Jump to content
[[Template blog/front/view/coverPhotoOverlay is throwing an error. This theme may be out of date. Run the support tool in the AdminCP to restore the default theme.]]
  • entries
    2
  • comments
    0
  • views
    452

ЛАЗАР ОПЕВ. КАК ЖИВЯХМЕ ПЕТНАДЕСЕТ ЛЕТНИ ДНИ


Ани

393 views

ЛАЗАР ОПЕВ

КАК ЖИВЯХМЕ ПЕТНАДЕСЕТ ЛЕТНИ ДНИ

(предисловие)

(Записала Юлиана Василева и Сашо Георгиев - 2020-2021 г. )

Историята, която се опитвам да разкажа е истинска и вярна по съдържание.

Уверявам ви също, че не съм писател и не претендирам да съм такъв. Написах я за спомен на децата си, защото тя заема един епизод от живота ни, както моя, така и на някои членове от семейството ми и, отчасти – на някои близки, приятели и познати нам.

Все пак ще кажа, че ако и на други някому се отдаде случая да прочете и намери нещо в нея, което да му допадне на сърцето, ще се радвам, че съм можал да му доставя това своего рода удоволствие.

В този кратък период от петнадесет дни свободно време, аз се опитах да помогна на болната си другарка да оздравее, като влязох в разумна връзка с природата.

Благодарение на това благословено сътрудничество с нея, опитът ми излезе блестящо сполучлив.

Ето защо в знак на благодарност към великата майка, и към всичко онова, което я пълни, краси и вдъхновява – както казва великият наш поет и писател Иван Вазов, написах следния завет:

Природата е вечен, неизчерпаем извор на здраве, сила, живот, знание, красота и разнообразие.

Велика съкровищница, тя дава щедро и с пълни шепи:

Но ти, сине мой и брат мой, вземай с благодарност, и вземи само толкова, колкото можеш сам да носиш. Така ще запазиш здраво тялото си и ще ти е леко на сърцето и душата.

Автора

*

Това се случи през лятото на хиляда деветстотин и тридесет и първа година, или – точно преди тридесет и девет години. /Лазар Опев пише по памет повествованието си през 1970-та година. Бел. Ю.В./

Тогава аз бях на двадесет и седем годишна възраст.  Марина – другарката ми – на двадесет и две.  Синът ми Стефан – тригодишен и дъщеря ми Донка – на една годинка.

Живеехме в края на София, на същото това място, където и сега, а именно – на улица „Жолио Кюри“ 72, тогава „6-та“ Ν 90.

Дворът ни беше чист, просторен и слънчев, но за жилище имахме само малка дървена барачка и при това наполовина покрита.

Тогава нямахме условия да си направим наведнъж горе-долу по-удобно жилище, макар че, както и сега, бяхме способни и трудолюбиви. Аз работех във военния арсенал, тогава той се помещаваше още в София и получавах доста хубава заплата, като майстор-специалист оксиженист, но тя не стигаше, защото с нея, освен семейството си подържах и помагах и на други мои близки.

Немотията ни притискаше здраво от всички страни. Причина за това бяха и войните.

Лишенията, като резултат на войните бяха много, а вдовиците и сираците – още повече.

Лишенията бяха тежки за всички в България, но най-тежки бяха те за нас, работниците и сираците от войните.

Само сестра си Катя можах да настаня, като сирак от войните, в пансиона „Евдокия и Надежда“, за да получи средно образование.

Ваканцията си тя идваше да прекара през лятото у нас.

Всички заедно спяхме, и в хубаво, и в лошо време, в наполовин покритата ни барака.

Не стигаше всичко това, но и Марина се разболя тежко от малария и трябваше веднага да се лекува по някакъв начин.

Но как? – Къде? – С какво?

Лекарите тогава даваха срещу маларията само хинин, и препоръчваха силна храна и чист въздух. Хининът, обаче, като лек е и отрова за самия организъм. Не й помагаше, още повече, че тя не можеше да го понася и го повръщаше веднага, щом го вземеше.

Здравето на Марина се влошаваше от ден на ден, тя повече западаше.

- Какво да правя? – Не бях от тия, които много се плашат и отчайват, но все пак, не ми бе лесно.

Освен голямата грижа за болната и за децата, имах и много други важни и неотложни задачи – които времето ми налагаше и животът поставяше.

Лятото бе вече към своя край. Есента наближаваше, а тя е непостоянно време – ту хубаво, ту лошо и студено.

Скоро и зимата щеше да почука на голата ни дъсчена и неокътана барака.

Вечер, излизайки от работа, бързах да си отида по-скоро в къщи, да занеса храна, да видя как е болната, децата, и, ако в джоба ми се намереше някой останал лев, отивах пеша до моста на ул. „Регентски“ в Подуене, да купя две-три дъски от самоковските селяни. Оттам, на гръб ги донасях чак до нас, на Изгрева, и, още същата минута се качвах, да ги прикова на покрива.

Отчасти, и Марина, и Катя ми помагаха, но строежът, въпреки помощта им, беше бавен и продължителен, защото нямахме материали.

Наистина, имаше кой да ни помогне. В неделен ден ни идваха гости от града – близки и познати нам – и много от тях бяха доста богати хора, но никой от нас не се оплакваше, нито откриваше в какво положение се намирахме.

Бяхме скромни и горди. Разчитахме преди всичко на собствените си ръце и не искахме да ги подлагаме за чужда помощ.

И, все пак, за да мога да върна здравето на Марина, мислех за чужда помощ. Но не в пари, а в книгите.

Никой не може да живее сам самичък и сам от себе си на тоя свят.

Знанието, натрупано през вековете като резултат от опитността на цялото човечество е благо за всички. Такова беше то и за мене. Четях много.

Още като дете обичах и природата и се учех от нея.

Природосъобразният живот ме вдъхновяваше. Същият този начин на живот и лекуване ми допадаше.

Така ми допадна и много ценната лечебна наука на големия френски народен лекар Луи Куне, която четох с удоволствие и научих много полезни неща.

И тъй, като не намерих никъде лек и помощ за болната Марина, реших да се обърна за помощ към народната медицина и към природата.

Разбира се, от лечебната наука на Луи Куне не се възползвах...

За лечебната сила на врялата вода научих от един велик наш българин, много пъти по-голям лекар от Луи Куне.

Без да се съветвам с този прекрасен човек и българин, аз реших на своя глава да опитам това, което бях научил от Него, като сам си изработих метода.

Мястото и условията при които щях да заведа Марина, за да я лекувам, също избрах по моя воля и съображение.

И тъй, церът, от който реших да се възползвам, беше чистата изворна вряла вода.

Който не е опитвал лечебната сила на врялата вода, той малко знае за нея.

Разбира се, аз я бях опитвал много пъти, но за по-дребни случаи. Въпросът с лекуването на Марина бе твърде сложен.

Освен водата, нужни ми бяха още много други важни неща. Нужни ми бяха слънцето, чистият въздух, сготвена храна и друго още много важно за целта условие - да извадя Марина от условията и обстановката при които живеехме.

Дворът ни беше слънчев, просторен, въздухът – обилен и чист; не липсваше и красота, но вода нямахме.

Водата носехме от километри далеч.

Но, и да имахме налице всички тия необходими неща, важно беше, както казах вече – да се промени обстановката, за да се ободри духът на Марина, а и – на всички ни.

Ето защо, като най-подходящо място за целта, помислих за едно кътче на Витоша.

Но, не на хижа, разбира се. За хижа нямахме пари, а и за целта, която преследвахме, хижата като място не бе подходяща.

Малко или много, там се посещава от туристи. А нали ни бяха нужни самостоятелност и спокойствие?

Тая част на Витоша, която си избрах за лагеруване – в ония години слабо се ползваше от туристи.

Дълбоко съзнавах, че задачата, която си бях поставил за изпълнение, беше трудна и отговорна.

Не бе лесно да заведа болна жена с малки деца на открито за дълго време в планината. Всеки, който би научил тогава за тая моя смелост и дързост, би ме взел за луд. Но, луд, не луд, трябваше да се върви.

- Пък и не беше лошо. Ще си изкараме между другото и едно чудесно летуване. Катя – също ще се възползва от случая.

- Най-после, ние всички сме родени и откърмени планинци.

- Какво има толкова много да му мислиш? – Тъй си мислех аз.

Решението бе взето общо и окончателно.

Решихме да оставим всичко в двора, както си е.

Започнахме да се приготовляваме за далечен път, труден – пълен с мъчнотии и несгоди, но – и красив.

В двора ни имаше едно необработено още място. То представляваше доста висока могилка.

В нея изкопах и направих артилерийска землянка – нещо като резервно жилище. Може би щеше да се наложи в нея да зимуваме, когато се върнехме отгоре. – Всичко става на тоя свят.

Доковах покрива на бараката и приготвих катинари и за двете.

Друга една важна задача беше да се снабдя с една по-голяма палатка – за пет-шест души. С това добро ми услужи добрата ни съквартирантка Николина Балтова.

Третата ми важна задача беше да си взема повече отпуск и да се снабдя с малко пари...

Отидох в арсенала, където работех и поисках да ми дадат отпуск, по причина, че другарката ми е тежко болна и, докато оздравее, няма кой да гледа нея и децата.

Началникът ми, техник Мирков – беше добър и като човек.

Като разбра в какво тежко положение се намирам, на първо време ми даде петнадесет дни, защото бях много необходим за службата, която изпълнявах.

Получих и малко пари в аванс, за септември месец.

Нямате представа, колко много се зарадвах, като получих тази свобода тогава, макар че ми предстоеше трудна задача.

Потърсих да се обадя на помощника си, бай Недко – добродушен старец – мой добър приятел и верен другар тогава. С него бяхме неразделни, както в работата, така и в екскурзии, и навсякъде. Щеше да му бъде мъчно, ако не го поканя да дойде с нас, или най-малко да му се обадя.

Казаха ми, че и той е в отпуска, и то – по-голяма от моята.

Това съобщение също много ме зарадва. Един добър другар – една мъжка ръка повече, ми бе необходима горе в планината. – Нали отивам сам-самичък мъж с болна жена и три деца да живея, макар и временно, в гората? -  Отидох в дома му. Намерих го и му изложих плана и намеренията си, без да му казвам пред домашните му, че искам да поканя и него, да дойде с нас горе.

Жена му, кака Марийка, по народност гъркиня, бе свикнала повече с градския живот – да си стои вкъщи, а беше си и доста страхливичка и не винаги й се искаше да пуска добрия си старец бай Недко, да ходи по гори и планини – щяло, не щяло.

Макар и на шега, тя често пъти пред мен му подмяташе:

- Недко, бре. Недкооо! –Стар човек си, бре! Къде си тръгнал с тоя млад и здрав човек бре? – Костите ще си оставиш некъде из планините, бре! – Вълци ще ви изядат!

След като открих намерението си, бай Недко помисли малко, изгледа ме насмешливо и изпитателно в очите, да не би да се шегувам – после разсъди и каза, че решението ми е добро, но трябвало много да внимавам, защото не било лесна работа.

Казах му, че ще се старая. Взех си довиждане и си тръгнах, но още не бях направил две крачки, и той се развика след мене:

- Ами мене, мене, няма ли да вземеш? – Какво ще правите горе без бай Недко? -   А и аз, цял живот ли да седя вкъщи, да угаждам на тия ми принцеси.

Бай Недко беше добър съпруг и добър баща. Отлично уважаваше семейството си и винаги вкупом вземаха решение. За каквато и да е работа, в която зависеха интересите на семейството.

В такива случаи той шеговито казваше: „Днес гръцката легация ще се събере на консулт по еди-кой си въпрос...“

Или – „Да видим какво ще каже легацията?“

Легация – тъй казваше той на съпругата си.

Сутеренчето, в което се бе настанило бай Недковото семейство, беше доста удобно за живеене. Широко, светло и чисто: навсякъде топло постлано и подредено – с една дума – само за живот, спокойствие и добруване.

Като дойдеше празник, те ще се разшетат. Ще наготвят най-различни тюрлий вкусни гозбички. Ще си хапнат. Ще си пийнат. – Ще се повеселят и след това ще идат на кино или театър, или пък ще си полегнат сладичко да си поспят.

Всичко това бе хубаво и за бай Недко, но откакто се запозна с мене, не му се седеше вечно в празник вкъщи. Не му се и спеше. ----

Как се запознахме с бай Недко. – Бай Недко беше петдесет и шест годишен човек, черноок, среден на ръст, кротък по нрав, добър шегаджия: много разговорлив и общителен старец.

