Jump to content

115. НЕЗАДОВОЛЕНОТО ЖЕЛАНИЕ


Recommended Posts

115. НЕЗАДОВОЛЕНОТО ЖЕЛАНИЕ

Учителят работеше по различен начин, като метод с метод почти не се повтаряше или ако се повтаряше то с невероятни изменения, че не се познаваше първообраза на първоначалният метод. Но те се подчиняваха на строго определени духовни методи и духовни закони. И само човек запознат с тези духовни закони можеше да схване някой жест и някоя дума изречена от Учителя така символично, че трудно бе за останалите да проумеят за какво ли се отнася. Понякога Учителят открие за някой ревността и го остави сам да се справи със себе си. А ревността е голяма сила и е един свят на големи борби вън от тебе и вътре в самия себе си. А при Учителя когато те разбърка с неговата маша, то въглените на твоята ревност избуяват, избухва огън, който те изгаря от вътре и изгаря и онези, които са около него. Как може да се справи човек в такъв случай. Много трудно. Накрая трябва да разшириш съзнанието си и да се издигнеш над всичко и сам да се оправиш. Това е лесно казано, но трудно се изпълнява. Че трябва да превъзмогнеш себе си, да прескочиш частния случай, когато е твоя лична неразрешима задача и трябва да я надраснеш, да я наскочиш и от частния случай да минеш към общият принцип, който управлява твоя случай и накрая сам да се справиш съобразно законите дадени чрез Словото на Учителя. Ех, че беше трудно да се проумее в какво се състои задачата, в какво се състоят прегрешенията ти и къде е разрешението на задачата. А ревността имаше различни форми: ревност към близки твои познати, ревност за първото място в Школата, ревност към работата ти да бъдеш близко до Учителя, ревност да получиш неговото мнение и одобрение. Тази ревност се разклоняваше на невидими стотици нишки, които се насочваха и обвързваха всички, които бяха на Изгрева. Така че ние бяхме обвързани един с други, а да се справиш сам беше много трудно. Не се справяхме винаги и затова той каза: „Вие не сте още в истинската Школа, а сте оглашени и вярващи. Ученикът няма съблазни и слабости, Единствената ревност, която изпитва ученика е ревността му да служи на Бога". Ето това изказване променяше много неща, защото ние се смятахме за ученици, а то се оказа, че сме оглашени, т.е. хора, които само слушат или четат Словото му когато имат настроение. Е, понякога може и да сме вярващи, защото все пак вярваме в това Слово и от него черпим сили и с него разрешаваме задачите си. Но да се доближим до ученичеството това бе живот посветен на Бога и служение за Бога. Това изключваше всякакви съблазни и слабости, а ние трябваше да ги прескочим, но не можехме, защото ние притежавахме всичко в себе си: съблазните, слабостите, ревността и какви ли не още неща. Имаше интересни положения - ти имаш някаква малка слабост, която не се проявява на друго място, но тук в Школата на Учителя ще върти, ще суче тази невидима, малка слабост, но ще излезе на бял свят и то пред всички и пред Учителя. А после иди, че се оправяй със себе си и гледай как ще я оправиш когато има безброй свидетели и си се изложил пред Учителя. При тия случаи човек изпитваше вътрешен срам не от несъвършенството си, но от това, че не можеше още да владеем тези малки, съвсем малки слабости. Тези слабости бяха заровени далеч в миналото и ние ги носехме с отминалите си пререждания, но тук в Школата на Учителя те се разрастваха от неговото присъствие, защото то бе благодатно и под него възрастваха както житото, така и бурените, плевелите и тръните в нас. Така че ние бяхме тук в Школата под покрива на Всевишнаго и всичко растеше бързо с бързината на мисълта и точно онова, което бе в нас засято и вложено от миналото било като недостатък, било като постижение, то изникваше за броени дни, изникваше и се виждаше. Чудехме се как могат такива неща да се случат с нас. Ето защо Учителят работеше не със самите нас, а с човешката душа. Той я издигаше горе високо, работеше със своите методи и ние усещахме, че нашите души възрастваха и политаха като свободни същества към Невидимия свят.

