Паша Теодорова: 2. Новите скрижали

[Ани]

2. НОВИТЕ СКРИЖАЛИ

Да се пише и говори за новите скрижали, значи да се имат пред вид старите скрижали, дадени на Мойсей на Синайската планина и известни под името „десетте Божи заповеди“. Някога и аз ги знаех като заповеди Божии, но днес, при светлината на новото учение, аз ги наричам десетте Божии поучения. Знайно е, че Бог не заповядва и не наказва, но поучава и помага. Само господарят и началникът заповядват и наказват. Макар и Творец на вселената, вседържател и всеблаг, Той създава закони, от изпълнението на които зависи абсолютната хармония в целокупната природа. Най-малкото нарушение на тези закони внася дисхармония в цялото, в единството на света, от която дисхармония страда и се мъчи всяко живо същество. Изпълнението на тези закони ние наричаме изпълнение на волята на Единия, всеблаг Покровител наш Отец, който всякога и във всичко има пред вид нашето благо. Той даде своите поучения на еврейския народ, но те се отнасяха и към цялото човечество. Кой човек, бил той прост или учен, малък или голям, богат или беден, не трябва да възлюби своя Отец с цялото си същество? Или кой човек не се радва, когато ръката му не дръзва да убива или да краде и не посяга към чуждото? Кой човек не се радва, когото изпълнява Божиите повеления? Един закон, един морал, една воля предстои на човека - да изпълни закона, морала и волята на любовта.

Пристъпвам вече към главната тема - Новите скрижали.

Видях Новите скривали през лятото на годината 1922, когато група от стотици ученици с Учителя поехме пътя към върха Мусала - към високия Божи връх. Пътят ни водеше през Маричините езера. Видях Новите скривали пред деня имен и рожден на нашия обичан Учител, когато се изправих в размисъл и съзерцание пред върха Манчу /циркусът на този връх е наречен от Учителя „Олтара“/. Видях новите скрижали в тишината на светата Рилска пустиня, дето ни звяр минава, нито птички прелитат - дето само ангелите пеят, дето само тихият Божи глас се чува.

Сама, уединена в тази обител, млъкнах и аз и сърцето ми едва се усещаше да бие ... Видя нещо особено, видях някаква необикновена завеса - грациозна, спокойна, от никакъв вятър не полюлявана. Ръце не я държаха, нито подпора някаква я крепеше; свободно, тихо се движеше в пространството като волна птица, непознала страх, ни мъка, ни гонение. Росните капки по нея пречупваха меките, топли слънчеви лъчи и багреха чудната завеса с най-нежни, фини багри на слънчевия спектър, което я правеше омайна, ненагледна, да кажа каква бе материята на тази завеса, не мога, нито на сън, нито на яве съм виждала такава. Зная само, че изпитах страх и трепет да не би тази истинска, а не миражна гледка да изчезне някак пред очите ми. Чувствувах, че има нещо недовършено.

Както чувствувах, така и излезе. В един момент на платното се очертаха два почти еднакви образа - единият на лявата му страна, а другият на дясната. Разтривам добре очите си да различа образите ясно, безпогрешно. Завесата тихо се полюлява, краските й ясно се очертават и образите добре, релефно изпъкват: образите на Христа и на нашия Учител. Исках да се порадвам поотделно и на двата образа, докато те спокойно сменяха вече местата си - образът, който беше на ляво, зае дясната страна, а този който беше надясно, зае лявата страна, така че не можех да си отговоря кой от двете образа зее дясната страна и кой - лявата. Сменянето на местата продължи до края на видението. Познах добре нашия Учител, познах добре и Христа. Видението беше все така прекрасно, ненагледно. То пак така бавно, пак така грациозно се отдалечаваше от пред очите ми. Проследих отдалечаването му в пространството. Най-после очите ми престанаха да го виждат. Пред мен се надигаше само мощният , вечен, неразрушим „Олтар“. Останах почти неподвижна в размишление. Какво беше това видение? Тихият Божи глас във Великата Рилска пустиня ми промълви: Ето завета на новото Учение - завета на Христа и на нашия Учител.

Това бяха Новите Скрижали, с ръка не неписани, неръкотворени, от човека недонесени, на книга не написани. Те и до днес навярно пътуват из пространството и за вечни времена ще пътуват да напомнят и на сегашното човечество, както и на бъдещото човечество да знае как да живее и никога да не забравя вечния завет - завета не Любовта.

И написа Бог завета на любовта в нетленното човешко сърце, а името му написа на дланта си. Откак свят светува и откак човекът живее, тук или там, на земята и на небето, все ръката си подава да поднови завета на Господа за Любовта.

Кой донесе не земята този завет? Дали Пратеникът Божи преди две хиляди години, или Пратеникът Божи след две хиляди години, едно и също е. Един Господ на небето и на земята, един Учител на човечеството.

И пак ще се явяват Живите Скрижали, ненаписани, безмълвни, докато Любовта стане плът и кръв на човека - негова безсмъртна природа.

Напуснах мястото наречено „Олтаря“ и се прибрах при своите си.

27 юли, 1967 година.