Jump to content

1928_08_24 Лѣность и прилежание / Дейность и почивка


Ани

Recommended Posts

От книгата, Положителни и отрицателни чърти на човѣка.
1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929).
Издание 1928 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Лѣность и прилежание

 

Ще се спра само върху двѣ думи: лѣность и прилежание. Лѣностьта и прилежанието сѫ братъ и сестра. Лѣностьта и удоволствието всѣкога вървятъ заедно, както прилежанието и дѣятелностьта. Каквато е връзката между първитѣ двѣ, между лѣность и удоволствие, такава е връзката и между послѣднитѣ двѣ – прилежание и дѣятелность. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се удоволствува, а прилежниятъ – да работи, той е работливъ човѣкъ. Дѣятелностьта и работоспособностьта, това сѫ двѣ аналогични състояния на душата. Лѣностьта изключва истинската култура отъ себе си. Лѣнивиятъ не е културенъ човѣкъ. Той може да се нарече цивилизованъ, но не и културенъ човѣкъ. Лѣностьта е присѫща на еволюцията. Както казахъ, еволюция сѫществува само за слабия човѣкъ. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удобства, той не обича да промѣня мѣстото си, не обича да се движи. Той обича да има 10 – 20 слуги на разположение, да е обиколенъ съ звънци, и щомъ бутне нѣкой отъ звънцитѣ съ пръста си, желанието му да се изпълни веднага, по магически начинъ. И затова ще видите лѣнивиятъ човѣкъ потъналъ въ мечти отъ приказкитѣ на 1001 нощь.

Казвамъ: лѣностьта е състояние, което сѫществува и въ физическия, и въ умствения, и въ духовния свѣтъ на хората. Всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ свѣта, се дължатъ на лѣнивитѣ състояния на човѣка, които понѣкога обхващатъ душата му изцѣло и я възпиратъ въ нейнитѣ благородни стремежи. Всѣки човѣкъ, който пита, защо работитѣ ставатъ по единъ, а не по другъ начинъ, това показва, че той е лѣнивъ човѣкъ, който търси лесния пѫть. Една българска пословица казва: „Накарайте лѣнивия на работа, и той ще ви научи на умъ“. Всички лѣниви хора сѫ умни. Лѣностьта се отличава съ едно негативно качество – отлагане. Ако е въпросъ да се плаща за нѣщо, лѣнивиятъ човѣкъ отлага; ако е за извършване на нѣкоя работа – отлага; ако е за молитва – отлага; ако е за учене – отлага; ако е за умиране – пакъ отлага. На каквато работа и да накарате лѣнивия човѣкъ, той постоянно отлага, като казва: не може ли да се отложи за малко тази работа? Или: дайте ми малко врѣме да помисля. Лѣнивиятъ човѣкъ не бърза, той нѣма никакъвъ идеалъ. Въ него нѣма нѣщо опрѣдѣлено. Той се стреми къмъ вѫтрѣшно спокойствие и избѣгва тревогитѣ. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се оглежда въ огледалото, бои се да не би лицето му да се е набръчкало. Или, ако види, че кожата на рѫцѣтѣ му е малко огрубѣла, веднага казва: дайте ми малко масло да си намажа рѫцѣтѣ! Лѣнивиятъ човѣкъ обича да има меки рѫцѣ.

Азъ не говоря за тази лѣность, или за този мързелъ, който произтича отъ обстановката на нѣщата, но за обикновения мързелъ, който е свойственъ на всѣки човѣкъ. При първия случай, напримѣръ, ако човѣкъ е богатъ, може да бѫде мързеливъ. Богатскиятъ синъ често не учи, мързеливъ е, защото знае, че баща му е богатъ. Лѣностьта въ нѣкои случаи става причина да се роди лъжата. Ето защо, когато човѣкъ тръгне въ истинския пѫть на живота, той трѣбва да се пази отъ това състояние. Лѣностьта е едно тихо течение въ природата, но попадне ли човѣкъ въ него, натъква се на редъ противорѣчия и започва да търси щастието, което никога не може да постигне. Лѣностьта не води къмъ щастието.

Казвамъ: само прилежанието е въ състояние да запази добродѣтелитѣ на човѣка. За да се развива човѣкъ, той трѣбва да бѫде прилеженъ! Може да се каже, че прилежанието е спасително срѣдство противъ вѫтрѣшната лѣность у човѣка. Ще кажете: може ли всѣки човѣкъ да бѫде прилеженъ? – Прилежанието е качество на всѣка душа, което тя е наслѣдила отъ духа. Казва се за духа, че е неуморенъ въ своята дѣятелность. Духътъ постоянно работи. Прилежанието е качество, което подбутва човѣка къмъ работа, да свърши всички свои започнати, но недовършени работи. Прилежниятъ ученикъ всѣкога ще си научи уроцитѣ; прилежниятъ работникъ всѣкога ще си свърши работата за деня; прилежниятъ богомолецъ ще си направи молитвата наврѣме. Изобщо, прилежниятъ човѣкъ винаги завършва работата, която е започналъ.

Друго отличително качество на прилежния човѣкъ е това, че той започва съ малки, а не съ голѣми работи. Обаче, започне ли една работа, той я свършва до край. При великитѣ, при грандиознитѣ работи, винаги се намѣсватъ редъ побудителни причини, но не и прилежанието. Богатството е родило лѣностьта, а сиромашията – прилежанието. Прилежниятъ човѣкъ разбира смисъла на живота. Той учи и знае защо учи! Лѣнивиятъ човѣкъ пъкъ седи въ бездѣйствие и не знае защо не му се работи.

Какво бихте писали, ако ви се дадеше темата: „Кога се ражда лѣностьта и кога – прилежанието?“ Изобщо, когато хората изгубятъ своитѣ първични идеали, лѣностьта се явява на сцената на живота. Изгуби ли човѣкъ посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ, въ него се заражда лѣностьта. Въ този случай, ние опрѣдѣляме лѣностьта като послѣдствие, като резултатъ отъ загубването на нѣщо велико. Кога се ражда прилежанието? – Когато човѣкъ намѣри своя пѫть, т.е. когато намѣри посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ. Прилежанието е показатель на истинския пѫть въ живота. Докато човѣкъ е прилеженъ въ каква и да е работа, това показва, че той е на истинския пѫть на живота. Докато човѣкъ е лѣнивъ, това показва, че той е извънъ истинския пѫть на живота: той нѣма цѣль, нѣма смисълъ въ живота, живѣе неправилно, затова идеитѣ и желанията му сѫщо така сѫ неправилни.

Прѣдставете си слѣднитѣ прости случаи въ живота. Нѣкой човѣкъ казва: азъ не искамъ да уча. Или: азъ не искамъ да стана философъ, не искамъ да бѫда ученъ, поетъ, музикантъ или какъвъ и да е знатенъ човѣкъ. И този човѣкъ, за да убѣди и себе си, и другитѣ, че е правъ, ще започне да ви цитира стихове отъ Писанието, дѣто се казва, че знанието, придобивкитѣ на човѣка сѫ тягость на духа. Човѣкъ трѣбва да живѣе спокойно, тихо, да знае защо е живѣлъ. Кои сѫ побудителнитѣ причини, които каратъ този човѣкъ да мисли и да постѫпва така въ живота си? – Лѣностьта. Само лѣнивиятъ човѣкъ възстава противъ страданията. Всички хора, които се възмущаватъ отъ страданията, сѫ лѣниви хора. Като имъ се заговори за страдания, сърдцето имъ трепва. Лѣнивитѣ хора иматъ неправилно философско спокойствие. За да избегнатъ страданията, тѣ запазватъ вѫтрѣшно спокойствие.

Сега азъ нѣма да се впущамъ надълбоко, да ви обяснявамъ произхода на лѣностьта, но казвамъ: лѣностьта всѣкога произвежда извѣстна разслабеность, отпуснатость на организма. Нѣкои смѣсватъ лѣностьта съ почивката. Не, почивката е едно нѣщо, а лѣностьта – друго. Почивката е едно естествено състояние, при което човѣкъ промѣня положението си, придобива загубенитѣ енергии, обновява организма си и слѣдъ това се усѣща бодъръ и готовъ за работа. При лѣностьта, състоянието на човѣка е почти едно и сѫщо прѣзъ цѣлия день. Казвамъ: най-опасната болесть за младия човѣкъ е лѣностьта. Нѣма по-опасна болесть за младитѣ отъ лѣностьта. Азъ говоря за онзи младъ човѣкъ, който е пригърналъ извѣстна идея въ живота си. Лѣнивъ ли е човѣкъ, той нищо не може да реализира отъ своята идея. Дойде ли лѣностьта у човѣка, тя ще го спре въ неговото развитие. Тя не потиква човѣка напрѣдъ. Каквото благородно начинание да се зароди у човѣка, дойде ли лѣностьта, ще го чуете да казва: нѣма защо да бързамъ сега, ще дойде врѣме и за това. Лѣнивиятъ човѣкъ все отлага. За да изтъкнатъ резултатитѣ отъ положителнитѣ и отрицателнитѣ качества на човѣка, хората на миналото сѫ написали редъ басни и пословици съ нравоучителни заключения. Напримѣръ, въ баснята „Щурецъ и мравки“, тѣ прѣдставляватъ щуреца като символъ на лѣностьта, а мравката – символъ на прилежание и трудолюбие. Не, това нравоучително заключение не е правилно. Щурецътъ не е лѣнивъ, и мравката не може да символизира истинското прилежание и трудолюбие. Въ тия нравоучения днесъ трѣбва да се направи една малка корекция. Мравката е, наистина, активна, дѣятелна, но чувството, което я заставлява да се прояви такава, не е прилежанието, но стяженолюбието. Въ моитѣ очи, щурецътъ, съ своитѣ пѣсни, е прѣдвѣстникъ на една нова култура. Той е културенъ. Между щуреца и заека има известно сходство: заднитѣ крака на щуреца сѫ дълги, и той обича да скача. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и у заека.