 

Когато при него идваше някоя сестра със специални изисквания той оглеждаше нещата много точно и преценяваше какво да се направи с тази сестра, с нейните проблеми и с тази човешка душа. Ако тя беше слаба по дух и по характер, той я задоволяваше и изпълняваше желанията й понеже беше слаба да се справи със себе си, ако не би я задоволил то тогава за нея щеше да бъде пречка, ще се спъне, ще падне и ще остане нещастна за цял живот и накрая можеше да се отклони от Школата като заяви, че Учителят не й е помогнал със съвети или с него друго. Много случаи имахме такива - отиват при него и той изпълняваше веднага и точно онова, което са изисквали от него. Те излизаха доволни от там, че Учителят ги е зачел, че ги е уважил, доволни са, че той се е отзовал на тяхната молба за помощ. Те вървяха и се движеха около нас и искаха да ни служат за пример и за поучение - ето та нали те са получили помощ от Учителя и той се е отзовал и е зачел тяхното прилежно ученичество. А всъщност нещата бяха съвсем обратни, но това го знаеха онези, които познаваха нещата от вътре и които бяха от вътрешната Школа на Учителя.

 

Но ако дойде някоя сестра силна по дух и по характер той я изслушваше, даваше такива отговори, че не само не задоволяваше желанията й, но ще им постави съвсем друго условие за решаване на тяхната задача и тя ще бъде от трудна по-трудна и ще я остави сама да я разрешава. Тази сестра от вътре изригваше като вулкан и бълваше недоволството си от това, че не е зачетена в момента, а други дето не можеха да й се хванат за малкото кутре - пръстче, бяха уважавани от Учителя. Това вътрешно противоречие изкарваше от равновесие сестрата и после тя, за да докаже на себе си и на онези, дето бяха под нея, но които Учителят ги зачиташе залягаше над задачата и я изпълняваше и я преизпълняваше. И след това не отиваше при Учителя, а стоеше настрана и наблюдаваше какво ще каже Учителя по нейния въпрос. Тя чакаше, но и Учителя понякога изчакваше съобразно случая.

 

Веднъж Учителят среща сестрата и казва: „Сестра, когато планината не отива при Мохамед то Мохамед отива при планината, за да си свърши работата", Сестрата мига и не разбира кой сега е планината и кой е Мохамед в този случай. Накрая Учителят се усмихва: „Е, сестра когато човек завърши една работа за Бога, то за Бога е без значение кой я е свършиш и къде я е свършил". Сестрата мига, недоумява, чуди се. Какво означава всичко това. Учителят разбира недоумението й и продължава: „Сестра, нали свършихте тази работа за Бога, която трябваше да вършите. Какво по-хубаво от това." Тогава тя се усмихва, просветва от вътре, в съзнанието й проблясва светлина и тя вижда как Учителят се усмихва. Навежда се, целува ръка и си тръгва. Ще питате коя е тази сестра? Не се ли досещате? Един път бях аз, друг път друга и така може би се редувахме към десетина сестри.

 

