Sheny Idaet

33. СПИРАЛАТА Понякога играехме Паневритмия на полянката при второто езеро и то когато времето бе лошо. Но тук имаше много камъни останали от някогашните ледникови морени. Като играехме по двойки или трябваше да ги заобикаляме и кръга се нарушаваше или пък да ги прескачаме и се нарушаваше ритъма, с който играехме. Възникна идеята да разчистим поляната. Събрахме тези камъни, а всеки от тях беше голям 50 на 40 см. Събрахме всички камъни на средата на поляната. Чудехме се какво да ги правим. Тогава се предложи да направим от тях пейки за сядане. Споделиха с Учителя и Той предложи да се направят каменни пейки във вид на спирала, кръгла спирала. На тези каменни пейки по-късно трябваше приятелите да сядат и да им служат за скамейки при обед. Започнахме 5-6 човека да зидаме със суха зидария. Първо очертахме спиралата и тя започна да се движи от вън на вътре до своя център. Зидахме камъните един до друг, големи 50 на 40 см някои по-големи, някои по-малки, а до нас непрекъснато беше Учителят, наблюдаваше и даваше съвети, като 5-6 души братя работехме усилено. Единствено от начало до край с нас беше сестра Янакиева, която най-усърдно вземаше участие, слагаше дребни камъни във фугите. Така тази каменна пейка във вид на спирала бе готова. Значи камъните, които бяха натрупани в средата по съвета на Учителя бяха направени на каменни пейки в средата за сядане във вид на спирала. Беше 1938 г., година на спиралата и най-добрата година за България. Бяха валели дъждове и от склона на върха се откачи един голям камък, търкулна се и застана там на пътеката, където трябваше да върви кръга на Паневритмията. Беше паднал, застанал и сега ни пречеше. А камъкът голям и тежи около три тона. Кой ще го мръдне? Освен това почвата отдолу под него е мокра. Приятелите се мъчиха да побутнат камъка, но не могат. Колкото повече го бутат той повече затъва надолу. Аз се чудех какво да правя. Накрая се ядосах и ударих няколко пъти с лоста, за да проверя дали може да се разцепи на две половини. Защото някой предложи да го разцепим на две половини и най-после да го измъкнем. Учителят, който наблюдаваше се обърна рязко и се отдалечи. Той не беше доволен да се чупи камъка и да се разцепва на две. Аз разбрах грешката си, отидох при Него и Му се извиних. Той прие извинението. Отидох при останалите и наблюдаваме камъка. Но с гледане камък не се мести. Тогава Учителят дойде при мен и попита: „Може ли по друг начин да се измести камъка? Помислих и отговорих: „Може, но трябва да разрешите да използваме пейките като лостове." Пейките бяха от цели борове, от цели дървета. От двата края бяхме заковали по две кръстета, подпорки и те придържаха дървото на половин метър от земята и служеха за пейки. Учителят каза: „Може". Тогава ние разковахме трите пейки, освободихме трите дървета и направихме лостове от тях. Започнахме с тях да подхващаме отдолу камъка и отдолу да подлагаме камъни, по-широки, по-големи. Така с лостовете работехме докато го изправим и претъркулим на другата страна. Така го обърнахме 5-6 пъти и го доведохме до спиралата. Учителят ни показа къде да го сложим. После посочи как да го обърнем, накъде да сочи камъка и ние изпълнихме точно нарежданията Му. Значи камъкът трябваше да бъде ориентиран в дадена посока, но ние не знаехме каква е идеята на Учителя. А Учителя държи точно до милиметър как да го подхванем и как да го подпрем. Камъкът завърши каменната спирала на пейките. Тогава Той нареди на Георги Томалевски: „Издялай една стрелка, която да сочи север-юг на камъка." Извадиха компас и се оказа, че камъкът е ориентиран север-юг и сочи Харамията. С длето и с чука Георги изсече посоката север-юг и отбеляза с „Nord" „норд" -север и „Sud" - „сюд" - юг. Отстрани на камъка друг брат с длето изсече датата и часа, когато е поставен на това място. Така завърши спиралата. А на върха Учителят нареди да се постави друг камък, който имаше конична форма. Така се оформи спиралата. В един от разговорите, когато се изсичаше стрелката и посоката, Учителят сподели, че този камък символизира бъдещето на България. Как така бъдещето? Спиралата означава еволюцията на човека, на народа в който сме се родили и в държавата, в която живеем. Така че еволюцията на този народ върви чрез Словото на Учителя. Словото е дадено и тази държава трябва да съществува, за да може този народ да реализира Словото на Учителя в държавата наречена България. А този камък го сложихме на върха на спиралата. А върху него сложихме друг камък с конична форма, който означава стремеж към Бога. Около тази спирала се играеше Паневритмия дълги години. Този камък остана там дълго време. Започнаха да строят през 1955 г. хижата на второто езеро. Когато почнаха да я строят майсторите не можеха да го оставят този камък там, защото той се намираше пред вратата на хижата. Пречеше им и искаха да го разбият с барут. Как се случи, че точно тогава аз бях там. Как ще допусна да се разбие камъка? И да се разбие камъка и да се разруши България? Казах: „Не. Аз ще изместя камъка." Отидох горе при върха, където бяха нашите приятели, оформихме група от 4-5 човека, взехме лостове от хижата и го поместихме към хълма, нататък където беше кухнята. Там в храстите и клековете между другите камъни, бутнахме и скрихме камъка. Вече не пречеше на никого и входът на хижата беше освободен. Вече не пречеше на никого - нито днес, нито утре. Учителят беше вложил някаква идея в камъка. Понякога Учителят предаваше на външните явления някакъв вътрешен смисъл. Той го свързва с някакъв символ. Той каза тогава: „Докато съществува този камък ще съществува и България." Затова ние го скрихме. Ако бяха го взривили с барут с България бе свършено. Как така? Ето как. През 1963 г. ръководството на Комунистическата партия, която управляваше страната начело с Тодор Живков бе взело тайно решение и без да се допита до народа бе предложило на СССР -Съветска Русия, България да се присъедини към Съветския съюз като 17-та република. По този начин България щеше да се заличи като самостоятелна държава и щеше да влезне в състава на СССР. Но това не стана понеже руснаците поради стратегически съображения отказаха на българските комунисти това предложение. Те го отказаха, защото ние бяхме укрили камъка. Ако беше разрушен камъка, тогава щяха да имат други стратегически съображения и България щеше да престане да съществува като държава. Сега бихте ли ми казали чия е заслугата България да съществува като държава? Помислете и си отговорете сами!

32. УСТРОЙВАНЕ И БИТ НА ЛАГЕРА Да се устрои един лагер в онези години беше много трудно. Ние нямахме още опит за устройване на лагер високо в планината. Всяка година прибавяхме нещо ново в нашия опит. - Десет-петнадесет дни преди започване на лагера се изпращаше една работна група от 10-15 човека, за да подготви лагера. Първо тя почистваше лагера и изхвърляше боклука оставен в заслона от пролежалите там животни. Обикновено овце или говеда. След това се подреждаше и се стъкмяваше огнището, като казаните се изнасяха от скривалищата от предната година. Първото нещо е да се подготви кухнята. Огнището и печката е в ред, казаните са отгоре, сложен е комин, насечени са дърва и вече кухнята работи за дежурните и за работната група. Следващото нещо, което се правеше, това е банята. Опъваше се една палатка, вътре се слагаше бойлер с дърва и се нагласяваше душа с крановете му. Имаше преддверие за събличане. По-късно банята я направихме така, че имаше палатка-баня за сестри и палатка-баня за братя. Всеки, който искаше да се изкъпе донасяше малко дръвца, които се намираха наоколо, насипваше се вода в казаните с маркуч. По-късно тези казани бяха свързани с тръби, които отиваха в две построени отделно палатки, а вътре бяха душовете. Тъй че въпроса за чистотата беше поставен на висота и приятелите през няколко дни можеха да се изкъпят. Банята работеше почти непрекъснато. Работната група трябваше да се погрижи и за отходни места поотделно за братята и сестрите. Това беше най-трудната и най-деликатна работа. Винаги имаше забележки как да се направят отходните места. За цялата хигиена на лагера и за кухнята се грижеше д-р Иван Жеков. Когато казаните бяха готови с яденето и гозбата приготвена, дежурните изнасяха казаните от огнището и ги поставяха в средата на поляната. С големи черпаци сестрите разсипваха обеда. Споменахме по-рано, че имахме склад за продуктите, както и магазин от който се зареждаха приятелите. За магазина се грижеше Гради Минчев. Дърва се донасяха от района на първото езеро. По средата на поляната бе оформен един кръг, който бе ограден с камъни и служеше за огнище на нашите лагерни вечерни огньове, които бяха съпроводени с братски песни и декламация на стихове от нашите поети. Вечерно време, когато приятелите се връщаха от кратките излети по езерата, когато слънцето се наклони преди да залезе, ние вечеряме винаги преди да залезе слънцето. Това беше правило за учениците. Залезе ли слънцето, не ядем. Когато се наклони слънцето ние правим нашата вечеря. Обикновено чай или картофи, или нещо леко, кой каквото има. След това се приберем в палатките си, за да се подготвим за следващата сутрин, когато излизахме на Молитвения връх рано по тъмно. Всеки си подготвяше нещата за обличане, за да му бъдат готови сутринта. Като се свечери, долу се запалваше огъня на специално приготвено огнище оградено с камъни. Наоколо се поставят пейки от дървета, за да могат да насядат приятелите. А който не може да се вреди там, то насядват на земята. Като се съберем около огнището чакат да се запали огъня. Дърва са донесени за него от първото езеро. Вечер се наклажда голям огън. Хем да свети, хем да топли. Разпали ли се огъня и приятелите започват да пеят песни и тогава отгоре от своята палатка иде Учителят. Той слиза с едно електрическо фенерче, осветява си пътечката, дойде до огъня и седне на приготвеното за Него място. Тогава песните се подновяват, а свирачите на цигулки, флейти и китари почват да свирят. Всички останали пеят и се създава една чудна хармония около огъня. Понякога Учителят говори, отговаря на въпроси, които Му се задават или държи кратка беседа около огъня. Подготвя се предварително литературна програма, казват се стихове, изпява се или изсвирва се някое соло от изпълнител, а след това завършваме с братски песни. Преди 22 часа огънят се прекратява, прави се обща молитва, прибирахме се в палатките и всички прекарваме спокойно нощта до четири часа, когато се става за изгрев на Молитвения връх. Отначало бивахме събуждани с цигулка, а после с песен. Събуждаха ни с песента „Събуди се, братко мили". Лагерът не се охраняваше тогава и не сме имали никакви неприятности. Нашите хора са сигурни, а външни хора почти не идваха през тези години. Много рядко излизаха. И да дойде някой ще му дадем прием, ще му дадем условия да пренощува, ще му дадем обяд и вечеря и той оставаше много доволен. Но на съборите в Търново или в София се охраняваше лагера от чуждите подстрекатели изпращани редовно да смущават съборите. Ние младите охранявахме с големи бели тояги. Бяхме здрави и яки, а белите тояги бяха също жилави и здрави. След 100-200 години този живот, който научихме от Учителя ще се възвърне край езерата с още по-голяма сила и красота. Този живот няма да угасне. Те мислят сега, че ще го угасят. Не, братския живот тогава ще се изрази там в своята сила и красота. С тези идни поколения сме и ние.

