както е казано въ Писанието. Напримѣръ, тамъ е казано, че първиятъ Адамъ стана душа жива, т. е. стана жена. Последниятъ Адамъ пъкъ е билъ животворещъ духъ, т. е. мѫжъ. Обаче, нито първиятъ Адамъ е билъ истинска жена, нито последниятъ е билъ истински мѫжъ. Това показва, че иде новъ периодъ въ свѣта, когато тази история трѣбва да се преповтори, да се създаде онзи човѣкъ, въ когото и жената, и мѫжътъ да бѫдатъ хармонично съчетани. Значи, когато душата се проявява, въ живота става повторение на събитията, но въ съвършено нова форма и по съвсемъ новъ начинъ. Когато пъкъ любовьта се проявява, тогава и животътъ иде. Животътъ не е нищо друго, освенъ прииждане на енергия.
 
Въ прочетената глава Апостолъ Павелъ говори на тогавашнитѣ християни, че мѫжътъ е глава на дома, че първо той е билъ създаденъ, а после жената. Като казва, че пръвъ е билъ създаденъ мѫжътъ, той подразбира създаването на първия човѣкъ. Има редъ теории за създаването на свѣта, на Адама, отъ които сѫ взети само нѣколко куплета и сѫ поставени въ сегашната Библия. Всички теории сѫ събрани въ една голяма книга, която можете да четете и на небето, и на земята. Дълго време трѣбва да четете тази книга, за да я разберете. Мнозина ще пожелаятъ да намѣрятъ тази книга, да я преведатъ. Обаче, никой езикъ не е въ състояние да я преведе. Такъвъ родъ книги не могатъ да се превеждатъ. Защо? Защото умоветѣ на съвременнитѣ хора не сѫ достатъчно чисти, за да могатъ да приематъ всички образи въ тѣхната първична чистота. Запримѣръ, като се говори на съвременнитѣ хора за мѫжа и за жената, тѣ разбиратъ съвсемъ други нѣща, а не това, което е истински мѫжъ, или истинска жена. Подъ думата „мѫжъ“, въ правъ смисълъ, се разбира онова възвишено и благородно начало, което се отличава съ чистота и светость. Това начало изключва всички криви разбирания, всѣкакви престѫпления отъ себе си. И подъ думата „жена“, въ правъ смисълъ, се разбира чистата дева, свободна отъ всѣкакви криви, изопачени образи въ ума си. Тя е независима, не се влюбва въ никого, не минава за героиня предъ хората. Изобщо, всѣка душа и всѣки духъ любятъ само Бога. Духоветѣ и душитѣ се влюбватъ само въ Бога, като Първоизточникъ на нѣщата. Следователно, духътъ първо люби Бога, а после жената, т. е. душата. И душата първо люби Бога, а после мѫжа, т. е. духа. Обаче, хората на земята искатъ да създадатъ нови връзки. Тѣ напущатъ първоначалната си връзка съ Бога, а създаватъ нови връзки, между мѫже и жени, които не сѫ трайни. Тѣзи нови връзки не сѫ трайни, защото не сѫ естествени и не почиватъ на основния законъ на любовьта. Момъкъ среща една млада, красива мома, влюбва се въ нея и започва да ѝ говори: Ела да живѣешъ при мене. Азъ ще те гледамъ, като писано яйце, на рѫце ще те нося. Гледамъ, баща ти, майка ти не се отнасятъ добре съ тебе. Баща ти, особено, е много грубъ. Ако дойдешъ при мене, новъ свѣтъ ще се разкрие предъ очитѣ ти. Момата го поглежда, слуша, като че нѣкакво откровение се отваря предъ нея. И следъ всичко това тя се решава да напусне бащиния си домъ, за да разбере на другия день още, че всичко това е било измама. Така може да се излъже момата, така може да се излъже и момъкътъ. Казвамъ: тия нѣща сѫ познати на всички, затова нѣма да ги доказвамъ, нито пъкъ вие ще ги отречете. Дъщерята, както и синътъ трѣбва да благодарятъ на родителитѣ си, че тѣ сѫ станали причина да дойдатъ на земята, да учатъ, да се развиватъ, да познаятъ Бога. Дъщеря или синъ, които казватъ, че родителитѣ имъ не сѫ добри хора, не разбиратъ законитѣ на живота. Всѣки човѣкъ трѣбва да запази въ душата си свещенъ образъ за своята майка и за своя баща.
 
