1926_07_07 Идеалътъ на окултния ученикъ - К. Паскалевъ

[Ани]

Четвърти младежки събор „Вътрешни и външни връзки“, на учениците от Бялото Братство, 7-9.07.1926 г., София
Беседи от Учителя и учениците, държани през лятото на 1926 г. Стар правопис. Първо издание: София, 1926 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

"Младежки събори", Младежки събори на учениците на Всемирното Бѣло Братство,
I-VIII, 2 юлий 1923 год. - 14 юлий 1930 год., Второ издание,
ИК"Жануа'98", София, 2001, (стар правопис)
Книгата на PDF - за теглене
Съдържание

 

9 ч. с.

К. Паскалевъ.

Идеалътъ на окултния ученикъ.

Животътъ на единъ окултенъ ученикъ може да бѫде разгледанъ отъ двѣ страни: външна и вѫтрѣшна. Ученикътъ, както и всѣки човѣкъ, живѣе въ едно общество. Той има извѣстни връзки съ членоветѣ на това общество, и при различнитѣ условия на своя животъ се проявява по единъ или другъ начинъ. Всички тия отношения, постѫпки, дѣйствия и т. н. Съставятъ външната страна на неговия животъ. Този животъ е явенъ, той може да бѫде описанъ отъ всѣкиго. Въ това отношение въ окултната литература има изнесени много разкази за окултни ученици въ различнитѣ епохи, съ цѣль да се даде единъ образецъ за подражание. Такива срѣщаме и въ Библията.

Но въ живота на окултния ученикъ има и една вѫтрѣшна страна, която никой не познава, за която никой не е писалъ. Нея познава само той. Това е неговиятъ вѫтрѣшенъ животъ, това сѫ всички ония вѫтрѣшни прѣживѣвания, чувства, мисли, идеи и т. н., с които той прѣминава прѣзъ периода на ученичеството. Тая страна остава завинаги скрита за чуждия погледъ. Въ тоя моментъ менъ ме интересува именно тая страна, тъй като това е областьта, въ която ученикътъ твори, въ която съгражда новото въ себе си. И всѣка негова постѫпка не е нищо друго, освѣнъ единъ резултатъ на това, което е съградилъ тамъ.

Като окултни ученици, въ съзнанието на всѣки едного отъ насъ се пораждатъ редъ въпроси отъ различенъ характеръ: религиозенъ, наученъ, практиченъ и т. н. Всички тѣ дирятъ своето разрѣшение Обаче, има единъ въпросъ, който често остава на заденъ планъ, но разрѣшението на който обуславя разрѣшението на останалитѣ, а именно: какъвъ е идеалътъ на окултния ученикъ? Къмъ какво се той стреми?

Разбира се, че всѣки човѣкъ си има свои идеали, които го вдъхновяватъ, даватъ му импулсъ за работа въ живота. Ако оставимъ за моментъ окултния ученикъ и разгледаме обикновения ученикъ, ще видимъ, че въ неговото съзнание стои единъ ясно очертанъ идеалъ — да изучи науката въ различнитѣ й отрасли, да се запознае съ законитѣ на природата и т. н. Явява се въпросътъ: какъвъ конкретно очертанъ идеалъ стои въ съзнанието на окултния ученикъ? Да допуснемъ, че желае да изучи природата съ нейнитѣ закони. Но подобенъ идеалъ иматъ и съврѣменнитѣ учени: естественици, химици и пр. Тогава, кое е специфичното за окултния ученикъ? Когато той изучава природата, по какво се отличава отъ единъ ученъ? Да кажемъ, че изучава окултнитѣ закони. Но тукъ думата „окултенъ“ не е сполучлива. Тя нѣма едно опрѣдѣлено съдържание. Какво значи окултенъ? — Скритъ, таенъ, неизвѣстенъ. Но и за единъ ученъ, който не познава единъ законъ и желае да го открие, тоя законъ е скритъ, таенъ, окултенъ.

Да разгледаме другъ идеалъ: да се освободи отъ своитѣ недостатъци, погрѣшки. Но състоянието на недостатъци е едно болезнено състояние въ живота на ученика и то е врѣменно, както е врѣменна и една болесть. Дѣйствително, за болния човѣкъ здравето става идеалъ, но оздравѣе ли —  тоя идеалъ изчезва. Никой здравъ човѣкъ не си поставя за идеалъ здравето.

