Кои и какви са Белите братя, от Стоян Ватралски: 1. Моето гостуване и плен у белите братя

[Ани]

КОИ И КАКВИ СА БЕЛИТЕ БРАТЯ[1]

/Наблюдения и опит за преценка/

1. МОЕТО ГОСТУВАНЕ И ПЛЕН У БЕЛИТЕ БРАТЯ

От годния на годния все повече се говори за новото и бърза растяща у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа „дъновисти”, а от самите тях и от съчувствениците им - окултисти или ученици на Бялото Братство. Говори се, и не може да не се говори. То е интересно, знаменателно и в някои отношения загадъчно явление. Интересно защото е оригинално, българско: основано и предвождано от българин, то проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото макар съвсем младо, едва 25 годишно, то вече брои по всички краища на България десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се увеличават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечените в това движение предизвикват спрямо себе си между нас, българите, най-малко три различни становище и настроения: едни ги посрещат със зачудено любопитство; други с подозрение, страх и омраза; а трети - с надежда за удовлетворение глада и жаждата си за Богопознание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни и може би смахнати; вторите - за „опасни сектанти“, „нови богомили“ /в калугерско разбиране/; а третите за съвременните Божии люде, истински християни, носители на здраве и спасение за днешния погиващ свят.

Днес за днес най-активни и гласовити са хората на второто становище. Насъсквани и предвождани от официалното духовенство, те прогласяват новото учение за деморализиращо и гибелно. Че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата ...

Кои и какви са тези загадъчни хора? Кое от трите спрямо тях становища е право? Как трябва да се отнасяме и справяме с тях? Да им се радваме ли или да им се боим? Да им съдействаме ли или да им се противопоставяме? Длъжност на българската публицистика е да отговори искрено и вещо на тези въпроси. Длъжност на всеки писател и общественик е да знае къде стои досежмо тия хора и тяхното предизвикателно движение.

Ето защо и аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и да чуя също и техния Учител Дънов; и да схвана с какви идеи той борави и с какви учения той вдъхновява своите последователи.

И тъй, въоръжен с Христовия ключ или душемер: „От плодовете /делата/ им ще ги познаете“, аз отидох на събора им[2] без всяко предубеждение, да видя и да науча, ако е възможно, самата истина. Е, научих ли я? Това ще си отговорите вие, моите четци. Аз само ще ви кажа какво видях и чух и как аз разбирам видимото и чуто.

Беше август 26, къде 17 часа, когато, поизпотени под силното слънце, стигнахме на „Баучер“, където, по случай годишния му събор, беше разположен лагера на Бялото Братство. Те наричат местността не „Баучер“, а „Изгрева“.

Мястото, състоящо се от 14 декара, бе обградено с бодлива тел. Извън оградата, двама книжари разпрострели като на панаир за показ своите книги. По натам навалица любопитни надзъртат навътре и споделят своите впечатления. Двама конни стражари , разположени под сянка, срещу входа, стоят готови за възможна длъжност. А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше че го не пускали вътре, приближихме се и ние.

- Какво желаете, моля?

- Искаме да влезем, канени сме.

- Кой брат ви е канил? Имате ли тук някой познат?

Казахме кой. Изпратиха да го повикат. В пет минути, ето го, бърза. Прие ни приветливо. Последвахме го навътре.

В миг се измерихме в една от природата украсена, а от хората твърде оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен откъм юг, с иглолистна гора. Из борините имаше пътеки и скамейки за сядане. В ляво, откъм изток и югоизток, се прозираха през гората множество палатки. Далеч откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка сняг. А в полите на планината, из зелени кичури, надзъртаха с. Драгалевци и драгалевския манастир; още по към изток селата Симеонова, Дървеница, Горубляне, Герман и Искърския просек при Панчарево. Но кой ще ти гледа сега тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тил приказни хора, тия странни или страшни хора, дъновистите. А те бяха пред нас или около нас. Казаха ни, че на събора им има около 1400 души. Едни седяха по пейките или под дърветата на сянка. Едни четяха, други с молив в ръце пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискванията на незнам що си от общ засягащ ги интерес. Други се заминаваха или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказвайки си по широката поляна. Поведоха ни да ни запознават: „Брат В.“, „сестра X.“. Срещнахме и познати.