И тъй, като говоримъ за душата, ние разбираме, че тя е първото необходимо условие за проявяване на любовьта. Безъ душа любовьта не може да се прояви. Първичната душа, за която всѣки копнѣе, е най-великото, най-съвършеното сѫщество. Всѣки човѣкъ иска да обича нѣкого. Кого, именно, иска да обича? Той иска да обича тази първична душа. Щомъ търсите любовьта, това показва, че вие търсите душата. Щомъ търсите знанието и мѫдростьта, вие търсите духа. Умътъ не може да даде знание на човѣка, нито сърцето може да му даде любовь. Има нѣщо въ сърцето, което хората наричатъ любовь, но тази любовь мяза на временния магнетизъмъ, който лесно се придобива и лесно се губи. Ако намагнитизирате парче желѣзо, то временно само ще привлича желѣзнитѣ стърготини къмъ себе си. Утре това парче желѣзо ще изгуби магнитното си свойство и трѣбва отново да се намагнитизира. Сѫщото може да се каже и за сърцето. Колкото и да го магнитизирвате, следъ нѣколко деня то ще изгуби свойството си да привлича. Ако пъкъ вземете парче черно желѣзо и го нагорещите до зачервяване, то започва да свѣти. Оставите ли го въ това положение два-три часа, то ще изгуби червения си цвѣтъ, ще изгуби свѣтлината си и отново ще стане черно. Сѫщото става и съ ума. Кой човѣшки умъ не е свѣтвалъ за нѣколко часа и следъ това не е потъмнѣвалъ? Когато казваме, че нѣкой човѣкъ има свѣтълъ умъ, подразбираме, че духътъ присѫтствува въ този човѣкъ. Присѫтствието на духа създава непреривна свѣтлинна енергия въ човѣшкия умъ.
 
Следователно, душата и духътъ сѫ два велики принципа въ живота. Съ влизането си въ живота, материализъмътъ е направилъ отклонение въ неговото правилно развитие. Какъ е създалъ това отклонение въ живота? Като внесълъ въ свѣта идеята, че душа не сѫществува, а всичко е материя. Що се отнася до сѫществуването на духа, материализъмътъ не е могълъ да го отрече, защото той самъ го е идентифициралъ съ ума на човѣка. Тъй щото, когато кажатъ за нѣкой човѣкъ, че има мощенъ духъ, материалиститѣ подразбиратъ силенъ, свѣтълъ умъ. Обаче, тѣ напълно отричатъ сѫществуването на душата, а едновременно съ нея отричатъ и сѫществуването на Любовьта, като Великъ принципъ. Не само материалиститѣ отхвърлятъ този принципъ, но още първитѣ хора въ райската градина отхвърлиха любовьта. Казвате: Какъ отхвърлиха Любовьта? — като изказаха непослушание къмъ нея. Законътъ на Любовьта е свързанъ съ послушанието. Сѫщиятъ законъ, обаче, дава истински знания на човѣка. Който нѣма любовь въ себе си, той не може да учи, не може да придобива знания. Истинското знание може да се придобие само чрезъ Любовьта. Това всички хора трѣбва да знаятъ. Който изгубва любовьта си, той губи и знанието си. Щомъ изгуби знанието си, той ще изгуби и смисъла на живота. Човѣкъ не трѣбва да се спира върху знанието, него да търси, но трѣбва да се стреми къмъ Първичната Причина, въ която всички действия сѫ непреривни. Иначе, човѣкъ може да изпадне въ сѫщото положение, въ което се намѣрилъ ангелъ Зерфилъ.
 
