232. СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ И „ПАРАХОДА" НА СТЕНОГРАфКИТЕ

[RPX]

232. СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ И „ПАРАХОДА" НА СТЕНОГРАфКИТЕ

На Изгревът беше направена една барака за стенографките като в самото начало там спяха трите млади жени в една стая като всяка една от тях имаше една малка масичка, стол, шкафче и едно легло. Всичко това трябваше да се разположи в една барака 4x5 метра. Как издържаха тези млади жени сложени в едно такова помещение, когато всяка една от тях беше строго представляваща индивидуалност. Паша Теодорова, Савка Керемидчиева и Елена Андреева прекараха там много години, но след като се минаха годините и след като Братството стана по-заможно успяха да сковат допълнителни бараки и те бяха разместени допълнително. Така че те се разшириха. Но отначало това съжителство в една барака предполагаше изключително ограничение на трите и те преминаха през много изпити. Не беше им лесно. Тази барака се наричаше „парахода" по идея на Паша, защото имаше някаква прилика и особено когато някоя от тях лежеше на леглото си и с очите си гледаше нагоре към тавана прозорците бяха така направени, че приличаха на каютите на големите параходи. А освен това Учителят често споменаваше, че ние тук, жителите на земята се намираме на един параход наречен планетата Земя и се возим с тази планета в пространството без да плащаме пари, возим се по Божието благословение. Та в преносен и символичен смисъл този „параход" подслоняваше трите стенографки и ги возеше през Изгрева на Школата към брегът и към онзи ден когато ще слезнат на отсрещния бряг където ще бъде Великият ден на живота - срещата на човека с Бога.

 

В „парахода" Учителят често отиваше и ги навестяваше, говореше с тях, насърчаваше ги и им помагаше. Той се грижеше за тях и бдеше зорко върху тях - та това бяха неговите стенографки. Тогава за нас те бяха обикновени млади момичета, такива каквито и ние бяхме. Около Учителят имаше заслужили братя и сестри, които смятаха, че те вършат кой знае каква голяма работа за Учителя и за Бога. Но всичко онова, за което те се грижеха и се раздвижваха след заминаването на Учителя и навлизането в една друга историческа епоха, всичко онова, за което те толкова много държаха взе, че изчезна и стопи и помен нямаше от тяхната грижовност за неща и вещи, които изчезнаха яко дим. Минаха тридесет години от тогава, салона бе разрушен, Изгрева се иззе, унищожиха се много неща и Изгревът бе заличен от лицето на земята. Вече го няма, няма я историята, няма Изгрева, няма нищо и на онова селище днес израснаха и бяха построени други сгради, други дворци от една друга епоха.

 

Литературата, беседите на Учителя след един голям обиск през 1957 г. се прибраха от властите, претопиха се в една книжна фабрика като едновременно бяха прибрани много книги от домовете на приятелите в София и в провинцията. Властта се стремеше да унищожи всичко и да не остане нищо на яве от Учителя. Имаше сили, които искаха да унищожат Словото на Учителя. Онзи труд, който положиха стенографките остана да живее като напечатано Слово. Ето защо Учителят се грижеше тогава по негово време за тях и те бяха под особеното му внимание и наблюдение. Ние, останалите не ревнувахме, защото всяка знаехме какво означава този непосилен труд да се стенографира, когато другите в салона само слушаха или се ослушваха или се оглеждаха насам-натам. Да се дешифрира стенографирания материал, когато другите едва ли поглеждаха в тетрадките онова, което сами бяха записали беше един огромен труд. Да се проверяват трите тетрадки, стенограмите от трите стенографки, след това от тях да се прави една дешифрирана беседа беше един огромен труд като всяка една от стенографки-те влагаше своят дан и постепенно беседите бяха дешифрирани. След това те биваха предавани на Паша Теодорова, която от своя страна правеше нова редакция и така получената беседа се предаваше за печат. А това бе колосален труд и аз се чудя как тя издържа на това непосилно бреме. Тя, Паша бе най-работливата, а Савка мързелуваше както и Елена понякога също мързелуваше, но когато я накарваха и пришпорваха тя работеше. Савка се увлече по други неща, нея я обожествяваха приятелите за близостта, която имаше с Учителя, която я допусна до себе си, а пък Елена се увлече в своят любовен и драматичен роман с Любомир Лулчев. Така че само Паша успя да издържи до края. Савка си замина от този свят през май 1945 г., остана Елена Андреева, която бе впрегната от Борис Николов за една огромна работа и тя успя да дешифрира в разстояние на десет години всички останали не-дешифрирани беседи, те бяха напечатани на пишеща машина в четири екземпляра и така останаха неиздадени и нередактирани, така както ги бе оставил Учителя. Та по тях ще съдите след време за оригиналността на езика на Учителя, както това се вижда от неговите първи беседи „Сила и живот" от I, до V том включително, които томове бяха издадени по стенографски бележки без редакторска намеса. Та Учителят не случайно се грижеше за стенографките като накрая техния труд остана за следващите поколения българи. Тяхната работа беше дело за Бога в преносен и абсолютен случай. Това беше саможертва от начало до край. Всеки през време на Школата работеше за себе си, разрешаваше личните си задачи, разрешаваше съдбата си и кармичните си развръзки. Всички тези хора си заминаха от този свят и не оставиха нищо като някои от тях може би оставиха спомени за Школата. Но те трите стенографки към всичко това, което споменахме по-горе дадоха своя труд за Бога и той остана като такъв и сега накрая на живота си след тридесет години след Учителя в това съм категорична. Тяхната работа бе работа за Бога, за Учителя, за Бялото Братство.