Казвамъ: отъ чисто психологическо гледище, за да може една работа да се свърши добрѣ, човѣкъ трѣбва да има разположението на щуреца. Щурецътъ винаги има разположение. Въ това отношение щурецътъ мяза на виденъ, ученъ човѣкъ, който добрѣ разбира живота. Това не значи, че той разбира живота като човѣкъ, но като щурецъ. Въ ограничения крѫгъ на своя животъ той го разбира и използува добрѣ. Мравитѣ пъкъ символизиратъ култура, която е изгубила вече своето направление въ живота. Тѣ показватъ за отклонението на културата отъ правия й пѫть. Като се прослѣди живота на мравитѣ, може да се намѣрятъ причинитѣ въ органическия свѣтъ за спиране развоя на една култура. И ако търсите, отрицателнитѣ, лошитѣ чърти на дадена култура, ще ги намѣрите въ живота на мравитѣ. Между тѣхъ има редъ и дисциплина, но дисциплина на насилие, дисциплина на жестокость. Тѣ сѫ сѫщества на краенъ материализъмъ, но не и на идеализъмъ. Когато младиятъ човѣкъ казва, че трѣбва да се работи на младини, за да се почива на старини, това подразбира култура на мравитѣ.

Съврѣменнитѣ хора, като се рѫководятъ отъ принципа да работятъ на младини, за да почиватъ на старини, сѫ създали лѣностьта. Подъ почивка тѣ разбиратъ това успокоително състояние, въ което човѣкъ само си почива и удоволствува. Върху този принципъ сѫ съградени и нѣкои религиозни системи. Турцитѣ, запримѣръ, си прѣдставляватъ рая, като блаженство: прѣдъ тѣхъ седи: цѣла планина отъ пилафъ, полѣтъ съ масло. Тѣ държатъ нергиле въ устата си и лъжица въ рѫка, и отъ врѣме на врѣме си пушатъ и взиматъ отъ пилафа. Това състояние се продължава цѣла вѣчность. То е вѣчниятъ животъ на щастие и блаженство. И много отъ съврѣменнитѣ хора си прѣдставляватъ живота по този начинъ и казватъ: да има прѣдъ мене планина отъ пилафъ и азъ да седя съ лъжица въ рѫка прѣдъ нея, безъ никаква мѫчнотия да бъркамъ въ пилафа, да си хапвамъ и за нищо въ свѣта да не мисля – въ това седи смисъла на живота. Тия хора търсятъ лесния животъ, безъ мѫчнотии и страдания.

Питамъ: каква култура, каква цивилизация или каква идея може да се роди при такова разбиране на живота? Днесъ младитѣ се възпитаватъ по единъ начинъ, старитѣ – по другъ начинъ, но въ края на краищата, и еднитѣ, и другитѣ, като се натъкватъ на мѫчнотии и противорѣчия въ живота си, казватъ: защо е създаденъ така свѣтътъ? Казвамъ: мислите ли, че Богъ, Който е създалъ свѣта и мислилъ съ вѣкове, какъ и по какъвъ най-добъръ начинъ да го създаде, ще внесе всички тѣзи противорѣчия, мѫчнотии и страдания, отъ които вие да се спъвате? Мислите ли, че Богъ, Който е създалъ цѣлата вселена, не е прѣгледалъ, не е взелъ въ внимание всички най-правилни начини и методи за развитието на всички сѫщества? Мислите ли, че Той не е прѣдвидилъ всички условия за и противъ общото развитие на живота? – Всичко това е прѣдвидено още прѣди създаването и проявяването на живота, и ако днесъ изпѫкватъ повидимому редъ противорѣчия въ живота, тѣ не сѫ Божие дѣло, но тѣ сѫ сѣнки, които сѫществуватъ въ съзнанието на недоразвититѣ още сѫщества. Тия сѣнки се дължатъ на други сѫщества, които сѫ влѣзли въ съзнанието на хората и сѫ затъмнили тѣхната първоначална свѣтлина. Животътъ, самъ по себе си, тъй както е билъ първоначално въ съзнанието на Бога, е идеаленъ, възвишенъ и съвършенъ. И ако човѣкъ вложи въ живота си онази абсолютна вѣра, че всичко, което Богъ е направилъ, е добро и съвършено, той ще се домогне до истинския, до дълбокия смисълъ, който Богъ е вложилъ въ цѣлокупния животъ. Тогава, човѣкъ ще разбере, какво е предназначението на тия привидни противорѣчия; той ще разбере още защо идватъ страданията и мѫчнотиитѣ въ живота. За да се достигнатъ практически тия резултати, и да се спаси човѣкъ, той трѣбва да схване всички ония най-фини приоми, чрѣзъ които лѣностьта го обхваща, за да спре неговото развитие. Лѣностьта е сила, която съзнателно се домогва до човѣка, за да му противрдѣйствува въ живота. Когато силитѣ въ човѣка се уравнятъ, въ него се явява лѣность, бездѣйствие. Прѣдставете си, напримѣръ, че двама юнаци, съ равни сили, излизатъ да се борятъ единъ срѣщу другъ. Тѣ ще се борятъ извѣстно врѣме, но никой отъ тѣхъ нѣма да спечели борбата, вслѣдствие на което тя ще се прѣкрати. При това положение не може да има вѣчна борба. Смисълътъ на живота не е въ вѣчната борба, но въ вѣчното движение. Въ този случай, на помощь иде прилежанието. То е онзи импулсъ на човѣшкия духъ, който постоянно потиква ту една, ту друга сила или способность у човѣка къмъ дѣйность и го държи въ постоянно съзнателно движение, което ние наричаме „работа“. Ето защо, прилежанието трѣбва да влиза като основенъ елементъ въ всѣки акть, въ всѣка мисъль, въ всѣко чувство.

И тъй, прилежанието се отличава съ това, че превъзмогва всички трудности и мъчнотии въ живота, а лѣностьтьта отстѫпва и при най-малката спънка. Слѣдователно, за да не може лѣностьта да се загнѣзди въ ума, въ сърцето или въ волята на човѣка, като болезнено вѫтрѣшно състояние на душата, той не трѣбва да се спира прѣдъ никакви мѫчнотии въ живота си, защото всѣка мѫчнотия, колкото малка и да е тя, прѣдставлява единъ етапъ, прѣзъ който човѣкъ трѣбва да мине. Тя прѣдставлява прѣграда, на която има поне едно отверстие, прѣзъ което може да се влѣзе. Мѫчнотиитѣ въ живота сѫ нѣщо подобно на формулитѣ въ математиката. Ако знаеш формулитѣ ще можешъ да рѣшавашъ и задачитѣ. По сѫщия начинъ, ако се справите съ една ваша мѫчнотия, вие ще можете да рѣшите и задачата на вашия животъ. Мѫчнотиитѣ сѫ елементи на дадени задачи.

Сега азъ искамъ добрѣ да ме разбирате, добрѣ да ме слушате. Понѣкога лѣнивиятъ човѣкъ си мисли, че е божество, за което всички трѣбва да работятъ. Той се счита като центъръ на вселената и казва: азъ не трѣбва да се движа отъ мѣстото си, защото помръдна ли се, всичкиятъ редъ и порядъкъ въ свѣта ще се наруши. Въ това отношение този човѣкъ е философъ, счита, че само той има право да учи хората, какъ да работятъ и да живѣятъ, а щомъ дойде въпросъ до него, той казва: азъ свършихъ своята работа въ свѣта, свършихъ и съ въпроса за учене и за молитва, свършихъ и съ въпроса за Любовьта. Сега не ми остава нищо друго, освѣнъ да седя неподвижно, като точка въ вселената, около която всички други да се движатъ и да работятъ. Който иска да му кажа, какво трѣбва да прави, да дойде при мене. Такъвъ човѣкъ може да ви учи, какво нѣщо е прилежанието, безъ да го прилага самъ той. Той търси охолния животъ и удоволствията. Говори меко, тихо и спокойно, като философъ. Съ никого не се кара; повидимому е благъ и спокоенъ, усмихва се налѣво – надѣсно, и ако нѣкой му противорѣчи, ако не иска да свърши работата, която му възлага, той ще бръкне въ джоба си, ще извади оттамъ една или нѣколко звонкови монети и ще му каже: ако искашъ да станешъ прилеженъ човѣкъ, направи тази работа и не ме заставяй да изгубя спокойствието си. Изгубя ли своето спокойствие, ти ще изгубишъ живота си, защото ще се наруши реда и порядъка въ цѣлата вселена. Щомъ се изпълни желанието му, той казва: ето единъ будала човѣкъ, който не разбира смисъла на живота!

Лѣнивиятъ човѣкъ постоянно дава съвѣти на другитѣ. На едного казва: иди да копаешъ на лозето! На другиго казва: ти чети, учи! На трети казва: иди да орешъ на нивата! А той само седи и се подсмива на слабоститѣ на хората. Нѣкои наричатъ лѣностьта „вѫтрѣшна аристокрация“ на човѣка. Лѣнивияъ човѣкъ се движи съ голѣмо достойнство и величие, дава си видъ, че всичко разбира. Отъ кога води началото си лѣностьта? – Още отъ първия човѣкъ, който, като останалъ безъ работа, искалъ да надхитри природата, да й се наложи. Но разумната природа не обича лъжитѣ, не обича бездѣйствието, не обича да се прѣстѫпватъ нейнитѣ закони. Дълго врѣме тя е мълчала и наблюдавала само, до кога ще се продължи тази работа. И като видѣла, че тази работа нѣма да се изправи сама по себе си, като минавала покрай човѣка, тя започнала всѣки день да туря на гърба му по една малка прашинка. Лѣнивиятъ човѣкъ, като не обичалъ да се чисти, оставялъ праха на гърба си. Така той очаквалъ другъ нѣкой да го очисти, докато най-послѣ на гърба му се събралъ толкова много прахъ, че той забѣлѣзалъ, какво животътъ му се измѣня и губи смисъла си. Той не може да разбере, че причината за натрупването на прашинкитѣ по гърба му, това е той самъ. Туй натрупване на прашинкитѣ се изразява въ общо затлъстяване на организма. Този човѣкъ затлъстява толкова много, че всичко красиво въ него се обезобразява. Той започва да се чуди на всичко това и казва: какъ тъй, азъ, спокойниятъ човѣкъ да дойда до това положение? Има нѣщо безсмислено въ живота! Започва да се оглежда оттукъ–оттамъ и казва: какво е станало съ мене, че се измѣнихъ толкова много?