Още въ древностьта, ангелъ Зерфилъ билъ изпратенъ на земята, съ цель да посети египетския фараонъ Амонъ-Ра. Като отишълъ при царя, той видѣлъ неговата дъщеря, която била толкова красива, че веднага се влюбилъ въ нея и пожелалъ да я повдигне, да я запознае съ ангелския свѣтъ и да я занесе тамъ, да покаже на всички сѫщества една душа, която се е заинтересувала отъ небето и пожелала да го посети. И царската дъщеря се влюбила въ ангела. Тя много се радвала на красивитѣ му крилца, и единъ день пожелала да ѝ ги даде той, да направи съ тѣхъ една разходка, както хората хвърчатъ днесъ съ аероплани изъ въздуха. Той казалъ: Страхувамъ се да не паднешъ нѣкѫде, защото не знаешъ да хвърчишъ. — Не, азъ ще хвърча лесно, искамъ да се разходя малко съ твоитѣ крилца. Ангелътъ не могълъ да откаже на молбата ѝ и се заелъ да я упражнява въ хвъркане. Тази работа му отнела доста време: давалъ ѝ редъ напѫтвания, какъ да манипулира съ крилата, докато най-после тя се научила свободно да хвърчи. Единъ день взела крилцата на ангела и вече самостоятелно хвръкнала съ тѣхъ. Първата ѝ разходка съ крилцата била до нейния възлюбенъ. Като се върнала отъ разходката си, ангелътъ я запиталъ: Де ходи днесъ съ крилцата? — Ходихъ при единъ свой приятель. Като се научила свободно да хвърчи съ крилцата на ангела, красивата царска дъщеря започнала често да излиза на разходка съ тѣхъ, да прави посещения, и ангелътъ билъ принуденъ да я чака, докато се върне. По тази причина той се, забавилъ дълго време на земята. За да освободи този ангелъ отъ връзката му съ царската дъщеря, невидимиятъ свѣтъ билъ принуденъ да унищожи цѣлия Египетъ, да тури край на фараоновата династия. Като се върналъ на небето, всички запитвали ангела, какво е научилъ на земята, като прекаралъ толкова време тамъ. Той отговарялъ: Едно нѣщо научихъ. — Какво? — Никому да не давашъ крилцата си на заемъ.
Казвамъ: не давайте никому любовьта си на заемъ! Човѣкъ трѣбва да знае, за какво да употрѣбява любовьта — най-великото, най-светото нѣщо въ живота. Не е лошо, че ангелътъ далъ крилцата си на заемъ на красивата царска дъщеря, но това говори за нестабилность въ характера. Питамъ: за какво употрѣбявате вие любовьта си? Азъ не искамъ да ви упрѣквамъ, но нека всѣки си отговори, защо търси любовьта и за какво мисли да я употрѣби, следъ като я намѣри. Любовьта носи животъ, а животътъ осмисля всичко. Безъ животъ човѣкъ е подобенъ на сухи кости. Мѫдростьта пъкъ носи знанието, а знанието дава изразъ, красота, образъ и подобие на нѣщата. Следователно, правилни, разумни отношения между хората могатъ да настанатъ само тогава, когато земниятъ животъ се изрази въ образъ и подобие на небесния, на Божествения. Това подразбира, че човѣкъ трѣбва да се прояви въ две форми: една рационална и една — ирационална, т. е. въ едно измѣримо и въ едно неизмѣримо число. Това нѣма защо да се доказва. Математицитѣ лесно ще разбератъ тази работа. Неизмѣримитѣ числа не се подаватъ на нашитѣ мѣрки. Запримѣръ, едни учени казватъ, че разстоянието отъ земята до слънцето е равно на 92 милиона мили, а други казватъ, че е 93 милиона мили. Обаче, и дветѣ изчисления сѫ вѣрни. Тѣзи изчисления сѫ вѣрни по закона на вѣроятноститѣ. Едното изчисление е правено на физическия свѣтъ, а другото — въ духовния свѣтъ. Всѣки ученъ, който работи на земята, непрекѫснато се корегира, защото едновременно съ него работи и другъ ученъ отъ небето. Тъй щото, съ всѣки математикъ отъ земята работи и другъ отъ духовния свѣтъ. А съ този, който работи на земята, едновременно работи и още единъ, пакъ на земята. Значи, всѣки въпросъ се решава едновременно отъ трима души: единиятъ работи съ рационалнитѣ числа, другиятъ — съ ирационалнитѣ, а третиятъ поправя погрѣшкитѣ и на първия, и на втория. Когато математикътъ се домогне до две различни мѣрки или числа за едно и сѫщо нѣщо, той се намира въ противоречие и търси начинъ да изправи тия числа, т. е. да излѣзе отъ това противоречие.
 