Родом бе от село Перущица, Пловдивско.

Син на беден лозар, той още от малък познал труда.

Живял между помаци и турци, той бе научил добре турския език, на който се опитваше да научи и мене.

Често ни разказваше и за живота на помаците и ни разсмиваше, като ни разказваше истории и приказки на техния смесен турско-български речник.

Когато срещнехме из горите някое хубаво, стройно и високо дърво, той се спираше пред него, поглеждаше го от корена до върха, и казваше: „ Бу ас гьозал ач; ама на върху малку кривичку.“

А това значи: „Това дърво е хубаво дърво. Но на върха е малко кривичко.“

Разказваше също, че помаците ядели много хляб.

Един здрав мъж от тях могъл да изяде цял селски хляб на едно ядене.

Често пъти, когато бивахме на излет из полето или планината, като наближаваше време за закуска или обед, той ме подканяше отдалеч по помашки: „Миджооо, киара си бре? – Ела си бре, ела си да си направим кафалтийкана бре! – Сексен доксан локмаджияво.

А това означава: „Миджо, къде си? – Ела да направим закуска от осемдесет, деветдесет залъка.“

Закуската ни с бай Недко не бе помашка, но затова пък бе също така апетитна и сладка – придружена с турски или помашки лафмохабет и смях до сълзи.

От Перущица бай Недко отишъл в град Пловдив, където започнал търговийка с дърва за горене.

Доколкото зная, там се оженил за кака Марийка, която му родила две хубави момиченца – Венчето и Анчето.

Имал добра работа, но давал и много на вересия, и с добрината си фалирал.

Една от причините за това била и европейската война.

Затворил той складчето за дърва и тръгнал да търси друга някаква професия.

Такава той намерил в София във военния арсенал – където постъпил като разсилен куриер.

По това време арсеналът се местеше в гр. Казанлък.

Останали бяхме малко специалисти, а още по-малко помощници.

Случи ми се да заварявам тежки стокилограмови чугунени радиатори за парно отопление, които трябваше сам да местя и въртя с една ръка на всички положения, за да мога да им направя заварките, но то бе невъзможно за сам човек.

Като разсилен, бай Недко го намериха за по-свободен, и, за да си уплътни времето в работа, изпратиха го при мен за помощник.

Бай Недко страдал от херния и като видял тая тежка, не по силите му работа, много се уплашил, още повече, като видял и мене, колко сериозен, намръщен и изморен съм бил, помислил, че жестоко ще го измъча аз него.

Аз обаче не позволих тоя добър старец да върши тая тежка за него работа.

Задоволих се с неговата помощ да ми държи временно пистолета с горящата горилка настрана, докато аз извърша неговата работа.

Трогнат до сълзи, той ми се извини и ми благодари сърдечно за вниманието.

Така оттогава станахме приятели и неразделни другари.

Семействата ни също се сприятелиха и си ходехме едни други на гости.

Започнахме да правим чести екскурзии с бай Недко в най-различни места от родната природа и винаги намирахме нещо интересно да наберем и да зарадваме домашните си и да оправдаем отсъствието си от къщи.

С това също последно съображение, нея вечер, гръцката легация щеше да се събере на консулт и да вземе решение за идването на бай Недко с нас, горе на Витоша.

Казах им, че на другия ден рано сутринта тръгваме...

Оставих ги да решават и си тръгнах за вкъщи, за да се доприготвя и аз.

Бях сигурен, че консулта ще излезе с решение в обща полза, както е било винаги с нас.

Похвалих се на Марина, на Катя и на децата, че дядо Недко ще дойде да ни прави компания. Те много се зарадваха на тая новина.

- Все е по-друго с по-голяма и вярна дружинка горе в планината

- Нали вечер край огъня ще имаме един весел събеседник и сладкодумен разказвач на приказки, смешни историйки и приключения за своя живот.

Катя беше приготвила почти всичкия багаж, който трябваше да носим с нас горе.

Оставаше на мен здраво да изтъркам с пясък големия чайник – най-важното оръжие за горе.

Горещата вода е от полза в много отношения: за пиене, за миене, за пране, за готвене, копане и др.

Трескавото приготовление завърши при залез слънце.

Марина се бе приготвила и психологически. Тя бе готова да иде до края на света, само и само по-скоро да оздравее.

Едно хубаво предпразнично чувство бе изпълнило сърцата на всички нас, че ще идем на другия ден горе в планината.

Едно вярно чувство ми показваше, че ще успея, че ще стане чудо, Марина да оздравее.

Със същото това хубаво и сигурно чувство, оная вечер заспахме по-спокойно и под цял покрив.

 

 

 

Рано сутринта на другия ден бай Недко дойде у нас с пълна раница на гърба – с две одеяла и шинел отгоре й, и две големи кошници в ръцете.

Беше много весел, само времето малко го безпокоеше.

- Ще вали – рече той. – На запад е облачно.

- Нищо, бай Недко – рекох аз. – Ще изчакаме да превали и ще тръгнем. – Лятно време е. – Ще мине и ще замине. – Седни сега да закусим хубаво и да се поразговорим за нашето пътуване.

Така и стана. Дъждът дойде и се изля към обед – буен, топъл и на едри капки.

С гръмове и трясък изсипа благословията си набързо и отмина с тътена си на изток.

Небето се очисти от тъмните облаци. Слънцето припече отново. Земята, обновена, дишаше озонирания въздух с пълни гърди.

Освежени и ободрени като нея, с пълни раници на гърба, с деца и кошници в ръцете, ние се понесохме между локвите от дъждовна вода, по пътя напред.

- Пътят е труден, но славен – казва Ботев.

Труден, казвам, защото бяхме добре натоварени, а той бе дълъг.

Тогава нямаше автомобили, рейсове, както сега. Ако случайно някоя селска кола или каруца се намереше да отива към селото нагоре, а и каруцарят благоволеше да те повози до някъде, това бе добре, но такова съвпадение на обстоятелствата рядко се случваше.

Само Марина и малката Донка имаха добрия случай, като стигнахме на стария Симеоновски път, когато от нас дотам е на километър разстояние, да се възползват от добрината на една симеоновчанка – млекарка, да ги повози на кабриолета си почти до селото.

 Голяма мъка и трудност, обаче, изпитахме докато се доберем до мястото, където срещнахме млекарката.

Отначало като тръгнахме от къщи, Марина се опита да върви направо с нас, но скоро силите я напуснаха. Завиваше й се свят, причерняваше й на очите и почти на всеки десет, двадесет крачки сядаше да си почине и поеме дъх.

Това състояние бе толкова мъчително за мене, а не зная как е било - за другите.

Но криво-ляво – стигнахме. След като Марина и детето ни освободиха, като се качиха на двуколката, ние останалите се спретнахме да вървим пеша с бавни, но твърди стъпки напред.

Витоша ни поощряваше и зовеше, усмихната с цялата си лятна прелест.  Тя беше пълна със слънце, чист въздух, изворна вода и разни вкусни горски и планински плодове. -  Джанки, дребници круши, лешници, малини, капини, диви ягоди и други, пълно беше нагоре.

В онова време, тая част на Витоша, рядко се посещаваше от туристи.

Селяните също, по това време от лятото бяха заети с жътва, коситба и вършитба, тъй че планината бе почти безлюдна – девствено чиста и непокътната.

Лешниците в най-ниските й склонове вече бяха узрели. Имаше ги изобилно.

Лешниковите гори бяха обширни и стигаха чак до дворовете на селото.  Лещаците бяха редки – добре огрявани от слънцето, и бяха на такава възраст, при която много раждат.

А и времето в ония години беше редовно. Зимата си беше зима, лятото си бе лято.

Там  цялата тая местност, гдето сега се белеят вилите, някога беше покрита от лескова рядка гора.

Там най-рано зрееха лешниците и там започвахме първата им беритба.

О, сега там е напълно променено. С вилите е хубаво. Но по-рано бе по-хубаво – естествено хубаво.

Между лещаците и селото, край самите къщици и дворове, под стари, сенчести с напукани кори върби, подскачаше весело и бълбукаше в естественото си каменно корито доста голяма бистра рекичка.

Тя бе голямо благо за селяните. За нея и за върбите ще кажем по-нататък и още нещо, но сега да видим Марина и детето докъде са дошли.

Под селото, в местността Старата река, където започват големите завои на шосето за нагоре, имаше вляво над брега голяма, с бедна тревица полянка. Тя беше станала доста гостоприемна. Наоколо и джанките тук-таме бяха узрели. От нея се виждаше доста надалеч и на всички страни.

На тая открита полянка бяха отседнали Марина и Дончето и ни очакваха всеки миг да се покажем по пътя към тях.

Макар че пътят ни беше доста открит и водеше право нагоре към тях, ние още не ги виждахме, защото бяхме още далеч.

Това ни безпокоеше, но нямаше какво да се прави. Не сме птички да хвръкнем. Денят беше горещ, умората беше голяма. Вървяхме бавно, на малки почивки, без да сядаме.

Освен това пътят ни водеше през пасбища нечии, с временни овчарски кошари, из които ни налитаха от всички страни големи овчарски кучета и трябваше да спираме, да се браним.

Това недружелюбно отношение от тяхна страна, трябваше да го омекотяваме по някакъв начин, а това ни бавеше и губехме време.

Все пак, всичко се минава и това се мина.

През същото това изпитание е минавал в тази посока някога родоначалникът на туризма в България, нашият висококултурен политик и писател Алеко Константинов, за да отиде на любимото си кътче горе под Резньовете. Като го виждали шопите да отива нагоре, казвали: „Ето го дивно, - пак отива да дивее.“

В онова време едра дъбова гора е покривала цялата тая местност от София до селото и нагоре. Само овчарите със стадата си са били единствените обитатели на нейните диви поляни.

Оттогава и досега се намират столетници дъбове, останали тук-там по синорите и пътищата. Някои от тях, както са останали из селото, са дали висок прием на щъркели.

Приближавахме към Марина и детето. Видяхме ги още отдалеч и, въпреки умората, радостно и смело забързахме към тях. Най-после се събрахме всички пак заедно.

Свалихме раниците за малко да си починем и да погледнем назад. Далеч оставаше столичният град със своеобразния си шумен живот от една страна и сиромашките грижи от друга.

Тук-там около Борисовата гора се показваха малките къщурки на крайните квартали, потънали в зеленина и дървения. Една от тях, най-крайната, е нашата скромна барачка, останала съвсем сама – временно онемяла. Насам, наляво от парка, са Драгалевските ниви и ливади, ширнали се нагоре до дворовете на селото.

Потънал в зеленината на столетния монастирски лес, над селото жълтеят масивните монастирски сгради на резиденцията с черквата Св. Богородица.

Високо горе през букаците, под връх Камендел е прекрасната местност, с хубавата вада, Кикиш, а над самия връх отгоре слънцето вече преваляше на залез.

Забравихме се и закъсняхме: Скоро Витоша щеше да наметне тъмнозелената си кадифяна прохладна сянка, в която на палатка край огън щеше да ни приспи за почивка и сладък горски сън тая нощ.

Пак – бързане. Пак – бавене, пак – почивки, както в началото.

Най-после стигнахме в лещаците над селото.

Намерихме набърза ръка място за палатката и постлах веднага одеяла, защото Марина бе капнала от умора и пожела веднага да си легне.

Още с пристигането ни бай Надко събра куп сухи дърва и наклади буен огън. Катя донесе някъде отблизко вода и сложи чайника да възвира за чай.

 След това с бай Недко се заехме да опънем набързо палатката, защото вечерният ветрец показваше за скорошен дъжд.

Оставих го да довърши около палатката подробностите в работата, а аз извадих косерчето, да потърся и нарежа суха трева или суха папрат за постелка, но такива наблизо нямаше. Далеч навътре из гората имаше, но там беше всичко зелено и сурово. – Най-добре да потърся из крайните къщи на селото слама.

Погледнах нататък – слама навсякъде и колкото щеш. – Но кой ли ще ти даде?

Знаех от опит, че шопите не гледаха с удивление на нас, гражданите, като се разхождахме из дебрите на Витоша, тогава, когато те бяха отрупани с толкова много полска и домашна работа.

Все пак, ще се опитам. – „Нужда кара, закон отменява“ – казват сърбите.

Ще си опитам късмета, пък ако ще и скъпо да платя.

Едно чувство ме насочи да погледна към рекичката със старите върби насреща.

В един двор зад върбите, най-близък и най-широко отворен към нас, две селски момичета правеха купа от чиста и жълта като злато слама и весело се забавляваха.