30. ОТКРИВАНЕТО НА ИЗВОРА „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ" В първите години, в самото начало сестрите започнаха да вземат вода от езерото за готвене. Но Учителят не беше доволен от това. От езерото пиеха добитъка на овчари и говедари. Той повика няколко братя със себе си, тръгна покрай езерото и като стигнахме до горния му край на езерото, в който се втичаше водата при едно място и каза: „Ей тука има вода". Ние изтичахме до лагера, взехме кирки и лопати, разчистихме туй място където посочи Учителят и наистина на 25-30 см излезе вода доста буйна и хубава. За тази вода Учителят каза: „Тази вода иде от „Езерото на Чистотата". Водата излиза изпод скалата и ние прокопахме път на водата. Така около десет метра водата върви открито в едно легло, което ние направихме, наредихме кварцови камъни по него и доведохме водата до мястото, където може да се направи чучур. Тогава се въодушевихме всички и започнахме да носим бели кварцови камъни, за да оформим коритото на вадата. Въодушевлението обхвана всички и се донесоха големи бели кварцови камъни от млечен кварц и се туриха. Тогава един брат каменар, каменоделец руснака Владо Николов от село Мърчаево се залови и издяла чучура на чешмата, който представляваше две ръце, между които в един улей течеше водата. Така се получи един оригинален чучур, който нарекохме „ръцете" и така чешмата доби името „Ръцете, които дават". И тя стана нашата любима чешма, от която носехме вода както за готвене така и за пиене. Чешмата стана наше любимо място. Самата обстановка е красива, грамадни камъни донесени от ледниците сложени тук като от човешка ръка, езерото е около тях, потока, който иде отгоре. Чешмата е най-хубавото място при 2-рото езеро. Тука наистина работехме много. Приятелите донесоха голям бял камък от млечен кварц като Учителят посочи да се сложи над чучура на чешмата. Учителят каза: „Това е царят". Тогава донесоха също голям още един, но този път по-малък камък и го сложиха до големия камък. Учителят каза: „Ето царицата дойде". До него сложиха по-малък камък. Учителят посочи с бастуна си: „Това е престолонаследника". Бяха тежки камъни, които трима, четирима души можеха да вдигнат. Думите на Учителя не бяха само символични. В туй време въпросът, който вълнуваше всички в царството беше: Дали да се ожени цар Борис или да не се ожени. Не беше още решен въпроса. Но пред нас Учителят изрече: „Царицата дойде!" И наистина, не след много време царят се ожени като си доведе царица. Чешмичката беше направена с голяма любов, с участието на всички. Млечният кварц обграждаше коритото на водата, която изтичаше изпод скалата и течеше известно време открито, за да се огрява от слънцето. След това идваше мястото на каптажа, направен от камъни, откъдето излизаше чучура издялан от камък под формата на две ръце от брат Александър. Това бяха първите ръце, които бяха издялани, много изкусно и които бяха заснети на снимки. По-късно злосторници счупиха чучура „ръцете" и тогава руснака Владо издълба други ръце, друг чучур. Но онези първите ръце останаха ненадминати по майсторство. Освен това Владо изчука и изработи още два чифта ръце и ние ги прибрахме. На скалата над извора Учителят даде идеята да се изсече котва с въже. Изсече я братът каменоделец Владо - руснака. Около котвата изсече лъчи. Какво представлява котвата като символ, аз съм вече разказал. Тук котвата означава слизането на човешкия дух на земята и въплътяването му в материята. Той е минал през камъка и минерала, растенията и животните и като еволюция е подготвено човешкото тяло, за да може в него да се въплъти човешкия дух. Като гледаме котвата, тя ни напомня за надеждата, която одухотворява човека. Това е надеждата за един чист и свят живот. Чистота. Вадичката е свързана с идеята за чистота и вярата. Ето я цялата символика: човек слиза на земята, човешкият дух е въплътен в него и той живее живот в чистота и деянията му са живот за цялото, той отваря ръцете си като чучур и поднася благата на ожаднелите души. Човек пие от водата на чучура, свързва се с вярата, че тази вода идва от първоизточника на живота, а там котвата на скалата ни напомня, че надеждата определя човешкия му живот на земята. А всичко туй е плод на любовта и цялата природа тук е материализираната Божия любов. Като потвърждение на това от другата страна на скалата Учителят нареди да се изсече следният надпис: „Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий служители на живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!" Отдолу, с полегати букви и с друг правопис, окултен правопис Учителят начерта на един лист хартия как трябва да се изсекат тези цифри. Те бяха изсечени и днес за някои представляват загадка. Този надпис е свързан с построяването на чешмата и означава датата, месеца и часа. Ето как се чете: 1930 г., 25 юли, 12 ч. по обед. Отстрани на този надпис са издълбани на камъка геометрични фигури. На първия ред имаме кръг с точка и два лъча, които са получени при разтварянето на линията на окръжността и диаметъра на кръга. Те са очертали и оформили триъгълника с точка. Каква е символиката? Ще я намерите в една от беседите на Учителя. До чешмата в страни има една скала, върху която като с човешка длан е положен един голям камък с яйцевидна форма закрепен в една точка. Учителят често се спираше пред него и с един пръст с показалеца на дясната ръка го побутваше и той се клатеше. Учителят се забавляваше и се смееше от сърце. А той беше висок колкото един човешки ръст. „Хайде поклатете го и вие днес с един пръст, за да ви видим". Това беше любимо място за правене на снимки. Както с Учителя, така и поединично. Има една снимка, на която се вижда как Георги Радев е седнал на въпросния камък, а Учителят е седнал на една скала и е заснет в профил. Няма по-хубава снимка изобразяваща символиката и реалността и даваща образа на Всемировия Учител и образа на човека-философ. Снимка за сравнение и поука.

29. ЗАСЛОНЪТ И КУХНЯТА Палатките са опънати, лагерът е устроен и братския живот започва. Тук се събирахме по 200-300-500 човека още в първите години. За обед трябваше да се приготви храна, защото по наша стара традиция ние правехме общи братски обеди. А времето беше много променливо, започваше със слънце, после идваше вятър и дъжд. Затова решихме да построим един заслон. Камъни имаше изобилно, мястото се очерта и така беше иззидан със суха зидария дъгообразно извит, обърнат към северния вятър, а отворен към езерото. Братята иззидаха заслона и трябваше да се направи покрив. От първото езеро имаше изсъхнали цели дървета. Те бяха отсечени и с мъка бяха изнесени като по 5-6 човека носеха по една греда. Накрая покрива бе сглобен и трябваше да се покрие. А тук имаше вятър, който отвяваше всичко. Затова се реши да се покрие с големи и тънки плочи. Затова отидохме до 6-тото езеро, където се намират плочи от корунд. Тези плочи са от кристалните шисти, те се рушат сами, отлюпват се самички, тъй че всеки може да си вземе от тях. Имаше доста големи плочи. Тук идвахме няколко пъти цялото Братство с Учителя. Всеки вземе по една плоча каквато може да носи, а някои по-големи ги носеха и по двама човеци. Така ние с тези плочи покрихме нашия заслон и го оформихме. После вътре направихме огнище за казаните, за да могат да се слагат удобно, та да може водата да заври и яденето да се сготви. Получи се една доста солидна сграда, в която сестрите можеха да работят, да готвят каквото и да е времето навън. Дърва също се складираха тука и се пазеха на сухо. Така нашата кухня влезе в общия братски живот и ни вършеше много добра работа. При лошо време и в дъжд, които се измокреха тука можеха да се изсушат и стоплят. А понякога преспиваха между казаните. Обикновено труда се разпределяше естествено без някакви нареждания и правила. Братята поемаха естествено онази работа, която им беше присъща. Те ще донесат дърва, ще ги насекат, ще отидат за вода, ще наглеждат казаните, а сестрите готвеха. Тъй непринудено се разпределяше труда и така простичко, че никому нищо не тежеше, а напротив винаги имаше доброволци и общия братски живот вървеше много добре. А помощници колкото искаш. Когато яденето е сготвено свири тръбата. Тази задача беше възложена на брат Цеко, който беше гърлев, широкоплещест. Имаше въздух и като надуе тръбата тя се чуе до най-далечните върхове. Тогава всеки, който искаше да дойде на общия обяд трябваше да побърза, за да яде от топлото ядене. Трябва да кажа, че общия обяд бе много важен и хубав момент от братския живот. Всеки с удоволствие сядаше между приятелите и близките си и това наистина беше общ братски обед. Казаните са изнесени вън, дежурните разливат храната в съдовете, които всеки сам си поднася, храната е разлята, съдините са на импровизираната каменна маса и накрая се дава знак, започва се обща кратка молитва. Пожелават добър обяд. Като се нахраним, водеха се разговори, след което винаги започваха обедни братски концерти. Музикантите подготвят предварително програма, седнат в средата, а ние сме наредени в кръг и слушаме. Програмата бе различна и те предварително я подготвят.

28. КАК СЕ УСТРОЙВАШЕ БРАТСКИЯ ЖИВОТ ПРИ ВТОРОТО ЕЗЕРО Отиването до 7-те рилски езера се организираше обикновено от една група младежи деятелни братя, практични, които взимаха грижата за всичко. Всеки, който искаше да отиде до езерата трябваше да си подготви естествено багажа - завивки, палатки, дрехи и продукти. Багажът стегнат добре в денкове и раници се донасяше обикновено при кухнята на Изгрева. Тук имаше специална група, която приемаше багажа, изтегли го примерно колко тежи, опише го, запише го кому принадлежи и този багаж опакован заминаваше направо на езерата. Който го е предал нямаше повече грижа за него. Той имаше грижата сам да излезе до езерата. Обикновено за приятелите се наемаше рейс, автобус. Имахме един познат човек, който имаше голям автобус. Аз не съм виждал досега такъв голям рейс мощен и силен. Дори автобуса можеше да побере до 80 души удобно и хубаво настанени. На покрива му можеше също да се сложи багаж. Тогава всички, които отиваха на Рила, този частен рейс ги изкарваше до Говедарци заедно с багажа им. Пътя до Говедарци беше хубав, но от там беше горски път до Гюлечица, който не бе много удобен за такава голяма и мощна кола. Мостчетата не можеха да издържат тежестта обаче този човек беше много усърден, беше обикнал Учителя и Братството и изкарваше с удоволствие багажа до където можеше да стигне колата. Тя излизаше над горите на село Говедарци. Беше известен шофьор, беше се сприятелил с нас и когато отивахме в Самоков да го търсим, винаги ни поканваше у тях на гости. Той стоварваше багажа до гората. Там идваха власите с конете, а те бяха овчари в планината и пасяха овцете по високите пасища. Имаха по 10-20 коня. Яки планински кончета, специална порода, за да носят на гърбовете си тежки товари. Бяха с къси, но много здрави крака и мускули. Тези кончета можеха да товарят по 100-200 кг багаж и го изнасяха по най-стръмните пътеки нагоре. Това беше едно благословение за нас. Така власите поеха грижата за пренасяне на багажа. Към тях имаше прикрепени от нашите младежи, които бяха част от групата, която се занимаваше с организацията за излизането на Братството на 7-те Рилски езера. Те им помагаха, съдействуваха, с тях вървяха хора, които поправяха тук-там пътеката. Където има мочурище ще сложат камъни и клони, за да могат конете да минат без препятствия. Не ни взимаха много скъпо. Власите бяха скромни. След като заплащахме за автобуса, заплащахме и за изнасянето на багажа, който се заплащаше на килограм. Имаше кантар горе при салона на Изгрева и там се мереше всеки пакет, отбелязваше се на денка колко е килограма и името на стопанина. Горе на 2-рото езеро също имаше кантар и там се теглеха когато се връщаха денковете. Така ние се разплащахме с власите и с тях никога не сме имали разправии. Излезнем ли горе на 2-рото езеро, там имаше млади хора, които помагаха за опъване на палатките. Без това не може. Излизат горе сестри, които не могат да боравят с въжета, палатки, чукове и брадви. Тогава братята опъваха палатките. Те бяха сръчни, услужливи и работливи. В цялата тази работа имаше ентусиазъм, идея и жертвоготовност. Като пристигнем горе веднага се сформираше група, която вземаше грижата за продоволствието. Една група от сестри се занимаваха с готвенето. Готвеха на групи, доброволци братя и сестри. Сестрите се занимаваха с готвенето, а братята носят вода, дърва, подържат огъня. Помагаха при чистенето на ориза, картофите и други продукти. Работата вървеше като по песен и с песен. Животът на езерата се организираше много добре. Имахме вече практика, а тези които организираха бяха идейни хора. Те имаха грижата за другите, а по-малко за себе си. Имаше друга група, която изнасяше продукти от Сапарева баня, Дупница или Самоков. А като се изконсумира хляба и продуктите свършат, то камиона докарваше нови, а конете ги изкарваха на езерата. Горе при второто езеро беше построено от дъсчени платна едно помещение, което служеше за магазин. Там можеше човек да си купи захар, картофи, ориз, хляб, сирене и други продукти, които се намираха, но на по-високи цени. Плодове не се изнасяха много, защото те се разваляха по пътя. Животът, който ни посочи Учителят и който се изрази по Неговите идеи, беше един здрав, простичък, естествен братски живот. Който е минал през него никога не може да го забрави. И затова наши приятели, които отидат в чужбина и се срещнат със съидейници там, то те им показват как е организиран братския живот на Рила и по същия образец те организираха живота си в планините. Така братският живот на Рила намери приложение и в други страни.

27. ВТОРОТО ЕЗЕРО „ЕЛБУР" Ние се намираме на един праг, който е заравнен и се стъпва на една голяма скала, която ние в последствие нарекохме „Плачи камък", защото до този камък изпращахме приятелите, които си отиват и раздялата разбира се е тъжна. Затова го нарекохме „Плачи камък". Тук посрещахме и приятелите, които идваха отдолу с песни. Ние пеехме отгоре, те ни ръкомахаха с ръце и това ги укрепваше, за да преодолеят по-лесно стръмнината. Този камък стана любимо място и един хубав символ на братския живот. Обикновено приятелите идваха кой за една, който за две седмици и като им привърши времето тук, се разделяхме. Колко песни се пееха, колко сълзи се лееха. Всички тъгуваха от раздялата. Понякога и Учителят присъствуваше на изпращането. Ще ни видите на снимките как сме застанали, ръкомахаме и пеем. От този камък трябваше да пресечем рекичката, която излизаше от 2-рото езеро и която беше доста буйна и минаваше между камъните. Минаването покрай рекичката беше трудно, водата дълбока. По-късно Учителят нареди да се направи един мост за по-лесно преминаване на хората и добитъка. Този мост стана оригинален и никой не предполагаше как ще стане. Просто ние наредихме големи, тежки камъни един до друг, но така ги подредихме, че по тях можеше да се ходи спокойно като по паваж. Но едновременно внимавахме между камъните да може да преминава водата. Върху този мост работихме всички няколко дена. Когато го завършихме той остана един хубав мост за вечни времена. Седи до сега и ще седи за векове. Кой ще се наеме да вдига тия тежки камъни? Някои камъни по 3-4 човека ги вдигахме, за да ги сложим. Но като ги сложим и наместим, този камък вече няма мърдане. Ние така майсторски ги наредихме, че покрай камъните да си тече водата, а върху камъните хора и животни да могат да преминават без да си намокрят краката. Моста го направихме широк, а от двете му страни наредихме камъни като бордюри. През цялото време Учителят наблюдаваше и взимаше живо участие като ни даваше съвети. След като привършихме за награда Той ни изнесе една кратка беседа. Водата преминаваше през моста между камъните и надолу се стичаше с водопади, които пеят в долината. Но водопадите не се вливат в първото езеро, а минават близо до него и отиват нататък към Говедарската долина.