Или пъкъ желае да добие извѣстни способности. Но спосбностьта за единъ ученикъ е само едно условие за постигане на по-високи идеали, тя нз може да бѫде негова крайна цѣль.

Или желае да заработи между хората и създаде едно идеално общество. Но идеалното общество е само една благоприятна срѣда за неговото развитие, но не крайния идеалъ.

Ако погледнемъ на въпроса отъ чисто практично гледище, трѣбва да признаемъ, че въ първитѣ фази въ своето развитие, ученикътъ навлиза въ единъ свѣтъ крайно неустойчивъ, свѣтъ на постоянни промѣни. Въ неговото съзнание започватъ да изпжкватъ редица идеали. Въ нѣкои минути той започва да мисли, че му прѣдстои една голѣма мисия: да се издигне, да заработи и повдигне цѣлото човѣчество и пр. Въ други случаи се заражда обратния идеалъ: той замечтава за единъ тихъ и спокоенъ животъ — животъ на постоянно размишление и съзерцание. Въ нѣкои случаи той изпада въ едно крайно религиозно настроение: започва да гледа и на най-дребната случка въ своя животъ, като едно откровение на невидимия миръ.  Има, разбира се, и противоположни моменти, въ които идеалътъ на ученика слиза на земята — той започва да се съмнѣва, явява се безвѣрие, разочарование и т. н. Така постоянно се редятъ все нови и нови идеали, единъ отъ другъ по-хубави, но все непостоянни, промѣнчиви.

Ученикътъ не трѣбва да се спира на врѣменния идеалъ. Той трѣбва да потърси вѣчния идеалъ — тоя, който се реализира прѣзъ цѣла вѣчность. А кой е той? — Ученикътъ трѣбва прѣди всичко да потърси Бога. Да потърси Оня, Който прѣзъ всички вѣкове на неговия животъ е бдѣлъ надъ неговитѣ сѫдбини, Който въ най-труднитѣ минути на отчаяние и страдание го е подкрѣпялъ, вдъхвалъ му е вѣра и упование, Който въ всички минути на тъмнина му е освѣтявалъ пѫтя, Който винаги го е напѫтвалъ къмъ добро, свѣтлина, истина. Само Нему ученикътъ може напълно да уповае, че ни при единъ моментъ, при каквито и да е условия на живота, не ще измѣни своитѣ отношения къмъ него.

Това е идеалътъ, който е стоялъ като нѣщо най-свещено въ всички велики души, който ги е вдъхновявалъ прѣзъ цѣлия имъ животъ, каралъ ги е да понасятъ съ едно безгранично търпѣние всички страдания на живота и когато ставало нужда, да се жертвуватъ за него.

Веднага, обаче, възниква въпроса: какъ може човѣкъ да се свърже съ Бога? — На пръвъ погледъ, най-напрѣдъ би трѣбвало да Го опознае и слѣдъ това да се свърже съ Него. Това наистина е логично, но не е правдоподобно. Може ли ограниченото, чийто възможности за познание сѫ толкова бѣдни, да познае Безграничното, Абсолютното? Безспорно, че не. Единствениятъ методъ — това е Любовьта къмъ Бога. Само тя единствена е въ състояние да го свърже съ Него. Съврѣменниятъ човѣкъ, обаче, въ своето развитие е достигналъ до такава степень, че той е изгубилъ всѣкаква опитность за Него, а е останало само едно понятие. И кога се каже Любовь къмъ Бога, тия думи прозвучаватъ безъ едно опрѣдѣлено съдържание. Обаче окултниятъ ученикъ трѣбва да надживѣе това състояние, т. е. да навлѣзе въ една нова область, която съставя мистичната страна на ученичеството. Тая область не подлежи на описание, тя само се живѣе. Само ония ученици, които сѫ навлизали въ нея, знаятъ, че да обича човѣкъ Бога, това значи да се свърже съ единъ вѣченъ и неизчерпаемъ източникъ на животъ, свѣтлина, на всичко най-възвишено и най-благородно. Всички тѣ знаятъ, че любовьта къмъ Бога за тѣхъ е тъй необходима, както е необходимо дишането за тѣхния организъмъ. И както безъ въздухъ биха се задушили, така и безъ нея биха се задушили всрѣдъ ония крайно неблагоприятни условия, въ които обикновено сѫ поставени да се развиватъ.