„Очите ми към Теб са обърнати, Господи!“ – рекох си аз и полетях самоуверено нататък.

Още отдалеч ме облъхна аромата на прясно сухо сено, примесен с топлия лъх на оборски тор.

Под сянката на върбите пръхтяха разпрегнати и се бранеха от мухите два здрави тъмночервени коня.  Те ядяха зоб и почиваха. Вършитбата за тоя ден беше привършена.

Арманят лъщеше, чисто изметен, сред разпръснатата по всичко и навсякъде из двора едра и дребна слама.

Житото беше отвеяно и грижливо събрано на голям куп посредата на армана. То чакаше да го съберат – в чувалите,  до които се усмихваше пълна крина.

---------------------------------------------------------

Искаше ми се, преди да се обадя, по-дълго време да погледам из тоя претрупан широк селски двор, изпечен от слънцето и одухан от вятъра; ограден от всички страни с навеси, кошари, яхъри – купища сено и купища дървения и каменяци.

Огледах се, куче да не ме слае отнякъде и наближих зад върбите да погледна още по-навътре и надясно.

Показа се доста голяма стара къща с отдавна немазани стени, по които личаха камъните, дървенията и тук-таме остатъци от бялата мазилка. Отпреде й няколко каменни стъпалца извеждаха към висок сайвант, ограден с примитивно издялан дървен парапет, по който висяха окачени и намятани ямурлуци, завивки, съдове, а от стрехата на прихлупения покрив от турски керемиди, висяха нанизи от червени чушки.

Пред къщата, зад висока гъста дървена ограда пъстрееше градинка със свежи летни цветя.

От нея, наляво надолу извън двора – зеленееше просторна зеленчукова градина, осеяна тук-таме с крушеви, ябълкови и др. плодни, отрупани с плод дървета.

Там някъде беше кучето, вързано с железен синджир за телена жица, опъната от единия до другия край на градината.

Стана ми драго и мило. Всичко това ми бе толкова близко и познато.

Орал съм. Сял съм. Жънал съм. Вършал съм и съм отвявал житото.

Събирал съм сено и съм пасал крави.

Всичко това съм правил на хората – не на мене – на други, но ми е било приятно.

- Обичах ги тези хора и целия техен голям труд на техните занятия.

Всеки за нещо бе роден. Всеки за нещо имаше дарбица да бъде полезен за себе си и за другите. Но аз за друго бях роден...

- Какво добро са носили и носят войните? Те унижават и унищожават човека, заедно с дарбите, способностите и плодовете на неговия труд.

За едно малцинство те носят печалби и богатства за едно криворазбрано добруване, а за повечето хора – разорения, бедност и злополука.

- Но мил е животът и хубав е тоя белият Божи свят – живее ти се.

- Нали в живота можеш да постигнеш всичко, що желаеш?

И, ако по някаква причина ти си се намерил на дъното му, няма защо да се окайваш.

Ще се бориш разумно и с всички сили, за да излезеш пак отгоре.

Ще започнеш от най-малкото. Ще благодариш за най-малкото.

Ще бъдеш доволен в недоволството си.

В тоя ден на мен ми трябваше малко от сламата на тия добри и трудолюбиви селяни.

Повърнах се от върбите малко назад и заобиколих да излеза на открито, за да ме видят отдалеч, да не би да ги изненадам неприятно.

Прескочих леко вадичката и се озовах при веселите момичета.

- Добър ден, деца – поздравих напевно аз.

- Дал ти Бог добро, господине. Добре си дошел.

Ще ми дадете ли малко от вашата слама? – рекох. – Ще си я платя колкото ви струва? – Имам болна жена и малки деца, на които трябва да постеля дебеличко, за да не простинат. – Хей там, в оная палатка ще нощуваме.

На момичетата им стана малко чудно от всичко това, което им казах и което видяха, но аз не ги оставих много време да се чудят.

- Утре – рекох – ще ви разкажа кои сме и защо сме дошли тука, а сега ви моля да ми дадете, ако е възможно малко слама. Ще платя доволно.

- Е, па земи си колко сакаш, но пари некем.

- Защо? – рекох учудено аз. – Не искам сламата току-тъй.

- Е, па тъй – за добро! – Вземи и носи, па утре ще ви дойдем на гости да видим болната с децата, па тогай че ви кажем защо не ви сакамо пари.

Преграбип от сламата, която тия прекрасни души с охота ми предложиха, колкото можех да нося, благодарих им от все сърце и бързо я отнесох при моите хора.

Настанихме се добре в палатката и отгоре постлахме едно от одеялата. Стана топло и приятно. Чайникът отдавна кипеше.

Направихме си чай от прясно набрана мащерка.

Извадихме сиренце, кашкавалец – кой каквото имаше и носеше и направихме топла и хубава горска вечеря.

Току-що привършихме и заваля дъжд. – Какъв късмет!

Прибрахме се набързо в топлата палатка на сушина. Нямаше повече какво да се прави – трябваше да спим, и без това бяхме достатъчно изморени.

Заспаха всички, но мен не ме хващаше сън. Лежах на гърба си с отворени очи и дълбоко вдишвах свежия нощен въздух, чийто полъх прииждаше на топли и хладни вълни и леко прошумяваше в мокрите листаци над палатката.

Монотонният ръмеж на краткия летен дъжд приспа в дълбок сън всички наоколо.

През една пролука на палатката се виждаше част от сивото облачно небе.

Облаците постепенно се разреждаха. Ето и дъждът престана. Подухна лек ветрец и листата се окапаха.

Откри се тиха и дълбока и безкрайна звездна нощ.

Огънят под чайника още пушеше.

Един буден щурец се обади откъм огнището. - Какъв мир. – Каква тишина! - Каква велика потайност и красота!

Гледах с удивление на това велико тайнство и вълшебство на природата – но моят мир не бе все пак тъй пълен.

Очите ми се премрежваха вече за сън, но аз не заспивах.. – Бях дежурен и трябваше да бдя. – Водата в чайника не биваше да изстива. Огънят, както и животът – не биваше да угасват.

От време на време малката в палатката проплакваше за нещо. Майката също се обаждаше за чаша вода, за да си накваси изсъхналата уста. – Какво изпитание! – Все такива ли ще бъдат и другите дни и нощи – нататък!?

Наистина – притежавах едно чувство, което, винаги когато го слушах, нещата излизаха  на добър край. Но, то бе само чувство, останалота бе моя работа да обмислям, действам – съчетавам. -Движение, работа във всички посоки и направления.

Луи Куне е бил велик народен лекар. Той се е справял великолепно с болестите от най-различни форми и категории, но за своята работа е имал и съответните условия и удобства. – И простите, и сложни методи – той е прилагал вътре, при затворени и удобни за целта помещения, било при домашна обстановка, или санаториум, какъвто е имал напоследък, но аз какво представлявам пред него и накъде бях тръгнал. – Отивах само с горни завивки и постелки и една палатка на открито в планината. Трябваше да мисля и да нагласявам така нещата, че като съм тръгнал да изписвам вежди, да не извадя очите.

Все пак, това мое вътрешно чувство ме успокои да подремна малко към разсъмване – но не и с някаква мания, че съм лекар.

На сутринта слънцето се показа далеч над Стара планина с топла, завладяваща сърцата ни усмивка. Целуна най-напред върховете на Витоша, сетне склоновете и нас, и най-после – селото и полето надолу и навсякъде. Още от първите часове на утрото всички, включително и Марина се почувствахме като от майка родени.  – Каква велика благодат е да те обгърнат с топлата си и светла дреха слънчевите лъчи в в някоя прекрасна околност.

Намирахме се в един двор на природата – чист и просторен – без граници и огради, пълен със слънце, красота и пълна свобода. – Не бе ли това Ханаанската земя? – И вярно бе това прекрасно наше чувство.

Да оставиш, макар и за къс от време зад гърба си шума на града и грижите на живота, да поемеш нагоре и да подишаш на воля въздуха на утрото, гората  и здравия лек дъх на здравеца в скалата – това е нещо като новорождение.

Да се разхождаш спокойно в слънчево утро по чиста планинска пътечка нагоре или да се спреш мълком сред пъстрите безкрайни килими на благоуханните планински треви, цветя и порести резедави папрати и оттам да отправиш поглед и към девствените чисти възвишения на планината и синия лазур на небето, очарован от могъществото, величието, живота и красотата на природата – това е тайнство. – Да послушаш шума на вятъра – шепота на тревите и горските листа, тихия ромон на ручеите, веселия звън на пчелите и песента на птичките в миг, събрал и себе си с всички тях – това е симфония.

А да се разхождаш доволно из слънчевите горски поляни или шуматите зелени улички на лещаците и с удоволствие да събираш в торбичка през рамо обилно надвисналите по клоните зрели вкусни лещнички, готови сами да паднат от светловосъчните си чашки в ръката ти, и да чуваш едновременно смеха, шегите, доволството и на близките си около тебе – това е блаженство.

С такова едно настроение сутринта посрещнахме двете момичета от селото – Павлина и сестра й, на която, с извинение, съм забравил името, защото то беше по-особено. Направихме чай и закусихме заедно. После те останаха да си поприказват с Марина по женски и с Катя – по момински, а ние с бай Недко (се) заловихме да съберем и стегнем багажа за тръгване. Увихме сламата в палатката и я скрихме в храстите на определено място, за да я вземем на второ слизане.

Преди да си вземем довиждане с Павлина и сестра й, аз им напомних, че имаше нещо да ни разкажат, останало от предишния ден. – И ние бързахме, и те бързаха, но се поспряхме за малко време и те ни разказаха следното. – Баща им, бай Кръстю, средно заможен селски стопанин, преди общоевропейската война бил както всички хора от селото. Каквото имал, имал го за себе си и за семейството си. След войната, обаче, в него нещо се променило. – През време на последните сражения с французите, като войник попаднал пленник в техни ръце. Страхувал се, че няма вече да се върне жив в родината си, още повече, че го охранявали цветни, от колониалните войски – може би негри или араби са били. По същото време се и поболява. За негова голяма изненада, откарали го в една френска болница и там го гледали и лекували като свой, докато напълно оздравял и след примирието го изпратили с миром да си дойде в България. – Доброто отношение на тези чужди за него народи, отворило сърцето на бай Кръстю. – Като се върнал при близките си, разказал им за всичко лошо и хубаво, което преживял и им поръчал, като дойде някой за нещо у дома му, да го посрещнат добре и с празни ръце да не го изпращат да си отиде.

Разделихме се с тия прекрасни млади души,  за да се срещнем пак и по-често. Те оттам ни снабдяваха с хранителни припаси, докато престоявахме горе. Разбира се, за всичко ние им заплащахме, но за добрите чувства към нас нямаше с какво – освен горещо да им благодарим.

Спомням си, че на момичетата направих от месинг и бакър един инструмент, с който те си служеха за тъкане на своеобразните техни селски коланчета. За това, от моя страна направено им добро, Павлина искаше да ми целува ръка от благодарност. Но аз не й позволих. Толкова много бях благодарен от вниманието и услугите им към нас, че трябваше аз да им целувам ръцете. ...

Две сладководни и чисти реки в дълбоки долове, очертават от горе до долу слънчевия клинообразен и полегат планински хълм, осиян по пътя целия с гъсти и редки – млади лешникови гори, изпъстрени тук-там с тополки и други високорастящи дървеса.

В полите му е разположено хубавото селце Симеоново.

Билото си хълма завършва с обширна седлообразна цветна поляна и красиво струпана сред зеленината неголяма гранитна канара. Това е местността Желязна врата.

От селото нагоре, по целия гръб на хълма, през лещаците се вият и кръстосват в различни посоки и направления множество стари и нови пътеки и пътища. – Един от тях беше туристическият. – Той сочеше през лещаците право нагоре – почти до билото. Той беше пътят някога на здравите и смели туристи. – Смели – казвам, защото тогава още Витоша беше страшна, особено зимно време, както другите наши големи планини. По този пряк и по-стръмен път от другите пътища, нашата малка, но смела и славна дружинка изкачваше стръмните полуголи и напечени от утринното слънце сипеи, за да излезе в местността Горна плоча.

- Най-после! – Ето полянката! – Ето изворчето. – Ето пак шумнатите топли сладкоплодови лещаци, които приветливо ни посрещат и ограждат от всички страни! – Прекрасно планинско кътче за отдих - приятно занимание и почивка.

Оглеждаме се да намерим най-закътаното слънчево място, за да се настаним.

