Jump to content

1928_11_23 Основнитѣ идеи на Викторъ Хюго и Толстой въ „Клетницитѣ“ и „Война и миръ“ (продължение) / Не противи се на злото


Ани

Recommended Posts

"Божественитѣ условия". Специаленъ (младежки) окултенъ класъ. VIII година (1928–1929).

Първо издание. София, ИК „Жануа-98“, 2006.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

ОСНОВНИТѢ   ИДЕИ   НА ВИКТОРЪ ХÞГО И

ТОЛСТОЙ ВЪ “КЛЕТНИЦИТѢ”

 И “ВОЙНА И МИРЪ”

 

 (продължение)

 

                                                                                                          5.30 часа сутриньта

 

            - Само свѣтлиятъ пѫтъ на Мѫдростьта води къмъ Истината.

 

- Въ Истината е скритъ Животътъ.
   

Размишление.

 

(Прочете се резюме отъ миналата лекция.)

 

До какви заключения дойдохте по темата отъ “Клѣтницитѣ” и “Война и миръ”? Кои сѫ подбудителнитѣ причини, за да напишатъ тия свои съчинения Толстой и Викторъ Хюго? П.Т.Х. Хюго е талантливъ човѣкъ, а Толстой е гениаленъ човѣкъ. Следователно, тѣзи двамата не могатъ да гледатъ еднакво на въпроса по простата причина, че не сѫ еднакво надарени.

 

MOK_BU_16_1.GIF

 

Ако двама души наблюдаватъ терена на почвата отъ тия планински върхове А и В, ще иматъ ли еднакви схващания? Не. Следователно, тѣхнитѣ наблюдения ще се различаватъ. Този от А ще вижда повече, ще обхваща повече и неговитѣ заключения ще бѫдатъ по-широки, по-общи, а наблюденията на този отъ В ще бѫдатъ по индивидуални. Сега да се повърнемъ къмъ метода на Толстой и на Хюго. Всѣки единъ отъ васъ въ дадения случай може да постъпва като Хюго и като Толстой. Това са два различни възгледи. Хюго застъпва за развитието на личнитѣ способности, какъ да се развива човѣкъ. И дава примеръ съ епископа, какво влияние може да окаже върху Жанъ Вължанъ съ своята постѫпка. Но не е само неговата постѫпка. Следъ постѫпката на Бдинския епископъ идатъ редъ други посторонни елементи и постѫпки, които упражняватъ влияние и давление върху Жанъ Вължана. Значи въ него има заложени сили, има нѣщо, което трѣбва да се събуди. Когато едно цвѣте се изнесе въ известна область, дето могатъ да му се внесатъ съотвѣтнитѣ на тѣхъ условия, които сѫ необходми за неговото развитие, могатъ да се подобрятъ тия вѫтрешни условия. Въ постѫпката на епископа върху Жанъ Вължана, той започва да расъждава, започва да се бори и се събужда неговата духовна природа. Обаче ние виждаме Толстой, следъ като развива нѣкои подробности на неговия романъ, той се спира често върху характера на Кутузова и върху характера на Наполеона. Толстой представя този силенъ човѣкъ, каквото Наполеонъ рѣши, трѣбва да стане.

 

Наполеонъ е постояненъ и не си мѣни решенията. Казва: “Това, което азъ рѣшихъ, трѣбва да стане, не може другояче.” Като че е единъ Божественъ законъ. Това е право, но по отношение на Бога. Умниятъ човѣкъ, като каже нѣщо, става. Но когато глупавиятъ човѣкъ каже нѣщо, трѣбва ли да стане? Рекохъ, ако е умно, трѣбва да стане, ако е глупаво, отмѣни го. И ако го отмѣнишъ, пакъ трѣбва да знаешъ единъ методъ. И Наполеонъ почва да се колебае въ себе си. Кои сѫ причинитѣ, че Наполеонъ се разколебава? Запримѣръ, преди сражението при Бородино Наполеонъ е давалъ нѣколко пѫти заповѣди да се направи сражение, а после отмѣня сражението си. Питам: защо другъ пѫть не е отмѣнявалъ, а сега го отмѣнява? Има една посторонна причина, която се намѣсва и смущава неговия умъ. Вследствие на това колебание на Наполеона и той почва да губи своя теренъ.

 

Един паралелъ може да теглимъ между Жанъ Вължанъ и Наполеонъ. Това сѫ два типа сходни. Жанъ Вължанъ е мѣстото, отдето Наполеонъ е излѣзълъ или Жанъ Вължанъ е Наполеонъ при лошитѣ условия. Жанъ Вължанъ, тъй както е у Хюго, това е обществото. Който се подига въ обществото, което управлява, значи, справилъ се е съ външнитѣ условия. Хюго взема своя герой отъ паднало положение и го въздига. А Толстой снима своя герой. Имаме обратния процесъ. Толстой иска да покаже, че и умниятъ човѣкъ, когато не постѫпва съобразно великитѣ закони на природата, на обществото, може да слѣзе отъ висотата, до която е достигналъ. И Наполеонъ най-после става единъ простакъ. Толстой казва: “Наполеонъ не е никакъвъ гений.” И Толстой, като говори така за Наполеона, това не иде за французитѣ добре. Наполеонъ не е голѣмъ човѣкъ. Единъ човѣкъ въ своя исторически развой на събитията. Бѣше много прославенъ, но Толстой казва: ”Какъвъ гений има въ Наполеона?” Че еди-[кѫ]де си билъ рѣшителенъ, но въ Русия той отмѣни думата си. Де е тогава гениалностьта му? И най-после, ако Наполеонъ е единъ гений, защо влѣзе въ Русия? Той не знае ли, че Русия не е побѣдима? Защо изложи цѣла Франция? И kазва още: “Вие французитѣ си въобразявате само, че Наполеонъ е гений, но Наполеонъ е обикновенъ човѣкъ и прави погрѣшки, както и другитѣ.” Той се връща съ своята разбита армия. Де е гениалностьта на Наполеона?” Това сѫ вѫтрешни расѫждения.

 

Като четешъ романа, който разбира Толстоя, ще види, че Толстой иска да възбуди мисъльта, иска да каже: “Ти искашъ да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ, като Наполеона ли?” -“Азъ, казва, искамъ да бѫда като Наполеона.” Рекохъ, ако не бѫдешъ Жанъ Вължанъ, не можешъ да бѫдешъ Наполеонъ. И ако си станалъ Наполеонъ, преди да станешъ Жанъ Вължанъ, ще бѫдешъ сваленъ отъ мѣстото си. И Наполеонъ въ островъ Елена бѣше, Жанъ Вължанъ туренъ въ затвора да си довърши школата. И тогава Наполеонъ се разхожда и казва: “Азъ мога да бѫда сѫденъ само отъ моитѣ предци за моитѣ   постѫпки.”