26. ПЪРВОТО ЕЗЕРО „МАХАРЗИ" Първото езеро Учителят нарече „Махарзи", което значи „Голямата почивка". Долините, по които вървяхме, също и хребетите, по които се изкачвахме е типична ледникова долина, която има стъпаловидно устройство. Значи след всяко стъпало следва стръмен баир и след това се изравняваше. След това идва второто стъпало, третото стъпало докато се стигне до първото езеро. Като се излезне от клековете се откриват простори и върхове наоколо. От тук може да се зърне върхът или по-точно купола на „Харамията". Също се вижда един скалист връх в ляво, който в последствие стана наш любим връх „Молитвения връх". До първото езеро излизахме по тясна пътечка. Около езерото обширна поляна с гъсти вековни клекове. Клекът расте много бавно. Той може да бъде на 2000 години, а дебелината на стеблото може да достигне колкото дебелината на една човешка ръка. Понеже вегетационния период тука е кратък, растежа му е много бавен. Но клековото дърво е яко, смолисто, гори дори сурово като че ли е сухо. Клековете ни улесняваха много, защото ние веднага трябваше да направим огньове, да стоплим вода и да пием чай. От тук се откриват върхове пред нас, към които ние трябва да се отправим и с които се запознавахме постепенно и с които ние вътрешно забогатявахме. Това езеро е прекрасно, тишина, спокойствие, чистота. От езерото започва пътечка, която излиза на прага към второто езеро. Тази пътечка не беше устроена никак. Мъчна за ходене, още повече за конете, които бяха натоварени с тежък товар. В последствие ние, неколцина братя, след като се установихме на лагер при 2-рото езеро се впуснахме и направихме пътечката, изправихме пътя, за да могат хора и животни по лесно да се изкачват. Първото езеро свети с чистота и спокойствие и прави неотразимо впечатление. Прагът към второто езеро е стръмен и труден за излизане, но ние сме планинари, закалени, изпитани и за нас изкачването не беше много трудно. Още повече, че тежкият ни багаж беше натоварен на конете. Когато се установихме край второто езеро, опънахме нашите палатки и започнахме нашия живот в планината, налагаше се да слизаме за дърва при първото езеро, където клековете бяха по-големи и по-буйни. Там имаше сухи клекове и дърва. Ние избягвахме да сечем сурови клекове и предпочитахме сухи дърва, които хем по-лесно горят, хем не ощетяваме природата наоколо. Тъй че при първото езеро ние често слизахме всички заедно с Учителя. Тук имаше хубава поляна със сочна трева, на която играехме нашата Паневритмия. След това всеки вдигне по един клек или някой сух клон и полека, лека се изкачи до второто езеро и се натрупва една голяма камара от сухи дърва необходима както за кухнята, така и за нашите вечерни огньове. От първото езеро се вижда големият връх Кабул, който има форма на пирамида и със своят вид указва едно необикновено влияние на цялата местност. Той е като Хеопсовата пирамида, само че увеличен хиляда пъти. От първото езеро можеха да се видят и други върхове, които ние не познавахме, но в последствие ние ги опознахме и те станаха наши любими места, при които ние живеехме. Така ние се приобщихме към големия живот тук. Когато се изкачвахме по пътеката към второто езеро и като се обърнем и огледаме надолу се откриват долините на Говедарци и хребети обраснали с вековни гори. Накрая стигаме до самият праг, от който започва второто езеро.

25. ИЗЛИЗАНЕ ПРЕЗ СЕЛО ГОВЕДАРЦИ Още няколко години преминавахме през Сапарева баня. Селяните се полакомиха и започнаха да ни искат големи такси за превоза на багажа. Дори стана спречкване. Учителят нареди: „Платете им колкото искат и друг път няма да минаваме оттук". Така и стана. Открихме, че е много по-удобно за нас ако се мине през Самоков, село Говедарци и Гюлечица. Пътищата бяха коларски, но проходими. И почнахме да минаваме оттам с един частен мощен рейс, който докарваше по 80 човека заедно с багажа им до Говедарци, защото от там нататък пътя не беше добър. От Говедарци по-нататък нагоре ние уговорихме с овчари власи, които имат коне да изнесат товарите с денкове до второто езеро. Така се запознахме с влаха Янко, който имаше десет коня и свои помощници с здрави каракачански коне. Семейството му живееше в Дупница и отначало някои от нашите приятели преспиваха в дома му. Още през 1930-1931 г. той пое грижата за изнасянето на багажа. Така започнахме да излизаме след 1932 г. през Говедарци и постепенно се обзаведохме на второто езеро като на наше постоянно място. Долу, от самото начало ни порази красотата на природата, нейната девственост, тишина и чистота. Пътеката върви покрай рекичката, която слиза от Урдината долина и която е доста буйна река, кристално чиста, богата с пъстърва, а наоколо борови гори, които се издигат високо между скалите, донесени някога от ледниците. Така си пътувахме през тези чудни години със спокойствие и вътрешно разширение на духа. Тази красота ни хранеше. От време на време горите се отдръпваха и се откриваха чудни гледки на планините, върховете, долините, а планинското небе бе над нас. Правеше впечатление тази непокътнатост на природата. Нямаше дърво отсечено, горите бяха диви и недокоснати от човека. Сред тази девствена природа ние се чувствахме като в родно място и между нас и нея ставаше пълна обмяна. Имаше някои картини толкова чудни, толкова хубави, че ние се спирахме възхитени да се любуваме на тях така че ставаше една пълна обмяна между нас - нашата мисъл, нашия живот и животът, който тук присъствуваше. Безкрайни гори се разпростираха до върховете, долини дълбоки и недостъпни, далечни върхове със снегове останали от зимата. Като навлизахме в горите дойдохме до една хубава поляна сред самата гора и видяхме, че с някои наши поправки по пътя може до тук да идва нашата кола. Тези поправки ние ги направихме и следващата година колата можеше да дойде до поляната, което ни улесни извънредно много. Тази поляна се казваше Говедарника. Така ние съкращавахме пътя почти с една трета. Нагоре се редуваха поляни, гори, потоци, всичко туй беше един нов свят, който ние сега опознавахме. Така ние пропътувахме и стигнахме до една вада, по която идваше вода, от горите, бистра, чиста вода и пресичаше обширната поляна. Тук обикновено отсядахме на почивка. Наклаждахме огньове, заварявахме чайниците по наш обичай. Ние не употребявахме студена вода и винаги пиехме гореща вода или чай. Тук винаги правехме голяма почивка и изчаквахме всички ония, които бяха закъснели. От тази поляна ние поемахме нагоре по старата пътека, която беше едва видима на места, защото не бе разработена. Излизахме от високите гори и идвахме до зоната на клековете. Клековете са толкова гъсти, че тук може да мине само глиган или мечка. Но имаше пътечки между тях покрай които ние се изкачвахме и по които вървяха конете натоварени с нашия багаж. Трябва да ви кажа, че долината покрай, която вървяхме, цялата обстановка - върховете, скалите, водите, всичко това е илюстрация на ледниковия период. Това е тяхна работа. Долините са стръмни, със стръмни склонове, реките буйни, по върховете личи съвсем ясно ледниковото море. Тук най-ясно е илюстриран ледниковия период, който е завършил у нас преди двадесет хиляди години. Така постепенно излизаме над клековете. Пред нас се откриват безкрайни простори. Върхове със снегове и преспи още по тях. Далечини с чудни нюанси и една голямо небе над цялата природа. Така възхитени от красотите на природата ние вървяхме леко почти без усилие и достигахме до първото езеро.

24. БРАТСКИЯТ ЖИВОТ НА РИЛА ПРИ СЕДЕМТЕ ЕЗЕРА ПЪРВОТО ОТИВАНЕ НА 7-ТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Първото отиване на 7-те рилски езера стана през 1929 г. по препоръка на Симеон Симеонов. Преди това той с една малка група беше минал по тези места. Тогава той препоръча на Учителя да отидем при тези езера, като получи съгласието Му Симеон устрои една екскурзия до там. Явиха се 50-60 братя и сестри. От София до Дупница пътувахме с влак. А от Дупница до Сапарева баня с камион. Стоварихме багажа и наехме от местните селяни кончета и магарета, които изнесоха багажа до второто езеро над хижа „Скакавица". Учителят го нарече „Елбур", което означава „Бог е силният". Когато пристигнахме на езерото, то цялото беше обраснало с гъсти гори от клекове. Не можеше да се премине. Между клековете имаше полянки, където беше заветно, удобно да се опънат палатки. Така опънахме палатките по полянките между клековете, а палатката на Учителя се опъна до самото езеро до една голяма скала. Имаме снимки с Учителя, палатката и голямата скала. Настанихме се до езерото, което на всички направи много хубаво впечатление, защото природата бе богата, а наоколо чистота, свежест и самота. А ние търсехме самотните и чисти места. Първите няколко дни преминаха в уреждане на лагера. Всеки си подреди палатката, разчисти наоколо, подготви огнище и лагера бе установен. Както ни е обичая сутрин рано пред изгрев слънце ние излизахме на открито на високо място, от където може да се види изгрева. На първо време ние излизахме към десния връх, като се изкачиш от второто езеро в дясно над езерото. Там между скалите, на самия връх ние посрещахме слънцето и правехме нашата молитва. Учителят държеше кратка беседа, правехме нашите шест гимнастически упражнения и след това се връщахме на второто езеро. Зад този връх, на който се качвахме се намира третото рилско езеро на открита широка долина. То не е сенчесто, а слънчево и там прекарвахме цял ден край езерото на поляната. Ще накладем огън, ще заврат чайниците и целия ден ще премине в разговори, беседи и песни. Изобщо в общуване. Пътуването от София след това се осъществяваше с камиони, които докарваха багажа ни до Сапарева баня. От там багажа се пренасяше от селяните на 20 мулета, които минаваха по старите пътечки, по които са ходили хайдутите. Минавахме покрай хижа „Скакавица", която беше схлупена, дървена постройчица, неуредена и мръсна, не беше чисто и затова и ние там не се спирахме, а продължавахме пътя си нагоре. Пристигахме към 3-4 часа след обед и почвахме уреждането на лагера. Кончетата и мулетата връщахме като им определяхме ден кога да дойдат, за да свалят багажа долу. Такъв бе редът ни през първите години.

