1926_07_07 Идеалътъ на ученика - К. Тулешковъ

[Ани]

Четвърти младежки събор „Вътрешни и външни връзки“, на учениците от Бялото Братство, 7-9.07.1926 г., София
Беседи от Учителя и учениците, държани през лятото на 1926 г. Стар правопис. Първо издание: София, 1926 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

"Младежки събори", Младежки събори на учениците на Всемирното Бѣло Братство,
I-VIII, 2 юлий 1923 год. - 14 юлий 1930 год., Второ издание,
ИК"Жануа'98", София, 2001, (стар правопис)
Книгата на PDF - за теглене
Съдържание

 

7 ч. с.

К. Тулешковъ.

Идеалътъ на ученика.

Природата обича само ония, които иматъ високъ идеалъ. Смъртьта е нещастието на хората безъ идеалъ, а възкресението е излизането съ високъ идеалъ изъ дълбокитѣ изби на материалния свѣтъ. (Високия Идеалъ)

Душата на всѣки едного съдържа Божественото въ потенция. Проявяването на тази Божественость, чрѣзъ подчиняване на вѫтрѣшната и външна природа, е цѣльта на живота. Постигнете го чрѣзъ работа, чрѣзъ молитва, чрѣзъ психическо подчинение, чрѣзъ философия само чрѣзъ единъ, чрѣзъ нѣколко, или чрѣзъ всички тия методи, и бѫдете свободни!

S. V.

Безъ идеалъ, животътъ, поне въ този видъ, въ който ние го познаваме, като проявяващъ се въ извѣстни форми, е невъзможенъ. Защо? Защото всѣка форма, независимо отъ какво естество е тя, прѣдставлява отъ себе си постигната цѣль — идеалъ, къмъ който се е стремило едно по-малко, или по-вече будно съзнание.

Безъ идеалъ еволюция е невъзможна. Идеалътъ е основниятъ потикъ за проява на живота, затова животъ безъ идеалъ е невъзможенъ. Ако си прѣдставимъ единъ максималенъ песимизъмъ, който да изключва всѣка вѣра въ възможноститѣ за постигане на нѣщо, ние ще имаме резултатъ, равносиленъ на смърть.

Еволюцията прѣдставлява само стремежъ на будно съзнание къмъ реализиране на постоянно смѣняващи се идеали — цѣли. Това сѫ факти. Тъй мислятъ всички.

Явно е, сѫществата — хора, или си създаватъ идеали, или тѣ имъ биватъ налагани отъ природата (защото тя има срѣдства за създаване идеали, дори и у най-пасивния, като засѣга мислитѣ и чувствата му, или като дѣйствува чрѣзъ инстинкта). Въ този именно пунктъ се отличава ученикътъ отъ неученика, въ тѣсенъ смисълъ казано.

Въ широкъ смисълъ взето, всички сѫщества сѫ ученици на единъ учитель — скритиятъ безкрайно разуменъ животь.

Идеалитѣ на не ученика сѫ наложени отъ външнитѣ условия, които въздѣйствуватъ на неговитѣ инстинкти и чувства. Тѣзи идеали непрѣстанно се мѣнятъ, а често си противорѣчатъ, поради което обстоятелство животътъ на този човѣкъ прави впечатление на неориентиранъ, хаотиченъ.

Идеалътъ на ученика е единъ и вѣченъ. Той самъ по себе си никога не уголѣмява величината си; остава винаги задъ границитѣ на личното домогване. Той расте по сила не вънъ, а вѫтрѣ. Гоненъ непрѣстанно вънъ, въ външнитѣ обекти, той се реализира равномѣрно въ всичкитѣ си посоки, но вѫтрѣ. Всѣка създадена форма се стреми да го реализира поне отчасти, но въпрѣки това, никоя създадена или създаваща се форма, каквато и да била тя, не го съдържа въ себе си. Той е тъй обширенъ, че може да се съзре прѣзъ всичко сѫществуващо, задъ всичко сѫществуващо, но не и въ всичко сѫществуващо. Той може да се съзре и задъ цѣлата природа. Идеалътъ на ученика е идеалъ на природата. Природата постоянно го съзерцава, постоянно се стреми въ нѣкое отдѣлно свое творение, или чрѣзъ всичкитѣ купно, да долови и прѣдаде неговия образъ. Образитѣ се мѣнятъ. Слѣдователно, и природата като човѣкъ — ученикъ, само съзерцава върховния идеалъ, а той остава все извънъ границитѣ на нейнитѣ постижения.