 

Човѣкъ може да се издигне, но трѣбва разумно да се постѫпва, затова въ възпитанието всѣки отъ васъ, за правилното възпитание на живота, трѣбва да започне отъ Жанъ Вължанъ. И въ окултния, и въ материалния, и въ моралния животъ всѣки трѣбва да започне отъ Жанъ Вължанъ. Четиринадесетъ години той е билъ въ каторгата, въ свѣтския университетъ.Тамъ  претърпѣва  той  голѣмо  мѫчение,  неправди,  години следъ години. Но Викторъ Хюго, като талантливъ, изкарва тия вѫтрешни страни на Жанъ Вължанъ. Той страда, като вижда несправедливоститѣ на хората. Най-после той вижда единъ добъръ човѣкъ, който си показва човѣщината, приема го у дома си и му казва, туря го наредъ съ себе си. Сестра му донася сребърнитѣ лъжици. Той се учудва на тѣхъ, прави му впечатление. Туря му хубаво легло, обаче, щомъ Жанъ Вължанъ остава самъ въ стаята, въ него се събужда старата каторжна натура. Той вижда сребърнитѣ прибори и не мисли по-нататъкъ. Този Наполеонъ - Жанъ Вължанъ, не мисли нищо повече. Казва: “Тия прибори ми трѣбватъ.” Отива въ другата стая при епископа и като го вижда, бори се съ себе си. Казва: “Ще ме турятъ пакъ въ каторгата.” Хюго прави друго заключение: че моралниятъ човѣкъ, този епископъ, освѣтленъ отъ луната, която блѣсва върху неговото лице, прави силно впечатление на Жанъ Вължанъ. Той най-първо мисли да го удари съ тоягата си, но после казва: “Дето ще го убивамъ, нека си спи.” Най-първо въ него става едно уплашване, мисли, че го гонятъ нѣкои и като вижда, че всички спятъ, че всичко е тихо, влиза и задига сребърнитѣ прибори, съ които сѫ го гощавали. Следъ това бързо офейква, качва се на стѣната и избѣгва.

 

На обедъ трима ангели говорятъ при епископа и му казватъ: “Ваше преосвещенство, тѣзи срѣбърни прибори мязатъ на вашитѣ.” - “Мои сѫ, казва той, азъ му ги дадохъ, само че той е забравилъ, не е взелъ и тия свѣтилници”, и му ги дава и тѣхъ. Казва: “Ще ги вземешъ, да си послужишъ, тѣ струватъ 20-30 франка.” Жанъ Вължанъ ги взима и носи свѣтилницитѣ, но съ това скрититѣ мисли на епископа действуватъ върху Жанъ Вължанъ. Обаче, после на пѫтя едно детенце си играе, като подхвърля паритѣ, като на ашици си играе съ тѣхъ. Жанъ Вължанъ е скритъ въ гората въ нѣкакъвъ си храсталакъ. Детето, като подхвърля паритѣ, една монета отъ два лева се търкулва близо до Жанъ Вължанъ и той бързо стѫпва върху нея. Детето обикаля около него и му казва: “Дигни си крака! Дай ми паритѣ! Те сѫ мои, дигни си крака.” Той седи, не се мърда и му казва: “Да се махашъ оттукъ, че виждашъ ли?” Детето се уплашва и избѣгва. Жанъ Вължанъ взима паритѣ, 40 су, но веднага си казва: “19 години бѣхъ въ затвора, съ мене постѫпиха несправедливо. Сега, това дете си играеше около мене и азъ стѫпихъ върху монетата и задигнахъ двата лева на това дете.” Веднага той започва да търси момченцето, но момченцето е избѣгало далечъ. Оттамъ насетнѣ Хюго туря своя герой въ друга фаза и той става Наполеонъ. Той го поставя вече много високо.

 

Рекохъ, това са методи. И Хюго, и Толстой иматъ предъ видъ тѣхнитѣ обществени схващания. По кой начинъ трѣбва човѣкъ да се възпита? Разбира се, методътъ на Толстой не е единствения, при това не е и най-правилния, както и методътъ на Хюго не е единствения и най-правилния методъ, но това сѫ методи, които, ако приложите, може да имате резултати. Защото Хюго изкарва тия резултати отъ своитѣ наблюдения. И Толстой изкарва своитѣ резултати отъ неговитѣ наблюдения.

 

Онѣзи отъ васъ, които сѫ чели изповѣдьта на Толстоя, знаете че Толстой се е борилъ съ себе си, искалъ да се самоубие, не намиралъ смисълъ въ живота, и веднага се пита: “Кои сѫ причинитѣ за това?” Той вижда, че този животъ не струва и рѣшава да се самоубие. Но скоро дохожда до едно правилно разрѣшение и казва: “Самоубийството не разрѣшава въпроса.” Единъ простъ случай въ гората му разрѣшава въпроса. И той казва: “Има единъ пѫть, по който човѣкъ може да излѣзе правилно отъ мѫчнотиитѣ въ живота.” И Толстой намира това въ: “не противи се злому”. Дойде ли ти едно страдание, беднотия, не заповѣдвай, но дай каквото имашъ и се оттегли. Психологически не се спирай защо си беденъ. Толстой иска да каже: “Не допущай, че си беденъ, не допущай, и че си гладенъ.” Щомъ допущашъ, че си гладенъ, и гладенъ ще бѫдешъ. Допусни, че гладътъ е единъ великъ законъ, но не и страдание. Да бѫдешъ гладенъ е едно велико благо, а не е страдание. Страданието произтича отъ факта, че ти бързашъ да преодолѣешъ и да задоволишъ глада си. Искашъ да преодолѣешъ другитѣ хора. Най-първо не приемай, че ти липсва нѣщо. Има нѣкои хора, като ги оставите 24 часа гладни, казватъ: “Ще умра, гладенъ съмъ, не съмъ ялъ 24 часа.” Той мисли, че въ 24 часа ще умре гладенъ. Следъ него иде номеръ втори, който казва: “Не съмъ ялъ 48 часа, два пѫти ще умра.” Рекохъ, два пѫти да умира този човѣкъ, това е голѣмо страдание. Иде номеръ трети, който не е ялъ 72 часа. Казва: “Три пѫти ще умра.”

 

Рекохъ, тѣзи страдания сѫ много голѣми. Значи, страданията се увеличаватъ. Защото гладътъ има свои психологически моменти. Нѣкои отъ васъ сѫ постили десеть деня, никакъ не сѫ яли, но има другъ единъ гладъ, ти имашъ желание да ядешъ, но нѣма какво, въ пустинята си. Вие не сте усѣщали това психологическо мѫчение. То е ужасно нѣщо - да се мѫчишъ отъ гладъ. Ужасно нѣщо е това, отъ него и дяволътъ го е страхъ. А той е голѣмъ юнакъ, както го представляватъ индуситѣ.