Слѣдователно, много отъ сегашнитѣ безпокойствия и страдания въ свѣта се дължатъ единствено на бездѣйствието. За всѣки даденъ моментъ човѣкъ може да бѫде лѣнивъ въ добродѣтельта, лѣнивъ въ знанието, лѣнивъ въ истината, лѣнивъ въ мѫдростьта. Лѣностьта сѫществуваше и въ Соломона, като качество на човѣшкото. Слѣдъ като Соломонъ доби всичкото знание на свѣта, лѣностьта първа тури своето краче въ него, и той каза: „Суета на суетитѣ, всичко е суета! Многото знание е тежесть за духа.“ Слѣдъ това Соломонъ се прѣдалъ на ядене и пиене. Той търсилъ причинитѣ на лѣностьта въ себе си, но не могълъ да ги намѣри. Най-послѣ напусналъ всичко и свършилъ съ падение.

И тъй, правилниятъ, естествениятъ пѫть въ живота е прилежанието. Докато прилежанието е залегнало дълбоко въ човѣка, той върви въ правия пѫть на живота, въ който всички сили и способности се развиватъ правилно. Прилежниятъ човѣкъ е радостенъ и веселъ. Като се връща вечерь отъ работа, той е тихъ и спокоенъ, доволенъ, че е свършилъ работата, която му прѣдстояла прѣзъ деня. Той има свой активъ и пасивъ. Красиво е, когато човѣкъ успѣе да постигне такова състояние въ себе си! Каже ли нѣкой човѣкъ, че скърби за своитѣ непостигнати желания, това показва, че той е билъ лѣнивъ. Само лѣнивиятъ човѣкъ мисли, че желанията му не могатъ да се постигнатъ. Недоволството е състояние, присѫщо на лѣностьта. Недоволството и лѣностьта вървятъ заедно. Или, казано съ други думи: лѣностьта е майка на недоволството. Който е лѣнивъ, непрѣменно ще има вѫтрѣшно недоволство въ себе си.

Та казвамъ: ако искате психологически да разберете качествата на лѣностьта и прилежанието, ще се доберете до външната страна на новия животъ, който искате да придобиете. Прилежанието ще ви покаже методитѣ и законитѣ, които сѫществуватъ въ живота; то ще ви покаже още и съ кои хора ще можете да работите. Лѣностьта пъкъ ще ви отклонява отъ правия пѫть. Много дѣца до извѣстна възрасть сѫ активни, прилежни, но послѣ тръгватъ по пѫтя на лѣностьта, и така изгубватъ смисъла на живота. Ще знаете слѣдното правило: злото се явява като резултатъ на лѣностьта. Или, лѣностьта е майка на злото. Доброто е резултатъ на прилежанието. Или, прилежанието е майка на доброто. Това е вѫтрѣшно, психологическо разграничение между злото и доброто.

Нѣкои питатъ: отъ какво е родено злото? – Отъ лѣностьта. Лѣностьта е цивилизация, която е родила злото. Силата на злото не е постоянна, но то има ефектъ, понеже въ него ставатъ чести избухвания. Въ злото дѣйствува българскиятъ остенъ. Волътъ оре на нивата, движи се, защото остенътъ го побутва. Коньтъ тича, служи на господаря си, защото камшикътъ се упражнява върху него. Нито волътъ, нито коньтъ работятъ по своя добра воля. Остенътъ и камшикътъ сѫ причина за тѣхната дѣятелность.

Слѣдователно, ако човѣкъ има въ себе си стимулъ, подобенъ на остенъ или камшикъ, който го заставя да работи и върви напрѣдъ, това не е правилна дѣятелность. По този начинъ и лѣнивиятъ може да работи. Когато иска да извърши нѣкоя работа, лѣнивиятъ ще накара нѣкого да го застави насила да работи. Силитѣ въ лѣнивия човѣкъ сѫ пасивни. Той казва: „Кой ще си чупи главата да учи това или онова? Господъ не е създалъ живота за мѫчение. Нѣма защо да се мѫча.“ Излѣзе вънъ, понапече се малко на слънце, пакъ влѣзе вѫтрѣ, легне да си почива. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удоволствията въ живота. Нѣкой казва: азъ не искамъ да уча. – Азъ зная, кои сѫ причинитѣ за това нѣщо. – Азъ не искамъ да се моля. – И затова зная причинитѣ. Кой тѣ заставя на сила да се молишъ? Ако те заставятъ на сила да се молишъ, това не е молитва. Ако те заставятъ на сила да правишъ добро, това не е добро. Добро е това, което се върши по закона на прилежанието, което е естествено, здравословно състояние на човѣка. Човѣкъ винаги трѣбва да държи прилежанието въ себе си. Дойде ли до нѣкоя спънка въ живота си, той трѣбва абсолютно да отхвърли лѣностьта отъ себе си. Не върви ли нѣщо въ живота ви, откажете се напълно отъ лѣностьта и започнете съ прилежанието. Само чрѣзъ него ще разрѣшите въпроситѣ: защо сѫществува злото въ свѣта, защо сѫществуватъ и противорѣчията. Дойде ли лѣностьта при васъ, откажете се отъ нея. Тя е майка на злото. Не се сърдете на лѣностьта, но изслушайте я, тя има цѣла история. Ако бѫдете внимателни съ нея, тя ще ви каже истината, отдѣ води произхода си, какъ се е загнѣздила въ човѣка и т.н. Не мислете, че е лесно да се освободите отъ лѣностьта. Тя е жива сила, която разполага съ такиза тънки похвати, че ако не знаете, какъ да постѫпите съ нея, тя ще се метне на гърба ви и цѣлъ животъ ще я носите. Тя ще се промъкне и въ най-добрия ви приятель, когото обичате, за да ви заблуди и изкара отъ правия пѫть на живота.

Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, съ какви тънки похвати работи лѣностьта. Прѣдставете си, че при васъ дохожда най-добрия ви приятель, когото не сте виждали цѣли 20 години. Въ това врѣме вие трѣбва да направите своята молитва, и приятельтъ ви, като види това, казва: „Остави сега молитвата си, първо да се видимъ, че тогава. Отъ толкова врѣме не сме се виждали!“ Подадете ли се на неговитѣ думи и съвѣти, вие изпадате въ закона на лѣностьта. Ако вашиятъ приятель върви по закона на прилежанието, той трѣбва да се моли заедно съ васъ.

Молитвата е свещенъ актъ, който всѣки човѣкъ трѣбва да извърши. Какъ ще направи той своята молитва, това зависи отъ неговото развитие. Какво прави човѣкъ първо, когато се събуди? Докато е спалъ, очитѣ му сѫ били затворени, но щомъ се събуди, най-напрѣдъ той отваря очитѣ си, послѣ вдига рѫцѣтѣ си и става. И тогава азъ казвамъ: пробуждането на човѣшката душа се съпровожда съ отваряне на очитѣ. Отварянето на очитѣ пъкъ въ този случай не е нищо друго, освѣнъ молитва. Значи, молитвата е отваряне на очитѣ. Кой отваря очитѣ си рано сутринь? – Прилежниятъ човѣкъ. Той е буденъ, има будность на съзнанието. Да се молишъ, значи да отворишъ очитѣ си, да погледнешъ на всичко красиво въ свѣта, което Богъ е направилъ и да тръгнешъ напрѣдъ, да свършишъ малката работа, опрѣдѣлена за деня. Онѣзи хора, които само седятъ на едно мѣсто и молитви четатъ, тѣхната молитва е молитвата на лѣнивия, на мързеливия човѣкъ. Тия хора въ края на краищата ще свършатъ лошо. Тѣ четатъ молитви една слѣдъ друга и, като не получатъ отговоръ, казватъ: защо Господъ не отговори на моята молитва? Азъ имахъ нужда отъ 10–15,000 лева, отъ 10–15 слуги. Защо Господъ не задоволи моитѣ нужди? Този човѣкъ си прѣдставя най-хубави нѣща и се чуди, какъ тъй, Господъ се осмѣлява да не отговори на молитвтата на такова величие, на такова божество, като него! Той мисли, че и Господъ трѣбва да му слугува. Този човѣкъ има голѣмо мнѣние за себе си.

Та казвамъ: всички отрицателни чърти въ нашия животъ се раждатъ все отъ лѣностьта. Щомъ се явятъ тия отрицателни чърти, животътъ става несносенъ, изгубва смисъла си, а съ това и съзнанието на хората потъмнява, и тѣ вече не могатъ да разбиратъ нѣщата. Това е състояние на затваряне очитѣ на човѣка. Обаче, кога трѣбва човѣкъ да затвори очитѣ си? – Само когато спи.

Сега, като говоря за лѣностьта и прилежанието, азъ ги разглеждамъ въ тѣхната вѫтрѣшна сѫщина, а не тъй, както се разбиратъ въ живота. Запримѣръ, азъ не взимамъ почивката, като състояние на лѣность, но като състояние, въ което мисъльта взима участие. Когато човѣкъ почива, трѣбва да знае причинитѣ, защо трѣбва да почива; когато човѣкъ иска да се моли, трѣбва да знае причинитѣ, защо да се моли; когато човѣкъ иска да мисли, да работи, или да учи, трѣбва да знае причинитѣ, защо иска тия нѣща.

