Hristo Vatev

Любовта иде от Висшите светове Когато казваме, че трябва да се обичаме, когато говорим за Любовта, ние всякога подразбираме онези наши приятели от Невидимия свят, които са дошли да ни посетят Под думите Невидим свят не трябва да подразбирате свят без никаква реалност. Този свят е десет пъти по-реален от физическия. Когато говорим за Любовта, ние подразбираме нашите приятели от Невидимия свят, които ни посещават в известна епоха на нашия живот повече, отколкото във всяко друго време. Тогава ние сме радостни, мощни. Когато дойдат тия гости при нас, те носят със себе си най-възвишени мисли и чувства, взимат участие във всички наши нужди и ни дават най-възвишени упътвания. Дойде ли един ангел при тебе, той се интересува и от дребните неща на твоя живот. Когато обичаш някого, ти знаеш какви са неговите очи, уши, знаеш с какви дрехи се облича, каква шапка носи, какви обуща носи и намираш, че всичко в него е красиво. Същият закон е верен и по отношение Любовта на нашите приятели от Невидимия свят. Когато един твой приятел от Невидимия свят ти дойде на гости, той вижда всичко хубаво в тебе. Не само това, но когато тия приятели идват при вас, те водят със себе си по десет камили, натоварени с подаръци. Като влязат в двора ви, те започват да разтоварват камилите, свалят от тях куфарите и ги внасят в дома ви. Там отварят куфарите и започват да раздават подаръци на вас, на майка ви и на баща ви, на братята и на сестрите ви, и след като поседят 5-6 дни у вас на гости, всичките ви работи се уреждат. Вие трябва само да чакате и да не се безпокоите. Ако нямате с какво да ги угостите, те ще извадят от куфарите си всичко, което е необходимо. Всички вие трябва да се стремите да имате вътрешно разположение да наблюдавате изгряването на духовното слънце. Всичко трябва да вършите с Любов. Любовта е закон, който съществува между частите и Цялото. Бог е Любов, т.е. Той е Цялото, затова се проявява между ангелите и между хората като части на Цялото. Любовта започва с хората. В това отношение хората са началото, а ангелите са краят на Божията Любов. Бог е средоточие на Любовта. Всеки, който не започва с човешката Любов, той не може да разбере ангелската. Дайте ход, дайте възможност на всяко благородно чувство в човешката душа да се развива. Този е естественият път, по който може да се върви в Божествения свят. Изгревите на Слънцето, 22 март 1928 Ти не можеш да бъдеш щастлив, ако поне един от възвишените ангели на Небето не мисли за тебе, ако един от архангелите, един от светиите не мисли за тебе, ако Бог не мисли за тебе. 32, стр. 82 Любовта в света постоянно се усилва. Тя е свещеният огън, който носи всичко в себе си. Мъже и жени, деца и родители, учители и ученици, слуги и господари - всички отворете капаците на своите сърца! Всички трябва да се проникнат от една обща идея за Бога, да съзнаят, че топлината и светлината на техните сърца иде от Бога. Тя представлява свещеният огън на живота, пред който всеки трябва да събуе своите обуща. Какво представляват нашите сърца? Олтар на Възвишени същества, на Възвишени ангели, които принасят там своята свята жертва пред Бога. Днес учените, които боравят с висшата математика, могат да изчислят силата на огъня, който излиза от нашите сърца. Знаете ли колко енергия се праща на нашата Земя? В едно френско списание са изчислени количеството и теглото на слънчевата светлина, която се изпраща на Земята. Значи и светлината има тежест. Математиците са изчислили, че светлината, която слиза на Земята, е около 160 тона. По същия начин може да се изчислят количеството и теглото на светлината, която се изпраща на Юпитер и на други планети. Освен светлинната енергия, известни са още и по-тънки, с по-деликатни форми енергии. Ангелите, които изпращат светлината от Слънцето, са Разумни същества; те постоянно ни говорят и ние трябва да привикнем на техния език, да ги разбираме. Когато човек се обезсърчи или се отчае, един от тия ангели дохожда близо до него и му проговаря: „Не се отчайвай, не се обезсърчавай. Бог е вложил доста дарби в тебе. ти ще ги разработиш и ще свършиш учението си с успех". „Наистина ли аз имам дарби?" „Да, ти имаш дарби и способности, работи за тяхното развитие!" Не се минава много време и гледаш: този човек се усмихнал, зарадвал се, има на какво да се надява. 18, из „Няма пророк" Аз не говоря за Любовта като Разумна сила, не като вътрешно чувстване, но говоря за Любовта като едно от Разумните същества, първо по рода си. Тя е най-мощният дух, най-силният ангел. По-красиво, по-силно и по-благородно същество от Любовта няма. Като погледнеш лицето на този ангел, всякаква скръб изчезва. Като те срещне, той ще те прегърне, ще те помилва и след като те остави от прегръдките си, всичките ти страдания, всичките ти грехове изчезват. И след това. като се погледнеш в огледалото, виждаш, че приличаш на него. Кажеш ли обаче, че всичко това е твое, ти веднага ще потъмнееш. Затова ти ще прегърнеш този ангел, ще му благодариш и ще кажеш: „Стой при мене, не ме оставяй. Отсега нататък ще ходя по твоите пътища. Работи в мен - отвътре, а не само да ме утешаваш - отвън. Говори ми за моя Учител, аз ще те слушам". И той започва да говори сладко, увлекателно. Този ангел на Любовта е най-голямата дъщеря на Бога. Тя говори тъй сладко, че който чуе нейния глас, никога няма да я забрави. 126, стр. 37 В света нищо не може да дойде без Божията Любов. Благата не могат да дойдат ни за човешката Любов, ни за ангелската Любов. Без Божията Любов благата не могат да дойдат, най-малкото благо не може да дойде без нея. Може да имаш човешка Любов, и ангелска Любов да имаш, и тя не може да донесе това, което Божията Любов носи. Когато човешката Любов стане проводник на Божията Любов и когато ангелската Любов стане проводник на Божията Любов, тогава нещата се постигат. Когато човешката Любов стане проводник на ангелската и когато ангелската Любов стане проводник на Божествената, нещата се постигат. 61, из „Любов, вяра и надежда" Каква е разликата между ангелската и Божествената Любов? Като ученици на Любовта, вие ще кажете каква е разликата между едната и другата Любов. Божествената Любов се отличава с абсолютна вярност. В нея няма нито промяна, нито измяна. Тя не се изменя нито по форма, нито по съдържание и смисъл. Ангелската Любов се изменя по форма, но никога по съдържание и смисъл. Щом не се изменя по съдържание и по смисъл, това показва, че ангелската Любов е свободна от страсти. Ако говорите на някой ангел за страстите, той нищо няма да разбере. В това отношение ангелите са абсолютно невежи. Що се отнася до човешката Любов, вие я познавате, няма защо да се спираме да говорим за нея. Всички знаете, че човешката Любов е примесена с животинска. Затова именно тя се изменя по форма, по съдържание, но не и по смисъл. Тя включва страстта, а изключва чистотата. Отличителното качество на човешката Любов е, че тя всякога ограничава. Достатъчно е да ви залюби един човек, за да ви ограничи веднага. Той казва: „Аз те обичам и ти ще дружиш само с мен и с моите приятели. Вън от тях нямаш право да дружиш с никого". Животинската Любов пък се изменя и по форма, и по съдържание, и по смисъл. Тя забравя всичко. Ако разгледаме думата живот - животинска по съдържание и по смисъл, намираме, че тя е положителна дума. Когато искаме да пресилим нещо, да покажем, че енергиите, които текат някъде, са низши, ние употребяваме думата животинско, обаче тази дума ни най-малко не съдържа низши енергии в себе си. За пример: има животни, които проявяват по-висока Любов от човешката. Наблюдавано е как плъх е носил зрънца на един гълъб да го храни. Ние считаме животинската Любов за низша, защото е свързана изключително с материята. Тя не признава по-висок свят от материалния. Щом материалният свят престане да съществува, и Любовта на животните се прекратява. Доколкото интересите на животните са свързани с материалното, дотолкова се простира и Любовта им. Човешката Любов обаче обхваща и двата свята: и материалния, и духовния. Като изучавате живота на птиците, виждате, че те се събират по много заедно не от Любов, но от нужда да се бранят, да нападат жертвите си и т. н. Щом мине опасността, която ги застрашава, те веднага се разпръсват. И човек минава през тия състояния. За да дойде до великата Любов, човек трябва да мине през всички фази на Любовта: през животинската, през ангелската и най-после ще влезе в Божествената Любов. Това са фази на Любовта, които човек трябва да наблюдава и да изучава в себе си. И тъй, докато се занимава само с материалния живот, човек се намира в границите на животинската Любов; докато се занимава с материалния и духовния живот, той е в границите на човешката Любов; щом изчезнат страстите от човешката Любов, човек влиза в ангелската Любов. И най-после, когато разбере причините на всички явления в живота, човек влиза в Божествената Любов. За да проверите истинността на моите думи, правете наблюдения върху своите прояви, както и върху тия на ближните си, да видите до коя фаза на Любовта сте достигнали. Ще видите какви тънки различия съществуват в проявите на Любовта у различните хора. Като ученици вие трябва да изучавате Любовта във всичките й прояви, за да разберете най-високата Любов - Божията. Ако думата любов не е определена, причината за това е, че тя съдържа в себе си четири вида течения, между които има известно съотношение. От тези четири вида течения в Природата можете да съставите четири уравнения, в които Божествената Любов ще означите с буквата Б. ангелската - с буквата А, човешката - с буквата М, от думата манас, която означава мъж, а животинската - с буквата Ж. Ако стомахът има надмощие над другите органи, човек проявява човешка Любов; ако дробовете имат надмощие, той проявява ангелска Любов; ако мозъкът има надмощие, той проявява Божествена Любов. 65, стр. 100-101 Ангелската Любов съгражда човешкото сърце чрез топлината. Човешкото сърце има отражение в симпатичната (вегетативната) нервна система - в новата столица, но то има свое специфично място и в мозъка. Трябва да ви представя кое е това място в мозъка, в центъра на мозъка, отдето излизат нишки във всички направления. Следователно ангелската Любов служи като почва, дето Божествената Любов може да расте. Човешката Любов става почва на ангелската Любов. Значи човешката Любов се контролира от ангелската Любов. Ангелската Любов се проявява в твоето сърце. А животинската Любов е почва за човешката Любов. Казвате: „Това е животинска Любов!" Ако няма животинска Любов, човешката не може да се види. Ако човешката Любов не е почва за ангелската, и последната не може да се види. Ако ангелската Любов не е почва за Божествената, и последната не може да се прояви. В човешката Любов материята е по-гъста; в ангелската материята е по-рядка; а в Божествената не само че е рядка, но е хармонизирана. Тъй щото между частиците на тази Любов няма никакъв раздор. За да се възпитат силите в човека, те трябва да са в съгласие. Той трябва да знае как да примирява противоречията. 114, из „Четирите елемента" Когато се научите да носите страданията, вие ще разберете човешката Любов. Когато се научите да се самоотричате, вие се учите на ангелска Любов. Когато дойде да обикнете всички, да не правите разлика между всички, то е Божествена Любов. Но то е далечно нещо. 65, стр. 201 И тъй. Божествената Любов е неизменна. Тя представя вечна скала, вечна канара, върху която човек гради своя живот. Ангелската Любов се отличава по своята чистота. Тя е без никакви страсти. Който се храни с тази Любов, не боледува. Човешката Любов ограничава. В нея има страсти. Тя е раздвоена. В нея има и добри, и лоши разположения. Животинската Любов се отличава по това, че лесно забравя. Ангелската Любов се отличава с чистота. Тя прекарва човека през огъня. Който има ангелска Любов в сърцето си, се отличава с топлина. Неговото тяло и сърце са топли. Той мисли добро на всички хора, на всички живи същества. Злото е ограничение, изстиване. Следователно студът произлиза от омразата, а топлината - от Любовта. Дето има топлина, там е Любовта. В заключение на всичко това казвам: щом прекараш някого през животинската Любов, ти забравяш грешките му; щом го прекараш през човешката Любов, ти ограничаваш пороците му; щом го прекараш през ангелската Любов, ти го туряш в огъня, който чисти. Най-после ще вдигнеш своя ближен на раменете си, ще го поставиш на вечната канара и ще му кажеш: „Сега ще научиш да забравяш грешките на хората, да ограничаваш злото и пороците в себе си и в своите ближни и най-после ще се домогнеш до смисъла на живота". 12, стр. 88 Ако приложите Любовта, още сега животът ви ще се подобри: ангели ще почнат да ви посещават, и всеки ден ще ви носят по едно писмо от вашия Велик Баща. Той пише: „Радвам се, че сте се поправили, че животът ви се е подобрил". Христос казва: „Голяма е радостта на Небето, когато една душа се обърне към Бога". И аз казвам: голяма е радостта на Небето, когато една душа - мъж или жена - се реши да живее по Великия закон на Любовта. Голяма е радостта и на ангелите, като видят, че една душа е решила да приложи Закона на Великата Любов в живота си. 12, стр. 166 За да дойде човек в света, на Земята, трябва от Невидимия свят двама или трима ангели да донесат човешката душа. Когато са три ангелите, душата е Божествена. Когато са два, тя е ангелска, а когато един ангел я донася, тя е човешка. Тази душа. когато я донасят, е толкоз малка, че когато я носят в пространството, никой да не вижда какво носят. Като дойдат до Земята, те я обикалят три пъти. Там има врата. Намират вратата и влизат през нея. Тази душа ще се въплъти. Занасят я на майката, която подписва, че ще приеме душата. Тя е като малко семенце. Както земята приема семето, така и майката приема душата. 62, стр. 188 Първо трябва да се даде жертва, а после ангелите да дойдат на помощ. Ангелите идват със своята Любов в помощ на силата. После ще дойдат богатството, вярата, честта. Първият принцип, който трябва да се постави за основа в живота, е Любовта. Тя има два израза: висш - духовен, и низш - физически. Ако в духовния свят човек не обича всички, Любовта изчезва. И обратно: ако във физическия свят човек обича всички, Любовта пак изчезва. Значи: във физическия свят ще обичате само Един. Като се говори за висш свят, подразбираме Небето, където живеят Възвишени и благородни същества. Те са силни, мощни, само с една ръка могат да вдигнат Земята. 19. стр. 164 Единственият въпрос, който заслужава внимание, е въпросът за Любовта. Какво нещо е Любовта? Любовта е свещеният огън на живота. Когато Слънцето изгрява, ние имаме предвид служенето на ангелите. Слънцето изпраща светлината и топлината си по целия свят като символи на Мъдростта и на Любовта. Мъдростта представя мъжкия принцип в света, а Любовта - женския принцип. Или: светлината е мъжкият принцип, а топлината - женският. Чрез светлината се проявяват всички светли, Разумни същества и предлагат услугите си на хората. Чрез топлината пък се проявяват всички Възвишени, любещи души. Ако не разберете езика на тия същества, те си заминават, а вие започвате да скърбите, че сте изгубили нещо ценно. Отворете прозорците си - да влезе повече светлина през тях; измийте ги добре и влезте в разговор със съществата на светлината и на топлината. Ще кажете: Как може да не виждаме тия същества? Много естествено. Вие виждате портрета им, но не виждате самите тях. 29, стр. 97 Ако един ангел обикне човека по ангелски начин, т.е. с вибрациите на ангелската Любов, този човек непременно ще умре. С други думи казано: този човек ще пристане на ангела. Той ще напусне тялото си и всички хора около него ще кажат: „Бог да прости този човек! Пресели се във вечността". Затова именно ангелите не идват често на Земята, за да не причиняват смърт на хората. Ако трябва да дойдат, те се обличат в човешка форма, за да не причиняват страдания на хората. Казвате: „Добре е и ние да имаме ангелска Любов, или да ни обича някой, както ангелите обичат". Казвам: не желайте това, защото тази Любов ще ви донесе смърт. Вие не сте готови за такава Любов. Щом искате да ви обичат, намерете някой подобен на вас, той да ви обича. Когато Бог ни обича, Той изразява своята Любов чрез някои от нашите ближни: чрез майка ни или чрез баща ни, или чрез сестра ни, или чрез брата ни - изобщо чрез някое лице, подобно на нас. Дойдем ли до положението направо да приемаме Божията Любов, ние ще се разтопим, ще изгорим и ще се слеем е Бога. Целта на Бога обаче не е в сливането ни с Него, защото ние бяхме веднъж в Него и сега сме излезли навън. Веднъж излезли вън от Бога, Той знае защо е допуснал това. Може би формата, която ни е дал първоначално, не е тази, която Той е замислил някога, и сега ни изпраща в света - да работим, да се развиваме, докато се усъвършенстваме. Само по този начин ние ще дойдем до онази първична форма, която е предвидена в първоначалния Божествен план. Следователно под „сливане с Бога" се разбира пълно, съзнателно хармониране с Великия закон на Любовта, чийто образ е Истината. 128, Из „Положителни и отрицателни страни на живота" Любовта е Божественият език. „Ако човек говори с ангелски език, но Любов няма, той е мед, що звънти, и кимвал, що дрънка" (ап. Павел). Който владее езика на Любовта, само той е готов да буди човешкото съзнание. Всеки човек трябва да изучава този език и да си служи с него. Който владее езика на Любовта като език на Разумната природа, той е силен, велик човек. Не знае ли този език, той е хилав, слаб човек. Като четете Свещеното Писание по механически начин и цитирате различните стихове, вие си служите с човешкия език. Когато започнете да чувствате смисъла на тия стихове, вие сте дошли до ангелския език. Но има и друг, на който Бог и Природата говорят. Той е Божественият език, който и вие трябва да изучавате. Колкото малко думи да научите, започнете да ги съчетавате, да образувате от тях цели изречения. Научите ли да ги прилагате на място и навреме, вие сте влезли вече в правия път на живота. Това значи да дойде човек до Новата наука, която обяснява нещата по вътрешен път. Следователно, за да дойде до Новата наука на живота. човек трябва да върви постепенно от човешкото към ангелското и от ангелското към Божественото. 96, из „Постоянни и преходни неща" Корените на Божествената Любов са в човешката. Клоните - това е ангелската Любов. А Божествената Любов са плодовете на дървото. Тя осмисля живота на всички хора. 150, стр. 103

ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ, УЧИ И ЖИВЕЕ том 19 Предоставен от Георги Касапов ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ Сборник ТОМ 19 Спомени на съвременници и последователи на Всемировия Учител БЕИНСА ДУНО Събрал, подбрал, записал, съхранил и представил Вергилий Кръстев Библиотека „Житен клас" София 2004

42. БАРОМЕТЪРЪТ И ПРОМЯНА НА ВРЕМЕТО НА ИЗГРЕВА На Изгрева всичко бе поставено на опит и наблюдение. Всеки от нас имаше лична съдба и карма, която трябваше да разрешава. Нашите взаимо­отношения в Школата също бяха предметно обучение за самите нас. Нашите отношения към Школата на Учителя бе съдба за нас. А Словото Му бе за нас и хляб и светлина. А Той ни даваше съвсем обикновени задачи. Така на Изгрева бе напра­вена една метеорологична клетка и в нея бяха сложени онези уреди, които отчитаха данните за барометричното налягане, за влажността на въздуха, за температурата на въздуха и се вписваше в една тетрадка. После се правеше прогноза за времето и се отчиташе дали това се е сбъднало. По този начин се научавахме да съзираме онази връзка, която съществува между живота в нас с този на околната окръжаваща ни среда. Така аз изисках веднъж от Боян Боев да ми изпрати едно указание за един барометър-камфоров, който си бях купила. Той го изпрати. ПРОМЯНА НА ВРЕМЕТО Упътване за камфоровия барометър Прозрачната течност предвещава ясно време. Мътната течност предвещава дъжд. Лед на дъното (високо налягане на атмосферата) - студ. Мътна течност с малко звездички - буря. Големи кичури - влажен въздух - облачно време, а зиме - сняг. Конци в горната част на течността - вятър. Кичурите, ако се издигат нагоре и остават там - вятър в горните слоеве на въздуха. Малки звездички зиме при ясно време - сняг на другия ден или на третия ден; а понякога - мъгла. Колкото повече се издига ледът, толкова по-голям ще бъде студът. Стрелките ако възкачват - вятър. Забележително е това, че дори и посоката на вятъра се вижда ясно; гнездото на стрелките се образува винаги на тая страна на съда, отдето ще духа вятърът! Изгрев, 1.октомври 1934 г.

40. ХИРОМАНТИЯ И ХУДОЖНИКЪТ БОРИС ГЕОРГИЕВ Обичах да изучавам хиромантията. Това, което беше написано в една книжка-превод, бях научила наизуст за линиите на ръката. Изваждах всичко, което беше казал Учителят за хиромантията. Следващият етап бе да прове­рявам чрез ръцете на приятелите какво зная и какво трябваше да науча. Всеки искаше да знае за себе си и за съдбата си, затова всеки протягаше ръка от любопитство или от нужда. Прочух се като добра гледачка на ръка. Смятах, че съм напреднала много. Така веднъж пожелах да видя ръката на художника Борис Георгиев, който бе рисувал Учителя и беше прочут худож­ник в нашите братски среди както и в света. Гледам ръката му и очаквах да видя линии на богата и разкошна ръка. Гледах и що да видя - обикновени линии. Дори я няма онази линия на изкуството. А той вече е голям художник. Това ме смути и веднага отивам при Учителя и споделям моето разочарование. А Той ми каза: „На всяка ръка съществуват два вида линии. Едните са живи линии, по които минава космическата енергия и човек е про­водник на тия сили. Има и други линии, които се виждат, но са мъртви линии, по които нищо не протича. В миналото са били живи и затова са добре оформени. Но сега в този живот те са мъртви, както празно корито на пре­съхнала река. Коритото е на лице, но реката е пресъхнала и няма в нея вода -затова тези линии нищо не означават. Освен това има и невидими линии. Те са отдолу, които са действени и не се виждат. Те са отдолу под кожата. А има и такива линии, които са невидими и които са над кожата и които също не се виждат и които са живи и действени. Затова трябват отворени очи и отворени уши да се види и разучи космическия живот извън човека и вътре в човека". Поблагодарих на Учителя и си тръгнах. Вече имах друго знание за хиромантията. А Борис Георгиев продължаваше да рисува и да се изкачва по стъпалата на един преуспяващ художник. Неговите живи линии водеха по то­зи път.

37. ВИНТЯГАТА И СЪНЯТ Учителят следеше всяка наша стъпка с невидимото си око, гледаше какви връзки образуваме, къде и с кого ходехме и когато долавяше опасност много тъничко и дипломатически подчертаваше така издълбоко, че изтръп­вахме под зоркото Му око. Имахме много интересни опитности. Най-важното в тези случаи бе послушанието на ученика към Учителя. Но това не всеки път ставаше, защото не всички бяха ученици, а бяха огласени или слушатели. Освен това Учителят бе говорил за закона на свободата как да бъде човек свободен по дух и това го възприемахме с нашето незнание по съвсем друг начин. Накрая излизаше една волност и една безотговорност към себе си, към Школата и Учителя. В първите години на Рила нямаше движение на туристи и стадата на ов­чарите бяха ниско. По-късно се закатериха туристи, овчарите тръгнаха наго­ре и планината се напълни с хора. Една година бяхме на лагер. Имаше една група геодези, които правеха своите измервания в планината. Бяха си разпъ­нали палатките в близост с нашия лагер. Ние бяхме млади, бяхме под вли­яние на Учението на любовта и смятахме, че всички хора са наши братя и сестри и ако не са такива, то трябва да ги направим. Ако не сме го сторили, то вината е у нас. Така смятахме тогава, когато бяхме млади. Имаше един мъж от геодезите, комуто бе разпрана винтягата и бе изцапана. Казах му да я даде да я закърпя. Той се съгласи с охота. Той я остави, аз я закърпих мно­го хубаво и накрая я изпрах и изсуших. Той беше много доволен. Предложи ми да излезем на разходка извън лагера. Аз се съгласих, защото бях свикна­ла да пътувам сама в планината и не се страхувах от нищо. След обед Учителят изведнъж каза: „Довечера всички ще бъдат около огъня". По тона, с който го каза разбрах, че е насочен лично към мене, че не ми се позволява да правя разходки с непознат мъж. Аз послушах и първа с наметало заста­нах до огъня, който се палеше всяка вечер, около който сядахме и пеехме. Учителят мина и само леко ме погледна. Нищо не каза. Разбрах, че нарежда­нето на Учителя лично се отнася за мене. Аз не знаех тогава, че нещо може­ше да ми се случи с този човек, като бъда сама с непознат човек на планината. На следващата сутрин се разхождах около Харамията и намерих мно­го хубави камъни-гранати. Показах ги на Учителя. Той сподели: „Това е огър­лицата на храма на Рила". Приятелите поискаха да им ги покажа. Извадих ги от раницата и те ги заобиколиха и ги гледаха с удивление. Точно в този мо­мент получавам едно силно внушение, че трябва веднага да отида в палатка­та си. Послушах. Влезнах в нея и изведнъж ми се приспа. Аз, която много трудно заспивах, легнах и заспах. Беше след обяд. Когато се събудих беше минал един ден и една нощ. Цели 24 часа в сън. Излизам и се чудя, какво е станало с мен и защо съм спала 24 часа и никой не се е сетил да ме събуди. Оглеждах се насам-натам и търсих причината. Тогава дойде една сестра и ми каза, че същият човек с винтягата ме е търсил няколко пъти, през два-три ча­са предния ден. Разбрах също, че този човек бе освободил своите хора да отидат до Самоков, бяха освободили палатката и той бе ме търсил вероятно да ме покани на гости в нея. А аз, без да му мисля, щях да отида в неговата палатка, защото тогава всички хора за мене бяха братя и сестри. Изтръпнах. Бяха ме спасили от неочаквано премеждие чрез съня, в който ме бяха поста­вили и който продължи цели 24 часа. Учителят бе сторил това. Отидох да Му благодаря. Чух от Него само това: „Те бяха решили да те пренесат като курбан. Е, размина се". Бяха решили да ме пренесат в жертвоприношение. Но ми се размина. За това благодаря.