 

Има едно предание: когато този адептъ съгрѣшилъ съ Божественото знание, най-първо го наказали съ огънь. Горили го 1000 години, после го изкарали предъ Бога и той казалъ: “Не си давамъ свободата, азъ съмъ свободенъ, мога да работя както искамъ.” Турили го още 1000 години въ огъня и като излѣзълъ отъ тамъ, пакъ казалъ: “Не си давамъ свободата!” 3000 години го държали въ огъня и той, следъ като излизалъ, все казвалъ: “Не си давамъ свободата!” Най-после, отъ Невидимия свѣтъ измѣнили начина на възпитанието: държали го 1000 години гладенъ и той казалъ: “Подчинявамъ се, ще изпълня всички онѣзи разпореждания, които ми давате.” Значи, има нѣщо въ свѣта, по-силно отъ свободата, отъ действието на нашата свобода. Най-първо той казва: “Азъ трѣбва да бѫда свободенъ.” Въ свѣта сѫществува известна свобода. Щомъ човѣкъ извърши известна постѫпка и се ограничава, това не е свобода. Да допуснемъ, че вие сте били гладни три деня. Значи три пъти ще умрете, но преди да умрете три пѫти, отивате при нѣкой банкеръ и му казвате: “Слушай, азъ не съмъ ялъ три деня, три пѫти ще умра, ще умра азъ, ще умре жена ми и ще умре и детето ми.” Той живѣе и въ тримата. Казва: “Като умре синъ ми, една трета отъ живота ми е умрѣла. Като умре жена ми, две трети отъ живота ми сѫ умрѣли. И като умра и азъ, три трети ще умратъ и всичкиятъ свѣтъ ще умре. Ще ми дадешъ пари на заемъ, защото три пѫти като умра, отъ свѣта нищо нѣма да остане.” И банкерътъ веднага му дава 1000 лева. Значи 1000 лева те освобождаватъ отъ ограничението на глада и ти нѣма да умрешъ. Но ще имашъ тогава друго ограничение. Този банкеръ му казва: ”Следъ три месеца ти ще дойдешъ пакъ при мене и ако не дойдешъ, азъ ще протестирамъ своята полица.” И тогава ще се явятъ три граждански ангели при тебе. Питамъ сега: ако вземешъ 1000 лева, ти не си свободенъ, ограничавашъ се. Обаче, де седи истинската свобода? Тя е въ това: този банкеръ, като му даде 1000 лева, да му каже: ”Сега ти си свободенъ, нѣма да ми връщашъ тия пари. Ако нѣкога искашъ, можешъ да ми върнешъ паритѣ. Ако не искашъ, можешъ да [не] ми ги върнешъ.”

 

Следователно, ние наричаме свобода това, дето нѣма ограничения. Всяко нѣщо, което те ограничава, това не е свобода. Ако известна истина те ограничава, това не е истина; ако известна любовь те ограничава, това не е любовъ; ако известно знание те ограничава, това не е знание. Знанието, което не ограничава човѣка, е знание. И Любовьта, която не ограничава човѣка, това е Любовь. Тя го задължава. Той усѣща, че това е единъ законъ, на който човѣкъ доброволно се подчинява. Такъвъ единъ законъ е законътъ на дишането.

 

Имаме свободната мисъль: изгрява слънцето. Но да допуснемъ, че азъ се разсърдя на слънцето, казвамъ: ”Нѣма да излѣза вънъ, нѣма да те гледамъ.” Обаче, като изгрѣе слънцето, има нѣщо, което трепва на окото. Слънцето всѣкога е засмѣно, никога не се сърди. Колкото и да се сърдимъ, Слънцето казва: “Вашата сръдня не почива на разумни основи. Въ моята душа азъ никога не съмъ ималъ лоши мисли къмъ васъ. Къмъ васъ всѣкога азъ съмъ ималъ най-доброто разположение, но вие не сте ме разбрали. Вследствие на това вие се сърдите.” Следователно, рекохъ, не ми струва никакво ограничение да излѣза вънъ. Не само това, но като си отворя само очитѣ и съмъ свободенъ вече. Следователно, като гледамъ Слънцето, това е свобода. Азъ мога да кажа: “Няма да те гледамъ.” Но като тръгна, падамъ на нѣкой камъкъ. Тогава казвамъ: “Като не гледамъ Слънцето, азъ съмъ ограниченъ, а като си отворя очитѣ, ставамъ свободенъ.” Следователно да гледашъ Слънцето, това е свобода.

 

Хубаво, де ограничава Любовьта? Любовь, която затваря очитѣ, ограничава. И хората казватъ: “Слѣпата сѫбота, слѣпата любовь.” Не, човѣкъ трѣбва да се пази отъ слѣпата любовь. Има едно знание, което сѫщо така е слѣпо. Това сѫ символи и метафори, но любовьта въ свѣта носи своята свѣтлина. Не може да има любовь въ свѣта, дето нѣма свѣтлина. Не можешъ да обичашъ това, което не си видѣлъ. Може да каже някой: “Как тъй? Бога никой никога не е видѣлъ.” Да, но портрета на Бога сте видѣли. Чудни сѫ хората, дето казватъ, че Богъ нѣма никакъвъ образъ. Философитѣ и ученитѣ хора казватъ, че Богъ нѣма никакъвъ образъ. Тамъ въ Писанието, още въ първата глава, се казва: “И направи Богъ човѣка по образъ и подобие свое.” Значи Богъ е придалъ на човѣка своя външенъ образъ. Значи, постѫпкитѣ на човѣка и неговитѣ мисли да бѫдатъ като тѣзи на Бога. Сега като гледашъ единъ човѣкъ, ти имашъ Господа въ една карикатура. Но все пакъ това е образътъ на Бога. Сега, не че ти си виновенъ, но фотографътъ е виновенъ. Нѣкой те вкара така, че образътъ ти не е хубавъ. Лицето ти не е красиво и ти казвашъ: “Не съмъ такъвъ, какъвто ме представяшъ.” И всички ние представляваме лицето Божие, но фотографитѣ не сѫ го снели добре. Нѣкѫде виждаме лицето Божие по-красиво, нѣкѫде по-грозно, но все таки ние не можемъ да обичаме това, което не сме видѣли.

 

Ние се спираме на една много реална философия: не можешъ да обичашъ това, което не си видѣлъ. Ние не сме за пипането. Ти не мисли за пипането, защото пипането е единъ факторъ, който отпосле се явява въ живота. Пипатъ се само близкитѣ предмети, но не и далечнитѣ. Какъ ще пипнешъ ти Слънцето? Какъ ще пипашъ звездитѣ? Казватъ: “Това, което азъ мога да пипна, въ него ще вѣрвамъ, и това, което не мога да пипна, не вѣрвамъ въ него.” Нѣкога ще пипнешъ, но всички нѣща не можешъ да пипашъ. Ще знаете едно: ти, докато не видишъ нѣщо, не можешъ да го пипнешъ. Следователно, виждането предшествува пипането. Виждането е качество на ума. Казвате: “Кой знае има ли Господь или нѣма?” И малкитѣ буболечици знаятъ, че има Господь. Питайте малката буболечица, има ли Господъ и тя ще ти каже, че има. Тѣ сѫ разрѣшили този въпросъ преди хиляди години, а хората не сѫ го разрѣшили и днесъ. Ако питате мравитѣ и тѣ ще ви кажатъ: “Въпросътъ за Господа отдавна сме го разрѣшили.” Обаче философитѣ на земята ще ви убѣдятъ, че мравитѣ нѣматъ никакъвъ Господь. За нашитѣ философи нѣма Господь, нищо повече. Това е най-простиятъ фактъ. Ако ти седишъ въ една мрачна стая, ти не можешъ да си представишъ, че другитѣ стаи могатъ да бѫдатъ освѣтлени. Ако обаче твоята стая е освѣтлена, тогава можешъ да си представишъ, че и другитѣ стаи, в които хората живѣятъ, сѫщо сѫ освѣтлени. Това, което ние имаме, всѣкога го проектираме и у другитѣ хора.