 – Но дали сме дошли, да го завладяваме и присвоим? – Нищо подобно!

 – Ние сме дошли да поживеем на свобода и слънце в него – да подишаме чистия му въздух, да се порадваме на всичко онова, което го пълни, краси и съдържа; да получим здраве, сила – вдъхновение, а след това да си отминем с благодарност, за да дойдат и други след нас.

*

Двадесет крачки на юг от изворчето, чийто чисти струйни води тихом се изцеждат от девствената красива гръд на хубавата Витоша и дават живот и веселие на всичко живо в цялата тая прекрасна местност; в малка полянка, скътана до самия стар туристически път, още личат следите на някогашно огнище, останали от него и зараснали в тревите няколко камъка (следи от нашия бивак през 1931 год.) На това място тогава свалихме раниците, накладохме огън, опънахме палатката и започнахме настаняването.

Всичко трябваше да се нареди и построи така, че да бъде изложено цял ден на слънце и да гледа на изток, откъдето идва светлината, живота, здравето и всичко хубаво.

Отворът на палатката също гледаше на изток. Назад от нея имаше място за още две-три палатки, но то остана празно – нещо като заден двор, за сянка и почивка през горещите часове на деня, а вечер – за гостите – седянка край огъня. Там леските бяха по-буйни – по-високи и наведени, тъй че образуваха естествен навес.

Северната страна на палатката откъм пътя бе защитена от вятъра и любопитството на минувачите с гъста редица – също шумнати лещаци и други храсти. Пред нея мястото се издаваше открито напред и образуваше нещо като тераса, откъдето свободно се виждаше София, Люлин планина, Стара планина и Лозенските възвишения. На няколко крачки от палатката, в посока югоизток, полянката се издигаше вълнообразно в малко красиво възвишение, обрасло с буйни треви, подъбиче, мащерка, равнец и други билки, над които дъгообразно се извиваха клонките на голяма шипка – в същински балдахин – най-любимото място за децата. ...

Тоя ден ни предстоеше да се справим с много задачи. Беше вече единадесет часа преди обед, а кризата на болната наближаваше. Треската винаги започваше от един часа следобед. В най-горещите часове на деня, на Марина й затракваха зъбите от студ. Ето защо още отдалеч започнах приготовлението си за отбрана и контранападение срещу този страшно изтощаващ неприятел.

Първата ни задача беше да изградим с бай Недко богато огнището, на което да има място за чайника, тенджерата и други съдове. Задачата на Марина и Катя беше да наготвят за обед и, специално – топли картофки. Това ядене бе от първа необходимост за малката Донка, защото млякото на майката беше болно и тя не биваше да бозае. До тенджерата сложихме чайника с чиста изворна вода.

От камъните избрах една широка и гладка плоча и я сложих на жарта, да се нагрява. Докато тя стана готова, аз отидох из поляните, та нарязах суха мека трева за постилане и сядане. През това време бай Недко беше нанесъл още камъни за направата на едно друго още полезно удобство. – От тез отделни малки и големи камъни изградих форма на корито, което облицовах с парче брезент и така се получи чудесно корито за къпане на децата и за пране на дрехи. .........

След като приготвих всичко, което ми беше нужно за лечението на Марина, оставих Катя да се занимава с децата, а бай Недко помолих да отиде в сенките настрана, да си почива, докато стане обеда и докато аз си свърша работата в така естествено построения санаториум.

Денят беше тих, топъл и слънчев. Всичко беше на своето място. Времето на треската наближаваше с минути – ето и тя дойде.

Извадих нагорещената каменна плоча от огъня. Залях я със студена вода, да се поугаси дотолкова, че да може да се търпи с гола ръка. Сложих я на завет, до самия отвор на палатката и я покрих с пласт меко сено. Поканих Марина да седне на така приготвеното меко и топло седло, след това я увих от главата до долу с дебело одеяло. След това налях една чаена чаша от врялата вода и я подадох, заедно с една супена лъжица в ръцете на Марина, да пие глътка по глътка бавно и последователно, което за нея беше лесно и отдавна усвоено.

Още след първата изпита чаша с вряла вода треската престана, но изпотяването се забави. Марина мъчно се потеше. Налях втора чаша и докато тя я пиеше, внимавах, като постоянно я запитвах, да не й е станало зле на сърцето.

Последва една малка почивка от 2-3 минути.

Описвам този случай като една опитност в живота ми и не го препоръчвам никому, но ако някой се реши да го приложи, трябва много да внимава и съобразява всички условия, които описвам, но не като мен да избере планината за тази цел.

На мене така ми се стекоха обстоятелствата, тогава и аз нямах възможност да избирам.

Ако тогава имаше закрита баня, в която болната да си направи предварително едно хубаво изкъпване с топла вода на тялото, гореописаният процес на изпотяването щеше да стане по-лесен и да мине по-леко. – За съжаление, горе нямаше къде.

И така, при третата чаша вряла вода, Марина започна обилно да се поти, без да й прилошее, обстоятелство, което много ме зарадва.

Катя вече бе приготвила чисти дрехи за преобличане.

Още преди да привърши изпотяването, Марина, както беше увита в одеялото, веднага влезе в палатката и с помощта на Катя бърже се преоблече. Дадох й след това да изпие още една чаша топла вода, за възстановяване топлината на тялото и я увихме да си почива и поспи, а ние да си гледаме останалата работа.

След приятния обед от селски черен хляб, топли картофки, сиренце и кашкавал, децата и Катя също си легнаха да поспят, а ние с бай Недко се отдадохме на кратък другарски съвет – какво още да направим, за да стане нашия малък лагер по-уютен и подсигурен за лошо време. Палатката не бе достатъчна, ето защо намислихме да си направим едно по-солидно жилище и скривалище, но тая работа оставихме за други дни, а се задоволихме с направата на складче, в което да съхраняваме хранителните си припаси и да освободим същевременно от пълните раници палатката.

След тая работа, донесохме повечко сухи дърва за огъня, за през нощта. Като свършихме и тези приятни приготовления, отидохме с бай Митко да обиколим по-далечните места из горите и поляните около нас, за да видим как е плодородието на лешници и нататък. Направихме си своевременно и първата беридба от тях в този район.

 Макар, че вече се стъмняваше, на връщане, както и на отиване – вървяхме бавно и спокойничко - задянали пълни торбички със зрели лешници, ние се разговаряхме весело и доволно, щастливи като чифликчии.

Наближавайки лагера, дочухме, че и там имаше подобно на нашето настроение. В полянка сред дебрите на потъналия в сенките и вечерния мрак буен лес – белееше малка пирамидална шатра. Край нея гореше буен огън, чиито трептящи отблясъци фантастично играеха на всички страни по фона на зеления листак. Млада хубава индианка с буйни черни къдрави коси, с големи розови, обгорели от слънцето бузи, току-що се показваше из мрака с пълни съдове изворна вода. С озарено от огъня засмяно лице, тя вече влизаше в лагера. Друга една, по-слабичка, с черни прави коси, с мургаво възжълто, но също засмяно лице, весело се въртеше и търсеше нещо, с движение, подобно на индиански танец, който произведе буен момински смях. Две малки рошави дечица с нещо се забавляваха, далечко седнали край огъня и шумно врящия черен чайник, чиито пари летяха със свистене високо нагоре. Близко до огъня се топлеше с вкусна картофена гозба пръстена тенджера. Момченцето чукаше лешнички и лакомо хрупкаше вкусните им ядки. Вниманието пък на неговото малко сестриче изключително бе заето от тенджерата. То мълчаливо чакаше и апетитно преглъщаше. .......

*

- Ах, тия тенджери! – Толкова ми бяха омръзнали да ги гледам в къщи и ми е досадно да пиша за тях. Но за тая пръстена гаванка ви разказвам с удоволствие, защото там горе тя беше много ценна, особено за Марина и Данчето. Особено Данчето – тя все при тенджерата седеше горката. Като я погледнех в тая поза, ставаше ми мигом смешно и весело. .............

*

Ах, ти катунарски

мой живот тогава:

пъстър от несгоди,

пълен със забава!

Няма ли да питаш

какво стана с мене? –

Що сега не вдишвам

с твойто упоение?

*

Що сърце не пее,

както пя тогава? ....

- Старост! – знам – ще кажат.

- Поет старост няма!

Другаде е злото:

Радостта я няма. –

Нравите грубеят. –

Скръбта е голяма.

*

Седнахме да вечеряме и да си разказваме приказки за хубави места и за плодородието на лешниците наоколо. ...

След първата победа над болестта в оня ден, и след почивката и съня, Марина се бе ободрила доста. Тя се смееше с все сърце заедно с нас и ядеше апетитно. Това бе постижение. За тоя ден това приятно събитие бе голяма радост за всички ни. Всички около нея започнахме да си отдъхваме, но не от някаква физическа умора, а от тревогата за нейното здраве. Особено аз получих голямо насърчение и с нетърпение очаквах времето, за да повторя опита с още по-голямо усърдие и смелост.

Наред с тези мисли, предстоеше ми да разреша и друга много важна задача – да разнообразя яденето, но не само на Марина. Това беше необходимо за всички ни.

Наистина, имахме си много храна. Имахме си кашкавалец, сиренце, халвица в кутии и други неща, но те, с изключение на чая и картофените гозби, бяха суха храна. Липсваха ни зеленчуци и плодове, за които трябваше да сляза в село Симеоново – до бай Кръстюви, за всички тези ... (една дума не се разчита, с.77 в ръкописа, нещо като „сочива“; бел. на набиращия текста) и прясно кравешко мляко. Ето защо тая нощ взехме решение да седим по-малко време около огъня. Но преди това нека да погледнем навсякъде и надалеч в нея.

....................

Пак звездна тиха нощ – пълна с неподвижни тъмни сенки и потайности. Не се чува никой. Не минава никой около нас. Никакво чуждо присъствие, освен нас и нашите гласове и шепот. Реката е далеч – не се чува. Ниско и безшумно прелетява пак бухал, по права линия нанякъде, от което негово мигновено присъствие някъде прошумяваха животинките из тъмния затихнал лещак. Далеч под нас е столицата – опънала снагата си в тъмното софийско поле, приличаща на грамадно светещо чудовище. Тая нощ ние напълно сме откъснати физически от нея – от близки и познати.

Затова пък това наше волно и приятно усамотение ни дава повод да се радваме повечко на палатката – на леглата от обилното сухо и ароматно сено, които сме приготвили още през деня.

Да спиш на кристално чисто легло от ароматно, сухо и меко сено, под клонките на леските край огъня, или да наблюдаваш звездното небе до полунощ, това е рядко удоволствие. Достатъчни са четири-пет часа сън при такива условия, за да се събудиш съвсем бодър рано сутринта и да подтикнеш огъня за новия ден. Разбира се, това е възможно само при лятно хубаво време и чисто небе. Нашето кавалерство с бай Недко нямаше да продължи все тъй и при такива условия. Все така ли ще плодължи да е хубаво времето?

Рано сутринта двамата мъже взехме по една празна раница на гърба и торбички за лешници през рамо, и, като оставихме всичко друго да спи, поехме бавно сипеите надолу за у бай Кръстюви.

Слънцето вече изгряваше, когато Павла рано-рано беше издоила кравите. Тя ни посрещна радостно и приветлива, като ни подаде ниски дървени трикраки столчета, да поседнем и да почакаме, докато ни приготви всичко, за което бяхме дошли. Набра ни в престилката си от градината чушки, домати, краставички, зелен боб и др. Разтича се, та намери дамаджана от пет литра и ни я напълни с прясно издоено краве мляко. Набра ни доста зрели круши и джанки. Накрая тя ни поднесе като подарък и много здраве пресни царевици за печене и варене, а също и един цял пресноопечен черен селски хляб, който издаваше такова приятно ухание, че ни се дощя да си направим помашка закусчица с бай Недко. Но тъй като имаше да го споделяме и с други, останахме дотогава само с мерака си.

На тръгване Павлина ни изпрати до рекичката под върбите със сърдечно много здраве на всички горе и бързо се върна, пеейки си, да продължи работата си.

Тъй пълни и весели, бавно и забавно поехме с бай Недко сипеите нагоре, надничайки тук-таме по леските, за да наберем пътьом и лешнички.

Когато излязохме горе, нашата славна дружика още спеше дълбок сън, сладко упоени от затопления ароматен въздух на слънчевото утро.