35. НА ЛЕТУВАНЕ НА ВИТОША С УЧИТЕЛЯ Две лета през 1933 и 1934 година ходихме на лагер на Витоша с Учителя в местността „Яворови присои" и по-точно вътрешния „Присой". Някои се бяха оплакали на Учителя, че летуването на Рила струва много скъ­по и той прехвърли лагера на Витоша. След две години престой на Витоша през лятото се оказа, че се харчат същите пари. Учителят ни изгледа: „Е, то какво излезе? Щом са същите пари, то ще си летуваме на Рила". За Витоша пътувахме с рейсове до Бистрица, а оттам ни посрещаха каракачанските коне, на които товарехме багажа си. По това време само каракачаните има­ха огромни стада, които летуваха по планините. Като излязохме всички на голата поляна, пред Учителя застана един овчар, който пасеше голямо стадо овце и Го запита: „Абе, Ти на колко си години?" Изглеждаше му чудно, че белобрад старец се качваше на планината. Учителят го погледна с дълбок поглед: „Аз съм много, много стар!" Зад тези думи всички почувствувахме, че стоят вековете подредени един след друг, водещи до края на вечността. Горе, на вътрешния присой, в обятията на вековните ели, на една поля­на Учителят определи мястото на лагера. В средата направихме огнището за големия огън и наоколо опънахме палатките. Накрая на поляната имаше един голям бор където Учителят сядаше, облягаше гръб до дървото и там държеше беседите си. А ние бяхме насядали около Него на поляната. Незабравими дни. Пред нас се очертаваше връх „Резена". Аз често с поглед и с мисъл потъвах в този връх и се питах, защо ли носи името „Резен"? Близо до лагера, при вътрешния Присой, в малката морена, в скалите Учителят откри изворче текуща вода. Под Негово ръководство започна да се каптира водата и да се прави чешмичка. Помагаха всички. Когато чешмичката бе готова, Учителят каза: „Трябва да се донесат декоративни камъни за облицовка". На коритото трябваше премяна. На другия ден сутринта, след наряда аз взех празната си раница и тръгнах. След мен обичаше да ходи едно момиченце от лагера, което беше около шест годишно. Аз без да мисля много го вземах със себе си и тръгнах­ме заедно. Поех към „Пиперката" и оттам по ръба на „Големия Резен". Възлизането беше опасно. Аз водех детето за ръка; а от двете страни на ръ­ба бяха пропасти. Всяка стъпка нагоре поемах с молитва. Близо до върха стигнахме до една голяма скала, която спря движението ни нагоре. Нямах ни­каква друга възможност да се обърнем и обратно да слезем. Когато поех об­ратно надолу внезапно се откъртих и полетях, а детето с писък се крепеше с ръце за тревичките. За миг се намерих пред двойната смърт. Тази на детето, за което носех отговорност и моят живот. Но като летях надолу с молитва, по чудо се закачих на едно клонче от клек, което на изкачване не видях. Детето с писък висеше хванало се за едни тревички. Аз се откачих от клекчето и с молитва поех към детето. Сложих го на рамене и с бавни, концентрирани стъпки поехме по ръба надолу. Когато приближихме края аз ускорих стъпки­те си. В този момент се заби в окото ми суха клечка и се откъсна 20 см. от нея и тя увисна в окото ми. Аз извадих клечката и с ръка погладих окото. За моя изненада нямаше никаква кръв. Беше чудо. Детето ме погледна и каза: „Лельо Цанке, то само Бог ти помогна". Като слезнахме долу аз не се отказах от задачата. Поехме по гънката на Резена и право нагоре. Излезнахме на върха. Аз показах очертаната пъте­ка до Черни връх и казах на детето да отиде бавно до върха, докато аз напъл­ня раницата с декоративни камъни. В това време аз потънах в размишление. Съзнанието ми възприемаше странни идеи за първи път. Мисълта ми се носе­ше около идеята за новото хранене, което е от светлина. Когато слязохме в лагера, Учителят и приятелите довършваха обяда си под вековните ели. Приближих се и целунах свещената ръка. Учителят ме изгледа дълбоко: „Когато се движите в планината вас ви придружават ангели. Ако не беше та­ка нямаше днес да останете живи!" Той ми подаде една голяма праскова и за изненада на всички продължи да ми говори точно върху онези идеи, които преди час възприемах на върха, идеята за новата храна от светлина. Аз мно­го добре разбрах всичко. Вечери наред, когато заставах пред големия огън с поглед към Резена, особени вълнения и тръпки ме раздрусваха при спомена за опасността и отговорността, която носех. Особено за неприятните последствия, които щях да донеса на целия лагер. Една вечер Учителят каза: „Тази обстановка от милиони години се е приготовлявала за нашето идване тук.'Това е било определено. Идването на Духа на Словото се определя само от Бога". Неповторими преживявания.

34. НЕОБИКНОВЕНИ СРЕЩИ НА МУСАЛА Години наред ходехме с големи групи с Учителя на връх Мусала. Пътувахме с камиони до Чам курия и от там пеша през Царска Бистрица до хижата на Мусала. Багажът ни се изкачваше с коне. Повечето нямаха пари и си носеха багажа и храната на гърба. Първият бивак правехме до първото езеро до старата хижа, която бе дървена. Престоявахме един, два дни и след това отивахме към самия връх. При едно такова изкачване отсядахме на те­расата при вътрешното езеро, което е под връх Чадър тепе. Направихме от клекове ограда, за да се пазим от вятъра. Накладохме голям огън, нали има­ше клекове и насядахме около него да се топлим. Чайниците за гореща вода завряха. Всеки си носеше канче, поднасяхме го на дежурния по чайници, на­ливаше ни и пиехме до насита гореща вода. Захар си носехме в раницата. Аз бях седнала до Учителя, заметнат с пелерина. Чух гласа Му: „Утре ще отидем на връх Мусала". Пяхме около огъня, дойде време от умората да задремем всички около огъня. Беше късна нощ. Аз още не бях заспала. Изведнъж пред мен застанаха три същества, толкова грамадни, че аз в сравнение с тях за­емах големината на мравка. Съществата бяха с пелерини до земята с цвета на мъглите и с шапки с големи периферии като на средновековните маги. Изгледаха ме с дълбок поглед и казаха: „Утре няма да отидете на върха, ще има мъгли". След като казаха това и се убедиха, че съм запомнила всичко, те със своите разперени пелерини изчезнаха в пространството. Това не беше сън, а беше наяве. Това не беше и видение, а беше на яве. Постарах се да за­помня всичко и да не го смятам, че това е сън. Заспала съм. Сутринта, когато всички се пробудихме беше непрогледна мъгла, не можеше да се мръдне. Братята се суетяха около огнището, трябваше да се запали огън и с подвиквания и с подсвирквания се ориентираха в гъстата мъгла, за да секат дърва за огъня. Този ден престояхме с Учителя около огнището в плен на гъста мъгла. След това тя се разсея и ние се качихме на върха с Учителя. Там Той се обърна към мен и се усмихна: „Е, рекох, тримата мускетари си прибраха шапките, гдето ни ги бяха оставили долу при езерото". Разбрах, че Учителят споменава за онези три същества, които аз бях видяла с дългите пелерини и големите шапки. Тук на Мусала нямаше мъгли, бе слънчево и тихо.А какъв изглед имаше наоколо! Приказна и неземна красота! Дух и Битие се сляха в едно чрез Словото на Учителя. Друг път, след известно време отново отидохме на Мусала с малка гру­пичка приятели с Учителя. Преди да излезнем сутринта на върха, отсядахме при второто езеро до малката дървена хижа. Аз се унесох в размишление и в този момент планината оживя. От големите каменни блокове заизлизаха съ­щества в етерни тела, полупрозрачни в странни, старинни носии от различни епохи и култури: египетска, персийска, сирийска, старогръцка и пр. С тър­жествени и златни накити от съответните епохи. Тогава чух много ясен глас, който ми каза: „Това са водачите от тези епохи и култури, които не са си раз­решили правилно задачите като водачи и тези скални блокове са техните затвори". Беше изумително преживяване, защото само преди да тръгнем от Изгрева за Мусала, когато бях при Учителя, защото след всяко пристигане от Габрово имах среща с Него, Той ми каза: „Време е вече, когато планината ще ви разкрие съдържанието си". Тогава аз запомних това, но се учудвах, че това няма връзка с нашия разговор. Помислих, че това е някаква символика. А ето сега се оказа, че това изказване на Учителя не бе никаква символика, а една реалност, до която ми бе определено да се докосна и срещна на Рила. А това е едно необикновено преживяване в един друг свят, с други сетива и в друга реалност.

33. СТОТЕ ЯЙЦА, ДВАДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЛЕВА И ЕДНА ГЛАВА ЛУК Беше дошла 1951 година и майка ми заболя. Лекарите от гр. Габрово ми казаха няколко пъти, че е необходимо да заминем за София и че трябва да се направят рентгенови снимки в първостепенната болница Исул. Но ние отлагахме и я лекувахме по народна медицина и с лекарства. Но тя се влоши и един ден лекарят категорично ни наложи: „Аз заповядвам! Веднага заминавайте! Знам защо не искате да отидете. Заради снахите!. Това беше точно така. Имахме две снахи - жената на брат ми Николай бе Дора, а жена­та на Борис бе Мария. Едната допълваше другата и като цяло двете бяха пъл­ният завършек на думата „снаха". Решихме да я заведем със самолет. Точно тогава дойде големият ми брат Борис и той тръгна обратно с нас за София. Пристигнахме и аз помолих да ни отведе в ходел, но Борис бе категоричен и ни заведе във вилата на Симеоновското шосе. Малкият ми брат Стефан ни успокояваше, защото аз се притеснявах как ще съжителствувам с Мария. Домът бе много тесен, със­тоеше се от една стая, антре и кухня. В стаята имаше пиано, едно малко лег­ло за Мария и масичка. Тя бе три на три метра. Брат ми спеше в едно килерче, а слугинята им Станка спеше на тавана. Мария отиде да спи на та­вана и си отстъпи леглото. Беше тясно, а можехме да отидем на Изгрева, къ­дето имаше празна стая, кухня и щяхме да се чувствуваме по-добре. Но ви­ната бе в брат ми, защото се развиха невероятни положения. Брат ми Стефан ме успокояваше: „Няма да се притесняваш за нищо, аз съм взел про­дукти за вас и една каса със 100 яйца. И ги оставих на вилата при брат ми Борис. Храната ви е осигурена". Аз се успокоих, особено когато сутринта чистих стаята, под леглото видях каса със 100 яйца. Тогава отидох при Мария и й предадох една значителна сума от 20 хиляди лева, за да бъде спокойна, че материално няма да бъдат ощетени. На другият ден трябваше да приготвя лекарства за болната ми майка, което бе едновременно и нейна храна. Помолих за четири яйца. Отговориха ми, че нямат нито едно яйчице. Стоях изумена, защото под кревата имаше сто яйца купено от брат ми Стефан и бях вече връчила голямата сума пари за издръжка. Понеже на Изгрева имах­ме яйца в бараката, помолих Станка, тяхната домашна прислужница да оти­де и да ги донесе. Тя нямаше какво да прави, макар че знаеше, че под крева­та има каса със сто яйца, но отиде до Изгрева, пропътува три километра пе­ша до Изгрева и три километра на връщане, за да ми донесе четири яйца. С тях направих лекарството, но болната ми майка не го опита. Извикахме про­фесор да я прегледа вкъщи, след което той нареди да я приемат на лечение в болницата Исул. Като наближи да излиза от болницата, аз съм пред барака­та на Изгрева при Боян Боев и гледам Станка, домашната прислужница на Мария застанала пред бараката на артистката Арнаудова, да предава на­режданията на Мария от вилата. Чух много ясно, как Арнаудова каза: „Аз съм наредила, Надка ще й каже". След малко идва Надка и ми съобщава: „На вилата няма място за майка ти, като я изпишат ще я.сложите в кухнята на леглото в бараката". Отговорих: „Този въпрос не го разрешаваш ти". Аз съ­що не го разрешавах, а бях оставила брат ми Борис да го разреши. Но на­реждането на Мария мина през четири човека и пропътува три километра да стигне до мен. Майка ми я изписаха от болницата и я отведоха на вилата на брат ми Борис и се наложи аз да я придружа. На болната ми майка й се даде нещо сготвено с лук, но тя не го опита. Пожела да й направя супа от маслини. Трябваше да ги сваря на супа, но ми трябваше една глава лук, защото аз маслини носех в чантата си. Отвън под стряхата на един пирон висеше цяла плитка лук, за да се суши на слънцето. Помолих Станка да ми даде една главичка. Отговори ми: „То не може така. Аз този лук съм го носила от града на гърбът си". Аз изтръпнах: „За една главичка лук не ми у удобно да слизам на пазаря. Ако ми дадеш една глава лук, ще ти върна цяла чанта или куфар с лук". Тя кимна с глава: „Така може". И ми донесе една главичка лук. Направих супата, но от нея болната ми майка не пожела да опита. На другият ден трябваше да отпътуваме. На двора сме и чакам брат ми Николай да дойде с такси. Но таксито се бави. Идва Мария, застава разяре­на и казва: „Тръгвайте си веднага, понеже ние с Борис ще излезем на раз­ходка". Отговорих й, че с болната не можем да заминем пеш и че чакаме такси. Брат ми Борис беше случайно наблизо и чу целия разговор. Дойде ри мене: „Аз ще дойда в Габрово с вас!" Мария си глътна езика от този обрат на нещата. Борис пътува с нас до Габрово. От Габрово аз върнах обратно по брат ми Борис цял куфар с лук, за да се разплатя за онази главичка, с която ми услужиха. Касата със сто яйца и сумата от двадесет хиляди лева остана­ха за тях. Така бяха посрещнати и изпратени от едната снаха, наречена Мария Тодорова. След това тя разказваше, че ние нарочно сме дошли в нейния дом, за да можем да я изгоним от къщата, защото тя си била отстъпи­ла леглото за майка ми и се качила на тавана да спи при слугинята. А слугиня и господарка не могат да спят заедно от памти века. Това се знае от всички. А другата ми снаха Добра, жена на брат ми Николай изобщо не пожела нито да ни чуе, нито да ни види, нито пък да знае за нас. Така че Мария е по-благородна от нея, защото тя ни чу, тя ни видя, тя ни прие и тя ни изпрати по живо по здраво, за което получи възнаграждение от сто яйца, двадесет хиля­ди лева и един куфар с лук. Пито и платено. Сметката уредена.

