Учението — философия на живота

[Ани]

УЧЕНИЕТО - ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА

       Какво е учението на Учителя Петър Дънов? Дали то е религия, философия, наука, морално-етични напътствия, познания за живота или всичко заедно? Каква връзка има това учение с Христа?

       По същина учението на Учителя е наука за живота, така както е дадено от природата и така, както Всевишният ни го е дал. Наука за живота, пропита с вяра към Бога. Затова Учителя формулира своето учение така: "Моето учение е наука и вяра. Същевременно в това учение има философия, пропита с мисли на стари писания и учения." Той казва още: "За да осмисли живота си, човек трябва да си създаде една философия, с която да се съобразява във всички случаи. Той трябва да знае отде иде и къде отива."

       Ето защо, задачата на П. Дънов е предимно от практически просветно-възпитателен характер. Не книжни теории и "системи" се стреми той да създаде, а да учи с личен пример, напътствия и пояснения как да се усвои "най-великото изкуство" - изкуството на разумния живот, който носи разрастване на сили, здраве и жизнерадост, пробуждане и усъвършенстване на способностите, живот, който е непрекъснато растене, непрекъсната младост и които води към истинска социална хармония и висша красота. Той създава и култивира една духовна среда, годна да възприема новото и да го осъществи; едно окултно движение, насочено към реализирането на този повиеш разумен живот, предимно по пътя на вътрешното усъвършенстване и превъзпитание на личността; да пробуди в душите стремежа към възвишеното и прекрасното, да даде мощен тласък към самоусъвършенстване, към упорита работа над себе си, към свръхусилие; да помогне за освобождаването на личността от всички ония привични вярвания, мнения, предразсъдъци, навици, които спъват развитието й; да спомогне за изграждането на новия човек; да подпомогне формирането у него на един устойчив и мощен характер - това е грижата и работата на Петър Дънов по отношение на неговите ученици. Работа трудна, изискваща време, за да развие и даде резултати, и при това работа, която може да бъде по силите "само на човек с импонирана духовна мощ и извънредни дарования". (А. Томов).

       "Като развива своето учение, Петър Дънов изхожда от духа, основите и началата на истинското християнство и възсъздава Христовото учение в неговия чист вид, както то е проповядвано и разбирано от Исуса и първите църковни деятели, а освен това го допълва с онова, което Исус "би казал сега", след 2000 години на хората; изяснява онова ново и велико, което иде сега в света чрез живия и непрестанно творящ в душите Христос, проявяващ се във "всичко велико и прекрасно, което се ражда и което иде в Живота". (А. Томов)

       Сам Учителя П. Дънов казва: "Аз не искам да ви направя индиферентни към живота. Обаче, искам да ви дам една философия за живота, да мислите право. Моята задача е да събудя в човека свещеното чувство към живота, към Бога, за да вярва в доброто и възвишеното, което е вложено в него. Аз желая да покажа на съвременните религиозни хора в какво се заключава Христовото учение. Не мислете, че ви проповядвам някаква религия. Да ме пази Господ от това. Аз ви проповядвам едно Божествено учение, върху което се основава бъдещият строй.”

       Въпреки тези ясни формулировки, учението на Учителя като философия остава чуждо на мнозина. Защо е така? Ония, които се надяват да намерят у П. Дънов стройно формирана и изложена религиозно-философска система, ще останат разочаровани. Как-то всички големи религиозни учители, П. Дънов е човек на дълбокото вътрешно прозрение. Той чувства, вижда и осветява проникновено простата, жива и конкретна истина. (А. Томов)

       Не трябва да забравяме, че Учителя Петър Дънов изнася беседите си не пред избрани академици или тесни специалисти. Това е аудитория от цялото общество, представители на всички среди, религиозни общества, различни професии, различно образование, хора на изкуствата, прости и учени, наивни и остроумни, верующи и неверующи, хора, които знаят какво търсят или дезориентирани в живота, хора, израснали духовно и целеустремено, търсещи своето усъвършенстване. Учителя трябва да проникне в това човешко многообразие, да изчисли "бурените" от душите им и да посее Любовта, Мъдростта и Истината, като осигури и тяхното покълване. "В днешното свръхусилие на човечеството за надмогване на злото, разрухата, неразумното и несъвършеното в живота и насочване човешките съдбини към светли бъднини, се чувстват, преди всичко, призовани да работят тъкмо хора на най-висшия идеализъм, тия, в които най-много тлее и пламти Божественият огън на живота. Това са хората, които говорят за Божествената Правда, за Висшата Разумност, за Висшата социална хармония и красота, хората на мистичната мисъл." (А. Томов)

       Като има предвид аудиторията, пред която говори, и задачите, които си е поставил, Учителя избира своя своеобразна форма на беседване. Той започва обикновено с цитат от Светото писание (Стар и Нов завет), от които взема една основна идея. Последната заляга като основна нишка в цялата беседа. Но тази основна идея - "нишка" не всякога лесно се проследява. Привидно тя изглежда разкъсана и трудно разбираема. Това идва от обстоятелството, че Учителя се стреми да поддържа будно вниманието на всички свои слушатели. За целта Той перифразира основната идея с примери, случки, анекдоти, алегории и други подобни начини, близки до този или онзи от аудиторията. Учителя като че ли намира най-подходящия пример за мнозина от слушателите си. Той изнася като че ли най-подходящия проблем, който тежи на душите на хората, умело го засяга, загатва, разяснява, вплита в основната нишка на беседата си. В крайна сметка основната идея - "нишка" се възвръща и всички слушатели чувстват, че са съпричастни на идеята, дадена в Светото писание.

