Hristo Vatev

67. КРИЗАТА (бр. 24, 18.VІІІ,1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 24, 18.VІІІ,1924 г., София, стр. 1) Нашите големи капацитети по политическа икономия и големите ни политически въжеиграчи не можаха да разберат от освобождението досега, че България по този път, по който е вървяла и върви, няма да се оправи. Те се мъчат чрез разни печатани програми да донесат „благо на народа”, но всъщност кризата от година на година се чувства все по-силно и по-силно. Ний всички треперим пред утрешния ден и не знаем що може да ни донесе. Несъмнено този страх от неизвестност се чувства най-много от най-горните пластове, защото те знаят, че винаги гръмотевиците падат на най-високите дървета, а над България се е надвесил черен облак, и колкото дните вървят, толкова повече облакът става по-тъмен и по-голям. Ето защо са тези всички мерки, закони и закончета за защита на държавата и пр. и пр., но въпреки всичко кризата се чувства и се живее. Криза има в чиновнишките среди. Криза има в работнишките маси. Такава чувства селянинът, наематели, собственици, дребни търговци. Криза чувствуват пенсионери, криза политическа и икономическа. Всички викат за помощ, но има шепа охолници, които не признават ни държава, ни отечество, които викат зрелища, пари, пари. Немотия вилнее в голямата част от народа, но никой не обръща внимание. Не мислят ли отговорните фактори в тази страна, че далеч не се отива по този път? България е един човешки организъм. Щом краката или ръцете боледуват, то се нарушава цялата хармония и не може да има правилен живот. Днес управляват генерали, професори, т. е. умът, както те се наричат често - главата, краката, стомахът са отслабнали. Бюджетът - стомахът няма нищо, освен шарени книжки, той едва се поддържа. Закони за защита на държавата и маса други напоследък закони спъват за правилното развитие на нацията ни. От бездействие се парализирват органите на човешкото тяло. Краката и ръцете са парализирани, при такива обстоятелства ще може ли да имаме здраво тяло? Ще ли може да носят краката главата, която всичко прибира за тяхна сметка за себе си? Не ще ли един ден кризата да се усили и както в човека, така и в България, се свърши с крах? Защото тези кризи, които ги преживяваме, и егоизмът на интелигентните ще доведат народа ни до изтощение и ще свърши с гибела на Отечеството ни. Както в човешкото тяло умът не задържа всичко за себе си, нито сърцето задържа всичката кръв за себе си, а я праща по всичките части на тялото равно, според нуждите, и задържа само толкова, колкото му е необходимо да поддържа живота си, така и нашите управници и икономици трябва да разберат и се вгледат добре в своето тяло и да вземат поуки и не създадат закони и закончета за защита на шепа хора и облагодетелствуват свои партизани, а да създадат закони за цял народ, без разлика на наши и ваши, и тогава кризата ще изчезне тъй, както изчезва такава в здраво човешко тяло, когато между отделните части има пълна хармония. Андро

66. СТРАШНИЯТ КРЪСТОПЪТ (бр. 24, 18.VIII.1924 г.) Любомир Лулчев (В. „Ратник на свободата”, бр. 24, 18.VIII.1924 г., София, стр. 1) Днес българският народ преживява едно по едно действията на оная трагедия, която започна преди четиринадесет века със слизането на хунските българи към равнините на Мизия, в която седемтях славянски племена си живееха всред изобилие и племенна свобода, с каквато в това време едва ли са се ползвали други народи. Научени на грабеж, на завоевания, на груби отношения, в които споровете се започваха с ножа и свършваха със секирата или копието, тия северни скакалци се пръснаха из плодородните полета, харесаха им многобройните гойни стада на славяните - и те употребиха всичко, за да ги завладеят. Повече от два века продължава ожесточената борба. Заплашената свобода на орачите и овчари славяни им даде сили да се противопоставят с неочаквана енергия. Редицата стълкновения, ехото на които тътне през вековете, най-после се свършва с едно привидно амалгамиране, с помощта на новоприетото християнство, на тия два противоположни по характер и разбирания народи. Но внимателният поглед може да открие в продължение на векове, та дори до днешния ден, кипението на тия привидно смесени носители на различни национални качества и енергии - и тъй проучена, под светлината на тия фактически съществующи в душата на народа ни течения. Българската история става ясна и бъдещето - донякъде очертано. Днес тия два народа са отново изправени един срещу други. Идеите, които те сега са възприели, са само ехото, външният вид на ония истински душевни качества, които са останали отразени през вековете в нашите души. Славяните и сега мечтаят за своята свобода, за своето самоуправление „народовластничество”, за своите руйни стада и покрити с тежък плод ниви и поля. Тях войната не ги интересува, макар да са добри като войници, и им е омразна всяка натрапена власт. Остатъците на българските ханове и ханчета (князе и войводи) на някогашните грабители и чужденци - сега са взели силата в своята ръка и продължават да мечтаят за унищожението на тоя вироглав народ от простаци, който винаги им е давал отпор, и които хора не могат, даже да искат, да мислят тъй, както мислят потомците на някогашните скитници из Руските степи. Славянството и някогашната българщина - хунщина са отново едно срещу друго. Те са модернизирани. Имената им са променени, но действителността си е останала. Това са същите хора, същите характери, същите проявления. Това, за което националната душа е била гладна - това е и търсила. Българите - хората на насилието и оръжието - власт, картечници, сгазвание на собствения си уж народ, властта на всяка цена! Славяните - хората на стадата и земята - са възприели ученията за народовластие, за висша правда, за свобода на всички народи, за братството между всички хора, чийто труд храни света. Тия две групи, рязко очертани в своите върхове, се сливат в подножията си - четиринадесеттях столетия, които са легнали помежду им от първите сблъсквания досега, са поомекотили и разнебитили по-нежните души и от двата лагера. Но все пак кръвта на вода не става никога - и след толкова векове потомците и на едните, и другите стоят изправени едни срещу други, като да не са минали толкова години; като да не са живели и страдали заедно в толкова нещастия; като да се срещат пръв път - и то като врагове! За тия, които виждат нещата през призмата на случайностите - това е тоже случайност; но за тия, които разбират, народът ни днес е на един съдбоносен кръстопът; преживяват се борби, причините на които се крият в една расова омраза, по-силна от ограничения разум на нашите национални водачи в дадения момент. Що трябва да се прави? Ако бяхме християни не по име само, а истински тачехме думите на Спасителя - бих спомнил заповедта Му: „Любете враговете си!” Днес обаче Христос е далеч от сърцата на повечето от съвременните хора - те са глухи за Неговите заповеди, забравили са Неговите слова - нещо повече даже - те дори не си спомнят, че са человеци, че имат елементарен дълг, дълг един към друг, да обуздаят инстинктите си; да търпят чуждите мнения, да почитат хорския живот, защото всяка проляна кръв вика за отмъщение пред Бога. Днес водачите на Българския народ - били те на власт или в опозиция - имат тежка задача: да спомнят на вървящите след тях, че живеят четиринадесет столетия след своите прадеди; че тия години не са минали даром и незабелязано; че самото християнство съществува и трябва да съществува и в душите ни като ръководни норми и закони; че най-после ний живеем вече вън от горите, където някога насилието е било едничкият закон; а кривакът - най-същественият аргумент при решаването на споровете.

