Класация

"Старинната цигулка на Учителя" Ние знаехме, че Учителят е следвал в Америка. Учил е богословие и медицина. Знаехме от разказите на първите приятели и неговите състуденти, че там Той е свирел много хубаво и е можел да направи кариера на музикант като цигулар. Знаехме също, че е свирел на цигулка стар модел - такъв, на какъвто се е свирело миналия век. Когато аз дойдох на "Изгрева" видях, че Учителят има една стара цигулка - стар модел. Но не Го бях виждал да свири на нея. Бях чувал от възрастните приятели, че от началото на века до Балканската война Учителят е свирел на нея. Случи се така, че Учителят ме извика при Себе Си и ми показа тази цигулка. Беше в един триъгълен конусообразен калъф. Извади цигулката от калъфа, настрои я и ми изсвири една-две песни. После се обърна към мене и ме попита: "Искаш ли я?" Аз не очаквах такъв въпрос. Не бях подготвен за него. Не посмях да кажа нито дума. Учителят ме погледна и като разбра, че не я искам, Той я прибра в калъфа. Учителят не изнасилваше нещата. Само тихо продума: "С нея съм свирил в Америка". Изтръпнах. Не можех вече да се повърна. Нямах сили да Му я поискам. Беше ме срам, че отказах. Защо отказах? Само затова, че звукът й не беше такъв, какъвто бе този на цигулката, с която Учителят свиреше. Да, ама това бе сега, в 1940 година. А по-преди Той е свирел с нея, задоволявал се е с нея. И кой знае колко десетки години е свирил на нея. Досрамя ме да се повърна. После много, много съжалявах. Къде отиде тази цигулка, никой не можа да разбере. Вероятно другите цигулари не се интересуваха от нея, понеже беше стар модел и защото на нея по-трудно се свиреше. А аз знаех много неща за нея от самия Учител. И трябваше да я прибера при себе си. Но не разреших задачата си - съжалявам и ще съжалявам до края на живота си за нея. Къде се запиля тази цигулка? Бяха бурни години. Настанаха времена на горест, мъка и преследвания. Дойде процесът от 1957-1958 година. Всички вещи и неща при Учителя бяха обявени на търг чрез заложна къща и бяха продадени на наши приятели по наше настояване. Събраните суми от продадените вещи трябваше да отидат при държавата, за да се изплатят глоби и лихви от неплатените данъци на Братството. Това е една грозна и дълга, поучителна история. Онези в бъдеще, които искат да се занимават с ръководство и да създават общество, трябва до най-малки подробности да се запознаят с тази история, защото ще повторят същите грешки на предишното поколение. И така вещите бяха раздадени, като предварително всеки бе дал някаква сума. Аз бях отделил една голяма сума, внесох я и с нея откупих хармониума, който беше в салона и на който се свиреше по времето на Учителя. Но какво беше учудването ми, изненадата и след това огорчението, когато разбрах, че вместо моето име бе сложено друго име - на някого, който уж е платил за хармониума. Всички знаеха, че аз го платих. Дълги години този хармониум беше в дома на Петър Филипов - близо тридесет години - и никой не свиреше на него. Той там се съхраняваше. Дано в бъдеще дойде някой музикант, който да свири на него и дано имате отново условия да си служите с него в някой голям салон. Това бе хубав инструмент, първокласен инструмент. Учителят много го харесваше. Беше от реномирана германска фирма. И така, тази старинна цигулка бе откупена и е в някого. Но този приятел едва ли знае историята й - че Учителят още от младите Си години е свирил на нея, може би към двадесет години. А това не е малко за един инструмент - да се свири на него от един голям майстор. А да се свири толкова години Великият Учител с един инструмент, това също не е малко. Казвам го сега, след като отдавна съм осъзнал грешката си, че не прибрах цигулката, която Учителят ми предлагаше. Беше непростима грешка. Кой ли ще я поправи тази моя грешка? Тази цигулка трябва да се прибере, да се знае чия е, кой е свирил с нея и да остане тя за следващото поколение. Аз не можах да разреша тази задача. Ще я разреши някой от вас. През време на продажбата бяха предложени и откупени четири-пет цигулки, които се намираха в стаята на Учителя. Аз откупих с документ от заложната къща една от тях и тя бе с мене дълги години. Но това не беше онази истинска цигулка, на която Учителят свиреше. Къде отиде тази цигулка за мен остана загадка неразгадаема. Дано до края на живота разгадая тази загадка и дано поне разреша една задача с тези цигулки. Но съм убеден в това, че ако аз не я разреша, друг ще дойде след мен и ще я разреши. В Школата има един закон - ако един не може да свърши една работа, изпраща се втори. Ако и той не може да я свърши, изпраща се трети, четвърти и т.н., но накрая десетият ще я свърши. Аз бях първият от веригата, който не си свърши работата. Дано вторият след мен я свърши. Ако не той, десетият ще я свърши. За цигулките на Учителя аз съм написал цяла изповед. Написах и есе за Учителя като цигулар. Това бе моето виждане - на един обикновен ученик, доколкото може да обхване със своето човешко съзнание частица от светлината, излизаща от Мировото Свръхсъзнание на Великия Учител - Беинса Дуно. И така, едната от четирите или пет цигулки, която бях откупил, предадох на един представител от следващото поколение. А що се отнася до цигулката на Учителя - Неговата цигулка, на която Той свири през време на цялата Школа, за мен остана една велика неразрешена задача къде е тя. Аз не можах да я разреша. Остава вторият след мен във веригата, да я разреши. Ако не я разреши той, ще я разреши онзи, който ще бъде десети по ред. Но той непременно ще я разреши. Такъв е законът на Школата. Разказах ви една тъжна история за старинната цигулка на Учителя. Разказах ви и за това, как човек трябва да бъде с будно съзнание, защото може да пропусне мигове и моменти в своя път, когато трябва да разреши една задача, за която е дошъл в Школата на Учителя. Будност на съзнанието означава онази непреривна нишка от светлина в съзнанието му, която свързва човешкия ум със Светлината, която излиза от Словото на Учителя.

