ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН. ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

[Ани]

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

       В тази глава на Евангелието четецът ще намери един от най-очебийните примери за разговор между едно Божествено Свръхсъзнание и един човек от земята с добро, доверчиво, дори наивно сърце, но изцяло потънал във физическия свят.

       Жената самарянка, за която става реч, не е от най-просветените жители на Самария. Тя знае едно-две или най-много три от правилата на живота, установени от нейната вяра, и си служи с тях по детски опитно и без дълбоко проумяване на техния смисъл. Тя обаче, както ни я рисува евангелистът, има добро и нелукаво сърце, на което може да се разчита, и затова Иисус поведе с нея разговор.

       Край самарянския град Сихар имало кладенец, който се именувал Яковов, тъй като това място било свързано с Яков, бащата на Йосиф. Когато Иисус стигна до това място, почувства умора и седна при кладенеца да почива. Около шестия час при кладенеца дойде една жена да начерпи вода.

       „Дай Ми да пия от твоя кърчаг”- каза Той на жената, а тя, като позна, че Той е юдеин, се изненада, че иска от нея вода. Обърна се към Него и каза: „Как ти, юдеин, говориш с мен? Нали юдеите не дружат със самаряни?” „Ако ти би знаела това, което Аз мога да ти дам, ти би поискала този дар, който е жива вода” (Йоан 4:5-10; б.р.).

       Жената, която има сърце, но няма пробуден усет за един по-висш живот и е лишена от интуицията, която отвежда съзнанието до границите на истината, откъдето би могла да види както своето място, така и чудната виделина на този Странник, седнал до кладенеца на Яков, отговори така, както говори всеки от ония, които нямат нито слух, нито разумяване за великата истина.

       Това е диалог на две съзнания от различни, неизмеримо далечни полета.

       „Господине — каза самарянката, — дори почерпало нямаш, а искаш да ми дадеш вода. Как ще я достигнеш в този дълбок кладенец? Откъде ще вземеш живата вода? Ти да не си по-голям от отец ни Яков, който ни остави този кладенец? От него е пил и той, и синовете му, и добитъкът. От него пием и ние.”

       „Всеки, който пие от тази вода, пак ще ожаднее — каза й Иисус, — а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее во веки. Той ще бъде сам извор и ще извира във всички векове” (Йоан 4:11-15; б.р.).

       И този отговор, и тези странни думи минават и заминават през съзнанието на жената, без да пробудят дълбоко заспалото Божествено изворче на мъдростта, защото тя вижда в тези думи една практическа придобивка, която би я освободила от труда да идва до кладенеца и да черпи вода.

       Иисус обаче не прекъсва разговора Си с нея. Той преминава към оня метод, който винаги е плодоносен, особено за духовното ниво на хората от тогавашното време. Този метод е изненадата и чудото. Затова Той й казва: „Иди и повикай мъжа си да дойде тук.” „Нямам мъж” — отговори жената.

       „Истина е това, че нямаш мъж. Досега си имала петима мъже, а и този, когото имаш сега, не ти е мъж” — каза й Иисус. „Ти си пророк!” — каза сепната жената. В този миг дълбоко някъде в душата й се поражда желание да проумее нещо от тайните на вярата и тя заговорва: „Бащите ни се кланяха на тази планина, а вие, юдеите, казвате, че Йерусалим е мястото, където трябва да се кланяме” (Йоан 4:16-20; б.р.).

       „Жено - отвърна Иисус, — хвани Ми вяра, че иде час, когато нито на тази планина, нито на Йерусалим ще се кланяте. Вие се кланяте на планината и сами не знаете защо правите това. Може би защото вашите отци са се кланяли на нея. Ние пък знаем, че спасението ще дойде от спазването на закона, който имаме ние, юдеите. Но това спасение ще дойде, ако наистина спазваме този закон. Иде време, когато не на тази планина и не на Йерусалим ще се кланя i човеците, а ще се кланят на Отца в Дух и Истина. Бог е Дух и които Му се кланят, в Дух и Истина трябва да се кланят” (свободна авторска интерпретация на Йоан 4:21-24; б.р.).

       Самарянката от Сихар е добра, наивна, все още подвластна на земните щения жена. Тя е символ на човека, който трябва да мине през традициите, оставени от родовете, да мине през поклонението на природата, което можем да уеднаквим с пантеистичната епоха на човешкото развитие, и чак тогава да познае закона Господен и не да го спазва формално, от страх, а да се вживее в него, освободен от всички заблуди. Тогава човек ще дойде до положението, когато текстовете, формите и култовете, както и обредите, ще престанат да бъдат еднички символи за приобщаването на душата към Бога, а това ще стане чрез преклонение в Дух и Истина.

