Iskri4ka

5. ПЪРВИТЕ СТЕНОГРАФИ НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: Петко Гумнеров е писал първите протоколи на първите събори. Вергилий Кръстев: Знаете ли как са протичали тези първи събори? Е.А.: Вижте, то е писано в самите протоколи, чели ли сте протоколите? - Повече не са ги чели. Те са ги писали дословно, даже вижте, дори и храната, която са яли е писано. И кой какво е донесъл. Много хубаво е написано, всичко е написано подробно. Първият стенограф на Учителя е Тодор Гълъбов, този от когото са написани първите стенографски учебници в България. Той е бил стенограф на Учителя, ученик на Учителя и стенограф. Него го пращат в някаква командировка, в Италия и той казва: „Учителю, кой ще стенографира беседите, аз трябва да замина". Учителят казал: „Който трябва, той ще дойде". И скоро след това Паша идва на беседа. А тя му е била ученичка на него по стенография. Тя е държала изпит за учителка по стенография, защото тя беше учителка в София, но по химия. А допълнително е държала по стенография и те я познават. И казват на Учителя: „Дойде една учителка, знае стенография, да я поканим ли?" Поканват я и тя сяда на масата и до края на живота си работи. Паша е дъщеря на Петър Теодоров, майка й е българка от Бесарабия. Баща й е чист руснак. Те се оженват в Бесарабия и когато се освобождава България той казва: „Маша, хайде да отидем в България. Ти си българка, да отидем там". И тя се съгласила, и той понеже е бил образован човек е работел в банката. Но после някой го подлъгал да стане търговец и го излъгали. А той бил много добър, чист човек и честен. Разбрал че ще го лъжат. Изгубили в търговията която почнали. Той заболява и умира. Оставя две момчета и три сестри. Паша е третата. Големият й брат беше за съжаление пияница, а по-малкия й брат, когато умира бащата, той застава до майката, защото те са били малки. Паша е била пеленаче когато баща й умира и другите момичета са били малки, защото те пък са тука родени. А пък момчетата били там родени. Майката, сама жена останала, нали тогава жените не работеха, освен да станат перачки или слугини. Нямаше за тях друга работа. Брат им бил много интелигентен, Сергей се е казвал. По руски нали така казват на Тодоровците. Той помогнал на майката и ги изучил двете по- малките. Аня и Паша имаха висше образование, а Надя имаше само гимназиално доколкото си спомням. Тя не беше учила повече. Но като умира майката тя гледа Паша и Аня, които са учителки в София. Тя им гледала домакинството и така живеят заедно, трите сестри и до края на живота си винаги биваха заедно - трите сестри. Преди да се запознаят с Учителя братът се помина. Паша се запознава с Учителя през 1915 год. Паша стенографира, след това дешифрира и ги дава на Учителя. Тогава нямахме пишеща машина. Всичко на ръка дешифрирахме. И аз първата година на ръка дешифрирах. През 1923 год. ми купиха пишеща машина. Имахме една. После вече имахме всяка една по една пишеща машина. Аз учих стенография като ученичка в IV клас или първи гимназиален клас, факултативно. Аз бях ученичка в Първа девическа гимназия и като казаха, който иска стенография да учи, аз се записах и изкарах целия курс. Научих се да пиша кореспондентното писмо. Като станахме в шести клас бащата на другата ми приятелка беше стенограф в Народното събрание, казваше се Йордан Велев и ми казва веднъж: „Абе момиче, един от стенографите в Народното събрание ми каза, че се открива курс по стенография, безплатен. Идете да го следвате да се научите да пишете стенография". И той ни запали така, а аз имах вече малко основа и там отидохме. Бяхме най-малките. Там бяха все възрастни хора които имаха нужда от стенография за работата си, нали, която работеха. Ние бяхме от шести клас, млади момиченца около 16 годишни. Следвахме словописа, гледахме речописа, а в това време майка ми вече боледуваше. Аз бях малко заета, но все пак редовно ходех на курса. Не беше много весело, но все пак, аз научих стенография и до края на гимназията аз си водех бележките в училище. А като завърших гимназия, баща ми се прежени, след като майка ми се помина, трети път. Аз виждах че парите няма да ни стигат и че трябва да поработвам, да имам за нуждите си и след това научих от г-н Велев, че ще има конкурс. Явих се на конкурса и ме приеха и работих през 1920 година. Цялата зима бях в Народното събрание, стенографирах. Тогава управляваха земеделците. Бях извънредна стенографка, не редовна, само когато имаше сесия. Плащаха ни тогава на смяна. Помня, че ни плащаха по 60 лв. на смяна. Поводът да стенографирам при Учителя беше следния: През 1921 год. Паша я преместиха от София за наказание, пратиха я в Русе, защото е дъновистка и защото е държала беседи на учениците. Малко в такъв дух и за наказание я пратиха в Русе. Остана да стенографира само Савка. А Савка беше млада, една година по-млада и от мене даже, беше и все пак не тъй опитна както Паша. Паша беше към 10 години по-възрастна от нас, по-самостоятелна, по-смела, а ние току що бяхме завършили гимназия и двете. И тогава брат Иван Радославов, той ни беше учител в гимназията по история и ме познаваше. Знаеше че аз зная стенография и е виждал, че като ходя на беседа аз все си пиша по стенография. Отишъл при Учителя и Му казал, нали че сега Паша като отиде в Русе, Савка сама ще остане, няма да е удобно, мъчно ще бъде за нея. Да поканим една нова сестра, която идва и която знае стенография. И така ме поканиха, и аз седнах на масата, и толкова. Даже и не отидох при Учителя. Щом ми казаха, взех си тетрадката и седнах на масата. Аз се зарадвах много на това предложение, но не отидох при Учителя, защото се стеснявах още, а че ме канят за такава работа ми правеше чест, значи с доверие ме приемат. В.К.: „Значи, който е изпратен ще дойде!" Виж как по невидими пътища Учителят си ръководи нещата. Е.А.: Да ви кажа брат, аз като бях в Македония и както се видях при Учителя, почувствах, като че ли със свещица са ме взели от село и са ме довели тука за тая работа. Поне в моят живот и в моите очи така съм се чувствала. Защото аз, ако нямах тази любов към учението, щях да си бъде една селянка на село с децата и с теготията и т.н., както всички жени, които останаха там.

4. УЛ. „ О П Ъ Л Ч Е Н С К А " №66 Вергилий Крстев: Искам да се върнем към ул. „Опълченска" №66. Какво представляваше „Опълченска" №66? Например човек като влезне какво вижда? Кое прави впечатление? Елена Андреева: Това беше едноетажна къща, ако сте ходили, южната част беше наша. И като влезете от вратичката ще видите три стъпала /стълбички/. Те водеха направо, имаше едно антренце, от което се влизаше в стаята на Учителя. Оттам почти никога не се влизаше. Ние отивахме навътре и отзад имаше пак, но повечко стълбички, защото оттам беше по-високо, пет стъпала мисля че бяха и оттам се влизаше вече в един коридор, в стаята на леля Гина, хазайката на Учителя и братът Петко Гумнеров, а пък имаше друга една стълбичка която водеше долу в сутерена. Там имаше 5-6, а може би и повече стъпала. В дясно беше столовата, където се хранеха - Учителя със семейството и там беше и стола на студентите. А пък в коридорчето, през което се влизаше и което беше доста широко, там в дъното имаше печка и чешма, там беше кухнята. Най-примитивни условия бяха. Горе, по вътрешните стълби като се качиш, от дясната страна беше стаята на леля Гина и чичо Петко, след това имаше една малка стаичка, в която Учителят приемаше гостите, а зад нея имаше един килер, в който се държаха разни работи и една врата, от която се излизаше в туй антренце, което беше предното при Учителя и се влизаше в стаята Му. Нямаше специална стая, в която Учителят да говори беседата си. Но леля Гина и чичо Петко изваждаха леглата и всичко от стаята за неделя, изпразваха я, нареждаха столовете и масичката, а Учителят сядаше на прозореца. Този прозорец беше двоен, отваряше се и тук в стаята всичко се напълваше, а понеже не можеше да побере всички посетители, всички по-млади, които можеха да стоят по-дълго време, оставаха вънка и отвън слушаха беседата. Аз съм слушала само отвън Учителя. В.К.: Във ония години имаше ли кой да стенографира? Е.А.: Да, Паша Теодорова беше от 1915 год. В.К.: Кога Учителят идва на ул. „Опълченска" № 66, кога идва при тези хора и кога се настанява. Е.А.: Мисля че 1905 година. Той е живял у Тодор Бъчваров, който имал деца. Те заболяват от скарлатина и е трябвало да напусне. Но преди това леля Гина и чичо Петко, ние така им казвахме, са познавали Учителя. Той е трябвало да излезе, защото щели да сложат карантина. Тогава 40 дена беше карантината. И леля Гина казала на чичо Петко, на мъжът си: „Абе Петко, да пуснеме този човек, виждаш Го добър човек". Тя ми го е разказвала сама това. „Нека да дойде. Ще му дадеме тука в трапезарията, дето беше долу, там да спи". Там имаше миндерчета така наредени. Дъски и бяха, много просто нещо и като предложили на Учителя и Учителят приел. Даже тя ми каза и друго, че първата седмица когато бил живял у тях Той казал, като преоблякъл дрехите си, така нали казал: „Може ли някоя жена да ми ги опере". А тя рекла: „Ех, ти си беден човек, аз ще ти ги опера". В.К.: Леля Гина и чичо Петко откъде са? Е.А.: От Пазарджик. Тя беше домакиня, а чичо Петко беше протоколист в съда. Водил е протоколи на делата. Протоколист. Защото тогава нямаше пишещи машини. И така той е слушал и записвал. Това му беше професията. Той си замина към 1924 год. Аз го помня. Той беше малко гърбавичък. И двамата никак не бяха угледни хора. Скромни хора бяха. Но леля Гина беше много чистосърдечна и много прям човек, искрена. Тя нямаше две лица. Някои сестри като прекаляваха в нещо, тя направо им го казваше. Да, така беше. Защото, знаете ли какво е да влезе в един дом Учителя? Всичко става напълно променено - непрекъснато гости. Защото при Него идваха от сутрин до вечер хора. От провинцията приятели, защото при Учителя много народ идваше. И това нещо тя го прие. Но в 1905 год. когато е отишъл Той, тогава не е било тъй. Даже те не Го познавали като Учител тогава. Те Му казваха тогава „Г-н Дънов". В.К.: Казвам, вие как така Го опознахте? Е.А.: Ами виж как: Дойде някой болен каже си мъката и Учителят даде съвет, той оздравее. Дойде друг някой, има някой труден въпрос и Той пак така в разговора даде съвет и се оправи работата. И при такива случки те виждат, че Той не е като всички хора. После начина, по който говореше Учителят абсолютно Го отличаваше от нас. Защото Учителят, аз поне не Го чух да говори като нас. Той винаги говореше идейно, принципно. И каквото да Му кажеш, Той така ще го обърне, пак ще го разкаже като принцип. Сега и това може би им е направило впечатление. Не мога да си представя, че те не са видели тая страна на Учителя. В.К.: Някои опитности или някои случки да ти е разказала кака Гина? Е. А. Не, не ми е разказвала, защото и аз не съм я питала. За чичо Петко има една много тъжна история. Обвиниха го, че той е закачил някакво дете, момиченце. Разбирате, така неприлично. Аз чух това 1920 год. когато го обвиниха. Момичето, за което ставаше въпрос, то беше едно глезено момиче, какво е казало на майка си не знам. Аз да ви кажа, лично сега, като си давам сметка за това, не вярвам чичо Петко да е направил това. Може би той го е направил с бащино чувство, защото те нямаха деца. От милост към дете. Ако е погалил или така нещо е направил и е изтълкувано лошо според мене. Добре, но то станало голям скандал и предлагат Учителят да напусне къщата и да Му търсят място другаде да живее. В това време Учителят е бил в Сливен на Сините камъни на почивка с братя. И братята в София решават да изпратят трима души там, да кажат на Учителя, че Той не бива вече в този дом петнен да живее. Тези трима души бяха Иван Радославов, Тодор Бъчваров и Лазар Котев - тримата. Чували сте тая история. В.К.: Ще ви покажа няколко снимки от ул. „Опълченска" № 66. Е.А.: Покажи ги, за да ги видим. В.К.: Това е на ул. „Опълченска" № 66. Това е вратата отвън. Сега тука виждам стъпала. Е.А.: Това е входът от пътя. Тука беше прозорчето на сутерена, това е антренцето и прозорците, това е стаята на Учителя - първата. В.К.: Сега тука влиза някой горе. Е.А.: Мария тука влиза като посетител. Това е сега вратата. Да, от тука, от двора вратата. А от тука беше входът за долу. Вижте, тука някъде беше вратата за долу, за сутеренната стая. Тука има чешма. Тя беше в двора, в градината на чичо Петкови. Това е бюрото в стаята на Учителя. Ето го леглото, стола. Това бюрото ли е? - Бюрото. Сега тая маса е в стаята на Учителя. - Не, това трябва да е масата до прозореца където говореше, да. Тука има столове. Тука има маса, това е сутеренната стая. Тука бяха пейките. Това са снимките, които ги е правил Васко Искренов след заминаването на Учителя. Аз отидох за да прибера лекциите, беседите които бяха долу. Последният път Учителят отиде с Борис, Боян, Методи, мисля че и Галилей беше, отидоха и тогава Учителят дал на Боян и Борис Протоколите от първите събори. Протоколите стояха при Учителя в стаята. И когато Борис отиде, когато го затвориха, тогава този, един брат Светозар ми ги даде, имаше баба - Величка Стойчева, тази, която е била много ревностна ученичка на Учителя, и тя имала преписите от Протоколите и тогава ми ги даде и Влад Пашов ми ги диктуваше и аз ги преписах на няколко пъти и ги размножих. Щото като бяха в затвора нямаше кой да ми даде беседи да работя и тогава аз преписвах протоколите и ги размножих много. Няколко пъти, 5-6 пъти. От 1909 до 1915 год. - тези протоколи. А от 1907 и 1908 год. после ги имах. Не ми ги дадоха тогава. По-късно ми ги дадоха Протоколите, да ги имам. И аз даже не съм ги преписвала, а ти ми ги дадоха наготово преписани. По снимките може да се възстанови историята на дома Гумнеров на ул. „Опълченска" № 66.