32. СОБСТВЕНИКЪТ НА МИВКАТА С моят баща ме свързваше особено приятелство. След като се омъжих, той бе единственият човек с когото можех да споделям отчасти онова, което преживявах. След като получих съвет от Учителя да правя излети в планината, редовно с татко излизах два пъти в седмицата. Той обичаше цветята, поляните, природата и това бе за него голяма радост да придружа­ва дъщеря си в Балкана. Баща ми беше преминал през всички етапи, през които минаваха тогава българите. От един чирак, от един слуга, чрез един малък занаят, през бакалницата стига до отварянето на занаятчийска рабо­тилница и накрая стига да основе фабрика за платове. Това бе най-високото стъпало, до което можеше да се изкачи един човек в Габрово. Беше общественик, бе създал дружество „Съединение", нещо като кооперативно сдружение за подпомагане на занаятчиите с пари при нужда. А после преми­на в Популярна банка в гр. Габрово. Той дочака смяната на този строй и преживя, как всичко, което бе спестявал поради една изключително груба грешка на един инженер, той закупи неподходящи машини, които се оказаха негодни за дърводобив и той фалира. Той доживя и видя как всички фабрики бяха национализирани и всички фабриканти бяха изхвърляни на улицата. Видя и се убеди в правотата на Учителя. Видя и доживя да види как всичко се рушеше, което тяхното поколение бе градило цели десетилетия. Той видя и разбра, че онова, което му казваше неговата дъщеря, че ще стане, според думите на Учителя, се осъществи. И то много точно. Дойде и това време, когато моят баща заболя сериозно от хипертрофия на простатата. Имаше аденом на простатата и не можеше да уринира. Лекарите от Габрово веднага ни изпратиха при най-големия уролог с частна клиника през 1945 година. Аз го придружавах в болницата, през нощите вся­кога бях над неговото легло. Направиха операция и аз стоях при него и през нощта, и през деня. Бях много изморена, изтощена, измъчена от всичко, ко­ето се случваше с баща ми. След едно нощно дежурство се върнах изморена сутринта и полегнах на леглото в стаята определена за гости в бараката на брат ми Борис на Изгрева. В тази барака имаше две стаи, кухничка и килер. Едната стая бе за гости, а другата бе за Мария и Борис, които понякога престояваха в нея, защото те живееха вече на своята вила на Симеоновското шосе на три километра от Изгрева. Както бях унесена в леглото, в този момент дойде Мария от вилата, застана пред мене и много властно ми заяви: „Забранявам ти да си миеш ръцете на моята мивка тук, за­щото ще я замърсиш". Както винаги замълчах и с болка преглътнах всичко. Тя се страхуваше, че аз ще докарам заразата от болницата тук в бараката. Това можех да го разбера. Но другото не можах да разбера, че тя натърти на думите „моята мивка". А това всичко бе направено от Борис с неговия труд и тя не беше вложила нищо в тази барака и тя не беше нейна. Тя имаше една малка барака от една стаичка,която преди много години бе изгнила от време­то и чиито дъски накрая послужиха за огрев и за печката. А освен това тя не работеше, бе съпруга на Борис, бе домакиня и бе на негова издръжка. А че така жестоко се отнасяше с мене това вече го разбирах, защото знаех вече мнението на Учителя за целия този случай. Затова си мълчах и търпях. След няколко дни баща ми получи емболия на болничното легло и почина, след ко­ето го погребахме. И какво стана по-нататък? На Изгрева всяко нещо има финал. Само че трябва да дойде времето, за да се види този финал. И той се видя. Няколко месеца преди да се оцени бараката на Борис и преди да се разруши Изгрева бараката се запали и изгоря. Там имаше един квартирант, който поради невнимание допусна пожар и бараката изгоря. Изгоря барака­та барабар с мивката. Така собственикът на мивката се оказа, че няма нито мивка, нито барака. Борис не получи обезщетение за изгорялата барака, но му дадоха една малка сума за отчужденото място, равняващо се на две пенсии. Всички се учудваха, как е възможно да се случи това, когато много свети хора са живели и спали в тази барака. И светиите изгарят, когато нару­шат окултните закони.

28. ТЕЛЕСКОПЪТ НА ИЗГРЕВА И ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ Бях пристигнала на Изгрева за един Петровден. Братският празник бе преминал преди няколко дни и гостите от провинцията още гостуваха на Изгрева. Обикновено вечер се събирахме на малка групичка приятели пред стаичката на Учителя. Времето бе топло, приятно, небе осеяно със звезди и звездният балдахин блестеше в своето най-чисто излъчване. Учителят бе до­шъл при нас и някои споделиха пред него за чудният изглед на звездното небе. Учителят ни огледа, усмихна се и с леки стъпки се качи по дървената стълбичка към своята стая. Донесе след това един телескоп. Имаше на Изгрева два телескопа. Единият бе с една голяма леща, а другият бе с две по-малки лещи. Учителят насочи телескопа и ни показваше много чудни неща. Ние се нареждахме един след друг, а Учителят стоеше до окуляра, по­казваше ни и ни обясняваше като отговаряше и на нашите въпроси. Поставяхме целенасочени въпроси и отговорите на Учителя бяха много точни. Жалко, че никой не ги записа и не ги изнесе като подбран материал за звездното небе на Изгрева. Първо Учителят ни показа Луната, която по-къс­но изгря чрез телескопа. Кратерите се очертаваха, много добре. Учителят каза: „Животът на Луната е под кората и тези кратери са изкуствено постро­ени от жителите на Луната. Те представляват кондензатори на слънчевата енергия. Когато жителите на земята завършат еволюционния си път на земята, те трябва да минат през Школата на Луната. Там живеят 100 до 150 адепта". И през други години Учителят бе давал сведения за живота на Луната. При друга среща на Изгрева Той ни показа планетата Юпитер, като много ясно се виждаха четирите големи спътници. Учителят поклати многоз­начително глава и каза: „На тази планета има много религиозни заблужде­ния". Когато ни показа планетата Марс, много ясно се очертаваха каналите. Той каза: „Тия канали са изкуствено построени от жителите на Марс. Много, много работа е паднала". При друг случай се обърна към мен и ме попита: „Какво желаеш да видиш?" Аз отговорих: „Сириус". Учителят нагласи телескопа с голямата ле­ща и аз видях слънцето Сириус, за което бях слушала от Неговото Слово, ви­дях го в необикновен блясък. След това ми показа една малка небулоза в съзвездието Орион към опашката и каза: „Това е милион пъти по-голяма Вселена от нашата видима Вселена". Показа ни Млечния път, в който се виждаха като прашинки планети и слънца, големи колкото нашата планета земя. Един път надвечер съм на по­лянката и съзерцавам облаците. Учителят застана до мен и аз споделям: „Колко е интересен шрифта на облаците!" Той ме погледна и каза: „Един ден вие ще следвате специална Школа, в която ще учите езика на облаците". Имаше много срещи на Изгрева под звездното небе с Учителя. Тук ние се чувствувахме като прашинки от безкрая на Вселената. Имахме усещането, че възприемаме небето над Изгрева като начало и край на цяла­та Вселена, която бе сътворена от Духа на Битието, защото тук при нас бе Всемировият Учител Беинса Дуно, който бе повелител на тази Вселена.

