97. ГЛАСЪТ НА БОГА

[RPX]

97. ГЛАСЪТ НА БОГА

Имах един много наивен и дребен случай, който не би трябвало да се разказва, но пък с него имах една от големите си опитности. За пръв път чрез този случай успях да чуя гласа на Бога. А случаят от обективен, по-обективен. Имаше в нашите среди един брат Бандерски, който минаваше за ясновидец и който декларираше, че уж Учителят говорел чрез него. Имаше и още няколко други такива като него, които също говореха и твърдяха, че Учителя се изявява чрез тях. Така се развиваха нещата след заминаването на Учителя, навъдиха се пророци и ясновидци и никнеха като гъби. Някой трябваше да запълни вакуума, който се получи след заминаването на Учителя и затова се явиха ясновидци, пророци, медиуми, спиритисти и всеки искаше да вземе мястото на Учителя. Това беше категорията на пророците. Пък веднага се явиха и другите, които не искаха да пророкуват, а да действат по свое усмотрение и те се явиха като по-волеви, по-борбени и те задвижиха кораба да тръгне, та го надянаха на подводните скали и той потъна. Всеки разбираше от ръководство, всеки искаше да бъде капитан на кораба и да се слуша неговата воля. Корабът потъна и вече нямаше нужда от капитани на кораби.

 

Та се явиха и пророците, а Бандерски пророкуваше и освен това доказваше, че Учителят говорел чрез него. Аз се отнасях доста внимателно към тези изявления. Веднъж той ми каза: „Твоята молитва се приема направо от Бога". Аз се поусмихнах и бях резервирана, защото смятах, че това е начин да се ухажва и печели разположение на слушателите. Аз знаех от Учителя много добре дали молитвите ми се приемат и кога се приемат от Небето. Та това беше двадесет и две години Школа и ежедневно бях при Учителя. Обаче по-късно у нас се случи един инцидент. Имахме една гургулица, бяхме я нарекли Танче и един път дойде при нея друга гургулица и се настани при нея. Ние се зарадвахме, че нашето Танче ще си има дружка. Но втората гургулица започна да води борба срещу нашата Танче и да я гони. А Танчето бе приятелски разположена към новодошлата, но последната я биеше и кълвеше. Видяхме се в чудо. Чудех се какво да правя. И седнах да се помоля на Бога да ме научи какво да правя, защото втората ще умори първата. И като се помолих Той разреши въпроса. Изведнъж слезна от небето един облак в стаята ми, мина през тавана и ме обхвана цялата и чух един глас: „Я да чуя какво ще се помолиш?" И усетих лицето на Бог-Отец и му разправих всичко. „Господи, разреши въпроса ми най-добре." И облака си отиде, вдигна се и изчезна така, както бе дошъл. След това се зачетох в Библията и направих сравнение как същият облак се е явявал на Моисея и на евреите когато Господ Йехова с огнения стълб е водел евреите през пустинята. Но тук времето беше друго и нямаше и не можеше да има никакво сравнение. Накрая един наш приятел - Васко Искренов се съгласи да я вземе втората гургулица и я занесе при него като пойна птичка. Аз не знаех как той ще се държи с нея. След два-три дни гургулицата излетя от тях и не се върна повече. Че чух гласа на Бога в облака чух го, в това няма съмнение, но се и потвърдиха думите на Бандерски, че моите молитви се приемат направо от Бога. Може би не всякога, но понякога. А това не е малко. В зависимост как е насочена молитвата, с каква сила се изпраща и по какъв начин - зависи от много неща. Винаги съм смятала, че Бог е недостижим, че идва за големи работи, а той дойде за такова дребно нещо, че ме беше срам да му се помоля. Така хубаво ми каза: „Я да чуя..." и аз се свих, засрамих се, че за толкова дребно нещо ще се помоля. Но после го изказах. Винаги си спомням за това чувство и живо преживяване, че за такова дребно нещо се обади и откликна Божествения Дух. Спомням си, че Учителят беше казал, че Бога работи чрез хората посредством малките неща. Та този облак, който слезна, влезна в стаята ми беше едно живо, ненадейно преживяване, беше слезнал Божествения Дух да откликне на едно дихание на една човешка душа. Е, това означаваше много за мен.