Подкладохме огъня и сварихме наведнъж всичкото мляко, за да не прокисне през жегата на деня. Сложихме трапезата и се разприказвахме високо, за да разбудим спящите и да ги изненадаме с топлото кравешко мляко. Но от млякото Марина и Данчето не искаха да вкусят. Погледнах усмихнатия и учуден вид на бай Недко и, на свой ред, усмихвайки се и аз, тогава му казах: „Остави ги, бай Недко. - Трябва да ги извиним, че не ядат мляко, защото те са от птичи род. Но нали и за тях има нещо интересно из раниците?“

Тогава той извади всички зеленчуци и плодове от раниците и му стана радостно, че се нахвърляха на чушките, лука и доматите, и, спокойно си засърба попарата с прясното мляко в компания с моя милост. В яденето, обаче, на лешници – всички бяхме единни.

За Данчето и за себе си дядо Недко стриваше вкусните, но твърди лешникови ядки между две чисти каменни плочки и ги поръсваше със захарчица. Може би, защото нямаха и двамата достатъчно зъбки.

Вкусна и здрава храна са лешниците. Не напразно за тях има позната общонародна гатанка: „Малко гърненце – сладко варивце“.

Храна имахме вече разнообразна и достатъчна. Всички условия да разгънем един по-свободен живот на приятно и полезно занимание и спокойна почивка бяха налице. Но Марина, Марина – да можеше да стъпи веднага здраво на краката си!

Тази грижа засягаше най-много мене и затова аз пак отдалеч се заприготвях да посрещна треската, както в първия ден. Но, когато вече бях готов и вече я очаквах, забелязах, че тя закъсня тоя ден с един час.

- Ура! – Здравето на Марина се възвръща. – Съпротивителните сили на организма се събуждат. – Треската бие отбой!

От тоя ден започнах редовно да следя часовника и да продължавам борбата все по същия начин.

На другия ден треската се яви много по-късно и в съвсем слаба форма, а на следващия ден – тя съвсем не се яви.

Мария (написано е „Мария“, а не „Марина“, стр.84 долу в ръкописа, макар че се отнася за Марина, бел. на набиращия текста) се радваше много, а ние всички около нея тържествувахме. Започнахме по-свободно и по-спокойно да ходим на далечни разстояния за лешници и други горски плодове. Марина с малкия Стефчо отначало ходеха да берат около палатката или изворчето, а сега вече започнаха да обикалят и по-далеч из полянките наоколо.

Като прескочи един-два дни, треската се появи пак в малка форма и свари Марина далеч от лагера, но ние се върнахме набързо и я посрещнахме достойно, както в предишните дни.

Изпадайки в съмнение, че тази игра на треската ще продължи повече време, а и времето може да се влоши, взехме решение да изпълним вече плана си, с направата на един солиден навес или колиба, в която могат свободно да живеят седем-осем души в случай на лошо време.

От всички други строежи обаче, за които бе нужен повече дървен материал, най-лесно и най-изгодно ни се видя да построим една землянка.

Марина беше вече значително много добре. Тя започна активно да участва, заедно с нас и в по-тежка работа и да си гледа децата. Тежка работа, обаче, за нас нямаше. Още от първите дни  бяхме хвърлили око на брягчето пред нас, че то напълно отговаряше на условията за направа на една суха и топла землянка.

Там беше високо и угледно отвсякъде, тъй че отникъде не можеше да го засегне нито порой, нито проникване на влага.

- На работа, Робинзоне, бай Недко, Марино, Кате, Стефчо и най-малка Данче!

По едно благоприятно стечение на обстоятелствата, времето и всичко около нас действаше в наша полза. Оръжията за тая цел също бяха налице. – Кой - с копачка. Кой – с лопатка. Кой – с дърво, камък или голи ръце – ровехме сухата почва на могилката и изхвърляхме камъни и буци пръст на всички страни и надалеч.

От сутринта до обед галерията за осем души беше готова. Оставаше да се направи покрива. За тая цел ни трябваха няколко здрави гредички и колове, но задачата с тях беше по-сложна. Едрата гора беше далече от нас, някъде през реки и долища, а и горски пазачи имаше да я пазят.

Но, далеч, недалеч, трудно, не трудно – решихме следобед с бай Недко да се поразходим нататък. Взехме по едно въженце, секирката и триончето и, като оставихме жените и децата в лагера да си правят слънчеви бани, поехме право към целта.

Газейки през храсти, треволяци и гъсти килими от високи порести папрати и други тям подобни, най-после излязохме на едно голямо място на високия гъсто обрасъл с висока растителност бряг на долината, и се спряхме, да погледнем как е положението по-нататък. .................................

През треви, камънаци и буен злак – на бели възлести вълни и сребристи шнурове, се струеха бързо надолу студените бистри води на хубавата Симеоновска река. Пееща вечната си игрива планинска песен, тя бързаше – тичаше или подскачаше в малки водопадчета из неравното си каменно корито, стремително да подкара дървените чаркове на Симеоновската воденичка, да напои след това зеленчуковите им градини, а оттам надолу – и тучните им ливади и пасбища.

Колко радости и приятни изненади може да изпита човек в тая чиста речна долина – ширнала се нагоре и надоле – огрята обилно от слънцето.

Столетни буки и гъсти тъмни лесове, с непрогледна зелена сянка са покривали някога водите на това девствено тогава речно корито. Тук някога е било котилище на вълци, сърни, диви котки и лисици. Днес тези диви и кръвожадни обитатели на потайните горски полянки, подземията и дървените хралупи – ги нямаше вече. Останали бяха лисиците, зайците и пепелянките.

Като неми свидетели на тая някогашна стара гора, жестоко опустошена от човешка ръка  и секирата, тук-там из редките млади издънки – стърчаха грамадни хралупести букови дънери, високо отсечени – над човешки бой.

Вечната тъмнозелена сянка беше отстъпила царството си на слънцето и на по-скромна, но плодородна растителност, от която преобладаваше леската, буката, отчасти дъбът, яворът, калината и – най-много – малината. Тук-таме се срещаха френското и немското грозде. Високо горе някъде бяха боровинките и дивите ягоди.

Ето и морените – тия навред пръснати сиви каменни стада, дъхащи на здравец.

Загубени тук-там из сенките на гората, те пладнуват във вечен покой, нарушаван от време на време от веселото прехвърчане и чирикане на черните косове.

Когато застанеш за малко време да си починеш и потопиш любознателен поглед в техния хладен, каменен мир, те ще ти разкажат чудни истории и легенди за своя живот и произход.

Една от техните истории, най-близка до нас е тая: Столетия наред те са били легла на грамадни снежни преспи и ледници. – Останалите ще ви разкажат геолозите и метеоролозите, защото ние с бай Недко много се унесохме и закъсняваме с гредичките. Все пак, не бива да отминем току-тъй, без да разберем защо така весело и доволно се бяха разшетали там из малинажите тия сладкопойни стари чифликчии – косовете.

Не означаваше ли това тяхно оживено шетане и подхвръкване насам натам, че малините и къпините вече са зазрели? Ако е тъй, ще има и ние да позобнем нещо.

- Тръгвай, бай Недко, да тръгваме, че време няма!

Опитахме се да се спуснем от брега право надолу в реката, но там беше задръстено и препълнено от шипки, повой, трънаци и висока  гъста друга растителност, тъй че не можеше да се намери лесно проход. Това препятствие, обаче, се оказа в наша полза, защото като се поизкачихме на още по-високо, да разгледаме за път, видяхме една картинка, която не ни достави голямо удоволствие:

Все пак, тя беше твърде интересна и забавна, за да я не опишем. – Ето ти материала за разказване историйки, авантюри и приключения, бай Недко!

*

С голямо удоволствие съм чел книгите на Майн Рид и на други подобни автори, в които се описва живота на индианците и географското положение на страната, в която те са живели и подвизавали.

Една подобна картина ни се откри, когато погледнахме към дъното на тая широка, пространна и дълбока слънчева долина, чиято дневна тишина се нарушаваше само от шума на пеещата река.

Стръмен слънчев бряг с южно изложение, обрасъл и облечен с гъста буйна зеленина. Под него стръмнината продължава надолу с килими от висока и гъста папрат и завършва с елипсовидна – изпъстрена с цветя и билки – зелена полянка.

До самата полянка шуми реката, чиито хладни и чисти води на бели ръкави, през ниска мъхната скала се изливат в синкаво вирче, облечено с чисто измити камъни, сочна чедъреста зеленина и незабравки. До вирчето на чаталесто дърво виси на дълъг ремък черна кожена чанта. На една страна в полянката лежи в тревата захвърлена пушка, до нея – зелен шинел и зелена фуражка, а в средата на полянката горският е свил колене и тъй, волен и необезпокояван от никого, тихо и мълчаливо – сръчно си плетеше кош от млади и гладки лескови пръчки.

*

Чуден пейзаж! – Удивително прекрасна картинка, но съвсем неудобна среща.

Като видяхме горския, ние с бай Недко малко се постреснахме от тази изненада, но скоро се окопитихме. – Нито ни бе видял, нито ни бе чул. – Той спокойничко си гледаше работата. При това, нищо още не бяхме правили, от което да се стряскаме.

- Спокойно, бай Недко! – Седни за малко, да обмислим как да я скроим!

Да слезем направо при него, горския, да го поздравим добродушно с добър ден и приятна работа, и по тоя деликатен начин шеговито да го обвиним в бракониерство, за да оправдаем своето такова, не бе ни по волята. Не носехме такива зли сърца с бай Недко, но не бяхме и от тия, които от нищо и никакво отстъпват и се връщат назад. Да оставим другото, но и жените щяха да ни се смеят, че сме се изплашили.

Тихичко се поизмъкнахме назад, за да заобиколим по-издалеч и да преминем незабелязано от другата страна на реката. Заобиколката ни беше с доста голям радиус на отклонение, защото и пътят ни не бе равен и чист. Попаднахме на такива драки и тръне, че освен дето се изпободохме и изпокъсахме, ами и гащите ни щяха да останат по тях, ако бързахме. Най-после, след дълги заобикаляния, минахме реката и стигнахме на отсрещния бряг.

Навлязохме в една доста едра горичка – точно такава, каквато ни трябваше.

Поуслушахме, поогледахме се на всички страни и се приготвихме за действие.. Секирката не бе удобна за тая работа, щом като горският беше наблизо. Макар, че реката шумеше, тя отчасти щеше да ни прикрие.

Ударите в гората, колкото и да са слаби, чуват се надалеч. Една само суха клечка да изпращи и се чува. Нали за такъв случай бях предвидил триончето. Разбира си, и то вдига, макар и малък шум, но и него се опитахме отчасти да изолираме, като превързахме дръжчицата му с носна кърпичка.

Тая практика я бях усвоил по време на общоевропейската война, когато бащите ни бяха на фронта, а ние, децата, поддържахме огъня вкъщи.

Рязането, особено кастренето с триончето – беше бавна работа, но по-сигурна.

Отрязахме, с повечко труд – две доста дебели и високи букачки, толкова, колкото можем на рамо да носим, без да ни види или чуе някой. Така си мислехме ние, а може някой да ни е видял и заминал, но горският не биваше да ни види.

Закъсняхме и видяхме, че нямаме време да правим компания на братята косове, а и дългото отсъствие от лагера ни безпокоеше, затова бързо и внимателно поехме обратно към лагера.

Неочаквано близо до нас открихме стар коларски път, който извеждаше диагонално  по стръмнината на брега нагоре. Този път, обаче, на някои места беше доста открит и горският щеше случайно да ни види, ако се движехме прави. – Единственото спасение беше да превържем гредичките през кръста , на гърба си и да преминем опасната зона с лазене по корем, по вътрешната страна на пътя. – Така и направихме. Това лазене по корем беше бавно и трудно. Бай Недко, като по-слабичък от мене, носеше по-лекия товар, но все пак едва ме догонваше, напушен от смях.

Като излязохме горе, на върха на брега, на закрито вече място, отвързахме дърветата от кръста си, да си починем. Преди да седнем, обаче, бай Недко се върна малко назад и погледа стръмнината , от която сме се татразали, и занарежда:

- Мале, мале, како Марийке! Къде си сега да видиш бай Недко на какво е заприличал? – Сякаш го е влякла Перловската река.

   Ала смехът и шегите лекуват всяка болка и несгода – с тях, и с гредичките на рамо, смело и победоносно поехме пътя към нашия любим бивак. Из пътя коментирахме по въпроса: - Кое нарушение на законите беше по-голямо: - Нашето ли, че бяхме отрязали две дървета от гората, без разрешение, или това на горския, който за коша си беше изрязал стотина лешникови пръчки?