 

Законътъ е следния: когато говоримъ за гения и за талан-титѣ въ живота и за дарбитѣ у хората, ние разбираме нѣща реални, съ които сме въ постояненъ контактъ. Рекохъ, ти има-шъ известенъ талантъ. Напримѣръ музиката е развита у тебе, щомъ ти дойдешъ до пианото и почвашъ да треперишъ, като видя това, рекохъ, ти си талантливъ. “Ама, отдѣ знаешъ?” - Въ тебе ставатъ известни конвулсии. Знаешъ, не знаешъ, ти искашъ да го барнешъ и като пипнешъ единъ клавишъ, само единъ тонъ да чуешъ, мислишъ, че много нѣщо си направилъ. Това показва, че ти имашъ вече талантъ, който трѣбва да разработвашъ. Едно малко дете, само като бутне нѣкоя свирка, мисли, че то знае да свири. Дайте на едно дете една свирка и ако на това дете се ококорятъ очитѣ, то има талантъ. Всѣко нѣщо, къмъ което човѣкъ има стремежъ, той има талантъ. Искате да бѫдете силни, вие можете да бѫдете силни.

 

Сега правата мисълъ: за да бѫдете всинца свободни въ живота, изисква се вашата права мисълъ да бѫде силна. Да не бѫдете единъ Наполеонъ, който да дава разпореждания, а после да се разколебае. Почнете ли да се колебаете, вие сте въ Русия, вие сте предъ сражението на Бородино. Вие отивате въ Москва. И азъ ще ви кажа: върнете се въ Франция! Тази идея, каквато форма и да има, не може да се реализира. Този пѫть, по който вървите, не е правъ. Защото предназначението на Наполеона бѣше да образува една конфедерация въ Франция. Затова го пратиха тамъ. Обаче Наполеонъ измѣни на обещанието си и следъ това отиде въ Русия да преследва известни идеи, които не сѫ осъществими и после се намѣри въ островъ Елена - Жанъ Вължанъ.

 

Обаче другиятъ методъ е вѣренъ. Ако искате да се подигнете морално или въ науката, че се намирате въ положението на Жанъ Вължанъ, борите се съ себе си, съ известни ваши недѫзи, азъ ви казвамъ: на правия пѫть сте. Човѣкъ не може да се бори съ себе си. Немислимо е да се бори човѣкъ съ себе си! Човѣкъ трѣбва да бѫде зритель на тази борба, която става у него. На нѣщо възвишено, на две противоположни течения, две противоположни сили. И когато ти си зритель, и дветѣ страни сѫ заинтересувани отъ въпроса, а ти си на границата на това равновѣсие, не взимай участие! Нѣкой пѫть можешъ да се плашишъ, че ще загубишъ това равновѣсие. И човѣкъ се плаши нѣкой пѫть, защото може да загуби това равновѣсие.

 

Запримеръ рекохъ, ако азъ измѣня на своитѣ убѣждения и се откажа, че мога всичко да пожертвувамъ, въ това именно седи уплахата. Така и единъ човѣкъ, ако рече да стане светия, той се плаши отъ това. Той трѣбва да се отрече отъ своя животъ, да носи хули, поругания. Той казва: ”Това съвсемъ ще измѣни цѣлия ми битъ и всичката ми философия, която съмъ добилъ. Какво ще стане съ мене?” Плаши се. Отъ друга страна пакъ се плаши. Ако влѣзе злото пъкъ ще го разсипе. Най-после той ще влѣзе въ едно разрѣшение. Та рекохъ, силитѣ у него се борятъ. И най-после той ще се съюзи съ една отъ дветѣ страни. Тъй щото, когато човѣкъ започне да преживѣва борбата на силитѣ, които действуватъ у него, ти си на единъ мощенъ прогресъ. Вѫтрешната борба показва и степеньта на неговото развитие. Колкото борбата е по-голѣма, по-силна, толкова и той е по-талантливъ. За гениалнитѣ хора тѣ ще минатъ презъ едно голѣмо посвѣщение.

 

Има три вида посвѣщения: единъ простъ човѣкъ, като го просвѣщаватъ, удрятъ му десеть удара. Знаешъ ли де ще ги ударятъ? - Ще му дигнатъ краката и на краката ще му ударятъ десеть удара. На талантливия човѣкъ удрятъ 20 удара на задницата. А на гениалния човѣкъ удрятъ 30 удара по лицето. Гениятъ биятъ по лицето, за да мисли. Казватъ му: “Ти знаешъ ли защо ти е даденъ този образъ? - Да мислишъ. Ти трябва да учишъ хората.” Той казва: “Серсеминъ ме направиха отъ бой.” Това сѫ посвѣщения. Щомъ искашъ да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ, ще те биятъ по лицето. Щомъ искашъ да бѫдешъ талантливъ - по задницата, а щомъ искашъ да бѫ-дешъ обикновенъ човѣкъ, ще те биятъ по краката. Тъй правиха и българитѣ. Най-първо биеха ученицитѣ по краката, когато искатъ да ги направятъ талантливи, биеха ги по задницата. Нѣкой ученикъ ще го държи за рѫцетѣ и краката на провинилия се ученикъ, а учительтъ ще го бие по задницата. А до гениалния човѣкъ още не сѫ дошли. Учительтъ само ще плесне една - две плесници на нѣкой ученикъ, а съ две плесници той не може да стане гениаленъ - 30 плесници трѣбватъ. Че като му плесне веднъжъ, очитѣ да му светнатъ. А 30 по сто колко ставатъ?

 

Сега въпросътъ се отнася до тази вѫтрешна интенсивна борба, която става у човѣка. Всѣки отъ васъ ще мине тази борба. Тя е неизбѣжна. Това сѫ закони въ природата. Сега ние можемъ да мислимъ по единъ или по другъ начинъ, можемъ да мислимъ какви ли не нѣща за себе си. Нѣкой пѫть гледамъ нѣкой пуякъ минава изъ пѫтя: търъ-търъ-търъ. Гледамъ веднъжъ единъ пуякъ минава покрай мене, върви и все си обръща задницата предъ мене. Хубаво, той е красивъ, но после гледамъ другъ единъ пуякъ бѣга отъ мене. Виждамъ азъ, че опашката му е оскубана. Питамъ го: “Защо бягашъ? ” -“Е, сега не съмъ разположенъ.” Обаче на следния день гледамъ, че този, който ходи така съ вдигната опашка, цѣло величие на земята и това величие го хванали по двора, детронирали го и съ него всичко се свършва. Рекохъ, той е пуякъ. Че ние по същия начинъ не ставаме ли жертви на пуяцитѣ? Една особена треска те хване и ти казвашъ: ”Не знаешъ ли азъ кой съмъ?” Дойде треската и ти започвашъ да треперишъ, зѫбитѣ ти тракатъ, но все пакъ казвашъ: “Знаешъ ли кой съмъ?” Кой си? И ти си едно величие - човѣкъ, на когото треската тресе зѫбитѣ. И най-после той изгубва съзнание. Треската му надвива и той свършва съ своето величие. Питамъ: Може ли единъ човѣкъ, който не може да се справи съ една треска да представлява нѣкакво величие? То е смѣшна работа. Най-първо ще хванешъ хремата, ще хванешъ и треската. Като дойде тя, ще кажешъ: “Три деня можешъ да седишъ, но после да те нѣма вече.” А, да те държи 15-20 деня или три месѣца, ти си вече слабъ тогава.

