250. ТЪРПИМОСТ

[RPX]

250. ТЪРПИМОСТ

Бяхме се събрали една група ученици около Учителя,и той разказваше, че хората трябва да се обичат, че това влиза в онзи закон според който трябва да се обича ближния като себе си, защото не го ли обичаш, прекъсваш връзката между себе си и останалите. А това представлява една верига, по която не може да се прехвърли Божествената енергия на Духа, за да дойде и до теб, ако на някое място е прекъснато. Може един от веригата да приема периодично идването на Духа и всички, които са свързани с него да получат от тази Божествена енергия, но ако е прекъсната вътрешната верига, прекъсва се връзката между Бога и човека. Ето защо трите закона - любов към Бога, любов към ближния, любов към себе си и накрая любов към врага -всичко това е свързано и по тази връзка може да протече благословението чрез Духа ако тя е запазена. Учителят ни разказваше и разкриваше вътрешните закони. И защо е необходимо на ученика веднъж да люби, а друг път да обича. Когато люби Бога, той приема Божествената енергия от Него. А когато обича Бога, той предава чрез себе си получената преди това енергия към останалите, с които е свързан в същата верига. Аз слушах внимателно. Накрая се обадих: "Учителю, аз първо да се науча да ги търпи". Всички наоколо се обърнаха към мене и се изсмяха, но така от сърце, че смехът им не беше насочен към мене, но се засмяха, че беше сполучлива забележката ми и защото всичко това, което Учителят говореше беше неизпълнимо от нас. Беше голям товар върху главите ни, който товар не можехме да носим. Но моите думи разведриха атмосферата и всички се смееха от сърце. Учителят също се смее и продължава: „Е да, първо да се научим да ги търпим". Разговорът и темата бяха много сполучливи както и забележката ми и никой не се нахвърли върху мен, че се самоизтьквам, защото изказвах едно мое несъвършенство, което бе общо за всички и което никой не посмя да изкаже пред Учителя. А на Изгрева това бе най-трудното, не можехме да се търпим, защото се бяхме напълнили със знание и опитности, мозъците ни ставаха положително наелектризирани и се отблъсквахме, ставаха сблъсъци, защото нямаше къде да приложим това знание. А в собствения си живот беше много трудно. Някои се опитваха да приложат знанията си навън в света, но всички опити свършваха с неудачи и всеки проповедник се завръщаше обратно на Изгрева ,като си облизваше раните от неудачите. Не може да се проповядва за нещо отвън на хората ако ти това нещо го нямаш отвътре и да не е съградено като твой собствен живот. Та търпимостта я нямахме тогава и трудно се учехме на нея. Веднъж Учителят по един повод каза: „Човек трябва да бъде мно-о-о-го снизходителен към другите". И така силно го проточи, че почувствувахме, че това не беше миг, ни минута, ни час,- ни ден или месец, а беше цяла вечност. Това проточване на гласа му го почувствувахме като вечност. А кой можеше да притежава такава снизходителност когато упреците, забележките около нас валяха не като дъжд, а падаха като градушка и изпочупваха всичко, което бе разцъфнало, беше дало пръв плод, то обрулваше дори листа и клони. Имаше такава случаи.

 

