Jump to content

124. БОЖЕСТВЕНИЯТ ОГЪН


Recommended Posts

124. БОЖЕСТВЕНИЯТ ОГЪН

Споменах не еднократно, че в Школата на Учителя имаше външни методи, които бяха предназначени за онези, които посещаваха Школата и сяха в Младежкия окултен клас както и онези, които бяха в Общия окултен клас. Те всички носеха името ученици. Вие сега вече разбирате, че думата ученик има съвсем друго значение и че едва ли в Школата на Учителя да е имало един ученик в онзи смисъл, който го разбираше Учителя и смисъла, който влагаше в това име. Спомням си, че в един разговор с него с голямо огорчение пред група приятели каза: „Ако имах десет истински ученика бих преобърнал Света". Ние се свихме, сгушихме се от такова определение, защото беше казано с такъв тон, който изключваше възможността онези, които бяха около него и го слушаха да попаднат в тази десетки. След като ни изгледа помълча и каза с огорчение: „Е, ех, ако имах само един ученик щях да разора света на угар, след това да го изора втори път и да посадя в него семената на Словото Божие" и замълча. Настъпи мълчание, което се предаде и на нас и навлезнахме в един свят на безпределна тишина и необятна Вселена, където преобладаваше необятността и безпределността. Усетихме наяве какво означава безпределност на времето и необятност на пространството, всичко това се включваше в атрибутите на Божествения Дух, който бе тук в тялото му както тук бе и Христовия Дух, Който се изявяваше като Миров Учител, Защото само Божествения Дух може да бъде Учител, когато се изяви като Принцип, на Силите, които определят времето и Силите, които очертават пространството, в които се проявява Духа. Ние се бяхме сгушили от начало и не се чувствувахме ученици и като че ли бяхме вън от времето и пространството, в което оперираше Духа на Учителя. Но постепенно това състояние се пренесе върху нас, то заработи у нас и се включихме и ние и по време, и по пространство и се озовахме и се видяхме, че бяхме някаква една милионна част от мига на това проявление. И тогава разбрахме, че не сме и не можехме да бъде ученици в онзи смисъл, в който разглеждаше нещата Учителя. Не се обезхрабрихме, но в нас се вля един подтик за работа върху себе си. Излезнахме от тази опитност не обезсърчени, а напротив, с един подтик. После това изказване на Учителя се преразказваше и препредаваше, но онези, които го преразказваха искаха да покажат, че онези, които смятаха, че са нещо на Изгрева, че изобщо не са ученици в никакъв случай. И това имаше повече като упрек и ирония както и една категоричност, че тук на Изгрева няма ученици. Има Учител, но няма ученици. Да, може би беше така. Но онези, които слушаха бяха там и изживяха безпределността на пространството и изживяха вечността на времето и имаха съвсем друго становище и разбиране за ученичеството и тези упреци вече не се отнасяха за нас. Но че нямаше ученици на Изгрева в това също съм сигурна и строго определена. Имаше малцина, които желаеха да учат, а това не беше малко, защото Учителят го приемаше като голямо постижение за нас.

 