 

Азъ считамъ всичкитѣ ви страдания, неразположения на духа, това съ изпити. Всѣко нѣщо си има своя причина. Това е едно съвпадение. Това сѫ задачи за умния човѣкъ. Като ученици на този общественъ строй на живота, вие искате да имате философски възгледи, искате да си проправите пѫтя. Азъ ви казвамъ: може да си проправите пѫтя като този пуякъ: търъ-търъ-търъ. А утрѣ нѣмате вече това величие. Може да си проправите пѫтя и като пауна, но отскубватъ ви задницата. Ние казваме така: Отскубването на перата, това е смѣна на условията. Условията на живота се мѣнятъ. Богатиятъ става сиромахъ, казва: ”Какъвъ бѣхъ едно време, а какъвъ съмъ сега?” Е, какъвъ се станалъ? - “Едно време имахъ бѣли рѫкавици.” А, сега си безъ рѫкавици. Каква е разликата? Разликата е, че едно време си ималъ бѣли рѫкавици, а сега си безъ рѫкавици. Едно време бѣше [съ] шапка, а сега си безъ шапка. Едно време - съ хубави дрешки, а сега - съ скѫсанички. И Соломонъ като царь е казалъ: “Има време за всичко!” И за шапки, и за хубави дрехи, и за скѫсани дрехи има време, има време за учение, има време за глупости. Значи имаме два вида времена: за умнитѣ хора има единъ видъ времена, а за глупавитѣ хора има други времена.

 

И Толстой и Хюго сѫ били съвестни. Ако четете и двата писатели, ще видите, че и Хюго си има хубавитѣ страни. Жанъ Вължанъ си има хубавитѣ страни, но отъ окултно гледище, като четешъ Викторъ Хюго трѣбва да знаешъ, че въ живота всѣки отъ васъ е Жанъ Вължанъ, нищо повече. При това трѣбва да знаешъ отъ коя степень си, дали си въ затвора или си вънъ отъ затвора; съ пари или безъ пари; натискашъ ли съ кракъ паритѣ на момчето, паритѣ му ли взимашъ и казвашъ: ”Безъ пари не може.” Щомъ кажешъ, че безъ пари не може, ти си Жанъ Вължанъ, който натиска паритѣ и казва на малкото дете: “Ти си малъкъ, можешъ да спечелишъ.” Та, ще знаешъ де си: при епископа ли си, свѣтилницитѣ ли взимашъ. За да можешъ да се подигнешъ въ обществото, ти трѣбва да дойдешъ до закона на отричането. Ние можемъ да живѣемъ и безъ пари. Не подразбирамъ, че този редъ не може да сѫществува, а ние разбираме, че можемъ да бѫдемъ свободни отъ това желание. Можемъ да бѫдемъ свободни! Всѣка идея има своя външна форма. Като казвамъ, че можемъ да бѫдемъ свободни, силата не е въ формата, а въ съдържанието, което сме турили. Онази бомба, която има своя форма, тя е опасна. Защо? Съдържанието ѝ е опасно. Също, когато вложимъ съдържанието въ паритѣ, ние ставаме опасни. Обаче, ние ще направимъ паритѣ като срѣдство за размѣна. Да напишемъ, напримѣръ, едно писмо. Едно време хората писаха съ паче перо, после съ желѣзно перо. Сега американцитѣ пишатъ съ златно перо. Нѣма да казвате, че безъ пари не можете. Ще кажете: “Менъ ми трѣбва единъ отличенъ умъ, едно отлично сърце, една отлична воля.” Умътъ ще намѣри скѫпоцѣннитѣ мѣста, защото всичко въ свѣта е за разумнитѣ хора. Паритѣ сѫ за разумнитѣ хора, любовьта е за разумнитѣ хора.

 

Та рекохъ, ако вие нѣмате това дълбоко разбиране, вие ще изгубите смисъла на живота. Защото човѣкъ, който нѣма единъ отличенъ умъ и едно отлично сърце и една отлична воля, той ще изгуби любовьта си. А щомъ загуби любовьта, ще загуби живота, щомъ загуби живота, ще изгуби всичкитѣ си дарби или той не трѣбва да изгубва любовьта си. Не трѣбва да разкѫсва връзкитѣ, естественитѣ връзки, които съществуватъ, които Богъ е поставилъ между душитѣ. Сѫществува известно съотношение между човѣка и Слънцето; сѫществува известно съотношение между въздуха и човѣка; сѫществува известно съотношение между водата и човѣка; сѫществува известно отношение между храната и човѣка. Тѣ сѫ нѣща естествени, естествени връзки. Човѣкъ не трѣбва да прекѫсва своята срѣда. Всѣки може да ти прекѫсне срѣдата. Щомъ прережешъ гърлото на нѣкой човѣкъ, ти прекѫсвашъ тази срѣда. Щомъ прекѫснешъ нервната система на зрѣнието, ти прекѫсвашъ тази свѣтлина. Не трѣбва да прекѫсваме онѣзи естествени пѫтища, презъ които иде животътъ ни. Зависи отъ усилената деятелность на човѣка. Поставятъ ви на нѣкое страдание. Вие искате да бѫдете много ученъ човѣкъ. Въ какво седи тази ученость? Идеята е правилна. Всѣки отъ васъ може да бѫде много ученъ. Но тъй, както сега схващате нѣкога ученостьта, това е неправилно схващане. Така вие ще влѣзете въ известно заблуждение.