3. БЕСЕДИТЕ В НАЧАЛОТО Вергилий Кръстев: Разказвали са ми, че в първите години сестрите са ходели с бели забрадки, с бели рокли, с бели дрехи, как се обличаха по онова време? Елена Андреева: По съборите и по време на беседите. Аз даже когато отидох през 1920 год. на събора исках да се купя такава кърпа, за покривка на главата, защото всички сестри са носели на главата си бяла кърпа. Въпреки че това на мен не ми лежеше, беше ми форма. И аз купих за главата си нещо прозрачно като воал, най-тънкото което можах да намеря, само по форма да го изпълня. И го сложих само през време на молитвата. Иначе обличаха се, въобще нашите хора носеха много белия цвят. Много. Сестрите бели рокли по празници и така до края на живота си. Така бяха всички облечени всички, повече в светли дрехи и в бяло. Тези беседи бяха публичните беседи на Учителя. Те се държаха в 10 часа до 11.30 -12.00 часа. Учителят говореше. На тях можеше да отиде всеки, който иска. Те не бяха затворени. Те бяха достъпни за публиката и затуй така се наричаха - публични. В.К.: А Вие имахте ли възможност да ходите на ул. „Опълченска" N 66, да слушате? Е.А.: След като вече продадоха салона на ул. „Раковска", Учителят пак се върна на ул. „Опълченска" и там говореше. И там съм го слушала цяла година. Щото, значи през 1920 год. слушах и през 1921 год., защото през 1922 год. наеха вече салона в „Турнферайн" на ул. „Гурко". Той беше гимнастически салон на някакво германско дружество и понеже вечер беше свободно, и в неделя също беше свободно Учителят държеше в 10 часа беседите си там и лекциите, когато отвори Школата в началото на 1922 год. В.К.: А как започваше една лекция в този салон на ул. „Раковска"? Е.А.: По същия начин. Хората идваха по-рано и всички заемаха местата си много прилично, както на църква се ходи. Така бяха - спретнати. Но, първото впечатление което ми направи, те бяха скромни хора. Нямаше блестящо нещо. Всички бяха така скромни и видях 2-3 офицери. Защото нали офицерите бяха в униформи така, много тържествени и после с привилегии хора, нали? Бяха военните, а всичко друго беше така много скромно. Скромни хора бяха, тихи, нищо не блестеше. Учителят влиза с Библия в ръка, всички стават, винаги Го посрещахме застанали на крака и Той имаше една малка масичка на един малък подиум от три стъпълца и една масичка, зад нея Той сядаше на един стол. Нищо друго. Когато влизаше Той казваше обикновено „Добрата молитва". Гласно я казваха. На мен ми направи това много силно впечатление, защото никъде не бяхме казвали дотогава гласно. В училище само дежурните казвахме гласно молитвата. А всички гласно не сме казвали. Като че ли пеехме всички „Христос Възкресе", целият клас. Защото ние молитва правехме в нашето училище, в цялата гимназия молитва имаше винаги. В началото на деня и в края на деня. Това ми направи силно впечатление и така ми хареса, защото всеки вземаше участие. Като го каже дежурния в училище, ти може да си мислиш каквото искаш. Изпълняваха и песни по това време. Песента „Благославяй душе моя Господа" беше вече дадена. Пееха и „Благословен Господ Бог наш", пееха така и една след свършване на беседата, една църковна песен „Хвала Тебе Господи!" Тя беше много мелодична и много успокояваща. Беше хубава, много приятна беше. Учителят казваше молитвата, всички сядаха, обикновено се изпяваше песен. Тогава нямаше цигулари. Имаше сестри, които бяха по-музикални и почваха те да пеят. Пиано нямаше. Нито в салона на ул. „Оборище" имаше пиано, нито в „Турнферайн". Но черна дъска имаше и на ул. „Оборище" и в „Турнферайн", защото Учителят чертаеше понякога когато говореше. После в „Турнферайн", беше сестра Маркова, която е била дошла около 1900 год. в София и държеше курсове, та в тия курсове бяха почти всички нейни ученици, които говореха френски. И тя понеже тогава заболяла и вече нямало да работи отстъпи си черната дъска, много хубава двойна дъска, нагоре и надолу се движеше и даже тя до края остана в Братството. На нея Учителят чертаеше, или числа ще напише или чертеж, кръгове, даже някога е казвал: „Начертайте". Даже, аз си спомням в 1923 год. като ми каза: „Хайде, начертай десет концентрични окръжности". Караше и други. Така и Той е чертал, защото тогава Той говореше тези публичните беседи, тогава нямаше чертежи. Учителят говореше седнал, спокойно, ще прочете нещо от Евангелието или Библията един цитат и някога ще каже върху какво ще говори, някой стих, било от молитвата, пеехме пак песни. Една песен изпявахме и като свършеше пак изпявахме песен. Да Ви кажа, след свършването Учителят почти една и съща песен е давал. Например, аз помня „Благословен Господ Бог наш", ама редовно „Благословен Господ Бог наш" даваше. Накрая. Да. Редовно. Преди това даваше други духовни песни. Преди това е сменял, но накрая. След като даде „Аз мога да любя", нея даваше след беседата. А в класовете е давал много окултни песни. В.К.: Когато започваше своите беседи имаше ли някой на вратата да пази. Имаше ли някои да влизат през време на беседа? Е.А.: Имаше. Който закъснее, влизаше, не беше забранено. При класовете когато почнаха беше друг ред. Там имаше правила. Защото беше Школа. Много години след като свършеше беседата отиваха при Учителя, целуваха Му ръка и Го поздравяваха. Много години така беше. Чак горе на Изгрева като отидохме, Той вдигна един път ръка и вече не си даваше ръката, защото то много народ. Вдигне си така ръката и си отиваше. Но там пък, след Паневритмията му целувахме ръката.

2, ДЪЛГИЯТ ПЪТ ДО УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ Елена Андреева: Бях ученичка в шести клас и бях отишла при една моя приятелка, която ми каза: „Горе живеят вегетарианци. Те ходят при един Дънов и са дъновисти". Когато чух името Дънов, това име три пъти се повтори в мене като ехо. Това е една много особена опитност, защото това име в мен отекна три пъти. „Дънов, Дънов, Дънов!" И после, когато аз се запознах с Учителя, тогава разбрах какво значи. Някой в мене Го позна Кой е и за какво е. А не аз и моето обикновено съзнание. Може би в душата ми да е отекнало това име. Това ми направи много силно впечатление. Завърших гимназия, бях студентка в университета и на моята приятелка на нейния брат един познат - наш брат Георги Марков се беше завърнал от плен след войната. Това беше 1919 год. Радвахме се на този пленник и той веднъж ми каза: „Момичета, ще ви водя на едно място което много ми хареса". А той през това време се запознал с наши приятели-братя последователи на Учителя Дънов. Първият път, аз не отидох понеже имах работа, но на следващата неделя отидох. Това беше първата неделя на 1920 год. Тогава за пръв път чух Словото на Учителя. Тогава Братството беше купило един салон на ул. „Раковска" и „Граф Игнатиев". Там имаше дом на журналистите. И горе имаше две стаи, които бяха съединени. Махнали бяха преградата и бяха го направили на салонче, отпред имаше доста голям хол и една малка стаичка за Учителя. Този салон беше купен от Братството. Аз слушах беседите на Учителя цяла зима, но през лятото понеже там имало генералши, които не се споразумели кой да ръководи, понеже бяха важни персони и с големи претенции, накрая се скарали и го продали същата година. Салонът се намираше точно срещу аптеката и колониала на ъгъла на „Раковска" и „Граф Игнатиев". Сега там на мястото днес е сладкарница, а на времето имаше двуетажна къща. Идваше се по ул. „Пиротска" и имаше една задна вратичка. Главният вход беше от ул. „Раковска". Когато се помина майка ми 1917 год., аз преминах през едно вътрешно сътресение. Тогава разбрах, че има смърт в живота и един ден и аз ще умра. Това ме накара да се замисля и да се запитам: Като ще умра, защо трябва да живея? Тези въпроси много живо ме интересуваха. И тогава започнах да се интересувам за всичко и където имаше сказки, навсякъде отивах и слушах. И така през 1919 год. аз посещавах на теософа Софроний Ников сказките. Тези сказки бяха в една стара къща на ул. „Пиротска" и цяла зима ги посещавах. Това беше теософско общество и тук се запознах с много идеи, които не ми бяха чужди, когато се запознах по-късно с Учителя. Аз станах вегетарианка преди да отида при Учителя. Бях запозната с много идеи и не ми беше странно и чуждо това, което слушах от Учителя. Поводът да стана вегетарианка бе следният: Аз вътрешно предчувствах, че вегетарианството е по-хубаво. Това не бяха убеждения отвън и никой не ме е убеждавал. Беше жестоко за мен да заколиш животно, за да го изядеш. Това ми се виждаше страшно нещо и когато бях мъничка, и вкъщи когато колеха агне, аз не можех да го ям. Не можех да ям и казвах: „Татко, гледа ме агнето". После, под влияние на теософското общество, макар че бях чела и от странична литература, аз станах вегетарианка. Имаше един брат от Лом, той беше офицер и юрист и заедно с моята приятелка много неща ни е разказвал, защото той е познавал и слушал Учителя. Ето защо от VI клас, след като се помина мама, аз започнах да се интересувам от много неща и така с доста неща съм запозната по тоя път. Много приятели тогава смятаха, че онзи който е влезнал в теософското общество е сбъркал своя път. Аз не се чувствах теософка. Само слушах. Това са едни идеи, които само с ума се занимават. Ние не живеехме така. Когато при Учителя не беше така, когато Учителят искаше Неговото Учение да се прилага. Не е само някаква теоретична програма или само да четеш. Първата година когато бях в Братството едни приятели ме поканиха да отидем в теософското общество. И пак ходих там една година. Четяхме книги, разисквахме върху тях. Аз много участие не взимах, защото не ми бяха ясни тези неща. Другите говореха, а аз слушах и ми беше хубаво и затова ходех. Все пак нещо научавах. Това беше една просвета за мен, разширяваше ми се погледа върху живота и всичко. А след като майка ми почина, то аз започнах да търся. Майка си аз търсих, защо да живея? Ако живота е един на земята и да живея 50, дори 100 години, какъв е смисълът след като умреш и нищо няма да остане от тебе? Виждаше ми се, че е безпредметен живота, ако е еднократен. Аз като дете бях религиозна, майка ми ме беше възпитала. Онова, което учех в училище, вярата ми в Бога беше убита. Ама тази вяра във формалностите, във формите, което е църквата внесла. Иначе когато съм ходила с майка ми в църква, аз съм изпадала в религиозно състояние. Значи в мене си е лежало това, но под влияние на това знание което ми даваха, в училище, повече атеистическо бях загубила, та търсех знаете ли, че даже съм дохождала до мисълта казвам: „Ако е само този живот няма смисъл даже да го живееш, даже да се жертваш, даже щастливо да го живееш. Какво ползва това, че 60 години ще живееш щастлив живот". Безпредметно ми се виждаше. Вергилий Кръстев: На едно място Учителят казва: „Не е важно колко години ще живееш, дали 50,100 или 120, или пък 20, но зависи от интензивността и задачите през които ти минаваш, полагаш изпит и т.н. Е.А.: Но това е друга гледна точка. В.К.: От друга гледна точка. И сега като ми го разказвате, и в момента.... Вие споменавате за Георги Марков, който в последствие е в Братството. Е.А.: Той беше брат. В.К.: Вашите първи контакти са с него, нали? Е.А.: Не, той просто ни заведе при Учителя. А и като ученичка слушахме за Дънов, когато бях в по-горните класове. А под влияние на теософията, в последния 8 клас в гимназията, аз съм живяла с книгата на Кришна Мурти „При нозете на Учителя". Цяла година съм си я чела и така много ми лягаше това нещо. Да живееш един хубав живот, да мислиш хубаво, това ми лежеше много. И затова, като чух за пръв път Учителя, аз изпаднах в едно състояние на свръх-радост.