Въ това отношение, ако прослѣдимъ живота на всички окултни ученици, ще видимъ, че пробниятъ камъкъ, съ който се е познавала тѣхната сила, е когато сѫ били поставени въ състояние да видятъ разрушени всичкитѣ си обикновени идеали, всичко онова, което имъ е давало нѣкаква подкрѣпа и е оставала само връзката съ Бога. Ако сѫ могли да я запазятъ — тѣ сѫ издържали своя изпитъ; ако ли не —  пропадали сѫ. Живи примѣри въ това отношение ние виждаме въ Стария Завѣтъ въ лицето на Йова, Давида, Данаила и т. н.

Въ окултната литература има изтъкнатъ единъ законъ, който опрѣдѣля отношението на всички сѫщества въ битието. Споредъ него, всѣко сѫщество се намира въ отношение на пасивность(възприемчивость) спрѣмо по-възвишенитѣ отъ него, а въ отношение на активностъ спрѣмо по-нисшитѣ. Отъ тоя законъ може да се направи една аналогия по отношение дѣйностьта на ученика. Връзката му съ Бога и по-напрѣдналитѣ сѫщества съставя пасивната страна на неговата дѣйность. Тукъ думата пасивенъ употрѣбявамъ въ смисълъ възприемателенъ. Любовьта къмъ Бога дава на ученика всички условия, за да се прояви, но самото проявление е вече негово лично дѣло. Тукъ е именно полето, въ което той се явява като творецъ. И въ това отношение той трѣбва да влѣзе въ контактъ съ два свѣта: единиятъ — неговиятъ собственъ вѫтрѣшенъ свѣтъ, другиятъ — външниятъ свѣтъ. Тукъ трѣбва да признаемъ, че колкото Любовьта къмъ Бога го свързва съ единъ съвършенъ свѣтъ на вѣчна хармония, миръ и блаженство, толкова неговото творчество го свързва съ два свѣта крайно дисхармонични, пълни съ противорѣчия и противодѣйствия.

Да разгледаме, напримѣръ, вѫтрѣшния свѣтъ. При извѣстни условия ученикътъ пожелава да свърши едно дѣло. Веднага се появяватъ двѣ противорѣчиви мисли. Нѣщо го съвѣтва да постѫпи по единъ начинъ, друго го съвѣтва да постѫпи тъкмо по противоположния. Кого да послуша? Кой е добриятъ гласъ? Ето единъ отъ важнитѣ въпроси, съ които още въ началото се сблъсква.  Отъ друга страна, той попада подъ силното дѣйствие на закона за смѣнитѣ на настроението. Въ извѣстенъ моментъ чувствува себе си мощенъ, изпълненъ съ творчески енергии, струва му се, че е въ състояние да прѣустрои цѣлия свѣтъ. Въ другъ случай настѫпва тъкмо противоположното състояние: чувствува себе си слабъ, немощенъ. При това, всѣко прѣминаване отъ едно състояние въ друго е съпроводено съ голѣми страдания.

Както е дисхармониченъ вѫтрѣщния свѣтъ, така е дисхармониченъ и външния. Ученикътъ е поставенъ да се развива при крайно материалистична срѣда, изпълнена само съ противорѣчия. Той вижда, че навсѣкѫдѣ цари една жестока борба за сѫществуване, въ която силниятъ изнасилва слабия и живѣе за негова смѣтка. Постоянно въ своя животь той срѣща само крайно егоистични хора. Въ обществото вижда отъ една страна хора, крайно обрѣменени, потънали въ нещастия, а отъ друга — хора прѣтоварени въ излишества. Веднага въ неговото съзнание възниква идеята за нарушение Правдата въ свѣта, и той се залавя да я възстанови. Но скоро се убѣждава, че за това е необходимо не само желание, но и методи, които той не притежава.