 

Сега имайте на умъ Толстой и Хюго! Имайте на умъ Наполеонъ и Жанъ Вължанъ въ своята слава. Хюго описва Наполеона, какъ е излѣзълъ отъ каторгата. А, Толстой иска да каже, че този, който е достигналъ до най-високото мѣсто, това е Наполеонъ, който пакъ може да влѣзе въ каторгата. Виждаме и друга идея отъ Хюго. Той поставя Жанъ Вължанъ да се изповѣдва. Той казва: “Азъ съмъ Жанъ Вължанъ.” Но Жанъ Вължанъ пакъ изгубва своята слава въ лицето на Наполеона. Хюго туря така, но съ това у Жанъ Вължана става едно преобразование още по-велико, когато Толстой снима по-долу Наполеона. Толстой туря другъ единъ образъ, съобразно своята теория: Не противи се злому - Кутузовъ. Той има двата героя: единиятъ, който настѫпва и другиятъ, който отстѫпва. Това е разликата само. И Хюго има два героя: онзи епископъ, който отстѫпва. И той е героя, дава си свѣтилницитѣ. И Кутузовъ отстѫпва. Толстой, като гений, туря исторически лица, когато личноститѣ на Хюго не сѫ исторически. Дали съществува Жанъ Вължанъ като историческа личность, това може да се оспорва, когато Кутузовъ и Наполеонъ съществуватъ като исторически личности. Толстой е реалистъ, той борави съ факти и казва: “Виждате ли този човѣкъ, който не изпълнява своята длъжность, какво става съ него?” Единъ Кутузовъ въ Русия е като една морална личность, имаше нѣщо хубаво въ него.

 

Нѣма да ви питамъ сега, какво разбрахте? Свѣтлината, която добихте? Какъ си представяте героитѣ на Хюго и героитѣ на Толстоя? Защото всѣко нѣщо, което четете, трѣбва да го съпоставите. Ние сме за прѣката връзка. Ако не можемъ да направимъ връзка между нѣщата, тогава тѣ сѫ безпредметни за насъ. Работа, четене, наука, всичко въ свѣта има известно отношение къмъ насъ. За да знае човѣкъ много, той трѣбва да намѣри тия връзки, които сѫществуватъ въ природата, за да може да се ползува. Сега, по този, новия начинъ за разсъждение вие ще можете по-лесно да се справите съ себе си и съ вашитѣ герои, защото имате герои въ себе си. Вие не сте Наполеонъ, но наполеоновци има у васъ, има и кутузовци, има и жанвължановци, има и бдински епископци.

 

Станете сега!

 

- Само свѣтлиятъ пѫть на Мѫдростьта води къмъ Истината.

- Въ Истината е скритъ животътъ.
 

13 школна лекция на

I-ви Окултенъ Специаленъ класъ

23.XI.1928 г. петъкъ,

Изгрѣвъ,  София

 

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Божественитѣ условия“, 1 - 28 лекции на Младежкия окултен клас, 8-ма година, т.I, (1928-29 г.),

Първо издание, София, 1942 г. Второ издание, 1992 г.
Книгата за теглене на PDF (1942)

Съдържание

 

Не противи се на злото

— Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината.

— Въ истината е скритъ животътъ.

Размишление.

Всѣко нѣщо, което става въ живота и въ природата, има свои подбудителни причини. Следователно, за да напише Толстой романа „Война и миръ“, а Хюго — „Клетницитѣ“, и двамата се рѫководили отъ известни подбуди. Подбудитѣ били различни, защото тѣ не гледали еднакво на въпроситѣ. Защо? — Не сѫ еднакво надарени. Ако двама души наблюдаватъ околностьта отъ два различно високи върхове, тѣ ще иматъ различни схващания. Колкото върхътъ е по-високъ, толкова и схващанията на човѣка ще бѫдатъ по-широки, по-общи; колкото е по-низъкъ върхътъ, толкова схващанията на човѣка ще бѫдатъ по-ограничени и индивидуални.

Като изучавате тѣзи романи, дохождате до два различни метода. Хюго си служи съ методъ, чрезъ който може да се влияе върху отдѣлната личность. За герой на романа той взима Жанъ Валжанъ, у когото има скрити сили, способности и чувства, които трѣбва да се събудятъ. За събуждането имъ, той поставя като фактори, отъ една страна, страданията и мѫчнотиитѣ, а отъ друга — благородното отношение на отдѣлнитѣ лица къмъ него. Добрата и благородна постѫпка на епископа произвежда превратъ въ душата на Жанъ Валжанъ. Той бѣше цвѣте, което можеше да вирѣе само при добри условия. Въ романа си Толстой изнася два характера — на Наполеона и на Кутузова, като силни личности. Характерното у Наполеона е това, че каквото намисли, трѣбва да го направи. Той си казва: Това, което решихъ, ще го изпълня, другояче не може. Той налага своитѣ решения като Божествени закони, които не търпятъ никакво отлагане. Когато разумниятъ реши нѣщо, трѣбва да го направи; когато глупавиятъ реши да направи нѣщо, дълго време трѣбва да мисли, да го приложи, или не. Глупавиятъ има право да отмѣня решенията си. И разумниятъ, обаче, има право да отмѣня решенията си. — Кога? — Когато има нѣкакво колебание въ себе си. Напримѣръ, при Бородино Наполеонъ даде заповѣдь за сражение, но веднага отмѣни заповѣдьта си — той се разколеба и започна да губи почва подъ краката си.

Като четете двата романа, можете да сравните Жанъ Валжанъ съ Наполеона, да видите, че между тѣхъ има нѣщо общо. Жанъ Валжанъ представя мѣстото, отдето Наполеонъ е излѣзълъ и постепенно се е издигалъ. Жанъ Валжанъ не е нищо друго, освенъ Наполеонъ при лошитѣ условия на живота. Толстой, въ лицето на Наполеона, представя точно обратното: постепенното падане на човѣкъ, който е заемалъ високо положение. Съ това иска да каже, че и разумниятъ човѣкъ, като не изпълнява Божиитѣ закони, както и законитѣ на великата природа, е осѫденъ на падане. Споредъ Хюго, и простиятъ човѣкъ, като изпълнява Божията воля, може да се издигне. Както разумниятъ може да прави погрѣшки, така и обикновениятъ и простъ човѣкъ може да изправя погрѣшкитѣ си.

Мнозина искатъ да бѫдатъ като Наполеона, да станатъ силни, велики хора. Само онзи може да заеме положението на Наполеона, който преди това е билъ на мѣстото на Жанъ Валжанъ. Станешъ ли преждевременно Наполеонъ, ще те свалятъ отъ мѣстото ти, ще те детрониратъ и ще те изпратятъ на заточение на о-въ св. Елена. Тукъ Наполеонъ мина презъ положението на Жанъ Валжанъ въ затвора, да си завърши школата. Който се е повдигналъ, трѣбва да постѫпва разумно, да не падне отъ висотата, до която е достигналъ. Ето защо, въ пѫтя на самовъзпитанието, човѣкъ трѣбва да започне отъ положението на Жанъ Валжанъ, да се издига постепенно, за да не се сгромоляса. Той трѣбва да мине презъ свѣтовния университетъ, да познае мѫчението, неправдата, преследването и, като се издигне, да зaпази мѣстото си. Цѣли 19 години Жанъ Валжанъ следва тази школа, докато най-после издържа изпита и получи свободата си. Следъ като опита несправедливостта на хората, Жанъ Валжанъ се натъкна на тѣхната човѣщина. Той срещна епископъ Мириелъ, който го приема въ кѫщата си, като гостъ, поставя го на равни начала съ себе си. Тукъ се събужда изопачената природа на Жанъ Валжанъ и, вмѣсто благодарность, той го обира. Открадва сребърния свѣщникъ и се измъква отъ кѫщи, когато всички спѣли. Когато полицията го улавя и го довежда при епископа, отъ когото предполага, че е открадналъ вещитѣ, вмѣсто да бѫде изобличенъ, епископътъ казва, че той му е подарилъ и другия свѣщникъ, който Жанъ Валжанъ забравилъ да вземе. Отъ този моментъ се пробужда съзнанието на затворника. Благородството на епископа силно му действува, въ него става вѫтрешна борба, но все още той е подъ влиянието на стария животъ. Едва се освободилъ отъ рѫцетѣ на полицията, той постѫпва зле съ детето, което си играло на пѫтя съ една сребърна монета. Като я подхвърляло, тя паднала подъ крака на Жанъ Валжанъ, който я настѫпилъ. На молбата на детето, да повдигне крака си, за да вземе монетата, той го прогонилъ съ такъвъ страшенъ гласъ, че детето избѣгало далечъ. Следъ това, Жанъ Валжанъ съзнава погрѣшката си и почва да вика момченцето, да му върне паритѣ, но то било вече много далечъ. Оттукъ Жанъ Валжанъ се преобразява, отказва се отъ стария животъ и влиза въ нова фаза — става Наполеонъ. Той се издигна високо предъ себе си.