Нѣкой казва: животътъ нѣма смисълъ. Питамъ: какъ е възможно, Богъ, Който е създалъ свѣта и го е осмислилъ, да нѣма никакъвъ смисълъ? Ти какъ дойде до това заключение? Това е философията на лѣнивия човѣкъ отъ която трѣбва да се пазите. Ако искате да придобиете новия животъ, трѣбва да се пазите, трѣбва да се откажете отъ философията на лѣностьта. Който иска да живѣе съ новитѣ разбирания, трѣбва да бѫде благоугоденъ на Бога. Какъ може човѣкъ да бѫде благоугоденъ на Бога? Ще ви попитамъ: кои ученици сѫ любими на учителя си? – Способнитѣ ученици. Прилежниятъ ученикъ е способенъ. Способниятъ ученикъ е даровитъ. Даровитиятъ ученикъ е любимецъ на учителя си и на Бога. Съ прилежния ученикъ Богъ всѣкога се занимава, а на лѣнивия ученикъ – прахъ остава. Какво разбирате подъ думитѣ „на лѣнивия ученикъ Богъ прахъ оставя“? Вървите ли по закона на лѣностьта, Богъ ще остави върху васъ прахъ. Това значи: колкото пѫти природата мине покрай лѣнивия човѣкъ, който седи въ бездѣйствие, все ще тури по една прашинка на гърба му. Богъ поглежда къмъ този човѣкъ и казва: „Това мое дѣте единъ день ще пожъне послѣдствията на своята лѣность, но ще научи урока си“.

Често, като се говори на хората за духовни работи, тѣ не се интересуватъ за тѣхъ. Вие трѣбва да знаете причинитѣ, защо не ви интересуватъ тия въпроси. Двѣ причини може да има за това: или вие не сте готови да възприемете тия въпроси, или този, който ви говори, не засѣга въпроситѣ по сѫщество. Прѣди всичко, и материалниятъ, и духовниятъ свѣтъ иматъ своитѣ добри страни. И въ двата свѣта има нѣщо реално, което не се измѣня. Тази реалность, именно, прѣдставлява вѫтрѣшната връзка между всички прояви на живота. Въ това отношение вие ще видите, че прилежниятъ човѣкъ се солидаризира съ дѣятелностьта на сѫществата отъ всички свѣтове и работи заедно съ тѣхъ. Лѣнивиятъ човѣкъ, обаче, е краенъ индивидуалистъ. Той се отдѣля отъ сѫществата на другитѣ свѣтове, живѣе само на физическия свѣтъ, като се рѫководи главно отъ своята личность. Животътъ на личностьта, обаче, не прѣдставлява идейния животъ. Чрѣзъ лѣностьта у човѣка може да се развие вѫтрѣшното криво разбиране на нѣщата, което да го отклони отъ правия пѫть на онази естествена дѣятелность, потрѣбна за душата.

И тъй, ще държите въ ума си идеята за прилежанието и лѣностьта. Младитѣ трѣбва да се пазятъ отъ лѣностьта. Старитѣ, които иматъ опитность отъ нея, все сѫ научили нѣщо, и сега трѣбва да се подмладяватъ. Дойде ли въ съзнанието имъ идеята, че сѫ се подмладили, трѣбва вече съзнателно да се пазятъ отъ лѣностьта. Тя води къмъ старость, къмъ осакатяване на човѣка. Младостьта е външенъ изразъ на прилежанието; старостьта е външенъ изразъ на лѣностьта. Всички велики добродѣтели живѣятъ въ закона на прилежанието; всички слабости и пороци живѣятъ въ закона на лѣностьта. Младиятъ трѣбва да върви въ закона на прилежанието и да използува и най-малкитѣ блага, които Богъ му е далъ за разрѣшение на задачитѣ, опрѣдѣлени въ живота му. Влѣзе ли лѣностьта въ сърцето на младия, тя ще каже: ти трѣбва да пазишъ сърцето си отъ Любовьта, да не изгори; не трѣбва да обичашъ всички хора, не си ги родилъ ти. Обичай себе си. Достатъчна ти е тази любовь. Дойде ли такова чувство въ сърцето ви, то ще ви осакати. Когато лѣнивиятъ човѣкъ казва, че не може да обича всички хора, азъ го уподобявамъ на човѣкъ, който туря прѣдъ очитѣ си прѣграда съ тѣсно отверстие и отъ врѣме на врѣме поглежда прѣзъ него, като казва: не мога да обичамъ цѣлия свѣтъ! – Разбира се, че не можешъ. Прѣзъ това тѣсно отверстие ти виждашъ само единъ човѣкъ и него можешъ да обичашъ. Той казва: тогава покажи ми начинъ, какъ да обичамъ всички хора! Веднага хвърлямъ прѣградата отъ очитѣ му, и той вижда всичко наоколо си. Лѣностьта туря такива прѣгради прѣдъ очитѣ на хората и ги води въ задънени улици. Тѣ гледатъ, гледатъ наоколо си и казватъ: какъ може да мине кола оттукъ? – Този пѫть не е за кола. Пѫтьтъ за коли е на друго мѣсто. – Тогава нека дойдатъ хора да прокаратъ новъ пѫть. Казвамъ: ти върви по пѫтя, който Богъ отдавна е начърталъ и не чакай хората да прокарватъ новъ пѫть.

Днесъ млади и стари, учени и прости критикуватъ Бога, философствуватъ, намиратъ, че свѣтътъ не е създаденъ, както трѣбва; по другъ начинъ трѣбвало да се създаде. Казвамъ: хора, които философствуватъ по този начинъ, вървятъ по закона на лѣностьта. Това е анормално състояние на съврѣменната култура. При това състояние хората слизатъ отъ стѫпалото на културата и отиватъ въ цивилизацията – една стѫпка по-надолу. Човѣшкиятъ идеализъмъ роди културата; културата роди цивилизацията; цивилизацията роди диващината – едно регресиране на човѣчеството. И какво дойде слѣдъ всичко това? – Хората започнаха да се избиватъ. Какво спечелиха отъ това нѣщо? – Навредъ разрушения. Такива сѫ послѣдствията на лѣностьта. Това не е еволюциция, но – израждане на човѣчеството. Еволюцията е законъ за изправяне погрѣшки. Да еволюирашъ, значи да вървишъ къмъ прилежанието. Еволюцията включва усилията на човѣчеството да влѣзе въ закона на прилежанието, т.е. въ правилнитѣ прояви на човѣшката дѣятелность.

Нѣкои питатъ: каква е задачата на съврѣменното човѣчество? Казвамъ: задачата на човѣчеството е да се върне къмъ първичния Божественъ животъ. Това е новиятъ животъ. Всичката философия може да се изрази съ думитѣ: да живѣемъ, както Богъ живѣе; да се проявяваме, както Богъ се проявява; да работимъ, както Богъ работи! Да бѫдемъ като Бога и едно съ Бога! Този е смисълътъ на новия животъ. Постигнешъ ли това, всички сѫщества ти ставатъ близки, както на Бога сѫ близки; всички спорове се разрѣшаватъ моментално. По този начинъ вие ще чуете тихия гласъ на Бога, който ви казва: „Прилежание!“ То води къмъ правилното развитие на живота. Разберете ли така прилежанието и: лѣностьта, тѣ добиватъ смисълъ за васъ, защото въ смисъла имъ се крие истината. Всѣка дума е вѣрна, когато изразява истината. Ако описвамъ вълка, ще го опиша такъвъ, какъвто е – съ неговитѣ истински чърти. Като описвамъ лѣностьта и прилежанието, ще ги опиша съ сѫщинскитѣ имъ качества, безъ никакво прѣувеличение и намаление. Тогава само, думитѣ придобиватъ още съдържание и смисълъ.

Ще ви дамъ правило, какъ да се пазите отъ лѣностьта. Като минете покрай нея, турете на гърба й една прашинка и си заминете. Като й турите тази прашинка, тя ще се зарадва. Иначе, ще тръгне подиръ васъ. Тази прашинка е благословение за нея, което тя слѣдъ врѣме ще разбере. Казвате: какъ да разберемъ и приложимъ това правило? Буквално ли трѣбва да се разбира? – Онѣзи хора, на които съзнанието е будно, тѣ ще ме разбератъ. Който не разбира сѫщностьта на живота, не трѣбва да се самоосѫжда. Който се самоосѫжда, той не разбира Истината. Онзи човѣкъ, който не се самоосѫжда, но търси причината на своитѣ грѣшки и иска да ги изправи, той разбира смисъла на живота. Всички погрѣшки, всички неуспѣхи въ живота се дължатъ на лѣностьта. Тежкитѣ условия на вашия животъ се дължатъ на лѣностьта.

Нѣкой казва: тежка е моята сѫдба! Кой ме доведе до този край? Кой ме върза съ това дебело вѫже? – Лѣностьта. Казвате: вѫжето вече е оплетено, вързанъ съмъ съ него, но какво да правя сега? – За да се избавите отъ вашата тежка сѫдба, влѣзте въ закона на прилежанието, и веднага ще разрѣшите мѫчнотиитѣ на вашия животъ. Въ момента, когато започнете да работите съ закона на прилежанието, вие ще се освободите отъ ограничителнитѣ условия на вашия животъ. Свържете ли се съ закона на прилежанието, не се страхувайте повече. Да не постѫпите като онзи неврастеникъ, комуто лѣкарьтъ прѣпорѫчалъ по-бързо ходене. Той послушалъ съвѣтитѣ на лѣкаря и веднага започналъ да върви бързо. Обаче, като изминалъ нѣколко крачки, спрѣлъ се и си казалъ: „Да не бързамъ толкова много. Като вървя така бързо, мога да изгубя силитѣ си, мога да се задуша, и сърцето ми ще спре.“ Щомъ помислилъ така, той взелъ друга посока въ живота си.