       Състоянието, което наричаме „поклонение в Дух и Истина”, е най-високото стъпало в развитието на човека. Между милионите вярващи едва ли биха се намерили незначителен брой люде, които са достигнали до тази фаза. Човечеството е пълно с вярващи, с атеисти и с формални изпълнители на религиозни форми от установена религия, но едва ли бихме срещнали такъв човек, съзнанието на когото да е израсло до онази степен, когато поклонението не е за него „нито на планината, нито на Йерусалим”, а е в Дух и Истина.

       Чу жената самарянка думите на Иисус. Те започнаха да работят в душата й, но тя все още не знаеше с кого приказва. „Знам — рече тя на Иисус, — че ще дойде Месия, Който се казва Христос. Когато Той дойде, всичко ще ни извести” (Йоан 4:25; б.р.).

       Това, което научаваме от този разговор, показва, че за да познаеш Христа, дори не е достатъчно да си до Него. Мнозина в тези времена бяха до Него и не Го познаха. Познанието е вътрешен процес. Докато не е пламнало свещеното пламъче в душата на човека, дотогава той е все още в дългия сън на вековете. Нищо не може да го събуди, освен онова проблясване на Божествения сигнал, което идва по различни пътища, или най-после чрез страданията, които ни извеждат от измамното и погубващо блаженство в гъстата мъгла и от лепливата кал на веществото.

       Така и самарянката, която беше толкова близо до Иисус, не Го позна. И чак когато дойдоха учениците Му, които бяха отишли в града за храна, жената взе кърчага, отиде в града и каза на хората: „Елате да видите човека, който ми каза всичко, що съм сторила в живота си. Може би Той е Христос” (Йоан 4:27-29; б.р.).

       Един далечен сигнал достигна до душата й.

       Поради думите на тази жена мнозина повярваха в Този, Когото тя нарече пророк.

       Не само при самарянката, но често в евангелските разкази срещаме моменти, когато на четеца е ясно, че дори и учениците на Иисус не знаеха кой е Той. Те не осъзнаха отначало и мисията, поради която Той дойде на земята. Те знаеха, че е един от учителите или пророците на Израил, но не бяха вникнали в Светая Светих, за да разберат, че Той е най-горното стъпало до Бога и е Син на Твореца, на всичко и на цялата вселена. Доказателство за това, че те не Го разбраха, са думите им, когато им каза: „Аз имам храна, която още не познавате.” Те помислиха нещо съвсем друго и рекоха помежду си дали през времето, когато ги нямаше тук, някой не Му донесе храна.

       Като разбра тяхното недоумение, Иисус поясни: „Моята храна е да струвам волята на Оня, Който Ме е проводил.” И после: „Не казвате ли вие, че наближава жътвата? По какво познавате това? По нивите. Така и Аз ви казвам, че нивята на Господа чакат жътвата. И който жъне тези ниви, събира плод за вечен живот. А и истината е друга: един сее, а друг жъне” (Йоан 4:31-38; б.р.).

       Когато самаряните дойдоха при Него, помолиха Го да остане при тях. „Той е Христос” — казваха си те помежду си, защото бяха чисти и непокварени (Йоан 4:39-42; б.р.).

       След краткото Си пребиваване в Самария Иисус отиде в Галилея. В Юдея не отиде, тъй като сам каза на галилеяните, че никой пророк не е почетен в своето отечество. Тогава Той посети галилейския град Кана, където стори чудото с виното. Там при Него се яви един големец, наречен в Евангелието царски човек, синът на когото беше болен и лежеше в Капернаум. Този човек започна да Му се моли да излекува сина му, тъй като се боеше той да не умре. Иисус, като го видя, рече му: „Докато не видите чудеса и знамения, не вярвате” (Йоан 4:43-48; б.р.).

       Това показва, че само знаменията и чудесата пробуждат заспалите души, за да прозрат това, което би трябвало да се познава без свръхестествени явления. Знаменията и чудесата са винаги пред този, който има отворени вътрешни очи.

       „Господи, иди, докато не с умряло момчето ми” — продължи молението си важният служител.

       „Иди си — отвърна му Иисус, — защото синът ти е жив.”

       Отиде човекът и разпита слугите си, които го посрещнаха и от които разбра, че момчето е оздравяло в същия час, когато Иисус му каза: „Момчето ти е живо” (Йоан 4:49-54).