27. МОМЧЕТО ПЕТЪР ПРОГОВАРЯ, ЗА ДА ПРОРОКУВА През време на Школата ние заварихме възрастните приятели, които съпътствуваха Учителя от началото на века до 1922 г., когато ние младите дойдохме при отварянето на Школата. В разговорите си те някой път ни раз­правяха събития или случки от онези времена. Споменаваха и някои неща за семейството на Учителя и за баща му дядо поп Константин Дъновски. Някои от тях го познаваха и бяха разговаряли с него. Но това бяха откъслечни данни. Жалко, че никой от нас не се сети да запише всичко това и да го раз­каже както трябва, защото Учителят пред нас младите не говореше за сво­ето семейство, детство и юношество. А това можеше да се събере от съвре­менници на Учителя, от Негови сродници, близки и роднини. Рождената сестра на Учителя се казваше Мария. Тя често беше гост на Изгрева и понякога ние младите я разпитвахме и тя ни разказваше някои неща от ранните години на брата си Петър. Учителят за тях не беше Учител, а беше Петър. За нея той беше рожден брат и толкоз. Думаше Му и се обръ­щаше към Него така: „Петре, кажи! Петре, направи! Петре, дай!" И все от то­зи род. Не можеха да прескочат родовата си бариера. А Учителят освен Мария, рождената Му сестра, имаше и още един брат, който ние не познавахме. Ето какво съм чувала лично аз от сестра Му Мария за своят брат Петър. Учителят или Петър, като малко дете е бил с много деликатно здраве, бил слабичък, но физически строен. Било е повечето мълчаливо дете. Когато е дошло времето да проходи е проходил по-късно. Когато е дошло време да проговори, не е проговорил. Отначало е казвал срички, но после е спрял. Мълчал е и не е искал да говори. Отначало са сметнали, че няма да говори изобщо и така щял да си остане. Защо ли? Защото минали три години, после четири години, пет години и дошла шестата му година. Един път майка Му Добра, съпруга на дядо Константин Дъновски и дъщеря на чорбаджи Атанас от с. Хадърджа, а сега село Николаевка, е била на нивата. Обикновено жените са ставали сутрин рано и са вървели да стигнат рано на нивата и да копаят на ранина, когато слънцето още не ги е припекло. Вкъщи останал малкия шестгодишен Петър с баба му, която го е наглеждала. Дъщеря й Добра била на нивата, а тя е била у дома, където е готвела гозбите и оправяла къщата, по едно време както си играел, както обикновеному, малкият Петър се обърнал към баба си и казал: „Бабо, направи ми люлка". Тя се втрещила, понеже до тогава всички са смятали, че той няма да проговори и ще си остане ням. Баба се разтичва, връзва му люлка, люлее го, разпява се и започва песен да му пее. Голяма радост е било за нея, че внука й проговорил пред нея самата. Като се върнали от нивата била голяма радост, че било песни и накрая троп­нали по едно хорце. Това нещо го е разказвала майка му Добра на собстве­ната си дъщеря Мария, а сега баба Мария го разказваше на нас. Разказваше на нас, учениците от Школата на Учителя. Друг случай. За пръв път решили да заведат Петър на нивата. По това време било жътва, жътварите жънели, мъжете след тях връзвали снопите. Станало към обяд и малкия Петър изведнъж отишъл до положените вече за кръстец снопи, покачил се на един от снопите и извикал: „Селяни, прибирай­те снопите, защото иде буря!" Всички се смаяли и само се огледали. Небето ясно, няма облаче, а детето на дядо поп, което до вчера беше нямо и не мо­жеше да говори и сега е проговорило и плещи какви ли не глупости и измислици. Продължават да работят и да не обръщат внимание. Но майка му Добра била толкова още поразена от това, че сина й проговорил най-сетне и решила да изпълни това негово желание. Решила да не му разваля хатъра, да не би да се разсърди и да вземе отново да спре и да не говори. Тогава какво ще прави? Та тя още не се е нарадвала от това, че детето й е проговорило на шест години. И понеже била стопанка на дома, дъщеря на чорбаджи Атанас, тя била новата чорбаджийка, затова обръща се към жътварите и нарежда да спрат жътвата. Наредила им да съберат снопите, а те не са били малко и за­почнали да ги правят на кръстци. Подреждали кръстците и накрая ги подре­дили както трябва. А другите селяни от полето гледали как жътварите на дядо поп спрели да жънат и в никое време подреждат снопите на кръстци. А това се правело при мръкнало време, когато за деня привърши жътвата. Поглеждали съселяните, усмихвали се, па си рекли: „Е, нали проговори сега на дядо поп момчето, дойде време да му вървят и по гайдата". Снопите били положени на кръстци. Те се полагат така, че класовете се затискват от след­ващия сноп така, че ако вали дъжд или бие град, да не се може да ги очука. Така се запазват класовете на житото. Таман свършили и кога вдигнали глави, небето почерняло от облаци. А не минало дори един час от предупреж­дението на момчето Петър. Задухал силен вятър, започнала буря, че дъжд, че градушка, цяло бедствие. Прибрали добитъка под крушата, а те жътварите се скупчили под каруците, за да се пазят от градушката. Останалите съселяни, които се усмихвали и подигравали на момчето на дядо поп, били обрулени и нивите очукани до зърно от градушката. Нямало по-щастлива майка от Добра, че синът й най-сетне проговорил и на нея, и на селяните. Проговорил на ония, които имали уши да слушат и които искали да слушат. Друг случай: Аз съм го слушала от сестра му - баба Мария, но същия случай го разказваше и Иван Антонов, който Влад Пашов записа. Но аз ще го разкажа така, както го чух от баба Мария, която бе рождената сестра на Учителя. Баба Мария е била десет години по-голяма от Учителя. И когато е била момиче се е грижила за него. Така са правили всички по-големи момичета с малките си братчета. Но расла и пораснала, замомела се, станала мома на 18 години и дошло времето да се помисли да й се намери мъж и да бъде омъжена. Дядо поп Константин Дъновски по ония години не е бил случаен чо­век и цяла Варненска околия го познавала, че дори и в Истанбул. Поради борбите, които той е водел срещу гърците за правото да имат българско учи­лище и църковната служба да се води на славянски език е бил уважаван. Това нещо той го сполучва и открива първото българско училище в село Николаевка и за пръв път чете на славянски църковната служба в новооткри­тият параклис в собствения си дом и в църквата „Св. Димитър" във Варна. Така, че дядо поп решил да потърси годеник за своята 18-годишна дъщеря Мария. Както решил, така и намерил годеник и така поканил годежари у дома си. Решил дядо поп да я сгодява за един богаташки син. Но Мария не го харесвала, понеже тя си е имала друг, когото харесвала и тайно му се била нарекла да му бъде годеница и жена. Казала на баща си, че си е имала друг на сърце и че друг ще си избере и за друг ще се омъжи. Но дядо поп бил твърд и казал, че неговата дума на две не се троши, а се изпълнява точно, не само от българи, не само от гърци, не само от турци, но от ходжи и паши и че думата му се чува чак до Истанбул, та дори на най-голямата чаршия в Истанбул. Казал това и това не било лъжа. Но Мария отказала. Но все пак те я натикали в стаята на годежарите, за да бъде огледана и да послуша техния разговор. На нея й дотегнало да слуша разни приказки, излезнала от стаята и влезнала в една друга стая, за да се наплаче. А това била стаята където малкото момче Петър си учил уроците като ученик от второ отделение. Като влязла Мария в неговата стая тя се хвърлила на кревата, захлупила си лицето с двете ръце и започнала да ридае. Петърчо я запитал: „Како, защо плачеш?" Тя нищо не му отговорила, понеже смятала, че той е още де­те и не може да разбере какво става с големи хора, когато са моми и когато дойдат годежари да ги сватосват и уговарят. Но понеже дошло време, че трябва да отиде пак при годежарите, за да им се представи на изпроводяк, то тя си избърсва сълзите и се запътила нататък в другата стая, където са били сватовниците. Но между двете стаи имало малко килерче, което съединявало двете стаи. Отгоре на тавана му били накачени и били провесени много спли­тове от царевица. Така се е сушела и запазвала царевицата. Когато се обели царевицата, шушулите не се откъсват, а се заделят и чрез тях се заплитат и други мамули на сплит. Обикновено се заплитат от 20-50 царевици и става го­лям сплит около два метра. Същият сплит след това се прехвърля върху ня­коя греда и така виси цяла есен и цяла зима, докато му дойде времето да го свалят и да го рубят на палешник на зърна. Така че много сплитове от такава заплетена царевица висяла и провисвала от гредите на това килерче. Като преминала Мария от едната стая в другата, една плетеница от царевицата се скъсва и пада зад гърба й. Тя се стреснала, извикала от уплаха, обърнала се и като видяла каква е работата започнала да събира бързо царевиците, за­щото ако ги видят сватовниците ще кажат, че тук живее мома мързелива и мома неугледна и мома, която не е за сватосване и женитба. Бързала да ги събира, слагала ги е в скута си, а през това време на прага се показал мал­кия Петър и казал: „Како, не се плаши и не се тревожи. Така както се разту­ри и се скъса и падна тоя сплит от тавана зад тебе, така ще се разтури оная работа дето я гласят в другата стая за гдето си тръгнала и тя ще остане зад тебе, а ти ще си вървиш напред по твоя път". Тя не му обърнала внимание на тези момчешки думи изречени по никое време и казани за някакви си царевици. Помислила си, какво знае той, какво става в оная стая и какво ста­ва с мене, че щяло да се разтури и след това всичко да се оправи. Влезнала в другата тая и пред всички й било съобщено, че тя е вече сгодена за богаташ­кия син, който не го е имало и не е бил в тая стая, а годежа се обявил от ба­ща й и от годежарите. Приела всичко това, нямало какво да прави, но в себе си решила, че тя няма да се остави току-така да правят с нея каквото си ис­кат разните там годежари. На следващия ден, тя чула и получила вест, че он­зи момък, когото тя харесвала и комуто се е врекла да се сгоди за него и да тръгне подир него, бил пристигнал от Румъния, където бил известно време по работа и по търговия. Както й донесли вест, така и тя изпратила вест до него и вечерта тя избягва с него. Пристанала му. По ония времена българите са допускали и такъв начин за омъжване. Освен чрез сватове и годежари и уговаряне, има и още други два начина. Единият начин е било да откраднеш мома и тогава близките й отиват и я питат: „Ти иска ли да те откраднат?" И когато момата каже „искала съм", въпросът се уреждал със сватба и родите­лите присъствуват на сватбата. Но когато откраднатата мома каже „не съм искала", тогава откраднатата мома не може да се върне при бащата. Тя се омъжва за този, който я е откраднал, но родителите не присъствуват на сватбата. Чак когато се народят внуци, тогава съществуват и има порядки и начини как да става сдобряването. Другият начин е когато момата бяга от родителите си, не иска да се подчини на волята на родителите си, за да бъде омъжена за друг и пристава на онзи, който е на нейното сърце. Това прави и Мария. Пристава и избягва със своят любим. Дядо поп няма какво да прави вече, примирява се и когато се раждат внуците му се сдобрява, така както му е редът и какъвто е обичая от памти века. Така пророчеството на малкия Петър изречено след разкъсването на сплитовете от царевица се сбъднало. След заминаването на Учителя, през 1945 г. Братството издири наследниците на баба Мария и те получиха една голяма сума пари за времето си. С тази сума пари беше откупено от наслед­ниците на баба Мария правото на наследство, което те имаха от техния вуй­чо Петър Дънов. Това беше правото за издаване на беседите на Учителя след Неговото заминаване. Бележка на редактора: Баба Мария от брака си с протестантския евангелист Петър Стамов имаше 4 дъщери и един син. Единствено само една от дъщерите на име Люба стана последователка на Учителя, т.е. на вуйчо си. Заминаването й от този свят е описано в „Изгревът", том II под N 165, на стр. 292. Непосредствено след това Учителят изпраща писмо до Люба, което прилагаме. * * * Люба Чекалова. София. Любезна Люба, Майка ви си замина, за да си почине. Тя прекара добре живота си и се­га й остава да започне новия живот на Любовта. Ходете по нейните стъпки, носете нейните добри чувства. Пожелавам на тебе, на Юрдана, Добра, Ана и Костадина добър живот. София, Изгрев, Свещеният подпис. 25 декември 1940 г.

26. САМО ПРИЗВАНИТЕ БЯХА НА РИЛА С УЧИТЕЛЯ Когато отивахме на 7-те Рилски езера, отначало опъвахме палатките си на западното хълмче преди моста. Палатката на Учителя беше над моята. Веднъж както бях седнала до клека и до палатката си, Учителят мина покрай мен, спря се и ми каза: „Сестра, вашето идване тук е в резултат на дейността на много ангели, които Ви обичат". Станах и стоях като вцепенена от тези ду­ми на Учителя. Мислено се пренесох към Габрово и видях пред себе си всич­ки препятствия, които излизаха и се поставяха пред мен, само и само да ми се попречи да дойда на Рила. И изневиделица всички прегради падаха една след друга, но в последният момент, когато бях изстрадала всичко и бях из­държала до края. Знаех, че имам поддръжката и помощта на Учителя измо­лена чрез молитви, но никога не предполагах, че за мен са заангажирани много светли същества. Благодарих им и бях в молитвено състояние много дълго време за този случай. При една разходка към третото езеро с Учителя, към нашата групичка се присъединиха няколко туристи. Те минаваха много рядко тук. Поразговориха се с Учителя и помолиха да ги изведем към петото езеро. Учителят остана с групичката, а аз ги придружих до горе, показах им пътя, посочих им езерото и се върнах. Когато се завърнах в лагера Учителят ме запита: „Какво си говорихте?" Аз казах, че на туристите много им е харесал лагера при нас и като се завърнат в София възнамеряват пак да дойдат за по-дълго време при нас. Учителят отговори: „Тук могат да дойдат само тези, които имат разрешение от Небето! Тук идват само призваните от Бога!" Обикновено, когато минаваха случайни туристи, те минаваха през лагера, на­шите ги посрещаха, бяха вежливи. Всички се опитваха да им покажат чудо­дейната сила на общия братски живот на планината и идеите на Учителя. Може би не сме били добри образци, защото едва ли от тези туристи, докол­кото си спомням, някой да се е приобщил към Братството. През цялото вре­ме на лагеруването ни, аз изчаквах дали онези туристи, които приведох до петото езеро ще се върнат отново при нас. Те не се върнаха. Разбрах, че те бяха само обикновени туристи. За да дойдат тук при нас трябваше да имат разрешение от Небето. Те го нямаха и затова не дойдоха. Този закон го за­помних много добре и затова бях много резервирана когато наши приятели най-възторжено се опитваха да привлекат и приобщят странични хора към братския живот. За мен това бе изключено. Аз помнех думите на Учителя и проверих лично този закон следващите 30 години след заминаването на Учителя. При мен идваха много хора и преминаваха много хора. Аз работех с всички. Доверявах се и споделях с всички. Но само онези, които имаха раз­решение от Небето и бяха призвани за това, можеха да свършат онова, ко­ето ние не можахме да свършим и да продължат Делото на Учителя, защото те са призвани не от земни человеци, а имат разрешение от Небето и са призвани от Бога да свършат една работа за Божието Дело. Понякога играехме Паневритмия на полянката под връх „Харно, ми е" -над езерото на „Чистотата". Обикновено преминавахме по склоновете по ед­на крива пътека и след 30 минути излизахме на една голяма поляна. При ху­баво време тук се чувствувахме в едно с всички езера вкупом. След Паневритмия Учителят ни заведе на езерото на Чистотата, накара ни да съ­буем обувките си и да натопим краката си във водите на езерото. Водата бе студена, макар че беше месец август. Но това бе една задача, която трябва­ше да изпълним. Под Негово ръководство плискахме с ръце, загребвахме с двете ръце водата пред краката си, които бяха потопени до колена в езерото и плискахме навътре към езерото. С плискането произнасяхме формули, ко­ито Учителят ни даваше и казваше в момента. Когато излязохме и се обухме, Учителят с дълбок поглед погледна всички ни и каза: „В този момент присъст­вуват посветени и адепти от Хималаите и филмират нашия живот тук. Един ден ще се видите на този филм". Ние бяхме ощастливени от това изживяване с плискането на водата. Оглеждахме се, взирахме се наоколо, но нашите очи и сетива виждаха само човешките ни тела и нищо друго. Другото, което виж­даше Учителят, ние не виждахме и не можехме да усетим. То бе в едно друго поле, непознато нам за нашите сетива, а също и за една епоха, идваща, ко­ято трябваше да дойде и която също бе непозната нам. За утешение на прос­тосмъртните и за нас самите, то нашите приятели фотографи заснеха тази задача със своите апарати и вие можете да видите на снимки днес как ние като верига сме заобиколили езерото и плискаме с ръце водите му. Тези фотографии са за вас. А за адептите от Индия има други заснети неща от едно друго измерение, което е невидимо за нас и непонятно за нас. Но за нас ос­тана живият живот, който се вля в нас като опитности и преживявания на уче­ниците с Учителя на 7-те Рилски езера.