ЕЛЕНА АНДРЕЕВА 1. РОДЕНА В МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО (Магнетофонен запис от Вергилий Кръстев 1970-1987 год.) Вергилий Кръстев: Искам да запитам за Вашето име, кога сте родена, за Вашия род, откъде идвате и кога пристигате в България? Елена Андреева: Родена съм в Македония, село Свиница, Кичевско, Битолска област. Аз, когато съм родена в миналия век, Македония беше в робство - турско робство. Девет години съм била под турско робство. Родена съм на 21 юли (стар стил) или 3 август 1899 год. В ония години родителите не са обръщали внимание кога им се раждат децата, за да знаят точния час, за да си направят днес точен хороскоп. Баща ми е роден в същото село, а майка ми е от едно съседно село Яворово. Аз съм от втория брак на родителите си. На моят баща почива съпругата му след три годишен брак. И на моята майка почива съпругът й, който е бил в София, и в София починал. И тогава хората се женеха така, събираха се вдовци и вдовици и създаваха нови семейства. Аз съм едно дете на майка и на баща, и там в Македония живяхме до девет годишна възраст. Там учех отначало. Моят дядо имаше пет сина и три дъщери. Тогава живеехме всички заедно в една къща. Не се деляхме. Тогава имаше училище в Македония и българската екзархия от Цариград ги поддържаше. Тя плащаше заплатите на учителите и ни изпращаха безплатно учебници на български език. Там бяха бедни села с много малък поминък и баща ми в ранна възраст идва в София на гурбет. Занимавал се е с търговия на дребно, купувал, препродавал. Стоял е тук 4-5 години, след това отново се е връщал в Македония за 2-3 години, като неговия съдружник е стоял в София и е продавал стоката. Майка ми и баща ми се запознават в София и аз се раждам след тригодишен брак. Много съм чакана. Майка ми е била религиозна и ми разправяше, че св. Богородица не си била извадила лентичката и затова съм се забавила. Аз бях вече ученичка в трето отделение, когато баща ми решава да прибере майка ми в София, за да се спре това прихождане насам-натам. Когато идвам в София директорът посъветвал баща ми вместо да ме слагат в четвърто отделение, то да ме сложи отново в трето отделение, за да свикна с големия град и с тукашните училища. Повторих трето отделение, завърших и четвърто отделение и майка ми отново поиска да отидем в Македония, за да видим дядо ми. Аз исках много да уча. Като съм била мъничка имала съм голямо желание да уча. А в селото, в Македония нямаше прогимназия. Имах голяма любов към знанието и може би това ме доведе до Учителя. Аз съм чакана много от майка ми да се родя и с голяма любов ме гледаше и бях галена. Майка ми много ми се радваше и ме е кърмила три години. Аз съм тичала, приближавала съм се до майка ми и съм викала „Цици" и тя ми е давала цицката си, за да бозая. Може би и на това се дължи здравето ми и че съм била здрава толкова години, за което благодаря на Бога. Днешното ми заболяване на краката се дължи на кармически причини. А има и наследствена обремененост, баща ми имаше ревматизъм 30 години. В селото Свиница имаше училище до четвърто отделение, но нямаше прогимназия, а аз исках да уча. Трябваше да ме изпратят или в Тичево или в Битоля. И след като писах писмо на баща ми, че искам да уча, той ми писа да дойда при него. Майка ми не дойде тогава с мен, но тя по-късно на следващата година през месец февруари заболя и след това почина. Майка ми почина когато аз бях 17 годишно момиче. Аз тогава изкарах само едно лято в Македония, върнах се в София, записах се в прогимназията и я изкарах. След това завърших гимназия и записах в университета да следвам философия и окончателно завърших през 1926 год. Баща ми тук нямаше къща и живеехме под наем. Имаше бакалия и отзад имаше една стаичка и там живеехме.

П Р О Т О К О Л Днес, 7 септември 1987г. три страни се събраха и съставиха настоящия протокол, както следва от три лица: 1. Елена Щерева Андреева, род. на 21 .VIII.1899г. в с. Свиница-Югославия, живуща на ул. „452" № 30, кв. „Витоша" - София, личен пасп. серия В, № 0976128, издаден на 01.11.1985 г. МВР - София. 2. Марийка Великова Иванова, по баща Марашлиева, родена на 14.02.1922г. в гр. Русе, жив. на ул. „Люлякова градина" № 6, вх.„В", ап. 34, личен пасп. серия Л № 2174461, изд. на 05.IV.1984 г. от МВР - Русе. 3. Д-р Вергилий Николов Кръстев, род. на 21 март 1938 г. в гр. София, жив. на ул. „Васил Друмев" № 1, личен пасп. серия В № 0409822, изд. на 03.06.1983 г. от V р-но управление гр. София. Аз, Елена Щерева Андреева, вследствие напредналата си възраст и съзнавайки, че през време на човешкия живот на земята, човек става притежател на спомени, опитности, идеи, както и на съпътствуващ живота му личен архив, както и от желанието да се съхрани и предаде за поколенията, които следва да дойдат, то тя в присъствието на горните двама свидетели, решава следното в пълна умствена и психическа уравновесеност, съзнавайки ясно целта на настоящето завещание: 1. Предава лично на д-р Вергилий Кръстев целия си наличен и останал в оскъдно количество от различните по време обиски и изземване архив, в който са включени кореспонденция - писма от приятели и съвременници, незначителни по брой лични снимки, някои лични забележки, тефтерчета, някои печатни материали и други текущи написани неща. 2. Предавам по едно копие от написаните в последните ми години от 1983-1987 година спомени от пребиваването ми в школата на Учителя - Беинса Дуно, които са в три отделни папки както следва: а/ Моят роман б/ Образът на Учителя в/ Записване на Словото на Учителя - Беинса Дуно 3. В разстояние на 19 години с д-р Вергилий Кръстев съм споделяла, разказвала, разисквала и коментирала подробно за живота на школата както и за образа на Учителя, който той подробно записваше и си вземаше бележки, въз основа на които по-късно работейки с него успях да възстановя всички детайли от братския живот, така както го бях видяла като съвременничка, така както бях го живяла, като се стараех да изнеса нещата такива каквито бяха в действителност. Всички тези неща са записани от него и подлежат на по-нататъшна обработка, като за написването им съм му гласувала пълно доверие, както за редактирането им, така и за цялостното им представяне по форма, по стил и по съдържание. 4. В обработването на записания от него материал той има пълната свобода за работа върху него, но понеже това е документален разказ, имам претенцията да запазя моя стил на изложение, моят език на разказ, така че в работата която му предстои да се съобразява с моята философска концепция за всички проблеми които засягам, които му са напълно познати поради многогодишния ни контакт и сътрудничество. 5. В разстояние на деветнадесет години той бе единствения човек, който най-последователно години наред ме подтикваше, подканваше ме, а понякога и твърдо категорично изискваше от мен да опиша спомените си от епохата на Учителя, като в целия този период аз се задоволявах само да разказвам, а той да записва моя разказ. 6. След 1983 г. след като той замина на работа в чужбина и след уточняване с него, аз реших, че бе крайно време да опиша онова на което бях свидетел и което до 1986 година успях да приключа. По-късно д-р Вергилий Кръстев през 1987 година той се запозна лично с моите спомени, които бях написала, работихме върху тях като той лично задаваше въпроси за уточняване, но разбора по тях и коментариите само си ги записа без да се направи ново издание върху спомените ми. 7. Поради това, че той е записал един обемист материал от мен, който материал предстои да се обработи, той има правото да използва трите папки в точка 2. като основна конструкция на моето изложение и да добави всичко онова което е записал от мен в разстояние на деветнадесет години. Ако намери за удачно може да изнесе написаният материал от него отделно и да го представи отделно. Той има правото да избере коя да е от двете форми, така може да избере и трета форма с единствената цел да се изнесе всичко което съм разказала, да го предаде точно както съм го разказвала, да го напише така и в такава форма, че да отговаря на истинността на нещата и събитията, да отговаря на моя стил и език, на моята индивидуалност и на моята личност, така както той ме познава и така както се вижда в моят разказ. 8. Д-р Вергилий Кръстев беше първият човек на когото лично съм разказвала цялата истина за моят живот, освен събеседник се явяваше като изповедник и лично настояваше, че всичко трябва да се запише и документира от мен. Макар че ни разделяше една възрастова граница от четиридесет години, той бе онзи, който успя да доведе до край една започната работа отпреди деветнадесет години. Много неща съм споделяла и с други приятели, но това оставаше в рамките на един разказ и пожелания на добрите и благодарни слушатели и нищо повече. Затова доверието с което го обличам е доверие изпитано чрез труд и работа от 19 - годишно сътрудничество. 9. След като избере формата, начина и принципа на представяне на моите спомени и опитности, след като той редактира същите, след като се възползва от свободата на избора от средствата, които съм му предоставила, спазвайки единствено и истинността на разказа ми, накрая той ще представи всичко това като автор Елена Андреева, а своето име ще добави в рубриката под следния надслов: Слушал, записвал, редактирал и представил за прочит д-р Вергилий Кръстев. По този начин ще се зачете неговия труд както и истинността за нашия съвместен труд, защото без неговата намеса и настоятелност настоящето трудно би излязло на бял свят. Ако след години, десетилетия или столетия моето изложение за школата на Учителя излезе под печат, то авторското право и възнаграждение да се вложи за издаване спомени на другите приятели за Учителя, както и за издаване Словото на Учителя. Настоящият протокол бе написан след подробно обсъждане на проблеми в разстояние на период от дълги години, но бе дошло времето да се определят времената и лицата от хора в своето истинско измерение беше написан в четири екземпляра, текста съставен от д-р Вергилий Кръстев, а написан от Марийка Великова Иванова, като един екземпляр остава в нея, а три в д-р Кръстев. Завещател: /п/ Елена Щерева Андреева Приемник: /п/ Д-р Вергилий Кръстев Свидетел: /п/ Марийка Великова Иванова 07.09.1987 г. гр. София

П Р Е Д Г О В О Р ( В Ъ В Е Д Е Н И Е ) д-р Вергилий Кръстев Понеделник, 14 септември 1998 год. Предоставям на вниманието Ви необикновеният и уникалният труд в резултат на 20 годишна работа с Елена Андреева. Необходимо е да дам някои пояснения за по-добро въвеждане към този материал. 1. Задължително е да прочетете от „Изгревът" том IV, стр. 608-614, за да се въведете в проблема. (Елена Андреева). А онзи човек, който пожела съдба от небето от стр. 610, в момента я получи и я изтърпява, за поука на другите. 2. Каталогът на Словото на Учителя Дънов е направен от Елена Андреева. Случая си го описва лично тя. А онези, които издадоха каталози и си сложиха под тях своите имена са лъжци и крадци. Единственият жив останал стенограф на Учителя Дънов, който може да работи и да дешифрира стенограмите е Елена Андреева. Тя е тази, която разполага с всички беседи и прави каталог. За доказателство служи каталога, който ми остави, както и магнетофонния запис, който ще бъде оставен в книжарницата „Изгрев", ул. „Граф Игнатиев" № 28 - безистена, в дясно и всеки, който пожелае може да мине и за 5 мин. да го чуе с ушите си. Нейният оригинален каталог трябва да се търси от архива от МВР, който са го взели при обиска през 1957 год. на 6 срещу 7 декември. 3. В „Изгревът" том. I, стр. 520-613 е поместен също неин материал, който бе взет, от магнетофонните записи, и мойте бележки при разговорите си с нея, като бе включен и материал, който ми бе предала за историята на Изгрева. Целият този раздел беше от мен представен и редактиран, защото тогава приех тази форма на изложение. Освен това според публикувания от мен в „Изгревът", том IV, стр. 61-62, Протокол, съгласно точка 3, 4, 7 и 9, аз имах правото да избера формата и начина на представяне на нейните спомени. И аз го избрах и представих в „Изгревът" том I, стр. 520-613. 4. През 1997 год. предоставих на Марийка Марашлиева 40 касети, което се равнява на 40 часа магнетофонен запис на Елена Андреева направен от 1970 до 1980 год. За 6 месеца те бяха прехвърлени на машинописен текст. Това е един изтощителен труден процес, като трябва да се пуска записа и изречение по изречение се записва, а при пропуск записа отново се връща. Накрая се изслушва цялата касетка и се сравнява с текста. 5. Магнетофонните записи бяха направени на ролкови ленти и след това бяха прехвърлени от мен на касетки, за да се улесни работата по прехвърлянето им на машинописен текст. Трудоемка работа. 6. През 1998 год., аз предоставих на Марийка Марашлиева също към 40 касетки, с 40 часа магнетофонен запис от спомените на Елена Андреева правени от мен от 1986-1987 год. Те също бяха прехвърлени от нея за 6 месеца. Труд, който не може да се опише и да се оцени. Следващите поколения трябва да й благодарят, защото без нейния самоотвержен труд аз нямаше да се справя. Аз й благодарих от името на всички! 7. Записите се осъществяваха от 19 часа, когато посетителите намаляваха. Заключвахме вратата, Елена Андреева държеше микрофона и магнетофона бе сложен встрани като имахме готовност при ненадейно посещение. Тогава тя покриваше микрофона с един шал, а върху магнетофона се хвърляше кърпа. Аз стоях с бележник пред нея. Посетителите виждаха, че аз слушам, че тя говори и че аз си вадя бележки някакви. При нея целодневно имаше много посетители, така, че моето присъствие не правеше впечатление. Работехме при пълна нелегалност и тайна. И тя бе запазена, благодарение на небето. 8. Първият етап от моята работа бе завършен, като записах всичко от начало до края на това което тя си припомняше от 1970 до 1980 год. Вторият етап бе, да прегледам нейните три текста, които тя бе приготвила в мое отсъствие от България, през 1983-1986 год., когато бях на работа в Либия като лекар. Тези три папки бяха изготвени от нея по моя програма и мое настояване. Тя ги беше записала всичко на стенограма, извикала машинописка и издиктувала стенограмата. Това бяха три раздела: „Записване Словото на Учителя", „Образът на Учителя през моите очи" и „Моят роман". Аз ги получих от нея, прочетох ги, направих си нужните въпроси и с тях и папките седнал пред нея, пред микрофона я разпитвах и тя разказваше. Така се оформиха „Бележките" след всеки един раздел, който поместваме. Третият етап бе най-трудният. Аз разполагах с една торба записки. Обикновено когато тя разказваше, аз си записвах само по 1-2 изречения по даден случай. Отново съм пред микрофона изваждам поредният лист хартия, чета пред нея записаното от мен. Тя се връща в паметта си назад, спомняше си за случая и го разказваше. Аз го записвах на магнетофона. Така преминаха всичките листчета от голямата торба. Този материал бе включен изцяло. 9. Дойде определено време да започна, да подготвям нейният обемист материал. Работих 4 месеца по 8-10 часа на ден. Изслушвах записите, проверявах ги как са записани от Марийка Марашлиева, допълвах онова, което тя не беше могла да чуе и разбере. Целият материал бе подготвен и трябваше да се подреди и систематизира. 10. Трябваше да се реши най-важния въпрос. Как да се предадат направените записки. Да се редактират от мен, за което имах право или да се пуснат дословните разговори. Решението бе взето преди да почна да работя върху спомените. Реших да включа дословно целият запис така както е протекъл нейния разказ. По моя преценка съм поставил подходящи заглавия. 11. Разказът на Елена Андреева се свежда до въпроси от моя страна и отговори от нея. Този необятен, уникален разказ не можеше да се редактира, защото ще се промени духа на целият този процес. Тези записи са правени в един период от 1970 -1987 год. и понякога се появяват повторения и се разказва за едно и също нещо. Наистина се разказва за едно и също събитие, но се разказва по друг начин, от друга гледна точка, от друга проекция. И най-важното е, че се защитава съвсем друга теза и за доказателство се превежда този разказан вече случай. Но винаги се добавя нещо ново и нещо важно. Затова за онези които е повторение да не го четат. 12. Онези, които влизат в това поле на спомените, ако могат да влезнат в духа на разказите, тогава ще им се открие в съзнанието цялата епоха от времето на Школата на Учителя Дънов със събития, личности и съдби човешки и намеса на Невидимия свят. 13. Освен това най-важно е, че във всеки случай се вижда намесата на Учителя и неговото решение по даден проблем. Читателят ще влезе във вътрешната школа, където Духът на Словото управлява и разполага със съдби и събития. Но при условие, че влезе в света на спомените на Елена Андреева и се озове в онази епоха. 14. Според мен е невъзможно да се отнеме дори едно изречение и то да не се включи. Би било престъпление пред моя труд, пред труда на Елена Андреева и този на Марийка Марашлиева да не включим някой пасаж. Това би било престъпление пред моя духовен ръководител, който чрез мен движи цялата програма на „Изгревът". И пред Школата на Учителя. Затова няма никакво повторение. Ще се убедите сами. Когато се правеха записите бяха изминали 30 години от заминаването на Учителя Дънов от този свят. Аз хванах последните и успях да спася тези исторически сведения от забравата. Аз ги спасих всички от исторически провал, като личности и като последователи на Учителя Дънов. 15. През цялото време, аз водех борба за отстояване историята на Школата. Обикновено ми казваха: „Това не е важно, онова не е важно. Важно е Словото на Учителя". Но по-късно, видях и се убедих, че те последователите на Учителя бяха най-големите му врагове, защото му промениха Словото като го редактираха, стилизираха и преразказваха. Това ще намерите в раздела „Записване Словото на Учителя", най-накрая след „Бележките" необходимата информация. 16. При работата ми върху подреждането по спомените на Елена Андреева имах пълно съдействие от Невидимия свят. Всеки ден пусках минути от нейния запис, чувах гласа й, свързвах се с нея и тя идваше при мен, съдействаше ми и ме окуражаваше. Така че тя взе активно участие от Невидимия свят. 17. От направените магнетофонни записи, след като се прехвърлиха на машинописен текст - целият този обемист материал бе включен. Не е изпуснато нито едно изречение. 18. Останаха нейният коментар върху снимковия архив по времето на Школата, за работа в бъдеще при подготовка на албуми за снимките по времето на Школата на Учителя Дънов. Бяха номерирани снимките и под номер след номер бяха връчвани на Елена Андреева, тя разказваше за лица и събития въз основа на тези снимки. Те я връщаха по времето на Школата, събуждаха спомените и тя разказваше. Днешното поколение не познава снимките, нито лицата в тях, нито пък знае за какво е, за къде се отнася дадена снимка. 19. Към всеки даден, събран и изнесен материал беше поставено съответно заглавие по мое усмотрение. То насочва и подчертава посоката по която се движи живота на Школата в спомените на Елена Андреева. 20. Включено е всичко, което можеше да влезе тук от нейния архив, който тя ми предаде. Вероятно има оставени и други неща по други лица. Но те в бъдеще трябва да се включат към този том на Елена Андреева. Защо го назовах така този том? Тя бе родена в робство, в Македония. В робство, под турско иго. Аз я заварих завързана от кармата й, не може да се движи с краката си. Бяха и сложили букаи като на вироглав кон. Но затова бе освободена отвътре чрез Дух и Сила, в резултат на което имаме тези спомени. А това не е малко и ние трябва да й благодарим. Тя беше ученик от Школата на Бялото Братство. Тя беше българин от Македония и тя беше „бяла македонка" според думите на Учителя, а това не е малко за нея, за тази епоха и за следващата епоха. Да й благодарим за нейния труд.