По външен наглед, хора като хора, граждани и селяни. Но пак имаше очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Като че ли модната мода тук е обгорели от слънцето лица. Вместо модни шапки, всякъде личаха бели пребрадки. У много мъже липсваха колосани яки, тези модни халки на западната цивилизация. Голямо множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята Бяло Братство. Хубаво име, хубав символ и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна бяла ли е на еди кого душата? Отчасти по носията и думите; повече по лицето и очите; а най-вече по обноските и делата /при условие че са искрени/.

Срещнахме и двама познати, бивши евангелисти. Между тях сестра X. от С., една американка. И тя носеше бяла пребрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж почна на английски да ми проповядва. Както всички, тя с особен жар говореше за Учителя. Дънов между тях няма друго име, освен „Учителя“.

- Ах, господин Ватралски, вие трябва да го чуете как говори. Аз съм американка. Слушала съм велики проповедници. Но като учителя - никого, никъде. Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно и душевно.

Удари час за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По-право на една от трапезите. Защото, разбира се, хиляда души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше /не броих колко са/: варненска за варненци, търновска за търновци и пр. Нас настаниха на пловдивската. Поканени любезно, седнахме, както всички, на постлани черджета. Свирна тръба за молитва. Всички стават на крака. Станахме и ние. А хилядното множество като един човек изрече:

- Няма Любов като Божията Любов. Само Божията Любов е Любов! С това се свърши тази паметна за нас вечеря с Белите Братя След вечеряте полковник В. ме разведе да разгледам лагера. Всякъде, из палатки и дворища, владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си че си в България. Тези повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, живели тук денонощно близо седмица, а накъде нямаше ни мирис, ни смет, ни хвърлена помия, ни люспа, ни кора от плод; никъде късче хартия.

Който е виждал български лагер или дружина по екскурзия само за едни ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелствуваха, както ни казваше брат В., за присъствието не само на дисциплина, но че в тия хора имаше и високо съзнание. Съзнание тъй желано, и тъй рядко у нас...

Мръкваше се и аз тръгнах с моя другар да си отида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да пренощувам у тях, та да видя на другия ден упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склоняха, като узнах че щяло да има беседа от Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч.

А Петър Дънов, създател, водител и душа на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан и, ако е възможно, преценен. Аз ще се опитам да предам впечатленията си за него по-после. А сега ще кажа само следното. Аз най-напред го съгледах при една от трапезите, нещо пет метра от където седях. Дънов заемеше тихо, недемонстративно, своя авторитетен трон. Той седеше въз бяла възглавничка на бяло столче, когато всички ние седяхме на тревата или на послани черджета. Макар безгласен, той беше средоточие на всички погледи и внимание. Екзалтирани жени стоят около него и с тихо благоговение и нежни ръце му услужват с умиление и страхопочитание. Те не искат да знаят кой ги гледа и какво мисли за тях. Те смятат това не труд, а висока и свещена привилегия. Мъже и жени говорят за Учителя с фанатична преданост и сляпа вяра и гледат на него като на властна сила, свръхчовешка и свръхземна. По негова заповед или позволение, или заради него, половината от белите братя и сестри биха отишли на мъченичество, като първите християни; и биха отишли с песни. Всички за всичко се допитват до него. И когато го питат или се сбогуват с него, благоговейно му целуват десницата. Според „Църковен вестник“ в България имало 15,000 дъновисти. Според други, от 40,000 нагоре. Тъй щото, подир Светия синод, г. Дънов брои най-много последователи в България. И то с авторитет, какъвто Синодът никога не е имал...

---

[1] Настоящето изложение е извлечение от три последователни статии от г-н Стоян Ватралски, поместени във в. „Зорница“, орган на Евангелските църкви в България, през 1926 г.

[2] Думата е за събора в София - 22-28 август, 1926 година.