Един интересен случай от живота ни на Рила на седемте рилски езера. Братството се е разположило по склоновете на второто езеро, палатките са опънати и братския живот тече по начина, по който години наред е текъл. Учителят седи на стол пред палатката си и около него няколко сестри. По едно време Учителят става от стола, лицето му е много сериозно и тръгва полека надолу от стъпалата, които водеха от неговата палатка към второто езеро. Тръгвайки той се обърнал с поглед към сестрите, говорещ, че те трябва да не го следват. Като слязал долу, седнал на един голям камък до второто езеро, така че до него е имало място, където може да седне и някой друг когото Учителят би поканил да седне до него. По това време от горе сестрите са застанали и втренчено гледат към езерото и наблюдават и чакат да се случи нещо. Ето от долу излиза от първото езеро и полека приближава една жена. Тя минава през моста, после полека се запътва между камъните и тръгва към него. Тя се доближава до него, сяда на камъка и казала: „И аз да ми се отвори време и място та да седна един път до вас. Да знаете колко дълго време се молих на Господа да ми се даде такъв случай, че да отида при Него, та да му благодаря за доброто, което винаги ми прави". Учителят седи, слуша сериозен и пита: „Сестрата къде се е запътила?" „Ами отивам за Рилския манастир, за да запаля една свещ там в олтара на църквата, защото в последно време всички молитви, които отправям към Господа се приемат от Него и аз все получавам помощ, та за помощта рекох да запаля една свещ на Господа". Учителят седи и казва: „Е, рекох, ти вече запали тази свещ". Жената се обръща към него, поглежда го, очите й се отварят, тя вижда Учителят целият в светлина като слънце, пада на колене пред него и извиква: „Господ мой и Бог мой" и започва да целува ръце. Учителят я изчакал и след малко казал: „Не знаеш ли какво е казано, че на мен целуваш ръце? Бог е Дух и тия които Му се кланят в Дух и Истина да Му се кланят". Жената става, сълзи текат от очите й, благодари и леко с благоговение се отдръпва в страни, Учителят става от местото си, приближава се към една сестра и казва: „Рекох, почерпете жената с чай и я нагостете, защото дълъг път я чака". Сестрата я подканя, донася чай, сладкиши, започва се разговор и жената дето е тръгнала на поклонение пред Господа разправя целият проведен разговор с Учителя. А пък онази сестра дето поднесе чая и бисквитите беше моя милост.

 

Та пътищата на хората и на човеците са различни. Ето защо Учителят веднъж ми каза: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". Аз стоях зашеметена: „Защо, Учителю". „Защото така искам" беше неговият отговор. И не разбрах защо. И не можах да разбера нищо от това негово изказване. Съвсем нищо. Не се срамувам. Но изчаквах да разбера какво означаваше всичко това и как ще се прояви наяве това изказване на Учителя. Знаех от опит, че всяко негово изказване е строго определено по време и пространство, но за кое време се отнасяше и за къде - не се знаеше. Трябваше да се чака и да се наблюдава. Ето изминаха тридесет години от заминаването на Учителя от този свят. Сега аз го преживявам вътрешно вкарването на сила в Царството Божие. Това вкарване за мен е реално, но преминаването и вкарването на сила е преминаване през жив огън. През вътрешен огън, в който всичко изгаря, гори и в горенето аз се чистих, то е болезнено, защото се преминава през страдания и чрез мъчнотии. Страданието обхвана чувствения свят, а мъчнотиите - умствения свят. Едното дава храна за душата, а другото укрепва духа. Но за вас това са думи, а за мен не са думи, а жив огън, който гори непрекъснато, ден и нощ, години наред. Тук разбрах какво значи, че Словото на Бога е огън, който пояжда и че нашият огън на Словото е огън, който пояжда. Затова влизането насила в Царството Божие е минаването през огън - страдание и мъчнотии. Чак когато човек влезе в този път ще разбере защо Божият огън е една необходимост за човека - да се изчисти от вътре, да се прочисти, да се избели от вътре и да стане бял с избелени одежди от светлина. Но аз като минавам през този огън не съм се избелила, да не смятате, че съм приключила със своят път? Напротив, сега го почвам, в началото съм щом се запали огнището на огъня в мен - гори, гори и ден и нощ огън, който не тлее, а гори и изгаря. И много трудно, и много усилия и колко мъки и сила ти е необходима, за да превъзмогнеш всичко това и да се справиш със задачата си, с основната си задача, за която си дошла на земята, за да я разрешиш.