       Този потаен диалог между Учителя и слушателите се води непринудено, естествено и е толкова желан от всички. Но все пак човек трябва да е малко подготвен за този диалог, трябва да има вътрешно желание и нагласа да приеме Истината. Човек трябва да бъде отчасти запознат с Христовото учение, с неговия първичен вид и възвишен идеализъм. Човек трябва да познава също основите и схващанията на модерния мистицизъм, учението на йогите, модерната теософия и окултизъм. Това е необходимо, защо-то това са основните градивни елементи, които Учителя използва, за да развие своето учение.

       Но не само това лежи в основата на учението на Учителя Петър Дънов. Както споменахме, Той казва: "Моето учение е наука и вяра". Именно постиженията на съвременната наука правят учението му още по-интересно, привлекателно и задълбочено. Учителя Петър Дънов използва върховните постижения на съвременните науки: физика, биология, математика, астрономия, химия, астрология, френология и много други отрасли на науката. Нему не са чужди древните философи и алхимици. Той интерпретира А. Айнщайн, Херман Вайл, Риман и Лобачевски, Лайбниц, Хъксли, Нилс Бор, Макс Борн, Макс Планк и много други учени и философи, като с това прави учението съвместимо и подходящо за настоящия човешки интелект. Чрез познавателния процес на науката, казва Учителя, човек се приближава до същината на живота. Науката, казва Той, е нашият интелектуален контакт с живота и природата. Колкото по-интимно контактуваме с тях, толкова повече се убеждаваме, че животът и природата са величествени, безгранични и неизчерпаеми. Същевременно чувстваме, че не можем да ги завладеем, но можем да ги ползваме за нашето духовно възраждане.

       Нека подкрепим тези наши мисли и твърдения на Учителя относно значението на науката с цитати от двама известни учени. А. Айнщайн казва: "Когато нематематик чува за "четиримерното" пространство, той бива обхванат от мистично чувство, подобно на чувството, което събуждат театралните привидения. Въпреки това, няма по-банално твърдение от това, че окръжаващият ни свят представлява четиримерен пространствено-времеви континуум." А Херман Вайл казва: "Математиката в днешно време е по-продуктивна и дееспособна в областта на духовния свят, отколкото музиката или даже отколкото модерните езици".

       От своя страна Учителя Петър Дънов дава следната препоръка: "Много наши научни заключения могат да бъдат неверни, благодарение на несъвършенството на нашите сетива. Ето защо задачата на науката е да се освободи от чуждите влияния, да проникне все по-дълбоко в същината на явленията и да даде правилна оценка за тях." Настоящата кратка характеристика може да ни подскаже защо Учителя Петър Дънов остава често неразбиран за мнозинството и някои специални среди. И въпреки това Той остава увлекателен и приобщаващ за всеки, който го е чул и видял.

       За да постигне успех в своето дело, за да успее да проникне в човешкия интелект, да убеди ума в Истината, да осъществи проникване на Христовата Любов в сърцата на хората, а духът да се освети от Божествената Мъдрост, Учителя избира всеотдайното търпение и дълговременната дейност. Защото не могат хората да се отърсят мигновено от старите си привички и наслойки, унаследени с векове. Не могат да се освободят от страстите, чувствата и плътските пориви, които ги приравняват с тези на животните. Себелюбието, властолюбието, егоизмът и индивидуализмът господстват властно над хорския характер. Затова, за да се приеме новото, се налага коренен прелом, който може да се осъществи само чрез подходящо възпитание, непоколебима вяра в Бога и много знания за живота. Това желае Учителя да осъществи, затова и първата му писмена творба от 1896 година е назована "Наука и възпитание". Учителя Петър Дънов счита, че макар и трудна, задачата ,която си е поставил, може да се осъществи чрез човеколюбив, търпение, Любов, Мъдрост и Истина. Но в края на краищата той казва: "Каквато философия да съществува за живота, тя все пак не е в състояние да го обясни. Ако не може да го обясни, тя трябва поне да даде методи за правилно живеене."

       Макар и да е много трудно, учението и философията на Учителя Петър Дънов ще изложим съкратено, по проблеми, които той е развил в дългата си петдесетгодишна словесна дейност. Тук са засегнати проблемите за сътворението на света, Битие, структурата на света, животът - същност и проява, природата и биосферата, човекът - същност, произход и съдържание и накрая - морално-етичните устои у човека, които могат да му осигурят път към духовно съвършенство.