"Великото преселение на народите и техният парад пред Великия Учител" Какви ли нямаше на "Изгрева"? Личности, индивидуалности с такъв вътрешен заряд и сила, че можеха да разрушат цялата Земя, дори и Космоса. Та това не бяха случайни люде, събрани от кол и въже. Това бяха онези преродени души и духове, които бяха създали цели цивилизации, епохи и човешки култури на земята. Всички велики пълководци, царе, папи, патриарси, учени, философи на човечеството бяха събрани тук, на "Изгрева", и бяха вързани в обикновените човешки тела чрез плът и кръв. Някои от тях бяха необразовани, но от тях и в тях витаеше прероденият дух на величие и властолюбив, които идеха от вековете. Когато разговарях с тези братя и сестри, обикновено потръпвах и се разтрепервах - от тях идеше необичайна сила и носеше тътена на вековете. Не бяха случайни тези неща на "Изгрева" и то - в присъствието на Великия Учител. Имаше една сестра Тереза Керемидчиева. Тя беше германка по народност, а беше оженена за българин от Македония. Тяхната дъщеря се казваше Савка. Савка беше стенографка на Учителя и съществото, което Учителят допущаше най-близо до Себе Си. Тереза беше вярна сестра, типичен представител на възрастните сестри, които ние заварихме, когато бе образуван Младежкият клас. В нея имаше ред и порядък. Беше свидетелка на цялата Школа. Дори дочака времето, когато Учителят си замина и когато, шест месеца след това - през 1945 година, си замина от този свят и Савка, нейната дъщеря. Тереза ми разказваше един сън. Сънувала как Учителят седял на един златен трон и всички народи по земята минавали долу пред Него един след друг в колони и Го поздравявали с възторжени възгласи: "Вечна слава!" Учителят приемал поздравленията на манифестиращите народи с кимване и с лека усмивка. На края на манифестиращата колона от всички народи по земята се задава една група от мъже и жени. А те вървят така - кой как свари, без ред и порядък. Всеки говори и ръкомаха на другия. Всеки доказва на другия, че е по-горен от него и че никой никого не зачита, защото всеки се смята за най-горен от всички. Задава се групата, чува се врявата, но като наближили златния трон на Учителя, всички обърнали глава към Него и млъкнали. Минавали мълчешком. Учителят станал прав и приел стоешком тяхната мълчалива манифестация. Това били представителите на "Изгрева". Вторачила се Тереза Керемидчиева в тях и какво да види - това било цялото представителство на "Изгрева", така, както тя ги била познавала от двадесет и две години. Били всички, не липсвал никой, така че това била истинската представителна колона, която трябвало да манифестира пред Учителя като застъпница на "Изгрева". Те мълчешком вървели, а Учителят стоял прав. Във въздуха се носела над главите им цигулковата мелодия на Учителя: "Странник съм в този свят". Колоната се изтеглила и Учителят отново седнал на Своя златен трон. Сънят свършил. Събужда се Тереза, оглежда се и вижда, че това не е сън като другите сънища. За човешкия сън Учителят разказва много неща. Знае тя от Словото Му, че човек при съня си оставя тялото на леглото си, а чрез своя двойник се извлича от тялото си, напуща го и отива в света на сънищата. Този свят е така нареченият физико-астрален свят, който се намира на сто километра над земята и я опасва като пояс, широк сто километра. Знае всичко това сестра Тереза и разбира, че този сън не й се дава току така, че има нещо реално в него, но трябва само да й се разтълкува. Затова тя отива при Учителя и разказва всичко от начало до край. Той я изслушва внимателно и съсредоточено. Но после й казва: "Не намирам причина тук да се учудвате на вашия сън. Това е цялата истина. Станах прав на онези, които въпреки всичко от нищо направиха нещо. Те отстояха на "Изгрева", докато се даде Словото на Бога. Това не е малко за тях, а цял подвиг пред вечността. Ако запазят Словото - тогава това ще бъде техният втори подвиг пред вечността. Тогава ще стана прав и ще им се поклоня до земята. И това не ще бъде малко за тях. В тази груба среда тук, при българите, при тези канари и камънаци, да се посее едно житно зърно от Словото и да се роди нещо като стрък, тук в България - това е цяло чудо на чудесата, не само за земята, но и чудо за Небето. Затова трябва да им се зачете това, че те отстояха. И аз им го зачетох и станах на крака. Но ако го запазят, съхранят и предадат на останалото човечество, тогава ще им се поклоня до земята." Сестра Тереза стои втрещена - ни дума, ни звук. Лицето й не трепва. Стои вкаменена като статуя пред Учителя и сълзи започват да текат от очите й. Учителят се обръща към нея и казва: "Сестра, съберете сълзите си в едно шишенце и ги запазете. Те са Божието благословение за вас, за вашето племе и за вашия народ, че те изпратиха вас за свой представител в Школата на Великия Учител". Сестра Тереза пада на колене и облива със сълзи двете ръце на Учителя, целува ги и тихо-тихо се отдалечава. Сестра Тереза беше германка и ако днес вие видите снимката с нейния образ, ще се убедите, че през нейните очи ви гледа един германски дух, който не бе случаен и нейното присъствие в България и в Школата на Учителя не бе случайно. Тя бе посланикът, излъчен и изпратен от немския дух и от немския народ. Този посланик бе откърмен и бе подготвен от немския народ векове преди това и немският дух го бе изпратил в точно определения момент и в уреченото време, когато Великият Учител бе слязъл на земята и бе отворил Школата. Сестра Тереза винаги с възторг говореше за този свой сън, за това, че Учителят бе станал прав да посрещне изгревяните, когато народите на човечеството дефилираха пред Великия Учител. Казваше: "Ама тия българи ни сложиха нас, германците, в малкия джоб на жилетката си". Казваше това, усмихваше се и отсичаше: "Това можеха да го направят и извършат само онези, които бяха на "Изгрева". Аз, който разказвам това, също бях един от "Изгрева" - бях изгревянин. Нейният разказ беше верен, истинен и носеше в себе си непреходността на човешката душа, идваща от вековете, за да присъствува в Школата на Учителя.