Толстой и Хюго даватъ методи за възпитанието на човѣка, но тѣ не сѫ единственитѣ, нито най-правилнитѣ. Все пакъ и тѣ сѫ дали добри резултати. Въ своята „Изповѣдь“ Толстой се бори съ себе си, не е доволенъ отъ живота, не намира смисълъ въ него и иска да тури край на живота си. Най-после, следъ голѣма борба, той дохожда до заключението, че самоубийството не разрешава въпроситѣ на живота и търси другъ пѫть. Единъ простъ случай го довежда до извода, че има правиленъ начинъ за разрешаване задачитѣ на живота, който се заключава въ мисъльта: „Не противи се на злото“. Следователно, натъкнешъ ли се на нѣкакво страдание, или на нѣкаква мѫчнотия или сиромашия, не питай, защо страдашъ и защо си сиромахъ, но давай отъ себе си, каквото имашъ, и се оттегли настрана. Не мисли, че си гладенъ и беденъ. Допуснешъ ли тази мисъль въ себе си, сиромашията и гладътъ ще те посетятъ. Гледай на глада като велико благо, а не като страдание. Страданието не произтича отъ глада, а отъ силното желание да го задоволишъ часъ по-скоро. Ако не си ялъ 24 часа, не мисли, че ще умрешъ отъ гладъ. Който е гладувалъ 48 часа, страданието му се увеличава. Значи, колкото повече гладува човѣкъ, толкова повече страда. Има хора, които съзнателно сѫ гладували по 10 — 15 деня, безъ да умратъ. Значи, страхътъ отъ смъртьта увеличава страданието, а не самиятъ гладъ. Страшенъ е гладътъ, когато човѣкъ е въ пустинята, дето нѣма никаква храна, и всѣки моментъ смъртьта го дебне. Отъ този гладъ и дяволътъ, най-голѣмиятъ герой въ свѣта, се страхува.

Единъ день дяволътъ сгрѣшилъ съ Божественото знание и за наказание го подложили хиляда години на огънь. Като го извадили отъ огъня, той казалъ: Готовъ съмъ още хиляда години да стоя въ огъня, но свободата си не давамъ, не се отказвамъ отъ своитѣ действия. Държали го още две хиляди години въ огъня, но той все не се отказвалъ отъ свободата си, не отстѫпвалъ отъ своето разбиране. Разумнитѣ сѫщества замѣстили първото наказание съ гладъ, държали го хиляда години гладенъ. Като миналъ срокътъ, той казалъ: Отказвамъ се отъ свободата си, отказвамъ се отъ своитѣ убеждения. Готовъ съмъ да изпълня Божия законъ. Подчинявамъ се на Неговата воля.

Всички хора искатъ да бѫдатъ свободни; всички говорятъ за свобода, но не сѫ свободни. Всѣка мисъль, всѣко чувство, всѣко действие, които ограничаватъ човѣка, не носятъ никаква свобода. Всѣка истина, всѣка любовь, всѣко знание, които ограничаватъ човѣка, не сѫ истински. Любовьта не е насилственъ актъ, но свободенъ. Човѣкъ се подчинява на любовьта доброволно, както на дишането. Да гледашъ слънцето, това е свобода. Слънцето изгрѣва и дава изобилно свѣтлина и топлина на всички. То е всѣкога засмѣно, на никого не се сърди. Докато гледа слънцето и му се радва, човѣкъ всѣкога е свободенъ. Щомъ затвори очитѣ си за него, самъ се ограничава и спъва. Пазете се отъ знание, което ограничава. Пазете се отъ любовь, която ограничава и заробва. Казватъ за нѣкого, че слѣпата любовь го хванала. Пазете се отъ слѣпата любовь и слѣпото знание. Да казвате, че има слѣпа любовь, слѣпо знание, това значи, да си служите съ символи. Любовьта не може да бѫде слѣпа. Тя всѣкога носи свѣтлина. И знанието всѣкога носи свѣтлина. Не можешъ да обичашъ нѣщо, което не си видѣлъ.

Ние говоримъ за истинската любовь и за истинското знание, които излизатъ отъ Бога, а не за изопачената човѣшка любовь и за изопаченото човѣшко знание. Следователно, човѣкъ проявява любовь къмъ всичко, което вижда. Ще възразите, че човѣкъ обича Бога, безъ да Го е видѣлъ, защото и въ Писанието е казано, че никой не е видѣлъ Бога. Думата „никой“ подразбира онзи, който не носи любовьта въ себе си. Любещиятъ е видѣлъ и вижда Бога. Ако не е така, стихътъ, че направи Богъ човѣка по образъ и подобие свое, ще внесе противоречие. Който носи любовьта въ душата си, носи образа на Бога. Щомъ срещнете такъвъ човѣкъ, въ неговото лице виждате образа на Бога. Мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ Му сѫ подобни на Божиитѣ. Сегашниятъ човѣкъ е изопачилъ образа на Бога, и затова не можемъ да Го познаемъ. Но все пакъ, ако търсите Бога на земята, ще Го намѣрите въ човѣшкото лице. Задачата на човѣка се заключава, именно, въ това, да изправи своя образъ, да му даде първоначалния видъ. Затова повтарямъ, че човѣкъ може да обича само това, което е видѣлъ.

Ние говоримъ за виждането, а не за пипането. То се е явило по-късно. При това, пипатъ се само близкитѣ предмети, а не далечнитѣ. Какъ ще пипнешъ слънцето, звездитѣ? Ще каже нѣкой, че вѣрва само въ онѣзи нѣща, които може да пипне. Обаче, има нѣща, които можешъ само да ги гледашъ, и то отдалечъ. Виждането предшествува пипането, то е качество на ума.