65. НОВА МАНЕВРА (бр. 23, 21.VII.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 23, 21.VII.1924 г., София, стр. 2) Насилието винаги ражда насилие. Днешното правителство дойде на власт чрез преврат и насилие, то не можеше да не върви крачещо напред из плъзгавия път, по който вървя и си счупи главата и Стамболов, Петков, Радославов, Стамболийски. Насилието, с което си служиха тези наши бивши държавници, за да тъпчат народа и да му парализират действията, се върнаха върху собствените им глави. Нека размислим историята на тези наши братя и да разберем горчивата новина, че който нож вади, от нож умира. Така беше в далечно минало, така е и сега, и ще бъде така. Днешното правителство не ще избяга съдбата на своите предшественици. То е тръгнало по техния пъти не ще може да иде по-далече от тях. В онази ограда, гдето се коват законите и съдбините народни, стават работа, които напомнят режимите на реакционерни правителства. В парламента днес на народни избраници не се позволява да се изкажат свободно по важни държавни въпроси. Днес в нашия парламент се изнасилва волята, парализира устата, стягат юмруци, с една дума - пълна тирания. Какво показва това? Това показва, че на властниците им липсва морал, липсва им в тях истинска свобода; и друго - че те кроят нещо страшно за тоя народ, който все от негово и за негово благо говорят. Днес в парламента явно се говори да се разтури и тази камара. Защо? За да се докара послушна опозиция. Защо е тази послушна опозиция? Да се гласуват закони и да се прокара това, що е нужно на известни единици. Какво може да бъде то? Безспорно не за народа, ако беше за „народа”, то нямаше нужда от разтуряне камарата. По всичко личи, че днешното правителство тръгва из път, опасен не само за него, но и за целия народ. Българският гражданин трябва да бъде на поста си. Без разлика на партийни разбирания, трябва да се обединим и противопоставим на всяко насилие и нови авантюри, от която страна ще и да идат. Народът трябва да стане сам господар на собствените си съдбини и да спъне всяко насилие. Ратничка

64. ЧЕРНА НЕБЛАГОДАРНОСТ (бр. 23, 21.VІІ.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 23, 21.VІІ.1924 г., София, стр. 2) Един след други гаснат онези наши братя, които нявга презряха богатства, охолен живот и грабнаха пушка и от връх на връх росяха с кърви и кости родна земя. Един след други си заминават опълченците от Шипка-Шейново, от хвърковатите чети на Филип Тотю, П. Хитов, Бенковски. Гонени нявга от турци, предавани от български чорбаджии, те живяха с мисълта, че един ден българският народ ще им създаде сносен живот и ще настъпи истинска свобода, за каквато те се бореха и с турци, и с български чорбаджии. От тези първи ратници на свободата днес са останали малцина. Държавата в лицето на своите управници им отплаща с черна неблагодарност. Нявга един министър ги нарече държавни просяци. И оттогава неведнъж им се нанася обида. Неведнъж техният сух хляб е бил намокрен от горчиви сълзи, които често капят от гаснеющите им очи. Героите, титаните плачат от мъка неведнъж, като гледат и слушат туй, що става с тези около тях. Един отличен българин е Димитър Пенев - Митко Шопчето. Този добър брат, който е известен между своите другари под името Митко Шопчето, е на 61 - годишна възраст. Неговите теглила, неговите дела и подвизи са известни на мнозина. Едва още юноша, той се запознава с Ботева, Левски, а преди тях - с Л. Каравелов, Тотю и П. Хитов - войводи. Буйна и неспокойна натура, той постъпва в чета след чета и се бие не само за нашата свобода, но и за босняшката, сръбската, па дори и в Африка. Неведнъж е бил затворен из занданите и неведнъж животът му е бил на конец. Той е същото това Митко Шопчето, което сполучи да изведе от Цариградските зандани по канала другарите си и от явна смърт да ги избави. След като даде и кърви, и младост, и неведнъж турските куршуми му дупчеха кожата, този буен българин, след като видя свободна България, се установил в София да живее на ул. Раковски, 46. Тук той взема една нива от 5100 метра и с голям труд почва да работи върху нея. „Омръзна ми да ходя, та рекох да направя градина, да създам нещо” - казва често симпатичният старец. Тук той посява 70 кюстендилски сливи, 20 круши, 40 ябълки, 8 мушмули, 10 зарзали, 15 дюли, 50 облагородени дръвчета, 300 вишни и 1500 храсти –израстъци. Освободени по чл. 58 от Закона за лозарството, той е работил неимоверно върху своята градина. Трябва човек само да надникне и види какъв труд и колко пот е изтекло от набърченото чело на Димитър Пенев. Обикнал своята градина като собствено чедо, той работи неуморно от ранно утро до късна здрач в нея. Но каква изненада, един ден благодарното Отечество, в знак на благодарност, му изпраща 5 ÷ 6 души от пожарната команда, да му разрушат оградата. Каква черна неблагодарност! Искат да му разтурят оградата и му вземат 2700 м от градината за улици и площад. „Искат да ми убият целия труд, собственото ми чедо” - вика побелелият старец, - „По-хубаво да я вземат за парк, градина цяла, но не да я разрушат. Аз още 1912 г, 13.ІV с вх. № 24 750 съм ги молил да не я развалят, а да я вземат цяла за цялата София, но не да убиват моя труд.” Побелелият старец, който с такъв труд създаде една хубава градина, дойдоха хора, които в знак на благодарност му отплащат по такъв начин. Ний мислим, че е много жестоко да се постъпва тъй с нашите заслужили синове. Няма нужда да се разваля такава градина, която е коствала толкова труд и мъки. Трябва министър Стоенчев да не допуща да се вършат такива неправди с нашите заслужили братя и да не допуска да се наскърбяват в последните години на своя живот нашите герои от Шипка и Шейново. На Димитър Пенев - Шопчето трябва да се уважи молбата му и ако сме българи и тачим неговите дела и подвизи, да него наскърбяваме по този начин, инак примерът и черната неблагодарност ни карат да вярваме, че Отечеството ще постъпва по този начини с други велики свои заслужили синове. Тежко и горко на народ, който не почита култа на героите и култа на правдата, такъв народ ще загине. Андро Лулчев.

63. АМНИСТИЯТА (бр. 23, 21.VII.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 23, 21.VII.1924 г., София, стр. 1) Нявга землевладелците, за да можат да се задържат на власт, дадоха амнистия на всички свои партизани, които заради партийни интереси бяха жертвали интересите на Отечеството. Тази тяхна постъпка се протълкува от всички честни хора чисто котерийна. Голям шум се вдигна навремето по този въпрос. Днес Демократическият сговор набързо вотира амнистия на бившите радослависти. Хора, които по една или друга причина бяха осъдени от един съд и признати за виновни според тяхната конституция, за която тъй много плачат. Въпреки присъдата, въпреки настроението сред народа, Демократическият сговор гласува амнистия. С тази си постъпка те показаха за лишен път в България, че гарга на гарга око не вади. Виновни министри няма, депутати няма, чиновници големи няма: а има виновни работници, селяни, бедни граждани, които за луди прищевки на голей фирми биваха избивани като псета. Не са виновни министрите от Радославовия режим, виновни са войниците, защото отидоха да се бият, а не се справиха преди всичко с тези, които ги пратиха да се бият. Виновни са и запасното войнство, че не дезертира от фронта, за да дойде в София и се справи с тези, за които отечеството бе само пари и разгулен живот. Демократическият сговор за лични котерийни цели даде амнистия на хора, за които през 1918 ÷ 19 година тъй много ги атакуваха, дори и искаха избиването им. Демократическият сговор даде амнистия на провинени хора не затуй, че благото на нацията ни го изисква, а че партийните им интереси го диктува. Но с гласуването на амнистията на Радославовия кабинет, Демократическият сговор гласува и собствената си провала, и гроба на България. Демократическият сговор изгори моста, който разделяше честно изпълнения отечествен дълг и съвестно изпълнения граждански дълг от хората на кражбите, дезертирали от гражданския дълг и мародерствуваха, признати официално. Мислите ли, господа управници, че след този ваш жест ще се намерят вече хора, които биха ви повярвали в случай на нужда? Мислите ли, че вие убихте много хора, които все ви вярваха, че има още в България правосъдие? Не мислите ли, че вие по този начин дадохте поощрение на всички да манкират от своя дълг пред мисълта, че всичко е позволено и че, и да ги осъдят, ще бъдат помилвани? Не мислите ли, че вие сравнявате честния военен и граждански дълг с безчестния? Всичко това вие сторихте само за едно - за да можете да имате подкрепата на радославистите, защото изгубихте я сред честните граждани, та я търсите от катилите. Народната мъдрост казва: с какъвто се събереш, такъв и ставаш. Не сте далеч по дела едни от други. Утре може да стане нужда те да ви гласуват амнистия, защото сит на гладен вяра не хваща. А и вашите дела досега са доста, за които ще трябва да отговаряте, след като напуснете властта. Дали ще властват и дочакате амнистия, сал Бог знае. Бележка. Горното мнение е частно и не ангажира редакцията.

