Спомени от Мърчаево

[Ани]

СПОМЕНИ ОТ МЪРЧАЕВО - 1944 г.

/откъс/

От пожарищата и пепелта изхвръкна като феникс вечно живата идея, която отново придоби въплъщение в малкото планинско селце Мърчаево.

„БОЖЕСТВЕНОТО СЕ ПРОЯВЯВА СЪС СИЛА ПРИ НАЙ-ЛОШИТЕ УСЛОВИЯ“ и блясъкът на красотата му се откроява най-ярко върху тъмния фон на човешкото безумие и разрушителната стихия.

Млада девойка предупреждаваше родителите си, седмица по-рано от случката, че иде Учителят в дома им. Но бащата не можеше да си представи, че скромното му жилище ще бъде избрано за убежище на Божествения Пратеник, когото той дълбоко уважаваше и следваше в живота си.

„Тате, иде Учителят“, повтаряше девойката, „пригответе му стаята“. Но никой не се вслушваше в думите й.

Както някога Христос бе влязъл в Йерусалим възседнал на ослица, и се бе приютил с учениците си в скромната горница на предан брат, където сподели последния залък със своите си, и им предсказа страшната съдба, която го очакваше, като им изля великото си благословения, изразено в глава 17 от Йоана, така и в този горестен ден на страдания и бедствия Учителят бе приютен в скромен селски дом в МЪРЧАЕВО, където остави печата на делото си в гранитен камък - края и началото, но този път станаха едно.

Студен зимен ден - 14 януари 1944 г. Четири дни след страшната бомбардировка на София. Учителят с група ученици пристига в дома на брат Темелко Стефанов, който изумен го посреща. Той мигом дълбоко съжалява, че не се е вслушал в предупрежденията на малката си дъщеря Косена и не е приготвил стаята за Великия гост. Учителят го бе предупредил чрез това чисто дете, но каменоделецът е станал твърд от дългогодишната си близост с гранита и трудно се вслушва в невинното чуруликаме на младото усмихнете момиче.

„Та аз ли съм най-достойният за тази висока чест?“ - си мисли той до момента на неочакваното посещение.

Не сме ли и ний Темелковци, които не вярваме, че Великият Бог ни е изпратил за свои съсъди и ще ни посети когато най-малко Го очакваме? Ще намери ли обаче Светлият Жених светилниците ни запалени и напълнени с масло? Ще намери ли дома ни подреден за Него?

Домът оживява. Всички са на крака - приготвят стаята на Учителя. Вечерта газената лампа виси на стената в широката стая, напълнена с братя и сестри, насядали на дълга трапеза за вечеря, с очи отправени към Учителя. Всички се чувствуват като удавници, стъпили на спасителния бряг, и топла благодарност се разлива в сърцата към Спасителя.

Под бледата лампена светлина Учителят говори:

„Не са страшни външните бомбардировки, но вътрешните. Те нанасят опасни поражение. Трябва да намерите безопасното място в живота. Сега ще видите Божия Промисъл. Бомби ще падат край хора, които ще останат невредими, защото невидими пазители ги ограждат. Нищо не става без Божията воля. Безопасното място е Божията Любов. Когато ястреб подгони веднъж една птица, тя се скри в пазвата ми. В най-усилните времена най-ясно може да се види Божията ръка в живота на хората. Нито косъм няма да падне от главата ви без Божиите намеса. Сега ще Разберете силата на молитвата и на вярата“.

Смирено навели глава, синеокият висок и силен мъж и съпругата му Софиянка, изпълнени с благоговение, слушат словото на Великия. Техният голям син е на фронта. Сърцата им горят при мисълта за опасността, която го грози всеки миг. Те търсят утеха. На голямото легло лежи няколко месечно момиченце - първото им внуче - Божидарка. Къде ли е в този миг баща му? Значи, Бог ще го запази, щом Учителят е в неговия дом. И скрита надежда озарява очите им, изпълнени с благоговение в този миг. Те не вярват още, че Учителят е с тях, пред тях, под скромния им покрив. Малката стая, в която са спали, отстъпват на Учителя, а седемте братя и сестри с Него остават да живеят в голямата стая, заедно с тях. Печката бумти. Лампата примигва, а по стените трептят отраженията на гостите. Пълен, препълнен дом с души, поели пътя към Великия, пълни, препълнени сърца с Любов към Невидимия Баща, станал роден и близък чрез присъствието на благия си Син на земята. Голямата светлина дойде в най-неуютното селце, над което като бдяща стража се извисяват стръмните планински склонове - тогава голи и безводни, а днес облечени във величествената дреха на борови гори.