 

Веднъж през време на Школата когато домът ми беше станал дом на птиците, където имахме 20-30 свободно движещи се птици една от птиците беше наранена, превързахме я и я поставихме навън на един клон в една от къщичките за птици, които имахме на двора. Отидох при Учителя за съвет, защото исках да се помоля да ми помогне за тази птица. Исках да помоля Бог да ми помогне, но реших да отида първо при Учителя и да го попитам как да стане това. Той ме прие, обясних му защо съм дошла. „Не е позволено да се молиш за животните, защото те си имат своя еволюция." По-нататък Учителят обясни, че не трябва да им се бъркаме. Може да се помоля, но не трябва да искам помощ от невидимия свят за тях. Те бяха от друга еволюция и тази фина божествена материя, която излиза от човека във вид на молитва и се устремява към невидимия свят, то Небето я взима, обработва я понеже му е нужна и от своя страна изпраща друга енергия, която е необходима, за да се изпълни молбата на онзи, който се моли. Ние трудно можехме да разберем същността на молитвата, въпреки всички добри обяснения на Учителя за нея. Аз лично я разбрах чак когато Учителят веднъж направи една аналогия между растителния свят и хората. Растенията поемат въглероден двуокис за храна, а от своя страна отделят кислород, който е пък храна за хората. Хората отделят въглероден двуокис, който е пък храна за растенията. Едното, което е отрова за едните се явява храна за другите. Въглеродният двуокис е отрова за човека, но е храна за растенията. А кислородът отделен от растенията е отрова за тях, но е храна за човека. Така също чрез молитвата от човека заминава във вид на сноп от прожектор нагоре онова, което е подпушило човека и тази енергия е опасна за него и би го разрушила докато същата енергия горе е храна за Невидимия свят и той я използва, а в замяна на това връща друга специфична енергия за човека, която раздвижва неговия живот и го кара да върви по своят път като се храни от нея.

 

Та затова човек преминава чрез страдания, а чрез страданията обработва в себе си онзи инертен материал, който е в него, а онова, което излиза от страданията на човека като енергия е храна за Невидимия свят и затова човека чрез молитвата трябва да я насочи нагоре към Небето. Ето защо Учителят каза: „Първото посвещение на човека е пътя на страданието". Тогава човек разбира всичко. Второто посвещение е пътят на радостта, който път е много по-мъчен от пътя на страданието. Да издържи човек една радост трябва да премине през девет страдания. Толкова е силна и непосилна радостта, толкова голяма сила, енергия има в нея, че може да изгори, да разруши човека от вътре. Та чрез страданията човек обработва цялата инертна материя в себе си като мисли, чувства и неправилни действия и от тази енергия чрез молитвата той я препраща нагоре към Невидимия свят. Така човек се отпушва, разтваря се и се изчиства. Така както през комина у дома му излиза пушека от печката или пък от отводния канал в дома му се източва цялата мръсотия. Това е посвещението на страданието. А после от Невидимия свят се изпраща друга по-фина енергия в отговор на тази, идва се до ново състояние, при което се възприема като радост, това е посвещението на радостта, но съотношението е 9:1, т.е. на девет страдания отговаря една радост. Енергията, вибрацията на радостта е много по-интензивна, много по-силна е тази енергия на Невидимия свят и нашите тела не са пригодени за нея и не всеки човек може да издържи дълго на трептенията на радостта, която му се изпраща от Небето. Затова Учителят бе казал още от самото начало на Школата, че първият етап е страданието и когато човек осъзнае страданието като необходим етап започва мъчението, а мъчението пък е основа на бъдещата окултна Школа. Чрез мъчението се образува онази материя, необходима за образуване духовно тяло за следващите поколения, т.е. онова, което изгаря от нас през време на осъзнатото мъчение, енергията при освобождаването на нашето мъчение образува друга фина материя, чрез която могат да се въплътят душите. Учителят бе казал: „Всичко благородно и възвишено в света се ражда от самото мъчение. Мъчението съответства на великата работа. Трудът е втората стъпка, която гради туй, което мъчението е създало. Мъчението е основа на Царството Божие и без мъчение не се минава в Царството Божие. И онзи, който приеме мъчението и го разбере ще разбере Божията премъдрост в пълната нейна хармония и красота".