Следователно, ако не можемъ да примиримъ нѣкоя мисъль съ една мѣрка въ живота си, ще я примиримъ съ друга. Запримѣръ, нѣкои хора търсятъ спасението си въ Евангелската църква. Като не намѣрятъ тамъ спасение, отиватъ въ Православната. Ако и тамъ не го намѣрятъ, отиватъ въ Мохамеданската и т. н. Значи, главниятъ въпросъ се отнася до спасението, а де ще се намѣри спасението, това зависи отъ мѣрката, съ която човѣкъ ще си послужи. Когато нѣкои казватъ, че човѣкъ може да се спаси само въ Православната църква, това е споредъ закона на вѣроятноститѣ, това е само една вѣроятность. Когато други казватъ, че човѣкъ може да се спаси само въ Евангелската църква, това е друга вѣроятность. Казвамъ: човѣкъ може да се спаси навсѣкѫдѣ — и въ религията, и въ науката, и въ поезията, и въ изкуството, и въ музиката. Мнозина твърдятъ, че човѣкъ може да се спаси само чрезъ Христа. — Това е буквоядство. Какво представя Христосъ? Христосъ е символъ на Божията Любовь. Следователно, щомъ вѣрвате въ Любовьта и живѣете споредъ нейнитѣ изисквания, вие можете да се спасите. Всичко добро въ свѣта е плодъ на тази любовь. Така трѣбва всѣка душа да разбира любовьта. Любовьта изключва всички догми. Казвамъ: съ догми човѣкъ се спасява само на едно мѣсто. Безъ догми той се спасява навсѣкѫде. Безъ любовьта човѣкъ се спасява само на едно мѣсто. Съ любовьта той се спасява навсѣкѫде. Кое е това едно мѣсто? — Адътъ. Безъ любовь човѣкъ се спасява само чрезъ мѫчнотиитѣ, и то въ ада. Ако нѣкои ми каже, че има само единъ пѫть за спасение, азъ зная вече, че този пѫть е адътъ. Когато казвамъ, че съ любовьта човѣкъ може да се спаси „навсѣкѫде,“ азъ разбирамъ Първичния животъ, Първичния езикъ, Първичната Любовь на голѣмото разнообразие, въ която и невежиятъ може да се спаси. Много философи, както и много обикновени хора въ свѣта, се спасяватъ все чрезъ любовьта. Какви бѣха Христовитѣ ученици, които проповѣдваха на свѣта Неговото учение? Повечето ученици на Христа бѣха рибари, но показаха на хората, какъ могатъ да се спасятъ. Много съвременни учени, както и тия на миналото, сѫ вѣрвали въ Апостолъ Петра, други — въ Апостолъ Павла. Петъръ държеше за старото, Павелъ бѣше човѣкъ на ума, а Яковъ бѣше човѣкъ на волята, той препорѫчваше тоягата. Иоанъ пъкъ проповѣдваше Любовьта Христова. За да избави първото християнство отъ тази голѣма опасность, на която се намираше, благодарение на вѣрата имъ въ Павла, въ Петра, въ Йоана или въ Якова, Божиятъ Духъ подложи Апостолитѣ и тогавашнитѣ християни на голѣми гонения. По този начинъ той ги избави отъ заблужденията, въ които бѣха изпаднали. Ако не бѣше това гонение, мнозина отъ християнитѣ щѣха и до днесъ още да се придържатъ въ Стария Заветъ.
 
Казвамъ: и сега има такава опасность за съвременнитѣ учени, които вѣрватъ, че науката ще спаси свѣта. За да се говори, че науката ще спаси свѣта, преди всичко хората трѣбва да бѫдатъ спасени. Съвременната наука е наука на болни хора. Щомъ хората се спасятъ, тѣ ще се домогнатъ до здравата, до положителната наука. Тогава вече може да се говори, че и науката, и философията могатъ да спасятъ свѣта, но ще разбираме здравата наука, здравата философия. Много отъ съвременнитѣ хора се подаватъ на чувството на национализъмъ, което се отразява болезнено върху тѣхъ. Срещате нѣкой голѣмъ националистъ, който подържа своя народъ, милѣе за него, и отъ голѣма ревность го тикне въ нѣкаква война. Въ края на краищата, войната излиза несполучлива, хиляди хора се избиватъ и заробватъ, а народътъ се съсипва, омаломощава. Какво е допринесла любовьта на този човѣкъ къмъ народа? За спасението на всѣки народъ, или на всѣки човѣкъ има единъ Божественъ начинъ, при който никой не може да пострада. Всѣки народъ сѫществува като отдѣлна единица, и той може да бѫде или рационална, или ирационална величина. Въ този смисълъ, за да изпълни своето предназначение, всѣки народъ трѣбва да се възпитава споредъ Божиитѣ закони. Ако духовенството, управляващитѣ, учителитѣ и родителитѣ живѣятъ за Бога, тѣ ще могатъ да създадатъ помежду си такъвъ здравъ народъ, който, отъ своя страна, ще представя нѣщо подобно на Божествения организъмъ. И наистина, въ духовния свѣтъ всѣки народъ поотдѣлно представя едно плодно дърво отъ общата Божествена градина. Въ това отношение, българскиятъ народъ представя плодно дърво, плодоветѣ на което сѫ доста киселички. Който е вкусилъ отъ плодоветѣ на това дърво, той има вече голѣма опитность, знае, какво значи кисело. Затова, именно, и българитѣ обичатъ да ядатъ кисело: чушки, зеле, краставици и др. Причината, задето българитѣ ядатъ повече кисело е, че тѣ живѣятъ въ гѫста материя, за разработването на която сѫ необходими киселини. И наистина, всѣки българинъ казва: много работа имамъ за въ бѫдеще. Всичкитѣ ми работи сѫ все недовършени. За да станатъ плодоветѣ на българитѣ сладки, тѣ трѣбва добре да се наторяватъ. Въ духовенъ смисълъ, подъ наторяване се разбира възпитание.
 