"Дисхармонични състояния сред музикантите" Музиката на Учителя бе втъкана във времето на цялата Школа. С песните на Учителя започвахме всяка беседа и с тях завършвахме. В младежкия окултен клас аз бях цигуларят, а в общия окултен клас цигуларят бе Симеон Симеонов. На общите беседи в неделя - неделя сутрин и в десет часа - свиреше на пианото или на орган обикновено Мария Тодорова. Понякога се редуваха и останалите цигулари. А понякога Мария Тодорова свиреше и на общия, и на младежкия клас. Имаше някакъв вътрешен ред и всеки се подчиняваше на него, и всеки знаеше кога и къде да свири. Една неделна сутрин идва при мен Савка и ми предава, че Учителят ме вика при себе си. Отивам тичешком, а Той веднага ме пита, без да съм успял да целуна ръката Му: "Носиш ли си цигулката?" Отговарям: "Нося я!" - "Да бъдеш готов да свириш с нея в клас." Аз кимвам утвърдително и излизам тичешком от стаята Му. Отивам, взимам си цигулката и я настройвам. Настройвам я, опитвам я, разсвирвам се леко с нея и обратно я поставям в калъфа. Влизам в салона. На сцената се намира Мария Тодорова, седнала пред пианото, а при нея с цигулка в ръка е Симеон Симеонов. Оглеждам ги и се чудя. Значи, те ще свирят. Но защо Учителят ми нареди да бъда готов с цигулката, за да свиря в клас? Какво означава всичко това? Докато си мисля и умувам какво означава всичко това, пред очите на всички се разигра една необикновена и неочаквана сцена. Симеон Симеонов започна да настройва цигулката си, а Мария му дава тон от пианото. Той я настройва, оглежда я и започва да свири. Но Мария в този момент спира и му казва, че не е в тоналност с пианото. Симеон уверява, че тя му е дала точно тоя тон и той по него си е настроил цигулката. Мария отвръща, че това не е вярно, че тя е дала именно този тон - и с пръстите си удря по клавишите. Симеон се стресва, подскача и вика: "Сега ми даваш друг тон, а преди малко беше друг." Става скандал пред пълния салон. Мария му казва, че няма слух и че не може да свири. А Симеон й отвръща, че тя не е никакъв музикант. Мария не му остава длъжница и извиква: "Аз имам диплома от консерваторията. Отиди, изучи се и си сложи дипломата на стената!" Симеон напуска сцената - наистина, той не бе школуван музикант. Салонът е примрял. Винаги преди беседа на Учителя, най-малко 15 минути музикантите свирят, а приятелите от салона им пригласят с хорово изпълнение на песните. Така всички се тонираме за предстоящата беседа на Учителя. А сега скандалът разсича въздуха на две, разполовява салона и сцената на две отделни, несъвместими части. Дисхармония на сцената и скандал в салона пред всички. В същия момент, аз чувам в себе си думите на Учителя: "Бъди готов да свириш с цигулката в клас". От крайните редици на салона аз преминавам бавно, качвам се на сцената, отварям калъфа, изваждам цигулката, приближавам се до Мария на един-два метра и казвам: "Сестра, може ли да ми дадете тон?" Тя ми дава. Аз поисквам още два пъти. Настройвам цигулката си и започваме да свирим заедно. Никакъв проблем. Хармонията между сцената и салона се възстановява. Влиза Учителят и започва своята беседа. Лекцията свършва с молитва и с песни. Накрая се приближавам към Учителя и Го поглеждам. Той наведе главата Си към мен и тихичко ми прошепна: "Справихме се отлично с едно дисхармонично състояние в Школата". Целунах Му ръка и се отдалечих. Изминаха години. Винаги при концертни изпълнения на музиката на Учителя се стараехме да имаме един резервен вариант, който тутакси да попълни някое изневиделица появило се състояние на дисхармония. А такива винаги се появяваха. В нашите съзнания ние оставяхме отворени прозорци и врати на онези сили вън от Школата, които влизаха чрез нас и създаваха неразбориите и скандалите. Това ставаше и при съборите, и в неделите. Винаги се появяваше някое магаре да си покаже магариите или изневиделица изникваше някое теле или някое шиле, та объркваше Божието стадо. Бяхме свикнали с тези неща и реагирахме своевременно. Трябваше да имаме будно съзнание за светлината, която идваше от Словото на Учителя и трябваше да влезе в нас, но понякога прозорците бяха закрити от спуснатите дебели завеси на личния ни живот. Всеки, според светлината на съзнанието, с което разполагаше, можеше да се справи с възникналата задача пред него. Имахме и други случаи, с които много трудно можеше да се справим. Симеон Симеонов бе по професия юрист, беше свикнал да разпорежда и командува в съда и това свое качество го пренесе и на "Изгрева". Той със своя гръмогласен глас правеше всички съобщения, отнасящи се до музиката и Паневритмията. Но се държеше с нас като командир и ни пречеше да работим като музиканти. А някои от нас бяха много по-напреднали от него. Някои следваха консерватория, а някои преди години я бяха завършили. Аз не се стърпявам и отивам при Учителя, като Му се оплаквам от Симеон Симеонов, че пречи на работата на всички музиканти. Изслуша ме Учителят и Неговият говор в една музикална линия, като че ли беше някаква песен, изпята от Него, долетя до ушите ми и целият ме разтърси: "Ако знаеш само преди тебе колко музиканти той прогони и изгони от "Изгрева". За Мен е много лесно да го отстраня, но ще загубим една душа за Бога." Аз замълчах пред Учителя, наведох глава и си тръгнах. Разказах всичко на другите музиканти. Те приеха това разрешение на въпроса от Учителя като голяма задача, която имахме за разрешаване. Нямаше как - трябваше да го търпим. Накрая Мария Златева не издържа и му каза: "А бе, брат Симеон, не виждаш ли, че ние музикантите напредваме, учим в консерваторията, а ти стоиш на едно място и вече ни пречиш? Защо не вземаш уроци по цигулка?" Това му се стори разумно и той стана ученик на един цигулар. Започна да напредва. Ние се примирихме и трябваше да се съобразим с метода на Учителя. Щом за Учителя важеше този закон: "Да не загубим една душа за Бога", какво означаваше той за нас, учениците, които трябваше да изпълним Волята на Учителя, която бе Воля на Живия Бог. Нали на Пентаграмата беше написано: "В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа!"