23. КОЛА БЕЗ ЛЪЖА Беше през 1942 г. когато живеехме сред ужасите на Втората световна война. Учителят извиква брат Боян Боев и му казва: „Може ли да организираш едно отиване до Мусала за една не много голяма група?" Брат Боян само това и чакаше. „Може, Учителю, как да не може". Учителят се усмихва: „Хубаво". Брат Боян тича при мене. „Учителят иска да отидем до Мусала". Сядаме да обмисляме. Продоволствени мъчнотии нямахме макар, че тогава бяха купонни и военни години. Продукти се раздават срещу купон. Най-трудно бе да се намери кола до Чам Курия. Коли имаше, но бензин нямаше, отпускаше се само със специални бележки и то в краен случай. Тръгнах да търся службата. Намерих я. Пред гишето - дълга опашка. Нареждам се аз и чакам. Слушам какво се говори. Коли отпускат само за болни. На гишето стои полицай невзрачен и тъп. Работи като автомат. Каквото са му поръчали, това прави. Приближавам се до гишето и мисля. Търся усилено доводи, но виждам за никоя друга причина не дават освен за болни. Търся да направя и аз един компромис в себе си. Насилвам положението си. Казвам си „Брат Боян не е добре с краката си. Ще считам, че искам колата за него". Нещо в мене не е съгласно с това, но аз вече се намерих пред гишето и автоматично казвам: „Кола за болен до Чам Курия". Получих бележка, но малката радост от нея в мен угасна. Тръгвам за Изгрева. Брат Боян седи в същото положение и ме очаква. Турям бележката на масата пред него, но не му казвам как съм я вземал. Боян веднага изтичва при Учителя и почуква на вратата. Вратата се открехва, подава се Учителят. Боян възторжено Му подава бележката и Му казва: „Учителю, взехме кола до Чам Курия!" А Учителят е строг, мълчалив, не го пуска в стаята си, а го държи отвън и изведнъж отсича: „Аз на кола взета с лъжа не се качвам." Боян остава като попарен, връща се в домът си, едва върви, огъня у него е угаснал. Идва при мене, сяда на масата и промълвява: „Учителя на кола взета с лъжа не иска да се качи". Сега вече нещо мен ме попари. Грабнах бележката и хукнах в града. Отивам в службата, качвам се при началника, чукам на вратата му, отварям и влизам. На бюрото стои млад човек с офицерска униформа със светло лице и симпатичен. Казвам му: „Г-н Дънов с някои свои ученици иска да отиде на Мусала. Трябва ни кола до Чам Курия." Младият човек ме погледна, пресегна се, взема листче от бюрото си и написа: „Да". Подписа се, подаде ми листчето и никакъв въпрос и нито дума. Слизам долу, нареждам се пак на опашката, изчаквам редът си, подавам бележката на полицая и взимам втора бележка, но вече без лъжа. Сега аз летя нагоре към Изгрева. Кой казва, че човек няма криле? Има. Зависи каква сила го движи. Брат Боян седи на същото място отчаян. Турям бележката пред него: „Ето бележка без лъжа". Сега той тича при Учителя: „Учителю, имаме бележка за бензин без лъжа." Учителят се усмихва и казва: „Хубаво! Можем ли да тръгнем в петък?" Това бе последната екскурзия с Учителя до Мусала. През всичкото време беше тъжен, мълчалив, затворен. Изморяваше се, подпираше се често. Аз му носех раницата. Вървеше трудно. Дишаше тежко, спираше и каже: „Една минута почивка". Облегне се на бастуна, ще затвори очи, ще поседне. След това гледаше великите скали. При мястото, при голямата скала дълго време гледа рекичката, бистрите пеещи талази. Въздухът - все като че ли не Му достигаше. А каква сила имаше във въздуха, какъв аромат имаше. Ние го усещахме, защото бяхме млади. А Учителят се прощаваше с любимите си места, но ние това още не предполагахме. Какъв хубав живот сме прекарвали с Него тук на тези места. Отседнахме при хижата. През нощта както ни е обичая към 1-2 часа тръгнахме за върха Мусала. А наблюдател тук е Манчо, наблюдателя. Той беше много любезен и привързан към Учителя и ни посрещаше много добре. Той ни канеше вътре, черпеше ни с чай и симпатизираше на Братството и на Учителя. След това слизахме при „Окото". Тук при малките полянки при езерото Учителят обичаше да отсяда. Направихме удобно ложе за Учителя, запалвахме огъня. Ние сме предвидливи. Дърва бяхме си изнесли и скрили още в предните екскурзии. Тук прекарахме целия ден. Беше топло, тихо, слънчево. Въздухът, а какъв въздух имаше? Водите, слънцето, доброто разположение на всички проясниха лицето на Учителя. Той се усмихна, изпяхме много от песните Му. Поведе се разговор. Винаги съм си мислил, че братския живот е свойствен на душата. Той е скрит в нея и щом се създадат условия той се явява. Върху подвижните повърхнини на езерото светлината ни показва своите чудни танци. Какви светлини, какви отблясъци, какъв ритъм. Три дни прекарахме тук. Три пъти посрещнахме изгрева на връх Мусала. Така е, когато човек живее в рая. Раят не е безвъзвратно загубен както си мислят хората. Човек пак може да го намери, да живее в него и Господ да го учи. Защото в същината си и всъщност раят е училище за човешката душа. Учителят винаги влагаше идея при изкачването на връх Мусала. Не ме напускаше чувството, че Учителят се прощаваше с връх Мусала. Беше изтощен и повече си почиваше. Прекарахме на хижата три дни, като всяка сутрин бивахме на връх Мусала за изгрева на слънцето. Забележка: До 30 август Учителят държа беседи на Изгрева, а през септември те започват от 20 септември 1942 г. и са отпечатани в томчето „Опорни точки в живота" от стр. 68 до 283 и от 283 до 322.

22. БУДНО СЪЗНАНИЕ Будното съзнание се отъждествява с пробуденото човешко съзнание, което е направило връзка с Първопричината и Космическия център на живота. Човекът с пробудено съзнание е свързан с всички човеци на земята, които са с пробудено съзнание. Човекът с пробудено съзнание може винаги да направи връзка с всяко човешко същество по всяко време и на всяко място. Ето защо будното съзнание е онова съзнание, което прониква и обхваща всичко. А това е Свръхсъзнанието, за което Учителят говори в беседите си. На екскурзия сме на Рила с Учителя. Вечерта сме наклали голям огън сред клековете, налягали сме около него и предремваме. Въздухът е чист, ароматен, потокът пее наблизо, а звездното небе е над нас. На където искаш можеш да полетиш и да направиш посещение към необятната шир над тебе и около тебе. Прилегнали сме край огъня и се мъчим да заспим. Но дрямката трудно идва в такива вечери. Всеки е под впечатление на прекарания ден. Как ще заспиш при това. А ето до мен една сестра е полегнала, тревожи се за лични грижи, които носи от София и не може да заспи. Не може да заспи понеже грижите са големи и неразрешими. На два метра до нас Учителят също е полегнал на дясната си страна, завил се е с перелината и спи покрай огъня. Уж спи, а по едно време отваря очи, леко си повдига главата, обръща се към сестрата и в тъмнината казва: „Няма какво да се безпокоиш. Ще се уреди." След това отново поляга и заспива. Ето какво значи будно съзнание. Той долови тревогите на сестрата. А само тя ли беше тук? За всеки Той намираше време да каже по една дума, стига ученикът също да прояви себе си като будно съзнание, за да може да направи връзка с Учителя. Ако сестрата не бе с будно съзнание нямаше да разбере, че това се отнася за нея. След няколко дни на езерата се качи един наш близък и той донесе писмо, а в него имаше вест, която завършваше с думите: „Всичко се уреди!" Тази сестра бе Мария Тодорова.

21. ПРОЩАВАНЕ НА УЧИТЕЛЯ С ЧЕРНИ ВРЪХ На 12 септември 1943 г. Учителят пак казва на Боян Боев: „Може ли да отидем на Витоша, на върхът горе?" Той не го наричаше Черни връх. Боян Боев разбира се криле му изникват, идва при мен и съобщава: „Учителя каза да излезем до горе, до върха на Витоша". Учителят посочи лично кои приятели да поканим. Бяха към десет човека. Не му се искаше големи и шумни групи. Аз отидох при моят шофьор, който имаше силна, мощна кола и нямаше за нея баир. Тя събираше десет човека. Пазарих го, а той беше много точен човек. Взема ни той с колата, изкара ни по онуй време, когато пътят не беше готов както сега, изкара ни почти до паметника на скиора. От там ние по пътеката възлязохме пешком до върха, до самата наблюдателница. А там пазач бе Гошо. Но планината е самотна, няма хора, защото бяха усилни времена. Гошо и майка му баба Мария ни приеха много радушно, като родни синове. На Учителя веднага отстъпиха стаята си. Те отидоха другаде да спят. Нас ни наредиха, дадоха на всички най-добри условия да прекараме горе на върха. Ние се разположихме много хубаво. Сутрин, преди изгрев слънце ние излизахме от наблюдателницата, слизаме от Черни връх и отиваме към Резньовете. Между Черни връх и Големия резен има една котловинка, един циркус, полуциркус обърнат на изток и на юг. Тук имаше поляни. Разполагахме се, правехме молитва, посрещаме слънцето и след това ще поседнем. Много хубави дни имахме тогава. Топли, тихи дни и Учителят беше много разположен. Обикновено на това място, на тази котловинка Учителят сутрин държеше кратки беседи. След като посрещахме слънцето, правехме нашите шест упражнения и прекарвахме до обед, след което се връщахме в наблюдателницата. Обикновено Учителят държеше кратка беседа, която стенографите записваха. Ето какво каза един път за туй място. „Най-хубавото място на Витоша е това." Ето защо сутрин само там отивахме, между Големия резен и Черни връх. Учителят беше отслабнал и ние повече гледахме да Му създадем условия да си почива, затуй не Го безпокояхме с онези въпроси, които по-рано Му задавахме ежедневно. Така прекарахме 3-4 дни. След туй Учителят каза: „Е, хайде да слезнем и на долната хижа „Алеко". И действително слезнахме. Хижата „Алеко" бе празна. Беше хижичка, а не като сегашната. Ние се разположихме в нея. Тук имаше само един пазач, но като ни видя кои сме, мерна се веднъж и изчезна, вероятно слезна при семейството си долу в селата. Знаеше, че ще му пазим хижата. Беше сигурен в нас. Ние заехме хижата, настанихме се в една стая и турихме ред. А няма нито дърва, нито въглища, а времето е студено. Намерих една хубава брадва, а в гората дървета колкото щеш. Дърветата бяха сечени на един метър и 50 см над земята, така че стърчи само стъблото. А то като се напоило със смола, изсъхнало, че станало като борина. Аз започнах да сека тези дървета. Бяха сухи, напоени със смола. Сухи дънери. От тях набрах толкова много дърва, че като ги занесох в хижата, че като запалих печката, че като лумна един хубав огън, че като замириса на смола и така се разположихме царски. Създаде се едно разположение и хубаво настроение. Вечеряхме, че после пеем песни. Не съм чувал другаде, макар и на много места да сме пяли групово такова пеене. Но каквато хармония имаше там горе, не съм срещал никъде. Просто идваше една хармония от високо и се вливаше в нас. Така прекарахме там няколко дни. Учителят пак каза: „То хубаво е да поостанем още малко." Не Му се напускаше планината. А пък сестрите, които се грижеха съдържанието на раниците и готвеха казаха: „Учителю, свършихме продуктите, хляб нямаме. Да отиде един от братята та да донесе хляб от София." И поглеждат към мене. Защото знаят кой ходи за хляб при такива случаи. Учителят ги спря: „Няма да ходи никой. Той хлябът сам ще си дойде." Сестрите поглеждат нагоре към небето, усмихват се и казват: „Небето е прекрасно, само за манна небесна." Учителят също се усмихва. Подир половин час нашият приятел Гошо идва от върха и носи два големи хляба. А върхът и наблюдателницата са над нас. Та наистина Гошо слиза от небето с два големи хляба. Опекла ги баба Мария, майка му, и ги праща на Учителя. Застава пред Учителя, изважда две големи тави, а в тях два големи хляба и дебели една педя. „Майка ми ги пече за Учителя". Ние се споглеждаме и се усмихваме. Онези, които поглеждаха към Небето, за небесната манна рекоха: „Е, Черни връх е над главите ни и ние на там поглеждахме". Всички се смеем до насита. Така ставаха чудесата чрез хората и чрез Бога. По съвсем естествен начин. А да знаете как се яде топъл, пресен хляб на върха на Витоша. Топи се в устата. На следващия ден дойдоха и други братя и сестри от София. Те бяха научили къде е Учителя и групата ни се увеличи. Но те идват, носят и продукти, тъй че нямаше никаква оскъдица. Прекарахме много хубаво. На тази хижа прекарахме 5-6 дни. Като дойдоха и другите приятели от София и групата се увеличи Учителят спомена: „На тази екскурзия Аз нарочно поканих няколко човека, за да им поблагодаря. На времето заради мен те положиха живота си и затова реших да ги поканя на тази екскурзия като подарък от мен. Но взеха, че дойдоха след това и други, които не само, че не са се жертвували за мене като другите, но дори са работили винаги срещу мене, дори и сега." Това, което каза Учителят ние си го записахме. Но другите като че ли не го чуха. След време, след заминаването на Учителя, ние проверихме, че и тези думи на Учителя се сбъднаха. Много от тези хора, които дойдоха горе на хижа „Алеко" впослествие се опълчиха срещу Братството. Пророчеството от Учителя, което се осъществи в определеното му време. А времето горе бе хубаво и така Учителят си взе сбогом с всички любими места, където ходехме заедно през време на Школата. На тази екскурзия бяха: Боян Боев, Борис Николов, Илия Узунов, Неделчо Попов, Ангел Вълков и други.

