Iskri4ka

30. ПОБОЯТ ПРЕЗ 1936 ГОДИНА Вергилий Кръстев: Искам да питам за ония години, когато Учителят не е бил добре, когато е бил с хеми парезата, вследствие нанесения му побой през 1936 год. Как се е качил на Рила? Знаете ли някои подробности във връзка с това? Елена Андреева: Целият случай ли искате? В.К.: Искам да ми разкажете целия случай. Е.А.: То беше през май. Доколкото си спомням 4 май 1936 год. Беше много хубав ден, слънчев ден. Даже Учителят беше със сако от соа-екрю, тънко сако, като летните сака които носеше. Риза и отгоре тънко сако носеше, значи е било толкова топло за да се облече така както в летните дни. Бяхме на обяда и се върнахме. Така на пейките пред салона се хранехме и ние се прибрахме помня трите стенографки в „Парахода" както си го наричахме и там бяхме си полегнали на почивка. Това беше между три и четири часа след обяд и една сестра... В.К.: Коя беше тази сестра? Е.А.: Веса Козарева, идва и вика „Знаете ли, че биха Учителя?" Това беше като гръм от ясно небе. Скочихме и трите, и отидохме, и видяхме Учителя пред салона излязъл, вече 5-6 души имаше край Него, не си спомням кои бяха и Той много сериозен и по дрехата Му капки кръв. Аз лично се чудех, откъде е тая кръв. Той нямаше никъде рана на лицето. А тя е била от самият побойник. Щото той е мислил, че Учителят е в долната стая. И за да отвори, а тя имаше секретна брава и той счупил прозорчето с ръка, и тогава се е наранил. Щото аз видях счупеното прозорче. А то преди това не беше счупено. В.К.: Там където беше приемната? Е.А.: Да, където беше приемната. А пък Учителят бил с Иван Кавалджиев, който писа операта „Крали Марко". В.К.: Значи е писал операта „Крали Марко"? Е.А.: „Крали Марко", да. И с него е бил в салона. И той като музикант, говорили са си на музикални теми, мисля че са били на сцената. И той, побойникът не е могъл да види на първо време, че в салона е Учителя. И влиза в салона, и се нахвърля срещу Учителя, и с юмруци го удря по главата. В.К.: Този приятел бил ли е там тогава? Е.А.: Иван Кавалджиев, да, там е бил. Той е присъствал, не че е бил далече, но не е очаквал такова нещо. В.К.: Той лично ли Ви разказал. Е.А.: Не, други ми го казваха. Щото аз с него не съм говорила. В.К.: Той жив ли е? Е.А.: Не, помина се отдавна, много отдавна се помина. Той е бил болен от туберкулоза и Учителят го е оздравил, и той е казвал, аз съм го чула: „Ти мирисал ли си на пръст, да знаеш какво е и да оживееш?" Та има много хубаво чувство към Учителя. Щото Учителят му е помогнал с методи някакви. Тъй, че той е имал много хубаво чувство към Учителя, брат, но защо така не се е намесил, не знам? Той сутринта рано е дошъл. Щото друг, ако е на негово място ще се нахвърли да Го пази, но то е до темперамент. Ако е имало друг човек, няма да му дойде на ум да Го пази. Никой не е очаквал, че българин ще посегне на Учителя. Това не може да го проумеем. Защото много пъти съм чувала, как той не е направил това. То зависи от характера на човека. Зависи от изненадата. Тя обикновено обърква човека. В момента Учителят е бил с този Иван, а онзи влиза. Той влиза и отива там и се нахвърля срещу Учителя и Го бие по главата. В.К.: Но Учителят не се е бранил! Е.А.: Не се е бранил, не, не се е бранил. Не се е съпротивлявал. А масите навън в двора тогава пребоядисваха и двама братя вънка стояли, и те също видели. Били са Стоян и Йордан шофьора. Стоянчо-дърводелеца се казва и Йордан-шофьора. Те двамата са били. И в това време вместо да влязат вътре и да хванат този човек, Йордан е як мъж, не е слаб. Стоянчо е деликатен, но Йордан е много якичък и отишли да викат брат Лулчев. Те бяха в неговата група там - „Упанишади", както се казваха и го извикали. И наистина той беше там вече дошъл и Лулчев, и те приказваха така, не мога да си спомня какво говореха. В.К.: И разбраха ли кой е после? Как се казва? Е.А.: Той беше познат на Гради, бил му е взводен командир. В.К.: И как се е казвал? Е.А.: Гради знае името му, но аз не го зная. Той знае името му, знаеха го. Сега как го хванаха не зная, но го хванаха. В.К.: Че той е същия. Е.А.: Че той е същия, да. Впоследствие разбрахме, че на Гради е бил командир във войската. В.К.: И какво стана с този човек впоследствие? Е.