 

Та още си спомням онзи случай с гургулицата когато ме накараха да премина в едно голямо страдание, когато не можах да разреша правилно въпроса. Това страдание ме ожесточаваше от вътре и знаех, че трябва да го разреша, минах през едно мъчение и когато реших да се моля и да искам помощ тогава ми бе чута молитвата. Но аз бях вече готова и отвътре, и от вън -бях преминала през страданието и мъчението на този обективен свят. Та това човек, което изгаря в себе си чрез страданието и мъчението става храна за Невидимия свят и чрез него се осъществява общението на човека с Духа.

 

През време на Европейската война мъжете бяха на фронта, а пък жените останаха да орат, да копаят, да сеят, да вършеят и с малки невръстни деца и със старците успяваха да подготвят зимнина за многолюдните семейства. В София Учителят държеше своите беседи на „Опълченска" 66. Идваха много посетители от провинцията както и редовните софиянци, които всяка неделя от 10 часа пълнеха двора на „Опълченска" 66. По това време под внушение на църквата и на други среди започна се една кампания срещу Учителя. Изпращаха се писма до войниците на фронта, че уж техните Жени са били завербувани и подлъгани от някой си Петър Дънов, който ги събирал на едно специално място и правел не знам какво си с тях. От своя страна войниците препращаха протестни писма с военната поща до градоначалника на град София. Това даде повод на този градоначалник да извика Учителят и да го предупреди да не събира в двора на дома на Петко Гумнеров свои почитатели. Учителят му бе казал следното: „Ти не си страшен, защото ти си от нашите". А преди това градоначалникът бе го заплашил, че може да го тури в затвора. Събитията в последствие се бяха развили така, че този градоначалник беше уличен, хванат в корупция и злоупотреби, беше уволнен, даден под съд и накрая след години го видяхме да бъде един от онези посетители, които стояха и слушаха Словото на Учителя. И по онова време веднъж дошли от провинцията десетина гости на Учителя и той ги развел на разходка към Изгревът. По едно време както били разположени на една поляна ненадейно ги обгражда полицията и искала да арестува Учителя. В суматохата Учителят изведнъж изчезва от погледите на всички. Както полицията, така и гостите от провинцията започват да го търсят с поглед и да се оглеждат, но от него нямало нито следа. А полицията е била направила кордон и през него не би могла да прехвръкне дори и птичка. Накрая полицията била принудена да освободи онези, които са били на поляната. Учудени и смутени те се връщат в града на „Опълченска" 66 и какво е било учудването им когато намират там Учителя Дънов седнал долу в столовата на една маса и си пие спокойно чай. Те го наобиколили, гледали и не могли да повярват на очите си. Учителят ги огледал, една лека усмивка се разляла от лицето му. След малко той промълвил: „Бог е Дух и тия, които му се кланят в Дух и Истината да му се кланят". Ето един пример от обективният свят на Духът Божий, който бе в Учителят. Такива примери имаше много и всяко едно поколение беше свидетел на изявата на Духът Божий в неговата обективна реалност.

 

Аз съм на разговор при Учителя.

 

„Учителю, аз продължавам да излизам сутрин рано и да правя онези упражнения с дишане, които вие ни дадохте." „Да, дишанията е хубаво, те променят настроенията у човека. Аз съм ви дал много упражнения в лекциите. Извади си ги и прави тези, които са ти приятни според състоянието ти в момента." „Учителю, аз понякога ви чакам доста време, но за мен е важно да ви дочакам." „Ти когато чакаш постоянно се моли. Можеш да си носиш и нещо да работиш докато ме чакаш. Тебе ти трябва дисциплина. Стомахът ти се развали, защото в нисшия ти живот се явиха противоречия. Той ще се оправи, ще мине. У тебе чувствата ти са активни вътрешно и работят вътре у тебе. Те отидат най-напред в долната част на челото, а после се проектират в темето и после в задната част на главата. Образува се една наклонена линия. Те така действуват у всички. Твоите чувства ти пречат, защото не могат да се качат в горната част на челото и да станат разумни. Ако се качат там те ще ти благоприятствуват.

 

При страданията най-много човек да умре, нима те е страх? На страданията докато човек им привикне, докато един път човек се намокри, после мокрият от дъжд се не бои. Като навикне човек да страда не се бои вече и усеща, че страданието му е необходимо, защото чрез него като страда от вътре той се изчиства и после става по-лек."