Изводът от нашите разсъждения, даден от бай Недко, беше следния:

- Независимо от това, дали са малки или големи, нарушенията, в края на крайщата, всички сме нарушители – и той, и ние. Нашето нарушение, обаче, се извиняваше, или щеше да бъде извинено от всекиго, защото заслончето, което строяхме, освен за нас, щеше да ползва и всеки друг, който мине край него, когато ние си отидем в града. С този разговор, неусетно стигнахме в лагера. Влязохме с гредичките на рамо – посрещнати весело и триумфално, тъй както някога индианците са посрещали своите герои, връщащи се от добър лов.

На дядо Недко поднесоха шишенцето с ракийката. Бай Недко не беше баш пияч. Пийваше си по някоя глътчица – ей тъй – за отмора, или мохабет. Имаше обичай да смеси петдесет грама сливова и петдесет – гроздова ракийка, и от тази драгоценна за него смес си глътваше с удоволствие по някоя и друга глътка, за апетит. Всички други около него бяхме заклети вегетарианци и въздържатели, от което често му ставаше мъчно, че не можем да му правим компания в това отношение. Но той много ни обичаше и ни прощаваше за всичко.

Обичаше да дели залъка си с всеки, особено – с децата. За тях винаги се намираше нещо интересно в джобовете на раницата му.

Винаги, когато излизахме заедно с децата на екскурзия, той избързваше напред и поставяше из пътя тук-там по камъните бомбончета, за да ги намират, като случайно откритие, и се надбягваше с тях, уж да ги намери пръв.  Така той ги насърчаваше по стръмнините, за да не изостават назад – тъй както правят всички деца, когато се отегчат от дългия за тях път.

Вечерята беше готова и богата. За разнообразие и като награда за нас, мъжете, че бяхме свършили добре задачата си с гредичките, Катя беше изпържила и мекици. По тая част, Катя беше голяма майсторка.

През всичкото време на вечерята, докато дойде време вече да заспим, бай Недко разказваше разни смешни истории за нашето геройство из по-раншни случаи, но за днешната – с гредичките – нищо не споменаваше. Може би се страхуваше, че смехът щеше да продължи цяла нощ, а трябваше да спим, че на другия ден ни предстоеше пак доста работа по благоустрояването.

Спахме до късно сутринта. То за сън за горе беше много, но като че ли всички се бяхме наговорили хубаво да се отлежим и починем. – „Мързелът е полезен при прекален труд и когато човек реши да прави зло!“ – казват мъдрите хора.

*

След закуската си разпределихме пак работата, всекиму според силата, възрастта и способностите, сиреч, кой каквото може най-добре да свърши.

Всяка работа се извършваше без всякакви задължавания, заповеди и почти – без нареждания, ето защо всяка работа беше приятна. Прането, готвенето, миенето на съдовете, ходенето за вода и събирането на дърва из гората, беше също тъй приятно, както къпането, разхождането из поляните за лешници и др.

Все пак, имаше известно началие. Всеки един от нас, който беше по-вещ в някоя работа, даваше тон и направление в нея със своето лично участие.

Забравих да кажа, че през всичкото време на летуването ни горе, Марина прие да пие само топла или гореща преварена вода. Същата използвахме почти всички, за да възстановим по-бързо силите на организма и да угасим жаждата си, когато сме уморени. Само бай Недко правеше изключение. Той използваше шишенцето със сместа при умората си, а жаждата си утоляваше със студена вода – прясно налята от кладенчето, което той наричаше койначе – на помашки език.

От този ден нататък вече не чакахме да дойде треската, че тогава да я лекуваме.

Докато бай Недко събираше допълнителните материали из гората, за покрива на землянката, а Катя се занимаваше с децата, аз за малко помогнах на Марина да си направи парната баня и стремително се заех после със своята задача на строител, която беше по-специална. Заех се пак със строителството, в което много ми вървеше, както ми върви и днес, но да си кажа право, голям хаир от него много не съм имал.

Една от главните причини за това като по-възрастен и по-опитен човек от мене, бай Недко ми обясняваше по следния начин:

 „Ние хората, или повечето от нас имаме нещо чорбаджийско в характера си. – Имота и кесията си ценим повече от човека, дарбите и способностите му. – Смятаме, че като дадем пари, (а ние не даваме и достатъчно за някоя свършена от някого работа), с това сме платили достатъчно много за доброто, което ни е направено. – А то не бива тъй. – На човека, който ти е работил за да те облагодетелства, ще го възнаградиш добре и ще му благодариш отгоре на това. – Това се казва уважение, хаир.“

Така или иначе, бай Недко беше прав и добре го разбирах, но занаятецът и нуждата са такива неща, че който ги има, все го бодат по ребрата и тогава той много-много не му мисли за награда, а все гледа да направи нещичко, като види малко или много материалец.

Едно лято за двайсетина дни бях със семейството си на море в град Варна. Гледам хазяйката ни – баба Станка, добра женица. Не само, че наем не ни вземаше, но и на жените в готвенето и миенето на чиниите помагаше. Нас с двете деца ни настанила в хубава, чиста и светла стая, с чисти и меки легла, а нейната спалня, едно че беше сбутана и тъмна, ами и дюшеменце нямаше. – Погледнах стаята й, погледнах из двора, насам-натам, и ми стана някак мъчно.

- Сестро! – рекох. – Няма ли кой да ти направи едно дюшеменце тука, или пък материал за него някъде скътан?

-  Имам – рече добрата жена. – Купила съм го отдавна, но нито има кой да го пренесе, нито има кой да го постави. – Много такива мъже като тебе идват на гости във вашата стая и все са ми обещавали, че ще го направят, но досега никой нищо не е направил.

- Заети са били! – рекох й. – Нямали са време, или са били изморени, а пък аз сега съм свободен и ще го направя.

- Ами, ти? – Как тъй!? – Нали си железничар? – А, и на курорт си дошел? – Дюшемето ли ще правиш, или ще ходиш да се къпеш и печеш на слънце на морето?

- За всичко има време. – рекох й. – Ти за това не се грижи. – Два дена няма да се цамбуркам в морето, голяма работа. А колкото за това, че съм железничар, и то не е много важна причина. – Ние, железничарите сме пенкилер хора. – За всичко ни бива, даже и в търговийката. Видяла ли си железничар без куфарче, кошничка или – торба най-малко? - Но хайде, бабо Станке, да видим как да пренесем материалеца и да извадим всичкия багаж от стаята, а да оставим железничарите на мира.

И тъй, първият ден наковах дюшемето, втория го боядисах – за голяма радост на добрата баба Станка, и пак имах време да се пека и къпя на морето.

Землянката, обаче, която нашата малка, но славна дружинка беше започнала да строи в планината, нямаше да има хазяйка или хазяин. Тя щеше да послужи на нас още седем-осем дни, а после щеше да остане за обществено ползване.

Подострих три кола, високи над човешки бой, от които единият оставих със седемдесет сантиметра по-висок от другите, среден, за подпора на билото. Забих него от средата на отвора на землянката, а двата – отстрани и с това действие вратата се оформи. Най-здравата греда избрах за билото. Единият й край закрепих отзад на брега, а другия заковах с два големи гвоздея върху средния кол, като оставих от нея да стърчи напред четиридесет сантиметра за стряха. Също така направих с другите две странични греди – върху страничните колове.

Наредих нагъсто мертеците и ги приковах и тях с по един гвоздей за билото, а долните им крайща опрях на брега встрани. – Оставаше да се направи плътната покривка.

Марина беше вече готова да се занимава с приготвянето на обеда и с децата, а ние с Катя отидохме да помогнем на бай Недко и да донесем материалите.

Тук-там из гората имаше букови сечища, из които дебелата част на дърветата бе взета, а за нас бяха останали върхарите – като добре дошли. Събрахме достатъчно от тях, понарязахме още малко суха папрат и трева и пренесохме всичко при строежа.

Първо наредихме по-здравите клони в гъста мрежа върху билото. След тях сложихме също тъй по-тънките клонки, върху тях нагласихме папрата, а върху нея – сухата трева. Най-отгоре сложихме книга от циментови чували. Нейното предназначение беше да не пропуска да пада пръст вътре в землянката, което е много неприятно. След това събрахме всичката изкопана пръст наоколо и я нахвърляхме върху книгата – тъй че се образува  от нея още около тридесет сантиметра дебелина навсякъде и я притърпахме с лопатата. С това последно действие покривът на жилижето беше готов. Оставаше да се постели с подобни материали, с изключение на пръстта – вътре.

След тая работа, всеки се зае със себе си – да използва времето през почивката, както намери за добре.

Тъй като бях повечко изморен от другите, реших повечко да си почивам и да се позабавлявам с децата. Предложих същото и на бай Недко – тоя ден до вечерта повече нищо да не работим, освен ако речем да се поразходим за сухи дърва и за лешници из гората, което много ни съблазняваше. Забелязах, обаче, че на бай Недко тоя ден не му се почиваше, нито му се ходеше из поляните за лешници. – Разбрах после каква била работата.

Бай Недко беше табиетлия човек. Обичаше във всяка работа, всичко да доизкусурява докрай, без, разбира се, с това да задължава никого. – Намерил бе, че не сме изравнили добре пода на землянката. – Казах му, че няма нужда от тая излишна работа, щом отдолу ще я наложим с пружиниращи клони, после – с папрат и най-отгоре ще сложим сламата или суха трева. – Ще стане мека гъвкава постеля – богата работа. Той, обаче, не се съгласи с мене. Взе мотичката и започна ситничко да отесва почвата извътре.

Оставих го свободен, за да не му пречупя хатъра.

На мене и без туй ми предстояха още много грижи и задачи.

Но аз не бързах да ги свърша всичките наведнъж. – Това ми качество много ми помагаше в живота. – По-малко напрежение – по-малко притеснение.

Макар, че строихме за временно ползване, всички бяхме доволни и някакси горди с извършеното от нас добро дело – заслончето.

Почуствахме се по-богати и по-солидно приютени сред хубавата природа около нас. От тоя ден нататък за всички имаше, и то – солиден покрив – и за децата, и за жените, и за мъжете.

В планината, пък и навсякъде в природата, всичко, което служи за добро на човека – е ценност. Едно, каквото и да било покривче, или сушинка, особено при лошо време горе в планината, е голямо благо. При едно осезателно намокряне от валежите, особено в есенно студено време, може да ти струва здравето, или живота. Ето защо всички до един гледахме с особено удивление на нашия скромен, но солиден построен навес, а на малкия Стефчо и на бай Недко им се виждаше, че притежаваме чудесен палат или крепост.

Оставаше тая солидна наша крепост да я опитаме и при лошо време, и при дъжд, за съжаление лошо време не дочакахме. При все това, сигурни бяхме, сто на сто всички – че от никъде капка нямаше да капне.

--------------------------------------------

--------------------------------------------

Тихо полъхваше и поклащаше клонките вечерната прохлада, събрала и смесила дъха на всички планински треви, цветя и дървеса. Разнасяйки го навред, тя го поднасяше и нам. Беше изминал още един прекрасен и чудесно осмислен летен ден, изобилен с полезно творчество и вдъхновение. Слънчицето, изминало също своя голям дневен път, беше застанало вече точно на един от най-каменните върхове на хубавата ни Витоша. Усмихвайки ни се топло и любезно отвисоко, то като че ли искаше да ни каже: „Хе, приятели мои! – Сетихте ли се днес за малко да погледнете и нагоре? – Добре сте вече, нали? – Хайде сега – почивайте си вече повечко от днес нататък. – Утре аз пак ще ви навестя, за да ви помилвам и целуна с лъчите си – да ви покажа още много хубави неща из моето безкрайно слънчево царство и да ви донеса повече радост в живота.“

Тоя негов топъл, светъл и безшумен поздрав ни трогна до дън душа, за да се обърнем и поблагодарим с цялото си сърце. Наистина, трябваше да седнем вече и да си направим една кратка приятна равносметчица..... Имахме си вече много придобивки. Благоустрояването беше към своя край. Лагерът имаше напълно завършен вид. В землянката беше топло и меко постлано. Около нея – палатката, огнището, а даже и пътечката наоколо навсякъде беше почистено, изметено и приятно подредено. Изсушените лешнички също бяха прибрани на купчинки по постелките. - Ето ни и гости.

