Последната екскурзия на Учителя до Мусала, /Из Посланието на Братския Съвет март, 1969 г./

[Ани]

ПОСЛЕДНАТА ЕКСКУРЗИЯ ДО МУСАЛА

Последните години Учителят пожела да отидем до Мусала.

Той извика брат Боян и му каза: „Може ли да организираме едно отиване до Мусала?“

Брат Боян е възторжен. Той е като извор, който блика стремително - веднага се устремява да изпълни задачата.

Идва при мене: „Учителят иска да отидем на Мусала, малка група.“ Сядаме да обмислим подготовката. Най-трудното е да се вземе разрешение за кола до Чам Курия /сега „Боровец“/. Тогава колите бяха под режим, нямаше бензин, правеха се икономии и много мъчно - само за належащи нужди, се отпущаше кола. Казвам на брат Боян: „Отивам да вадя разрешително“.

Намерих службата - опашка. На гишето чиновник - тъп, невзрачен, студен като идол. Той само в един случай даваше разрешение - ако е за болен. Тъй му е заповядано. За всички други искания имаше само един отговор - не! Приближавам се към гишето, следя за какви случаи отпуща - само за болни, мисля си какво да правя? - Мъча се с един компромис: брат Боян е болен, боли го крака, все едно че за него искам колата. Но всичко това е като корав залък - обръщам го и не мога да го преглътна, не е съвсем тъй работата. Колебая се, но вече приближавам гишето и нямам избор. Казвам му: - Кола до Чам Курия, за болен.

Автоматът написва позволителното и ми го дава. Тръгвам за Изгрева, но без ентусиазъм, нещо ме потиска, чувствувам, че не е в ред работата. Пристигам горе, брат Боян ме чака с нетърпение и тревога. Казвам му: Вземах разрешение за кола. Той изхвърчава към Учителя, хлопа на вратата, подава се Учителя: - Учителю, вземахме разрешение за кола. А Учителят строг, сериозен, гледа го известно време мълчаливо, после отсича: „Аз на кола взета с лъжа не се качвам“ и затваря вратата. Брат Боян се връща като попарен от слана. Бавно се влачи той назад, увесил главя, прилича на свещ, която доскоро весело е горяло и изведнъж вятърът я духнал - сега дими.

Казва ми: „Учителят не иска кола, взета с лъжа“.

Сега всичките камъни дойдоха на моя гръб. - Не го ли чувствувах аз това! Не чувствувах ли, че не е правилно, че не ни прилича такава постъпка? Грабнах шапката и хукнах към града. Отивам в службата. Качвам се при началника, чукам и влизам в кабинета му. Млад човек, в униформа, с хубаво светло лице, седи зад бюрото.

Казвам му: Нашият Учител иска да отиде на Мусала. Ще ни трябва кола до Чам Курия. Младият хубав човек посегна, взе от бюрото листче и написа: - Да! Подаде ми листчето мълчаливо.

Слизам долу при „цербера“. Разбира се, той не ме помни. Подавам му листчето, той написва разрешението и ми го подава. Сега аз хвърча към Изгрева. Вливам при брат Боян, той седи все така посърнал. Турям разрешението пред него и казвам: „Ето разрешение без лъжа“. Брат Боян скача и полетява към Учителя:

- Учителю, имаме разрешение без лъжа! - Учителят се усмихва и казва: - В петък можем ли да тръгнем?

Други затруднения нямаше. Продоволствието за нас не беше трудно. Дрехи и каквото трябваше, предвидихме.

Това беше последното изкачване на Учителя на Мусала. Той като че идваше да се прости с любимия връх, на който толкова години ни е водил и за който Той създаде песен. Тя ще се пее и за в бъдеще, през вековете.

Всичкото време Учителят беше сериозен, мълчалив, съсредоточен. Той вървеше бавно и често се поспираше за малко.

Учителят си вземаше сбогом с планината. Неговият поглед обхождаше прекрасните мощни форми на скалите - спираше се на върховете, огрени от слънцето, вдъхваше дълбоко аромата на елите и смърчовете, поспирваше се на мостчетата да погледа кристалните води на потоците.

Учителят се прощаваше с този хубав свят, който Той ни откри и ни научи да обичаме.

Прекарахме три дни на хижата, като всеки ден излизахме на изгрев слънце на Мусала.

Какво отношение има човек към дадена местност? Какво взема от нея и какво оставя от себе си? - Тук, в скалите, има „записи“ за това наше посещение. Записани са и мислите и чувствата, които са ни вълнували, ясновидците на бъдещето ще разчитат един ден тези записи. Но и обикновените хора, които посещават тези места, ще усещат, че нещо хубаво излиза от скалите и върховете - едно хубаво присъствие, което събужда в тях добри чувства, и няма да знаят откъде иде то. А в душата им ще трепти един нов живот - както покълва житното зърно в почвата, огряна от слънцето.

Нищо не отминава безвъзвратно. Всичко се съхранява в живота на Цялото. Нищо не се губи в Природата. Защото животът е един и непреривен, едно Цяло - минало, настояще и бъдеще. Стига да излезе човек от ограничението на малкия живот, той ще намери в Големия живот всичко, което е обичал.

Нека бъдат отворени душите ни за Доброто и Истината. Да разговаряме с нашите напреднали Братя - те да ни учат и ръководят в живота. Радвайте се и благодарете - животът е велико благо, дар от Бога.

За в бъдеще предстои духовно издигане на човечеството, а не техническо. Техниката няма да направи човека щастлив, нито ще осмисли живота му.

За духовното издигане на човечеството работят учениците на Бялото Братство.

Те са по цялата земя - всред всички народи, раси, вери. Те работят като учени, художници, музиканти, поети, общественици, хора на труда, майки и бащи, братя и сестри. Те са носители на светлата мисъл, служители на Красотата, Правдата и Истината. Това е Велика Армия, която воюва без кръвопролития. Нейна е Победата.

Нека бъдем достойни ученици и работници на Учителя - верни и истинни!

Из Посланието на Братския Съвет

март, 1969 г.