А.: Ами впоследствие, тогава Лулчев имаше един приятел, който беше директор на Държавна сигурност ли се казваше тогава? В.К.: Да. Е.А.: Държавна сигурност и го хванали, и той си признал, че е направил това. В.К.: По какви съображения? Е.А.: Не знам, никой не ми каза нищо, но не мога да бъда безразлична. Сега ще ти кажа както е, и как аз го преживях. Учителят ми даде дрехите, аз да Му ги опера. Ризата и сакото, които бяха, кървавите дрехи. И тогава аз мислех, че това е работа политическа. Учителят беше казал на Лулчев, да каже на царя, когото иска да слага за пръв министър, но Цанков никога. В.К.: Цанков! Е.А.: Да, Александър Цанков. В.К.: Това е професора. Е.А.: Професорът, да. Лулчев имаше слабост да казва тези неща на много хора и аз мисля, че той беше пратен от хората на Цанков, защото Цанков много мразеше Учителя. Той и на Паша не й даде работа като учителка. Министър на просветата когато беше. И мене ме уволниха от Народното събрание, когато той беше председател на Народното събрание и председател и на стенографите през 1928 год., той ме уволни. Е той беше шеф, нали? В.К.: Той до коя година беше там? Е.А.: Е, 1927 год., аз подадох документите си и държах конкурс. Приеха ме и влязох в Народното събрание. Един път и като излизам вече ми казват, че не мога да бъда стенографка, защото има тайно поверително писмо за мене и после разбрах, че било за идеите. И че той не ни обичаше. Това ние го знаехме, И имаше отрицателно отношение към Учителя и към Неговата дейност. В.К.: И той през 1936 год. вече не е в управлението. Е.А.: Той не е в управлението, ама той е чул това което казва Учителя. Той там е засегнат. В.К.: Ясно, да. Е.А.: Да, и аз като прах дрехите даже, отидох нарочно да искам сапун от Лулчев да му покажа, че кървава Му е ризата и че „И ти имаш вина в това". И се скарахме малко. Скарахме се направо. После аз много се разсърдих, че му се сърдих на това: „Че като хванахте този човек, защо не го разпитахте кой го прати?" Но то всички бяхме сигурни кой го е пратил. Но все пак трябваше да го пита, за да има доказателство. Сега дали са го питали, пък не казват, това не зная. В.К.: Ясно. Е.А.: Но, аз не го чух. И после и това стана. Май беше, но през юни забелязвам, че Учителят като прави гимнастика не си вдига дясната ръка. В.К.: Значи това е един месец по- късно. Е.А.: Да. Учителят не си вдига дясната ръка. Като сядаме да се храним, изпуска си лъжицата като се храни на обед. Даже почна да се храни с лявата ръка. В.К.: А крака? Е.А.: Е крака не го забелязвахме толкоз. Кракът по-късно се видя. По-късно се видя. Кракът, е виждахме, че малко така не си вдига краката нали, но по равно се движеше, не беше така забележително. Но за ръката ми правеше впечатление. Например за „Аум" Той не можеше от толкоз да я вдигне. В.К.: Значи, до нивото на рамото. Е.А.: Повече не можеше да я вдигне. Туй правеше впечатление. Другата ръка си я вдига хубаво, а тази не може. Сега, не го знаехме. А пък след това, след като онзи го би, тука Учителя посиня, около окото, синините се явиха май до вечерта. Окото цялото тука където беше удрян, синини се явиха, кръвоизливи значи имаше. В.К.: Беше ли станало синьо окото така, синьо станало? Е.А.: Всичко беше синьо така. В.К.: И едното и другото? Е.А.: Едното беше повече. И така забелязваме че Учителя все по-малко може да се движи. Все по-малко може да се храни. Почна да се храни, но редовно идваше на гимнастики въпреки това, въпреки това много редовно идваше. И на обед идваше редовно, говореше си лекциите. Тогава разшириха салона. Салонът беше без сцената. Тогава решиха да направят сцена. И последната беседа, преди да тръгнем на Рила беше в сряда, ние на другия ден тръгнахме на Рила в четвъртъка. Даже северната страна цялата беше съборена и ние се събрахме в салона без стена на север и слънцето изгря, аз понеже бях нататък обърната на масата, видях изгрева от салона даже, защото от североизток нали, то беше вече юли. Тогава отидохме след Петровден. Значи през юли е било. Тогава последния път Учителят бавно говореше, много бавно. Така и думите мъчно идваха да ги говори. А когато се качихме на Рила, езикът беше малко завалян, завързан, не можеше да говори. В.