Верую на ученика 1. Във Вселената съществува един Бог и светът се управлява от Единния Бог на Живота. 2. Един е Великият Учител НА ЖИВОТА. 3. Един е Всемировият Учител НА Вселената. ТОВА е Великият Учител - Беинса Дуно. Светското му име бе Петър Дънов. 4. ЕДНА е ШКОЛАТА на Всемирното Велико Бяло Братство. Тя бе отворена ЗА 22 години от 1922-1944 ГОДИНА ОТ Учителя - Беинса Дуно НА земята Българска в племето СЛАВЯНСКО. 5. ШКОЛАТА на Всемирното Велико Бяло Братство се управлява от Словото на Великия Учител - Беинса Дуно. 6. Словото на Всемировият Учител - Беинса Дуно е Слово на БОГА. 7. Словото на Учителят Беинса Дано е свещено и неприкосновено. Словото му е Слово НА ЖИВОТА ЗА ИДНАТА VI расa на човечеството, която следва ДА дойде. 8. Словото на Великият Учител - Беинса Дуно ще роди Синовете Божии, които ще БЪДАТ наречени Синове НА Виделината. 9. Синовете на Виделината ще разнасят Словото на Учителя Дънов - Беинса Дуно чрез ЖИВОТА СИ И ще БЪДАТ наречени Синове на Възкресението и Синове на ЖИВОТА. 10. Словото на Учителят Дънов е житното зърно посято от него в душите на неговите ученици. То по времето на ШКОЛАТА му (1922-1944 год.) възрастна в Житен КЛАС. И този Житен КЛАС са опитностите на учениците му и те пълнят томовете от поредицата „Изгревът". Словото на Учителят Дънов преминава в „Изгревът" като живот на неговите ученици и последователи. Амин Д-р Вергилий Кръстев 28.02.1999 година неделя – София * * * ISBN 954-90041-9-8, том IX © Всички права запазени Не се разрешава препечатването на отделни части от книгата в периодичния печат - вестници и списания, без разрешение на съставителя на сборника. Не се позволява преразказването на отпечатания летописен материал от нелегални и явни разказвачи с цел - издаването на пиратски издания

АНГЕЛ ВЪЛКОВ (1899-1986) "Времето, което не бе дошло" Роден съм на 14 ноември 1899 година в село Горица, Поморийско. Бяхме трима братя и три сестри. Записах се да следвам в четиригодшен морски техникум по електротехника във Варна. Когато бях в училището, един ученик ми даде една брошурка - беседа от Петър Дънов. Аз я прочетох и всички въпроси, които ме вълнуваха и на които не можех да намеря някакво разрешение - там, в тази книжка ми се уясниха. През есента на 1914 година, училището ни, което се намираше южно от Варна беше в карантина заради холерата и го преместиха близо до града, над морската градина, край шосето за Евксиноград. Една сутрин през пролетта, нашият взводен ни поведе на разходка през лозята. Взводът вървеше без строй - свободно. Аз бях сам, най-отзад. По едно време забелязвам, насреща ми идват няколко души и всред тях един елегантно облечен господин с фрак, хубава шапка и бастун. Беше с дълга коса и брада. Той изпъкваше с вида си пред всички други. Там беше и брат Манол Иванов, който бе преподавател в училището - флотски офицер с военната си униформа. Аз не знаех, че това е господин Дънов. Ио наскоро на мен ми се нареди отпуска и аз отидох на село за десетина деня. А там вече се беше основал кръжок на Бялото Братство. Там чух да разказват следното: "Казаха, че Учителят е казал на княз Фердинанд да не отива с Германия като съюзник в Първата световна война, а той, освен, че не Го послушал, ами взел, че Го интернирал във Варна. Учителят му казал: "Аз ще отида и ще се върна, а ти ще излезеш от България и няма никога да се върнеш". И така стана. Когато трябваше да се прибера във Варна след отпуската, нашите хора от Братството пожелаха да дойдат с мене да ги заведа при Учителя. Дадоха ми адреса Му. Той беше отседнал в най-големия тогава във Варна хотел - "Лондон". И действително, аз ги заведох, отворих им вратата на стаята, в която видях Учителя вътре с още няколко души. Те влязоха, а аз се върнах. Значи, човекът, когото сме срещнали в лозята, беше същият този Дънов. След като завърших училището, понеже не се намираше лесно работа, аз се прибрах на село при баща си. Там вече събранието на Бялото Братство функционираше и аз започнах да чета от беседите на Учителя. Под тяхното влияние аз станах вегетарианец и въздържател и към края на 1922 година започнах редовно да посещавам събранията. Цялото ни семейство беше включено в Братството. Големият ми брат Михал беше ръководител на събранието в село. Не беше дошло още времето за първата ми среща с Учителя. За да се срещнеш с Учителя, трябва подготовка. И точно в тези години аз започнах да чета беседите Му. Посещавах братските сбирки на село, пеехме песни и полека-лека навлязох в онзи път, който трябваше рано или късно да ме заведе до Учителя. Разбира се, само при условие, че човек е решил да тръгне по този път и е решил да го извърви. Чак тогава може да се срещне с Учителя. Когато аз заведох моите съселяни при Него в хотел "Лондон", аз не бях готов още и не се срещнах. Но се срещнаха онези от моето село, които бяха готови - те разговаряха с него. Тяхното време бе дошло. А моето тепърва трябваше да дойде. Минаха години и това време дойде. И аз бях готов за него.