Съвременнитѣ педагози говорятъ за индивидуалното възпитание, обаче, споредъ мене, не сѫществува индивидуално възпитание, но колективно. Запримѣръ, достатъчно е човѣкъ да полѣе едно растение, или едно плодно дърво и да го остави само на себе си: то знае, какъ да възпита всички свои клетки, отъ които да изникнатъ корени, листа, стъбло, клончета, да цъвнатъ цвѣтове, а най-после и да узрѣятъ плодове. Неуспѣхътъ въ съвременния свѣтъ се дължи на това, че всѣки иска да се възпитава индивидуално. За тази цель, човѣкъ трѣбва да се познава добре, да разбира своето естество, да разбира своя народъ и присѫщитѣ на него качества. Въ този смисълъ, всѣки ще може да се опредѣли, дали е българинъ, запримѣръ, или не. Не всѣки, който е роденъ въ България и отъ българско семейство, е българинъ. Днесъ народноститѣ сѫ размѣсени, както сѫ размѣсени разнитѣ плодове чрезъ присаждане. Често ще срещнете круша или праскова, присадена на слива. На едно английско дърво можете да намѣрите французка присадка. Англичанинъ ли е този човѣкъ? Не, той си остава французинъ, а дървото — английско. На сѫщото английско дърво може да е присаденъ единъ български клонъ и т. н. Външно този българинъ минава за англичанинъ, но когато България се намѣри въ нѣкакво политическо затруднение, този българинъ, израсълъ на английско дърво, пръвъ ще се отзове на нуждитѣ на България. Той ще каже: Българитѣ иматъ право, трѣбва да се задоволятъ исканията имъ. Българитѣ казватъ: този англичанинъ е високо хуманенъ човѣкъ. Той е готовъ да се жертвува за българия. Не, този англичанинъ е българинъ, той милѣе за България, боли го, защото българска кръвь тече въ него. Сѫщото става и въ България. На българско дърво е присадено едно английско клонче, и този човѣкъ, при всички условия на своя животъ, все англичанинъ си остава. Щомъ чуе нѣщо за Англия, той веднага дава ухо, готовъ е да ѝ се притече въ помощь. Които не разбиратъ тия нѣща, тѣ се чудятъ, какви велики хора има въ свѣта, които сѫ готови да се жертвуватъ за други народи, но ние знаемъ истината по този въпросъ и казваме: Хората сѫ присадени на разни дървета, вследствие на което днесъ има голѣмо смѣшение на народитѣ.
 
Следователно, като се погледне на живота отъ това гледище, между всички хора трѣбва да сѫществува любовь. Въ това отношение, цѣлото човѣчество представя великъ Божественъ организъмъ, върху който всѣки народъ, всѣко общество и всѣки човѣкъ расте, развива се, цъвти и дава свой плодъ. Богъ прониква въ този организъмъ и държи въ съзнанието си всѣка душа поотдѣлно. Той държи въ ума и въ сърцето си най-хубави мисли и чувства за насъ. Ето защо, когато се намирате предъ нѣкоя трудна задача въ живота си, оставете настрана всички заблуждения, всички криви разбирания и понятия за Бога, и като деца, свободни отъ външни влияния, обърнете се съ молба къмъ него, да ви помогне въ този труденъ часъ. Имайте готовностьта да изпълните всичко, каквото ви се каже. Нѣма да мине много време, вие ще чуете въ себе си тихия гласъ на Любовьта. Не само ще чуете гласа на Бога, но ще можете и да Го видите. Много примѣри изъ живота потвърждаватъ тази истина. Въ време на голѣмия гладъ, когато Толстой обикалялъ Русия, да помага на гладни, на страдащи хора, той се натъкналъ на много интересни случки изъ живота на хората, дето Богъ се е проявявалъ. Той разправя следния интересенъ случай. Въ едно руско село гладътъ билъ много голѣмъ: хлѣбъ не дохождалъ отникѫде. Стотици хора отъ това село измрѣли отъ гладъ. Едно семейство отъ сѫщото село било осѫдено вече на смърть, три деня гладували, а при това нѣмало изгледъ да дойде отнѣкѫде хлѣбъ. Най-малкото дете въ това семейство, което било най-духовно, казвало на родителитѣ си: Не се безпокойте, ние ще бѫдемъ спасени. — Какъ ще бѫдемъ спасени, когато отникѫде нѣма възможность да се донесе хлѣбъ? — Ще видите. Какво се случило на другия день? Нѣкакъвъ богаташъ тръгналъ да разнася хлѣбъ по селата, но се явила голѣма виелица, снѣгъ, и той изгубилъ пѫтя. Като се луталъ доста време, далечъ нѣкѫде съзрѣлъ малка свѣтлинка и се отправилъ къмъ нея. Като наближилъ, видѣлъ, че тази свѣтлинка излизала отъ една малка колибка. Потропалъ да му отворятъ. Влѣзалъ вѫтре, постоплилъ се и веднага извадилъ отъ торбата си хлѣбъ да нахрани своитѣ спасители, които едва се държали на краката си отъ гладъ. Това било сѫщото семейство, чието дете предсказало на родителитѣ си, че ще бѫдатъ спасени. Всички се подкрепили съ хлѣба, но детето отказало да яде и заминало за онзи свѣтъ.
 
