Jump to content

146. ИЖДИВЯВАНЕТО НА БОЖЕСТВЕНАТА ЕНЕРГИЯ


Recommended Posts

146. ИЖДИВЯВАНЕТО НА БОЖЕСТВЕНАТА ЕНЕРГИЯ

Онзи, който попадне от начало в Школата ще се учуди на много неща непонятни за възприемане и обяснение. Школата бе място за учение и обучение. Учениците получаваха задачи за разрешение като имаха на разположение Словото на Учителя за своя теоретична подготовка. Понякога човек така затъваше до гуша в своята задача, че не му оставаше време да диша, а камо ли да чете и да се рови, за да види къде се вписва неговия случай, в кои закони или принципи дадени от Учителя. Тогава там беше Учителя и онзи със задачата отиваше при него за съвет и за помощ. Това се отнася за онези, които работеха, които не криеха нищо от Учителя и търсеха неговия съвет как да си решат задачата. А това означава, че ти си вътрешно приел Учителя като такъв и Божественото начало е това, което трябва да му се подчиниш. Само при такива случаи имаше правилен обмен между онзи, който отиваше при Учителя и хлопаше на врата му. Това бяха единици. В повечето случаи всеки знаеше, че тук е Учителя, но всеки беше свободен да си направи свой собствен опит, да си направи своята магария, та да се види магарешката му работа пред всички. Защото накрая магарето ще изреве та да го чуят всички, че голяма магария е станала. В такива магарешки случаи ние гледахме и се питахме що за магаре е това тук и защо това същество Учителят го държи на Изгрева, а не го прогони. Та какви ли не глупости, своеволия колкото си искаш имаше и когато си поискаш те изведнъж изкачаха. Беше срамно и болно да се гледат такива неща. Но останалите мълчахме и траехме и чакахме какво ще каже Учителя по този въпрос. А той оставяше учениците да правят каквото си искат и да си изживеят нещата така, както са вложени у тях и подредени в тях, за да могат да излезнат от тях, да се проявят и да се видят отвън очебийно. Отвътре не се виждаха, а само се усещаха. Но като излезеха навън те се виждаха и беше нещо съвсем друго. Не можеше никой да отрече, че тази негова постъпка, деяние, произшествие не е негова. Беше негова отвътре, роди го и след това то излезна отвън и зареве и му се чуе гласа. Следващият етап бе етап на оглеждане и преценяване на случката от всички и от самият него. Ако решеше да се коригира трябваше да почне от там, където бе стигнал и спрял. В този случай всеки виждаше безпомощността и безнадеждността на положението, в което бе изпаднал и на онова, което се бе проявило. И ако искаше да се поправи отиваше и се изповядваше пред Учителя, признаваше си грешката или ако не я виждаше, то той му я казваше. Учителят слизаше до неговият уровен и от това място започваше да внася подтик постепенно без да се усети онзи, комуто трябваше да се помогне и който бе дошъл при нозете на Учителя с примирение и вече с послушание. Тук го беше довела неговата опитност и неговото падение надолу в бездната. Учителят оставяше всеки да почне от там където е стигнал и всеки да се развива без скокове, и всеки да върви и да расте естествено. Той се намесваше в случаите, за да култивира у него онзи подтик около който се развиваха кълновете на някоя добродетел. Наблюдавала съм множество случаи, когато той се приближаваше и се снишаваше до онова стъпало на ученика, на което той бе застанал, подаваше му ръка и го подпомагаше да направи първата стъпка. А усилието беше от ученика. Може спокойно да се каже, че всички опитности, които ви разказвах се отнасят именно до този момент. Божественото не може да слезе с единицата, с голямото, а слиза с малките величини, с множеството от дребни, мънички величини и от там тръгва. За теб, който си паднал в бездната е важно да се хванеш за онова малкото, което може да те възкачи по стъпалата на спасението. Онова, което долу в човешкия живот на земята е сбор от добродетели, горе в духовния свят и в Божествения свят е единица и една Добродетел. Това е духовен закон, който ние не схващахме и не разбирахме, макар че Учителят още в първите години ни го каза. Човек се въздига и расте с малките величини. А Божественото слиза върху човека с малките подтици на духовното му пробуждане, така както горе на небето слънцето е огнено кълбо, а долу то изпраща лъч и ако го прекараме този слънчев лъч през призма той се разцепва на седем цвята, заема цветовете на небесната дъга. Затова Учителят когато се приближаваше при някой то той отиваше до неговият уровен и започваше с онова, с което онзи приятел имаше и разполагаше. Иначе другото бе насилие. Учителят веднъж при един такъв случай каза: „Аз като полея едно цвете, то като видят другите, то и те идват, за да го полеят". В това се заключаваше силата на малкия подтик вложен в човешката душа. Той трябваше да покълне като засято семе и в този процес се обединяваха и другите сили вложени в човешкото естество, задействуваха се в този общ център и от подтика покълваше стремеж, а от стремежа - действия и от него се задействуваше волята на човека, за да реализира и най-малката вложена в себе си добродетел. За вас това са думи, но за мен и за останалите, които ги изживявахме това беше процес на възраждане на човешкия дух. За вас са думи, но за нас бяха вложени дела в нашият живот, за нас бяха живот изживян и извървян в Школата. Само ако Словото влезе във вас, в душите и ви задвижи тогава ще можете да изживеете всички тези неща, през които ние минахме.