ЕЛЕНА АНДРЕЕВА (1899-1990) "Песните на Учителя" Как Учителят даваше песните? Това е една дълга история, която води началото си още от дома на "Опълченска" 66, в който Той живееше при семейство Гина и Петко Гумнерови. Учителят отсяда при тях през 1905 година. Когато идва времето и започва да държи Своите беседи, Той обикновено постъпваше така: преди да започне да говори, казваше се "Добрата молитва" и се пееха песни. В първите години, Учителят седеше на стол, държеше пред Себе Си Библията, цитираше един стих от нея и построяваше беседата Си върху този стих. Отначало се изпяваха една-две песни и след като привършваше беседата, се изпяваха още една-две песни. Това беше в салона на "Граф Игнатиев", както и в салона "Турн Ферайн", както и в салона на "Оборище" 14. След свършването на беседата, Учителят е давал да се пее една и съща песен. Аз заварих, когато се пееше песента "Благословен Господ, Бог наш". Тя редовно се даваше накрая, но преди това се даваха една-две песни. Когато по-късно бе дадена песента "Аз мога да любя", при свършването на беседата се започваше с нея, а се привършваше с песента "Благословен Господ, Бог наш". По-късно, Учителят даде окултни песни в общия окултен клас, както и в младежкия окултен клас, но това беше, когато се отвори Школата, защото в класовете имаше правила и методи, по които трябваше да работят учениците. Учителят идваше в клас с цигулката Си. Ставаше така, че Той създаваше пред нас в класа цялата песен. За това е необходима подходяща атмосфера в класа - да бъде той в синхрон с онази мисъл, която стои над него в Духовния свят и която трябва да се свали и облече в песен чрез Словото на Учителя. Обикновено Учителят казваше първата музикална фраза - ще я изсвири и ще я изпее. След това дойде и ще каже втората фраза. И така - фраза след фраза, Той даваше цялата песен в класа. Така е дал в младежкия окултен клас двете песни: "Мисли, право мисли!" и "Там далече зная чуден край". Повечето от песните Той е дал в общия окултен клас по същия начин. Песента "Духът Божий" Учителят е дал в дома Си на "Опълченска" 66. По онова време там имаше създаден студентски стол или студентска кухня, където бедните братя-студенти, около седем-осем души, се хранеха в приземния етаж на дома на Гумнерови. Учителят там е дал тази песен. Той я изсвирил няколко пъти на братята и те я научили. Когато Учителят дойде в салона на улица "Турн Ферайн" в общия клас, каза следното: "Нека сега дойдат братята, които са научили песента и да я изпеят". Те станаха и започнаха да пеят песента. През това време Учителят извади цигулката Си и след като те я изпяха един-два пъти, започна да я свири, а те пееха след Него. Така я научихме по слух. По онова време всички песни на младежкия клас ги учехме на слух. Обикновено Учителят даваше нови песни - или идваше с готова песен, или пред нас я сътворяваше, като почваше да пее. Започваше естествено и непосредствено да пее и ние виждахме направо пред очите ни как става този процес. Виждахме резултата. Дойде една мисъл и Учителят я изнесе. Дойде друга мисъл, Той я изпее. И така - фраза след фраза. Когато Учителят идваше с цигулка в клас, създаваше празник за душите и сърцата ни. Когато го зърнехме с цигулката, всички си подшушвахме: "А-a, днес ще има песен, нещо ще се пее!" С много радост посрещахме песните. Понякога Той си носеше цигулката, друг път даваше на другиго да я донесе и влизаха двамата. Като виждахме цигулката, знаехме, че ще има песен. Но имаше дни, когато донесе цигулката - но песен няма. Защото мисълта е отишла в друга посока, родила се е друга тема, която не поражда и не носи със себе си музика. Много пъти Той ни е изпявал песни, много мелодии ни е изсвирвал, които не са записани. По онова време нямаше подготвени музиканти, за да запишат от първо чуване дадена мелодия. Друг път, в младежкия окултен клас, Учителят е давал текст. Каза така: "Дух обичен и чист. Ха, дайте мелодия на тези думи". Ние си мислено тананикахме, но никой не посмя да го изпее на глас пред Него. Накрая Георги Радев се престраши и изпя една мелодия. Неговото предложение се прие и така остана да го пеем до днес. Научихме мелодията и много пъти сме я пяли. Къде е тази мелодия днес? Ще попитате музикантите от "Изгрева". През 1921 година беше издадена книжката "Песни на Всемирното Братство". Това е един пръв опит на приятелите от онова поколение да напишат на нотен текст песните, които са пеели. Жалко, че в тази книжка няма коментар за тях и не са описани как са създадени и при какви обстоятелства са дадени. Онова поколение знаеше историята на всяка една песен, имаше документация, но следващото поколение, а това беше поколението от Школата, се отнесе небрежно и не го отбелязаха в следващите издания. Единствено ако се намерят запазени бележки от възрастните музиканти, може да се направи някакъв обзор. Аз знам как в това издание Учителят е давал Свои идеи за някоя песен в думи. На други е давал мелодията. Към мелодията трябва да има текст - правел го е някой приятел с поетична дарба. Например, Учителят е давал на Дядо Благо - поета Стоян Русев - да напише думите на някоя песен. Той дава идеята и думите, дава мисълта, а Дядо Благо с отмерена реч създава самия текст. Така Дядо Благо е написал текстовете на песните "Братство, единство", "Росна капко", както и на "Любовта е извор". Първия куплет го е дал Учителят, когато издава книжката "Хио-Ели-Мели-Месаил". Учителят дава и развива мисълта Си, а Дядо Благо създава в ритмична реч останалия текст - над десет куплета. Аз помня как Симеон Симеонов я беше разработил за четири гласа и я изпълняваше с братския хор още през 1919 година. Имаше и други братя, които свиреха на цигулка. А що се отнася до органа, той дойде по-късно в салона на "Оборище" 14, където Учителят говори пет години до пролетта на 1928 година - през 1923 година. След това се прехвърлихме на "Изгрева" в новопостроения салон. Имаше някои братя и сестри с хубави гласове и те ни водеха в първите години. Ние учехме песните от тях. Но когато Учителят отвори класовете на Школата, ние ги учехме направо от Него. Но за записването на песните впоследствие имаше много спорове. Един път Учителят слиза по стълбите и слуша как ние пеем песни в салона. Обикновено преди беседа ние пеехме песни от Учителя. В този ден Той се качи на катедрата в салона и каза: "Така, както пеете песните, аз вече не мога да ги позная". Ние ги пеехме много провлачено, неритмично, не в този ритъм, в който Той ги беше дал. Много мъчно беше да се направи нещо или да се изпее нещо така, както трябва. Ние ли бяхме такива непросветени, невнимателни или просто, нямахме музикална култура?.. Бяха събрани хора отвсякъде, с различно образование и професия, без музикална подготовка. По-късно дойдоха музиканти, които завършиха Музикалната академия. Със своето умение и познание, те трябваше да запишат правилно песните. И когато всички очаквахме да стане това, възникнаха спорове, за които ще стане дума по- късно. Учителят даде много песни. Даде песните пред нас - получи вдъхновение, роди се някоя мисъл и Учителят даде мелодия. После се роди друга мисъл и поднесе към тази мисъл съответна музикална фраза. Така Той създаваше песните и изливаше радост в душите ни. Бяхме на Бивака. По същия начин Той даде песента "Зов на планината", която започваше с думите "И скачам аз...". Учителят даде първи куплет, после - втори, трети. Така дава, все едно, че нищо не прави. Песента и текстът излизат от Него естествено и като наблюдаваш отстрани, смяташ, че това не е нещо особено. Правеше го просто и естествено, като че ли нищо не правеше. А по-късно, когато пеехме тази мелодия, разбирахме каква песен е дадена. Но когато си припомняхме по какъв начин е дадена, тогава разбирахме какво значи извор, от който непрекъснато извира Жива вода за душите ни. Това беше едно качество на Учителя - скромност - да не се самоизтъква при създаването на песните. Ние хората, обратно, изтъкваме себе си, даже и за несъществени неща. Учителят никога не казваше, че е музикант. Да, никога! Даваше песните, даде ни Паневритмия и я даваше така естествено, както от един голям чучур на някоя чешма излиза естествено и необезпокоявано изворна вода. Има извор - има вода, има наклон, има чучур- и водата изтича. Това е образен начин да се опише как Учителят даваше песните Си. А прехвърлете този извор от физическото поле в Духовния свят и оттам - в Божествения свят и тогава ще имате представа за Божествения извор, от който излизаше Живата вода, която слизаше надолу като Слово и песен и поеше душите ни. Това бе Божественият извор. А Божественият чучур бе Учителят. Нека Бог и Учителят ми прости за това неумело сравнение, но по друг начин не мога да го опиша и обясня. Много интересно бе, че Учителят даваше песните по различно време и на различни места. За това бяха необходими условия на физическото поле, подходящ повод, хармонична среда, независимо от какво поле Учителят сваляше песните и каква бе целта за свалянето им. Много от песните бяха създадени за разрешаване на някои противоречия в Пътя на учениците. Чрез тях Той трансформираше състоянията им, разрешаваше проблемите им, разчистваше задръстения им от личната карма житейски път, проправяше този път, даваше изхода и направлението, по който трябваше да се движи една душа в Школата. Не са малко тези песни и те са свързани с имената на наши музиканти от "Изгрева". Споменахме, че Учителят идваше в клас с цигулката Си и ние бяхме свидетели как Той създаваше песента пред класа. Ще каже първата музикална фраза, след което ще я изсвири и изпее. След това каже втората музикална фраза, ще я изсвири и изпее. После изсвирва и изпява двете музикални фрази и накрая изсвирва и изпява цялата песен. Ще спомена, че Учителят първо даде мелодията и текста на "Сила жива, изворна, течуща" и ние я научихме. После даде мелодията и текста на "Изгрява слънцето". След това двете мелодии се свързаха така, както ги пеем сега, като първо пеем "Изгрява слънцето". Тези песни бяха дадени в клас. Учителят даваше песните на различни места. Той беше много благосклонен към музикантите. Те бяха галените деца на Школата. Но някои от тези деца се разглезиха и почнаха впоследствие да проявяват своеволие към песните на Учителя, поради което ги хвана законът, който управлява и движи окултните закони в песните в Учителя. И за непослушанието си всички платиха докрай. Учителят за такива случаи бе казал, че окултният закон, на който са изградени песните Му, е безпощаден и не прощава на онези, които проявяват непослушание и ги променят! Ние бяхме свидетели и видяхме как всеки си плати за своето непослушание. Учителят бе много благосклонен също и към стенографите, защото все пак вършехме Негова работа, за да може Неговото Слово да се отпечата на книга. Той бе много толерантен към музикантите, много им се радваше, много ги е тачил, много ги е поддържал, вслушвал се е в техните искания, съдействувал им е със съвети, разрешавал е техните проблеми. Защото искаше да ги освободи от тяхната карма и свободното им време да бъде употребено от тях за Неговите песни, защото Той държеше на Своята музика като възпитателно средство за днешното човечество. Човечеството има само един път - приложението на Словото Му! Веднъж, в общия клас в салона на "Изгрева", Учителят изпя два пъти цялата молитва "Отче наш". Отначало до края я изпя с дълбочина, с чувство на вяра в Бога, с дълбочина, която отиваше към изворите на живота, с чувство за стремеж към Бога и целият този обхват от дълбочина и стремеж към Небесните висоти създаде у нас усещане за всеобхватността на Вселената. Ние всички слушахме в слух и чрез зрение, задъхани, като че някаква струна в нас бе задвижена и чрез нея усетихме дълбочината и висотата на цялото Мироздание, което се изля чрез песента на Учителя "Отче наш". Това беше много съществен и свещен момент в живота ми. Такова нещо никога не съм преживявала друг път. Такава дълбочина имаше в тази песен, че ние преживяхме цялото състояние на слизането на Духа в материята и Неговия стремеж да я одухотвори. След това изпитахме с душите си оня образ за Бога, който Учителят създаде у нас чрез песента, като вечен стремеж за възвисяване и полет на човешката душа към Небесните висоти, които обхващат цялата Вселена. Това бе незабравимо преживяване. В този период нямаше подготвени хора, нямаше подготвени музиканти, които да я запишат. Два пъти по различно време Учителят я изпя на "Изгрева". Когато я пееше, Той ставаше от стола пред катедрата си и стоешком я пееше. Той я пееше пред нас, но тя бе предназначена за съществата от Духовния свят и от Божествения свят. Чрез тази песен Той обедини цялата Вселена в Едно. Всемировият Учител беше пред нас. Той изпя "Отче наш" два пъти за жителите на Вселената. Друг път в историята на човечеството и за онези същества от Духовния и Божествения свят това нещо няма да се повтори, защото Всемировият Учител за пръв път бе слязъл на земята и за пръв път пя "Отче наш" на български език за Вселената. Амин! Една друга песен Учителят изпя на Бивака през 1941 година. Казва се "Странник съм в този свят". Това, което чухме, бе нещо свещено за душите ни и много високо, пред което тръпнеше нашият човешки дух. Учителят я изпя с голяма дълбочина, с чувство, че е странник в този свят и че никого не познава, освен Онзи, Който Го е изпратил на земята, за да свърши една работа за Бога. Беше неописуема гледка да се наблюдава едно Божествено същество като Учителя да пее с дълбочина и с чувство, че Той, облечен в плът и кръв в това човешко тяло, е странник между човеците на земята. Всички изтръпнахме. Присъствувах на едно обръщение на Учителя, пребиваващ в това човешко тяло, обръщение към Бога, на молитва на Учителя към Бога. Като я пееше, някакво благословение от Хармония небесна и небесна Светлина се изливаше върху нас. Такъв образ, такава картина от този свещен миг остана в съзнанието ми. Нещо свещено, нещо свято, някаква светлина и чистота обвзе всички ни и всеки, който е съхранил частица от този миг, може да го пренесе във Вечността. Мелодията и текстът на тази песен са записани. Учителят свиреше дадена песен в мажорна или минорна гама. Ние стенографите не бяхме музиканти и не знаехме какво да пишем в такъв случай. Стенографирахме само думите на песента. Останалото бе работа на музикантите. Те трябваше да запишат мелодията. Но и те не бяха от най- добрите и затова песните не се записваха така, както трябва. Оттам дойдоха после всички спорове. Причината бе, че не дойдоха най-способните музиканти, които се родиха между българите и които бяха изпратени от Небето, за да помагат на Всемировия Учител. И което е най-тъжното и трагичното - тези музиканти, които не дойдоха на "Изгрева", според думите на Учителя, за да бъдат допуснати да слязат от Невидимия свят и да се родят като българи, те лично бяха обещали там да помагат като музиканти на Всемировия Учител. Но те останаха в света и не дойдоха при Учителя. Те се отклониха сами или други ги отклониха. Единствено Сашо Попов имаше отношение към Учителя, а Учителят беше казал, че той е дошъл с музикална мисия на земята. Но той работеше с Царския симфоничен оркестър като цигулар и диригент, имаше отношение към Учителя, съдействуваше и помагаше на наши музиканти от "Изгрева", но не можа да прескочи бариерата на негативното обществено мнение към Учителя, да дойде на "Изгрева" и да изнесе концерт пред Учителя. Друг музикант бе цигуларката Недялка Симеонова, която бе направила контакт с Учителя и за която Той( бе казал похвални слова. След заминаването Му тя изнесе концерт в салона на "Изгрева" в знак на благодарност към Учителя, който я спаси от явна смърт от бомбите в Германия през време на войната. И така на "Изгрева" не дойдоха онези музиканти, които бяха изпратени от Небето. Дойдоха други, които бяха посредствени в света, но бяха най-добрите за нас, на "Изгрева". Такива, каквито бяха, това можеха да направят! Песните бяха записани според способностите и възможностите на нашите музиканти от "Изгрева". Ще ви дам един пример. Веднъж Учителят изсвири една българска мелодия и ни каза, че тази мелодия е такава, каквато българският народ я свири. След това Учителят ни каза, че ще я изсвири така, както тя е в своя първообраз, както е дошла от своя Първоизточник. И я изсвири. Всички в салона бяхме поразени. Тогава с нашите пет сетива и с нашите души усетихме и разбрахме какво представлява Първоизточникът на този народ в Духовния свят, разбрахме, че този народ има Първоизточник и в Божествения свят! Друг народ такова нещо не притежава! Ето сега бяха необходими онези способни музиканти, които бяха родени между българския народ именно за този свещен миг - да запишат песента, която идваше от Първоизточника на живота, откъдето излиза този народ. А как да я запишем, когато аз съм стенографка и записвам само думите, а не и нотния текст? Тогава нямаше магнетофони. Ние, тримата стенографи, се поглеждахме безпомощно и държахме моливите в ръцете си с треперещи пръсти. Обърнахме се към музикантите, очаквахме, че техните моливи .и пръсти ще записват песента. Но те седяха мълчешком, втренчени в Учителя и прехласнати. Те можеха само това да направят. След беседа, отидох при Учителя и казах: 'Учителю, идвам да се извиня от името на стенографите, че ние не можахме да запишем песента". Учителят ме погледна и каза: "Те обещаха пред Бога да слезнат в България именно за това! Но те не удържаха на обещанието си. И онези, които можеха да запишат, останаха в света. За това нещо те ще отговарят пред Бога. А и българският народ ще отговаря пред Бога, защото негови представители ги отклониха от тяхната мисия!" По този начин, Учителят освободи стенографите от отговорност, освободи от отговорност и онези музиканти, които бяха на "Изгрева" и които можеха да направят онова, което им позволяваха техните сили и възможности. Цялата вина трябваше да я понесат представителите на онова талантливо музикално поколение, което се роди по времето на Учителя и не дойде на "Изгрева"! Проследете техния път и ще видите какви големи музикални дарования са били, каква музикална дарба и мощ е имало в първите им изяви и творчество. Това беше кредитът, с който те дойдоха от Невидимия свят, определени за Школата на Учителя. Проследете техния път и ще проверите, че всички без изключение се провалиха в своя житейски път като човеци, музиканти и творци. Те станаха посредствени музиканти и творци. Само първите им изяви напомняха за Божествения кредит, с който те слязоха на земята. Смятам, че дадох една страница, която трябва да се прочете и проумее добре от днешните и бъдещите музиканти, които ще се родят в този народ. Ако проумеят - добре. Ако не проумеят, ще научат урока, че за да се роди човек между този народ, трябва някой да гарантира в Невидимия свят и ако не изпълни обещанието си, отговаря за това. Пред себе си, пред съдбата си и пред Бога! През цялото време на Школата имаше концерти. Пееха и свиреха нашите музиканти от "Изгрева". Понякога се привличаха и музиканти от града, които трябваше да попълнят състава. Спомням си, една година на Петровден, братята бяха много въодушевени и изнесоха пианото от салона навън, за да свирят. Асен Арнаудов свиреше на него, имаше много цигулари този ден, но този опит бе несполучлив, защото тоновете на пианото се разнасяха нагоре и не стигаха до нас. Този опит бе направен само един път. В един период от моя житейски път бях поставена да разрешавам много големи лични проблеми, бях много притеснена, потисната, със снижено самочувствие и направо срината до земята. Присъствувах, когато Учителят даде песента "Духът ми шепне това". Той изпя думите: "Аз в живота ще благувам. Духът и душата ми шепнат това". Когато ги чух, бях в онова състояние, което описах. Постепенно състоянието ми се трансформира, аз се освободих и забравих в този момент за своето притеснение. Песента бе отхвърлила похлупака над мене, който ме притискаше в дън земя. Да каже човек и Да изпее, че при всичките положения в живота ще благува, това означава да се добере до онова вътрешно състояние на съзнанието си, през което минават като съединителни нишки и влизат в него човешкият дух и човешката душа. Това означава да се добере до тях и чрез тях да получи онази Сила, която може да проблесне като Светлина в съзнанието му и да го измъкне от състоянието, в което е попаднал. Това е вътрешен процес на освобождение, свързан със слизането на Светлина и Виделина в съзнанието на човека, но това може да стане само чрез онези съединителни нишки на човешкото вътрешно естество, които го свързват с човешкия дух и човешката душа. Един от методите позволяващи да се добере човек до това състояние е даден чрез песента "Духът ми шепне това". Онзи, който се добере до вътрешния смисъл на тази песен и се свърже с нея, може да се ползува от скритите сили, които могат да слязат от Невидимия свят чрез нея, защото тя е свързана със своя Първоизточник. От този Първоизточник излизат човешката душа и човешкият дух. Ще ви разкажа как Учителят даде песента "Химн на Великата Душа". Той даде думите и мелодията, песента бе научена и се пееше от нас. После Учителят каза: "Да направим един опит, да свалим и вградим тази песен на земята". Всички се оглеждахме и се чудехме как може да се направи това. Учителят добави: "Ще построим чешма, а на стената на чешмата ще изобразим съдържанието на песента". Борис Николов бе изпълнител на тази чешма на "Изгрева". Беше привлечена и художничката Цветана Щилянова, която изработи някои от фигурите. Днес може да я видите само на снимка! Песента бе дадена през лятото на 1933 година. На 6 май 1934 година на "Изгрева" бе прокаран водопровод. Трябваше да се построят чешми. Една от тях бе чешмата, в която трябваше да се вгради тази песен. Бе направена стена, която трябваше да бъде панорамен фон на фигурите, нарисувани от Цветана Щилянова, които символично трябваше да отговарят на думите на песента. Беше намерено архитектурно разрешение на горната част на стената, линията й бе сводеста и даваше представа за хоризонт. Чешмата имаше височина един метър и бе вградена в обла обвивка с широчина петдесет сантиметра. Водата изтичаше в корито с обла форма с диаметър около един метър, като три четвърти от тази окръжност излизаше като корито пред панорамната стена, а една четвърт бе вградена в стената. На панорамната стена бяха изработени по рисунките на Цветана Щилянова фигури, които изпъкваха релефно на стената. Според думите на песента, горе в ляво, над планините, беше изгряло слънцето и осветяваше всичко живо. В дясната част бе изобразена сърна, която кротко пасеше трева. До нея в цял ръст беше изобразена жена със спуснати одежди до земята, като в лявата ръка тя държеше една книга, а в дясната ръка държеше плод - ябълка. От ляво бе изобразен орел с разперени крила, който слиза на земята за да си направи гнездо от пръчки, клечки и клони. Отгоре, на перваза на чешмата, бяха издълбани три кратки изречения. Над сърната пишеше "Храни се добре". Над жената - "Мисли добре". Над орела - "Работи добре". Символично този "Химн на Великата Душа", както мелодията, така и текстът, бяха вградени в тези образи и фигури и трябваше да тълкуват нещата горе-долу така: Слънцето олицетворява живота на земята, символизира Божественото слънце и Божествения извор на живота, чрез който идва радостният химн за пробудената човешка душа, който завършва с думите: "Велик си Ти, Господи, Велики са Твоите дела, Велико е Името Ти над всичко. Ти цариш в сила и живот, знание, Мъдрост, Истина, Любов." Това е Химнът на Великата Душа, излязла от центъра на Вселената и дошла чрез Мировата Любов на Вселената. Химнът на човешката душа започва с пробуждането й. Затова е необходимо да огрее слънцето и да събуди всичко. Сърната, заедно с надписа "Храни се добре", олицетворява проекцията на Всемировия живот на земята. Жената с отворената книга и плода, който държи в дясната си ръка олицетворява с надписа "Мисли добре" Новата Ева, която трябва да дойде на земята. В момента тя се съгражда в Духовния свят чрез светли мисли и чрез знанието, получено от Словото на Всемировия Учител, което тя държи в лявата си ръка. В дясната й ръка е плодът на това знание, което трябва да се свали от Духовния Свят и от Словото на Всемировия Учител, за да даде плод. Плодът на физическия свят на земята се реализира чрез светли мисли, възвишени чувства и прави постъпки. От лявата страна на чешмата релефното изображение на слизащия от планините кацащ орел, трябва да олицетвори надписа "Работи добре" - продължение на онзи закон на Божествения свят: "Онова, което Бог е сътворил, човек да не разлъчва". Или по-точно - когато една Божествена идея се даде от Божествения свят, тя слиза на крилата на орела от висините и се сваля в долините на човешкия живот. Божествената мисъл е в Божествения свят, тя трябва да се свали в Духовния свят и оттам, на крилата на орела - в човешкия свят. Формула, от Учителя от песента "Химн на Великата Душа" Тази формула трябва да се произнесе всред природата, на отворено, на двора, в гората, на полето, като се гледа природата. "Велик си, Ти, Господи. Велики са Твоите дела. Велико е Името Ти над всичко. Изпращам към Тебе своята любов. Във всичко и във всички виждам Тебе и любя Тебе. Ще Ти служа през цялата Вечност." Като погледне небето, слънцето, облаците, простора, дърветата, цветята, тревите и прочее, човек да преживее величието на Бога, да се изпълни с благоговение към Бога за красотата, реда, хармонията, които царуват в природата и Трогнат, да произнесе тази формула с всичкото си сърце и душа. Хубаво е тази формула да се произнася всеки ден.