"Пророческа дарба" Случваше се често да ходя в командировка в провинцията. Работех като застрахователен агент в София. Понеже бях млад, моят началник често ме изпращаше по служба - да инспектирам някои застраховки в провинцията. Така неусетно и съвсем естествено посетих всички градове и бях на гости там, където имаше братски кръжоци в страната. След като си свършвах работата, аз отивах при тях на гости и отсядах по няколко дни. Носех почти винаги цигулката си и им свирех братските песни и песните на Учителя. Така веднъж отседнах в Айтос. Там бе най-голямото Братство в страната. Негов ръководител бе брат Георги Куртев. Като научи за моето идване, той ме покани с усмивката, която само той можеше да раздава и каза: "Сега е дошъл братът да ни посвири песни от Учителя". Свирих с вдъхновение почти всички песни от Учителя. Всички харесаха моето изпълнение и получих горещи поздравления. Въодушевен от похвалите, започнах да им говоря за Учителя и за Словото. Но тутакси ме прекъснаха и ми казаха: "Брат, това, гдето ни свири, ние не го умеем и за това ти благодарим много. Брат, това, гдето сега ни говориш и искаш да ни говориш - ние си го знаем, а ако не го знаем, ще си прочетем в беседите. Ние всички тук сме писмени и четем беседите подред. Благодарим ти за свирнята. Но това, гдето искаш да ни говориш за Учителя, ние си го знаем. Това да го знаеш от нас". Аз млъкнах. Бях сконфузен. Не очаквах такъв обрат. От небесата възхвален чрез техните аплодисменти, бях мигом свален и катурнат на земята. Бях безпомощен. А те имаха метод да се справят с разни проповедници, които идваха често тук при тях. Но това нещо аз не го знаех. Преди мене бяха минавали през многото години много възрастни братя да им проповядват, та бяха навикнали на стари проповедници и на младоци като мен. Един, като видя, че аз наистина много се смутих, пристъпи към мен и се опита да поправи неловкото положение, в което изпаднахме и двете страни: "Брат, да имате някоя и друга дарбица, защото сме в голяма нужда? А да ходим до София и до Учителя и да Го безпокоим за токова нещо, ни е срам". "Каква дарба?" "Ами, да кажем - ясновидство, предсказване, пророчество?" "Не, нямам такава дарба - сърдито отговарям аз. - Имам дарба да свиря и мога да говоря за Учението"."Е, щом нямаш това нещо, гдето ние искаме и търсим - остани си със здраве! Но твоето свирене наистина ни хареса много. Утре пак ще ни посвириш - а искаме от тебе да научим някоя и друга песен на Учителя." Понеже бях командирован там, в този край, за десетина дни, написах писмо до Учителя, като описвам целия случай, разказан дотук и което е най- интересното - осмелих се да пиша, че за да проповядвам по-добре Учението ще ми трябва пророческа дарба. Затова исках пророческа дарба от Учителя. Как съм се осмелил да пиша това, не мога да си представя. Бил съм много настоятелен, защото тук в Айтос ме прекараха през голямо унижение: да ме свалят от висините на моето цигулково изпълнение на земята и да искат пророчество за личните си проблеми. Това беше голямо изпитание за мен и голямо изкушение. Написах писмото, запечатах го в плик и го изпратих до Савка Керемидчиева, с която контактувах на "Изгрева". Помолих я да предаде писмото на Учителя. Савка получава писмото, отива и го прочита на Учителя. След като я изслушва, Учителят отсича: "Пиши му: "Много искаш!". Получих аз отговор на писмото си от Савка, чета го и студена пот ме облива. Отвътре огън ме гори, а отвън студена пот тече от мене. Тогава видях и усетих какво значи големият мой срам пред Учителя. Срам не срам, трябваше да го преживея. Вероятно в този живот пророчество няма да ми се даде, а ми се даваше друго, което си бях изработил в друг живот. Но сега така размишлявам. А преди това, когато чух, че тези приятели искат пророческа дарба от мен, аз си казах, щом те искат от мен, аз също мога да поискам от друг, да ми се даде дарба за пророчество. Този друг можеше да бъде само Учителят и никой друг. Та колкото по-голямо и по-високо бе въодушевлението на приятелите от моето цигулково изпълнение, толкова по- ниско паднах на земята и с това изкушение влязох вдън земи. Върнах се на "Изгрева". Срам не срам, гузен не гузен - отивам при Учителя. Аз нищо не проговарям, а Той ме посреща усмихнат и ме пита: "Е, как прекарахте там, в Айтос? Останаха ли доволни братята там от вас?" Аз горчиво се усмихвам и казвам: "Харесаха ми само музиката и цигулката". Млъквам и навеждам виновно глава. Учителят слага десницата на рамото ми и тихо-тихо бащински нарежда: "Е, това не е малко. Знаеш ли колко хора са ходили там да им проповядват, а нищо друго не им показват. А ти си им занесъл Моите песни. Това не е малко. Дори е много. Това е рядък опит, който е сполучлив засега". Аз въздъхвам. Целувам ръка на Учителя и си тръгвам. Значи, въпреки всичко нещо съм свършил. Успокоих се. Запътих се към гората. Една радост тихо и леко ме поде, навлезе в гърдите ми и обхвана цялото ми тяло. Усетих се като птица лекокрила и не вървях, а тичах надолу през гората. Аз не тичах, а нещо се отдели от мен, понесе се като хвърчило над главата ми и се зарея в небето като волна птица. Аз тичах надолу, а душата ми се рееше във висините. Изпитвах онова чувство и преживявах онзи миг, когато свирех песните на Учителя в Айтос. Това усещане и преживяване бе едно и също. То ме придружаваше, докато пристигнах у дома си. Когато влязох в малката си стая, аз усетих как това небесно хвърчило бавно и постепенно се сниши, стигна до главата ми и влезе в мен отново. Влезна отново там, откъдето бе излязло. Тогава разбрах, че това преживяване ми бе дадено от Учителя като награда за моята изпълнена задача да занеса песните Му на приятелите в Айтос. Каква по-голяма дарба от това - да изпълниш една задача, дадена ти от Учителя!

