117. КЛЮЧЪТ НА ЖИВОТА

[RPX]

117. КЛЮЧЪТ НА ЖИВОТА

На Изгрева имаше една голяма поляна, на която играехме Паневритмия. Обикновено след завършването й ние се нареждахме около Учителя и всички му целувахме ръка и тогава обикновено всеки се опитваше да запита нещо Учителя и то онзи въпрос, който го засягаше най-много и го интересуваше. Това бяха въпроси от различно естество толкова различни колкото и ние бяхме разнолики. Обикновено някой минаваше през някаква фаза в своето развитие, сблъскваше се с неразрешени въпроси и нищо не можеше да разреши в себе си. Тогава той се спираше в своето развитие, попадаше под невероятни вътрешни противоречия, които за него бяха изпит и които той трябваше да разреши. Ако не ги разрешеше не можеше да върви напред. Тогава у него всичко се подпушваше, вие нали сте виждали как пуши печка, когато коминът е запушен и димът излиза от кюнците и опушва всичко, в стаята е задимено и човек се задушава. Ето такова беше състоянието на онези, които бяха подпушени за Божественото. Тогава имаше два начина - или сами да разрешат задачата си и по този начин да тръгнат напред в своето развитие или да търсят помощ от вън. А тя можеше да дойде само чрез Учителя. Това бе най-естественото, най-простото за ученика да пристъпи към него и да го запита. Той получаваше отговор, който бе най-правилен в момента и който отговор беше на Учителя, който му разрешаваше задачата. Но това бе разрешение от страна на Учителя и тогава трябваше да дойде послушанието от страна на ученика не само да послуша, но и да изпълни и да си реши сам задачата. Но имаше и такива моменти когато не винаги се слушаше Учителя макар че беше запитван и макар че се знаеше много добре отговора му то или не се правеше нищо или се върши така както онзи беше си наумил. Това не бе своенравие както си мислите сега. Това бе в основата си едно велико непослушание и твърдоглавие. Освен това означаваше, че не всеки бе дошъл до онова място където вътре у себе си виждаше духовните закони давани в Словото на Учителя. И не само да ги види, но да почне поне в началото да се съобразява с тях, а що се отнася до изпълнението им това бе съвсем друга епоха в живота на ученика. Да изпълняваш тези духовни закони това означаваше да си ученик в онази вътрешна духовна школа, за която сега се мъча да отворя завесата като съвременница на онези години, когато Учителят бе в България. Тогава онези, които бяха чули с ушите си и бяха видели как Учителя с българска реч дава напътствие на българите как да постъпят и виждаха как тези български глави правеха всичко наопаки или както се казва на своя глава. Българската глава искаше сама да пробва, сама да види, сама да се убеди и тогава в тези моменти всеки си постъпваше както си иска, каквото му се иска и колкото му се иска. Или както се казва, както му скимне. Но отговора на Учителя стоеше в него, но някакси високо горе на неговото небе и го приемаше ето така казано между другото. В тези случаи беше наистина интересно да се проследи как преминаваха тези приятели през толкова противоречия и всичко се объркваше в живота им с годините та дори някои плащаха и с цената на живота си. Как ли? Ами ето как. Човекът има да разрешава една задача в живота си и то точно сега в това прераждане между българите и през време на епохата на Учителя, която е решаваща и съдбоносна за него. От това как ще я разреши зависи на къде ще тръгне - на горе или на долу или ще бъде спрян. Идваш при Учителя, а това означава, че търсиш помощ от Божественото, ти го получаваш, но накрая не се съобразяваш и не го изпълняваш. Тогава се задействува другия закон на кармата, задействува се толкова бързо и толкова драстично, че ние бивахме свидетели как някои много бързо напускаше жизнения си път и след това ни изпратят некролога на Изгрева, че еди кой си е починал. В последствие ще видим, че една такава случка ставаше урок за всички, тези случки ги знаехме, убедени бяхме, че са уроци, но пак грешахме всеки за себе си и всеки според пътя си и задачите си в този живот.