62. ЛОШИ ПЪТИЩА (бр. 23, 21.VII.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 23, 21.VII.1924 г., София, стр. 1) Разправяха бащите ни и дедите ни, че турско било лошо. Днес виждаме, че има по-лоши врагове и от самите турци. Днес виждаме, че най-лошите врагове на нас, българите, са пак българи. Днес с правото се питаме кой предаде Левски, онзи велик учител на истинската свобода, онзи човек с неимоверната воля, вяра и далновидност, и с прискърбие отговаряме - българин. Смъртта на Ботев е загадка. Легенди много с противоречиви слухове и писания се носят, но ако не бяха му изменили българи, друго щеше да бъде с него. Кой изпразни револвера и с това го накара да тури край на живота на Ангел Кънчев - българин. Кой предаваше на турците комитите - нехранимайковци - пак българи. Кой уби Стамболова - българин. Кой уби Д. Петков - българин. Кой уби Белчева - българин. Кой уби Алеко Константинов - българин. Кой уби Сарафов, Гарванов - българи. Кой уби Такев - българин. Кой уби Странджата - българин. Кой уби Грекова - българин. Кой уби Ал. Димитров, Стамболийски, Р. Даскалов - българи. Кой уби П. Д. Петков - българин. Кой уби през юни и септември хиляди българи - пак българи. Хиляди има още избити по незнайни пътища и друмища, предадени от българи или избити от българи. Това са наши братя, родни съграждани. Някои от тях може би са имали и своите грешки на времето си, но кой е безгрешен? Кой е този, който е работил и не е правил грешки? Нима за това трябва да ги избиваме?? За отглеждането на най-обикновения човек се изисква маса труд, сълзи и дълги години, камо ли за един апостол, водач народен, министър, депутат. Това са редици имена, имена, станали жертва на личен егоизъм или страстни партизани. Това са имена, които в други нации биха били герои народни и биха ги тачили за техните дела, извършени в положителната страна, а грешките биха им послужили за поука, но никой път не биха ги убили тъй зверски, както това сторихме ний, българите. Резултат на партизанска развала се очертаха тези пътища. Но тези пътища са лоши и опасни. Те водят към самоизтребление и самоунищожение на нацията. Ний сме си най-заклети врагове сами на себе си. Защото туй, което вършим ний днес, вчера и завчера на наши противници по идеи и разбирания, то ще ни се връща рано или късно. Опасни са тези пътища, защото истините, казани преди две хиляди години, си остават все истини. Който сее ветрища, бури ще жъне. Който нож вади, от нож умира. Стига по тия опасни пътища. Стига сме се избивали! Нека вземем поука от миналото и подготвим бъдещето си. Нека сеем братска обич и взаимни отстъпки, ако сме християни и братя българи, и ако искаме да жънем братска любов. Защото пътят, по който вървим, е страшен и тежко и горко на онези, на които ръцете им са оцапани в братска невинна кръв. Тежко и горко ще бъде тям, на семействата им и на огнищата им, защото кръв кръв вика. Но тежко и горко на България. Тогава ний ще сторим туй, що най-големият враг не е извършил досега. Но опомняне трябва. Стига партизанщини! Стига кърви невинни. Силните на деня трябва да прощават, ако са силни, ако не са - да станат такива. Иначе, по тия лоши пътища водят народа към робство. Опомняне трябва. Националист

61. ПО ПЪТЯ НА СТАМБОЛИЙСКИ, КРАЯТ - СЪЩИ! (бр. 22, 9.VІІ.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 22, 9.VІІ.1924 г., София, стр. 2) Интерпелацията по повод убийството на Такева, бившият министър Ал. Стамболийски излезе в парламента и като изреди в другите страни колко убийства има, мъчеше да доказва, че в България имало най-малко, и действително неговото послушно болшинство викаше тогава: „вярно” и ръкопляскаше, а опозицията тогава - днешни властници, правиха протест и доказваха противното. Днес ролите са сменени: министър Цанков от същото място, гдето по-рано покойният Стамболийски „доказваше”, че в България има най-малко убийства; днес г-н Цанков правеше същото. Неговият отговор по убийството на Петков и тоя на покойния Стамболийски по нищо не се отличават, па и двамата са Александровци, и двамата употребяват много това „аз”, „аз”, и двамата хвърляха отговорността на другите, а послушното болшинство и на двамата викаше „вярно”, „браво”. Покойният Стамболийски хвърляше вината върху опозицията и днес г-н Цанков прави същото. Покойният Александър се заканваше на опозицията и я погребваше и новият Александър също днес върши. Покойният Александър топеше ледовете и говореше все за по-добри дни, и живият Александър говори за по-добри дни. Покойният Александър през цялата война бе на топло и след нея приказваше и даваше примери все от войската, и живият Александър през цялата война бе на топло и днес и той все за атаки и пр. пр. разправя. И двама Александровци вървят по един и същи път. Тогава по какво се различаваше покойният Александър от живия? Само по едно - че покойният беше селски даскал - простак неук, а живият Александър - учен професор и пр. пр. Но мисли ли новият Александър, щом върви по стъпките на покойния Александър, че ще избегне неговата участ? А. Лулчев

60. ПОЛИТИЧЕСКИ ИЛЮЗИИ (бр. 22, 9.VII.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 22, 9.VII.1924 г., София, стр. 1) Хората днес живеят с илюзии. Това не е лошо във всеки случай, но в някои спъва доста. Тези илюзии биват различни видове и не е наша работа да говорим за всички, но понеже най-голямата днес е политическата илюзия - за нея ще кажем няколко думи. Тя е общо разпространена в света, и не е само България, която прави изключение. В какво се състои тя? На едно място в държавата, наречено „Народно събрание”, „Парламент”, се събират 200 ÷ 300 человека, избрани божем [не] с народна воля, а по път, който всеки един от нас добре знае. След това те се ограждат със стражари, детективи и започват да законодателствуват, сиреч започват да коват закони уж божем за ред, а този ред е тъкмо такъв, какъвто изнася тям, а понеже те не са бедни хора, то много естествено е, че в този „ред” бедният има право само да плаща данъци. Там тези „избраници” се карат, често даже бият, помежду си ред не могат да турят, а България ще нареждат! Тези, които сега са на власт, наричат своите предшественици: вагабонти, крадци, разсипници; гонят ги, затварят ги, а понякога ги и убиват. И това се повтаря от четиридесет години вече. Всеки разумен човек, който е видял да се повтаря тази комедия, ще си каже: „Какъвто е бил по-първият, такъв си и ти - един дол дренки!” Но други е въпросът. Оправи ли се по този начин нещо досега? Ако човек вземе една река или градина, за 5 ÷ 10 години я оправя и подрежда - би се оправила. България я управляваха четиридесет и седем години все „учени” глави - и къде стигна? Нека си видим сметката. Имаме учени хора - но учени как да те излъжат по-добре. Имаме много черкови и владици, но народът не стана по-християнски от някога, напротив - той сега като че ли е по-материалист, отколкото някога бе, когато го учеха „прости” даскали вроде на Левски и „полуграмотни попове”, но с народни души... Убиваме и сега, колим се както и под турците. Имаме ли политическа свобода? Имаме и 3 ÷ 4 милиарда дълг - не сме ли икономически роби вече за едно столетие, ний и потомците ни? Днес пресата хвали едни и напада най-лошо други - утре, когато паднат от власт едните и дойдат другите, ролите ще се разменят - това ли е разумното начинание на печатното слово? И вчерашните „гениални” български държавници днес се наричат изверги, разбойници, хайдути - утре същите епитети ще се разменят, фабрикуват се закони и закончета от „избраници”, които утре ще лежат по тюрмите или изобличим като най-долни хора... Ако те са такива, могат ли им бъдат свестни законите? Ако не са такива - с подобни методи на взаимно ругание и непочитание, може ли да не стигнем освен до катастрофи? Време е всеки да помисли, и то малко по-дълбоко и по-зряло, че струва ни се, нови бедствия идат в света и както винаги, май и сега сиромахът ще плаща счупените чинии по банкетите на богаташите. Т. Пазарджик Националист