 

Имах такава опитност на ул. „Опълченска" 66. Учителят ме извиква десет дни под ред. Извиква ме, аз пристигам, представям се на някоя от сестрите, която трябва да предаде на Учителя за моето пристигане, но той не ме приема. Предава, че има работа в момента. През това време влизат и излизат при него приятели, той се занимава с много неща, но мен не ме приема, за мене няма определено време, няма час и няма обстоятелства, които да ме срещнат с Учителя, т.е. няма условия нито в него, нито в мен, нито условия наоколо. И понеже неговите условия са винаги определени от Духа, а Духът Божий е тук, но той не може да се прояви чрез него в мен, защото аз вътре в себе си нямам условия, в мене нещо не е готово и затова не мога да се срещна с Учителя. А Учителят е тук пред мене на пет-десет метра, среща се, разговаря с този, с онзи, движи се около мен, а аз седя на пейката и чакам. Минават, заминавам покрай мен приятели, спират се, поприказват с мен, свършват си работата, за която са дошли при Учителя и си тръгват. Те знаят за какво са дошли при Учителя. Ами аз за какво съм дошла? Аз не зная. Аз чакам Учителя да ме приеме. Чакам до обяд. Дойде обед - Учителят не ме приема. Аз отивам при него и му казвам: „Учителю, аз ще си отида". Той ме погледне безучастно и каже съвсем безразлично: „Рекох, елате по обед". Отида по обед, седнем долу в трапезарията, около Учителят има хора, обядват, приказват това-онова и той е любезен с всички. Свърши обеда, станат, разотидат се, а аз чакам отвън в двора до седемнадесет часа. Учителят не ме приема. Накрая отида да му целуна ръка. Той е безразличен към мене. „Елате утре." „Сутринта ли?" „Сутринта." На другия ден сутринта съм там и отново чакам. Повтаря се съвсем същото от предния ден - той не ме приема. Така цели дни се повтаря едно и също без никаква разлика. Всички виждах, че Учителят не ме приема за радост на някои, които ги виждам, че сияят и се радват, че аз съм отхвърлена от Учителя, а пък други ме гледат със съчувствие, а пък трети с безразличие минават покрай мен. Но онези, които са се пекли на този огън знаят, че аз сега съм сложена на изпит, че ме пекат от вътре, че ме пекат от вън и че Учителят иска накрая да изкара нещо от мен. Нали грънчаря взима глината и на своето колело дава формата на някой глинен съд, после го пече на слънце, че после го боядисва, че после го пече в пещта да се изпече и накрая го гланцира и отново го пече. Така се пекат грънците и Учителят често е давал този пример, че ученика също минава през тези етапи. А сега какво ли правеше Учителя с мен не знаех, но усещах, че ме печеха и от вътре и от вън, а какво щеше да излезе, не знаех. Аз бях сложена в пещта и трябваше да мине времето и да ме извадят от пещта. Печеха ме, изпичаха ме, но не знаех кога ще ме извадят от там. И чак на десетия ден бях извадена от тази пещ, грънчаря ме извади, аз лъщях на слънцето и накрая Учителят ме прие на разговор. Та Божественият огън е огън, който от вътре човека гори и непрекъснато изгаря. Той е вечен, жив огън. Чрез него човек придобива чистотата си, само чрез чистота човек може да се добере до вътрешната духовна светлина на живота.

 

Аз съм на разговор пред Учителя.

 

„Като постоянствуваш ще подобриш кармата си." „Учителю, ще дойдат ли за мене по-добри условия?" „Ще дойдат." „Скоро ли?" „Скоро скоро.

 

До китката кожата на ръката ти е променена. Това показва, че умствено и астрално си се подобрила. До лакътя кожата ти е груба - физически още си груба. Там трябва да работиш. Животинското с това се характеризира, че то мисли само за ядене. Някога ти си била много груба: била си слугините и им си се карала." „Учителю, аз вече груба няма да бъда." „То човек и много мек не трябва да бъде. Кога един Учител обича ученика си? Когато като посети градината на ученика види, че той в негово отсъствие е разкопал лехите прекопал зеленчуците, полял лука, премел с метлата къщата си, всичко турнал на ред. Тогава Учителят ще каже: „Този ученик е работил". И всякога когато мине ще каже: „Аз трябва да се отбия при този ученик". И ще се отбие Ще му дойде на гости. Божествения Дух идва периодически и посещава човешката душа, която човек е приготвил и предоставил да разцъфне и да очаква своят Възлюбен - Божествения Дух."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...