И съвременнитѣ хора се безпокоятъ по сѫщия начинъ, какъ ще прекаратъ живота си, но човѣкъ трѣбва да знае, за какво е дошълъ на земята, и какъ трѣбва да работи. После, той трѣбва да си зададе въпроса, какъ трѣбва да мисли, да чувствува, да постѫпва и най-после, какъ трѣбва да изпълнява волята Божия. Щомъ разреши тѣзи въпроси, всички други нѣща, сами по себе си, ще се наредятъ. Вечерь, преди да си лѣгате, вие трѣбва да си дадете отчетъ, какво сте свършили презъ деня. Като заспите, ще отидете дома си, въ невидимия свѣтъ, и тамъ вашитѣ бащи и майки ще ви питатъ, какво сте научили, като сте били въ странство. И Христосъ казва на своитѣ ученици да събиратъ богатства, които да занесатъ на небето, защото тамъ никой не може да отиде съ празни рѫце. Мнозина казватъ, че човѣкъ се спасява даромъ. Вѣрно е, че спасението става даромъ, но даромъ не можете да отидете на небето. Питамъ: може ли човѣкъ да каже за себе си, че е беденъ, че е грѣшенъ, следъ като Богъ го е изпратилъ на земята съ толкова способности, съ редъ дарби и вѫтрешни заложби? Че е грѣшенъ човѣкъ, вѣрно е това; че не е работилъ, както трѣбва, и това е вѣрно, но Богъ казва: „Ти имашъ възможность да изправишъ грѣшкитѣ си, да работишъ, да разбогатѣешъ.“ — Тежъкъ е грѣхътъ ми. — Ти можешъ да го раздѣлишъ на 15 — 20 купчинки, и така да го пренесешъ, — Нѣмамъ много време на разположение. — Ако е до времето само, азъ мога да ти дамъ време, колкото искашъ, стига да работишъ. — Нищо нѣма да излѣзе отъ мене. — Да, днесъ не може да излѣзе нищо, но следъ десеть, или най-много следъ сто години, ще излѣзе нѣщо отъ тебе. — Кой ще чака толкова години?— Щомъ не искашъ да чакашъ, ще те пратя на топло мѣсто, тамъ да научишъ урока си.
 
Нѣкои казватъ, че човѣкъ трѣбва да има топли чувства. — Друго нѣщо се изисква отъ човѣка: топлина въ живота, а не топлина въ чувствата. Азъ не говоря за онази топлина, която гори, която разрушава, но за топлината, която възраства. Като говоря за топлина въ живота, подразбирамъ онази топлина, която не иде отъ човѣшката, но отъ Божията Любовь, която преобразява човѣка и му дава условия да познае себе си. Любовьта на съвременнитѣ хора мяза на сладкото вино, което упива, довежда хората до положение да не се познаватъ. Като не познава себе си, човѣкъ е готовъ да се унижи, да се постави въ положението на слуга, безъ да съзнава, какво богатство, какви дарби и способности крие въ себе си. Азъ пъкъ казвамъ: човѣкъ може да бѫде слуга, но сѫщевременно той може да бѫде философъ, и музикантъ, и писатель. Външно човѣкъ може да заема най-долно мѣсто въ свѣта, но по умъ, по сърце, по душа и по духъ, той може да заема първо мѣсто. Ето, Христосъ, Синъ Божи, бѣше дърводѣлецъ. Дълго време Христосъ изучаваше при баща си дърводѣлство, но той изучаваше и вѫтрешното дърводѣлство. Мнозина знаятъ външното дърводѣлство, но вѫтрешното не познаватъ. Мнозина знаятъ външното писателство, но вѫтрешното не познаватъ. Мнозина знаятъ външната граматика, но вѫтрешната не познаватъ. Вѫтрешната граматика почива върху принципитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Значи, всѣка наука се крепи върху известни принципи, които сѫ общи за всички науки. Като спазвате тия принципи, вие ще дойдете до общата наука, до науката на живота. Казвате: Като придобиемъ тази наука, какво ще правимъ? — Ще влѣзете въ лабораторията на живота, и тамъ ще работите. Въ тази жива лаборатория ще прилагате знанията си и ще ги корегирате. За тази опитна наука, човѣкъ трѣбва да има душа и духъ. Който има душа и духъ, той не се нуждае отъ доказателствата на философитѣ и на ученитѣ за сѫществуването на Бога, на душата. За него този въпросъ е решенъ, той не се нуждае отъ никакви доказателства. Когато нѣкой казва, че можемъ и безъ Бога, той е правъ. Защо? Това значи, че можемъ и безъ хлѣбъ. Вѣрно е, че можемъ и безъ хлѣбъ, но кога? — Само когато сме се нахранили. Когато нѣкой казва, че не можемъ безъ Бога, и той е правъ. Това твърдение подразбира, че не можемъ безъ хлѣбъ. Вѣрно е, че не можемъ безъ хлѣбъ, но кога? — Когато не сме се нахранили, т. е. когато сме гладни. — И безъ вода можемъ. — Кога? — Когато сме се напили, когато сме уталожили жаждата си. — Безъ вода не можемъ. — Кога? — Когато сме жадни. Които не вѣрватъ въ Бога, тѣ сѫ богати хора, пълни кесии. Кои хора сѫ вѣрващи? — Беднитѣ. Кога човѣкъ обеднява? — Когато изгуби майка си, баща си, децата си, приятелитѣ си, богатството си.
 
