Из спомените на Милка Периклиева 1. Когато Небето пожелае да ти даде нещо

[Ани]

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА МИЛКА ПЕРИКЛИЕВА

1. КОГАТО НЕБЕТО ПОЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО

Често след вечеря Учителят излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, съвсем близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога сериозен, изслушва и сам запитва. Гледахме Го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода - чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десетина-петнадесет, а понякога и с двадесет заобиколили го.

Винаги отивах на Изгрева вечер. Обичах да се включвам в групата около Учителя, да го слушам и да го гледам. Никога не участвувах в разговорите: бях много свенлива.

Една такава вечер Учителят ме погледне и запита:

- Е, Милке, ако небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще пожелаеш?

- Аз ли? Ще пожелая да бъда богата.

Отговорих без да размисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха.

- Слушай какво ще ти кажа: Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти го отнеме. Богатството е в това, да бъдеш здрав, да имаш чисти мисли, чиста кръв, чисто сърце. Материалните неща са временни.

Учителят изрече това, като изгледа всички наоколо му.

Минаха години, Многократно падах и ставах. Стъпка по стъпка вървях в пътя на ученичеството.

И веднъж отново, горе в неговата стая, Учителят ме попита: - Ако небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще пожелаеш?

- Аз бих поискала, Учителю ...

И нея вечер, вървейки по пътя към града, почти гласно говорих със себе си, как след двадесет години Учителят ми зададе същия въпрос. Колко бавно ние, хората на земята, учим нашите уроци! С какво търпение Учителят ни чака да израснем и да постигнем реалността на живота.

Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват:

- Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!