 

Бяхме официално се събрали и живеехме заедно с Борис Николов под един покрив и в един дом. Бяхме се оженили - тази дума не ми харесва. По-правилно е това, че бяхме се бракосъчетали. Учителят веднъж каза: „Онези, които се обичат са вече оженени в Божествения свят. Онези, които се оженват на земята без обич вършат най-голямото престъпление към Божествения свят". Та въпросът за женитбата бе много важен въпрос и за нас по времето на Школата, така и за вас и за онези, които ще дойдат след вас. Ще намерите разрешение на въпросите, които ви интересуват само в Словото на Учителя и там е решението на онези задачи от личния ви живот. Там е ключът на знанието, което ще ви отключи вратите на вътрешното прозрение у вас.

 

Бяхме женени, но родителите на Борис и роднините му бяха срещу този брак. Смятаха ме за натрапница на Борис. А майка ми също не искаше да се оженя за Борис - не го желаеше, не го искаше и не позволяваше да се оженя за занаятчия. Борис бе напуснал факултета и стана мозайкаджия. Моят брак с Борис майка ми го смяташе за свой личен провал в живота си. А пък родителите на Борис смятаха брака на сина си за мен като най-голямото нещастие, което можеше да сполети човек на земята. А пък Цанка - рождената му сестра, раздухваше някои изказвания на Учителя за мен, че Небето е било против този брак и че на един принц не му е позволено да взима жена от народа. Значи принцът е Борис, а пък аз съм Пепеляшката. Как го е казал Учителя това аз не зная и не съм била там. Но в думите на Учителя не се съмнявам стига да са предадени вярно и да не са изопачени. А единственият свидетел беше Цанка. Винаги се питах дали това е истината на моят живот. А мен лично Учителят ме изпрати при Борис, това аз чух и го видях със собствените си очи. Също и нееднократно Борис беше ми казвал, че Учителят пред всички му казал: „Мария на теб я поверявам". Тогава къде е загадката? Ще я чуете след малко. Оженихме се и Борис ме бе поканил да отидем на гости в Габрово при родителите му, за да ме видят и да ме огледат така както се оглежда млада булка или така както се оглежда, когато се купува крава на пазара. Сравнението не е случайно. Отидох при Учителя и споделих с него всичко. Каза ми: „Не ти трябва, защото ще те критикуват". Аз се върнах у дома, много умувах, нали трябва да видя свекъра и свекървата пък и няма какво да се плаша от оглеждане. Аз бях хубава и така бях построена, че не можех да се срамувам от някакъв да кажем недостатък в тялото си. Напротив, можех само да се гордея с него. Но ето аз не послушах Учителя и отидох с Борис в Габрово. Посрещнаха ни като че ли не бяхме младоженци, а добитък събран за разплод на рода им. Оглеждаха ме като добиче, което се преценява дали може да се загони при бик, дали може да се отели и колко мляко ще дава. Такъв беше пътят ми, че не отелих теле на рода им, нито пък им давах мляко. От брака нямахме деца. Всичко, което беше у мен аз го жертвах за Борис в разстояние на 50 години. А това беше нещо повече от саможертва. На втория ден в Габрово при гостуването ни сестрата на Борис -Цанка, направи скандал с него. Бяхме решили да отидем на екскурзия на балкана, но вместо това си тръгнахме обратно след една разправия. По пътя във влака обратно за София аз се простудих. Върнах се болна, едвам стоях на крака. Разбрах, че не мога да се справя сама, а пък Борис беше така устроен все едно, че не се отнася нито за него, нито за онези около него. Научих се, че Учителят се е върнал на Изгрева и помолих една сестра да ме подкрепи, изправих се, вдигнах очи и видях Учителя как минава на 50 метра от мен. Нямах сили да тръгна, нямах сили да извикам, а само мислено се съсредоточих към него и го помолих за помощ. Той, вървейки леко се обърна към мен, погледна ме и си продължи пътя към стаята. Аз разбрах, че Учителят вече е уведомен за състоянието ми и лека-полека се върнах в стаята и легнах на кревата. На следващия ден Учителят дойде при мене на гости да се уведоми за състоянието ми. През същата нощ аз получих облекчение -това беше помощта му. Аз съм в кревата и лежа, а Учителят седи на стол и разговаряме, но за други неща, а не за това - за моето пътуване до Габрово. След десетина минути той си отиде. Аз бях наказана за непослушанието си и боледувах дълго като млада булка и накрая оздравях. А за моето непослуша-ние там в Габрово се провали екскурзията, стана голям скандал, развихриха се човешки страсти на омраза и бях отхвърлена и отречена като тяхна снаха. Накрая тези развихрили се сили ме удариха, настигнаха ме по влака и така аз се разболях. Трябваше да платя за иждивяването на Божествената енергия, за непослушанието към Учителя особено ако ученикът не се е вслушал в съвета на Учителя, защото окултният закон не подминава и не прощава, защото Божествената енергия е много скъпа, ценна и Бог единствено се грижи за нея да отива там където е нужно и необходимо. Небето се грижи за правилното иждивяване и правилното съхраняване на тази енергия. Небето за времето и за човешкото време не се грижи толкова, защото времето за него е безконечно и безкрайно. Единствено, което Бог се грижи да съхрани и да запази и да вложи там където една идея трябва да се реализира това е Божествената енергия. Има една формула от Учителя - „Бог не е в Слово, а в Сила".