НЕСТОР ИЛИЕВ "С арфа под бомбите в града Мюнхен" Сега ще ви разкажа един случай от времето на Втората световна война. Исторически се знае, че ние бяхме окупирани "доброволно" от Германия. Тогава германските фондации решиха и даваха стипендии на българи желаещи да отидат в Германия и да се усъвършенствуват, да придобиват знания в областите, които ги интересуват. Това беше един тактически и стратегически ход на германците по отношение на българите, в случай, че войната завърши в тяхна полза. Да, но Германия бе денонощно бомбардирана от американските бомбардировачи и, специално Мюнхен, който беше център и седалище на национал-социалистическата партия и на нацизма изобщо. Това, което ще ви разкажа, ни го разказа нашият брат, един от най-добрите, най-способните музиканти, които имахме в нашето Братство в София. Той ми разказа своя случай подробно. Като цигулар, той свиреше в Симфоничния оркестър и се казваше Асен Арнаудов. Асен, като научава, че германците дават стипендии, без да изразходва той средства, решава да отиде в Германия и да се научи да свири на арфа. Тогава той помолва диригента на Царския симфоничен оркестър Сашо Попов да му съдействува пред министерството на просветата, за да може да отиде за две години да учи арфа в Мюнхен. И всичко се разрешава благополучно. Министерството му дава разрешение и командировъчно и той трябва да замине. Но преди да замине за Мюнхен, той разказва всичко на нашия приятел доктор Методи Константинов: "Методи, аз вече заминавам за две години да уча арфа". Методи му казва: "Ти луд ли си? Денонощно бомбардират Мюнхен и цяла Германия. Къде ще отиваш там? Да отидем да питаме Учителя". "Да отидем" - съгласява се Асен. Отиват при Него. А Той винаги приемаше радушно, особено музикантите и особено Асен Арнаудов. И Той ги пита: "Какво има?" Методи говори: "Учителю, Асен е луд човек, ще заминава за Германия за две години да учи арфа. А Мюнхен е денонощно бомбардиран и разрушенията и жертвите са страхотни. Това го слушаме всеки ден по радиото". Учителят им казва: "Страх ли ви е?" "Страх ни е, Учителю. Та бомби са това!" "Добре - казва Учителят. - Елате в петък, в три часа след обед." Защо им казва така - това на знаем. Но казват: "Добре, Учителю. Довиждане, Учителю". Отиват си, а в три часа в петък са отново при Него. А Учителят ги пита: "Продължава ли да ви е страх, че Асен отива при бомбите в Германия?" "Да, Учителю, страх ни е. Денонощно бомбардират Мюнхен, ние слушаме редовно радиото"- казва Методи. Учителят добавя: "Асен ще отиде там. Аз съм зад гърба му". И Асен разбира, че има закрилата на Учителя. Той заминава. По-късно, той ми предава своя разказ така: "Аз отидох в Мюнхен сред денонощни бомбардировки и разрушения, но две години, докато аз учех арфа, до мен бомба не падна. Жертви, разрушения имаше навсякъде. Но тресчица до мен не падна в течение на тези две години, когато аз учех арфа. Жертви и разрушения имаше навсякъде, а хазайката постоянно с тревога ме канеше да отида и да се скрия от падащите бомби в скривалището. Аз непрекъснато я успокоявах: "Бъдете спокойни, аз тук ще остана". Така че покрай мене и къщата остана здрава и читава и стърчеше сред развалините и разрушенията като някакъв паметник. Това учудваше всички и всяваше ужас в хазяйката и нейните роднини и познати. Това беше ужас, който изпитваха пред необикновеното и непознатото явление, поради което не можаха да се радват, че само тяхната къща е останала незасегната." По този начин Учителят бе казал и на други наши приятели да заминат за Германия, за Австрия, но с такава дефиниция и категоричност, както бе казал на Асен, аз не познавам и не съм чувал досега. Така Асен Арнаудов завърши курс по арфа. Впоследствие стана професор по арфа в Софийската консерватория. Искам да кажа още няколко думи. Защо, на какво се дължи тази постановка на Учителя? "Асен ще отиде, аз съм зад гърба му!" Да бъде покровителствуван един човек от Учителя, това не е случайна работа. В такива случаи отговорът е единствен. За неговия и за всички други случаи важи следният закон: "Всеки един, който е дал възможност да се прояви чрез него Господ и е дал нещо за Него - каквото и да е, било парично, било с усърдие, било с дарбата си, ще бъде защитен - Силите Господни застават зад него и го съхраняват". Асен Арнаудов записа Паневритмията. Той записа доста песни от Учителя на "Изгрева". В случая Учителят не каза, че застава зад Асен, понеже е направил това и онова за Братството. Това е извод за нас, защото Учителят казва: "Ако по времето на Христа, човек бе дал само един лев за Господа, той щеше да е сега милионер, заради своята вноска тогава". Асен Арнаудов с голяма любов записа Паневритмията и учеше братските песни. Затова Учителят отговори по такъв начин на неговата молба. Само онзи, който е виждал как падат бомби и как бушува около него стихията на войната, може да прецени и да разбере опитността на Асен в Мюнхен като проявление на Силите Господни. А онези, които не са виждали това, могат да проучат опитността и закона, който изложих пред вас. Учителят бе заплатил за Асен с голяма цена.