20. ЕКСКУРЗИЯ ДО 7-ТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1942 г. Беше юни 1942 г. Учителят пожела да се качим на 7-те езера. Като отидохме там използвахме влака от София до гр. Дупница, а от там взехме рейс до Сапарева баня. От там до горе пешком през хижа Скакавица и до 2-рото езеро. Учителят трудно ходеше и често даваше почивки, но излязохме сравнително добре. Виждаше се, че Учителят с усилие се движи. Като дойдохме на езерата, бяхме 7 човека. Кои бяха тези 7 човека? Боян Боев, Савка Керемидчиева, Борис Николов, Мария Тодорова, Илия Узунов, Стоянка Илиева, Пенка Кънева. Учителят посочи кои да дойдат на тази екскурзия. Не искаше голяма група. Ние се разположихме на поляната между клековете. Направихме огнище, опънахме за Учителя една малка палатка, която носехме, а за нас опънахме едно платно, само да ни пази завет. Отпред гори един хубав огън. А братската кухня, която беше покрита с плочи, бе удобна, но понеже в нея бе лежал добитък не искахме да я чистим от лайната им, затова ние направихме заслон на чисто място по-настрани. Първият ден бе хубав. На втория ден се заоблачи, паднаха мъгли и след туй дойде една буря. И с бурята дъжд и дъждът премина в градушка и зърната се сипеха отначало като лешник, а после станаха големи като орехи. Голям град и така засипа градът, че за малко време натрупа 15 см лед. Ние бяхме се скрили под платната и уплашено се бяхме сгушили, а Учителя беше в палатката си. Огънят бе затрупан от големия лед. Градушката все се усилва. Аз тогава надникнах какво прави Учителят в палатката. Той си беше седнал. Аз бях направил легло от клекове и сено. Гледам го, че седи, а градушката все повече се усилва и тропа по платното. Неговата палатка бе от брезент - яка палатка. А градушката пада отгоре с такава сила, че аз се уплаших да не би градушката да разкъса нашето платно над главите ни, което беше от американ и можеше да ни изпотрепе. Толкова едри късове лед падаха, че се стреснахме. Все се усилва града и все растат ледените парчета. Аз, когато надникнах да видя в палатката на Учителя, градушката беше в най-голямата си сила. А тя още се усилва. Учителят ме погледна, после махна с ръцете си настрана и духна. Градушката спря като отсечена с нож. Спря изведнъж. Спомнях си, как селяните разказват, че градушката пада върху полето и бие всичко наред и бие до бразда. Ето тук сега видях, как градушката бие до бразда. Учителят я отсече с нож и тя спря. Спря изведнъж. Но ние не можехме вече да останем под платното и излезнахме навън, а там лед 15 см покрил всичко. Стана студено. Щем не щем се върнахме в братската кухня, която бе иззидана с камъни, покрита с плочи и, в която имаше голямо огнище. Щем не щем изчистихме боклука, където са лежали животните, изнесохме тора от добитъка и с клекови клони направихме нещо като общ нар около огнището, а на Учителя направихме подобно на щъркелово гнездо от клони. Опънахме платнището, което имахме към отвора на кухнята и стана като затворена стая. Накладохме огъня и турнахме чайника. Стана топло като в къща. Разбира се след туй носим дърва. Клекове имаше, с брадвичката сечем и поддържаме огъня. Имахме храна и бяхме обзаведени прилично. Учителят се усмихна: „Не ви се чистеше, но ви накараха." Оглеждаме се. Ние сме в кухнята на топло и се усмихваме. На другия ден времето бе кристално ясно. Всяка сутрин отивахме на Молитвения връх с Учителя. По някой път тази беседа се състоеше само от няколко изречения. Сега ще ви кажа една такава беседа, която се състоеше от две изречения и която Учителят държа на Молитвения връх една сутрин. „Когато доброто те покани да направиш нещо за него, кажи - да. Когато злото те покани да направиш нещо за него, кажи - не". Това беше беседата. Върнахме се от Молитвения връх и Учителят погледна небето. Погледна хубавото време и каза: „То като че ли е добре да поостанем още някой ден." А сестрите се обаждат: „Учителю, свърши се хлябът!" А ние сме към десетина човека. Аз казах: „Учителю, отивам за продукти в София и ще се върна още утре сутринта". Отговори ми:" Хубаво!" Метнах празната раница на гърбът си и се готвя да тръгвам. Прощавам се и ето аз съм си направил вече плана, че ще мина през Говедарци и Самоков и оттам с рейса до София. А после ще се върна с влак през Дупница и Сапарева баня. Тръгвам вече, а една от сестрите се разкапризничила. Нещо не беше доволна. Обръща се към Учителя: „Учителю, и аз ще отида с брат Борис." Аз отсичам: „Не!" Сещам се от беседата и трябва да изрека думата „Не!". Учителят ме погледна, усмихна се, кимна с глава и аз заминах. Не я взех сестрата. После капризът мина и тя забрави. Слизам през Говедарци до Самоков пеша. От Самоков има рейсове редовни. В София бях вече вечерта. Там напълних раницата с всички продукти. Имахме си продукти, макар че тогаз бе война и всичко бе оскъдно. Сложих хляб, кашкавал, сирене, напълних раницата, а тя голяма. На другият ден сядам във влака и пристигам в Дупница. От там с кола до Сапарева баня. От там нагоре пеша. Раницата е тежка и препълнена, но тогава аз бях як. Бързо вървях, защото знаех, че горе имат нужда от храна. Стигнах до хижа Скакавица. Аз съм се изморил, не съм се хранил, изпотен съм вир вода и виждам един селянин с два. коня отива на горе. „Абе, момче, я дай раницата да я турим на коня!" Рекох: „Аа, вземи я." Та той ми изнесе раницата до петото езеро. От там поех с раницата на гръб и пристигнах в 3 часа след обед на езерата. Ама голям зор видях, защото бе голям Пътя и тежка раницата. Всички се зарадваха. Прекарахме още 4-5 дни. Продуктите стигнаха до толкова и слезнахме през Сапарева баня. Туй беше прощалното излизане с Учителя на 7-те езера. Бяха научили на Изгрева, че Учителят се е качил на езерата с една група приятели. Тогава две сестри - Маргарита Мечева и Николина Балтова дойдоха сами. В момента когато дойдоха горе те веднага направиха скандала. Как може Учителят да отиде на екскурзия без тях? Та скандала те си го носеха от града. Балтова донесе един прът и на него се вееше едно бяло знаме, което трябваше да означава, че знамето и Балтова носят мир. Но те донесоха пръта със знамето и вместо мир направиха веднага разправия. Но после попаднаха в добра обстановка и атмосферата се успокои. Това беше последната екскурзия на Учителя на седемте езера през юни 1942 г., а последният лагер беше през 1939 г. когато Учителят каза: „Тези, които са дошли 1939 г. на езерата са дошли с последния влак." Да, ние бяхме дошли с последния влак. От лагера на второто езеро често през годините с Учителя правехме екскурзии към петото езеро, към връх Дамга и накрая преминавахме по целия склон и отивахме до Зеления рид. От дясно се открояваха Урдините езера. Когато за първи път се качихме на Зеления рид, който седи срещу Рупите и Мальовица видяхме камъни набити като човешки бой, които отдалеч приличаха на човешки силуети застанали пред мълчаливата аудитория на природата. Учителят ги нарече „Салоните". А върха между скалите Учителят нарече „Връх на размишлението". Обикновено при тези екскурзии попадахме на печурки. Учителят ядеше само тях. Отначало ги печахме до зачервяване. Но после Учителят ни научи как да ги ядем. Сложим сол върху тях и ги поставяхме на жаравата и не чакахме много да се пекат. Същото правехме, когато ги пържехме в тиганите с масло. Така бяха по-вкусни. Казах, че Учителят не искаше много хора и много шум при тези последни екскурзии. Учителят беше много отслабнал, нямаше апетит и много малко се хранеше. За храната Му се грижеше сестра Мария Тодорова. С нас бяха и други сестри, но с готварското изкуство на Мария никой не можеше да се сравнява. Дните бяха слънчеви и тихи. Изкачвахме се на Молитвения връх. Там една сутрин Учителят държа следната беседа и каза: „Когато те покани Доброто да свършиш една работа за Него, кажи „да". Когато те покани Злото да свършиш една работа за Него, кажи „не". Една година с Учителя дойдохме на Зеления рид с около двадесет човека. Беше слънчево време. Виждаха се чудни места и човешки фигури на скалите. Учителят ги огледа и каза: „Виждате ли какви Салони? Ето виждате ли какъв салон ни е приготвила природата тук?" И ни посочва с ръка полянката, върху която сме отседнали. Ние се оглеждаме и отговаряме: „Виждаме, Учителю!" „Това всичко наоколо ви го подарявам!" И оттогава, при хубаво време идвахме на Салоните по двеста души и играехме Паневритмия при полянката на Салоните. А езерото, което се вижда от „Върха на Размишлението" Учителят нарече „Езеро на Съзерцанието". Това са имена дадени от Учителя. Когато тръгвахме на дълги екскурзии минавахме през всички езера. Стигахме до последното „Окото", което Учителят нарече „Главата" и оттам отивахме до Дамга, правехме кратка почивка, след това стигахме до Салоните, правехме втора почивка и от там се връщахме надолу през „Езерото на Чистотата" и накрая стигахме на лагера късно след обед. '

19. ЗАКАНАТА Обикновено Учителят нареждаше в кой ден ще има екскурзия до Витоша. Онези, които са свободни идваха. Учителят постави няколко правила. На екскурзия се пие само гореща вода. Затова където стигнем се палеха огньове и завираха чайниците. Второ правило: След преход онзи, който е изпотен, трябва веднага да съблече мократа риза и да облече суха риза. Това се спазваше много строго. Трето: Почиваше се винаги на слънчеви места огрени от слънце. Сядахме и обръщахме гърбовете си, да бъдат огрявани от слънчевите лъчи. Екскурзиите ги правехме през всички времена на годината. Когато излезнахме на Бивака, тази местност се наричаше от народа „Железните врата". На времето там е имало крепост и имало желязна порта на крепостта. В долната част на поляната след като открихме извор, аз направих чешма, турихме един хубав чучур, но някакви злосторници го откраднаха и го унищожиха. Тогава сложихме яка желязна тръба, която никого няма да съблазнява и нищо не можеше да я счупи. Тази тръба стои до сега вече 50 години. До нея засадихме бели брези. Това е чешмичката на белите брези, която сега си тече спокойно и е приветлива и радва приятелите. Всеки си налива вода и си носи в раницата за София от нея. Приятелите си налеят вода от чешмата, която бе съградена от тежки камъни, за да не могат да я развалят. Учителят считаше тази вода за най-хубавата вода на Витоша. Тук на поляната имаше една скала обраснала с мъх, на която Учителят обичаше да се облегне, седнал до нея. Това се вижда днес на направени снимки от онова време. А по средата беше огнището. На поляната се правеха гимнастически упражнения и играехме Паневритмия. На времето Мария Тодорова донесе три малки борчета, които засади и днес те са над 20 метра високи. На Бивака през време на войната 1942-44 г. и по време на бомбардировките Георги Радев и Димитрий Стоянов си направиха землянка и там живееха далеч от града и далеч от света. Но нали трябва да се яде? Започнали да гладуват. Един ден пристига един кон натоварен с хляб на Бивака, изпратен от Учителя от София на гладните отшелници. Тук ние младежите много пъти сме лагерували по няколко дни. Веднъж на Бивака след групата се качва едно куче, което бе примамено още от Симеоново от хляба, който му давахме. То беше клекнало на двата си задни крака, изплезило език и наблюдаваше групата ни. Минава по това време горския, вижда цялата група, знае много добре кои се събират тук, не му станало приятно, защото е смятал, че само той е господар на планината, но не казал нищо. Но като видя кучето започна да го псува и веднага вдигна пушката и искаше да го убие. Мария като видя това излезе пред кучето, закри го с тялото си и започна една караница с него. Онзи се сбърква, вижда как ние се приближаваме към него, прибира си пушката и си тръгва. Кучето бе спасено, а той не можа да излее недоволството и злобата си към нас върху кучето и заканата му остана да витае във въздуха. На поляната прехвърляше северния вятър, който е студен и неприятен. Тогава ние решихме да направим една ограда от камъни, която да ни запази от вятъра. С общи усилия домъкнахме камъни, направихме суха зидария висока около един метър и тази ограда ни пазеше много добре - вече северния вятър не ни засягаше. От вътрешният край на оградата направихме огнище и винаги горяха огньовете и завираха чайниците. Дърва наоколо имаше в изобилие. От заминаването на Учителя изминаха повече от тридесет години. Един ден научихме, че властите наредили на едно трудово поделение и войниците разрушили стената, зидарията от камъни, за да не се събират дъновистите на тази поляна. Сега вижте колко е интересно съвпадението при българите. На времето онзи горски се бе озлобил към нас и за да излее злобата си искаше да убие кучето. Ние не му позволихме, но тая закана остана да виси във въздуха. Значи над 40 години тя витае във въздуха и ето намери се човек, който я хвана и реши да я реализира. Хубаво е, че това стана, за да се видят българите кой за какво беше по времето на Учителя. Всички се определиха волю или неволю.

18 СИЛАТА НА ОБЩАТА МИСЪЛ Тази зима имаше големи снегове почти до пояс. Току-що наваляли чисти, пръхкави, ветровете ги носеха в планината по всички посоки и натрупваха преспи. Ние предприехме обща екскурзия с Учителя до Витоша. Стигнахме до бивака „Ел Шадай", но вятърът не само не утихваше, но се усилваше и беше студен вятър, небето облачно, слънцето не се виждаше. Нагазили в снега по указание на Учителя ние се наредихме в две-три редици на обща молитва, изпяхме няколко песни, съсредоточихме се, помолихме се и пожелахме времето да се оправи. Не мина много време, облаците се разкъсаха и вятърът стихна. Слънцето огря и стопли планината. Прекарахме горе целият ден в снеговете. Ще каже някой, че е случайно. Може и да не е случайно. Ние бяхме в Школата на Учителя, слушахме Словото Му, учехме и правехме опити. Ето това бе една опитност за силата на общата мисъл. Ние, които бяхме горе в планината, след тази наша опитност прекарахме целия ден сред снеговете огрявани от слънцето при тихо време. Мнозина от нас се разсъблякоха и се топлеха и препичаха на слънцето. Е, може ли да има нещо случайно за тези, които присъстваха този ден на тази екскурзия с Учителя на Витоша? Ето, това е силата на общата мисъл.