58. ПО СТАРИ ПЪТИЩА. ПАК КЪРВИ! (бр. 21, 24.VI.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 21, 24.VI.1924 г., София, стр. 1) ПО СТАРИ ПЪТИЩА По стари пътища кървави сенки се метат. Заклета сякаш, родна страна от години гази кръвта на своите синове. Жестока участ! На юг, на север, на запад - места кървави стърчат; с кости граници чертаем; с кръвта пишем своите дни в книгата на живота... Кътче не остана вече... ни хълм, ни остра чука, ни равнина и брегове на река, необлети със скъпа кръв; неотбелязани със сълзи на сираци и вдовици! Хиляди, стотици хиляди верни синове на тази земя падаха, водени от хора, които едно само говореха - едно само лъжеха: „За скъпата родина е нужна вашата смърт...” Но не стигна това. От години и вътре в нашата земя люде падат. Падат по селските пътища, падат посред столицата, пред собствените си врати, пред очите на очакващото ги семейство. Падат, пробити с братски куршум, намушени от братска ръка, умират сечени... умират. Днес - един, утре - други... Верни синове на своята земя, ценни чада нейни... И тези, които повдигат ръка на брат срещу брата, които пращат куршума, камата или бомбата, които насочват оръдието срещу родните стрехи, едно само говорят - едно само лъжат: „За скъпата земя наша е нужна тяхната смърт!” Лъжа - лъжа - лъжа! За родната земя са нужни техните мишци, които ще хванат в здрава шепа ралото и набраздят девствената й гръд, за да изкарат тежка пшеница - нужен залък за всинца. За родната земя са потребни техните умове, техните мишци и песни, техните мечти и живот! За родната земя са нужни техните дни, техните радости, техните надежди и труд - а не тяхната смърт! Това е лъжа, лъжа - лъжа - лъжа!... ........................ Кървави сенки се мятат над стари пътища. Отново Родината през кърви гази. Не кръв, а труд е потребен ней - и любов на нейните деца. Една е тя, нашата майка, и ний люде сме, а не вълци! Б. Р. ПАК КЪРВИ! Още не е засъхнала кръвта на Генадиев, и нова българска кръв се проля на софийските улици всред столицата. Този път падна млад человек, надежда на една партия, борец за потъпкани правдини. Куршумът затвори смелата му уста завинаги, но думите му, ако са необходими, други ще ги кажат. Ако един знаменосец падне убит - друг ще вдигне знамето, ако то заслужава да бъде носено и да се жертва животът за него! Нови убийства!... Някога невежи хора управляваха - сега учени. Но къде е разликата? По-малко топла ли е тази българска кръв, която се лее сега? Българи сме - а българи убиваме. Християни сме, а Христа разпъваме всеки ден, защото не чуваме думите Му и не изпълняваме заветите Му! Но земята може да премине, а не и думите Му. А Той каза: „Който меч вади, от меч умира.” Който има уши да слуша, нека слуша! Зрител

57. РЕБУС. ХРОНИКА (бр. 20, 17.VІ.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 20, 17.VІ.1924 г., София, стр. 2) РЕБУС Извлечение от „Дневник”, брой 4083 от 29 юни 1923 година. Интервюто на генерал Лазаров: - Аз. Аз бях главатар и душа на съзаклятието, най-напред само с двама приятели, а после се присъединиха само запасните офицери и цивилни. Никога не сме били повече от триста души. Действующите офицери не влизаха в съзаклятието, но ние бяхме убедени, че можем да разчитаме на тяхното съдействие и на това на редовните войски. Изявление от интервюто на министър Вълков – „Свободна реч”, брой 93 от 9 юни 1924 година: „Често в печата, в някои събрания се изтъква, че при акта на 9 юни 1923 г. армията е била едно оръдие в ръцете на някои партии, съсловия, професори, генерали и пр. Това е една нелепост. Армията до 9 юни се готви и под мое началство действува на тази дата съвършено самостоятелно, не подбуждана от никакви външни влияния и поведе зад себе си и правителство, и запасно войнство, и всичкото патриотично гражданство и селячество. Тя действува в името на своето назначение, за запазване законите и реда в страната, за което е давала клетва. Актът на 9-й юни м. г. следователно е акт напълно конституционен, понеже армията го извърши по повеленията на законите в страната.” Редакцията ще даде премия - мястото на тоя, който не казва истината - на всеки читател, който от горните цитати може да разбере и разгадае кой от двамата генерали не казва истината. ХРОНИКА Отпразнуването на 9-ий юни не стана с оня първоначален блясък и трясък, който се проектираше. И много хубаво. Всеки истински българин трябва да скърби, че работите в България стигат дотам, че да се празнува отърваванието на България от българи!... Политическите нрави в нас са загрубели. Самите хора, настървени от войните, изкарват като последен довод на своите схващания юмрука, нагайката, цепеницата, картечницата. Срамно е това. В 20-ия век да се разрешават въпросите по такъв варварски начин.

56. ДА БЯХ ПРЕЗИДЕНТ МИНИСТЪР (бр. 20, 17.VІ.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 20, 17.VI.1924 г., София, стр. 2) Разбира се, Господ на бодлива крава рога не дава, но казвам например де, ако бях на мястото на господин професор Цанков, бих дал други изявления, които смятам, че биха били по-близки до правдата. Наистина всеки вижда според мястото, на което седи, но все пак... - Кой докара 9-и юни, г-н министре? - Цепеницата на Стамболийски, стриганите бради, кражбите на малки и големи величия, произволите като система, въведени в името за спасяване отечеството, самозабравата на президента, който казваше, че „всеки опит да се смъкне правителството ще бъде смазан.” - Кой го направи? - Точно не зная. Господин Лазаров казва, че той с 300 души, колега Вълков - че той с армията, която се убедила, че правителството не е добро - и го смъкнала. Кой казва истината - не зная, па и тъмно беше, та не видях. - Ами ако и сега армията нещо вземе да се убеждава... - Моля, моля - внимавайте, че има Закон за защита на държавата, искате да събаряте устоите й... - Извинете, г-н министре, гдето любопитствам. Знаете, нали съм вестникар... - Сега, ако мога да попитам, разбира се, без докачение, какви добрини донесе новото правителство на България? - Чудни въпроси задавате вий - ами че не виждате ли, че откак дойдохме ний на власт, всичко се разрасте, на големе... Гледайте, реките придодоха, завлякоха даже това, което беше по бреговете им. Бюджетът по-голям: от 4 стана 6 милиарда, дневните от 250 станаха 400, данъците наголемяха, цената на хляба и всички неща наголемяха, сиреч, разбирате, под благотворното влияние на великата обществена сила - Сговора, всичко расте. - Да, да, разбирам, г-н министре - ами нещо за жилищната криза? - Хубава работа, че вий спали ли сте досега? Тя е разрешена най-рационално: пратихме около 30 000 в други селения, гдето няма скърби и радости, няма жилищни комисии, без свободен наем - сиреч идеално положение. А за останалите ще им турим по едно увеличение 8 ÷ 10 пъти, не е голяма работа - ако не са доволни - при Свети Петър има достатъчно апартаменти, разбирате? - Разбирам, как да не разбирам, г-н министре. Ами обичате ли да ми кажете нещо за бъдещите си намерения? Нещо за комунистите, за земледелците. - За комунистите ли? Че има ли комунисти? В България няма никакви комунисти. Ще турим сега и с един закон и земледелците вън от закона, няма да остане ни един земледелец. После ще турим и всичките останали партии с един указ вън от закона - и да видиш тогава как се управлява. Четиридесет години ще управляваме, хубаво да знаеш! Няма ни комунисти, ни земледелци да ядат цървулите, а и как ще ги има, когато със закон са забранени вече в България? - Работата е наред. Тогава на всеки депутат ще турим дневни по 10 000 лв., ще гласуваме..., но това впрочем засега е тайна - стига ви толкова. - Ами не мислите, че някога този Закон за защита на държавата ще се прилага и по отношение на вас? - Вятър - освен нас няма никой годен да управлява държавата, а няма ли нас - няма да има и държава - не го ли разбра още? - А народът как мисли по тези въпроси? - Народът ли? Какъв Народ? Ако е службогонският софийски, той мисли като мене, а за другия аз си имам „Трите Зезета” - и десетина картечници - ако им стиска, да заповядат. Хиксов Самозаинтересувал се