Та казвамъ: тръгнете ли по закона на прилежанието, не се спирайте, не се плашете отъ бързото движение. Въ прилежния човѣкъ съмнѣние, невѣрие не сѫществуватъ. Той е човѣкъ на положителната вѣра. Започне ли една работа, свършва я до край. Че врѣмето било студено или дъждовно, че условията били неблагоприятни, че ималъ нѣкакви спънки, наслѣдени отъ майка си и баща си – за всичко това той не търси причини за извинения, върви напрѣдъ и работи. Лѣностьта очаква на наслѣдство и се оправдава съ лоши наслѣдени чърти, а прилежанието носи дарбитѣ и ги разработва. Нѣкой пита прилежанието: какво носишъ? – Дарби и трудолюбие. Послѣ пита лѣностьта: ти какво носишъ? – Слабости и охоленъ животъ.

И тъй, доста ви говорихъ за лѣностъта и прилежанието. Тия въпроси сѫ материя, приятна за разискване, но дотукъ ще спра, за да не забравите другитѣ нѣща. Дойдохъ вече до едната трета отъ въпроса, но ако продължа по-нататъкъ, ще прѣядете. За да имате импулсъ къмъ работа, трѣбва да останете малко гладни. Това изисква закона на прилежанието.

Започнете новия, Божествения день на прилежанието! Днешниятъ день да бѫде послѣденъ день на лѣностьта и пръвъ день на прилежанието. Нека свѣтлината на този день бѫде свидѣтель на прилежанието!

24 августъ, 1928 г. Изгрѣвъ.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Божественитѣ условия“, 1 - 28 лекции на Младежкия окултен клас, 8-ма година, т.I, (1928-29 г.),

Първо издание, София, 1942 г. Второ издание, 1992 г.
Книгата за теглене на PDF (1942)

Съдържание

--------------------------------------------------------

"Божественитѣ условия". Специаленъ (младежки) окултенъ класъ. VIII година (1928–1929).

Първо издание. София, ИК „Жануа-98“, 2006.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Дейность и почивка

Размишление.

Дейностьта и почивката сѫ две състояния, презъ които човѣкъ неизбѣжно минава. Като работи известно време, той трѣбва да почива; като почине, пакъ започва да работи. Ако разумно и на мѣсто почива, работата му е приятна и дава добри резултати; ако не почива разумно и на време, работата му не е приятна и не дава добри плодове. Затова е казано: Работи умѣрено и почивай на време. Когато почива повече, отколкото трѣбва, човѣкъ става ленивъ; когато работи правилно, той става прилеженъ. Значи, неправилно приложената почивка се превръща въ леность. Правилно проявената дейность се превръща въ прилежание. Леность и прилежание сѫ братъ и сестра отъ два различни бащи и отъ две различни майки. Както дейностьта и прилежанието вървятъ заедно, така леностьта и удоволствието всѣкога вървятъ заедно. Каквато е връзката между първитѣ две, такава е връзката и между последнитѣ две. Ленивиятъ обича да се удоволствува, а прилежниятъ — да работи. Дейность и работоспособность сѫ две аналогични състояния, презъ които минава човѣшката душа. Леностьта изключва всѣкаква култура. Ленивиятъ може да се нарече цивилизованъ, но не и културенъ човѣкъ. Ленивиятъ, слабиятъ не правятъ усилия за развитието си и казватъ, че еволюцията, като естественъ процесъ на развитието, ще повдигне и тѣхъ. Ленивиятъ не обича да се движи, да мѣни мѣстото си, затова търси удобства въ живота си и очаква всичко на слуги. Той е обиколенъ съ звънци и постоянно дрънка, вика този или онзи слуга, да му услужва. Щомъ дрънне звънецътъ, желанието му се изпълнява по магически начинъ. Ленивиятъ обича да мечтае, да се пренася въ области, каквито приказкитѣ рисуватъ.

Леностьта е състояние, което сѫществува и въ тритѣ свѣта — въ физическия, въ духовния и въ умствения. Противоречията, които сѫществуватъ въ човѣшкия животъ, се дължатъ на леностьта, на ленивитѣ състояния на човѣка, които понѣкога обхващатъ ума и сърдцето му и препятствуватъ на неговитѣ благородни стремежи. Който търси лесния пѫть, постоянно пита, защо работитѣ ставатъ по този, а не по другъ начинъ. Такъвъ човѣкъ е ленивъ. Една българска поговорка казва: „Накарайте ленивия на работа, да ви научи на умъ“. Значи, ленивитѣ хора сѫ умни. Леностьта се придружава съ едно отрицателно качество — съ отлагане. Ако трѣбва да плаща нѣщо, ленивиятъ отлага плащането за благоприятни времена; ако трѣбва да свърши нѣкаква работа, отлага я; ако трѣбва да се моли, да учи, отлага; ако е дошълъ часътъ на умиране, пакъ отлага. На каквато работа и да го турите, все ще намѣри начинъ да я отложи, или ще поиска време да помисли, да приеме ли тази работа, или да се откаже отъ нея. Ленивиятъ не бърза, той гледа презъ очитѣ на вѣчностьта; той нѣма високъ идеалъ, нѣма опредѣлени идеи. Понеже се стреми къмъ вѫтрешно спокойствие, затова избѣгва тревогитѣ. Ленивиятъ се оглежда често въ огледалото, страхува се да не се явятъ бръчки на лицето му; следъ това пипа кожата на рѫцетѣ си, да не сѫ огрубѣли. Той обича да има мека кожа, главно меки рѫце.

Сега азъ не говоря за леностьта, която произлиза отъ обстановката на нѣщата, но за онази леность, която произтича отъ инертната материя въ човѣка. Понѣкога богатството прави човѣка ленивъ, по тази леность е временна. Синътъ на богатия човѣкъ често, е ленивъ, не учи, защото разчита на богатството на своя баща. Понѣкога леностьта става причина за лъжата. Ето защо, когато поеме истинския пѫть на живота, човѣкъ трѣбва да се пази отъ леностьта и отъ лъжата: Леностьта е тихо течение въ природата, но попадне ли въ него, човѣкъ се натъква на голѣми противоречия и започва да търси щастието тамъ, дето не може да го постигне. Леностьта не води къмъ щастие, но къмъ разрушение.

Кое е противоположното качество на леностьта? — Прилежанието. Чрезъ прилежание човѣкъ развива добродетелитѣ си. Прилежанието се явява като спасително срѣдство за човѣка противъ леностьта. — Може ли всѣки човѣкъ да бѫде прилеженъ? — Може. Прилежанието е качество на човѣшката душа, което тя е наследила отъ духа. Казва се за духа, че е неуморенъ въ своята дейность, че постоянно работи. Само чрезъ прилежанието човѣкъ започва нови работи и свършва започнатитѣ. Прилежниятъ ученикъ всѣкога учи уроцитѣ си за деня; прилежниятъ работникъ свършва започнатата си работа; прилежниятъ богомолецъ прави молитвата си на време. Изобщо, прилежниятъ човѣкъ върши работитѣ си на време и никога не отлага.

Отличително качество на прилежния човѣкъ е и това, че той всѣкога започва съ малки величини и постепенно върви къмъ по-голѣми. Започне ли една работа, малка или голѣма, той я свършва докрай. При великитѣ и грандиозни работи взиматъ участие различни подбудителни причини, но не и прилежанието. Богатството е родило леностьта, а сиромашията — прилежанието. Прилежниятъ разбира смисъла на живота. Той учи, работи и знае, защо учи, и защо работи. Ленивиятъ прекарва въ бездействие и не знае, защо не му се работи.

Кога се ражда леностьта и кога — прилежанието? Когато хората изгубятъ своитѣ първични идеали, леностьта се явява на сцената на живота. Изгуби ли човѣкъ посоката на своя вѫтрешенъ животъ, той става ленивъ. Въ този смисълъ, леностьта се опредѣля като резултатъ отъ загубването на нѣщо ценно. Когато човѣкъ намѣри своя пѫть, т. е. посоката на своя вѫтрешенъ животъ, явява се прилежанието. Значи, прилежанието е показатель на истинския пѫть въ живота. Докато човѣкъ прилежава въ работитѣ си, ще знаете, че той е намѣрилъ истинския пѫть на живота. Ленивъ ли е, ще знаете, че той е извънъ истинския пѫть на живота. За него животътъ нѣма цель и смисълъ, затова желанията и мислитѣ му сѫ разхвърляни и неправилни.

Чувате нѣкой да казва, че не иска да учи, не иска да стане ученъ, философъ, поетъ, музикантъ, не иска да бѫде знатенъ човѣкъ. Въ подкрепа на своитѣ думи, той цитира стихове отъ Евангелието, дето се казва, че знанието и придобивкитѣ сѫ тежесть на духа. Той продължава да убеждава себе си, както и своитѣ ближни, че човѣкъ трѣбва да живѣе спокойно, безъ тревоги, да знае, защо е живѣлъ. Коя е подбудителната причина, която кара този човѣкъ да мисли по този начинъ? — Леностьта. Само ленивиятъ отрича знанието; само ленивиятъ избѣгва страданията. Който бѣга отъ страданията и ги отрича, е ленивъ човѣкъ. За да избѣгне страданията, той си налага привидно вѫтрешно спокойствие, но то не произтича отъ онази дълбока философска мисъль, която внася въ човѣка самообладание.

Мнозина смѣсватъ леностьта съ почивката, но тѣ сѫ две различни състояния. Почивката е естествено състояние, при което човѣкъ промѣня положението си, съ цель да възстанови изразходванитѣ си енергии, да обнови организма си. Следъ почивката той се усѣща доволенъ и готовъ за работа. Леностьта произвежда известна разпуснатость на организма. При леностьта състоянието на човѣка е едно и сѫщо презъ цѣлия день. Нѣма по-опасна болесть за младитѣ отъ леностьта. Ленивиятъ не може да реализира своитѣ идеи. Леностьта не внася потикъ, импулсъ въ човѣка, но спира развитието му. Каквото благородно желание да се яви въ него, щомъ дойде леностьта, той всичко отлага и казва: Нѣма защо да бързамъ толкова за тази работа, не е дошло още времето ѝ; когато дойде време за нея, тогава ще я реализирамъ.