17. ЕКСКУРЗИЯ ДО ЧЕРНИ ВРЪХ Първото излизане на Учителя до Черни връх е с една група приятели още през 1919 г. Има снимка, на която се вижда Учителят по Неговите млади години, а до Него са няколко приятели. Тази снимка има специална история. По-късно Учителят изведе Братството до Черни връх. Тогава нямаше никаква хижа, никаква наблюдателница нито на Алеко, нито на Черни връх, това бе в ранните години. После се построиха хижите. Така минаваха годините. Животът ни в планината винаги продължаваше, той не е прекъсвал никога. Нито през войната, нито през мирно време. Не ни спираше времето. Понякога валеше дъжд. Определено ли е за екскурзия, ние отивахме. Мокри ни, но ние вървим. Полека лека подобрихме екипа си - дрехи, пелерини срещу дъжд, удобни обувки. Ние дадохме тон на пътуванията в планината. Гражданите по-лека-лека се увлякоха покрай нас. Така че ние турихме начало на богатия туристически живот, на който днес сме свидетели. През 1932-1933 г. през лятото имаше някакви пречки за ходене на Рила. Не мога да кажа какво беше, събития ли имаше, но имаше нещо. Тогава Учителят предпочете да отидем на Витоша, в местността „Яворови пресои". Това е към Бистришката част. Там има чудесни поляни, има големи витошки гори, запазени вековни гори. И там, на тези поляни се разположиха приятелите и прекарвахме летата на 1932 и 1933 г. Опънаха палатките, направиха лагер и прекарваха чудни вечери покрай огньовете. Учителят държа ред беседи там. По идея на Учителя там се направи една чешма. Още сега седи тази чешмичка направена на „Яворови пресои". Вие пили ли сте от тази вода? Знаете ли къде е този лагер? Минете, разгледайте и пийте от хубавата вода. След туй оттам Учителят ни извеждаше към „Големия резен", на една голяма поляна под Резена и на тази поляна сме правили ред упражнения, почивали сме и сме слушали беседи на Учителя. Излизането на Черни връх се правеше един път в годината. През 1941 г. Учителят пожела да отидем на Черни връх и понеже наблюдателя беше разположен към Братството, минаваше за наш приятел. Но беше скришен, не смееше явно да го изявява пред другите, защото тогава гонеха Учителя и това можеше да му навреди на службата. Но приемаше много добре Учителя. Той, Гошо живееше в наблюдателницата заедно с майка си - баба Мария. Тя беше много възрастна, към 70-80-годишна бабичка. Баба Мария ни приемаше също много добре. Тя отстъпваше винаги стаята, в която спяха с Гошо на Учителя. Така Учителят винаги имаше стая за себе си, когато дойде тук. Колкото дни дойде и остане, стаята бе на Негово разположение. От тука сутрин винаги излизахме да посрещаме слънцето към „Големия резен". Между Черни връх и „Големия резен" има една голяма поляна, опъната и обърната на юг и на изток-югоизток. На тази поляна отивахме и правехме нашите молитви, размишления и играехме нашите гимнастики. След туй прекарвахме там целият ден. За тази поляна Учителят каза следните думи: „На Витоша няма по-хубаво място от това." Наистина влиянията там са много хубави. Тук обикновено отсядахме, прекарвахме деня, понеже бяха хубави дни и Учителят държеше понякога беседи. Сега ще ви прочета една малка беседа, която Учителят държа именно тук, на тази поляна. Стенографирана е от Савка Керемидчиева, а аз съм я дешифрирал и я давам. Беседата е озаглавена: ДВЕТЕ БОЖЕСТВЕНИ ПОСЕЩЕНИЯ Добрата молитва, В начало бе Словото, Молитва за Царството, Размишление, Отче наш. (Това бе сутрешния наряд). Сега следва беседата: „Ще ви прочета Ев. Лука, гл. 1". (Учителят я прочете, след туй изпяхме Духът Божий.) „Аз ще ви говоря сега малко. Между всички събития в живота има една дълбока вътрешна връзка. Това, което прочетох в тази глава е едно далечно събитие, което е станало преди 2 хиляди години. Тези, които не разбират Писанията казват: „Блажени са онези, които Господ е посетил тогаз". Но това е иносказателно. Елисавета и Захарий са във всеки човек, в главата. Всеки човек си има една Елисавета и един Захарий. Всеки човек представлява и Елисавета и Захарий. Човешката душа е безплодна, когато не е изпълнена с Божията Любов. Та душата „забременяваше", значи да се изпълни човешката душа с Божията Любов и Духът Божий да влезе в човека, та човешкия живот да бъде осмислен. Докато Божията Любов и Божият Дух не изпълнят човека - той е странник. Той е като един чужденец на земята. Той прилича на гладния, който не е ял и очаква сега един хубав обяд. Ще благодарим за хубавия ден, за изгрева на слънцето, за Божествения Дух, който влиза и се вселява в хората. Бог е намислил да спаси цялото човечество, да тури мир и ред в човечеството. Да тури и светлина в умовете та да престане човешкият егоизъм. Та всички хора да заживеят в Любовта, а не както до сега са живели във войни. Човек докато е бездетен не може да върши Божията Воля. Любовта дава условия на външния живот, а пък Духът, който ще се всели в душата, той е онова възвишеното, за което човек постоянно предусеща. То е онова, което Бог ще ни даде. Та се радвайте, когато ви посети Господ. Та нали има две посещения? Първото посещение било на Захария. Като му се явил ангел, той се усъмнил. После като се явил на Мария, тя повярвала и казала: „Да бъде както Господ е казал". Казвам: във вас тези два процеса вървят. Има във вас един процес, който постоянно има съмнение както при Захария. А пък като дойде този процес на Мария, тогава всичко става. Когато слезе Любовта, която ще спаси света и когато слезне Божествения Дух, те оправят всичко и тогаз Божието Благословение почива върху нас. Тогава всичко, което мислиш, чувствуваш и вършиш се благославя. Та сега всичко, което правим - ядене, пиене, лягане или ставане - всичко правете за Славата Божия. Ония, които, са в София очакват от вас. Захарий като го посети ангела, това беше посещение на Любовта и той се усъмни в тази Любов, гледайте да не се случи и с вас така, понеже някой може да каже: „Аз съм грешник, стар човек съм". От сега нататък ще раждам синове! Че къде ще бъде това? Не трябва да се съмняваш. Първия път ще ви посети ангелът. И втория път ще дойде ангелът и ще се всели Духът. Първото посещение е на Любовта, а второто посещение е на Духа, който се вселява." Сега ще направиме упражнението". Направихме гимнастическите упражнения. В разговора с Учителя Той изказва и тези мисли: „Това, което става с Елисавета и с Мария става и с всяка човешка душа. Докато не дойде Любовта и докато не дойде Духът да се всели, не може да има постижения. Трябва да станат тези посещения, за да се преобрази света. Посещението на Духа, това е реализиране на онова, което Любовта носи. Нали по-рано идва Любовта, а после идва Духът." Беседата е държана на Витоша, Големият резен на 26.IХ.1941 г., при изгрев слънце. Времето е тихо, ясно, слънчево. Небето е синьо. Изгревът е чудесен. Слънцето изгря в 6 ч. и 18 мин. Това е стенограма на Савка, която винаги обозначаваше времето, обстановката при всяка една беседа на Учителя. Тази година прекарахме три дни на Черни връх, а след това се върнахме в София.

16. ЕКСКУРЗИИ ДО ВИТОША И ОТКРИВАНЕ НА БИВАКА „ЕЛ ШАДАЙ" Екскурзиите до Витоша Учителят започва да ги прави с приятелите още през 1919 г. Най-напред се отиваше до поляната срещу Драгалевския манастир, ниско преди да започнат височините. Минава се през село Драгалевци пеша. След туй излизаме до Драгалевския манастир, до отсрещната страна до реката. Там имаше поляни. На тези поляни се разполагахме, накладем огньовете, възварим чайниците и прекарваме целия ден. Това траеше две години. След туй Учителят предприе едно изчакване от там по стръмният праг, който води до поляните над манастира. Не към манастира, а към отсрещните поляни. Тези поляни където сега е „Бай Кръстю". Хубави поляни, обширни с извори в тях, което беше много благоприятно за нас. А наоколо дърва. В гората имаше клекове и сухи дърва. Така имахме дърва за огън и вода за чайниците, което бе най-важното. Тези поляни са слънчеви, открити, има тераси, равно е. От там се вижда Балкана, вижда се Рила, оттам се вижда пространството на Софийското поле. Изобщо хубаво място, добре проветрявано, добре осветявано, добре огрявано, хубав въздух и хубаво осветено. Там прекарахме две години на тези поляни, като се има предвид, че излизахме всяка седмица на Витоша. Учителят беше завел ред. Един път в неделята се отива в планината. Обикновено ние тръгвахме от София пешком, тогава нямаше превоз, минавахме през село Драгалевци, по водениците нагоре, по реката до нашия втори Бивак. Този стръмен баир от първия бивак до горе, до поляните го нарекоха приятелите „Бери душа". Много стръмен и уморителен път. Обаче въпреки туй ние излизахме по него. Виждаме как педагогично Учителят постъпи. Първо ни заведе до ниското, до равното, а не ни тури на стръмнините. А като свикнахме, тогава започна да ни извежда по баира „Вади душа" до горните поляни. Така там прекарахме две години като излизахме лятото и зимно време. На поляните се разполагахме. Тук имаше няколко извора, на които ние направихме каптажи, от водите им завирахме чай. Туризмът тогава не беше популярен. Ние сме първите пионери в тази област. Хората ни се смееха. Селяните ни се подиграваха, също и гражданите. Гледаха на нас като на хора, които не са много наред и на себе си. Ходехме в онзи ден, който Учителят определяше. Които са на работа не идваха, а онези, които са свободни. На този лагер сме прекарвали много хубави дни. Хубавият братски живот там се разгърна във всичката си пълнота. На тези поляни излезнахме една зима. Снегът беше дълбок до колене. Бе паднал нов сняг. И мъгла, бяла зимна мъгла, че като си проточиш ръката не можеш да видиш върха на пръстите си. Все пак излезнахме на поляните, накладохме огън, възварихме чайниците си. По едно време Учителят взе трима млади, силни хора. И аз бях между тях. И тръгна през снеговете. Той върви напред, разбива пъртината, а ние след Него. Мина по хоризонтала, нито се качваше, нито слизаше. Отиде на юг и на изток в мъглата. Вървим, вървим, но нито слизаме, нито се качваме. Държим един хоризонтал. Дойдохме до една долинка, преминахме я. Имаше поток, чуваше се вода. Навлязохме в една млада гора, виждаме, че през гората върви път. Дървета там нямаше. Вървим по пътя някъде към пет минути. Изведнъж мъглата, като отсечена с нож остана зад нас. А пред нас слънце и една хубава поляна, наведена малко на юг. А на източния край на поляната оригинални, хубави скали. Всички останахме като изненадани от тази хубава картина. А мъглата е зад нас. Половината сме в мъглата, половината сме на слънце. Учителят се загледа много дълго в поляната. Подпря бастуна в земята и след това каза тези думи: „Ето едно хубаво място!" После ние се върнахме в лагера по нашите стъпки. Но вече оттогава, когато дойде пролетта ние започнахме да ходим на тази поляна, която открихме с Учителя в онази гъста мъгла. Тази поляна в последствие Учителят нарече „Ел Шадай". Като дойдохме на „Ел Шадай" по удобно бе за излизане през село Симеоново отколкото през село Драгалевци. И започнахме да излизаме през село Симеоново. Имаше малки пътечки през гората, не бяха удобни и едва се виждаха. Добитъкът ги прекарваше. Но ние бяхме благодарни на тях и излизахме доста добре и удобно. Направихме бивак и от тогава „Ел Шадай" стана наше любимо място. Там излизахме с Учителя почти всяка седмица - може и делничен ден, може неделен ден, така както прецени Учителят. Това е една голяма поляна. В долния край открихме извор, направихме чешма и тази чешма и до сега служи на всички. Имаше една скала, на която Учителя си облягаше гърба. Учителят отиваше на Бивака с голямо разположение. Там си почиваше. Та Той държеше пет беседи в седмицата. Като си от-почине, съберем се около Него, пеем песни и така прекарвахме в общ братски живот. Обедът беше общ. Наредим се на поляната в един общ кръг. Учителят до камъка се облегне и трапезата се слага. Като студенти бяхме бедни хора. Ядяхме обикновено сух хляб и праз. Приятелите като ни погледнат всеки започва да носи: де сирене, де масло, който каквото носи и така нашата трапеза ставаше по-богата отколкото на другите. След туй Учителят на тази поляна даде редица упражнения. Брат Пеню Ганев като фотограф е заснел много от тези упражнения. А понякога отпочивахме след обед и приспивахме вечерта там. Това не бяха големи групи, но приспивахме там около огъня на поляната, около 20-30 човека. Веднъж Учителят даде едно упражнение да се наредим всички в триъгълници, в равностранни триъгълници. Напред на върха един човек, а отзад двама души. Наредят се триъгълниците и тръгнем право нагоре. Никой няма право да се отклонява. Ама храст било, дърво било, камък било, всеки върви право нагоре, няма да се заобикаля. Като мине определено време, няколко минути, този който е на върха на триъгълника слезе в другият ъгъл на триъгълника. А този, които е там излезе и стане връх и той води. Значи всички се разменят. Първият отива в десния ъгъл, а десният отива в левия ъгъл, а левият излезе и стане връх на триъгълника. По този начин триъгълниците излизат до големите поляни горе на „Вълчата скала". Спомням си едно зимно упражнение. Екскурзията беше през зимата, снегът дълбок, духаше един леден вятър. Тогава Учителят ни нареди на поляната в един огънат ред, не съвсем прав, малко огънат по трима души един след друг, в три реда. Направихме една молитва, размишление и времето се оправи. Вятърът спря, облаците се разтикаха, грейна слънце и ние насядахме на топло, греещи се на слънцето и слязохме в града по хубаво време. Учителят даваше отначало най-различни упражнения. Ще ги видите на някои снимки. После те се оформиха в простички шест упражнения, които ние ги правим сутрин и то когато правехме Паневритмията. Даваше и други упражнения, които Той импровизираше в момента, Той ги показваше и ние след Него правехме същите упражнения. Тъй че на този Бивак сме прекарвали хубав братски живот с Учителя.