25. БОЖИЯТА ПРАВДА, КОЯТО СЕ ВЪЗЦАРИ В ГАБРОВО След големи настоявания пред съпруга си Юрдан, ние си построихме къща на два етажа достатъчно голяма и обширна с много стаи. Бяхме пред­видили гостна стая, хол и една голяма стая, която бе определена за събрания на Братството в Габрово. По онова време във всички градове имаше братски кръжоци, където по определен график и спуснат наряд от Изгрева четяхме беседи от Словото на Учителя, пеехме песни, правеха се молитви. В тази стая беше сложено едно много хубаво немско пиано. Аз можех да свиря ху­баво на цигулка и добре на пиано, така че песните на Учителя имаха винаги съпровод и се изучаваха с пиано или цигулка. Имаше и други, които свиреха на цигулка. Аз бях основата на тази дейност и в моя дом се събирахме на Школа. Получавахме редовно писма и новини от Изгрева, така както и аз хо­дех редовно няколко пъти в годината в София. Веднъж получих видение, че Учителят ще дойде в Габрово, че ще влез­не през тази врата в моя дом, ще се насочи към онзи ъгъл, че ще седне на то­зи стол и т.н. Тази мисъл се вгнезди в съзнанието ми и работеше усилено. Наистина след известно време Учителят дойде в Габрово, влезна в дома ми, мина през същата врата, която го видях в моето видение и направи същите движения, същата походка и отиде та седна на същия стол в онзи ъгъл. Всичко се изпълни точно на яве, както бе във видението, което ми се даде. Не се изтърпях и казах това на Учителя, че за Неговото идване аз съм предупре­дена от Небето и за всичко това как ще влезне и къде ще седне. А в стаята имаше десетина стола, а Той седна на стола в определения от видението ъгъл. Учителят ме погледна и се усмихна утвърдително и доброжелателно. Имах вече не една опитност и знаех вече добре какво е видение и какво е Учителят. А това не е малко за ученика - да познаеш Учителя. По онези години Учителят трябваше отново да дойде в Габрово. Аз смятах, че не е достатъчно само Учителят да посети моят дом и да говори на 15-20 приятели от местното Братство, а че трябва да говори на гражданство­то на града Габрово. Така сметнах и реших в себе си, че Той трябва да гово­ри в големия салон на читалището в града, като щяхме да разгласим пред на­селението за беседата на Учителя. Направих постъпки за отпускане на сало­на като уведомих, че ще платим наем за салона. Те ме познаваха много добре, знаеха, че съм от Бялото Братство и знаеха още много добре, че съм платежоспособна и освен това съм дъщеря на фабрикант и съпруга на още по-голям фабрикант. За тях аз не бях случаен човек и щях да ги възнаградя и заплатя както трябва за салона. Но ръководството на читалището отказа. Други сили и фактори в града им внушиха за възбрана и непозволение да го­вори Учителят на публично място. Така и стана. Учителят дойде отново в Габрово, отседна у нас, държа ни една беседа, пяхме песни и прекарахме до­волни и щастливи, че Изгревът от София бе се преселил за един-два дни и в Габрово. Всички приятели бяхме в едно възвишено усещане за присъствието на Духа Господен. Дори когато Учителят бе у дома аз направих нови постъп­ки пред ръководството на читалището за отпускане на читалищния салон за беседа на Учителя. Смятах, че присъствието на Учителя ще помогне да полу­ча салона. Но искам да призная, че аз това реших да го направя самоволно, без да се допитам до Него. Отидох в читалището и какво да видя, бяха се събрали всички на някакво съвещание, че освен управата на читалището, имаше още 10-15 човека, които бяха нещо като настоятелство на читалището. Влезнах и най-официално пред всички поднесох молбата си и казах причината, защо искам да наема салона. Отказаха ми. „Не разбирам защо ми се отказва." Обръщам се към мнозинството. А оттам дойде следни­ят отговор: „Вие не разбрахте ли най-сетне, че тук в читалището и в града ня­ма място за г-н Дънов." Аз се изненадах и без да искам им изстрелях отговора. Той дойде внезапно у мен и аз го изговорих без да се усетя и без да съзнавам, че това изчезна от моята уста: „Напротив, в този град има мяс­то за г-н Дънов и в този салон има място. Но както виждам някои от вас ня­мат място нито в този салон, нито в този град. А за това ще се убедите в най-скоро време". Казах това, обърнах се и им тръшнах вратата. Тя се затвори с трясък. И какво се случи по-нататък? Случи се най-неочакваното за мен. В най-кратък срок от три месеца всички от ръководството на читалището си заминаха. Погребенията им бяха през седмица. Веднъж един от читалищните деятели ме спря и ме пита: „Извинете, това което ни казахте на времето в са­лона за всички ли се отнася, които бяхме там или само за ръководството на читалището?" Пита ме човекът, целият трепери уплашен, а аз не разбирам за какво той ми говори. Накрая той ми разказа всичко, повтори моите думи и пророчеството, което съм изказала, че място за г-н Дънов в този град има, но за присъствуващите от онова заседание няма място в града. Тогава пред очите ми се разкри картината на пророчеството и разбрах, че друг някой бе­ше влезнал в мен и беше пророкувал чрез мен. Тогава аз направих сметка, че петима от тях си бяха заминали през седмица. А от ръководството беше останал още един.о Казах му: „Според пророчеството има да си заминава още един. А другите, вие сте свободни, но трябва да засвидетелствувате за това пророчество на останалите в града, че то бе изречено и че то бе изпъл­нено така както трябва". Той засмян и зарадван се спусна да ми целува ръка и да плаче. „Значи, ние останалите ще оживеем?" „Ще оживеете, за да бъде­те свидетели и да разказвате на всички останали за съдбите человешки и за Силите Господни". Онези человеци от ръководството на читалищния салон се опитаха да спрат и бяха спрели Божественото Слово да се изсипе над този град като благословение. Когато се спре да тече Божественото, то спира да тече първо в онези, които възпират и се противопоставят, защото това са скачени съдо­ве на живота и това е брънка от веригата, през която тече животът. Разкъса ли се веригата и ако спреш да протече Божественото чрез тебе, то друг ще спре да тече в тебе животът. Защото ти си част от веригата. Ако ти спреш, ти си причината Божието благословение да не премине у другите чрез законите на веригата. Ти си виновен пред другите. И тогава идва Божията правда, ко­ято трябва да възстанови закона и хармонията в живота. Аз бях свидетел и очевидец как това се извърши в Габрово. И други видяха и оцениха по дос­тойнство всичко това.

24. ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИСКАШЕ ДА РАЗТУРИ И СПРЕ ПАНЕВРИТМИЯТА Бяхме на лагеруване на 7-те езера на Рила. Моят съпруг Юрдан ме пус­каше сама, защото знаеше, че там съм с Учителя, а той имаше доверие само на Него. Аз имах хубава самостоятелна палатка. Обикновено след Паневритмия, аз тръгвах сама да се разхождам по планината. Обикновено тръгвах да се изчаквам направо към скалите като планинска коза и се кате­рех по-добре дори и от алпинистите. Бях млада, силна и пъргава. Имаше места, където се изчаквах сама и никой друг не смееше дори да погледне натам, където се бях изкачила. Приятелите замираха от страх. Говореха за моите подвизи, а на мене ми беше приятно да слушам това. А че постъпвах безразсъдно, аз и не подозирах. Веднъж се катерех направо по една скала. Беше много трудно и няколко пъти можех за миг да се откъсна и да падна в пропастта. Точно по това време Учителят взима бинокъла си и го насочва към същата скала, търси ме, съзира ме в окуляра на бинокъла си и пита останалите: „Кой ще бъде там на скалите освен Цанка" после го подава на приятелите и те ме следят като движеща се точка по скалите. Като се върнах след големите си премеждия този ден, казах.-на Учителя, че съм се качвала горе по скалите само с молитва. „Това те и спаси", ми каза Той. На другия ден Учителят ни забрани да се правят изкачвания по скалите, а да се минава по заобиколен път и по оформени пътеки. А моето тибетско естество ме тег­леше към висините, дори към езерата. Не е имало езеро, в което да не съм се къпала.макар че водите бяха ледени, студени и през лятото. Бяха изминали няколко дни от построяването на лагера. Беше дошъл съпруга ми Юрдан Екимов на 7-те езера сам, за първи път. Смятах, че най-накрая беше дошъл и той, да бъде с мен в братския живот на Рила. Но се ока­за противното. Какво му бяха говорили или писали срещу мен не зная, но той беше дошъл изпълнен с ревност и искаше да се върна веднага в Габрово. А бяха минали само три дни, лагера бе готов, направен, палатките опънати и животът на Рила бе започнал, който водехме всяка година по един и същ начин. Юрдан идва при мен и направо казва: „Ако не се върнеш в Габрово, аз ще се хвърля от скалите и ще се разкъсам на парчета. Ще спра вашата Паневритмия и ще разтуря лагера, защото аз съм оставил писмо в Габрово, на което съм написал, да се прочете след моята смърт. И като причина за смъртта си аз обявявам Братството и всичко това ще се стовари върху Учителя. Край. Избирай сама. Или слизаш веднага с мен или ще ме видиш разкъсан долу на скалите. И после да му мислите!" Отивам при Учителя и му разказах всичко. Той посъветва големия ми брат Борис да му говори. Той му говори, но Юрдан си знаеше своето и не отстъпваше. Аз знаех, че щом той сега не отстъпва и чрез думите на Учителя, то трябва аз да отстъпя, защото бях сигурна, че той ще се хвърли от скалите, за да развали целият лагер. А за писмото оставено в Габрово изобщо не се и съмнявах. Знаех, че беше го написал. Знаех, че той беше решил на всяка цена да изпълни заканата и зап­лахата си срещу мене и Братството. Беше пощурял и обезумял от ревност. Тогава аз си взех само личния багаж и оставих всичко горе като палатка, храна, дрехи и други неща приготвени за летуването на планина. Тръгнахме си пеш до Самоков без да му говоря, а това е 6-7 часа път. В Самоков ме пи­та какво искам да си купя, а че той щял да го плати. А представете си, че през целия си брачен живот той ми е купил само една носна кърпичка. А той бе един от най-богатите фабриканти в Габрово. Той не разполагаше с пари, а боравеше и през ръцете му минаваха милиони левове. А аз всичко си бях спечелила с ръцете си и с ръцете си се издържах - себе си, че и семейството, в което домувах. Отказах категорично. Бях мълчалива и вбесена. Бях непри­мирима и не можех да му простя, че по такъв начин ме свали от Рила. Пристигнахме си в Габрово и наистина на масата в стаята ни ме посрещна написаното и оставено писмо на Юрдан, което трябваше да се прочете след неговата смърт. Аз го взех, разпечатих го и прочетох точно туй същото, с ко­ето той ме бе заплашил на Рила. Захвърлих му писмото в очите и му казах: „За мен ти си мъртъв! Край!" След една седмица с Юрдан в собствената му фабрика, когато минавал покрай машините с него се случила злополука. Беше му счупена едната ръка, ключицата, имаше изпотрошени ребра и беше поставен целият в бин­тове и шини. Докарах го и го положиха на легло. Питам го: „Ти сега разкъсан ли си или си мъртъв?" Отговаря ми: „Сега аз съм разкъсан. Но нали ти беше ми дала да прочета в една беседа трите заповеди на ученика. Първата от тях е да обичаш Бога, втората - да обичаш ближния с, а третата - да любиш врага си". Беше ме яд на това, че той успя да намери начин да се измъкне и този път чрез цитат от Словото на Учителя. Но нямаше как, аз не можех да се из­мъкна както чрез втората заповед, защото му бях законна съпруга, както и чрез третата заповед, защото трябваше да любя врага си. И така той беше шест месеца на легло, та аз му бях болногледачката, която се грижи за ближния си по втората заповед на Учителя и бях онази, която трябваше да люби врага си по третата заповед на Учителя към ученика. Но след 10-15 дни аз не изтърпях и му казах, че отивам нарочно за няколко дни на Изгрева в София, да се срещна с Учителя и да го питам за неговото състояние и положение, дали ще го бъде или няма да го бъде. Говорих му направо, това му хареса и той се съгласи да замина за Изгрева. Аз съм пред Учителя и му разказвам всичко каквото се случи. А Учителят ми отговаря: „Това му се случи, защото горе на Рила заплашваше Братството, искаше да спре Паневритмията и второ искаше да разтури лагера и трето, той те отдели от лагера и те смъкна долу в града. Горе не се разкъса на скалите, но долу пък го разкъсаха нашите. Нашата охрана е по-силна. Нашата охрана е огън всепояждующ. Това е огън, който вечно гори, вечно се възстановява, не изгасва никога и всичко, което е отвън и отвътре изгаря". Аз сведох глава. Сълзи ми се отрониха от очите, целунах ръка на Учителя и обратно пристиг­нах в Габрово. Съпругът ми лежеше на кревата, измъчен и очакващ ме: „Какво каза Учителят? Ще оздравея ли, ще ме бъде ли?" Аз му предадох целият разговор с Учителя. Той мълчи, сърдит е, недоволен е от всичко - и от себе си, и от мене, разбира се и от Учителя. Аз бях безкрайно доволна, че случаят се раз­реши така. Цели шест месеца бях болногледачка, а той пъшкаше и охкаше на глас. Болеше го много, но и охкаше много, дори и силно. С това искаше да покаже, че срещу него е извършена неправда. Като болногледачка аз си из­държах изпита по втората заповед - да обичам ближния си като себе си. По едно време ми казва: „Ами къде ти е третата заповед, къде ти е любовта към врага" Отговарям му: „Сега идва момента да изпълня и тая заповед". Той ве­че може леко да седи на кревата. Аз отивам в другата стая, донасям цигулка­та си и от пет месеца като болногледачка за пръв път почвам да свиря песни на Учителя. След половин час свирене, той ме пита: „С това ли се започва любовта към врага?" Отговарям му: „С това се започва, но се продължава с не­що друго". „Я да видим и покажи какво е това другото?" Той се облизва и очи­те му святкат като на котарак. Аз отивам в съседната стая, връщам се и му поднасям една беседа от Учителя. Казвам му: „Само с Божието Слово човек може да нахрани врага си и само чрез него и с него започва любовта на уче­ника към врага си и към Бога!" Той ме гледа втрещено. След няколко часа аз му поднасям редовните блюда с храна на леглото. Казвам му: „Преди два ча­са ти донесох беседа и духовна храна за душата. А сега ти нося храна за фи­зическото ти тяло.А след това съм ти приготвила друга храна". Той ме гледа учудено и кимва с глава, че е разбрал. След като прибрах посудата от легло­то аз взех цигулката, застанах пред него и започнах да му свиря песни от Учителя. Като свърших казах така: „Този концерт бе за теб от ученика съг­ласно третата заповед, защото песента на Учителя в даден момент се изви­сява и става молитва. През цялото време аз съм се молила да оздравееш по-бързо и ти да си гледаш твоята работа и на края да ме оставиш на мира и аз да си гледам моята работа. А моята работа е да изпълнявам трите заповеди на Учителя към ученика, които ти така добре си запомнил и които следеше цели шест месеца дали ги изпълнявам". След този случай Юрдан не смееше вече да ме спира за Рила. Летувах безпрепятствено, без никакви забележки от него и противодействия. Но за идването ми всеки път на Изгрева продължаваше да се води с мене генерал­но сражение. След като оздравя, отивам при Учителя да Му благодаря за съветите, а Той ме посреща с думите: „Според тебе коя е по-голяма заповед? Да обичаш ближния си или да любиш врага си?" Аз се стресвам и почвам да плача пред Учителя. След малко се успокоих и вдигнах очи към Учителя: „Е, рекох, да чуем сега и отговора?" „Най-голямата заповед е да любим Бога и да изпълняваме и трите заповеди на Учителя към ученика." Учителят каза: „Точно така! Сестра, вие правилно разрешихте задачата си и този път!" След много години когато Изгрева бе разрушен и Паневритмията спря­на и забранена, пред мен винаги изпъкваше този случай, когато един човек искаше да разтури и спре Паневритмията. Знаех закона. Но ще дочакам ли да видя как действува закона на Божествения огън, който е всепояждующ и гори отвън и отвътре хора, общества, държави и империи. Ако не аз, то вие след мене ще проверите това. Аз вече го проверих. Бележка на редактора: След 1989 година живите останали от разру­шения Изгрев го провериха. Беше точен и верен!

