Из спомените на Паша Теодорова 1. Пътят на Словото

[Ани]

ДЯЛ IV

СПОМЕНИ ЗА УЧИТЕЛЯ

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПАША ТЕОДОРОВА

1. ПЪТЯТ НА СЛОВОТО

Видях пътя на Словото.

Това се случи през един ранен пролетен ден, в 1924 година, след една от беседите, които Учителят държеше в братския салон, находящ се на улица „Оборище“. Днес на мястото на салона е построена голяма жилищни кооперация.

Беседата, която Учителят тоя ден държа, беше слънчева, топла, с възходяща енергии, какъвто беше тогавашния пролетен ден. Свърши се беседата към 11 часа и половина. По това време малък струнен оркестър от братя и сестри изпълняваше няколко музикални номера и песни от Учителя.

Всички и в добро настроение от беседата, се обърнахме към оркестъра да слушаме музика. Прибрах стенограмите и моливите си и се обърнах и аз да слушам. Обаче едно особено, необикновено явление отклони вниманието ми от музиката. Какво видях? - Салонът беше пълен с множество големи и малки сини живи кълба - със синия цвят на Истината, който съм виждала няколко пъти. Този цвят не е нито ясносин, нито тъмносин, най-близък е до морскосиния, но все пак е особен.

Кълбетата се движеха бързо но величествено, като живи, съзнателни същества. Самите кълба се състояха от безброй малки, микроскопически частици, които също бяха в постоянно движение. Въпреки непрекъснатото движение на малките частици, кълбата запазваха своята форма. От синия цвят на кълбата в целия салон имаше някакво нежно, синьо сияние. Продължавах да следя плавното и красиво движение на кълбата. Наслаждавам се на красотата и си мисля: какво означават тия кълба? Едва си зададох въпроса, и отговора беше готов отвън и отвътре. Знайно е, че свидетелството на двама е вярно и истинно.

Преди беседата кълбата не видях. Следователно, те са се оформили във време на беседата и се явиха в края като мисъл-форми. Докато мисля така, отвътре ми се прави превод: Това са форми на по-главните мисли, които Учителят каза в беседата. Следя движението на кълбата: едно след друго достигаха до стените на салона и, докато очаквах при удара си в салона да се пукнат и разпръснат на частици, останах приятно изненадана от начини, по който излязоха навън. Те проникнеха през стените, без да се пукнат, без да се огънат или пръснат. Те излязоха навън цели, каквито бяха и по-рано. Както ги следях, не усетих как и погледът ми излезе заедно с тях. И аз сама не зная как стана това, че заедно със сините кълба, т. е. със Словото на Учителя, и моят поглед проникна през една от стените на салона, а именно през северната, отдето проникнаха множеството кълба. Аз употребих думата „проникваме“ вместо „излизане“, защото думите излизане и влизане подразбират минаваме през някакъв отвор, като врата, прозорец и други.

И така, аз можах да проследя пътя на Словото, дето кълбата се движеха плавно, тържествено в пространството, в своето царство, в света на идеите, в идейния свят. Проследих донякъде само кълбата, докато те изчезнаха. Отново съм в салона, дето оркестърът продължаваше да свири.

Писано на 11 май, 40 години след от това прекрасно явление, което не е изгубило нито йота от своята живост, реалност, преснота и истинност.