"Словото на Великия Учител за Адептите и Учителите от Хималаите" Една лятна вечер бях останал на гости при приятели на "Изгрева" и разговаряхме до късна доба. Тръгнах си, но реших да мина покрай салона и да мерна с поглед прозореца на Учителя. Имах такъв навик - когато напусках "Изгрева" и слизах в града, където живеех - винаги да поглеждам светещия прозорец. Но сега беше много късно. За моя изненада прозорецът светеше. Това означаваше, че Учителят работеше, а не си беше легнал, както аз мислех. Постоях под прозореца известно време. По едно време Учителят излиза на балкона, оглежда нагоре небето, протяга ръка, поглежда към земята и се прибира. Беше облечен официално с шапка на глава. Помислих си, че Учителят отива някъде на гости - но нали беше много късно? Трябваше да има нещо друго. Долавях нещо в себе си - че горе в стаичката Му ще става нещо по-особено. Реших да остана и да наблюдавам. По едно време се чу как Учителят настройва цигулката Си. Изтръпнах - това означаваше, че Той ще свири и може би ще свали и ще даде някоя нова песен. Мисълта, че аз ще бъда първият, който ще я чуе, ме накара да настръхна от вълнение. Извадих молив и лист, начертах си петолиние и зачаках. След настройката на цигулката настъпи тишина. А след това Учителят започна да свири. Наострих уши и слух, взех молива да записвам. До мен долиташе мелодия в някакъв източен стил, с източни мотиви, която изобщо не можах да запиша, нито да схвана, нито да запаметя. Тя се изливаше чрез цигулката - тези мотиви се извисяваха високо като Хималаите и се снишаваха, както са ниски долините им. Невероятно за слушане - за пръв път присъствувах на такъв концерт на Учителя. Аз стоях долу под балкона, под прозореца Му, с празен лист и молив в ръка, а горе Учителят свиреше. По едно време всичко замря. След малко прозорецът се отвори, показа се главата на Учителя и каза: "Е, рекох, записахте ли нещо?" - "Нищо, Учителю. За пръв път слушам такива безмензурни мотиви от източен образец." Отдолу видях усмивката Му. След малко продължи: "Имах далечни гости от Далечния изток. Бяха ми дошли Адепти от Хималаите и Учители от Далечния изток и поискаха да им покажа какво представлява моето Учение и моето Слово, и Новото Учение за Новото човечество. И понеже нямаше друг начин, разбираем за тях, аз им изсвирих чрез източни мотиви и им показах чрез музиката какво представляват идеите на моето Учение. Нямаше друг начин, освен този, да им се покаже какво представлява Словото на Бога". Учителят вдигна ръка за поздрав, а това означаваше, че разговорът е приключен. Прозорецът се затвори, а аз стоях долу, вперил очи в светещия прозорец. Тръгнах си към града, Пред очите ми градът светеше, блещукаха нощните му лампи по домовете и по улиците. Така изглеждат пробудените човешки съзнания, погледнати от Невидимия свят. Това го бе казал веднъж Учителят. Ами как ли ще изглежда едно Божествено съзнание на земята, в човешко тяло, погледнато от Невидимия свят? Великият Учител бе на "Изгрева" в плът и кръв. Как ли Го бяха намерили Адептите от Хималаите? Как се намира слънцето през деня? Само по светлината му. Отговорът в мен проблясва естествено в ума ми. Светлината на съзнанието у човека на земята определя светлината, с която той се движи в Духовния свят. Този закон за мен бе ясен. Но как едно Божествено съзнание, което е проектирано на земята и в тялото на Учителя, се отразява в Духовния свят? Вероятно, както ние намираме слънцето през деня, така и онези от Духовния свят намират Духовното слънце и през деня, и през нощта. За тях времето е едно, пространството е едно и също за земята и за Вселената. Духът на Вселената бе Духът на Всемировия Учител. Духът на Всемировия Учител бе Духът на Неговото Слово. А Словото Му бе Слово за сегашното и идното човечество. Онези, които имаха очи, виждаха физическото слънце. Онези, които имаха духовни очи, виждаха Духовното слънце. А трети виждаха Божественото слънце. Всеки виждаше това, което можеше да види. А аз, в онази юнска нощ, пред прозореца на Учителя, видях само това, че Учителят беше облечен официално и бе с шапка на главата. Видях само това. Тогава чух този необичаен концерт. Тогава чух и Словата на Учителя за Адептите и Учителите от Хималаите. Друго не видях и друго не чух. Остава великата загадка: Словото на Учителя в песен и хармония. Това е Великата Загадка. Отговорът ще намерите в Словото Му, което бе Слово на Бога.

"На концерт с Учителя Беинса Дуно" Най-често Учителят посещаваше концертните зали или изложбените салони с Неделчо Попов, а по-рядко с Борис Николов, Мария Тодорова и Боян Боев. А само няколко пъти - с автора на тези бележки. Разбира се, в залите бяха и мнозина от приятелите, но малцина бяха тези, които Го придружаваха. Всеки, който бе поел подобен ангажимент и подобно служене, имаше за задача след поканата за концерт или изложба да осигури за посещението на Учителя подходящо и добро място за наблюдение и слушане. Обикновено се взимаха места на втория или третия ред за малките салони или на централния балкон в средата - в единствената за времето си зала "България". Когато Учителят се премести да живее на "Изгрева", поради отдалечеността ни от центъра на столицата, където бяха залите за концерти или изложби, то трябваше да се осигури превозът със съответно транспортно средство. През тези години приятелите не притежаваха леки коли. Придружаването на Учителя бе рядка и щастлива привилегия за този, който можеше да осъществи подобна възможност. В духа на взаимното уважение и ученическа привързаност, всеки от нас полагаше грижи да даде израз на най-добро и изискано представяне в тези зали, където посетителите държаха за спретнато, чисто и добро облекло и поведение - по всички линии издържано и представително. Учителят особено ценеше естетиката в изкуството, но и естетиката в поведението не бе подценявана. В това отношение най-изпълнителен бе Неделчо Попов, който имаше грижата далеч преди концерта да се договори с Учителя за деня и часа на посещението и, освен това, да се погрижи за Неговото облекло. Например, ако Неделчо някъде забележеше някакъв хубав и качествен плат за костюм, взимаше мостри, показваше на Учителя, съобразяваше се с Неговия вкус и тогава купуваше плата и го даряваше на традиционните празници на Братството - Петровден, съборните дни и пр. Концертната зала "България" по това време беше построена и бе достатъчно голяма за концертиращите артисти и музикалните състави. За нас, приятелите на Учителя, особено приятно бе да Го видим нейде по средата на първия балкон. Неговата впечатляваща фигура се открояваше. Придружаваше Го верният и предан Неделчо Попов. Учителят обичаше музикалните