22. СПЕЦИАЛНАТА БЕСЕДА НА УЧИТЕЛЯ ЗА ЕДНА ДУША ОТ ТИБЕТ Обикновено за Петровден аз пристигах на Изгрева за рождения ден на Учителя - 12-и юли, който бе празник на цялото Братство. Но така се случи, че онези служители на онзи змей в Габрово се оказаха в този момент по-силни от мене и по-находчиви и успяха да забавят моето тръгване за София. Когато пристигнах на Изгрева, бях закъсняла с няколко дни след Петровден. Приятелите ми казаха: „Този път ти закъсня. Учителят разпусна Школата и каза, че всички сме свободни и можем да отидем там, където желаем". Бях опечалена, смазана, съкрушена, защото това бе за мене най-важното ми преживяване тук при идването ми на Изгрева - да видя Учителя, да чуя Словото Му и да присъствувам на общия братски празник. Уви! Бях закъсняла. Онези там от Габрово бяха сполучили с плана си и бяха ми попречили. Приятелите на Изгрева сформираха група, която трябваше да се изкачи на Витоша до Черни връх. И аз се включих в групата с раница на гър­ба и с подходящо облекло. Аз тук имах оставен у една сестра екип за екскурзии. Из пътя към Витоша ние тръгвахме пеша от Изгрева, а аз си вър­вях сама в края на групата и ми беше много мъчно, че няма да чуя Словото на Учителя и Неговия глас. Та аз очаквах този ден година почти. Вървя, из­качваме стръмнините за Черни връх и през всичкото това време.ми звучеше в съзнанието: „Хималаите, Хималаите". Чудех се, откъде на къде, нали се кач­вам на Черни връх? Сметнах, че има някакво отношение и символ за изчаква­не на най-високия връх на Витоша. Когато стигнахме горе, на самия Черни връх моят вътрешен глас категорично ми каза да се върна веднага на Изгрева. Не се двоумях. Веднага си тръгнах сама без никакъв придружител, пеша надолу, а останалата група остана горе на върха. Аз бях от провинци­ята и бяха свикнали да се явявам изневиделица и да изчезвам никодим без следа. На следващия ден бе неделя и аз сутринта в 5 часа отидох в салона така както друг път се отиваше на утринна беседа на Учителя. Бяха само ня­колко сестри седнали на столовете, защото всички знаеха, че няма да има повече беседи това лято. А защо бяха седнали тези сестри на столовете не мога да ви кажа. В определения час за утринни Слова и беседи, в 5 часа сутринта, за изненада на присъствуващите Учителят дойде с Библията в ръка и застана на катедрата, както това правеше всякога, когато имаше беседа. Той заговори за моя голяма изненада и за моя радост. Със Словото си тази сутрин Той озари и осветли всички неразрешени въпроси в моя живот. Изваждаше примерите от моя живот и от там извеждаше и даваше законите на живота. Тази беседа бе определена за мен! Жалко, че нямаше стеногра­фи и никой не я записа, но всичко бе запечатано в съзнанието ми и бе пред­назначено за душата ми. След като свърши, Учителят ме погледна и моят вътрешен глас ми каза: „Излез на пианото и свири!" Аз се качих на подиума, Учителят извади от джоба си ключа и ми го подаде и с него отключих пианото. След това Учителят ми каза коя песен да изсвиря и под пръстите ми излизаше песен от Учителя. За пръв път в живота ми аз седях на този стол и на това пиано и свирех пред Учителя след Негова беседа. Обикновено на то­ва място седеше Мария Тодорова и тя никому не отстъпваше този стол и то­ва място пред Учителя. Няколкото сестри, които бяха в салона и чуха тази беседа пееха заедно с Учителя песента, която аз акомпанирах. След малко и аз запях. Беше необикновено преживяване и награда от Учителя за всички мъки и страдания, които изживявах след борбите и битките с онзи змей. След като изпяхме няколко песни Учителят кимна с глава, с което показа, че бесе­дата е свършила и излезе от салона и се качи по стълбичката горе, за да ос­тави Библията в стаята си. Аз Го изчаквах долу, за да Му предам ключа от заключеното пиано. След малко Той слезна и заедно тръгнахме към поляната. Преди да влезнем в горичката, за да направим сутрешната гимнастика, заедно с Учителя се обърнахме на изток и в този момент зърнах­ме и видяхме изгрева на слънцето. То възлизаше над хоризонта, а небето бе кристално чисто. Този изгрев остана за векове в съзнанието ми, незабравим и незаличим. Когато излезнахме на поляната около Учителя се събраха при­ятели и всички питаха: „Нали прекратихте беседите?" Учителят не отговори. Аз бях безкрайно благодарна, че за мене Учителят изнесе тази беседа. В десет часа същата неделя, сутринта дойдоха много от приятелите на Изгрева от града, макар че всички знаеха ,че Школата е разпусната за лят­ната ваканция. Учителят дойде с Библията и зае мястото на катедрата. Погледна ме, аз станах, отидох при Него и Той ми връчи ключа от пианото. Аз седнах до Него и след като Учителят ми подаде с шепот песента аз засвирих. Салонът пееше. Сълзи се наливаха в очите ми. Учителят бе така наредил нещата, че сега също в 10 часа не присъствуваше нито един от музикантите и аз отново свирих на пианото. Ако те присъствуваха нито един от тях не би изпуснал това място както и не биха ми позволили да седна на това място. И тази беседа беше продължение на сутрешната беседа. И отново нямаше ни­то един стенограф да я запише. Всички се учудваха на това, но не и аз. Когато Учителят завърши Словото си, почувствувах, че няма въпрос в моят живот неизяснен и че повече не мога и нямам право да го безпокоя. Приближих се до Учителя и Му благодарих за всичко и тогава Го попитах: „Учителю, защо на Витоша вчера непрекъснато ми звучеше „Хималаите, Хималаите"?" Учителят ме погледна издълбоко и ми каза: „Защото твоите сродни души са в Индия. Ти идваш от Тибет. Твоите сродни души и приятели са в Тибет". Да, разбрах защо тук бях сам, самотна, нямах никакъв вътрешен контакт с хората тук на Изгрева, макар че външно контактувах, но вътрешно беше много, много трудно, дори и невъзможно. По-късно моят духовен ръко­водител ми се яви от Хималаите във видение и ми каза, че Моето духовно име е „АЛИЕНА". Имаше години когато той ми се явяваше и ми диктуваше много неща, които записах в една тетрадка. Ето така бе изнесена специалната беседа на Учителя за една душа от Тибет, която се бе преродила тук в България и дошла в Школата на Учителя, за да извърви своя път на ученик.

37. КОРЕСПОНДЕНТКАТА N 13 ПО ЕСПЕРАНТО И РАЗОЧАРОВАНИЕТО Един ден получих писмо от Емилия Вилумсон, чрез което ме помоли да попитам Учителя има ли условия тя да дойде в България, да се види с Учителя и с мене. Аз намерих време, отидох в София и поставих въпроса на Учителя. Той каза: „Ще й пишеш да не идва в България! Условия няма. И ако тя въпре­ки всичко дойде вашата работа за Бога, която провеждате с нея, веднъж за­винаги ще престане". (Аз не бях казал,нито писал на Учителя, че изпращам резюмета.) Разбира се, аз веднага й писах мнението на Учителя. Тя обаче, отговори, че въпреки това, пак ще дойде, но чувствувала, че като се срещнем, аз съм щял да се разочаровам от нея. Отговорих й, че ако тя дойде и се представи като някоя красива госпожица, може да се разочаровам. Но ако дойде в качеството на сестра, гърбава да е, добре дошла да бъде, не само за мене, но и за всички. През ноември 1931 година тя пристигна. Не отидох в София на посрещането, но изпратих пари на леля Гина Гумнерова да й ги даде, да разполага на първо време с български пари. В салона на Изгрева й устроили топъл братски прием. Емилия беше вече 8 месеца в София, но още не бяхме се видели. Само от време на време си пишехме. Първата ни среща стана на Езерата през август 1932 година. Бяха пристигнали от Латвия и сестрите N 11 - Анна Мазурс и N 12 - Амалия Вайланд. Заварих лагера на обяд. Емилия отдалече още ме познала и дойде да ме посрещне. След обяд веднага времето се влоши. Спусна се гъста мъгла и заваля дъжд. Ние четиримата - гостите от Рига и аз се оттеглихме в една палатка на разговор. Моята кореспондентка - Емилия Вилумсон от пребиваването си на Изгрева цели 8 месеца, получила големи разочарования от Братството също и от Учителя. „Това ли е, казва, - Учителят? Според Крижановская Учителят трябва да бъде вечно млад. А защо той е остарял, освен това му липсва един зъб, ко­сата му е побеляла?" Отговорих й: „Така, както поставяш въпроса за Учителя показва, че не си ученик. Защото, ако беше ученик ти непременно щеше да знаеш защо Учителят има вид на стар човек и пр. Това е, защото Учителят се раздава (жертвува) за нас. Също както Христос попита: „Кой се допря до мене?" Отговориха му: „Народът те притисна". „Не, каза Исус - почувствувах, че сила излезе от мене". Тогава жената, която се беше допряла до Исуса по­лучила изцеление се изправи пред Исуса и си изповяда постъпката. Това „си­ла излезе от мене" е своего рода даване, раздаване от себе си. Но тия неща може да ги разбере само ученикът, който познава Учителят си по дух". Разговорът ни продължи в този дух на есперанто около два часа. Не зная дали Емилия е останала доволна от обясненията, които направих, но другите две сестри бяха много доволни. „Това бе за нас, казаха те - извън­редно ценна беседа, която никога при други обстоятелства нямаше да чуем." Следващата ни среща с Емилия стана на Изгрева в София. През 1933 година когато поради прекратяването на работата при Горска индустрия, бях освободен от длъжността, на път за Арбанаси се отбих в София на Изгрева. Най-първо поисках да се срещна с Учителя и тръгнах към приемната му стая. Още отдалеч той отвори вратата и ме повика. Влязох. Първите думи на Учителя бяха за Емилия. „Тя, каза той - е дошла да се жени за тебе, но ти като ученик, ще трябва да й дадеш един добър урок. Между много други ней­ни слабости тя не спазва и закона за хармонията между вземането и даването. Тя всичко изисква и взема за себе си, а нищо не дава и си спечел­ва антипатията на Братството." Тъкмо излязох от стаята на Учителя и ето и тя насреща ми: „Kien viiras? „Еn la urbon". (Къде отиваш? В града). Тръгнахме заедно. Аз, имайки предвид казаното от Учителя се постарах да й поговоря, да я посъветвам. А тя ми отговори: „В тебе говори човешкото аз. Как да не работя? Нали пиша стихо­ве" и пр. С нея никога не можехме да се разберем. Накрая тя каза: „Аз имам не­що специално да ти говоря, но това ще стане, когато дойдеш в Мъглиж". Наскоро тя отпътува за Мъглиж. Отседна в дома на Станчев, дето прес­тоя близо една година. 1933 година, месец октомври. Отпътувах за Арбанаси. Но тъй като ос­танах без работа, а всички задължения от комуната бяха все на мое име, трябваше да работя и да ги изплащам. Писах на братовчед си - Петър Николов Камбуров дали бих могъл да отида да работя като словослагател в тяхната печатница. Той ми отговори да отида и аз веднага отпътувах. Бях настанен на квартира и пълен пансион у тях - у чичо ми Никола. На няколко пъти с приятели от Казанлък ходихме в Мъглиж, дето в са­лона на Братството се срещах и с Емилия. На два пъти там се състоя и брат­ска среща, в която участвува и брат Боян Боев. Имаше гости от Стара Загора, Ямбол и околните села. Тия срещи ще останат паметни завинаги. Не бих могъл да опиша ранните часове на зазоряване, когато от всички страни на селото, дето бяха разквартирувани, братя и сестри се отправяха през бо­ровата гора, към поляната, наречена „Равно". По пътеката, по която се изкачвахме ние с брат Боян и други приятели, настигнахме старата Мария от Мъглиж. 90-годишна, леко приведена, с бас­тун крачи към „Равна". „Добра стига, бабо Марийо! И ти си решила барабар с младите тази сутрин да излезеш на „Равна", подвикнах аз. „Е, синко, благодаря на Бога, рекох да дойда и аз да видя и чуя хубавкото. Е, благодаря на Бога, краката още ме слушат. Пък си и похапвам още сладичко, та Господ ми дава силички. Е, благодаря на Бога, неграмотна съм, но квоту чуя." „Дерзай, бабо Марийо, ти си придобила една наука, каквато малцина познават." „Каква наука, бе сине, та аз съм неграмотна. Не мога и да се подписвам." „Човек, който се е научил да благодари на Бога за всичко, както ти благодариш, той не е неграмотен. Има много учени хора, които знаят колко звезди има на небето, колко държави има в света и пр., но тяхното знание не може да ги спаси. Истинското знание е да знае човек да благодари на Бога за всичко." Оставихме баба Мария да крета отподире, а ние засилихме крачките. На „Равна" прекарахме няколко часа. Играхме гимнастическите упражнения, Паневритмия, чете се и беседа. Късно към обяд се прибрахме в братския салон. След обява и почивката брат Боян изнесе хубава сказка. Имаше мно­го песни, музика до късно вечерта. Научихме, че Емилия Вилумсон скоро щяла да отпътува за Латвия (Рига) и казанлъшкото братство събра известна сума. Аз и брат Цено Чугарски отидохме в Мъглиж да й предадем сумата- и да я изпратим. Чак то­гава тя пожела да ми говори насаме и да ми открие чувствата си: че имала намерение да се омъжи за мене и да остане в България. Но се сбъднало ней­ното предчувствие, за което ми беше писала: „Чувствувам, че ти ще се разо­чароваш от мене". На следния ден тя си отпътува за Латвия и както каза Учителят: „Вашата работа за Бога ще спре веднъж завинаги", се изпълни дословно. Повече нито се чухме, нито си писахме. А сестра Амалия Вайланд (N 12), за която Учителят каза най-хубави ду­ми стана ръководителка на братския живот в Рига.