 

По един такъв повод след честото посещение на Учителя в „парахода" аз споделям с него, че те, стенографките имат правилно отношение към него и към Словото му. Учителят се спря, погледна към мене, погледна над мен, погледа му се спря на един метър над главата ми, загледа се в нещо и каза: „Е, да, говоря аз, говоря аз, но всичко тече през стените на „парахода" навън в морето и отива за храна за рибите". Аз го погледнах изумено. После видях цялото си несъвършенство да приемем една частица от онова Слово, което изтичаше от него като извор непрекъснато. Ние не можехме да го вместим в себе си. Ето те, стенографките записваха, дешифрираха и други отпечатваха това Слово. Колко от него оставаше у тях? Затова един път той им каза строго: „На всички е позволено да се оправдават, че не са чули, не са знаели и не са видели. Но само на вас трите, които сте пред мен няма да ви се опрости ако не приложите това, което съм говорим досега. И бяхте, и чухте и записвахте - ще ви държим отговорни ако не го приложите". Това беше строг упрек. Не само упрек, но и категорично решение на Учителя към поста, който заемаха стенографките. А този пост бе даден за работа, за посвещение към Бога и означаваше работа и голяма отговорност.

 

Веднъж отивам при Учителя, една от стенографките четеше дешифрираната му беседа, която беше редактирана от нея. Сещате се, че това беше Паша. Тя продължи да чете. Аз стоях до стената и слушах. Наблюдавах и нея, и Учителя. А той мълчеше. Беше строг и мълчеше. Тя приключи с четенето. Запита Учителя има ли нещо да добави. Учителят мълчеше и беше строг. Той й кимна с глава да си върви. Аз останах при него, а Учителят беше мълчалив, строг и недоволен от беседата, която му бе прочетена от Паша. Тази беседа излезе от печат. Аз взех отпечатаната книжка и проверих текста с моите записки. Сравнявах я с моите записки. Аз също бях стенографка, но не се бях включила в групата на трите стенографки поради съвсем други съображения. Ревността помежду ни беше толкова голяма, че едвам се справяхме и при това отдалечено съжителство между мен и трите стенографки. А какво щеше да стане ако се бях включила и аз? Няколко пъти подхвърлях идеята на Учителя, но той веднъж ми каза: „Нали си водиш бележки?", а това ми подсказа, че моята работа бе друга и че аз можех да си водя бележки и да си ги чета за моя собствена нужда така както и стана. Така че аз можех да проверя и да сравня с онова, което излезе от печат с моите записки на стенограма от моите тетрадки. Така сравних беседата и се оказа, че има разлики. И тези разлики не бяха малки. Чак тогава разбрах защо Учителят мълчеше. Беше недоволен от редакцията на Паша и от промените, които тя беше сложила в нейната редакция, И това недоволство той го изразяваше с мълчание и строгост. Ако беше възразил на Паша и бе я упрекнал, че променя Словото всичко това щеше да се стовари върху нея, да я изведе от релсите, от един начин на работа и бях съвсем сигурна, че нямаше да може да продължи да работи. Щеше да се спъне. В нея личният елемент беше на преден план и не се ли задоволяваше той, тя не можеше да работи. Ако Учителят я беше спрял с упреци тя нямаше да може да работи. И да искаше да работи личният елемент щеше да я спре, да я спъне и отхвърли от тази работа. В това бях сигурна. Затова Учителят мълчеше и търпеше. Да, Учителят изтърпя много неща, това беше цяло издевателство върху него. Тук не е въпросът дали това беше Паша или някой друг. Другият щеше да постъпи също като нея ако не и по-лошо от нея. Но Учителят изтърпя. И сега когато се повдига въпроса като тоя защо е допуснато да се променя Словото на Учителя със свободна и безотговорна редакция, което не е нищо друго освен посегателство върху Словото му, то аз ще отговоря така. Щом Учителят изтърпя и ние ще изтърпим на посегателството върху Словото му, А онези, които не са доволни от моят отговор бих им казала така: да бяхте дошли през време на Школата. А сега нямате думата за упреци. Имате право само да благодарите за това, което можеха да дадат стенографките и онова, което можахме да запазим, а това не е малко. А за упреците ще кажа нещо друго: останаха непечатани към 50 тома беседи на Учителя. Намерете ги и ги отпечатайте по онзи начин, така както бе ги дешифрирала стенографката Елена Андреева след заминаването на Учителя. Направете това и ще видим дали сте от онези, които могат да работят за Бога. Или сте от другите, които работят срещу Него! И това го има!