55. ТЪЙ - ДА СЕ РАЗБЕРЕМ! (бр. 20, 17.VІ.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 20, 17.VІ.1924 г., София, стр. 1} Политическите водачи веднъж след 9-й юни побързаха за всеки случай да си умият ръцете: 9-й юни е дело на армията - заяви министър-председателят още тогава, потвърди го после и генерал Вълков. Твърди го и понастоящем в изявленията от 8 т. м. в „Свободна реч”, макар че с подобни изявления без малко що не докара на времето си намеса на външни сили във вътрешните ни работи. Но в същия брой има и други изявления, те са на Н. Рачев, Той дословно казва (бр. от 8 т. м. „Свободна реч”): „Отговорността, която армията и група граждани поеха преди 9 юни върху себе си, се прехвърля оттогава насам всецяло (к. м.) върху политическите водачи на народа ни.” Ето един скромен човек, нещо повече бих рекъл - благоразумен человек. Наистина има похвали, които понякога струват скъпо и заслуги, които никой не иска да си припише, особено като стане по-топличко. Бихме искали да чуем и мнението на господа политиците, върху които тъй охотно им прехвърлят всецяло отговорностите, защото тях ги знаем като порода от Пилатовците, които много лесно си мият ръцете. Т. Пазарджик Националист

54. НАРОДНИ ТЪРЖЕСТВА (бр. 19, 10.VI.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 19, 10.VI.1924 г., София, стр. 2) Празникът на светите братя Кирила и Методий и тази година се отпразнува. Едно е за забелязване: че като нивга досега някои от министрите са вървели пред „народа” и са предвождали пред двореца да поздравят Н. В. Царя. Досега подобно нещо не е ставало. Но тази година то стана по две причини: да уверят Царя, че са му признателни и верни негови министри и второ, че народът е с тях. Нито едното е вярно, нито другото. Изборите показаха, че народът не е с тях, а софийският „народ”, той и по-шумни овации правеше някога на Стамболова, Радославова, Стамболийски. Колкото за верността към държавния глава, тя е дотолкова, доколкото той е силен и полезен тям. През 1908 година на бившия цар Фердинанд в Търново се пееха хвалебни песни. През 1918 година на цар Фердинанд се поднесе орден първа степен с брилянта и диаманти, и адрес от вярната му армия и признателния му народ, и пееха хвалебни песни: Аз знам една лира в Охрид сини... Не се мина една година, същите тези, които му поднесоха ордена и кълняха и биеха в гърди, че са му верни, взеха да го ругаят и се бият в гърди и да се карат дали Ляпчев, Стамболийски, Райко Даскалов, Такев и др. са го изгонили. Разгърнете вестниците през 1919 година, и ще се уверите в искреността и двуличието на царските чиновници. Каква ирония? Миналата година някои от днешните сговористи заплашваха царя, че ще обявят република и пр., пр. Тази година министър Цанков поднесе на Царя два празни балона: 24 май и 9 юний. Какви ли подаръци ще поднесе на Царя догодина министър Цанков, продиктувани от съдбата? Едно е жалко - че партизанщината не остави ни черкова, празници народни, без да ги опартизани и послужи за партизански цели. Андро

53. НАЙ-ПОСЛЕ РАЗБРАХА (бр. 19, 10.VІ.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 19, 10.VІ.1924 г., София, стр. 1) Над гърба на пострадалите много са се учили, живеяли и живеят за тяхната сметка. След като бяхме лъгани от Радославовото правителство, подигравани от Данев, Ляпчев, Турлаков, П. Янев, моите добри другари не можаха да разберат, че желязото се чука, дорде е горещо. Цяла година измина откак правителството на „реда” и „законността” не се сети за нас. Цяла година управителните тела на дружества на пострадалите от войните се тъкмяха като млади булки и не се решаваха да предприемат една смела борба за извоюване сносен живот за пострадалите от войните. Те се задоволиха да направят едно-две изложения пред парламента, един събор да свикат от цяла България, нещастни инвалиди, вдовици и сираци. Събор, на който много сълзи се проляха за героите, много хубави думи казаха и речи безброй, но полза никаква, освен тази, че всеки дошел на събора похарчи толкова, колкото му се падаха за една година, ако бяха ни изпълнили желанието. В този събор липсваше енергичният тон и дела, по- право, той приличаше на една просия, унизителна просия. Героите, тези които не са искали милост дори когато смъртта е била ясно над главите им, сега на събора те плачеха. „Милост искаме” - се чуваше от устата на ораторите. Чудно, нали? Героите, титаните искаха милост, защото загиваха. Още тогава имаше доста инвалиди, които порицаха този път на водене съюзите и им ясно казаха: че не ще се успее и изпуснахте момента, неплачене, не просия, а смели акции им се каза. Нека паднем убити от собствените си бойни началници и другари, но не просия унизителна, просия е позорна за нас, пострадалите от войните. Тогава ни се отговори, че било обещано от министрите, че ще ни удовлетворят. Каза им се не веднъж, нам се обещава пред вратата на Народното събрание. Не вярвайте! Нямаше кой да слуша. Мили бяха кожите на едни, други партийните им устави не позволяваха, но акцията пропадна, а тя коства стотици хиляди левове. Днес се сетиха управителните тела, най-после издадоха позив и канят инвалиди, вдовици, сираци, майки и бащи на убити братя, да се готвят за смела борба. Позивът е доста енергичен и обширен. Моите добри другари като че ли са забравили, че всяка придобивка е печелена под ударите на стражарските камшици и съдене по съдилища, затворите, по участъци. Най-после се сетиха, че не ще се сетят сами управниците да ни създадат сносен живот, та затова трябва с останалата половина от телата си да сложим, ако стане нужда, да създадем сами на себе си сносен живот. По-добре горда смърт, нежели хленчене, плачене днес пред тия „силни”, които утре са натикани в затворите като най-големите престъпници, утре пред други „силни”, които ги очаква същата участ - занданите. Не се оставайте да гаснете пред мизерия един по един. Другари, хвърлете поглед на миналите борби и вижте, че всяка придобивка е печелена след като са се увивали камшиците на стражарите около вратовете ни и прикладите им доразбивали гърдите ни. Вземете поука от миналото и утре; ако стане нужда, водете борба смела, без хленчене, както нявга на фронта, когато защищаваме чуждите банки, които нехаят днес за нас. А. Лулчев