Съвременнитѣ хора говорятъ за любовь, за свобода, за сила, за богатство, за знание но това може да се постигне при едно условие — да иматъ права мисъль. Почне ли да се колебае, човѣкъ изгубва правата мисъль. Той се намира въ положението на Наполеона, който се колебае предъ сражението при Бородино. Следователно, ако човѣкъ се колебае въ реализирането на своята идея, нищо друго не му остава, освенъ да се върне назадъ, да види, кѫде е слабото му мѣсто и оттамъ да започне. Всѣко колебание показва, че пѫтьтъ, по който върви човѣкъ, не е правъ. Задачата на Наполеона бѣше да обедини Франция, а не да отива въ Русия, да я завладѣе. Понеже той измѣни на мисията си, пратиха го на о-въ св. Елена въ положението на Жанъ Валжанъ, тамъ да научи урока си. Който иска да се повдигне, трѣбва да работи върху себе си, да изправи погрѣшкитѣ си, да се освободи отъ своитѣ недѫзи. Това значи, да излѣзе отъ затвора и да се преобрази, да заеме високо положение. Това стана и съ Жанъ Валжанъ. Ще кажете, че човѣкъ трѣбва да се бори съ себе си. Не трѣбва да се борите съ себе си, но да бѫдете зрители на борбата, която става въ васъ, и да държите равновесие. Понѣкога човѣкъ се страхува, да не изгуби вѫтрешното си равновесие. Вѫтрешната борба въ човѣка е резултатъ на борбата на злото и на доброто, които действуватъ въ него. Задачата му се заключава въ това, да се присъедини къмъ една отъ странитѣ, безъ да се бори. Ако се присъедини къмъ доброто, неговото развитие и напредъкъ сѫ осигурени. Вѫтрешната борба опредѣля степеньта на човѣшкото развитие. Колкото по-голѣма е борбата, толкова по-голѣми сѫ и придобивкитѣ. За гениалния човѣкъ тази борба представя велико посвещение.

Сѫществуватъ три вида посвещения. Едното посвещение е за обикновения човѣкъ. Той минава презъ страдания, докато прояви доброто въ себе си. Талантливиятъ човѣкъ минава презъ второто посвещение, докато развие силата си. Гениалниятъ минава презъ третото и най-тежко посвещение, докато развие висшата разумность въ себе си. Като се съединятъ тритѣ придобивки — доброто, силата и разумностьта, имаме истинския човѣкъ. Докато мине тѣзи посвещения, човѣкъ ще бѫде оскубанъ като пуякъ, ще забрави своето величие и ще се смири. Колко пѫти човѣкъ ще пада и става, колко пѫти ще бѫде неразположенъ, докато най-после се изправи на краката си! Това сѫ изпити, презъ които неизбѣжно трѣбва да се мине.

Всѣки трѣбва да си зададе въпроситѣ: Какво представямъ азъ? Какво е положението ми въ живота? На каква степень на развитие се намирамъ? Докѫде съмъ достигналъ? Който е искренъ въ себе си, ще си отговори, че е въ положението на Жанъ Валжанъ, или преди затвора, или въ затвора, или избѣгалъ вече отъ затвора. Следъ това ще отиде въ дома на епископа; после ще срещне детето, на което настѫпилъ монетата и т. н. Обаче, като минава презъ всички положения, човѣкъ дохожда най-после до себеотричането. Ще кажете, че не може да се живѣе безъ пари. — Но паритѣ не трѣбва да бѫдатъ идеалъ на човѣка. Не е страшна формата на нѣщата, страшно е съдържанието имъ. Напримѣръ, бомбата е страшна, поради съдържанието си. Затова, паритѣ трѣбва да бѫдатъ срѣдство за размѣна, а не цель на човѣшкия животъ. Човѣкъ не се нуждае отъ пари, но отъ отличенъ умъ, отлично сърдце и отлична воля. Умътъ намира ценноститѣ въ живота. И тогава всѣки ще разбере, че паритѣ се добиватъ чрезъ ума. Паритѣ сѫ за разумнитѣ хора, а не за глупавитѣ.

Човѣкъ се нуждае отъ ново разбиране на живота, да цени ума, сърдцето и волята, които Богъ му е далъ. Безъ тѣзи удове — умъ, сърдце и воля, той прекѫсва връзката съ любовьта. Щомъ прекѫсне тази връзка, той се лишава отъ живота; щомъ изгуби живота си, той губи всички свои дарби и способности, чрезъ които се свързва съ разумнитѣ души. Както сѫ свързани свѣтлината, въздухътъ, водата, храната съ човѣка, така сѫ свързани и разумнитѣ души помежду си. Тѣзи връзки наричаме естествени. Тѣ не трѣбва да се кѫсатъ, защото чрезъ тѣхъ иде животътъ. Естественитѣ връзки сѫ срѣдата, въ която човѣкъ расте и се развива. Като знаете това, бѫдете внимателни къмъ себе си и къмъ ближнитѣ си, да не излизате отъ срѣдата, въ която сте поставени да живѣете.

Въ заключение на лекцията, казвамъ: Носете въ ума си образа на Наполеона и на Жанъ Валжанъ. Наполеонъ се издигна до най-високото мѣсто, но като наруши великия законъ, слѣзе отъ висотата на своето положение и завърши живота си на заточение. Жанъ Валжанъ пъкъ излѣзе отъ затвора и се издигна до най-високото положение на своя животъ. Той се самоотрече — изпълни великия законъ. Толстой и Хюго изнасятъ по два героя: Наполеонъ и Жанъ Валжанъ, които настѫпватъ; Кутузовъ и епископъ Мириелъ, които отстѫпватъ. Последнитѣ герои прилагатъ закона: „Не противи се на злото“. Героитѣ на Толстоя сѫ исторически личности, а тѣзи на Хюго — не сѫ известни. Това показва, че Толстой е реалистъ. Той изнася познати лица предъ свѣта и показва, какви сѫ последствията при неизпълнение на Божиитѣ закони и какви — при изпълнението имъ.

Защо направихме сравнение между Толстой и Хюго? — За да се научите да съпоставяте нѣщата. Всѣко нѣщо, което работите и изучавате, трѣбва да се свързва така, че да се види отношението му къмъ васъ. За да се ползува отъ работата си, човѣкъ трѣбва да намѣри връзката, която сѫществува между него и природата, отъ една страна, и между него и разумнитѣ души, отъ друга страна. Като знаете това, вие трѣбва разумно да се справяте съ своитѣ герои. Вие не сте Наполеонъ, нито Кутузовъ, нито епископъ Мириелъ, нито Жанъ Валжанъ, но имате въ себе си Наполеоновци, Кутузовци, епископи, като Мириела, Жанъ Валжановци и др. Възпитавайте героитѣ въ себе си и не ги сваляйте отъ високитѣ имъ мѣста; ако сѫ въ затворъ, съдействувайте за освобождаването имъ.

— Само свѣтлиятъ пѫтъ на мѫдростьта води къмъ истината.

— Въ истината е скритъ животътъ.

*

13. Лекция отъ Учителя, държана на

23 ноемврий, 1928 г. София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...