Оть друга страна, въ отношенията си съ хората, постоянно се натъква на много други противорѣчия. Той знае, че всички хора сѫ братя помежду си, и че къмъ всички трѣбва да се отнася съ еднаква обичь. Но въ дѣйствителность, по нѣкога срѣща хора, къмъ които безъ никакъвъ поводъ чувствува едно отблъскване, една антипатия. Какъ да примири това противорѣчие?

Отъ всичко това се вижда, че въ първитѣ фази на своето развитие, ученикътъ се натъква на редъ противорѣчия, както вѫтрѣ въ себе си, така и извънъ себе си. Прѣдъ него се изправя една много сериозна задача, разрѣшението на която се изкупва съ цѣната на много страдания. И ние виждаме, тамъ дѣто нѣкои ученици отъ миналото заговарятъ по тоя въпросъ, отъ тѣхнитѣ думи лъха една голѣма болка, една голѣма скръбь.

Това е тѣсниятъ пѫть, за който говорятъ всички свещени книги, за който споменава и Христосъ — пѫть труденъ, мѫчителенъ, но той трѣбва да се измине. Така е наредила Природата. Разбира се, че за изминаването му сѫ необходими редъ качества: прѣди всичко едно будно съзнание, едно абсолютно безкористие, смѣлость и т. н.

Мнозина, които четатъ окултната литература, често срѣщатъ описания за разни изпити на ученици изъ миналото, и въ тѣхъ се заражда идеята да чакатъ сѫщо такива специални условия, за да се проявятъ и тѣ. Това е така, но такива специални условия сѫ една рѣдкость. За да се появятъ, необходими сѫ извѣстни изработени вече качества —  плодъ на личнитѣ усилия на ученика. Нека напр. разгледаме живота на единъ ученикъ изъ дълбоката древность — Йовъ. Той живѣе единъ добъръ, богоугоденъ животъ, но за да мине въ една по-висока фаза на развитие, трѣбва да бѫде подложенъ на единъ изпитъ. Както навсѣкѫдѣ, така и тукъ, подлага се на изпитание неговата вѣра въ Бога. Почва изпитътъ: отнематъ му се богатства, синове, дъщери, здраве и остава безъ всѣкаква подкрѣпа, от дѣто и да било, остава му само едно —  вѣрата въ Бога. Но въпрѣки всичко това устоява и ние виждаме, какъ всичко изгубено му се възвръща въ двойна степень. Веднага тукъ възниква вьпроса: възможно ли е една такава вѣра да бѫде едно случайно явление въ Йовъ? Възможно ли е до тогава да е водилъ единъ обикнозенъ, дребнавъ животъ и изведнъжъ да прояви една такава силна вѣра? — Безспорно не. За да се създаде въ човѣка една такава вѣра, необходими сѫ дълги усилия, много работа.

Единъ тъкмо противопоженъ типъ въ по-нови врѣмена прѣдставлява Фаустъ. Между тия два типа азъ виждамъ една аналогия. Йовъ върви по пасивния пѫть — пѫтьтъ на вѣра и прѣданость къмъ Бога. Фаустъ върви по активния пѫть — пѫтьтъ на личното творчество. И двамата биватъ подложени на изпитъ. Изпитътъ на Йова върви по низходящъ пѫть — отъ него се отнема, а на Фаусть — по възходящъ — дава му се. Първиятъ — побѣждава, вториятъ пропада. Защо пропада Фаустъ? Въ него липсва живата вѣра въ Бога, а вмѣсто нея съмнѣнието е започнало да засѣнява неговия умъ.

Но да се върнемъ къмъ идеала на окултния ученикъ. При неговото реализиране, почти въ всички ученици се забѣлѣзва едно голѣмо нетърпѣние, едно желание, колкото е възможно по-скоро да се реализира. И всѣко забавяне е свързано еъ тревоги и безпокойства. Това е едно неправилно схващане на въпроса. За реализирането на тоя идеалъ, ученикътъ не е единственъ факторъ. Тукъ работи и природата, а ние знаемъ, че тя твори много бавно.

Ето защо, въ реализирането на своя идеалъ, ученикътъ трѣбва да вложи една голѣма ширина. Да работи съ едно абсолютно безкористие и прѣданность. Да върви непрѣстанно по тоя свещенъ пѫть, и той ще го заведе при неговия Идеалъ — при Бога.