НИКОЛАЙ ДОЙНОВ "Концерт" На срещите на младежкия окултен клас дойде един младеж, който, както разбрах, беше следвал във Виена. Казваше се Киселков. Той всякога носеше със себе си цигулката си и единствени теми за разговор с него бяха музиката и цигулковото изкуство. По това време Учителят държеше Своите беседи на "Оборище" 14. В сряда беседите бяха за общия окултен клас, в петък - за младежкия, а в неделя от десет часа - за всички, включая и гражданството. Много често, когато Учителят излизаше на малката катедричка, от която говореше, носеше със Себе Си Своята цигулка. Тогава ни свиреше с нея чудни мелодии и песнички, които изучавахме. Една сряда той пак дойде с цигулката си на катедричката. След обичайната молитва Той се обърна към Киселков и го помоли да отиде при Него с цигулката си. И двамата извадиха цигулките си, настроиха ги и почнаха да свирят. Нещо вълшебно беше то, едни бързи вариации, много подобни на тези, които Паганини е създал. Никога не бях слушал Учителя да свири така, нито пък съм слушал такава музика. Дуетът продължи доста време и двамата прибраха цигулките. Учителят започна Своята беседа. На другата сряда се повтори същото. Учителят извика Киселков и отново зазвуча вълшебна музика. Тези два концерта оставиха в мене много дълбоки следи и всякога, когато слушах музика, си мислех за тях. По това време често ходех на концерти, давани от знаменитости на цигулковото изкуство, но никога не чух от тях музика, която да остави такива следи у мене. Един ден, след като беше минало доста време от това събитие, група приятели сме се събрали около Учителя. Стана въпрос за музиката. Бях близо до Него и след като използувах една малка пауза, Му казах: 'Учителю, такава музика, каквато чух от вас и Киселков в салона на улица "Оборище" 14, преди да почнете лекцията си на общия клас, не съм чувал никога след това". Той ме погледна и ми каза: "Ти ще имаш възможност да чуеш и по-хубава музика от тази, която тогава си чул, но този, който свиреше с Мене не беше Киселков". Това ме изненада и разбрах какво искаше да каже с това Учителят. А кой беше тогава цигуларят, който бе влязъл в Киселков и свиреше с Учителя? Още тогава реших да намеря Киселков и да го запитам как е преживял и какво ще каже за този концерт. Търсех доказателство. По това време този приятел се беше оттеглил от Братството и не го виждах да идва при нас. Много често, обаче, като отивах на работа сутрин, го срещах на една от софийските улици да носи мляко и други продукти. Разбрах, че е задомен. Още на следващата сутрин след разговора с Учителя го срещнах, спрях го и му припомних за себе си. Много се зарадва, като му се обадих. Поговорихме малко на обичайните за такива случаи теми и след това му казах: "Помниш ли концерта, който дадохте с Учителя в салона на улица "Оборище" 14 преди беседата Му?" Той ме погледна с изненада, замисли се, дълго мисли, ясно беше, че ровеше в съзнанието си за тази случка и най- после каза: "Николай, аз нищо не мога да си спомня за такъв концерт". Разбрах, помълчахме малко, сбогувах се приветливо с него и си отидох на работа, мислейки за целия този случай. Наистина, той нищо не можеше да си спомни за това изключително събитие, защото не е участвувал в него. Друг беше цигуларят, който бе влязъл в него и свиреше заедно с Учителя. Името на този цигуларски дух остана в тайна. Но остана случаят, а той говори вече много и за всичко. Говори на тези, които познават тази епоха и живота на Словото на Учителя, и живота на Школата.

БОРИС НИКОЛОВ (1900-1991) "Песнопойката на Мария Тодорова с песните на Учителя" Дойде време да реализираме едно поръчение на Учителя, дадено на сестра Мария Тодорова - да се издадат всички песни на Учителя в едно ново пълно издание. Мария работеше усърдно върху изданието. Трябваше да се намери хартия и то много хубава. А бяха едни времена след 9 септември 1944 година - бедни следвоенни години, нямаше почти нищо. Освен това постепенно, но сигурно, държавата в лицето на комунистическата партия, която бе взела властта започна да контролира всичко. Нейното отношение към Бялото Братство бе повече от отрицателно, дори и враждебно. Затова си има и причини. Имаше един печатар, който закриваше печатницата си, беше принуден да стори това, защото всички частни издателства се закриваха. Случайно Неделчо Попов който бе експедитор в държавната печатница, научи, че при този печатар се намира луксозна хартия, която му е ненужна и иска да я продаде. Отидохме с него, видяхме я, одобрихме я, защото бе луксозна хартия, около 1500 кг и заплатихме една огромна сума за времето от 450000 лв. - толкова колкото струваше един двустаен апартамент в София. Хартията не бе закупена с братски средства и ще разберете след малко защо. Прибрахме хартията на "Изгрева" през една нощ и трябваше да я пазим две-три години. Затова на две места при верни нам сестри, на тавана на техните бараки, бяхме сложили хартията, като предварително ремонтирах покривите им, за да не текат и да не се намокри хартията. Обикновено покривите на всички бараки течаха, защото все не се намираше онзи, който да ги поправи и смени керемидите. Веднъж дойде някаква милиционерска проверка, правиха обиск по всички бараки, търсеха нещо, но не казваха какво. Вероятно наши "доброжелатели", които бяха научили по някакъв начин за закупената хартия, чрез властите искаха да я намерят, да я изземат и да ни лишат от евентуален бъдещ печат. Така тази група от проверяващи властници и техните служители се насочи към една от бараките, където бяхме скрили хартията. Значи доносът беше верен и точен, а това не можеше да стане от случаен човек, вън от "Изгрева" и вън от Братството. "Доброжелателят" беше тук, в нашите среди. Провериха долу в стаичката, където спеше сестрата, не намериха нищо. Това беше молитвената стаичка на сестра Сийка Динова. На отиване, онези решиха да проверят малкото таванче с малко отворче, където беше скрита хартията. На гърба на бараката бе подпряна една стара дървена стълбичка. Онези, които проверяваха, взимат стълбата, подпират я на прозорчето на таванчето и тръгват да се качват по нея, за да проверяват на тавана. Но онзи е малко тежък, стълбата е стара и тя се счупва. Онзи едва не се утрепва. Другият му казва: "Остави, не виждаш ли, че ако някой се е качвал горе, щеше да счупи стълбата, а тя е здрава, значи никой не се е качвал." Логическо разсъждение- поне три години никой не бе се качвал горе. Аз бях добре опаковал хартията, покривът беше сигурен и не течеше и така ние изчаквахме удобен за печат момент. Сестрата през това време е в непрекъсната молитва към Бога. Така те прескочиха и другата, съседна барака с останалата хартия, защото онзи, който се бе покатерил по стълбата и падна, беше се ударил здравичко и реши, че е по-важно да е жив и здрав, отколкото да търси нещо, което я го има, я го няма. Така Невидимият свят ни запази хартията. Ако я бяха намерили, двете сестри щяха да пострадат и накрая аз и Неделчо Попов трябваше да отговаряме пред властите. Издаването на песните беше една смела акция. Ние рискувахме живота си. Ако бяха намерили хартията, веднага щяха да ни изпратят в концлагер без всякакъв съд, а тогава, непосредствено след 9 септември 1944 година, малцина се връщаха живи от тези концлагери. По тази стълба преди това бе качена цялата хартия - 1500 кг - на двете таванчета на двете съседни бараки, понеже беше използувана една и съща стълба. На другата вечер след тази проверка, през нощта ние изнесохме хартията и я прибрахме на още по-скришно място. Когато дойде време да се печатат песните на Учителя, Неделчо Попов организира нещата така, че хартията бе закарана нощно време и се печаташе в полиграфическия институт - там, където се печатаха топографските карти на военните власти - това беше секретна печатница. Беше заявил, че това са песни на Синода и понеже бяха с религиозен текст, те не можеха да различат дали това е така. При печатането беше паднал един стих и печатарят го беше залепил не както трябва и затова излезе от печат погрешно. Там отпечатаха колите и очаквахме там да ги подвържат. Но по редовен график печатницата трябваше да се ремонтира и боядисва и спряха всякаква дейност. Тогава Неделчо Попов изкара колите от печатницата, натовари ги бързо на една каруца с кон и ги премести при себе си - там, където работеше и стояха доста време там, непосредствено зад гърба му, на работното му място, натрупани на купища по коли. Когато го питаха какво е това, отговаряше, че са песни, религиозни песни на Синода. Една нощ Неделчо Попов ги пренесе с няколко каруци у нас - на "Симеоновско шосе" 14 и ние ги вдигнахме на нашия таван. Искам да спомена заслугата на един наш приятел, благодарение на който можахме да отпечатаме песните на Учителя. Това е Борис Рогев, който беше директор на военната печатница. Той подписа заповедта да се отпечатат песните на Учителя. Благодарение на него се получи това разрешение. Той бе наредил печатането на песнопойката да става през нощта. И така тя бе напечатана през нощите. Борис Рогев беше верен брат, имаше много срещи и опитности с Учителя, които за съжаление не описа. Но той написа и за пръв път даде на българите един голям свой труд за прабългарския календар, от който водят начало всички днешни календари по света. Така че той има две заслуги: едната - към Братството, за издаването на песните, а другата - пред българския народ, с която му отвори очите за славното му минало, за това, че в онази епоха българите са дошли със знание, което е превъзхождало знанието, намиращо се в Европа. След като напечатаните материали бяха укрити на нашия таван, дойде време да организираме група от верни братя и сестри, които да ги свиват на коли. Направиха отделни книжки. По-късно ги дадохме на верни братя от "Изгрева" да ги подвържат. Стана хубаво издание за онези години. Пък и сега, двадесет и пет години след това, то не е по-лошо от изданията, които сега се печатат. Вместо всички с радост да посрещнат изданието - получи се точно обратното. Надигна се буря и врява до небесата срещу него. Стана голям инцидент. Братският съвет и просветният съвет вдигнаха врява срещу онзи погрешен стих, който навремето бе изпаднал при печатането и печатарят го бе залепил погрешно на друго място. Те не знаеха какво е положението, как и къде бе печатано и че не можеше Мария да прави корекции на шпалтите, защото това бе най-секретно място за печатане в България. От там нищо не можеше да излезе, нито можеше да влезе без специална и свръхсекретна цензура. Та там се печатаха военните карти на Министерството на отбраната! Затова в песнопойката има малки грешки - именно заради това, че не беше правена коректура. Как можеше да бъде направена там тази коректура, като в тази печатница пиле не можеше да прехвръкне, камо ли някой да изнася и да внася шпалти за печат. Там се печатаха военните топографски карти, това бе военен секретен обект. Главно Кирил Икономов, който ревнуваше, че има ново издание на песните, защото той бе осъществил предишните две издания, организира голям скандал, който се разрасна и обхвана цялото Братство. Антов, който ръководеше финансовия съвет на Братството и контролираше паричните средства, под въздействието на Кирил Икономов спря да финансира. А Кирил и Антов бяха македонци и заедно с още няколко македонци се обединиха и направиха македонски фронт срещу Братството. Да, точно така стана. Каквото бяха направили македонците през времето на апостол Павел и той мина през най-големите гонения на своята апостолска дейност, така и тук, през време на Школата направиха почти същото. Те не можаха да си научат урока и то по времето на Учителя, по времето на Школата Му. Това значи, че ги очаква много тежка карма в бъдеще. Според Учителя, затова, че гонеха апостол Павел през онази епоха, македонците имат такава тежка съдба, която трябва да изплатят. Тук на "Изгрева" те направиха най-голямата пакост на Школата и на Учителя. Затова тяхната съдба е предопределена и те ще разберат сега и в бъдещите векове как се противодействува на Божието Дело. Това го казвам, за да знаят онези поколения българи, които ще дойдат след нас и да не се учудват, а да не се захващат изобщо с македонци. Те са бита карта още от времето на апостол Павел и досега носят последствията, а сега направиха най-големия провал за Школата. И ще платят за това - както те, така и техните потомци! Председателят на финансовия съвет Никола Антов не даде пари за печат. Пари имаше, но той не даде само и само да угоди на Кирил Икономов. Тогава решихме да препечатаме онази кола, която беше погрешно напечатана. Реших аз да финансирам. Имахме радио, което продадохме. Аз свирех на флейта - продадох и нея. С получените пари отпечатахме въпросната кола. Братският съвет беше срещу нас, подведен от Кирил Икономов. Ние дадохме пари, извадихме колата допълнително, донесохме я у нас на листове и ги сгънахме. Така успяхме да издадем песнопойката. Голям труд беше и големи изпитания. После пък критикуваха песнопойката заради други неща - повечето от лични амбиции. Сестра Мария имаше желание да я преиздаде и да коригира допуснатите грешки, поради това че тя не можа навремето да направи корекцията на шпалтите. Тя не доживя да го направи, защото си замина през 1976 година, но беше си отбелязала на песнопойката, с която работеше всички необходими поправки. Навремето ние отпечатахме 4 000 екземпляра от песнопойката. А това не беше малко. При обиска на 7 декември 1957 година на "Изгрева" бяха иззети шестстотин броя от нея. Тогава от "Изгрева", от нашите складове, беше иззета цялата литература - беседи на Учителя. Бяха натоварени деветнадесет камиона с книги, които бяха закарани за претопяване - от тях направиха хартиена каша, от която си направиха хартия да си печатат разни неща. Унищожиха беседите, които ние бяхме напечатали, за това ще отговарят пред Бога. Не само това - с този акт, според окултните духовни закони на Школата, те поеха задължение пред Бога държавата да отпечата Словото на Учителя. Не стори ли това, тази власт и тази държава, и този народ не го очаква нищо добро. Вие ще проверите това в следващите години чрез поколенията българи, които ще дойдат след нас. Непременно ще проверите. Но и тоз народ ще провери, защото българи ги унищожиха! През времето на Школата на Учителя, беседите Му се печатаха много трудно, защото се ползуваха печатници от цяла България. По-късно ние намерихме и откупихме една печатарска машина - американска. Беше малка, но ни служеше добре. За шест години на нея се отпечатаха към шестдесет тома от Словото на Учителя. Доволен съм за това, защото аз движех тези неща като председател на Братския съвет. Останаха неиздадени още 1 500 беседи от Словото - това прави петдесет тома по тридесет беседи. Значи, остават още петдесет тома да се напечатат. При печатането на беседите на Учителя всички работеха всеотдайно и много добре. Паша Теодорова и Елена Андреева бяха стенографките, които дешифрираха стенограмите от времето, когато Учителят говореше. Паша Теодорова вземаше дешифрираната стенограма, напечатана на пишеща машина и редактираше текста, след което го подготвяше за печат. Печатари бяха Димитър Стоянов и Влад Пашов, както и Кирчо-Лъвчето (Кирил Михайлов), а също и някои други братя и сестри. Аз бях организирал и книговезница, където беседите се подвързваха. Директор на печатницата беше Никола Антов, за което получаваше заплата. А жена му работеше в книговезницата. Така че той беше осигурен със заплата за препитанието си. В книговезницата работеха и други братя и сестри, които получаваха минимално възнаграждение. На процеса срещу Братството през 1958 година, прокурорът Руменов заяви, че ако не бил премахнат член 39 преди няколко месеца, щял да ни издаде присъда смърт чрез обесване. Той много съжаляваше за това, повтори го много пъти на делото пред съда. Да, но Невидимият свят бе взел предварителни мерки за това. Ние бяхме осъдени - аз, Борис Николов, и Жечо Панайотов - получихме присъда дванадесет години затвор, от която излежахме четири години. Чрез работата си в затвора, чрез моя занаят - мозайкаджийство - аз успях да намаля тази присъда и излежахме с Жечо четири години. Освободиха ни от затвора на 1 януари 1963 година. Както бе казано по-горе, издаването на песнопойката на сестра Мария Тодорова бе свързано с големи трудности и перипетии. Но тя излезе и вие я имате. След години, когато има условия за нов печат, необходимо е да се вземе песнарката, с която работеше сестра Мария, в която тя лично е отбелязала и коригирала пропуските от първото издание, както и оригиналите от двете папки и оригиналната тетрадка. Да се прибавят и някои други песни на Учителя, които не бяха прибавени в онези бурни за нас времена, когато се издаваше песнарката. Така ще се приключи една работа, която нашето поколение, поради различни причини, не можа да довърши. Това е работа за Бога. Това е работа за Школата на Учителя. Това е работа за Делото на Учителя. Ние дойдохме като съработници на това Дело и трябваше да станем служители на това Учение. Всеки стана онова, което можеше и което обстоятелствата и условията му позволиха. Всеки стана онова, което можеше и което чрез живота си успя да отстои и да претвори в дело. А това не е малко!