15. ГЛАВНИТЕ МЕСТА ЗА ПРЕБИВАВАНЕ С УЧИТЕЛЯ НА МУСАЛА В първите години до Боровец (Чам Курия) отивахме пеша. После се придвижвахме с камиони. Има няколко снимки от това време. Разтоварвахме багажа от камионите и след кратка почивка тръгвахме по пътеката минаваща по долината на река Самоковска Бистрица. Минавахме покрай двореца и се насочвахме нагоре. От Царска Бистрица по пътеката след два часа път се стига до грамадна скала, голяма като къща, където на 8.II.1925 г. прекарахме в дълбок сняг с Учителя една нощ и един ден и където беше единствената среща между цар Борис III и Учителя. По-нататък пътеката върви и пресича реката при Велчовото мостче. Тук една година пренощувахме с палатки. Минавайки години по-късно всички си спомняхме и говорехме за местата, където сме прекарвали с Учителя. А един млад брат засне всички тези места където е стъпвал кракът на Учителя за следващите поколения. Една година бяхме в горското училище - Чам Курия и там Учителят държа беседа. Направихме си обща снимка с Учителя. Беседата е отпечатана, а и снимката е запазена и може да се документира към това събитие. В първите екскурзии след 1922 г. и някъде към 1924 г. бе построена дървена хижа, която ние използвахме, когато бяхме с Учителя при първото Мусаленско езеро. По-късно бе построена 1928-1929 г. каменната солидна хижа - Мусала. На Рила сме ходили младежите пеш от София до Чам Курия около 80 км с багаж на гърба, защото за билети за рейса нямахме пари. Когато отивахме големи групи обикновено си опъвахме наши палатки, за да бъдем самостоятелно и далеч от обикновените туристи посещаващи хижите, макар че в тези години рядко някой отиваше на Мусала. При хижата, до самото езеро бяха палатките, а наоколо имаше клекове и поляни. На по-голямата поляна, до рекичката, където се оттичаше рекичката беше разположена палатката на Учителя. Но в най-старата хижа, онази дървената построена от Царя, макар и малка, там се разполагаха и се разопаковаха по-възрастните братя и сестри. Така че с построяването на голямата каменна хижа ние използвахме старата дървена хижа и нашите палатки биваха опънати около езерото. Това е първото езеро, броено от долу и последното езеро № 7 броено от връх Мусала. Но понеже ние вървяхме от долу на горе и така ги брояхме: 1, 2, 3. Новата пътека сега е повторение на старата пътека, която вървеше от хижата до първото езеро след хижата. А това е третото езеро след хижата, защото до хижата има две езера. До това езеро - третото в ляво има клекове и скали. Тук много пъти сме престоявали и сме прекарвали до запалени огньове и през деня и през нощта с Учителя. Защо ли? Защото от тук ни беше изходния пункт за тръгване за връх Мусала. Обикновено след обед от хижата се придвижвахме до третото езеро, така разделяхме пътя на две части, престоявахме вечерта и през нощта до огньовете и от там се събуждахме към един-два часа и посред нощ тръгвахме за връх Мусала, за да имаме време да хванем първият изгрев на слънцето. След третото езеро има още едно и след него идва езерото „Окото". Пристигахме на връх Мусала по тъмно. После наставаше здрач и от този момент започваха най-големите вътрешни и мистични преживявания до изгрева на слънцето, както и самият изгрев. След кратка почивка Учителят ставаше и тръгваше към източната част на върха, към „Трионите", от там откъдето започва в източна посока траверса по източния венец на Мусаленския циркус, та стига до „Сфинкса" и връх „Дено". При пристигането на връх Мусала задължително бе Учителят да се преоблече. Изваждаше Му се риза от раницата, която носеше някой от братята, а най-често това бях аз, понеже бях много як. Изваждахме и платнища от същата раница и с него правехме заслон на Учителя да се пази от вятъра. А на Мусала е близо 3000 метра и винаги, дори и при тихо време има вятър. Той, при направения заслон от платнището се преобличаше с чиста риза, за да не се залепи потната риза на гърбът Му и да се простуди. Това правехме и ние - всички се преобличаха на заслона под същото платнище. Тогава Той отиваше до „Трионите", заставаше обърнат на изток и чакахме изгрева. Само онзи, който е присъствал на такъв изгрев може да има преживяване от това величие на Духа на природата. Ами ако е там и Учителят при вас? Тогава какво ще бъде преживяното? Голям е този въпрос за нас и за вас. След изгрева, след молитвите и песните, които се подават шепнешком от Учителя се пие гореща вода. Всеки си вади термоса от раницата и пие гореща вода налята още вечерта при големите огньове, където винаги чайниците задължително вряха. Задължително бе да се пие гореща вода след като се преоблечем и се отморим. Учителят държи тук кратка беседа. След това се спускаме от Мусала до езерото „Окото". Това е първото езеро под Мусала. Там имаше хубава полянка, беше на завет. Та на полянката на „Окото" почивахме. Там на горната полянка прекарвахме целият ден. Запалвахме огньове, пиехме чай, закусвахме тук. Изваждахме и под камъните скрити от нас дърва, с които запалвахме огньовете. Някои от братята, обикновено младите излизахме предния ден и занасяхме на гърбът си дърва, укривахме ги, за да можем на следващия ден с тях да запалим огньове. Това се правеше всеки път, когато се качвахме с Учителя на Мусала. Организацията ни беше мълчалива, но точна и безотказна. Тук Учителят си пълнеше термоса с вода от рекичката, която излизаше от „Окото" и после даваше на всички по една глътка да пийнат от термоса. Имаше и се даваха формули, които се произнасяха преди да се глътне глътката вода, както и такива след като я преглъщахме. После слизахме на дълбокото езеро, а това е третото езеро броено от горе. Тук сме спали през 1927 г., един път до малките клекове. Беседата „Малкия стрък" е държана до полянката при „Окото" и Учителят даде на всички по едно стръкче от цвете и си измихме лицата след това на ручея, който излизаше от езерото. При хижа Мусала започва траверс по западния венец на Мусаленския циркус. При хижата, като се обърнем с лице към връх Мусала, в дясно се очертава един връх. Този връх бе наречен от Учителя „Незнайния връх". Той бе магнетичен връх и Учителят често се качваше на върхът му през онези години когато бяхме на палатки около езерото. Спомням си веднъж две сестри - Мария Тодорова и сестра Маркова - французойката се качиха на „Незнайния връх". Учителят им бе дал една задача. Та този връх остава в дясно, когато се върви към подстъпите на връх Мусала. Ходехме и до „Сфинкса" с групи с Учителя. При хубаво време обикаляхме там където можеше да се отиде. А до връх Мусала изпитанието бе с особено значение и Учителят определяше точно деня, датата, часа и минутата, когато трябваше да тръгнем. Така че нямаше случайни работи и неща, когато трябваше да се качим на Мусала. Незабравими са тези дни за нас с Учителя. А за вас също могат да бъдат незабравими ако минете след стъпките на Учителя. Това е и целта на това описание.

14. ОНЕПРАВДАНИЯТ РИБАР При една от екскурзиите току-що сме пристигнали до хижата. Хижарят познаваше Учителя, познаваше Братството, приемаше ни и понякога с дни приспивахме там. Хижарят бай Коста, който бе разположен към нас идва при Учителя и Му казва: „Имам пъстърва, риба." Учителят го пита: „Я да я видим?" И той донася една тенекия, в която плуваха 5-6 пъстърви големи, хубави, неповредени. Как е вадил въдичката от устата им да не се повредят, това не зная. Но са живи и читави. „Колко пари искаш заради тях?" Той пресмята на глас и казва една доста голяма сума. Учителят казва на един брат: „Плати му рибата!" Братът вади пари, плаща на хижаря. Този път Учителят каза на брата строго: „Вземи тенекията сега, та пусни пъстървите в езерото!" А хижарят слуша и гледа. „Как така ще ги пусне, та нали аз ги улових?" Учителят се усмихва: „Ти ги улови, но нали ни ги продаде. Те сега са наши. Ние ще направим каквото искаме с тях." Отива братът и пуска рибите в езерото. А Учителят се усмихва: „Тези риби ще разправят на другите риби как са били уловени, та друг път да не се ловят на въдица." Така Учителят ни предаде още един урок. Като направи един човек грешка, то ползвай се от нея и не я прави повече. Това бе естествената поука от тази случка.

13. БРАТСКАТА ЕКСКУРЗИЯ И СЕСТРАТА През тази екскурзия на есента на 1942 г. Учителят беше доста измъчен, изтормозен от войната, тревогите и бомбардировките. Виждаше се, че сърцето Го безпокои. Аз виждах това, защото вървях до Него и носех освен моята раница, но и Неговата на гърбът си. Сестрите в София бяха Му напълнили раницата с каквото трябва. Там имаше термос, дрехи за преобличане, храна и други неща за по път. Аз вървях редом с Него. Учителят често пъти се спираше. И като се спре, задъхва се. Даже се залюлява малко. Беше много строг и беше много сериозен. С една дума Учителят се затрудняваше при ходене. Почине си и после тури си волята в действие и така излизахме до върха. Тогава пожелаха да дойдат само братя на тази екскурзия, защото според братята сестрите като жени само пречат за истинска духовна екскурзия. А какво се случи. Като излязохме горе на хижата, първия човек, който ни посрещна бе едно момиченце. От къде бе то, не се знаеше. Вероятно родителите му бяха се качили като туристи на хижата преди нас. Момиченцето дойде усмихнато и застана пред Учителя. Той го помилва по главата, обърна се към братята и каза: „Вие не искахте сестри на тази екскурзия, но ето сестра ви посреща!" Всички гледат онемели, а Учителят добавя: „Щом братята дойдоха и сестрата дойде!" Така Учителят използваше всеки един случай, за да ни предаде един урок. То желанието на братята бе да няма сестри, за да не ни пречат при прехода. Учителят като долови желанието на братята в София им каза: „Ех, ще отидем и без тях". А сестрата ни посрещна първа на хижата. Учителят никога не е унижавал жените. Винаги сестрите са ценени на равно с братята. Това е правило в Неговата Школа. Той не правеше разлика и не даваше предпочитание на братята. Всички бяха равни. И на братята и сестрите по равно. И в беседите, упражненията и екскурзиите. Братята и сестрите ги приемаше и третираше наравно. Затуй веднъж каза: „Тъй както Аз водя Школата никой не я е водил до сега." Проблемите които възникваха между братята и сестрите, Учителят ги е разглеждал в разговорите и беседите. Дал ни е методи как да се справяме с всички мъчнотии в нашия живот. Затуй са ценни Неговите беседи. Затуй е ценно знанието, което Той ни даде по пътя на Ученика.

12. МЪГЛИ И МОЛИТВА Учителят правеше ред упражнения с нас. Един път имаше мъгла гъста като бяло мляко при изкачването на връх Мусала. Някой Му се оплака. А Той каза: „Ако ви е силна молитвата и Небето ви я приеме ще се оправи времето". Спряхме се, казахме си молитвата с голямо усърдие и изведнъж мъглата се разстла надолу и се показа слънцето. Това беше голямо преживяване за нас. При едно лошо време, когато имаше само мъгли и ръмеше дъжд ние също правехме молитви, за да се оправи времето. Молитвата ни бе послушана, а мъглите ще се отнесат, ще се разнищят и слънцето ще огрее. Имали сме такива опитности не един път. Тръгнем на път, а времето от лошо по-лошо. Вървим и търпим и понасяме лошото време. Но понякога се помолим за хубаво време и тогава Невидимия свят е бил винаги отзивчив към нашите молитви. Имали сме и други случки и преживявания. През време на мъгли ние сме наблюдавали тъй нареченото Брокерово явление. Когато имаш мъгли от едната страна, а от другата страна слънцето грее, изгрее почти хоризонтално, тогава нашите сенки се проектират като на екран в мъглите. И всяка човешка сянка е обкръжена като ореол с пълния спектър на слънцето. Имали сме случаи да наблюдаваме Брокеровото явление при слизане от връх Мусала. Сутринта сме на връх Мусала и слизаме към „Окото". Слънцето е на изток, почти хоризонтално грее, зад нас са мъглите, които се оттеглят и върху тях се проектират нашите сенки. Така сме виждали и наблюдавали Брокеровото явление в разстояние на минути дори до половин час.