 

Имаше един интересен случай. Един от учениците от Школата беше заболял и след прегледи лекарите бяха казали, че имал остър апандисит и че трябва да го оперират, защото е бил гноен и щял да се пукне и след това да почине. Това означава, че трябва да го подложат на операция, а тогава тези коремни операции не бяха безобидни, особено когато се пукне гноен апендицит. Тогава нямаше лекарства срещу инфекцията както сега са антибиотиците. Накрая болният приятел казал: „Не, няма да се оперирам, Учителят ще ме излекува". Ето ние сме в клас, в петък и точно по това време братът в бараката от силните болки припаднал и целият посинял. Това е между 5 и 6 часа сутринта, когато всички сме в клас. Точно по това време Учителят изведнъж спря да говори, загледа се в една точка високо над аудиторията, спря, даде знак, че трябва да излезе и бързо напусна салона, Някой веднага тръгнаха след него, а той по стъпалата се качи в Горницата, взе една чаша и почти тичешком се отправи към бараката на болния. Когато той влезна вътре беше придружен от няколко приятели, то Учителят му отвори устата, наля в нея нещо, което е носел в чашата и го оставал. Придружаващите Учителя бяха Борис Николов и Георги Радев и той ги остави да дежурят при него. След малко болният след като изпил течността почувствал, че е изпил нещо много горещо, което го е парело и след това заспал. Непрекъснато дежурните са сменявали дрехите му понеже той непрекъснато се потял през време на сън и на сутринта отворил очи и се събудил. Болките в корема изчезнали. На следващият ден той е вече почти здрав, но още слаб, отива при Учителя, за да благодари. Учителят му казва: „Вече два пъти ти спасявам живота и ти още не се оправяш. Да знаеш, че това е последният ти път. Други път ако направиш също грешка заминаваш от този свят. А знаеш ли колко трудно бе да те пуснат от горе, за да слезеш на земята и още по-трудно бе да дойдеш на Изгрева. Затова внимавай, защото с голяма цена си откупен както от небето, така и от земята". Братът навел глава, а онези около него слушат и знаят, че той винаги правеше това, което си иска - беше вироглав и буен, но иначе понякога беше добряк и услужлив. Ето ви един обикновен пример за онези, които, за да си решат задачата прибягваха до помощта на Учителя, но важното е след това как ще използват живота си, за да се отблагодарят за спасението си.

 

Та веднъж на поляната на Изгрева, където играем Паневритмия в разговор Учителят каза на всички. Това не остана нечуто и никой не си направи оглушки, но дали се записа от всички, дали се запомни, как се изпълни аз не мога да кажа. Но що се отнася до мен аз ще ви кажа точно какво изрече. „Аз всички ще ви затворя тук, ще ви заключа тук и докато не свършите работата си няма да ви пусна, но за да не ви огранича ще ви оставя ключа, с който сами да си отворите, че когато свършите работата си, за която сте дошли на земята отново да дойдете при мене." Някои смътно от нас долавяха каква ни е работата на всеки един по отделно. Хващахме затрудненията си като задачи макар че не винаги знаехме коя е задачата ни във всеки един конкретен момент. Противоречията ги приемахме като спънки в пътя си и препятствия непреодолими. Но що се отнасяше кой каква работа има да свърши беше много неопределено за нас, защото всеки смяташе, че върши своята си работа и част от общата работа на Изгрева. А каква работа вършехме тогава при Учителя? Ние бяхме слушатели, а той се грижеше за всичко. Та дори ние много трудно се грижехме за прехраната си и пак благодарение на него имахме насъщния си хляб като всеки един от нас работеше според силите си и умението си, чрез някаква избрана от него професия. Тази работа на всеки един от нас дето никой не знаеше каква е тя, защото тя беше вътре у нас, неопределена и трудно човек се определяше в пътя. И тази работа бе един много голям камък за препъване. А що се отнася до ключа, който Учителят ни остави това бе Словото. Само онзи, който го приложи в живота си може да разреши задачата на своят път и да свърши работата си, за която е дошъл и по този начин да отключи вратата и да мине в пътя на ученичеството. Ето това е важното - да тръгнеш по пътя на ученика.

 

Аз съм пред Учителя на разговор.

 

„Представи си един голям кюнец с вода, който се излива в много други по-малки кюнци. Водата, която минава през първия кюнец, за да отиде да се излее в другите кюнци изменя ли се. Не, тя остава все същата. Значи все същата вода във всичките кюнци присъствува. А нареждането на кюнците това са отношения. Ако чешмата се дигне по-нагоре други кюнци и тръби ще дойдат на мястото на първата тръба. Ако тя слезе по-надолу първия ще стане последен, това са само отношения. В тебе винаги трябва да има една вътрешна радост, то е Божественото, тя е връзката, която трябва да пазиш, а останалото са съотношения. Ученикът трябва да изучава съотношенията, за да се ориентира в истинският вътрешен път."