МАРИЯ ЗЛАТЕВА "Любовта е извор" Родена съм на 20 март 1905 година, стар стил, в Русе. Баща ми е бил музикант, следвал е в Одеса една година, работил е в Стара Загора като музикант - хоров диригент. Той е един от съоснователите на операта в Стара Загора. Дядо ми е бил певец в църквата на дядо поп Константин Дъновски в с. Николаевка. Майка ми е от Трявна, учителка. След 1910 година тя учителствува в софийските села, придружена от мен, от сестра ми и от баба ми. Там сме учили. През 1921 година бях ученичка в Музикалното училище в София. Между съучениците ми имаше един, който ми правеше особено впечатление и постепенно се сприятелих с него. Казваше се Харалампиев. Веднъж той ми се довери, че неделен ден ходи да слуша сказките на един Мъдрец. Това ме много заинтригува и пожелах да ме заведе. Следващия неделен ден ние се срещнахме на уреченото място и малко преди десет сутринта, отидохме на ул."Опълченска" 66. Дворът, в който влязохме, беше пълен с народ. Едни седяха на пейки, други бяха прави. Пред насядалите на пейките видях млад човек. После научих името му. Беше брат Симеон Симеонов. Той дирижираше песента "Любовта е извор", а всички пееха. Бях изненадана, че песента се пееше от хор на четири гласа. Може би необичайната обстановка, може би прекрасното изпълнение на песента, а може би, което е най- вярното, самата песен проникнала дълбоко в душата ми ме пренесе в някакъв чуден свят и аз се изпълних с нещо безкрайно хубаво. Сърцето ми откликна на това безкрайно хубаво чувство със свещен трепет. След свършването на песента се загледах в отворения прозорец на едноетажната бяла сграда, намираща се в двора. В стаята се имаше жени, мъже, насядали, а други прави. На третия прозорец, считано от входа на къщата, застана мъж на средна възраст в сив костюм. Косите и брадата Му бяха леко прошарени, а очите - меки и топли. Запяха нова песен. След нея последваха още няколко. След това настана необикновена тишина. Всички се изправиха и зашепнаха молитва. След свършването й, някои отново седнаха на пейките. Тогава мъжът, стоящ на прозореца, заговори меко, тихо. В думите Му имаше сърдечност, топлота, която проникна дълбоко в душата ми и събуди някакъв отдавнашен, хубав, но сякаш забравен живот. Това беше Учителят. Колкото повече Го слушах, толкова повече Словото Му внасяше живителни струи за самата ми същност. Да отивам да слушам това Слово за мен стана самата необходимост, защото то се превръщаше в светлина, сочеше ми верния път в живота. Всякога, когато намерим или видим нещо хубаво, ние пожелаваме да го видят и хората, които обичаме. Затова заговорих на майка ми с възторг и ентусиазъм за неделните беседи на големия Мъдрец. Заинтересована, тя също пожела да дойде да Го чуе. Никак не се учудвах, че на нея, която бе по природа духовна и добра, й допадна това, което слушаше на "Опълченска" 66 и с преголям интерес започна да идва всяка неделя. Точно по това време, за наша голяма радост и щастие, тя беше преместена в едно по-близко до София село. Сега когато годините са се изминали, аз виждам, че не случайно, а по някакъв невидим план, майка ми е била преместена именно в това село, където две от нейните колежки - Елена Григорова и Спаска Перифанова - са били вече от дълго време последователки на Новото Учение. Тези две колежки на майка ми създадоха много приятни часове на разговори за духовните възможности на човека чрез Учението на Учителя, възможности, скрити дълбоко в него, чрез които може да се влиза в контакт с големите светли същества, ако се разработят и станат духовни ценности. За пръв път бях посрещната от Братството с песента "Любовта е извор". Тази песен задвижи всичко в мен, а чрез мен - и в майка ми, и така ние пристъпихме с трепет в един нов свят - света на Словото и на песните на Учителя. Има един закон в Школата на Учителя. С каквото те посрещнат в първия момент в Братството, това определя твоя път в него. Мен ме посрещнаха с тази песен и целият ми живот премина с песните на Учителя. И ето - сега, след толкова много години, аз отново разказвам за онзи вълшебен миг, когато моята душа срещна чрез Словото Великия Учител. Любовта е извор, тя живота ражда. Любовта носи изобилието . Любовта е в Божествения свят. Тя е великият закон, който изпълва душата на ученика. Ученик е онзи, който чрез душата си може да се докосне до този закон и да го свали на земята, а чрез живота си - да го претвори в Благо за другите и за себе си. Да, тогава Любовта става извор и тя живота ражда.

МАРИЯ ТОДОРОВА (1898-1976) "Чужди по дух хармонизации" Може би най-интензивен в Школата на Учителя бе животът на музикантите. Всички ние, които минавахме за музиканти, бяхме онези, школуваните, минали през музикалната образователна система тогава в България, а това бе Консерваторията в София. За да влезне в нея, всеки кандидат-студент трябваше да владее някакъв инструмент, да има специална теоретична подготовка, която да му даде възможност да си издържи приемния изпит. Навярно се досещате, че един музикант не се сътворява за три-четири-пет години, а за цяло десетилетие, дори за две. Онези, които бяхме завършили консерваторията, се считахме за музиканти. При нас дойдоха през следващите години и младежи, които свиреха на различни инструменти, бяха музикални дарования, но не бяха школувани. И те се причислиха към групата на музикантите. Още от самото начало Учителят бе наредил всеки един от Школата да се научи да свири на някакъв инструмент. Ако не се научи да свири, то поне да се научи да пее. Това не бе малко, а голямо постижение за всекиго от нас. И накрая се дойде дотам, че всички разбираха от ноти, от нотен запис, от музика, и изведнъж се оказа, че сме най-музикалните хора в България и освен нас никой нищо не разбира от музика. Та това бе един музикално-инструментален и вокален взрив на "Изгрева" - всеки свиреше, всеки пееше, а това стигаше до ушите на гражданите в града. "Изгревът" тогава бе извън чертите на София. Е, онези приятели с по-скромните възможности се свиваха, но и те пригласяха в този хор, че само ние разбираме от окултна музика. Това накара Учителя накрая пред всички да заяви: "На "Изгрева", никой нищо не разбира от музика!" Мнението му бе категорично и то си остана в сила и до днес. Музикалната група бе най-силната и най-многолюдната, най-ревнивата, най-болезнено преживяваше всичко, там борбите бяха най-жестоки и без да искам и аз бях въвлечена в тях. Школата на Учителя, Словото на Учителя, Музиката на Учителя са съвсем строго определени принципи, но нашето присъствие в Школата бе нещо съвсем различно и нашето несъвършенство не е критерий за Школата на Всемировия Учител. Но всички без изключение пееха, можеха да пеят и имаше моменти, когато виждахме, че Сила и Живот се излъчваше от нашите песни. Така постепенно се дойде до идеята да се направи братски хор и да се разучат песните на Учителя на няколко гласа, защото при нашето общо пеене някои сестри пееха първи глас, други - втори и понякога излизаха сполучливи импровизирани хармонизации на песните. Но сестрите и братята решиха, че тези хармонизации трябва да се направят от човек, който си разбира от работата, от музикант и то - всепризнат музикант. Такъв по това време беше големият български композитор Добри Христов, който имаше написана църковно-религиозна музика и приятелите смятаха, че той е точно подходящ за разработка на песни от Учителя. Учителят не бе питан, защото смятаха, че не трябва да Го безпокоят за такова дребно нещо. Без Негово съгласие взеха и дадоха на композитора песента: "В начало бе Словото". Добри Христов я направи, и то - хармонизация на четири гласа. Най- възторжено хорът я разучи на четири гласа, всички бяха възторжени от изпълнението си, но когато я изпяха пред Учителя, Той не я хареса и каза: "Не! Не! Не!" Три пъти повтори "Не!" и три пъти отрицателно поклати глава. После добави: "Чужди по дух хармонизации!" Не се прие от Учителя. В нея нямаше духовен елемент. Всичко, което имаше в песента на четири гласа, бе изчезнало в четирите посоки на света. Защо ли? Той - Добри Христов - бе голям композитор, но бе от други среди, той бе от друго поле, не бе от полето на Школата, неговото съзнание боравеше с друго поле, с друг егрегор, витаеше в други сфери. Освен това той бе композирал сполучливо песни на българската православна църква, беше потопен в нейното поле. А тя, като институция, в тези времена воюваше срещу Учителя с позволени и непозволени средства, на което ние бяхме свидетели и мнозина от нас понесоха ударите, като по нейно внушение много приятели от нашите среди бяха уволнявани от учителската професия, която бе една основна професия, особено за сестрите от Школата. Тези неща не се разбираха и не се схващаха от приятелите и затова му дадоха да хармонизира песента и то, за най-голямо учудване - "В начало бе Словото" и то - тогава, когато свещениците сипеха огън и жупел срещу Словото на Учителя. Добри Христов бе чужд на идеите на Школата, беше чужд на духовното поле на Школата, той бе чужд на сферите, откъдето излизаше тази песен, той бе чужд на всичко, което идваше отгоре от Божествения Дух, преминаващ през Учителя и което се изливаше във вид на Слово или на музика. Творческият акт на Божествения Дух е музиката. И музиката на Учителя е именно този творчески акт на Божествения Дух. Щом един композитор е чужд на това поле и тези сфери, как може да хармонизира такава песен и то песента "В начало бе Словото"? Невъзможно е, дори да е добър музикант и професионалист и дори да го направи с усърдие. Не може да се направи. Има закони: нашите са наши - вашите са ваши. Онзи, който признава Словото на Учителя и живее по него е наш, той е ученик на Школата. И така, Учителят не одобри хармонизацията, защото бе чужда по дух, макар че бе направена изкусно по всички правила на това изкуство от Добри Христов. Правеха се после други опити, но те също бяха несполучливи. Освен това, Учителят много пъти беше недоволен от разните хармонизации на нашите приятели и то вече не от "чуждите", а от "нашите" в Школата, които вкарваха други елементи в песните, навлизаха в други мотиви, навлизаха в други духовни полета и оттам сваляха, без да знаят, други сили и обвързваха мелодията на песента с други полета от музикалния свят. От този музикален океан, който беше над нас и този, който бе под нас, те правеха някаква връзка и по нея протичаха сили, облечени в мелодии - правейки хармонизации, те без да искат и без да знаят, коригираха песента и я отклоняваха от нейния първоизточник. Много от тези хармонизации бяха показвани на Учителя и нашите приятели получаваха одобрението Му, като получаваха и напътствия. При други случаи, те не биваха одобрени. За тези случаи Учителят предупреди, че ще доведат до дисхармония в музикалния свят, откъдето са свалени, а това от своя страна ще доведе до санкции, до съответни санкции от Невидимия свят и затова могат да пострадат някои приятели. Ние бяхме свидетели и на такива примери. Не бяха малко онези, които пострадаха и платиха жестоко за това. Но - ще кажете, къде е Учението на Любовта? Нали Всемировият Учител слезе на земята да донесе Любовта? Отговорът се намира в следните думи на Учителя: "Материята е кондензирана енергия. Енергията е кондензирана светлина. Светлината е кондензирана мисъл на ангелите. Мисълта на ангелите е кондензирана Любов. Любовта е плод на Духа." А творческият акт на Духа е музиката. Това е движението на Духа в света на Мъдростта, където се създава светът на формите и на хармонията в живата природа. За това Хармонията е материализирано движение на Духа. А музиката е средата, в която Божествения Дух твори. Тук се творят законите на Мирозданието.