прояви и ценеше изпълнителите, които изнасяха концертите. В такива случаи Той казваше: "Похвално е, че музикантите правят точни рецитали на дадени композиции, когато в областта на философията цитатите се редактират и прередактират и в някои случаи дадени пасажи дори не могат да се познаят от самия автор - това най-вече се отнася до преводната литература. Ето езиковата слабост. Докато при музиката дадена композиция се изпълнява с еднаква точност от различните солисти от различни народности, стига музикалната подготовка да е на артистична висота. В това отношение музикалната мисъл се радва на точна интерпретация, докато Словото претърпява промени, продиктувани от недостатъчните думи и понятия на даден език". В началото на тридесетте години от века по улиците на столицата бяха залепени афишите за концерта на виртуоза на контрабаса Асен Вапурджиев. Известен в европейските столици като изключителен музикант и вълшебник на най-грубия струнен инструмент - контрабаса, Асен Вапурджиев изпълняваше не само специален репертоар, на и собствен аранжимент на цигулкови концертни пиеси. Така в афиша личаха премиерно изпълнение и на Менделсоновия цигулков концерт, и на други брилянтни миниатюри, които се изпълняваха от световно-известни цигулари, стъпили на концертния подиум в нашата столица. Афишът за концерта на Асен Вапурджиев ни привлече в залата на "Военния клуб". Там се намираше най- добър за годините си концертен салон. В предните редици на салона, заедно с голямо множество от изгревяни, бе дошъл и Учителят. Асен Вапурджиев бе познат на Братството от годините, когато се провеждаха съборите в Търново като талантлив син на преподавател по пеене в търновските училища. За всички посетители на концерта бе известна програмата, в която фигурираше и изпълнение на мотиви от музикалния репертоар на Учителя. Аранжиментът за контрабас на известната песен "Фир Фюр фен" бе един от поредните номера в програмата на концерта. За времето през тридесетте години, в музикалните среди Братството се ползуваше с името на общество, което е много музикално, високо цени концертиращите артисти, масово посещава концертните изяви. Освен това, в салона на "Изгрева" музицираха почти всички солисти, инструменталисти и певци, преди да стъпят на подиума във "Военния клуб", зала "Биад" или зала "България". Музикантите уважаваха Учителя, не се смущаваха от общественото мнение - посещаваха "Изгрева", съветваха се по проблемите на музикалното творчество и всякога искаха своята генерална репетиция да направят в най-чистия и най-угледен салон на "Изгрева", преди да почнат своята концертна обиколка из страната. На "Изгрева" идваха в знак на уважение и почит към Учителя и някои от чужденците - цигулари или пианисти. Своята признателност и благодарност те проявяваха като изпълняваха част от концертната си програма в салона на "Изгрева". Не бяха единични случаите, когато тези музиканти искаха да останат в Школата на Учителя - на тях Той казваше, че са определени за концертния световен подиум и им пожелаваше успех. Така постъпи Учителят и с българските цигулари Саша Попов и Недялка Симеонова. За тях Учителят бе казал още: "Това са много даровити музиканти, определени от провидението да работят за пробуждане на съзнанието на много същества, родени при различните народи, пръснати по лицето на Земята". Сашо Попов и Недялка Симеонова са първите най-големи и изтъкнати цигулари, които прославиха българската цигулкова школа. На концерта на Асен Вапурджиев в залата на "Военния клуб" всички бяхме насядали и заели местата си. Асен пъргаво стъпи на сцената, настрои контрабаса и започна енергично и със замах да свири първата част на концерта за цигулка на Менделсон. Слушателите следяха с голямо внимание великолепното изпълнение на бурните пасажи и мелодични кантилени и за голяма изненада на цигуларите, Вапурджиев се придържаше без отклонение към цигулковата редакция, макар че тя бе наложена върху трудния контрабасов гриф. От грубите и дебели струни прозвуча последният акорд на първата част и публиката неудържимо аплодира блестящото изпълнение. Само редиците, заети от Братството не пляскаха с ръце, а с възторжен повик "Браво!" изразяваха своето доволство от музицирането. Той знаеше, че приятелите от "Изгрева" не шумят с ръкопляскане, а дават израз на доволството си със своето мълчание и споделеното "Браво". Ето, че във втората част трябваше да прозвучи "Фир Фюр Фен". Асен Вапурджиев настрои контрабаса и започна с широк лък - звучно, тържествено и величествено фортисимо - началните пасажи и мотиви. Приятелите притаиха дъх, следяха нота след нота познатата им песен и когато прозвучаха полутоновете във втората част на мотива, контрабасът сякаш пропя с такава нежност и чистота, както това би станало от струните на една прекрасна виола. Вапурджиев успя да изтръгне от дебелите струни на контрабаса нежни звуци. Последният тон отдавна бе отзвучал, а лъкът на артиста още стоеше върху струните. Той не бързаше да го свали. А публиката, изумена от прекрасното изпълнение, продължаваше да се въодушевява от Божествения мотив и не бързаше да прекъсне онова състояние, преживяно от изпълнението на песента. Асен Вапурджиев вдигна лъка и се поклони пред мълчаливата публика. В това време залата гръмна от нестихващи аплодисменти. Учителят бе доволен от неговото изпълнение, а ние бяхме въодушевени, защото за пръв път на концертен подиум от голям музикант бе изсвирена песен на Учителя. Учителят обичаше изящните форми на поезията и музиката и предаде голяма част от Словото Господне като музикални мотиви - предимно песни с текст, издържан като възторжена и мъдра поезия и като поучения, проникнати от Бащинската Божествена Любов към ученика. В този смисъл Школата на Учителя бе един голям дом на душите, решили да посветят живот и бъднини на поезията, мъдростта и музиката - свещен път към дивната и свещена хармония на живота. В големият дом на "Изгрева" песента бе начало на деня, а всеки ден бе низ от вечните стъпала на еволюцията на душите, поели път към света на светлините, където хората живеят братски - Обетованата земя, към която се стремим всички. "Изгревът" пее и свири, мисли и действува, работи и учи по законите на поезията, музиката и хармонията. Светът не познава друга мистична Школа, в която песента да е била метод на възпитание и възход. В Школата на Учителя музикалното възпитание е необходима програма, залегнала в ежедневието на ученика от ранна утрин до късните часове на деня. "Изгревът" пее и свири за учениците от Школата на Учителя, за съвременното човечество. Пее и свири за учениците на близкото и далечното бъдеще, пее и свири за идното човечество.