К.: С какво Го качихте вие? С кола? Е.А.: Не, не с автобус, но ми направи впечатление, ние трябваше да тръгнем рано сутринта, но чакаме Учителя, че не слиза, чакаме Учителя не слиза, чакаме, а ние не знаехме, че Той мъчно се облича. В.К.: Боже, какво нещо! Е.А.: Не знаехме. В.К.: Савка или други... Е.А.: Ами не сме знаели. Пак от деликатност брат, пак от деликатност. И после като стигнахме. Вече тръгнахме по пътя, да Ви кажа, тогава имам много свещена опитност. Ние със Савка седнахме нарочно зад Него, че ако има нужда да Му подложим дреха, да си посложи главата, ако иска нещо да Му услужим. Нали все пак като виждаме нещо, да му кажем: „Учителю, трябва ли Ви нещо друго". И когато вървяхме по пътя, аз приех едни мисли, които не бяха мои, и мисля, че може би защото бях така напрегната, щото бях видяла Учителя в този смисъл бяха мислите: „В света има страдания, някой трябва да ги поеме, да ги носи". От тоя род бяха, в тоя кръг се движеха. Предполагам, че нали сега, че нали всички щяха да видят това, че Той носи страдание, защото един Учител да не може да си движи ръцете, да си движи краката, да не може да говори, но това е много нещо като факт. „Какъв Учител е Той?" - ще кажат. То е един изпит, то е изпит за нас, но е изпит и за Него. И даже тогава за пръв път дойдоха в братството д-р Кьорчева и Трифон Кунев. Те бяха в нашата група. И когато стигнахме там, на края на гората, вече тръгнахме по пътя, Учителят много често залиташе като се движеше. Залиташе, да, но не е падал, но залиташе. И Славчо Печеников, който беше в групата беше така край Него, предлагаше Му услугите си, но Той не приемаше услуги. И когато стигнахме на една поляна, сега я няма, защото там шосето мина впоследствие, Той се отдели да си преоблече дрехите, беше се изпотил. Цял час Му взе брат за преобличането. Ние не знаехме че толкоз мъчно се облича. Вече после, когато стигнахме при реката горе, аз тогава викам: „Савке, хайде да помогнем на Учителя". И Му помогнахме да се преоблече. Ами не знаехме, аз лично нищо не знаех. В.К.: Тя не знае. Е.А.: Тя не знам дали не е знаела, щото тя по-често ходеше, тя може да е видяла повече неща, но тя не ми каза нищо. И тя не отиде да се предложи. После горе на езерата вече тя Му помагаше, да, горе. И почваме по пътя, вървим, вървим и още сме долу по широкия път, който сега е шосе, но тогава беше коларски път. Минаваха и камиони, но много лош път беше, не беше за камиони. Такива каруци повече, селски път беше и по едно време, бяхме седнали пак така на почивка по пътя \л идва Крум Няголов: „Учителю казва, Стефка я ухапа змия". Стефка е жена му. Да Ви кажа тогава така, изпитах го много силно това нещо. Щото сам Той е дето се казва на изпитание, на кръста и това беше по обедно време нали, тогава отровата е много по-силна, какво да правят? И той каза нещо, аз не помня. В.К.: Той не слезна ли Учителя надолу? Е.А.: Не, не слезна. В.К.: Защото ми казаха, че се е върнал и почнал да тича надолу и т.н. Е.А.: Не брат, не, аз бях там. В.К.: Вие бяхте там. Е.А.: Бях там, моля Ви се. He. В.К.: Защото ми казваха, че веднага Учителят се разтърчал отгоре, после слезнал бързо надолу. Е.А.: Не, не. Каза нещо на Крум, но мен малко ме догневя на Крум, разбирате ли, тъй че може би затуй не чух какво му е казал. Но се качихме горе на Вадата, дето минава, на поляната, дето беше нашия лагер, там. Ние тогава винаги там почивахме, кладяхме огън, пиехме вода и там обядвахме. И стигнахме там, но вече стигнахме след обяд, по-късничко. Там хапнахме малко, хранихме се, както Ви казах, помогнахме на Учителя за преобличането, хапнахме и поехме нагоре по стръмничкото. Невена Неделчева, избързала с някои хора напред и казали на Лучев, че Учителят не е добре и той слезе и под първото езеро, така по склона, така ни посрещна някъде, без да пита Го хвана под ръка и помогна на Учителя, а пък под първото езеро го чакаше кон. Учителят се качи защото беше много уморен. Той не можеше повече да върви. Ние се качихме горе. Палатката мисля че не беше построена. Аз участвах и за нейното подреждане, това беше мое задължение. Построихме палатката, сложихме легло, всичко наредихме, даже помня че пак помогнахме със Савка да се преоблече и