За да изтъкнатъ резултатитѣ отъ положителнитѣ и отрицателни качества на човѣка, хората сѫ писали и продължаватъ да пишатъ басни и поговорки съ нравоучителни заключения. Напримѣръ, въ баснята „Щурецъ и мравка“, щурецътъ символизира леностьта, а мравката — прилежанието и трудолюбието. Въ сѫщность, заключението не е абсолютно истинно. Щурецътъ не е ленивъ, нито мравката е символъ на истинско прилежание и трудолюбие. Мравката е, наистина, активна, дейна, но чувството, което я заставя да се прояви такава, не е прилежанието, а стяженолюбието. Щурецътъ е безгриженъ. Съ своитѣ пѣсни той е предвестникъ на нова култура. Между щуреца и заека има известна прилика. Заднитѣ крака на щуреца сѫ дълги, като на заека, затова и той лесно скача.

Отъ психологическо гледище, за да свърши една работа, човѣкъ трѣбва да има разположението на щуреца. Въ това отношение, щурецътъ прилича на ученъ човѣкъ, който разбира живота посвоему и го използува споредъ своитѣ възможности. Мравкитѣ пъкъ символизиратъ старата култура, която е изгубила направлението си въ живота. Тѣ показватъ отклонението на тази култура отъ правия пѫть. Като се проследи животътъ на мравкитѣ, виждаме причинитѣ за спиране развитието на една култура въ органическия свѣтъ. Ако търсите отрицателнитѣ, т. е. лошитѣ страни на дадена култура, ще ги намѣрите въ живота на мравкитѣ. Между тѣхъ има редъ и дисциплина, но дисциплина на насилие и жестокость. Мравкитѣ сѫ сѫщества на краенъ материализъмъ; въ тѣхъ отсѫтствува всѣкакъвъ идеализъмъ. Когато младиятъ човѣкъ казва, че трѣбва да се работи на младини, за да се почива на старини, тази философия има отношение къмъ културата на мравкитѣ.

Като се рѫководѣли отъ принципа, че трѣбва да се работи на младини, за да се почива на старини, хората сѫ създали леностьта. Подъ понятието „почивка“ тѣ разбиратъ едно успокоително състояние, въ което човѣкъ само си почива и удоволствува. Върху този принципъ сѫ съградени и нѣкои религиозни разбирания. Турцитѣ, напримѣръ, си представятъ рая като блаженство: предъ тѣхъ стои цѣла планина отъ пилафъ, полѣтъ съ масло. Тѣ държатъ нергиле въ устата си и лъжица въ рѫка и, отъ време на време, си пушатъ и ядатъ пилафъ. Това състояние продължава цѣла вѣчность. Споредъ тѣхъ това е животъ на вѣчно щастие и блаженство. Много отъ съвременнитѣ хора си представятъ живота по сѫщия начинъ и си казватъ: Нищо не желая, освенъ да има предъ мене планина отъ пилафъ, и азъ да седа съ лъжица въ рѫка предъ нея, да бъркамъ въ пилафа, да си хапвамъ и за нищо да не мисля и да не се безпокоя. Въ това се крие смисълътъ па живота. Споредъ мене, това е кривото турско разбиране за рая и за блаженството. Това е изопачениятъ животъ, безъ мѫчнотии и страдания. Такъвъ животъ сѫществува само въ главитѣ на онѣзи, които търсятъ лесенъ пѫть, но не и на разумнитѣ хора, които се справятъ съ мѫчнотиитѣ и страданията.

Какви идеи могатъ да се родятъ при такава култура, при такава цивилизация или при такова разбиране на живота? Днесъ младитѣ се възпитаватъ по единъ начинъ, възрастнитѣ — по другъ. Въ края на краищата, като се натъкватъ на мѫчнотии, противоречия и еднитѣ, и другитѣ се запитватъ, защо свѣтътъ е създаденъ така. Мислите ли, че Богъ, Който е създалъ свѣта и мислѣлъ съ вѣкове, какъ и по какъвъ най-добъръ начинъ да го създаде, ще внесе толкова мѫчнотии, противоречия и страдания, които да ви спъватъ? Мислите ли, че Онзи, Който е създалъ цѣлата вселена, не е взелъ въ внимание най-добритѣ методи за развитието на всички живи сѫщества? Мислите ли, че Той не е предвидилъ всички условия за и противъ общото развитие на живота? Всичко това е предвидено още преди създаването и проявяването на живота. И ако днесъ, въ живота на хората, изпъкватъ известни противоречия, тѣ не сѫ Божие дѣло, но сѣнки, които се явяватъ въ съзнанието на недоразвититѣ още сѫщества. Тѣзи сѣнки се дължатъ на нисши съзнания, които проникватъ въ съзнанието на хората и по този начинъ помрачаватъ тѣхната първоначална свѣтлина. Животътъ, самъ по себе си, както е билъ първоначално въ съзнанието на Бога и проявенъ вънъ отъ Неговото съзнание, е идеаленъ, възвишенъ и съвършенъ. Ако човѣкъ вложи въ живота си абсолютна вѣра, че всичко, което Богъ е създалъ, е добро и съвършено, той ще се домогне до истинския, до дълбокия смисълъ на нѣщата, вложенъ въ цѣлокупния животъ. Само така човѣкъ ще разбере предназначението на привиднитѣ противоречия; само така той ще разбере, защо идатъ мѫчнотиитѣ и страданията въ живота.

И тъй, за да придобие дълбоко разбиране за живота, човѣкъ трѣбва да схване всички скрити методи, чрезъ които леностьта пуща пипалата си и го обхваща. Като открие методитѣ и приемитѣ, съ които леностьта си служи, човѣкъ може да ѝ се противопоставя. Леностьта е съзнателна сила, която се домогва до човѣка, за да му противодействува въ развитието. Когато силитѣ на човѣка се уравновесятъ, т. е. дойдатъ до границата на безразличието, тогава се явява леностьта, бездействието. Такова състояние настѫпва, когато се борятъ двама юнаци съ равни сили. Тѣ се борятъ известно време, докато най-после борбата се прекрати безъ победитель и победенъ. Тази борба е безпредметна, защото е лишена отъ движение. Затова казваме, че смисълътъ на живота е въ вѣчното движение, а не въ вѣчната борба.

Когато настѫпи въ човѣка състояние на бездействие, въ помощь му иде прилежанието. То е сила, импулсъ, потикъ на човѣшкия духъ, който постоянно подтиква ту една, ту друга сила или способность въ човѣка къмъ дейность и го държи въ постоянно, съзнателно движение, наречено „работа.“ Ето защо, прилежанието трѣбва да влиза като основенъ елементъ въ всѣки актъ, въ всѣка мисъль, въ всѣко чувство. Прилежанието се отличава по това, че превъзмогва всички мѫчнотии въ живота, а леностьта отстѫпва и при най-малкитѣ спънки. За да не се загнѣзди леностьта въ ума, въ сърдцето или въ волята на човѣка и да се предаде като болезнено състояние на душата му, той не трѣбва да отстѫпва предъ никакви мѫчнотии въ живота си. Всѣка мѫчнотия, колкото и да е малка, представя етапъ, презъ който човѣкъ трѣбва да мине и замине, безъ да се спира дълго време тамъ. Всѣка мѫчнотия е преграда, на която има поне единъ отворъ, презъ който човѣкъ може да излѣзе навънъ. Съ една дума казано, мѫчнотиитѣ сѫ формули, подобни на тѣзи, съ които си служи математиката. Ако знаешъ формулитѣ, ще решавашъ правилно задачитѣ. Следователно, ако решавате правилно мѫчнотиитѣ си, ще решавате правилно и задачитѣ на своя животъ.

Като се говори за леностьта и прилежанието, трѣбва да слушате и да разбирате добре, за да не изпадате въ противоречия. Понѣкога ленивиятъ си мисли, че е божество, за което всички трѣбва да работятъ. Той счита себе си за центъръ на вселената и мисли, че ако работи или се мръдне отъ мѣстото си, редътъ и порядъкътъ въ свѣта ще се наруши, Въ известенъ случай ленивиятъ заема положението на философъ или ученъ, който мисли, че само той има право да учи хората, какъ да работятъ и да живѣятъ. Ако нѣкой се осмѣли да му даде нѣкакъвъ съветъ, той казва: Азъ свършихъ моята работа, свършихъ съ ученето и съ молитвата, разбрахъ, какво нѣщо е любовьта. Сега не ми остава нищо друго, освенъ да седа неподвижно на едно мѣсто, като точка въ вселената, около която всички останали точки да се движатъ и да работятъ. Този човѣкъ може да държи лекции на хората върху прилежанието, безъ той самъ да го прилага. Той търси охолния животъ и удоволствията. Говори меко, тихо и спокойно, като философъ. Съ никого не се кара; външно е благъ и спокоенъ, усмихва се налѣво и надѣсно. Ако нѣкой му противоречи и не иска да свърши работата, която му възлага, той вади нѣколко звонкови монети отъ кесията си, дава му ги и казва: Искашъ ли да станешъ прилеженъ, направи това, което те съветвамъ, и не ме заставяй да губя спокойствието си. Ако азъ наруша спокойствието си, ти ще изгубишъ живота си, защото ще станешъ причина да се измѣни равновесието въ вселената. Изпълните ли желанието на ленивия, той казва за васъ: Ето единъ будала, който не разбира смисъла на живота.

Ленивиятъ обича да дава съвети на хората. На еднаго казва: Иди да копаешъ на лозето! На другъ: Иди да орешъ на нивата! На трети: Чети, учи, да не останешъ слѣпъ! Той само седи, излежава се, подсмива се на слабоститѣ на хората. Нѣкои наричатъ ленивия „вѫтрешенъ аристократъ.“ Той се движи бавно, съ достоинство и съзнание за себе си, като си дава видъ, че всичко разбира.