52. ПРЕДИ И СЕГА (бр. 18, 27.V.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 18, 27.V.1924 г., София, стр. 2) Българският народ е вървял винаги подир онези политически водачи, които са му обещавали най-много и показвали най-красиви програми в опозиция. Така бе преди, така е и сега. Но както преди, така и сега, когато опозицията се качи на властниците на мястото и взеха да управляват, свиха се опозиционните знамена и се скриха за по-славни дни, т. е. когато дойдат пак в опозиция. Да не ни обвиняват в голословие и фразьорство, ние ще изложим фактите, без да имаме право да съдим, а читателите сами да си теглят заключението. * Преди опозицията въставаше против насилието над журналистите и правиха запитвания в парламента. Сега същите тези хора на власт днес не само бият журналисти, интернират, но и вестници спират - все в името на конституцията. Кога ни говорихте истината? - довчерашни опозиционери - днешни управници? Преди плачеха, че им рязаха брадите на Долни Дъбник и в цяла Европа проглушиха, че се погази конституцията и че няма свободи. Сега - същите тези големи защитници на свободата през юни и септември , избиха хиляди български граждани.* Кога свикахте Велико Народно събрание, та изменихте конституцията. „Демократически сговор” от 3 май т. г. под заглавие: „На тези, които забравят”, обвиняват предшествениците, че разпилявали големи суми по командировки из чужбина. Тръбяха преди, че българската пара се пръска немилостиво по командировки из чужбина. Сега току-що дойдоха вчерашните защитници на държавната пара, пратиха Калфов, Буров, Ляпчев, Каравелова, Григор Василев и много други в чужбина. Вий, господа управници, от Марс ли вземате пари - та платихте командировките? Или имате два метра за мерене. * Преди плачеха за нас, пострадалите, кога Стамболийски с две тенекии газ разрешаваше инвалидния въпрос. Сега разрушиха онова, що ни направиха „предателите на България”. Тия предатели между многото грижи имаха и тази, че ни отпуснаха кредит за строеж на жилища. Сега. Днешните властници ни дума не става да ни дадат останалите кредити, които имаме да взимаме. Няма пари, казват. – А отгде взехте да раздавате милиони на другите, които нявга ви услужваха? * Преди. Днешните управници се възмущаваха, че с държавните автомобили се возят министри и пръскат пари български за бензин и пр. Сега. Тогавашната опозиция днес не само че министрите се возят на автомобили, държавни и специални вагони, но и техните близки, и роднините им на роднините. С автомобили се возят багажи, с файтони носи месо по домовете, а децата им в училищата возят. Наминете празничен ден край Софийските околности, ще видите къде се возят държавни автомобили, файтони и пр. Сега кои пари пилеете, г-да управници? * Преди. Данъци ще намалявате, евтин живот ще давате, големи заплати на чиновниците. Сега. Данъци ще се увеличават, животът поскъпнява, чиновници уволняват масово под разни предлози. Едно изпълниха много точно - че щом откриха парламента, зер всичко бе изпълнено точно, както бяха предначертали в опозиция, животът бе поевтинен, ред и свобода имаше, та щом дойдоха, Закон за защита на държавата гласуваха и си увеличиха дневните от 250 на 400 лева. Нали това само бе останало неизпълнено в тяхната програма? Да нареждаме ли още за онова, що се обещаваше преди и това, що се върши сега? Нека всеки се вгледа наоколо и ще види, че едно се говори в опозиция, друго върши на власт. Трябва веднъж завинаги българският народ да разбере, че не са безпощадните критики, които ще ни управляват, че не са печатаните платформи на разните партии, които ще уредят България, че не са големите обещания, с които разните агитатори, само няколко дни преди изборите, посещават селата и градовете и излагат като на панаир своите големи и празни обещания и за един-два гласа данъци намаляват, училища строят, мостове правят и реки прекарват, и себе си величаят, другите чезнат, без да видят гредата в своето око. Нека всеки разгледа вестниците на разните партии, кога са били в опозиция, какво са писали и какво вършат на власт, що са писали преди и що вършат сега. Едно са писали преди, а сега двойно по-лошо вършат от онези дела, що едно време са се възмущавали. Няма да ни оправят красивите фрази на големите програми. И най-големите програми и фрази бледнеят пред най-малкото извършено дело. Не вярвайте на онези политически въжеиграчи, които идват няколко дни само преди изборите, колкото само да ви скарат, които се надлъгват помежду си. Нека ви послужи словото на вещия учител Исус Христос, който без красиви платформи и големи обещания се наложи на целия свят. Тоя завет ни остави: „По делата ще ги познаете.” А. Лулчев _________________________________________________________________________________________ * На 9 юни 1923 г. е превратът, свален и убит е министър-председателят Александър Стамболийски и хиляди земеделци. На 22 ÷ 23 септември 1923 г. са избити хиляди комунисти, след потушаване на Септемврийското въстание, (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев)

49. ЕДНО НАРОДНО ПОГРЕБЕНИЕ (бр. 17, 19.V.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 19.V.1924 г., София, стр. 1) На 11 т. м. в 4 ч след обяд от салона „Надежда” се вдигна трупът на дедо Димитър Благоев. Близо 40 некролози известиха както за смъртта, така и за погребението. Повече от 20 000 народ от разните краища на родината дойде да каже последно „прости” на един свой достоен учител. Около 43 венци от различни корпорации свидетелствуваха за онази признателност, която имаха към делото на Благоева. Този борец за онеправданите и като жив плаши доста много нечистите съвести, и като умря, макар и студен труп, той смути не само работниците, но стресна и цялата армия, жандармерия, дори и пожарната команда. Всичко бе на крак! Процесията мина по „Цар Симеон”, „Мария Луиза” и „Гробарска”. Процесията мина сред кордони от стражари и войска. На някои места бяха заложени картечници и автоматични пушки. Голяма чест сториха! Трупът на Благоев мина сред хиляден народ и шпалир от войска. Щастлив българин! Казват, че на процесията не било позволено да мине из другите улици, а на работниците - да носят своите знамена или червени рубашки. Нито хор да пее. Жалко! Пред дома на комунистите хилядната маса коленичи! Мирно и тихо стигнаха до железопътната линия и тук хорът запя „Вий жертва паднахте...” Надгробни речи се държаха от свещеника Хар. Стоянов - народен представител, г-жа Ацева от вдовиците, пострадала през септември. Споменът за нейния мъж - кмет на Горна Джумая, който бе обесен, и картината за онези дни силно я развълнуваха, тя само зарида и сълзите я задавиха, Димо К. Димов, Ж. Димитров, Йордан Милев, Габровски и един анархист. Говориха за заслугите на Благоева. След речите ковчегът се спусна! Венците се хвърлиха върху зиналия ров. Хилядната маса коленичи. Последен слънчев лъч из заоблачното небо освети за последен път ковчега, целуна го за всички братя, не дошли да кажат последно „прости” на учителя си. Така свърши един живот, живот на един честен български общественик. В. Б.

48. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ... ЗА КОГО? (бр. 17, 19.V.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 19.V.1924 г., София, стр. 1) Софийското комендантство е намерило за необходимо да издаде едно предупреждение към столичаните за действието с военна сила. То има право да прави подобни разпореждания и ний смятаме, че е твърде уместно, гдето даде такава широка гласност на своите разбирания за назначението на армията и жандармерията всред столицата на България. Съберат ли се няколко души - изкомандва ли им стражарят да се разотидат и те не хукнат веднага: огън бий! - и свършено. Чуе ли някой да се оплаче за нещо и няколко души кажат, че това е вярно: огън бий! - въпросът решен. Излезе ли утре гладното в София да поиска хляб и по-човешки условия - куршуми му пратете. Поискат ли наемателите да изкажат мненията си срещу новия закон за квартирната криза, който иска дванадесеткратно увеличение на квартирите - огън! - и въпросът разрешен. Ето ти едно универсално средство за разрешение на всички въпроси! Бях на война, влизал съм в завладени страни, но и там разпорежданията на комендантите бяха малко по-човешки, отколкото тези, които се издават тук, в столицата на България, от българи срещу българи! Това говори за един страх, който скоро ще се превърне в ужас, който във всяка сянка ще вижда неприятел, за да стигне може би до мания на преследвание... Срамотно е, за нас самите е срамотно! Култивира се озлобение и насилие до размери, нечувани в нашето отечество. А всички в него не са партизани. Има и хора, които обичат своята свобода, без да са се наредили под цветните партийни знамена. Не че протестираме, но това рамо ще ви кажем - не е този пътят. Ако властта третира народа си като врагове - и той ще й върне със същото. А при тези условия мир няма и не може да има. Държавникът, който не може да се вдигне над всекидневното и дребното, носи само проклятия за страната си. Това го доказа нашето минало, доказа го сегашното ни и сигурно ще подчертае още по-дебело бъдещето ни*, защото изглежда ний не се учим от събитията. ___________________________________________________ * На 19 май 1934 г. е извършен държавен преврат от „Звено”, (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) Запасен полковник Т.

47. ОБСАДЕНИЯТ ГРАД (Писмо, бр. 17, 19.V.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 19.V.1924 г., София, стр. 2) Не бях идвал от 1918 година в София, когато я намерих под властта на съюзниците, които гордо се разхождаха по столичните улици. София бе окупирана. Часови имаше тук-там - рядко, стражари - малко, а движение - извънредно голямо... но да оставим това. Забутан в далечния ъгъл на Малко Търново, до мен едва стигаха събитията, които бяха от решително значение за България. Но сега, когато за Великден дойдох, София ми се стори отново окупирана, обсаден град... тоя път от българи! Чудно, нали? И мен ми е чудно, затова ви пиша, да ми разясните тая работа. Кой от кого се брани? Защо са тия пушки по гърбовете на стражарите, някога с ножове натъкнати? При театъра гледам, в една къща - цял взвод - мисля, казарма. Излезе, че някакъв министър пазели. Чудо! От кого ли? Може би сръбската граница е близо... ама само него ли пък ще пазят? В пощата видях пък друга, още по-странна картина. По улиците конни патрули - ама че ний в завладените градове някога не сме туряли по-голяма стража. Чета и разпореждания... ужас. А бе, господин редакторе, кого и от кого пазят тия българи? От народната любов или София е обсадена, нещо като тайна обсада? Хайде, разясни ми тая загадка. С почит, В. К-в Малко Търново, 24.IV.1924 г. Б. Р. Това е „фасонът” на новия „ред и порядък” и изказ на „народното” доверие на целокупния народ, изразен в неговата партия – „Сговор”. МОТА „Който може да понася нещастия, може все пак да се опази от тях.” „Няма нищо по-горестно и по-нелепо от това да се страхуваш от нещастието.?” „Условията за богатството са: да имаш необходимото и да си доволен от него.” „Ако искаш свобода на духа, трябва да бъдеш беден.” „Бедният се усмихва по-често и искрено.” „Богатият с нечиста съвест играе роля на щастливец, който носи в сърцето си мъчителна скръб; неговото щастие е само маска.”