Прибирайки се във вечерния час някъде отгоре, при нас слязоха двамата горски пазачи и седнаха близо до огъня край купчината лешници. Бяха много изненадани и очаровани от приятната обстановка и най-много се чудеха, откъде сме могли да съберем толкова много и хубави лешници. Не ни казаха нищо – напротив, запознахме се приятно. Казахме им, че сме приятели с бай Кръстювото семейство и се разговорихме приятелски. Бяха много скромни, като ги поканихме да си чукнат от лешниците. Взеха си по малко в джобовете за децата си и ги изпратих по сипеите..

Като се връщах, видях още отдалеч, че бай Недко си беше вече нанесъл багажа в топлата землянка. Радваше се като дете и подреждаше извътре, като си тананикаше някаква своего рода песничка. Отвреме навреме шеговито си показваше главата навън, за да види децата какво правят и да им подхвърли някое бонбонче за забавление – да го оставят намира, докато си свърши шетнята. Марина готвеше за вечеря. Катя переше. – Изобщо, всеки се занимаваше с нещо за другите или със себе си.

Всички имахме здрав и бодър вид. Бузките на децата бяха се доста понадули. Бяха поруменели от слънцето и вятъра, като на всички ни. Катя се чувстваше отлично и беше много доволна. Марина също се бе доста поправила и разхубавила. Само отвреме навреме я приболяваше главата – последствие от маларията. Макар и незначително, това ме безпокоеше.

*

Една сутрин рано слязох в града, да занеса една значителна част от лешниците у дома и да направя някои покупки за горе. Без да се бавя много, поех пътя пак за бивака.

Вървях бавно и гледах разсеяно пред себе си и на всички страни. Възхищавах се на сложността, пълнотата и красотата на тоя пъстър свят около ми, колкото обикновен, всекидневен, обективен и познат, толкова тайнствен и загадъчен, когото за да разгледаш, проникнеш и обхванеш по-изцяло, нужни бяха време, буден ум, широка душа, любов към всичко в него, т.е. – всички съвършенства на усета и познанието.

Отвреме навреме от  този размисъл и от грижите ми за живота ме изваждаха прошумяването на страхливите гущери из тревите около пътя или обаждането на пъдпъдък из гъстите лозя на червения бъз, чиито богато накичени и узрели мастилени гроздове силно изкушаваха заедно с птичките и моя вкус, макар и да знаех, че не се ядат за десерт.

   Уцелелите от сушата и жегата на деня летни цветя, билки и магарешки тръне се опитваха да предадат свежест от двете страни на изпрашения канарски път. Горещият въздух звънтеше от летежа на работните пчелици и кръвожадните хапливи мухи, досадно налитащи по добитъка из полето. Лястовичките летяха високо в синьото небе и обучаваха малките си за дълго летене и дълъг път. Морен, орачът подготвяше отрано угарта за есенната сеитба, следван от чучулигите, търсещи из прясно разораната земя червейчета. Тук-там над пожънатите ниви, застинал в една точка, като закован във въздуха, бързо трептеше с крилете си мишеловът, готов всеки миг като стрела да се спусне право надолу по някоя полска мишка.

Ето и щъркелите, на двойка философски да се разхождат из мочурите, из дивата мента. Скоро те щяха да отлетят на юг. С техните криле, техният живот бе разрешен. Те ще идат в топлите страни – нас тука ще ни налегне зимата.

Ето, и отпуската вече се свършва. Скоро ще кажем: „Сбогом, летни слънчеви дни! – Сбогом, хубава гора! – Сбогом, хубави планински места! – Ний си отиваме вече. Отиваме си с благодарност и тъга по вас. Вий ни дарихте щедро с толкова хубави и ценни за нас неща.“

Ами на Марина – на Марина, върнахме ли драгоценното здраве.

Неусетно бях дошел на мястото, откъдето да поема вече сипеите – нагоре.

Обладан от едно смесено чувство на възхищение, благодарност и тъга, спрях за малко да си почина и да погледам и тук на всички страни и нагоре.

Ха, ето я Марина! – неочаквано се появи горе между разсеяните по стръмнините редки лещаци. Идеше право надолу, към мене. Беше много радостна и още отдалеч ми заговори:

- Видях те още отгоре и дойдох, да те посрещна! Какво ново има към нас?

- Всичко е хубаво и наред, Марино. Ами ти, как си? – Много се безпокоя за твоето здраве.

- Нищо ми няма вече! – Много съм добре. – Виж, колко много лешници съм набрала в престилката, докато сляза до тебе!

При тия думи, кратко мълчание, в което, гледайки ме с искрен и нежен поглед право в очите, тя се приближи към мене. – Сложи дясната ръка на рамото ми – помилва ме по косата и лицето и рече: „Хайде! – Ти си герой! – Какво ще му мислиш толкова? – Хвърли всичко зад гърба си, както си правил винаги, и – да вървим по-скоро, че гости имаме.“

Изведнъж потънах в един друг свят, в който бе изчезнала всяка мъка за тоя ден.

Хванахме се радостно за ръце и поехме сипеите бързо нагоре.

*

На гости ни беше дошла Павлината майка, стрина Кръстювица от село Симеоново, със свои няколко приятелки и съседки. Едни разговаряха с бай Недко, други – с Катя, а трети бяха с внимание към децата. Пристигайки, на свой ред, и аз се ръкувах с всички тях.

Марина се зае да ги почерпи с някои неща, които бях донесъл.

Съжалявах много, и се извиних на бай Недко, че в залисията си, не бях се сетил да му купя нещо за в шишенцето. – Нали не пия! – Той, обаче, не ми се разсърди, а скрито и шеговито ми показа едно пълничко. Беше се запасил.

От опит зная, че хората в планината бърже се опознават и сприятеляват. Лагерът беше пълен, разговорът – задушевен, но колкото и дълго да бе престояването на гостите, - през всичкото време някои ни наблюдаваха с голяма почуда, а други любопитстваха и словесно: „Е, понемали вуци да ви изедат, море? – Не ви ли е страх от змии?“

На тия въпроси всички се смяхме заедно и им отговорихме любезно: „Ние не се плашим от вуци, оти сме родени в по-големи и по-страшни планини от Витоша.“

Наистина, вълци из Витоша в онова време се срещаха често, но те бяха далеч, нататък из Бистришкия край на планината, гдето е сега резерватът. Змиите пък срещахме, но не ги убивахме.

И сега даже зная да ви покажа местата, където сме срещали по десетина пепелянки – от най-старата, до най-малката, да се припекуват спокойно на слънце. Забелязал бях, че това тяхно масово припекуване те правят два, или три дена, преди да се влоши времето.

Там, обаче, гдето има мравуняци и шетат наоколо мравки, змиите не ходят. – Те бягат далеч от мравята киселина. Около нашия лагер имаше доста мравуняци и бяхме в добри съседски отношения с техните поданици. – Почти всеки ден след ядене давахме на някой от по-близките край нас, трошици от трапезата, а децата скришом им хвърляха закуската си, заедно с масълцето. Все пак, за да се предпазим от някоя неканена гостенка от змийския род, слагахме под леглата и възглавниците си чесън.

Приятно минаваше времето ни. За такива и други още много неща, свързани с природата.

Много от тия хорица, макар да бяха родени и остарели в полите на Витоша, не знаеха къде е Черни връх. Както горските пазачи в предните дни, така и те гледаха и се чудеха на големите количества лешници, които бяхме успели да съберем между другите занимания.

Това даде повод на бай Недко да им обясни, че тая година, както и те виждаха, лешниците ги имаше много, но независимо от това, за да може да си наберат толкова много в кратко време, имало си начин на брането им – че и в тия неща си имало майсторлък.

Обясни им също, че лесковите фиданки, макар и да изглеждат еднакви на вид в общата гора, едни от други те били различни, както са различни по форма и големина лешниците им.

Едни от тях, при това, били летни, а други – зимни лески. Първите, каза той – зреели през лятото, в края на месец юли, или през време на вършитба, както казва народът, а вторите зреели през есента, докато в по-високите пояси на планината, където по-рано почваше зимата, някои от лешниците не успявали  и ядки да завържат.

Накрая той завърши обясненията си, със следните изказани с особена сладост думи: „Приятно, особено приятно е в топъл слънчев летен ден, да застанеш или седнеш под кичестите клонки на благодатния лешников храст, под чийто къдрави и меки шумнати листа, на дълги тънки и леки люлеещи се клонки зрелите лешници висят на кичурки, като английски обици.

Когато тежкото светлокафяво лешниче с бяло брашнено дънце падне само в ръката ми из своята светловосъчна реснеста дрешка и го пусна в бялата си торбичка да падне и звънне тежко при другите, струва ми се, че съм получил подарък чиста английска лира!“ ….....

Не зная откъде беше получил бай Недко тая слабост към английските лири и златни обички, но ми беше особено много приятно да го слушам с каква детска радост и сладост подчертаваше думите на разказа си за лешниците.

Драго ми беше, че той с това хубаво чувство беше завладял сърцата на всички ни. Затова и аз, от своя страна, взех думата и разказах на гостите за роден край – за високи сини планини с белоснежни върхове, отвесни скали и красиви водопади – за безкрайните зеленеещи се планински ливади и поляни там под изворите и течението на хубавата река Тунджа – за царството на дренките, мечките, чубрицата и леската, която освен като храст расте и като отделно високостеблено дърво, стройно като явора, клена, габъра, липата и други.

Специално за лешниковото дърво селянките много се учудиха. Такава леска във Витоша нямаше и те не я познаваха.

Казах им, че същата съм виждал в монастирската гора на Люлин, разбира се, в по-малък ръст, но те и там не бяха ходили.

В такава приятна и задушевна обстановка завърши още един съботен ден.

Тържествено биха камбаните на катедралата-паметник „Александър Невски“, за вечерна молитва.

С предпразнично чувство изпратихме гостите надалеч, с доброто пожелание пак да се съберем някога.

На връщане събрахме много сухи дърва за огъня.  Тая нощ, бяхме решили, да седянкваме повечко край него.

Слънцето залязваше. С неговото скриване зад, Витоша изведнъж смени светлозеленото си кадифено наметало с по-тъмно такова, което бавно сгъстяваше тона си, за да премине в тъмновиолетово.

За разлика от други път тая вечер закъснелите горски птички се прибираха по любимите си за сън места из из потъмнелите вече лещаци с кресливо и възбудено чирикане. Техният мир беше нарушен от чуждо присъствие. Из поляните надолу около сипеите се дочуваха веселите гласове на прииждащи хора. Съботен ден е. Всички са на излет, за да прекарат и неделния ден тука, около нас. Пролича, че тая нощ не ще бъдем сами. Тук-там из поляните лумнаха светлини на големи огньове, като нашия. Чуваха се смехове и весели шеги на жени и мъже, приятно забавляващи се в тая нова за тях обстановка. Природата е винаги готова да внесе в нас нови мисли и хубави чувства. Това се забелязва от всеки, който влезе в нейното вълшебно царство. Това изпитваха сега и тези наши временни съседи.

Имаше и такива, които групово или поединично, бавно и безшумно преминаваха близо край нас, избирайки си място в тъмнината за сигурна и вярна стъпка по каменистия път нагоре. Някои от тях се обаждаха и оставаха при нас, или се задоволяваха без огън, само с една горна дреха, да прекарат в уединение нощта из лещаците около нас.

След приятната вечеря от топла храна и десерт от пресноизпечени царевици, продължихме да седим около розовата жар на огъня и да слушаме веселите шеги и смехории на бай Недко.

Децата спяха на коленете на майка си, а Катя забъркваше някакво тесто в пръстената тенджера. Тя беше пак нещо замислила да прави за утрешния ден.

Всички бяхме в отлично настроение, а бай Недко беше на върха в това отношение. Щедро развързваше езика си, за да разказва приключенски истории, които ги поукрасяваше и засилваше, за да им придаде колкото се може по-хумористичен и комичен характер, но те си бяха такива и без неговото старание.

След като откри на всеуслушание патилата ни с гредичките, той премина и към други подобни историйки, в които ние с него винаги сме били главните, изпаднали в неудобно положение герои.

С него сме били билкари, гъбари, рибари-търговци, събирачи на восък и др. – Нали бай Недко падаше малко и търговец? За съжаление, в нищо не успявахме. В нищо не ни вървеше, освен гдето дразнехме напразно апетита на неговата домакиня /?стр.140 долу, не разчитам добре думата/

Но тя беше добричка. Беше свикнала на неговите неуспехи. И, макар че беше по-дребничка и по-нисичка от него, когато той се извиняваше за някой свой неуспех, тя го гледаше с леко притворени изпъкнали устни и усмихнати очи, някак отгоре. Тя го обичаше и му прощаваше. Не само това, но винаги когато го изпращаше на екскурзия, котленките му пълнеше с вкусни гозбички.