Отъ кога води началото си леностьта? — Още отъ времето на първия човѣкъ. Като останалъ безъ работа, той пожелалъ да надхитри природата, да ѝ се наложи. Но разумната природа не обича лъжитѣ, не обича бездействието, не обича да се престѫпватъ нейнитѣ закони. Дълго време тя мълчала и наблюдавала човѣка, докѫде ще отиде въ своето безумие. Като видѣла, че тази работа нѣма да се оправи сама, тя всѣки день туряла на гърба на, човѣка по една прашинка. Понеже се подалъ на леностьта, човѣкътъ не изтърсвалъ самъ праха отъ гърба си, но очаквалъ да дойде нѣкой отвънъ, да го очисти. Дълго време чакалъ, но никой не дошълъ да му помогне, докато най-после на гърба му се събралъ толкова прахъ, че започналъ да прониква въ съзнанието му. Въ резултатъ на това, животътъ му започналъ да се изопачава, да губи смисъла си. Той не разбралъ, че причината за помрачаването на съзнанието му е въ самия него. Натрупването на човѣшкото съзнание съ прахъ го довело най-после до крайно затлъстяване на организма, при което той огрубялъ, обезобразилъ се — изгубилъ своята красота. Той се чудилъ на положението, въ което изпадналъ, и си казвалъ: Какво стана съ мене, че се измѣнихъ толкова? Има нѣщо безсмислено въ живота. День следъ день той се отпущалъ, докато се оформилъ като ленивъ човѣкъ и се подалъ на бездействието.

Много отъ страданията и безпокойствата на съвременнитѣ хора се дължатъ главно на бездействието. Човѣкъ може да прояви леностьта въ всѣко отношение: въ ученето, въ придобиване на добродетели, въ работата си и т. н. Леностьта се прояви и въ Соломона, като качество на човѣшкото естество. Следъ като Соломонъ придоби голѣми знания и голѣма мѫдрость, леностьта тури крачето си и въ неговия умъ, и най-после той каза: „Суета на суетитѣ, всичко е суета. Многото знание е тежесть на духа“. Следъ тази философия Соломонъ се предаде на ядене и пиене въ живота си. Той потърси причината на леностьта въ себе си, но не можа да я намѣри.

И тъй, правилниятъ и естественъ пѫть въ живота е пѫтьтъ на прилежанието. Докато прилежанието е заседнало дълбоко въ човѣшката душа, човѣкъ върви въ правия пѫть на живота, въ който всички сили и способности се развиватъ правилно. Прилежниятъ е всѣкога радостенъ. Като се връща отъ работа, той е тихъ и спокоенъ, доволенъ отъ себе си, че е свършилъ нѣщо. Той има свой активъ и пасивъ. Нѣма по-голѣмо благо за човѣка отъ това, да стане прилеженъ. Каже ли нѣкой, че скърби за своитѣ непостигнати желания, това показва, че той е билъ ленивъ. Само ленивиятъ мисли, че не може да постигне желанията си и не прави никакви усилия. Недоволството е състояние, което следва леностьта. Тѣ вървятъ заедно. Съ други думи казано: леностьта е майка на недоволството, затова ленивиятъ изпитва вѫтрешно недоволство отъ себе си.

Изучавайте качествата на леностьта и на прилежанието отъ психологическа гледна точка, за да разберете външната страна на новия животъ, който искате да придобиете. Прилежанието показва на човѣка методитѣ и законитѣ, съ които може да работи. Леностьта пъкъ отклонява човѣка отъ правия пѫть. До известна възрасть нѣкои деца сѫ активни, прилежни, но следъ това тръгватъ по пѫтя на леностьта и изгубватъ смисъла на своя животъ. Помнете: леностьта е майка на злото, а прилежанието — майка на доброто. Това е вѫтрешно, психологическо различие между злото и доброто. Тъй щото, ако ви питатъ, какъ и отде се е родило злото, ще знаете, че леностьта е негова майка. Леностьта е цивилизация, която е родила злото. Злото има свой ефектъ въ свѣта, защото често произвежда избухвания, експлозии въ човѣка. Едно е утешително, че силата на злото не е постоянна. Въ злото действува остенътъ. Волътъ оре на нивата, върши работа, защото остенътъ го побутва отъ време на време. Коньтъ препуска, служи на господаря си, защото камшикътъ играе върху гърба му. Обаче, нито волътъ, нито коньтъ работятъ по своя добра воля. Остенътъ и камшикътъ сѫ причина за тѣхната дейность.

Следователно, ако човѣкъ има въ себе си стимулъ, подобенъ на остенъ или на камшикъ, който го заставя да работи и върви напредъ, това не е правилна дейность. Така и ленивиятъ работи. Когато искатъ да накаратъ ленивия да работи, насила ще го заставятъ, но това не е доброволенъ актъ, а насилие. Силитѣ на ленивия сѫ пасивни. Той си казва: Кой ще се мѫчи, кой ще прави усилие на мозъка си, да възприема това или онова знание? Нѣма защо да се мѫча, Богъ не е създалъ човѣка за мѫчение. Като излѣзе вънъ, на слънце, ленивиятъ погрѣе малко гърба си, после влѣзе въ стаята, на сѣнка, и си почива. Каже ли нѣкой, че не иска да учи, да се моли, да работи, причината за това се крие въ леностьта. Ако те заставятъ насила да се молишъ и да учишъ, това не е истинска молитва, нито учене съ любовь. Ако те заставятъ насила да правишъ добро, това не е истинско добро. Истинското добро подразбира естественъ, здравословенъ актъ на човѣшката душа. То се върши по закона на прилежанието. Като знаете това, дръжте се за прилежанието, а избѣгвайте леностьта. Дойдете ли до нѣкоя спънка въ живота си, отхвърлете абсолютно леностьта отъ себе си. Ако работитѣ ви не вървятъ добре, откажете се напълно отъ леностьта и прилагайте прилежанието. То разрешава противоречията въ живота. То разрешава въпроса за сѫществуването на злото. Ако леностьта ви посети, не ѝ се сърдете, слушайте я само, какво ще ви говори. Тя ще ви разкаже, какъвъ е произходътъ ѝ, отде е дошла, какъ се е загнѣздила въ човѣка и т. н. Интересна е историята на леностьта. Тя е жива сила, която разполага съ такива тънки приоми и методи, че, ако не знаете, какъ да постѫпвате съ нея, ще се метне на гърба ви и ще ви накара цѣлъ животъ да я носите. Не е лесно да се освободи човѣкъ отъ леностьта. Тя може да се вмъкне въ ума и на най-добрия и любимъ вашъ приятель, въ когото имате довѣрие, и да ви заблуди и изкара отъ правия пѫть на живота.

Представете си, че при васъ дохожда най-добриятъ ви приятель, когото не сте виждали цѣли 20 години. Тъкмо въ това време вие трѣбва да правите молитвата си. Като види, че се готвите за молитва, приятельтъ ви казва: Остави сега молитвата си, да се видимъ първо, толкова време не сме се виждали! Ако отложите молитвата си и се подадете на съвета на приятеля си, вие влизате въ закона на леностьта. Ако приятельтъ ви върви по закона на прилежанието, трѣбва и той да се помоли заедно съ васъ, а следъ това да се разговаряте.

Молитвата е свещенъ актъ, който всѣки човѣкъ трѣбва да върши на всѣко време и неотложно. Какъ ще направи молитвата си, това зависи отъ степеньта на неговото развитие. Какво прави човѣкъ, когато се събуди? Първо той отваря очитѣ си, после вдига рѫцетѣ си нагоре и става. Въ духовенъ смисълъ на думата, отварянето на очитѣ означава „пробуждане на човѣшката душа“. Отварянето на очитѣ представя сѫщевременно молитва. Кой отваря очитѣ си рано сутринь? — Прилежниятъ човѣкъ. Значи, прилежниятъ се отличава съ будность на съзнанието. За него всѣко отваряне на очитѣ е молитва. Да се молишъ, значи, да отворишъ очитѣ си, да гледашъ красивия Божи свѣтъ и да вървишъ напредъ, да свършишъ малката работа, която ти е да дена презъ деня. Който седи на едно мѣсто и постоянно чете молитви, е ленивъ човѣкъ. Въ края на краищата той свършва зле. Въ какво се заключава лошиятъ край? — Въ разочароването му въ Бога. Следъ като се моли съ години, той се чуди, защо Богъ не отговаря на молитвитѣ му и се запитва: Защо Господъ не задоволи нуждитѣ ми? Не вижда ли, че имамъ нужда отъ пари, отъ слуги, които да ми помагатъ? Той се чуди, какъ Господъ не обръща внимание на такова божество като него. Богъ не се спира върху отрицателнитѣ качества на човѣка и не ги задоволява.

На какво се дължатъ отрицателнитѣ чърти на човѣшкия характеръ? — На леностьта. Отрицателнитѣ сили въ човѣка помрачаватъ съзнанието му, и той изгубва смисъла на живота си. Това значи, да затвори човѣкъ очитѣ си преждевременно. Кога затваря човѣкъ очитѣ си? — Само когато спи. Който не спи, а затваря очитѣ си, той е ленивъ. Обаче, ако прилежниятъ не спи, очитѣ му сѫ всѣкога отворени.