 

Имаше една сестра, чийто син по време на войната бе заминал на фронта и дълго време не бе получавала писмо от него. Като всяка майка тя бе разтревожена и уплашена и накрая тръгна да търси Учителя на Изгрева. Той по това време беше на екскурзия в Симеоново. Сестрата пристига там и разказа, че синът й е на фронта и че няма никаква вест от него. Попита Учителя сина й жив ли е? Учителят се наведе към земята и започна да чертае с една пръчка една окръжност и да пише нещо в нея. След малко вдигна глава и каза: „Отивай в София. Като си отидеш у дома твоят син ще бъде там". Сестрата е разтревожена, уплашена, разплакана, целува ръка на Учителя и бърже, бърже се запътва към София. Отива си у дома и какво да види: синът й се върнал жив, здрав и целеничък.

 

Само онзи, който е свързан с Небето може да получи чрез него необходимата помощ. Тя идва и се втича у човека само ако има предварително създадена връзка между човека и Бога, тази връзка се създава от вярата и по нея става духовното съединение между човека и Невидимия свят и само по нея се втича и върви Божествената енергия към онзи, който има нужда от нея. Има един стих от Писанието: „На ранина ще те видя, Господи". На ранина човешката душа може да направи общение с Бога.

 

Разказваше същата сестра, че нейния син тръгнал и заминал в Италия на някаква екскурзия и дълго време не се обаждал. Отново отива при Учителя и го запитва какво става с нейния син, да не би да му се е случило нещо, че няма никаква вест от него. Учителят вдигнал глава, загледал се в пространството, мълчал дълго време, накрая свел глава към нея, погледнал я и казал: „Нищо му няма. Момчето ти е добре и трън няма да го убоде, ще се върне жив и здрав". Минават десетина дена и в един ден тревожен за майката на вратата се чука и влиза завърналият се син. Майката плаче от радост и го прегръща, че синът й се е върнал жив и здрав. А пък той за утеха казва: „Какво си заплакала, не бой се. Дори с трън не се убодох". Той без да иска повтаря думите на Учителя, сестрата трепва, усмихва се и мислено изказва благодарност към Учителя: „Не нам Господи, а на Твоето име въздай слава". Ето това е един стих от Писанието, където човек е разрешил правилно задачата си и когато е направил общение с Бога, и когато е получил закрила от него той може правилно да оцени и да каже, че не на него, а на Онзи, Който с десницата го е окрилял в бедата, само тази десница е свещена и славата принадлежи на Нея.

 

Аз съм на разговор при Учителя.

 

„Учителю, трябва ли човек да има желание или пък да се отрече от тях?" „Има три вида желания: на настроението, на разумността и на Любовта. Желанията на настроенията са за човека и с тях и без тях е все едно. Колкото ще ти донесат радост, толкова и скръб. Ако нямаш билет за университета добре е да отидеш в театъра. Ако нямаш билет за Божественото то отиди в университета. Но ако имаш и трите ще предпочетеш последният - да отидеш в университета и да учиш. Ще дадеш на другите двата билета - туй е жертва, а жертвата е нещо велико." „Но ако аз нямам билети?" „Ти имаш Божествен билет. Щом дойде настроението един глас ти каже: „Марийке, не правиш добре". Воините ги събуждат с тръби, за да идат на работа, а други ги събужда един сън и той отива също на работа. Някъде човек трябва да бъде положителен. Вчера като се връщахме от Витоша видяхме едно момченце, което караше колата си с тухли и четеше. И ти трябва да караш колата си и да четеш.

 

В Невидимия свят има един закон: всяко добро желание се благославя. Великите духове помагат. Те са толкова оптимисти. Ти пропадаш, а те ти кажат: „Няма нищо" и в края на краищата видиш от всичките тия противоречия излезло нещо много хубаво. Какво значи да проявиш характер? Например, кажат ти, че след като си вземеш изпита, след два дена ще умреш. Но ти пак отиваш, за да си издържиш изпита. Няма да кажеш: „Щом ще умра, няма защо да се мъча, за да държа изпита". То ти е определено в програмата да го минеш на земята. Не е важно дали ще живееш след това или ще умреш, важно е да си изпълниш програмата за това, за което си слезнала на земята в този живот. Важно е да си ученик в Школата и да си взимаш изпитите редовно пред своят Учител."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...