Ще ви разкажа един случай с брат Стефан Камбуров от Стара Загора. В онези години братята и сестрите се събирали в братски кръжоци и понякога са правили опити да помагат на нуждаещите се и на някои, които са били болни. Чули, че там в техния град имало едно момиче, което завършило гимназията, но какво се случило, че тя полудяла. Тя толкова буйствала, викала, крещяла, дори чупела всички предмети, до които се докосвала. Ето защо те се опитвали да я държат вързана, а пък майката ходела, викала лекари, но никаква полза. След това довеждала свещеници да й четат молитви дано молитвите от вън да помогнат и да изгонят лудостта на дъщерята. Но и това не помогнало. Най-после тя узнала за нашите приятели от кръжока и споделила своята болка, Нашите приятели вече смятали, че те са вече много духовно напреднали и ще могат да се справят с този обикновен случай и да я излекуват. Смятали са като застанат няколко човека около нея да прочетат някои молитви дадени от Учителя, да изпеят няколко песни и тутакси лудостта ще изчезне и момичето ще оздравее. Така всички ще узнаят, че те са Божии хора и че правят добрини на онези, които се доближат до тях. Отишли, влезнали в къщата и в момента когато влезнали в стаята болното момиче така изпаднало в ярост, че скъсало онези въжета, с които е било вързано и се нахвърлило върху тях с онова, което й попаднало под ръка. Те направо побягнали, дори се уплашили не на шега. Решили да напишат писмо на Учителя, описали всичко и Панайот Ковачев го изпраща по пощата и след време получават писмо от него. В него той е написал, че това не е за всеки човек да лекува такава болест и че когато приятелите решат да помогнат на някой то трябва да му се обадят. Накрая на писмото е било написано „А сега идете пак при момичето". Решили да отидат отново, съобщили на майката и щом влезнали вътре те видели момичето отново вързано и очаквали, че то отново ще скочи и ще връхлети върху тях. Пред очите си те видели някакво чудо, което да се претворява наяве. Изведнъж момичето станало спокойно, лицето му се прояснило, усмихнало се, обърнало се към майката си и запитало: „Майко, виж какви добри и светли хора са ни дошли на гости. Ела, отвържи ме, за да стана да ги посрещна и почерпя". Майката била втрещена от изненада, станала, развързала момичето, а нашите приятели стояли, гледали, не вярвали, но със страх в себе си - не са знаели дали няма да я прихване отново лудостта и да връхлети върху тях. Момичето наистина станало и намерили нещо и почерпили гостите. Приятелите ни в клин, ни в ръкав взели по някаква курабия, но устата им била суха, не са могли да погълнат нищо. Не се сетили от изненада дори да прочетат колективно някоя молитва така както са правили на други места. Излезнали на вън, отишли си у дома. написали писмо на Учителя и разказали всичко за изцелението на момичето, Минало известно време от София им изпратили в една тетрадка препис на някаква беседа на Учителя с поръчение да я прочетат. Когато я чели там било написано и имало разяснение на всичко онова, което ги интересувало и имало разрешение на задачата. Там било написано, че понякога някой дух обсеби някого си и разруши всичко, което е в него. За да бъде изгонен този дух трябва да дойде друг по-силен от него, за да го изгони от къщата, която е заел и където пребивава незаконно. И най-накрая беседата завършва така „Бог е най-великия Дух и тия, които му се кланят в Дух и Истина да му се кланят". Тогава разбрали, че Онзи, Който излекувал детето от лудостта и изгонил онзи, който я бил обсебил е бил не писмото на Учителя, а Учителят, който със своят Дух може да присъства на различно места по едно и също време, защото Духът, който обитаваше в Учителя бе онзи Велик Дух, който всички му се кланяха и живи, и мъртви и оживяваха чрез него в Дух и Истина.

 

Аз съм на разговор пред Учителя.

 

„Човек не бива да се самоосъжда, а трябва да си прости. Човек трябва да изпълнява волята на Бога там където е поставен - на всяко място и по всяко време.

 

Ти сега искаш да намериш други някой виновен, а пък то сама си си виновна, но себе си не можеш да накажеш. Трябва да си простиш. Сега в теб страда други дух, който те е научил на лоши работи, пороци и сега като гледа на какво те е научил, то този дух страда в теб. Можеш ли да намериш онзи първият момент, когато у теб се е породил порока? Той е бил някой дух, с който сте образували предприятие и после като е фалирал отишъл е и твоят опитал, с една дума - завлекъл те е. След това са дошли полиците и кредиторите и сега трябва да се плаща. Някой трябва да плати.

 

Трябва човек да образува връзки със същества по-напреднали от него, които не фалират, които не пропадат, та като се свържеш с тях те като се движат по своят път ще подигнат и теб, а като повдигнат и теб ти ще тръгнеш з техния път, по техните стъпки."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...