Сега ние разглеждаме вѫтрешната сѫщина на леностьта и на прилежанието, а не тъй, както се разбиратъ въ живота. Да си почива човѣкъ, това не е състояние на леность, а състояние, въ което умътъ взима активно участие. Когато почива, и когато работи, човѣкъ трѣбва да знае причината, защо почива и защо работи; когато се моли и учи, сѫщо трѣбва да знае причината на това, което върши; когато мисли, той трѣбва да знае причината, която поражда неговата мисъль и следъ това да мисли право. Ще каже нѣкой, че животътъ нѣма смисълъ. Какъ е възможно, Богъ, създательтъ на свѣта, Който е осмислилъ всичко, да е създалъ безсмисленъ животъ? Това е философията на ленивия човѣкъ, отъ която трѣбва да се пазите. Който се стреми къмъ новъ животъ и нови разбирания, трѣбва да бѫде благоугоденъ на Бога. Това значи, да бѫде човѣкъ способенъ. Прилежниятъ ученикъ е способенъ, а способниятъ — даровитъ. Даровитиятъ ученикъ е любимъ на учителя си и на Бога. Богъ се занимава съ прилежния ученикъ, а ленивия предоставя на природата, тя да се занимава съ него. Какво прави природата съ ленивия? Колкото пѫти мине край него, все ще остави по една прашинка на гърба му. Следъ това Богъ минава край него и, като го види, потъналъ въ прахъ, казва: Това дете жъне последствията на своята леность, но ще научи урока си. — Кога ще научи урока си? — Когато влѣзе въ духовния свѣтъ и започне да се занимава съ духовни работи.

Като се говори на хората за духовни работи, малцина се интересуватъ отъ тѣхъ. Защо хората не се интересуватъ отъ духовни въпроси? — По две причини: или не сѫ готови да ги възприематъ, или този, който говори върху тѣхъ, не ги засѣга по сѫщество. И материалниятъ, и духовниятъ свѣтъ иматъ свои добри страни, следователно и двата свѣта представятъ интересъ за хората. И въ двата свѣта има нѣщо реално, неизмѣнно, което улеснява изучването имъ. Тази реалность, именно, представя вѫтрешна връзка между всички прояви на живота. Въ това отношение, прилежниятъ се солидаризира съ дейностьта на разумнитѣ сѫщества отъ всички свѣтове и работи заедно съ тѣхъ. Ленивиятъ, обаче, е краенъ индивидуалистъ. Той се отдѣля отъ сѫществата на другитѣ свѣтове, живѣе само на физическия свѣтъ, като се рѫководи главно отъ своята личность. Животътъ на личностьта, обаче, не представя идеенъ животъ. Чрезъ леностьта човѣкъ дохожда до криво разбиране на живота, а това го отклонява отъ правия пѫть на онази естествена дейность, необходима за всѣка душа.

И тъй, дръжте въ ума си дветѣ идеи — за прилежанието и леностьта, стремете се къмъ първата, а се пазете отъ втората. Младитѣ трѣбва да се пазятъ отъ леностьта, да не остарѣятъ преждевременно; старитѣ трѣбва да прилагатъ прилежанието, за да се подмладятъ. Младостьта е външенъ изразъ на прилежанието, а старостьта — външенъ изразъ на леностьта. Добродетелитѣ се развиватъ въ закона на прилежанието, а слабоститѣ и пороцитѣ — въ закона на леностьта. Младиятъ трѣбва да прилага закона на прилежанието и да се ползува отъ най-малкитѣ блага, които Богъ му е далъ за разрешаване на задачитѣ въ неговия животъ. Влѣзе ли въ сърдцето на младия, леностьта започва да го съветва да не обича всички хора, да не се отваря за любовьта. — Кого трѣбва да обича младиятъ? — Само себе си. Да обичашъ само себе си, това значи, да осакатишъ сърдцето си. Само онзи не може да обича други хора, освенъ себе си, който туря предъ очитѣ си преграда съ тѣсно отвърстие и, отъ време на време, поглежда презъ него широкия свѣтъ. Какво ще види презъ това отвърстие? — Само онова, което е предъ очитѣ му, а то не дава представа за обширния свѣтъ, който Богъ е създалъ. При това положение, естествено е, човѣкъ да обича само себе си. Ако единъ човѣкъ виждашъ презъ тѣсното отвърстие, естествено е да обичашъ само единъ човѣкъ. — Покажи ми, какъ да обичамъ всички хора. — Това става моментално: махамъ преградата предъ очитѣ му, и той веднага вижда всичко около себе си. Леностьта туря такива прегради предъ очитѣ на хората и ги води въ задънени улици. Тѣ поглеждатъ на една, на друга страна и се питатъ: Какъ може да мине кола по този пѫть? — Този пѫть не е за кола. — Тогава нека дойдатъ хора да прокаратъ новъ пѫть. — Ти върви по пѫтя, който Богъ отдавна е начърталъ и не чакай да дойдатъ хора отвънъ, да прокаратъ новъ пѫть.

Днесъ млади и стари, учени и прости критикуватъ Бога, намиратъ, че свѣтътъ не е създаденъ, както трѣбва, другояче трѣбвало да се създаде. Хора, които мислятъ и философствуватъ по този начинъ, вървятъ по закона на леностьта. Това е анормално състояние за човѣчеството, защото така, именно, хората слизатъ отъ стѫпалото на културата и влизатъ въ областьта на цивилизацията — една стѫпка по-надолу. Човѣшкиятъ идеализъмъ роди културата; културата роди цивилизацията, а цивилизацията — диващината — регресиране, упадъкъ на човѣчеството. Какво дойде следъ това? — Хората започнаха да се избиватъ едни-други. Какво донесоха войнитѣ? — Разрушения и нещастия. Това сѫ последствията на леностьта. Това не може да се нарече еволюция, но — израждане на човѣчеството. Еволюцията е законъ за изправяне на погрѣшкитѣ. Да еволюирашъ, това значи, да вървишъ въ пѫтя на прилежанието. Съ други думи казано, еволюцията включва усилията на човѣчеството да влѣзе въ закона на прилежанието, т. е. въ правилнитѣ прояви на човѣшката дейность.

Каква е задачата на съвременното човѣчество? — Да се върне къмъ първичния Божественъ животъ. Това е новиятъ животъ, чиято философия може да се изрази съ нѣколко думи: да живѣемъ, както Богъ живѣе; да се проявяваме, както Богъ се проявява; да работимъ, както Богъ работи. Да бѫдемъ като Бога и едно съ Него! Постигнешъ ли това, всички сѫщества ти ставатъ близки, както сѫ на Бога близки; всички спорове се разрешаватъ моментално. Само така ще чуете тихия гласъ на Бога, Който ви казва: Прилежание! То води къмъ правилното развитие на живота. Разберете ли прилежанието и леностьта правилно, тѣ добиватъ смисълъ за васъ. Нуждно е да разберете смисъла имъ, за да намѣрите истината. Всѣка дума е вѣрна, когато изразява истината. Ако описвамъ вълка, ще го опиша такъвъ, какъвто е въ действителность. Като описвамъ леностьта и прилежанието, ще дамъ сѫщинскитѣ имъ качества, безъ никакво преувеличаване или намаляване. Само така думитѣ придобиватъ истинското си съдържание и смисълъ.

Ще ви дамъ методъ, какъ да се пазите отъ леностьта. Като минавате край нея, турете на гърба ѝ една прашинка и си заминете. Тя ще се зарадва, защото всѣка прашинка носи известно благословение за нея. Не туряте ли на гърба ѝ прашинки, тя ще бѫде свободна и ще тръгне следъ васъ. За да разберете смисъла на прашинкитѣ, трѣбва да имате будно съзнание. Който нѣма такова съзнание и не разбира живота, не трѣбва да се самоосѫжда. Самоосѫждането изключва условията да се разбере истината. Който не се самоосѫжда и търси причината на своитѣ погрѣшки, за да ги изправи, той върви въ пѫтя на истината. Въ края на краищата, той намира, че всички погрѣшки и неуспѣхи въ живота се дължатъ на леностьта.

Мнозина се оплакватъ отъ сѫдбата и се чудятъ, кой ги е довелъ до това положение, да се чувствуватъ вързани и ограничени. Много просто — леностьта ги е вързала. — Какъ да се развържемъ? — Като влѣзете въ закона на прилежанието. Отъ който моментъ започнете да работите съ закона на прилежанието, вие ще се освободите отъ ограничителнитѣ условия на своя животъ. Свържете ли се съ прилежанието, всѣкакъвъ страхъ ще изчезне отъ васъ. Ако се страхувате и работите съ прилежанието, вие ще се намѣрите въ положението на онзи неврастеникъ, на когото лѣкарьтъ препорѫчалъ екскурзии. Като започналъ да се изкачва по планинитѣ, той се уплашилъ да не се пукне сърдцето му, да не изгуби силитѣ си и поелъ друга посока на движение. Прилежанието е изкачване по високи планински върхове. Който се уплаши отъ него, слиза въ долината на живота и тамъ остава дълго време.

Работите ли съ закона на прилежанието, не се страхувайте отъ бързото движение и отъ изкачване по планински върхове. За прилежния човѣкъ съмнение и безвѣрие не сѫществуватъ. Той е човѣкъ на положителната и абсолютна вѣра. Започне ли една работа, свършва я докрай. Че времето било дъждовно и студено, че условията били неблагоприятни, че ималъ лоши наследствени чърти отъ майка си и отъ баща си, той върви напредъ и работи, не търси причини за оправдание. Леностьта се оправдава съ лоши наследствени чърти, а прилежанието търси дарбитѣ и ги разработва. Ако питате леностьта, какво носи, ще ви отговори: Нося слабости и охоленъ животъ. Какво носи прилежанието? — Дарби и трудолюбие.

Днесъ говорихъ достатъчно за леностьта и прилежанието. Това сѫ интересни въпроси, но ако се говори още по тѣхъ, ще забравите другитѣ нѣща. Достатъчно ви е една трета отъ въпроса. Ако продължа още, има опасность отъ преяждане. За да имате импулсъ къмъ работа, трѣбва да останете малко гладни. Това изисква законътъ на прилежанието.

Започнете съ новия Божественъ день на прилежанието. Днешниятъ день да бѫде последенъ на леностьта и пръвъ день на прилежанието. Нека свѣтлината на този день бѫде свидетель на прилежанието!

*

1. Лекция отъ Учителя, държана на

24 августъ, 1928. г. София. — Изгрѣвъ.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...