"Иде, иде, иде..." Начален текст на песента: "Иде, иде, иде" Седми януари 1939 година. Първият ден на Рождество. Празник. Бяхме събрани в малкия салон - столовата. Питателният обяд бе приготвен от дежурните. Повечето от тях бяха учителки. Те имаха коледна ваканция. На мен се падна честта да бъда цигуларят на обяда. На малкия роял бе готова да ме придружава с импровизиран акомпанимент сестра Ирина Кисьова - добра пианистка, отлично владееща песенния репертоар на Учителя. С нея бяхме хармонична музикална двойка. Акомпаниментът й бе на изискана висота. Скромният, но вкусен обяд разполага. Особено бяха доволни учителките. Те разбраха, че са допринесли за доброто настроение с обяда за коледния празник, приготвен с умение и любов. Ние бяхме готови да започнем музикалната програма. Встъплението бе обща песен, изпята от всички. А това бе обичаната и динамична песен в българска ритмика "Сила жива". Сякаш живите сили на природата вляха освежителни струи и песента бе изпята с усет към изворите на живота. След изпълнението на песента Учителят се обърна към мен с въпроса: - Можете ли да изсвирите цигулково соло, което да не е изпълнявано досега? Изненадан от въпроса, за момент погледнах сестра Кисьова, а тя шепнешком добави: - Учителят към тебе се обръща, ако имаш нещо готово, свири! Без колебание отговорих на Учителя: - Да, имам малка солова композиция, написана в двоен гриф и акорди. - Изпълнете я, нека чуем какво сте написали! Започнах изпълнението. Акордите бяха наситени с достатъчно мощ и красота. Двойният гриф бе приятен за слушане. В него се криеше и мелодичната линия. Непосредствено след заключителните акорди, в същата тоналност, Учителят започна да пее, тактувайки с пръсти по масата. Всички притаихме дъх. Слушахме изпълнението на Учителя. Първоначално Той започна да пее без думи. Нашето задължение като музиканти, бе да нотираме мотива. Нотните листове бяха до нас на пианото, но докато започнем записа, песента бе изпята. Учителят забеляза, че ние не успяхме да "хванем" изпятото. Осмелих се и Го помолих още веднъж да започне песента, за да можем да я запишем. Той наново започна, пак без думи, пак тактувайки с пръстите Си. Ние набързо нанесохме няколко такта, но изпуснахме следващите. А бяхме привърженици на идеята точно да записваме дадените мотиви. Поисках Учителят да изпълни още веднъж песента. Той запя. Ние записахме още няколко такта. Учителят продължи да пее, докато песента не бе нанесена на нотните листове. Бяхме готови със записа. Доволството ни бе забелязано и Той каза: - А сега чуйте текста! И започна, енергично с пълен глас да пее: "Иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, да помага Той, да помага Той". Нанесохме текста под нотите и песента бе готова за разучаване. Учителят се обърна към всички в салона: - Ще можете ли да научите новата песен? Повече не чакахме Неговата покана. Засвирихме със сестра Кисьова, а с нас запяха всички приятели. Повечето от тях бяха достатъчно музикални и паметливи - най-вече будните и умни учителки, а между тях имаше и такива, които владееха пеене. След няколко сполучливи пропявания песента бе усвоена и изпълнявана с нарастващ възторг. С неколкократното изпяване на новата песен ние дадохме израз на благодарността си и за другите два новогодишни дара от Учителя - двете изключителни беседи за новата 1939 година: "Големият брат", с която бе посрещната новата година, в 24 часа на 31 декември 1938 година и "Малкият брат", държана на 1 януари 1939 година, в 10 часа сутринта. Преди да се разделим, след питателния обяд и ведрото настроение от новата песен, Учителят се обърна към нас с думите: - Това е първата част на новата песен. Втората ще дам допълнително. Кажете на Асен Арнаудов да ми се обади, за да продължим работата с нотиране на втората част на песента. По-сетне, след продължителни разговори в приемната с Асен Арнаудов, Учителят даде и втората част на песента с текста "Мощния, Силния, да помага Той...". Така бе дадена тази възторжена и вдъхновена песен.

"Лунен химн" Имахме добър повод привечер да се съберем в салона на "Изгрева", да споделим известни впечатления и да чуем мнението на Учителя за един филм, озаглавен "Лунната соната". Мнозина от нас успяха да видят филма и да чуят концертното изпълнение на Бетховеновата "Лунна соната" от световно-известния полски пианист Игнац Падаревски. Доволни от сполучливата режисура на филма и най-вече от майсторското изпълнение на Падаревски, ние искахме да споделим с Учителя как беловласият и представителен пианист, въпреки напредналата възраст, свири много вдъхновено. Падаревски бе съвременник на Учителя, познат на концертната публика по всички континенти не само като отличен пианист, но и като общественик - той бе президент на Полската република. Падаревски бе представителна фигура с благородна осанка, одухотворено лице и прекрасни големи ръце с фини пръсти, за които не бе трудно да се справят с големите акорди на октавите, ноните и децимите. Във филма операторите нарочно се спираха да снемат както вглъбеното лице, така и ръцете с пръсти, които буквално се плъзгаха по клавиатурата, а не се стоварваха с цялата си тежест, както при много от пианистите. Един по един, за кратко време ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма. Учителят бе вече между нас. Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма. С няколко думи братът нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с особения аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений. Мелодичният мотив, подчертаваше братът, се носеше като едва забележима нежна светлина сред безброй съзвездия от арпеджи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска. По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и на педалирането му, за да изгради нежната звучност на сонатата - така, както Бетховен е искал. Учителят слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита: - А по време на изпълнението Падаревски как свиреше - със затворени очи или с поглед, отправен встрани и нагоре?- Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори братът. Последва мълчание, след което Учителят наново поде разговора: - Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклоняват неговото внимание. Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музикантът да се докосне до съдържанието на пиесата. Това се изисква не само от пианиста или цигуларя, а въобще от музиканта-изпълнител - той трябва така да свири, че да привлече и самия автор. Не само автора - заедно с него трябва да присъствуват и онези невидими същества, които са съдействували за "сваляне на музиката" в съзнанието на композитора. Всякога подобно изпълнение действува непосредствено на душите. Именно то е свещеното тайнство, известно като хармонично единство между публика и изпълнител. Всички души жадуват за подобни концерти. А концертните зали са съвременните светилища! Такъв концерт е несравним извор на добри преживявания, съзнанията укрепват във вярата и надеждата за доброто и безмерната хармония, така необходими на човешкото общество. Падаревски е музикален дух, слязъл да помогне на човечеството. Похвална е инициативата на авторите на филма и добре са сторили, като са поканили Падаревски да бъде изпълнител на прочутата Бетховенова "Лунна соната". Учителят пак запита: - Освен Бетховен, има ли друг автор, който да има за тема Луната и нейното въздействие? - Да - отговаря същият брат, - това е французинът Дебюси. Той е написал много нежна пиеса, назована "Лунна светлина". - А има ли възможност да чуем тук, на нашето пиано, изпълнението на тази пиеса? - Когато разбера кой от пианистите може да изпълнява Дебюси и специално тази пиеса, ще го помоля да изнесе концерт на "Изгрева" - допълни братът. Учителят продължи: - Само ние нямаме песен за Луната! Имаме за Слънцето и то - прекрасни образци. Всички познавате много добре нашето музикално упражнение "Изгрява слънцето". А "Химна на Великата Душа"? Аз не познавам друга така съвършена музика за Слънцето и затова тези песни назовавам химни на единственото светило, на единствената животворна светлина, която поддържа живота във всички гами, не само на земята, не само на Луната, но навсякъде по нашата Слънчева система. Луната, и тя дири Слънцето. Лунните жители, макар и да са облечени в други лъчисти тела, поглеждат към Слънцето с благодарност и благоговение и се радват на всичко, което носят неговите благодатни лъчи. Луната се грее на Слънцето, отразява неговата светлина и неуморно работи за добруването на човечеството. - Нека сега да изпеем с вдъхновение "Химна на Великата Душа"! От пианото зазвучаха встъпителните акорди на песента и ние запяхме величествения слънчев химн на душите, осъзнали величието на живота, проявен от слънчевите лъчи. Многогласното изпълнение на песента бе радостният финал на импровизирания разговор за "Лунната соната" на Бетховен. За наша обща изненада, само седмица след разговора, на "Изгрева" бе изнесен самостоятелен концерт от видна столична пианистка, с програма от Дебюси и Бетховен. Чухме прочутата пиеса на Дебюси "Лунна светлина", а прозвуча и "Лунната соната" на Бетховен. Концертът бе посрещнат с голямо внимание. На обичайното място до катедрата бе Учителят. Той следеше не само изпълнението на пианистката на физическото поле. Концертът задоволи изгревяни, задоволи и Учителя. Той покани пианистката в приемната, откъдето тя излезе твърде зарадвана с подарък - новоиздадения сборник от песните. Ние подразбрахме значението и смисъла на приема - Учителят бе доволен от музиката на Бетховен и Дебюси, изпълнени от даровитата пианистка. Може би концертът щеше да отлети във вечността като скъп спомен. Подобни приказни дни и вечери на "Изгрева" имаше много често. Но ето че бях наново свидетел на следващо неповторимо музикално събитие, тясно свързано както с филма, така и с концерта на пианистката. Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна луна. Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво. Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило. Тя надникна над хоризонта много смело и настойчиво. Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на нежност светлина. Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в белоснежните му одежди. Ограден от полусенките на лещака и стройните борове, салонът лъчеше лунна светлина. Луната внимателно оглеждаше "Изгрева" и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята. Те слизаха и възлизаха, отнасяйки съкровена мисъл за нови творчески импулси в безбрежното битие на живота. Както честичко се случва, тази вечер закъснях на "Изгрева". Бързах да се прибера. Нямах намерение да спирам, и без туй луната изпълняваше превъзходно своето "дежурство" Все пак наминах край салона преди да се спусна стремително с велосипеда си към дома. Наново изненада! На балкона, опрян на перилата, бе застанал Учителят. Облечен най- официално в белите дрехи и с бялата панамена шапка на глава, Той оглеждаше ту лунния диск, ту ширналата се панорама. Не исках да попреча на лунната идилия и леко свих до пейките. Учителят ме забеляза, напусна балкона, премина през горницата, заслиза по стъпалата на дървената стълба, влезе в салона, премина покрай катедрата, стъпи на сцената и се поспря до пианото. Всичко това стана бързо и неочаквано. Успях само да се приближа да салона и застанах до прозореца. Разбрах, че, заедно с пълноликата луна, ще бъдем единствените свидетели на тържество от музикален характер. Очаквах музика. Така и стана. На фона на разлистените лимони, изпълнили плътно сцената, фигурата на Учителя се очертаваше с яснота, макар че единствената светлина бе, все пак, слязла от висините на луната. Той засвири! Зная, че Учителят не бе школуван пианист, но много обичаше този многострунен инструмент и винаги бе високо оценен посетител на концерти, изнесени от видни пианисти в столичните салони. Той имаше изработено полифонично чувство, можеше едновременно да изпълнява на цигулката си музикални импровизации и да пее текста на песен, за първи път изпълнявана от Него. Въпреки това, не скриваше учудването си от придобитото изкуство на пианистите да изтръгват музика от пианото с всички пръсти на двете ръце. Обичаше не само да слуша пианистите, но и да гледа движението на послушните пръсти. Пианото прозвуча. Понесоха се нежните тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж. Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към множеството, слязло от луната. Приветствената песен завърши, последвана от двугласна нова мелодична линия. Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от луната. Двугласът завърши, за да започне още по- нежно и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце. Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи. За ухото ми музиката бе непозната и много странна. Явно това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието. В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквито на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството. Мелодичната линия на химна намираше своя пък между изобилието от хармонични акорди и арпеджи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между Учителя и незримите посетители на музикалното тържество. Финес и нежност, красота и хармония, величествен музикален разговор! Изпълнението достигна своята кулминация. Прозвуча едва доловимото пианисимо. Учителят освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо. Неземната музика отлетя в безграничните предели на Битието. Лунният концерт завърши. Учителят поостана над клавиатурата замислен, вглъбен, с поглед, отправен към безкрая, сякаш тръгнал да изпровожда незримите лунни гости. Той затвори тихо пианото, с бавни стъпки слезе от сцената. На вратата на салона срещата ни бе в мълчание. Преди да възлезе по стъпалата, за момент се спря и ме запита: - Чуваше ли се музиката? Свирих по възможност най-тихо, за да достигне песента до невидимите същества, дошли като гости на концерта ми, посветен на лунната светлина! РS. Братът бе Асен Арнаудов, а гостуващата пианистка бе българска еврейка, състудентка на Асен.