36. КАК БЕ ИЗЛЕКУВАНА МАЙКА МИ ОТ РАК Като се върнах в Горското управление намерих писмо от тати, в което ми съобщава, че по моето предложение тия дни мама пристига при мен. Тя беше доста болна и аз писах да дойде при мене на Рила малко на почивка. Тя пристигна, но хубавия въздух и рилското слънце не й помогнаха да се съвземе. Страдаше от болки в коремната област. Съпругата на главния надзирател - Пеша Хр. Панайотова предложи да заведе мама на Кюстендилските бани. Тя се надяваше, че ще й помогне. На следния ден отпътуваха. Минавайки през Дупница, Пеша решила да заведе мама на преглед при неин братовчед - лекар-гинеколог. Лекарят установил рак в матката. Отиват в Кюстендил. Същото констатирал и лекарят при Кюстендилските бани и забранил на мама да се къпе. Върнаха се още на следния ден. Решихме мама незабавно да отиде в София при Учителя. Тя отпътува, но преди да отиде при него отишла с Таня (сестра ми) при най-про­чутия лекар - професор-гинеколог. И той потвърдил диагнозата на първите двама лекари. Казал, че ако до два месеца не се оперира, ще си замине. Сега вече, уверени, че мама е болна от рак, мама и Таня отиват при Учителя и му разказват всичко подробно. Учителят попитал мама: „Ти как мислиш да се лекуваш?" „Учителю, аз ще изпълня онова, което ти ми определиш", отго­ворила мама. Тогава Учителят затворил очи и след една минута казал: „Рекох, ще ми­не без операция. Пий слънчева вода и яж по малко суров лук (кромид)." Само за една минута, със силата на своя Божествен дух, Учителят из­лекува майка ми в 1931 година. След това тя живя още 37 години и почина на 24 юни 1968 година.

35. СНИМКАТА НА ЕСПЕРАНТИСТИ ОТ РИГА - ЛАТВИЯ Още в началото на моето пребиваване в Рила влязох във връзка с брат П. Пампоров, който по това време обикаляше Европа с есперанто. Той ми се обади от Рига с една групова снимка илюстрираща неговия курс по есперан­то в Рига. Аз му отговорих. В следващото писмо той ми писа, че една от него­вите курсистки - Емилия Вилумсон пожелала да кореспондира с мене. Да ча­кам от нея писмо. След няколко дни получих очакваното писмо на есперанто. От писмото се виждаше, че тя е много добра есперантистка и благодарение на брат Пампоров отчасти запозната с идеите на Бялото Братство. Започнахме с нея оживена кореспонденция. Това обстоятелство ми по­могна и аз да се шлифовам в езика, особено писмения. Тя место ми посочва­ше някои мои грешки в писмата. Но за да бъде кореспонденцията ни осмислена, аз започнах да правя на есперанто резюмета от беседите III се­рия и да ги изпращам. Тя пък от своя страна започнала да ги преписва с ин­диго и ги изпращала в 17 държави. Всяка седмица изпращах по едно дебело писмо и получавах от нея също такова писмо, тъй като тя всякога прибавяше по един от копираните от нея екземпляри. По този начин се създаде една непринудена и системна работа. Тя можеше да продължи дълго време, ако не бе се случило нещо, което долу ще разкажа. Така нашата кореспонден­ция продължи около две години. Един ден получих от Париж подарък една книга на френски език с пис­мо от някоя Емил Борел - водачка на френското движение за мир във Франция. Тя изказваше благодарност за тези хубави резюмета, които полу­чаваше от Рига. Снимката, която получих от брат Пампоров, както казах, представяше ръководения от него курс по есперанто в Рига. Тя беше номерирана от Емилия Вилумсон, за да ми обърне вниманието, че N 11 и 12 са сестри от Братството в Рига: 11 - Анна Мазурс, N 12 - Амалия Вайланд, а N 13 е самата тя - Емилия Вилумсон, моята кореспондентка. През август на 1931 година, когато Братството лагеруваше при Седемте рилски езера, аз се обадих на моя шеф, че искам да отсъствувам два дни и през Рилския манастир, Дамка се озовах на лагера. Времето беше хубаво, слънчево. След обяд аз се срещнах с Учителя и му показах, като му посочих, че N 13 е моята кореспондентка от Рига и очак­вах мнението на Учителя за нея. „Тя има младежки чувства и влечения. Онова, което на младини не е постигнала, сега иска да го постигне", каза Учителят и се спря на N 12 - Амалия Вайланд. За нея говори доста продължи­телно и каза много хубави неща: че произхожда от един род от хиляда години, че има устойчив характер, че е човек, на когото може да се възложи отговорна работа и пр. Но мене повече ме интересуваше N 13, затова пов­торно помолих Учителя да каже нещо повече за нея. Учителят пак повтори същите думи за нея, с което ми даде да разбера, че тя не притежава онези ценни духовни качества като N 12. Пак ми заговори за N 12, като я обрисува като честен човек, който всеотдайно служи на своя висок идеал, човек със стабилен характер и пр. Аз се почудих защо Учителят ми говори такива хуба­ви неща за нея, а за N 13, която ме живо интересува като моя кореспондентка, не каза нищо хубаво. Едва ли не искаше да каже: тя не е чо­век с ценни духовни стремежи, нейният поглед е обърнат към земята. И кога­то трети път го върнах на N 13, Учителят ме остави без да ми отговори и си отиде. Аз останах озадачен от тази постъпка на Учителя, но разбрах, че мо­ята кореспондентка не е някоя особено издигната личност, на която може да се разчита.

34. НА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ЗА ЕДНА МИНУТА За да не се превърне описанието ми в роман на моя личен живот, много подробности пропущам, за да дам предимство само на онези моменти, свър­зани с Учителя, с идеите на Бялото Братство. Ползувах домашен отпуск и на път за Арбанаси се отбих в София да се видя с Учителя. Пред входа на приемната на Учителя се бяха събрали някол­ко братя. Чакаха ред да се срещнат с Учителя. Аз ги помолих да ми отстъпят, да ги прередя и вляза преди тях, като им казах, че никак няма да се бавя. „Искам само да се обадя на Учителя и да се сбогувам. Едва ли ще се бавя по­вече от 1-2 минути." Всички братя с удоволствие се съгласиха да ми отстъпят, толкова повече, че няма да отнема много от времето им. Вратата се отвори. Посетителят излезе и аз влязох. Учителят ме пос­рещна много весело. Покани ме да седна и започна да ме разпитва за живо­та ми в планината, за работата и пр. Аз му казах, че съм дошъл само да му се обадя. Обещал съм на братята, които чакат отвън, да не се бавя при него повече от една-две минути." „Нека почакат!", каза Учителят. Разговорът продължи. Минаха 20-30 минути, аз не съм спокоен. Все за приятелите отвън мисля - ще си помислят, че ги излъгах. А Учителят продължаха да ми говори. Минаха 40-50 минути. По едно време Учителят рече: „Аз се снабдих с една много хубава цигулка. Искам и ти да я опиташ! Тя е в стаята ми (в горница­та). Хайде да отидем!" Излязохме с Учителя. Минахме покрай учудените братя и по стълбище­то се изкачихме в стаята на Учителя. Той извади цигулката от една прекрас­на кутия и ми я подаде. Посвирих малко. След това той свири някакви непоз­нати за мен мистични мотиви. Това бе за мен особено благоволение - истинско щастие - да ме покани Учителят в стаята си и да ми даде цигулката си да свиря и той да ми свири! Велик, неповторим момент! Благодарих на Учителя, сбогувах се и излязох. Казах на братята, че ос­таването ми при Учителя повече от един час стана не по моя вина, че той ме задържа. Те разбраха това и не ме обвиниха. Със следващия влак отпътувах за Арбанаси. В Горска индустрия работих четири години и два-месеца от юли 1929 година до септември 1933 година.

33. ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ И СЪДЕЙСТВИЕ През лятото на същата година (1929) се услових да кося, жъна и вър­шея при брат Тольо Минчев в с. Стоил Войвода. Покосих 60 декара ливади и ниски ниви (ечемици). След това участвувах в жетвата и вършитбата. Тук аз проявих най-голямата глупост в живота си, която ми коства много скъпо, ко­ято изплатих с 15-годишно боледуване от малария. След като бях въртял веялката 3 1/2 часа без да позволя някой да ме смени (тъй като исках да покажа на селяните, че мога сам да извъртя целия куп плява), отидох в градината, дето извира студена кладенчова вода. Уж са­мо една фрикция щях да си направя, но понеже тялото ми беше силно грято и изпотено, водата ме пресече и до вечерта ме втресе. Започна да ме тресе малария, която, без да зная по-късно се превърнала на туберкулоза, която ме остави окончателно в 1945 година, когато Васка (съпругата ми) дойде в моя дом. Не зная какво сме спечелили, но накрая нямахме пари за пътни разноски, затова (макар и болен) аз, тати и брат ми Костадин, който ни беше дошъл на гости, потеглихме пеш за Арбанаси -110 километра от Нова Загора през Твърдица - Елена- Арбанаси. Първата нощ пренощувахме в с. Оборище, втората в гр. Елена и на третия ден вечерта пристигнахме в Арбанаси. Времето беше хубаво и пътуването през Балкана приятно. Същата година сестра ми Таня завърши педагогическа гимназия в Казанлък и искахме да й се намери някъде място да учителствува. Аз писах на Стефанка Мирчева и я помолих да ми отговори дали не би се намерило ня­какво вакантно учителско място за Танка. След няколко дни получих отговор със следното съдържание: „Писмото получих. На твоята сестра за сега не й се нарежда да учителствува. По-късно, след като се омъжи ще учителствува само няколко години. А за тебе Учителят чрез един черноок човек ти нареж­да една работа, от която ще бъдеш добре и ще се подобри здравето ти". Няколко дни по-късно получих телеграма от Никола Нанков от София със съдържание: „Следва важно писмо". След два дни пристигна писмото. Съобщаваше ми, че дошъл брат Калудов от Бараково (Горска индустрия) със задача да вземе трима души верни братя на служба в Горска индустрия. Учителят посочил мене и още двама от Изгрева. Отидох в София. Учителят ми каза, че за мен ще бъде много добре там в Рила планина и ми даде 500 ле­ва за пътни. Отпътувах. Работата ми беше надзирател в сечището, контрольор вър­ху обработването на трупите високо горе в планината.. Наистина, след един месец аз бях вече доста добре. Здравето ми чувс­твително се подобри. Живеехме в дървени бараки. Сутрин излизахме. Цял ден прекарвахме в планината и вечер се връщахме. Колибарят ни посреща­ше с вкусно сготвен боб - такъв боб само там, на Рила може да се приготви и яде.