Красиво е да срещнете въ живота си богатъ, ученъ човѣкъ, който да прилага своитѣ богатства и знания въ живота, а при това да има абсолютна вѣра въ Бога. Този човѣкъ не говори на хората за Бога, не ги убеждава да вѣрватъ, но като срещне нѣкой безвѣрникъ, той го поканва на гости у дома си, и презъ всичкото време се грижи за него да го нахрани, да го нагости, както трѣбва. Той дава свобода на госта да говори, да изкаже своитѣ убеждения. Като поседи известно време при този ученъ, гостътъ казва: Не зная защо, но азъ започнахъ нѣкакъ да се разколебавамъ въ своитѣ убеждения. Защо стана така, не разбирамъ. Казвамъ: причината за положението, въ което гостътъ изпада, се дължи на обстоятелството, че неговата наука, неговитѣ убеждения сѫ външни, безъ коренъ, и щомъ ги изнесе на слънце, тѣ изсъхватъ. Щомъ убежденията му пресъхватъ, той изпитва жажда, гладъ, и търси нѣкой да го нахрани. Тъй щото, който търси Бога и започва да вѣрва въ него, той е гладенъ човѣкъ. Щомъ се нахрани, той започва да отрича Бога. Който отрича сѫществуването на духа, това показва, че той иска да заеме мѣстото на баща си. Който отрича сѫществуването на душата, това показва, че той иска да заеме мѣстото на майка си. Помнете: никой въ свѣта, билъ той човѣкъ, или ангелъ, не може да заеме мѣстото на душата, нито да я обсеби. Душата има Божественъ произходъ и принадлежи само на Бога. Когато една душа слѣзе на земята, всички възвишени сѫщества, които разбиратъ законитѣ, започватъ да творятъ цѣла система отъ свѣтове, защото тѣ знаятъ, че всѣка душа носи нѣщо ново въ себе си. Значи, идването на една душа въ свѣта символизира създаването на нѣщо ново, велико, красиво. Като не разбирате, какво представя душата, вие често казвате: Смущава се душата ми. И Давидъ е казалъ на много мѣста: Смутена е душата ми! Душата не може да се смущава. Това е Давидово разбиране. Смущавало се е нѣщо въ Давида, но не душата му. Имало е защо да се смущава Давидъ. На времето си той е извършилъ много грѣшки, за които е трѣбвало да се смущава. Ако дойде днесъ на земята, той ще разбере, де е грѣшилъ, ще се изповѣда и ще каже предъ всички, че е билъ на кривъ пѫть. И Господъ му каза: „Докато не се пречистишъ отъ грѣховетѣ си, ти не можешъ да ми съградишъ новъ храмъ. Твоятъ синъ ще съгради новиятъ храмъ“. Следъ Давида трѣбваше да дойде другъ нѣкой, съ чисто сърце, съ светъ и възвишенъ животъ, който да изправи погрѣшкитѣ му. И наистина, Христосъ излѣзе отъ Давидовото колѣно, за да изправи погрѣшкитѣ на цѣлия Давидовъ родъ. За Христа се казва, че е синъ Давидовъ.
 