Една от най-характерните от тях, лятно време, беше прочутото пловдивско кьопоолу. Нямаше домакиня в света, която да можеше да прави такова вкусно кьопоолу.

Разбира се, и бай Недко не оставаше назад в ролята си на приносник и къщовник. Все намираше с нещо да напълни раничката или котленките, макар и в малки количества. – Я малини ще донесе за сладко, я гъбки – в кошничка, китка диви ягоди или пък кичест букет от планински цветя и треви ще поднесе на двете си мили принцеси. Тия дни той щеше да ги изненада, като им поднесе пълна раница и кошница с напълно зрели вкусни лешнички, от които те ще си чукат със захар в хаванчето цяла зима.

Със същия разкош Катя щеше да сюрпризира другарките си в пансиона.

Дойде и последния неделен ден, в който ни оставаше да прекараме отпуската си горе.

Рано сутринта подкладохме огъня и сложихме чайника за чай. Поизметохме навсякъде и си послахме хубаво. Измити и сресани празнично, излязохме да посрещнем изгрева на слънцето. – Ето го и него. След като ни помилва и поздрави с първите си лъчи, с нов живот за тоя ден, бавно и величествено се заиздига далеч над озарените върхове на Стара планина, за да озари и стопли всичко навред.

Останахме, да погледаме и да се полюбуваме повечко на хубавото утро и да си погреем гърбовете на слънце. През това време Катя се отдели и отиде към кухнята да прави нещо. Не след много време въздухът наоколо се изпълни с благоуханието на топли мекици.

В тоя тържествен час на празнично настроение е чудна обстановка пред нашия малък лагер премина на малки и големи групи част от обществото на Бялото братство, начело с Учителя.

За минута-две Той спря точно пред землянката. Погледа децата. Погледа нас. Погледа цялата обстановка заедно с огнището и ни поздрави със следните думи: „Рекох, много хубаво, само че огънят, на огъня – малко по-настрана.“

Честити бяхме, че най-високият между великите на земята ни беше удостоил с гостуването си, макар и за две минути.

След тия добри – пътьом минали гости, посетиха ни и други, които останаха при нас за по-дълго време. Те бяха мои приятели и колеги от арсенала.

Един от тях беше Георги Иванов Константинов с братчето си. След тая среща с тях двамата отпосле, дълго време не се видяхме. Бяха станали наблюдатели на Черни връх. Там Георги изкара и пенсия и получи друго име – Гошо Черновръшки.

*

Донесли бяха фотоапарати. Както се бяхме разположили всички на закуска и с отворени пълни раници с лешници, направихме няколко снимки, от които една обща с гостите и една отделно за нашата групичка.

След това приятно прекарване на част от деня с почерпка от топли мекици, всички гости се пръснаха в различни посоки из лещаците за лещници, а ние се заприготвихме да си отиваме вече в града, по нашите мили домове.

Преди да си тръгнем, бай Недко пожела да направим двамата с него една кратка обиколка из околността на лагера, и, специално – край изворчето.

Минавайки край него, бай Недко се поспря за малко, погледа го мълком с шапка долу и отмина, за да ме догони. Разбрах тайната му. Той благодари от все сърце на койначето, задето го е черпило толкова време с хубава Витошка водица и се прости с него.

Много пъти, когато бивахме на екскурзия по тия места и се отбивахме да пием и си налеем прясна водичка – бай Недко казваше: „Койначе, койначе – когато умре бай Недко, тука при теб ще му дойде душицата.“

Освен горната тъга, бай Недко имаше и друга – една, също основателна, но аз и двете му успях да разсея.

Мъчно му бе, че неговата легация не благоволи да дойде поне за един ден с двете си принцеси, да опита неговия планински рай, още повече, че бяхме се трудили толкова много, за да има място и за любими гости.

Но, както казах горе, аз можах да го утеша, че има време за всичко, само да сме живи и здрави.

След две-три седмици – рекох – ще почне есента, но и тя в началото си е истинско лято.

-  Ще имаме, скоро пак да дойдем по тези хубави места, а и плодове ще има.

И наистина, - не след дълго време легацията на бай Недко беше взела решение да отидем двете семейства заедно на Витоша.

За съжаление, на нас ни се случи така, че не можехме да им правим компания.

Бяхме намерили евтини тухли и започнахме да правим на мястото на барачката – къщичката, която имаме и до днес.

Бай Недко намери, че тая работа беше по-важна пред настъпващата скоро зима и отиде един със семейството си горе. Принцесите му, обаче, стояли горе само два-три дена и си слезли в града.

Останали старците сами горе да прекарат повечко дни и, за да се подсигурят, евентуално от каквато и да е опасност, бай Недко изплел леса от мрежови пръти, за врата на землянката, която заключвали с катинар, когато имали да се отдалечат повечко от нея.

Така те прекарали приятно и спокойно няколко дни и нощи и, неочаквано, спокойствието им се нарушило. Една късна нощ им се случило голяма неприятност. Събудили се от някакво шумолене и чуждо присъствие около тях из лещака.

Едно голямо като овчарско куче обикаляло и силно душело около землянката – даже – и пред вратата. Напразно се опитвали да видят в тъмнината какво е. Помислили, че е вълк. Кака Марийка много се изплашила, а бай Недко се разтревожил, да не й стане нещо лошо от страх.

На мен не ми се вярваше, че е вълк. Вън е имало още жива жар от огъня, а лятно време вълци не слизат толкова ниско.

По-скоро за вярване е, че някое овчарско куче да е душело за хляб.

Каквото и да било, на другия ден те прибрали багажа си и си слезли в града.

*

Наближаваше един часа следобед. Денят стана необикновено много горещ и атмосферата тежка.. Мухите звънтяха на всички страни и хапеха досадно.

Над Стара планина се бяха наредили керевани от пухкави бели и мътни облаци.

На запад беше притъмняло. Личеше, че скоро ще вали и то необикновен дъжд.

-  Край на хубавите петнадесет дни, които, като че ли бяха отредени специално за нашата мисия:

-  Ще вали – рекох, - да стягаме по-скоро багажа.

Свалихме набързо палатката и наслагахме всичката слама в землянката.

Всеки от нас взе по една пълна раница с лешници и част от другия багаж отгоре й.

Марина също взе една пълна раница на гърба си и детето на ръце. Аз се натоварих с най-големия товар и поех грижата и за Стефчо. Още не бяхме слезли в селото и на запад започна да гърми. Гледах и преценявах, дали да останем в селото, докато премине стихията, или да вървим, и то колкото се може по-бързо.

Всичко, обаче, бяха на мнение да вървим. Трябваше да бързаме, защото освен юзината, която се намираше на половината ни път до града, друго място за убежище нямаше за нас.

От село Симеоново до София нямаше никакви други постройки в онова време.

Вървяхме с малки, но бързи стъпки, обръщайки се често назад, да гледаме, някой да не изостане от нас.

Вятърът от запад се усилваше постепенно, докато премина в силна буря. Изведнъж слънцето се закри и полето притъмня. Замириса на колендро. /Колендро е билка, бел. на набиращия текста/ . Вдигнаха се по пътя облаци от прах и пепел, а из въздуха хвърчаха … /? Първата дума не се разчита, бел. Ю.В./ и шумки, сено, слама и подплашени птички.

По пътя и през нивите направо бягаха като нас и други групи хора – майки с малки деца.

Притъмня съвсем. Надвиснаха ниско черни облаци, студени като стомана, сякаш морето се беше приготвило да ни погълне. Част от Витоша и цялата Люлин се загубиха от погледа ни. Чести мълнии и гръмове разтърсваха небето и земята отекваше дълго и надалеч.

 - Още малко – още малко – и ние сме вече в двора на позната. Слава Богу, - спасени сме. Едва затворихме вратата от бурята и покривите зачаткаха.  Не мина и половин час, и стихията отмина на изток. Облаците успокоено се окапваха по настланата земя, с десетина сантиметра ледена настилка. Спокойно и благодарно поехме наново пътя за в къщи.

-  А какво ли бе станало горе с нашата славна землянка?

- Навярно е дала добър прием някому през време на бурята и градушката.

 -  Сигурно – твърде сигурно.

* * *

ПОСЛЕСЛОВИЕ

Вярно беше това чувство, което ме ръководеше през тия дни и ми помагаше да съобразявам и да се справям със задачите и трудностите, които животът ми поднасяше да решавам тогава.

Верни бяха и думите на Марина, когато се срещнахме в онова време горе, в началото на сипеите под Горна плоча, които ми каза, не само за утешение, а самата истина, че с престояването ни горе, в онези приказни места на хубавата ни Витоша, вече се чувствала много добре и напълно оздравяла.

След като се завърнахме живи и здрави – заякнали духом и телом, всички вкупом влязохме с нови, пресни сили и вяра в борбата на живота за едно по-добро бъдеще.

Ваканцията на Катя беше свършила и тя си отиде в пансиона, като занесе пълно куфарче и там, от даровете, с които я беше наградила нашата родна природа.

Останахме сами с Марина и децата в нашата любима барачка – съвсем накрая на столицата.

Всъщност, не бяхме съвсем сами.

При нас идваха всяка сутрин слънчевите лъчи.

Радваха хубавите софийски есенни дни.

Идваха птичките, които оставаха да прекарат зимата в парка и около нас.

Цъфнаха есенните цветя – гиргините, хризантемите и др.

Обработвахме изцяло двара, градината и посадихме най-различни плодни дръвчета – добри приятели на човека, които собственоръчно облагородихме.

*

Своевременно събирахме и материали, за да постегнем добре барачката за зимата.

Материалът, обаче, се оказа достатъчен за една по-солидна постройчица, която имаме и досега.

Барачката трябваше да отстъпи мястото си на нея. Всъщност, тя не отстъпи, но се преобрази в къщичка, изградена с тухли, на циментови основи. Но преди барачката да се преобрази в къщичка, тя ни послужи като прикритие от лошото око на хората.

Преди да я разглобим напълно, вътре в нея изградихме основите на по-солидно жилище.

Когато наближи време да строим, пренесохме се да живеем в землянката, която вече бях приготвил преди да отидем на Витоша.

*

Накупих от Солния пазар щайги с хубаво грозде. В онова време в София имаше много грозде на пазарищата.

Накупих и зарзават за готвене на повече хора и започнахме строежа.

Дойдоха добри хора да ни помагат, но имаше и такива, които ме наклеветиха пред Слатинската община, че строя незаконно. Тогава бяхме под управлението на село Слатина – сега квартал Слатина.

Дойдоха властите. Видяха какво правя. Видяха децата и нас, и като разбраха каква ми е картинката, никакво зло не ми сториха.

Отминаха си и ме оставиха свободно да живея и да си гледам гайлето.

Не само това – но тия шопи, на които крайно много благодаря, дадоха ми и цяла нива на мое разположение, да работя – да сея и да ползвам.

След не много време – минахме под управлението на Софийската община.

Оттам не ми дадоха възможност да си построя по-голямо и солидно жилище от това, което имаме досега.

Но, нека да благодарим на съдбата, че сме здрави и живи.

..............................................................................................................

СНИМКИ:

Lazar_Opev_24.jpg

Марина

Lazar_Opev_25.jpg

       Местността Горна плоча

       Изглед на част от Лазаровия бивак – домакините и гостите. Беритба на лешници

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Витоша, 15.IX.1931 г.

* * *

Lazar_Opev_23.jpg

Марина след оздравяването си

Lazar_Opev_21.jpg

По пътя на хуманизма. На самоволна работа в Витоша. Изграждане на изворче.

Lazar_Opev_05.jpg

Девиз: Жертвай безвъзмездно себе си, за да спасиш живота на ближния си!

– На служба в пожарогасителната дружина „Спасител“ – София, без заплата.

Lazar_Opev_20.jpg

Катя

Lazar_Opev_04.jpg

Част от Лазаровия бивак с домакините:

1/ Стефчо, бай Недко – Лазар – Марина с Данчето на ръце – Катя, с букета цветя, до палатката.

Витоша, 15.IX.1931 г.

---------------------------

* * *

Lazar_Opev_22.jpg

Местността Желязни врата, с любимата канара. Едно от любимите кътчета на обществото Бялото братство, „Ел Шадай“, име, дадено от Учителя, което, преведено – значи Избрано място.

София- Витоша 1933 г.

0 Comments


Recommended Comments

There are no comments to display.

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...