11. ДА ПОЛЕЕШ ЕДИН КАМЪК Един път Учителят даде една задача. Всеки един от нас да полее 10 пъти един камък, който си избере. Всеки един от нас да си избере хубав камък, който да му хареса и да отиде и да гребе вода от езерото с някакъв съд и да отиде и с водата да полее избрания камък. Това 10 пъти да се направи. Един брат - Пеню Ганев, който беше силен селянин як и на възраст само за подвизи, то той решава да носи вода от Маричините езера и да си полее един камък на връх Мусала. Той като гледа Маричините езера му се вижда, че са близко. Ние не бяхме ходили още там. И като се опретва той 10 пъти да отиде до Маричините езера, да вземе вода и да се качи отново на Мусала та да си полее камъка, който си е избрал. Това му взе цял ден. На вечерта бе капнал от умора. Това е дълъг път и който не е ходил там не знае какви баири са те. Надолу и нагоре, не е шега работа. Ние се веселяхме с неговия камък, но това беше геройство. А ние всички до езерото си избрахме близки камъни и си поливахме с добри мисли. Когато вършим тая работа с хубаво разположение един вид предаваме нещо на съществата, които живеят в този камък, защото в минералните форми живеят същества в етерни тела. Те проникват камъка така както ние проникваме въздуха. Животът е един за ония, които виждат и проумяват това.

10. СЕДЕМТЕ ЕЗЕРА И МУСАЛА Започнаха да отиват повече туристи от Чам Курия към Мусала и стана шумно на Мусала. Тогава един от братята Симеон Симеонов даде идеята да отидем към 7-те Рилски езера. Първата година тръгнахме от София и с влака пристигахме в Дупница. Оттам вземахме камион или кола до Сапарева баня и оттам поемахме пешком до хижа Скакавица и от нея до 2-рото езеро. За пръв път излязохме през 1929 г. Групата беше около 50-60 човека. Опънахме платна и палатки. При 2-рото езеро имаше толкова гъсти клекове, че не можеше да се мине. Между клековете имаше малки полянки и ние между тях опъвахме палатките си и прекарвахме там. Първата година прекарахме 20 дни. Сутрин излизахме да посрещаме слънцето откъм дясната страна на второто езеро на един не висок връх. Зад него е третото езеро. На този връх имаше скали, имаше хубави поляни, излизахме там и посрещахме слънцето. Там правехме своите молитви и своите гимнастики. Учителят държеше обикновено кратка беседа или водехме разговори с Него. Стенографите бяха до Него неотклонно. На Мусала Учителят отиваше почти всяка година. Като се върнем от 7-те езера от летуване в края на месец август в София, то Учителят отново през месец септември излизаше на Мусала за няколко дни. Взимаше се малка група, защото за голямата група трябваше голяма организация и много багаж. А ние отивахме 5-6 братя с Него. Той предпочитание братя, за да бъде групата по-подвижна и да не се носи излишен товар. Братята носеха на гърбът си всичко, а сестрите не можеха да носят тежки раници. Излизахме горе, отсядахме на голямата хижа Мусала и както ни е обичая излизахме сутрин за изгрев слънце на Мусала. Имахме тук хубави дни. Тези дни за изпитания, лошите дни, с които трябваше да се кали волята ни и които бяха предназначени за обучение, отдавна бяха преминали с нашата младост. А сега, когато отивахме с Учителя, обикновено имахме хубаво време - слънце, тихо, топло и така прекарвахме на върха. Ако времето е благоприятно, имахме тихи, слънчеви дни." Пазачът на върха на наблюдателницата беше много разположен към Учителя. Той Го приемаше като свой близък. Поставяше наблюдателницата на наше разположеше и там закусвахме сутрин и след това слизахме на „Окото". Горе не преспивахме. Учителят предпочиташе да седне при езерото „Окото". Това бе любимото Му място. Като слезне Учителят при езерцето, като се спре, като погледне наоколо към Мусала и към самото „Око", тогава сложи палтенцето и седне на полянката. Ние се спираме и започваме да се приготовляваме за престой. Престоявахме 3-4 часа след обед и се връщахме в хижата. Един интересен случай мога да разкажа. Това беше през 1942 г. До тогава всяка година излизахме с Учителя. Това си беше Негово правило. Тази година Учителят беше много изморен и много изтощен и се движеше много трудно. Дойдохме на хижата, наехме една стая, разположихме се в нея. Бяхме 5-6 братя, а долу в чакалнята имаше двама-трима туристи, които бяха пуснали едно радио, прикачено за акумулатор. Предаваха по радиото тържества в Германия по случай победите на Хитлер. Ама такива тържества, помпозни, с възклицания на хиляди хора, с „хайл". Съобщават кои влизат, кои стават, кои сядат - от величия, по-величия. Пропагандни тържества пред целия свят. Значи победа след победа. Умориха се немците от победите. Учителят седи горе, не слиза долу да слуша радио. А брат Боян Боев слуша радиото. Знаеше немски, беше следвал там. Идва при Учителя горе в стаята и Му докладва какви тържества се предават по радиото, какво говорят Хитлер и Гьобелс за немското могъщество и сила и за непобедимите им армии. Учителят седи намръщен, слуша какво говори брат Боян и като свърши да говори, Учителят вдигна глава и се изказа само с едно изречение: „Гордостта предшествува падението!" Брат Боян остана смаян. След толкова победи и след толкова тържества Учителят каза само това изречение. И от тогава на немците тръгна назад. Ние знаем и сме свидетели как завърши всичко това. Падение и разгром на Германия през 1945 г. Ето и закона: „Гордостта предшествува на погибелта (падението) и високоумството предшествува на падението" Притчи Соломонови (гл. 16, 18) Имахме и опасни моменти. Един път един брат се подхлъзна по пряспата, която никога не се стопяваше и която се намираше над „Окото". Бяха изкопали стъпала в преспата. Но стъпката се позагубила, хлъзна се и полетя през преспата и щеше да връхлети направо в езерото. Но по чудо се спря точно на брега на езерото и стъпи на краката си. Така избегна една студена баня, а може би и нещо по-лошо. Ние го наблюдавахме изтръпнали, а Учителят следеше внимателно как се пързаляше стремглаво надолу и чак когато стъпи на краката си долу, каза само една дума: „Хубаво". Имахме и други случаи, но нещастни случки не сме имали. На планината човек трябва да бъде с будно съзнание. Колко много ни е говорил Учителят за будното съзнание и още толкова опитности сме имали, за да се убедим, какво означава будното съзнание на ученика.

9. ИЗГЛЕДИ ОТ ВРЪХ МУСАЛА КЪМ МАРИЧИНИТЕ ЕЗЕРА Фотографите туристи обикновено заснемат отдолу Мусала с неговия циркус. На техните снимки се виждат в началото на езерото отдясно няколко полянки. Над езерото се вижда бяла преспа, която остава през цялата година. Циркусът е открит, не е сенчест. Огрят е много хубаво от слънцето и в него има една хубава, приятна топлинка. Няма горещина, няма задух, едно проветряване става тука. Изобщо много приятно място за прекарване е при езерото „Окото". От връх Мусала се вижда необикновена панорама. Направо се вижда един хребет, който отива при Малък и Голям близнак. В дясно е река Бели Искър, а в ляво от хребета, на запад се виждат Маричините езера. Много пъти към самите извори правехме нашият бивак с Мария Тодорова. Не при първото, а при дълбокото езеро има клекове и там е завет. Нашите палатки бяха при самите извори горе. Ние слизахме по пътеките при езерата. Учителят е говорил за Маричините езера, че тук е била Школата на Орфей. Хората я търсят на физическото поле. Аз съм чувал от Учителя, че в древността е имало Школа и че тук е била Школата на Орфей. Сега какъв външен вид е имала тая Школа и в какво се е състояла не мога да кажа подробно, защото не сме питали Учителя. Може някой да Го е питал и да знае. Ние знаем от старата литература, че връх Мусала се е наричал Калкойон". Тук при неговите езера е била Школата на Орфея, но дали към Маричините езера или към Мусаленските езера, т. е. към „Окото" не се знае. При Школата на Учителя ние отсядахме при „Окото" и тук слушахме Неговото Слово. По наше време Маричината долина беше Рилската пустиня. Там имаше само една видима пътечка. Обикновено много диво място беше. Тук сме срещали и сърни, и елени, че глигани, че ако щете и мечки. Сега нахлуха туристи и девствеността се загуби. Учителят е минавал от тука, слизали сме с Него от Мусала към Маричините езера. Край тях сме отсядали на почивка без палатки. След туй ще се спуснем по пътечката надолу по река Марица. Пътечката върви по лявата страна, а отдясно остава самата Марица. Пътечката надолу навлиза в такива гъсти клекове, че ако загубиш пътеката повече не можеш да излезнеш от там. За туй ние винаги пазехме и държехме пътечката, а тя едва се вижда. По онуй време добитък не излизаше нагоре, а все долу пасеха. Сега тук прекараха пътеки, нахлуха хора и се промени планината, вече не е девствена. След заминаването на Учителя ние отивахме и опъвахме палатките при самите извори на Марица. Те са пет извора и там разполагахме палатките си и оттам започва малка рекичка, която е началото на река Марица. Там има скали, има и клекове. Тук съм идвал за дърва. Като излезем първата стръмнина от езерото на река Марица, ще дойдем до един праг, където се заравнява долината и се открива широка поляна. Тук има едно малко езерце. Над 100 м от него са самите извори на река Марица. До тези извори, малко в дясно има скали, има и клекове, където обикновено опъвахме нашите палатки. От клековете взимахме дърва за огън. Наоколо е завет и слънцето изгрява по-рано. Чудесни изгледи, чудесни изгреви на слънцето и чудесни години бяха тогава. ФОРМУЛИ ДАДЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ НА МУСАЛА 1926 г. Всички застанахме на един метър разстояние един от друг. Последователно се обръщахме по четирите посоки на света и произнасяхме следните формули: Обърнати на Юг: „Да се възцари Добродетелта и да се разпръснат всички лоши мисли в света." На изток: „Да се възцари Божията Правда в света и да изчезне всяка неправда от живота ни." На север: „Да се възцари Божията Истина във всички прояви на живота ни и да изчезне всяко робство от душата ни." На запад: „Да се възцари Божията Мъдрост в живота ни и да изчезне злото от нашия път." На изток: „Да царува Господ и да се слави Господ във всичката Своя Любов, Мъдрост и Истина." Да царува Господ във своята Любов, Мъдрост и Истина и да свършим всичко за Славата Божия на земята. Амин

8. НЕЗНАЙНИЯТ ВРЪХ Като се излиза от хижата и се застане с лице към Мусала от дясната страна като се излезне склона, стръмния склон идва се до хребета на планината. Тука този връх Учителят го нарече „Незнайният връх А-Бе". Един тайнствен връх е той. Учителят го смяташе като един голям духовен център. Няколко пъти Той ни е извеждал на него. А до него пътеки няма. Излиза се направо по тревистият склон. Горе има скали, които излизат над поляната, тук обикновено отсядахме и Учителят е държал няколко хубави беседи на „Незнайният връх". Имам следната опитност с „Незнайният връх". Тази година, когато беше много лошо и 5-6 дни валяха дъждове, аз се грижех главно за огньовете и поддържах огньовете на трите групи. Тъй че братята и сестрите се топлеха на огньовете, но при последния ден от безсъние и преумора аз съм залитнал и съм паднал в огъня. При падането някой от братята ме хванаха и направо ме измъкнаха от огъня. Тогава оставих за малко грижата за огньовете на другите братя, а аз излезнах на „Незнайния връх" сутринта и то след като се върнахме от Мусала. Вървя в мъгли, вали ме дъждец и като излезнах на самия връх до скалите около, които има ниски клекове, легнах между клековете и веднага съм заспал. От преумора и недоспиване от 3-4 нощи аз бях изтощен. А иначе аз издържах на безсъние. Така съм заспал, че минава час, два, три и когато се събуждам, събуждам се от една много приятна топлинка. Отварям очите си и над мене слънце. Облаците са се отдръпнали наоколо. А там където аз лежа и където спях, там един сноп лъчи огрява скалата и я затопля. Прекарах така 2-3 часа в сън между мъглите. Така „Незнайният връх" ми даде едно уверение, че е разположен към нас. Учителят го посочи като един духовен център. Там има хубаво присъствие. Има напрегнали същества, които живеят в етерни тела, а не в нашите органически тела, физически тела. С тях човек може да влезе в общение. Един поет може да разговаря с тях. Един мистик може да преживява с тях. Да има общи преживявания, да стане една обмяна между тях и него. Учителят го ценеше много този връх и го наричаше „Чисто място". В планините има места където човешки крак не е стъпвал, казваше тогава Учителят. Тези места се пазят, не се допуска всеки човек да отиде там. Може само един чист човек да бъде допуснат. Но един обикновен човек - не. Тези места се наричат „святи места". В Писанието се казва: „Изуй обущата си,-защото мястото, на което стоиш е свето". Такива места има в планината и на Рила. На такова място като отидеш ти получаваш нещо незаменимо. За едно такова място Учителят считаше „Незнайният връх А-Бе".