Тъй изнесенъ този Идеалъ е едва ли не недѣйствителенъ, затова обикновено е прѣнебрегнатъ. Нѣма по-дѣйствителенъ идеалъ отъ него.

Този идеалъ е поставенъ отъ началото на битието и ще свѣти надъ небосклонитѣ на всички сѫщества и на цѣлата природа до скончанието на вѣковетѣ. Ще се въплощава въ разни форми, били тѣ физически или умствени, ще кърми велики идеи. Но всички тѣзи, зараждайки се по силата на неговата творческа воля, ще изчезнатъ съ врѣмето, а той ще надживѣе и врѣмето и вѣчностьта дори.

Къмъ него се стреми всичко живо, абсолютно всичко, защото къмъ него води единствения пѫть, по който тече великия животъ.

Ученикътъ тъй схваща идеала, тъй живѣе съ него.

Само при едно такова положение можемъ да кажемъ, че ученикътъ и идеалътъ сѫ едно, но не по сѫщина, а въ непрѣривния процесъ на реализиране на идеала въ ученика прѣзъ вѣчностьта.

Какъ ще бѫдатъ разрѣшени ония въпроси, които се слагатъ за разрѣшение прѣдъ стѫпкитѣ на ученика и които иматъ капитално значение въ неговия пѫть? Тия въпроси сѫ много, ще взема два-три.— 1. Дѣйность или бездѣйствие. Дѣйностьта, движението, смѣната на постигнатото съ непостигнатото, по-съвършено обуславятъ еволюцията. Несполучливитѣ опити въ живота каляватъ воля, характеръ и мисъль и създаватъ условия за по-сполучливъ опитъ. Но дѣйностьта създава плодове, които обвързватъ дѣеца. Отъ това се раждатъ всички страдания. Какъ ще се примирятъ тия двѣ положения? Само вѣщия, прозиращиятъ прѣзъ всичко, но невъплотениятъ въ нищо Идеалъ може да примири тия два полюса. Той ще отнеме жилото на дѣйностьта съ огледъ на резултатитѣ и ще я прѣвърне въ дѣйность — непрѣривно вѣчно реализирване на вѣчностьта въ всѣки настоящъ мигъ.

Подъ такава свѣтлина практическитѣ въпроси и задачи ставатъ пакъ практически, но отъ единъ по-вѫтрѣшенъ характеръ.

За ученика сѫществата изобщо и хората въ частность сѫ едно нѣщо, а именно частично реализиранъ и непрѣкжснато реализиращъ се вѣченъ идеалъ. Какъ би се чувствувалъ ученика въ обществото? Какъ би се поставилъ тамъ? — Много ясно става отъ горѣказаното.

Тъй разрѣшава ученикътъ всички въпроси. А за него собствено сѫществува само единъ въпросъ: „дали всѣки мигъ той реализирва въ себе си поне една безкрайно малка часть отъ вѣчния идеалъ?“

Идеалътъ на ученика е вѣченъ.

Той никога се не мѣни по сѫщина.

Прѣслѣдванъ вънъ, той непрѣстанно се реализира вѫтрѣ.

Той непрѣстанно се въплощава въ мислови и физически Форми, непрѣстанно заражда и кърми велики идеи. Но всичкитѣ тѣ, появили се по силата на творческата му воля, изчезватъ въ всепоглъщащата пасть на врѣмето, а той ще надживѣе врѣмето и вѣчностьта дори.

Къмъ него се стреми всичко живо, защото къмъ него води единствениятъ пѫть, по който тече великия животъ.