45 И ДРУЖБАШИТЕ‡ - НЕЛЕГАЛНИ (бр. 17, 19.V.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 19.V.1924 г., София, стр. 1) Не, това не са само слухове - това го е казал министърът на България зап. генерал Русев. Предполагам, че той има основание да говори така - инак не би имало смисъл да заблуждава толкова слушатели, преди още да се е произнесъл какъв да е съд. А данните за съда са събрани. Трябва да се предадат в ръцете на тези, които по право, закон и длъжност ще обвиняват български граждани и само след това вече, присъдата ще каже дали наистина има престъпност или това са викове само на хора, които всеки, който не мисли като тях, го изкарват... нелегален и, ще - не ще, искат да го накарат да повярва, че е такъв. Наистина, ако властта сама себе си смята за легална, защото дойде по нелегален път, то естествено е, че всички други политически партии, дохождали по други начин до властта, са „нелегални” - затова спор не може да има - и мястото им в такъв случай е „вън от законите”, според които властта е „вътре”. Но едно естествено правило има, което министър Русев изглежда е забравил: „когато изключенията станат повече от правилата - те стават правило, а правилото - изключение...” Тъй че тия „вън”... „вътре” и без айнщайновата теория са неща много относителни и бързо сменяващи се... Не е тоя пътят, г-н Министре. С взаимни преследвания се стига само там, където отиде Стамболийски. Защо вий вървите - и при това много по-бързо - по неговите собствени пътища? Мислители, че ще избегнете и съдбата му? Спомнете си, че и вашите политически противници са българи и са заслужили на отечеството си, защищавали са го като прости редници с кръвта си и тялото и следователно естествено е да го обичат поне колкото всеки ваш партизанин. Озлобението затъмнява погледа и с него се стига само до национални катастрофи. Срещу идеите с насилие не се воюва - това ни говори хилядолетната история на человечеството и няма защо да се мисли, че тя ще направи изключение за вас. Благи бъдете, защото сте человеци и българи - не забравяйте това. Ако други забравят това - вий не се приравнявайте с тях. Защото и за вас не ще е добре, и за отечеството - лошо. Ратничка ________________________________________________________ ‡ Дружбашите са земеделците, понеже тяхната организационна първична клетка е „дружбата” по селата, (бележки на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев).

44. ПРЕДИ И СЕГА (бр. 17, 19.V.1924 г.) (В. „Ратник на свободата", бр. 17, 19.V.1924 г., София, стр. 1) България преживява тежки дни. Но ний ги имаме още по-тежки и от тези в миналото - затова няма защо да се отчайваме. Наистина кръстопътите са най-опасни, но в народа има сили още да постави всекиго на мястото му. Кабинетът преди време на генерал Рачо Петров* бе подобен на днешния. Само с тази разлика, че генерал Р. Петров бе извикан от Цар Фердинанд, а днешните чрез преврат взеха властта. Разбира се, генерал Р. Петров изникна бърже, без да има дълбоки корени в народа и затова той замина за арестантското отделение в Александровската болница, без да се сеща някой за него. Също ще стане и с днешните. Те нямат дълбоки корени сред народа, тях ги знаят само онези, синовете на които паднаха избити през септември.† Те - сговористите, изникнаха за една вечер. Но всяко, което бърже никне, бързо и увяхва и плод не дава. Нека бъдат сигурни в това. Нека не си прави никой илюзията, че друго ще бъде, а както преди, така и сега съдбата на хора, които бързо се покатерват на високите постове, бързо падат и колкото са по-нависоко, толкова е по-опасно тяхното падане. Който има очи - да чете, и който има уши - да слуша! Андро ________________________________________________________ * Рачо Петров е министър-председател от 1901 г. до 1906 г. † На 22 ÷ 23 септември 1923 г, е Септемврийското въстание, потушено с кръв от превратаджиите начело с Александър Цанков.

43. КОЙ ИСКА МЯТЕЖИ И РЕВОЛЮЦИИ? (бр. 17, 19.V.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 19.V.1924 г., София, стр. 1) „Решили сме да чистим държавните, общинските и окръжните учреждения от комунистите - нека излязат вън и да извоюват свободата си с метежи и революции.” (От речта на министър Русев* в казиното от 11 т.м.) Не, това не е сън - не е празна приказка - български министър, запасен генерал подтиква български граждани да правят метежи, да устройват революции, за да си извоюват свободата! Четем в колоните на един вестник и не вярваме на очите си - нима може да стигне самозабравата дотам? Или картечниците са нагласени и това е една покана за останалите утре без хляб, да дойдат и подложат телата си под техните куршуми? И господин министърът е вероятно много сигурен в силата на своите картечници, ако тъй уверено ги кара да правят „революции и метежи”? Каква жестокост наистина в такъв случай, да караш свои сънародници да се подлагат от необходимост на избиване, след като си им приготвил, разбира се, хубав капан! В кои векове живеем? Ако интернационалистът не обича своето отечество, националистът и патриотът по тоя начин ли пък манифестира „любовта” си към това „мило” отечество? Ами ако тези революции и метежи, към които той насочва значителна част от българския народ, въпреки очакванията на генерала, успеят, мисли ли той какво ще стане след това? Нима България трябва да върви от смут на смут, от метеж на метеж, от катастрофа на катастрофа, за да стигне до тъмното робство, от което току-що е излязла? Опомнете се, господине - българин сте, български министър, запасен генерал, при това! Говорете като такъв, който е командвал предани войници от всички слоеве на този народ, а не само от сговора, който и не съществуваше тогава. Нека млъкне партизанът и заговори човекът - последно време е вече! Бивш Войн _______________________________________________________________________________________________ * Генерал Иван Русев от 1923 ÷ 1926 г. е министър на вътрешните работи и е организатор на „белия терор” в страната, (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев)

39. МОДНИ ВЪПРОСИ. ЕДНО ХУБАВО ДЕЛО (бр. 14, 22.IV.1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 14, 22.IV.1924 г., София, стр. 2) МОДНИ ВЪПРОСИ Нашата България, макар и на изток, обича да следва всичките моди в света. Понякога закъснява, но друг път пък изпреварва. През 1918 г. войниците, на които бе стигнало до гуша от неправди, небрежие и безпрогледна перспектива на затегналата се война, напуснаха фронта и дойдоха да потърсят сметка на тия, за които на фронта бе „всичко спокойно”. Хареса на германците - те ни последваха. Тия политици, които бяха докарали работата до това дередже, се изпокриха и сведоха глави и мислеха само как да спасят кожата си. Дойдоха земледелците на власт и първата им работа бе, като някои пехливани, да покажат силата си – сбориха се със стачкаджиите. И понеже успяха, те помислиха, че всичко могат - и започнаха да се борят с когото свърнат, започнаха да пишат закони, които те сами не искаха да изпълняват. И най-после доживяха да взимат терк от тях. Но едни го взеха малко по-силен и по този терк им скроиха такъв кюляв, че някои от тях се озоваха чак при Свети Петър. Дойде ново правителство на законност и ред. То много искаше да убеди хората, че е донесло нещо ново. Като видя, че не вярват, взе да кандисва, че това е старото, но онова е хубавото старо някогашно, като забравяха да кажат, че на това хубаво старо, на края на тоя отъпкан път, седят кървите и катастрофите на 1913 и 1918 години. Несговорният сговор се залови да пласира излишната си енергия в нова-стара политическа мода. Всеки, който не му харесваше модата, той го обявяваше за еретик, бунтовник срещу държавата, която професорът мисли, че без него не може да диша и съществува - и го съдят по специалните закони - от Закона за защита на държавата. Една мода отпреди 300 години... И от тия моди. най-после ще стигнем дотам, където стигат всички модаджии - до просешката тояга или тюрмата. Ратничка ЕДНО ХУБАВО ДЕЛО Цели месеци лежаха в участъци и затвори водачите на Българския земледелски съюз, цели месеци лежаха и бяха затворени под ключ болни хора и пресата ги обвиняваше в страшни дела. Най-после съдът си каза своето veto. Той оправда земледелските водачи. С тази постъпка българското правосъдие се издигна много в очите на българските граждани и показа, че българският Бог на правдата не е умрял. Нас ни радва тази постъпка на съда, но ний не можем да не скърбим, загдето се държаха толкова месеци хора невинни в занданите. Селян А.