Селцето спи под дебелата снежна покривна, притаило десетки бежанци от разрушения град, изминали дългия заледен 24 километров път от града пеша: кои повлекли пружини от легла, като шейни, върху които седят свити на кълбо измръзнали деца, кои с огромен товар на плещи, задъхани, отчаяни, изплашени, бягат от прокобения град, като бегълците след изригването на Везувий. Преживеният ужас на 10 януари прогони останалите там жители във всички посоки и старият град напълно запустя, обронил беловласа глава над мрачните си развалини в печална размисъл.

Ти, граде, който носиш името Мъдрост, къде се дяна твоята Мъдрост та те сполетя това нещастие? Дали вината ти не е в това, че десетилетия наред в тебе отседнал Божи Пратеник възвестяваше Вечната Мъдрост, чийто глас остана глас в пустиня? Дали запустението ти не дойде като резултат на това, че Той при своите си дойде, и своите Го не приеха, не познаха, а Той остана сам, отхвърлен от власт и църква, отлъчен, като последен отстъпник от вярата, от светата православна църква, разкарван като последен престъпник по Обществената безопасност на разпит, интернирван, поругаван от пресата като антихрист и самозванец, който минава за Христос, чието име стана прозвище сред културното българско общество.

Ти, нещастни граде на самозабравените, падна под огъня на справедливото възмездие за глупостта и жестокостта са, и ето, бягането ти стана зиме, както Христос бе предсказал. Такава е съдбата на всеки град и всеки народ, който не приеме божествения Пратеник. Христос каза на учениците си: „А където ви не приемат, когато напущате този град, изтърсете праха от обущата си, за свидетелство срещу него“. Не се ли сбъднаха сега тези думи на великия Пророк? Плачеше градът и бягаше в мрака на нощта под ледения небесен саван, който смръщено го гледаше под надвисналите си черни завеси. Ударите върху него се сипеха на вълни, като че ли силите на разрушението се бяха зарекли да не оставят в него камък върху камък. Тресеше се земята и като картонени кутии рухваха напети високи сгради - гордостта на града - в миг превърнати в куп пепелища. Висяха тук-таме поостанали полурухнали стени, дюшеци, завивки, дрехи и покъщнина, разголени пред смаяния поглед на някой бягащ зрител.

Ти, народе, който преживя нечуваните страдания на петстотин-годишното робство, не смекчи сърцето си чрез милостта и обичта към брата си, чрез състраданието и копнежа да подадеш ръка на всеки страдащ, да се вслушаш смирено в гласа на всяка истина и мъдрост, ти, народе, за когото толкова светли апостоли пожертвуваха живота си, не разбра коя ръка те избави и ти се притече на помощ в страданието ти и не се научи от тях да вършиш същото, а в самозабрава потъпка всичко свято и презря ръката на Спасителя си, отхвърли я , и ето, ново страдание те сполетя, за да се опомниш, но ако това не сториш и този път, тежка участ те очаква! „Горко ти, Хоразине!“ - плачеше Христос над забравилия се град и оплакваше съдбините му. И ето, днес пророкът е пак сред тебе, граде избран, но ти го прогонваш. Горко ти, София! Сгушеният бял дом в подножието на стръмен планински рид е приютил Небесния Пратеник, преживяващ тежката съдба на непокорен, твърд народ. Но Той вижда във всичко светлата страна, великото невидимо благо, и е дошъл сред коравия, упорит български народ, защото му трябват най-твърдите камъни, върху които да построи НОВИЯ ХРАМ НА НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО. Той е в дома на Темелко - твърд темел, здрава канара, която е поставил в основите на храма си. „Този същият Темелко - казва Учителят - е онзи брат в Йерусалим, който приюти Христос и учениците му“ в последните дни на Спасителя на земята. В дома му Христос яде последната пасха и произнесе последната молитва за единението на човечеството и за сливането му със своя Създател-Баща, през бъдещата епоха, когато ще се реализира Царството Божие на земята. При същия този предан брат сега отседне Учителят през последните дни на пребиваването си на земята, където изля последното си благословение и си замина завинаги от земните ни очи. Девет месеца Учителят остана в малкото селце, които месеци бяха бременния период на новото мистично раждане, което се извърши там. За девет месеца Той завърши делото си на физическото поле и си замина, за да започне великата работя в духовния свят.