Сега, онѣзи отъ васъ, които искатъ да придобиятъ истинското знание, трѣбва да възстановятъ връзката си съ Бога, да имъ се откриятъ дълбоки, вѫтрешни познания за нѣщата. Това знание, което сѫществува днесъ, е само въведение въ истинското знание. Дълбоки знания има, които не могатъ още да се даватъ на хората. Тѣ не сѫ готови за тия знания. Защо? Тѣзи знания могатъ да възгордѣятъ, или да обезсърдчатъ човѣка, ако той не е готовъ за тѣхъ. Ето защо, съвременнитѣ хора знаятъ само отчасти нѣщата. Това не трѣбва да ги обижда, нито обезсърдчава. Човѣкъ не може да знае всичко. Красотата на живота седи въ това, да знаете само нѣкои нѣща; нѣкои нѣща да не знаете, а други пъкъ съвсемъ да забравите, запримѣръ, споредъ индуската теория за прераждането, вие сте минали презъ формата на вълкъ, на мечка и като такива, сте вършили редъ престѫпления. Трѣбва ли да помните тѣзи престѫпления? Ако ви каже нѣкой, че като вълкъ сте правили много престѫпления, вие ще кажете, че не е вѣрно това, че нѣмате нищо общо съ вълка и т. н. Значи, има положения въ живота на човѣка, които непременно трѣбва да се забравятъ. Злото трѣбва да се забрави, а доброто трѣбва да се помни. Въ това отношение, злото е рационално число, а доброто — ирационално. И ако всички числа, съ които работите днесъ, съ рационални, вие непременно ще направите редъ погрѣшки въ живота си. Сѫщото нѣщо важи и при гадането. Ако нѣкой гадатель работи само съ рационални числа, той непременно ще направи погрѣшки въ гадането и нѣма да каже истината. Напримѣръ, нѣкои баби, които гледатъ на бобъ, си служатъ и съ четно, и съ нечетно число бобови зрънца и сами казватъ, че всичко зависи отъ броя на зрънцата и отъ начина на нареждането имъ. Много баби, обаче, умѣятъ да хвърлятъ добре зрънцата и казватъ истината. Други пъкъ си служатъ съ разтопенъ восъкъ и по него гадаятъ. Които умѣятъ да гадаятъ вѣрно, тѣ си служатъ повече съ ирационални числа. Нѣкои гледатъ съ презрение на бабитѣ, които гадаятъ, било на бобъ, било на восъкъ.
 
Казвамъ: ако е въпросъ да ви се каже истината, вие трѣбва да я приемете и отъ баби, и отъ деца, и отъ възрастни, и отъ прости, и отъ учени — безразлично отъ кого. Нѣкой казва: Какъ, отъ дете да слушамъ истината! Чудно нѣщо! Ако си жаденъ и видишъ на пътя си едно малко чучурче, отъ което тече вода, нѣма ли да колѣничишъ и да пиешъ отъ тази вода? Ще пиешъ, разбира се. Следъ това нѣма ли да благодаришъ на Бога за тази чиста, хубава вода, макаръ че тече отъ малко чучурче? Като намѣришъ по-голѣмъ изворъ, ще пиешъ и отъ него, но докато го намѣришъ, благодари за малкия. Бъди доволенъ на малкото! Човѣкъ може да придобива знания отвсѣкѫде. Тъй щото, който говори истината, той трѣбва да бѫде приетъ отъ всички. Въ дадения случай, този човѣкъ може да ви даде добъръ съветъ. Всѣки добъръ съветъ е скѫпоценность за човѣка. Който е готовъ да приеме истината отъ всѣки човѣкъ, той има въ себе си душа и духъ.
 
И тъй, желая на всички да служите на душата и на духа въ себе си! Този е пѫтьтъ, по който можете да намѣрите Първичния Принципъ въ живота и да се свържете съ него. При това положение, вие ще бѫдете носители на новата култура въ свѣта. Казвате: Можемъ ли да участвуваме въ тази култура? — Можете, разбира се. Нѣма по-великъ моментъ за човѣка отъ този, да бѫде носитель на тази велика култура, която иде сега въ свѣта! Преди хиляди години още Псалмопѣвецътъ е казалъ: „Отъ всичко въ свѣта най-много предпочитамъ да съмъ предъ вратата на Божия шатъръ.“ Сега и азъ казвамъ: за предпочитане е да си разсиленъ предъ вратата на божия шатъръ, отколкото да бѫдешъ пръвъ министъръ въ Англия, или въ Франция. За предпочитане е да бѫдешъ разсиленъ въ новата култура, отколкото — пръвъ министъръ въ старата култура, въ старата цивилизация.
 
И тъй, желая всички да бѫдете разсилни въ новата култура!
 

11. Беседа отъ учителя, държана на 20 ноември, 1927 г.
София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...