36. ДУЕЛЪТ Г-Н ДЪНОВ – СИНОДА (бр. 13, 14.ІV.1924 г.) R.О.D'ot (В. „Ратник на свободата”, бр. 13, 14.ІV.1924 г., София, стр. 2) След артилерийската стрелба идва щурмът - на нож или ръкопашният бой. Тъй направиха и с дъновистите. След един барабанен огън по всички вестници (и някои попски списания), предприетата атака излязла доста „сполучлива”. Арестували г-н Дънов (за няколко часа) и задигнали от къщата на един американски поданик (столичния адвокат г-н Граблашев) куп никому непотребни студентски тетрадки и един учебник по биология. С тоя обвинителен материал, прибавен към показанията на две полудели още от рождението си жени, „светият” Синод завежда дело против „опасния еретик”. Вестниците предадоха показанията на обвиняемия, а един „Факел” (който свети кога съмне, защото повтаря само казаното от други) освети обществото върху учението и личността на г-н Дънова. Запитани някои дъновисти за причините на тоя доста шумен процес, отговориха ни, че той бил много стар и се основавал на чисто „принципални” различия. „Гонят ни, казват дъновистите, защото проповядваме свободен (ама от проституцията) брак и защото не вярваме в трите (ама човешки) лица на Бога. Не ни плашат техните поръчани от цяла България заявления, нито „дълбоките” им тълкувания на Свещеното Писание. Против попския брак са днес всички напреднали хора, а за трите лица на Бога имаме по-други разбирания. Ние бихме искали да знаем дали някои от тия, които ни гонят, са видели поне едно от тия три лица на Бога. За обиска в дома на гореказания дъновист сме били телеграма (шифрована, разбира се, за да не я заловят поповете) до стопанина, който е сега в Америка. Съобщихме му да направи едно подробно изложение в американската преса на всичко, и, ако е нужно, да се отнесе даже до Председателя г-н Кулидж за тъй безцеремонното тършуване в неговата къща.” Авторът на статията се казва Тодор Попов, член-редактор на в. „Ратник на свободата”, живущ ул. „Кракра” № 11 - в дома на г-н Граблашев.

35. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (Писмо дванадесето, бр. 13, 14.IV.1924 г.). (В. „Ратник на свободата”, бр. 13, 14.IV.1924 г., София, стр. 2). На един прочут мъдрец някога му досаждал един ученик твърде много с това, че искал да му каже и открие някои тайни от учението. Мъдрецът му казал: - Ето тоя чувал със сол. Ще се затвориш в тая стая и ще счукаш солта на дребно. И когато сториш това, пак ще говорим. За всичко на света каквото щеш ще мислиш, само за думата „носорог” няма да мислиш. След това ще ти кажа тайните, които ти искаш! Запретнал се ученикът, чукал сол, чукал сол. Най-после свършил солта. Дошъл при него мъдрецът. - Свърших солта - казал печално ученикът, - но през всичкото време само за носорог мислех, просто не можах да изпъдя тая дума от главата си. Тоя мъдрец е искал да покаже на бързащия ученик, че той, който иска да знае много, още не знае със себе си да се справя, а от друга страна ни посочва обратните закони на насилието, даже в най-леката му форма. Достатъчно е да се забрани нещо, за да стане привлекателно, желано, Достатъчно е да го гониш, за да се разрасте, както се разраства голям огън от духане. Не ви разправям, братя, тая стара приказка, за да ви развличам, а да ви накарам да мислите по-правилно. Всяко гонение докарва различни резултати от тия, които чакат чрез гонението да ги постигнат. Насилието ред не дава никога. Само любовта може да го даде. И днес ний виждаме в България омраза, гонение, преследване на всяка крачка. Гонят комунисти, защото биле комунисти, защото искали революция. Кои ги гонят? Които я направиха и с късата си памет мислят, че другите са също такива малоумни, та не помнят що е било вчера. Гонят трудовата партия, защото тя пък щяла да ратува за комунизма под прикрита форма! Гонят дъновисти, защото не мислили като поповете; гонят политици, защото не мислят като нашите министри, дошли по „реда и законност”. Гонят изобщо всеки, който има смелостта да каже каква да е истина днес в измъчената наша страна. Еднакво трябва да мислят всички в България, обърната в голяма казарма, в която затварят фелдшерски участъци, за да отварят полицейски... Но това, което се забранява, то най-много се мисли, а каквото се мисли, то най-после става! Не мислете за Носорога, братя, не мислете за свободата, за истината, за любовта, братя! С поздрав, Ваш Ратник

34. ПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД (бр. 13, 14.ІV. 1924 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 13, 14.ІV. 1924 г., София, стр. 2) Някога един султан, щом дошъл на власт, запитал своите министри: „Какво има най-прочуто в царството ми?” – „Александрийската библиотека” - казали му те.- „А какво има в нея?” - запитал той. – „Книги и ръкописи, каквито няма по целия останал свят.” – „Тъй ли?” - казал той, и понеже бил фанатик, веднага назначил комисия, на която казал: „Ще прегледате всички книги и ще видите има ли това, което пишат тия книги в Корана, или го няма. Ако го има - няма защо да го има на две места - да се изгорят книгите. А ако го няма, то не е важно - пак да се изгорят!” И изгорили прочутата Александрийска библиотека, за която разумното человечество съжалява и до днес. В България стана нещо подобно. Образувалият се Демократически сговор е вдигнал и монополизирал всички идеи за дълга, законността и реда в България. Да се прегледат - казва професор Цанков - уставите и идеалите им: ако ги има в нашия устав - то няма защо да ги имат и те отделно - а ако ги няма, те са врагове на милото отечество и съгласно Закона за защита на държавата, трябва да бъдат унищожени. И започнаха: Комунистическата партия - вън от законите, Трудовашката партия - вън от законите, сега се заканват и на земледелците. Ако се кара все тъй, най-после „вътре в законите” ще останат само министрите, сателитът им, стражарите и детективите - а целият български народ ще остане вън от законите! Нашите държавници, за голямо съжаление и професори, които се забравят, изпускат из вид поуките на историята дотолкова, та VI най-елементарните работи не могат да разберат. Партиите разтуряте, но хората са живи. Вашите несправедливи постъпки ги само озлобяват и им отварят вратата, през която, при други условия, ще се излее тяхната омраза върху ви. Да се мисли, че несправедливостите ще бъдат забравени, че те ще минат безнаказани при днешното състояние на духовна култура на нашия народ, и след като се окървавиха веднъж с братска кръв - значи да си правим илюзии. Не насилия, господа министри, а свобода дайте, защото колкото повече потискате, толкова по- лошо. Вий затваряте легалните пътища да се излее негодуванието срещу вас - но то съществува и ще пръсне котела, на който е затворена предпазителната клапа! Това ви го пишем, за да се опомните догде е време, а не утре да обвинявате, че тия или ония подклаждали, защото и да подклажда някой, щом има излаз, не е опасно - но защо вий правите всичко, като че ли на всяка цена да предизвиквате катастрофа и нещастия на България, която е не само на Сговора ви. Разберете - насилието никога никому не дава мир и спокойствие - не го даде на Стамболийски - няма и на вас да го даде. Забравихте се вече.