Отново се връщам към един подобен случай, който разказах, но той отново се повтори, но този път в него се включи не само Савка, но и Паша Теодорова. При посещенията си при Учителя вероятно съм се задържала много и съм отнела времето и на другите, които са чакали да го посетят. А Учителят беше такъв, че не можеше да изгони човек, който идва с вътрешна нагласа, че отива при Бога. Понякога отклоняваше посетителите, но по много деликатен и фин начин. При една от поредните срещи при него аз съм се задържала повече от колкото трябва и точно се случва, че Савка и Паша са изчаквали отвън пред вратата да дойде техния ред. Това е довело до протести от тяхна страна, докато ако аз бях чакала никога не бих упрекнала Учителя защо се е задържал някой посетител толкова дълго време при него. Така аз давам повода от моя страна и идва реакцията на протест от тяхна страна. На следващия ден аз се приближавам до него. Обръща се, вижда ме и ме повиква да се приближа. Той беше този път намусен и ми съобщи: „Ти повече при мене няма да идваш!" Аз мълча. Аз бях си казала, че съм се обрекла на Бога и си казах още на себе си, че щом не ме искат, няма да ходя при Учителя. Учителят прочете моята мисъл и моето вътрешно становище по този въпрос. Ние седим на пейката и мълчим. Учителят малко поомекна и добави: „Или ако дойдеш ще стоиш само пет минути". Аз мълча. Изведнъж съвсем омекна, стана съвсем любезен и продължи: „Ти рекох, може ли да отидеш и при Савка, и при Паша да им се извиниш?" „Мога, но не зная в какво да се извиня, защото не съм се провинила пред тях." Учителят отговори: „Е, все един трябва да стане виновен". Разбрах, че трябваше отново да се повтори този метод, но с нов вариант, сега трябваше да се извиня и на двете, докато по-рано се извиних само на Савка. Задачата сега беше по-сложна, защото бе двойна задача за разрешаване. Учителят ме изчаква да чуе отговора ми: „Учителю, ще се извиня. Защо да не се извиня. Но само че ми е много трудно да го сторя." „И на тях е трудно да те търпят, но те търпят. И на мен е трудно да търпя всички, но ги търпя." Аз мълча. Нещата вече ги виждам и от другата страна. Отидох си у дома. Седнах да размишлявам как да се извиня, по какъв начин, че всичко да бъде естествено и да не събужда подозрение, че Учителят лично ме е накарал да се извиня и че ми е казал, че все някой трябва да бъде виновен. Ами сега? Ако те научат това ще стане по-голям скандал, ще се обидят, че Учителят се отнася към мен по този начин. А това бе вътрешна Школа за ученика и всеки метод за всеки ученик бе строго индивидуален, по един начин за мен, по друг начин за Паша и по трети начин за Савка. На другият ден отидох при Савка и й се извиних, че не съм имала добри отношения към нея и че искам да се коригирам. Тя изслуша обясненията ми, прие ги и ме изпрати любезно. Отидох при Паша и казах същото - тя ги прие и ме изпрати любезно. Вървя и се чудя. Ами как стана така ,че те изобщо не ме попитаха каква е вината ми към тях и за какво се извинявам. Чудех се дали тук няма някаква грешка или недоразумение. Аз отидох и се извиних, че не съм имала добри отношения към тях. Казах им само тези думи и нищо повече. И те приеха извиненията с голямо удовлетворение. Ако бях аз, щях да запитам каква е погрешката, за какво ще се извиняваш и щях да искам да ми се разясни целият въпрос. Не, тук имаше нещо друго. Дали не бяха толкова напреднали и толкова духовни извисени, че приемат моите извинения по принцип. Някаква ревност премина през мен - значи са ме изпреварили в духовния си път. Накрая си рекох: „Е, нищо, изпреварили - неизпреварили, но по-добре изпреварили и да вървят напред, отколкото да ме спират и да ме задържат и да ме карат непрекъснато да се извинявам пред тях. Ако вървят напред, то аз ще вървя след тях". Така в себе си разреших този въпрос. Реших и се освободих вътрешно. На следващият ден отивам при Учителя, но вътрешно освободена да му кажа, че съм се извинила, но исках да го питам защо не ме разпитваха за какво се извинявам. Той ме посрещна любезно и пита: „Е, извинили се?" И точно щях да го питам за това недоразумение, че са ми приели извиненията без да ме питат за какво се извинявам, а той продължава: „Нали ти рекох, че все един трябва да стане виновен. А сега спазвай правилото за пет минути, за да не бъдеш отново без вина виновна". Аз кимнах с глава, целунах му ръка и си тръгнах. Навън на прага виждах как пристигаха в този момент Паша и Савка. Видях, че правилото за пет минути работеше безотказно. Започнах да го спазвам и повече не се наложи да си извинявам. Правилото за пет минути ме съхраняваше и ме караше да бъда предварително съсредоточена така, че при всяка една среща с Учителя да имам подготвен въпрос за онова, което ме вълнува и за което отивам при Учителя. Това бе вътрешна Школа на ученика със Словото на Учителя.