си полегна, уми си краката, всичко което можехме да направим. От следващия ден Той излизаше от палатката, имаше една масичка и столче, има снимки от тогава, даже има едно знаменце беличко да се вее, ако сте забелязали. Такава снимка има от нея година. То не е много голямо, но височко беше, пръта беше висок. Той Лулчев го постави, защо го постави не знам. И Учителят седеше на тая маса. И следеше всичко, какво става в лагера. Щом дойде група, пита: „Кои дойдоха?" Като поставят палатки пита: „Таз палатка на кого е, оназ палатка на кого е?" Целият братски живот го следеше. Но Той сам не ходеше на Молитвения връх, не правеше никакви екскурзии и си седеше само в палатката. Излизаше от палатката, постилахме Му, така на слънце полягваше, говореше, но по-малко говореше. В.К.: Говореше ли? Е.А.: Пречеше Му, по-малко говореше. На въпросите ни отговаряше устно. Не никога не е отговарял писмено. Всичко каквото казваше, устно казваше. Тогава съм видяла Неделчо Попов, той имаше много нежна обхода към Учителя. От всички приятели най-свободно и най-нежно се отнасяше той към Него. Мир и светлина Бог да му дава, и да Ви кажа, че аз за него нямах такова хубаво мнение, но оттогава този брат, заради тая обхода към Учителя, направо го обикнах. Такова нещо, ще каже: „Хайде Учителю да се поразходите малко!" Ще го хване нежничко, ще Му каже нещо пак така. Пък, ако е легнал ще седне до Него, ще Му нагласи възглавничка, ще Му предложи това. Вижте едно синовно отношение, ние нямаме друг израз какво да кажем. Никой по- нежен от него не е бил. По това време Учителят се хранеше. Ние решихме Той да не се храни от общия стол и ние Му готвехме. Аз обикновено Му готвех. И понеже виждах, че не може да речем сутрин да си откъсне хляб, а да речем мед и масло Му даваме за закуска, ще го нарежа на хапчици, на ситно ще Му ги дам. Ако сме правили този хляб с яйчицата, когато е сух, правехме Му, защото става много сух, то и зъбите Му не бяха много в ред и затова пак, и него ще нарежеме така, но готвехме. Носеха, много неща имаше тогава. Всички бяха нащрек, всички приятели бяха така потресени от това, че видяха Учителя в такова състояние. В.К.: И как протичаше този живот на лагера? Е.А.: На лагера, брат Боев отиваше горе на Молитвения връх, посрещаха изгрева, пееха песни, четяха се беседите всяка сутрин. Печатаните беседи се четяха всяка сутрин. Учителят не излизаше толкова рано, по-късничко. Аз излизах горе, но рядко отивах на Молитвения връх. Отивах до билото, посрещах изгрева и се връщах. Учителят по-късничко излизаше, качвал се е до билото горе по това време. Много пъти по това време, с Неделчо най-често, нали Ви казвам. В.К.: Казваха, че 40 дни не е излизал от палатката. Е.А.: Не е вярно, всеки ден излизаше на масата. Всички хубави дни на масата се хранеше. И закуската и обяда. Тогава възрастните приятели се усъмниха, помислиха че Учителя си заминава. И даже в София решили, да дойдат с една кола, да Го вземат и да Го свалят, че да не си замине горе. Младите братя повярваха че ще мине това нещо. Някак с много по-голяма вяра се оказаха. И тогава имах така една радост, че младите братя проявиха малко повече нещичко, за което така Учителят беше се надявал, нали? Аз си спомням, никога на нашия бивак не сме имали толкова удобства, както нея година. Вода носеха изобилно всички, нали, понеже готвеха за Учителя, дърва, като дойде Борис, като нацепи дървата, че едри, че тънки, че по-дебели, че клечици, ама като ги нареди като че изложба прави. И всички които идваха, все носеха нещо, искаха да услужат. По този начин можеха да видят и Учителя, нали? За да Го видят. Учителят малко говореше, но всички приемаше брат. Или отвънка, или в палатката. Всички, които дойдат ще се изредят да Му целунат ръка. Приемаше ги. Той не беше затворен. В.К.: Щото ми казваха, че Учителят не се показвал. Е.А.: Най-напред ние не бяхме 40 дни горе. Ние бяхме един месец само. В.К.: И кога беше, когато оздравя и тръгна надолу? Е.А.: Вижте, Той на 12 август стана след обед, взе си бастуна и тръгна да ходи нормално. В.К.: 12 август? Е.А.: 14 август си спомням, може би имам някъде записано кога сме тръгнали. В.К.: Той първо отиде до изворчето. Е.А.: Не, Той стана, взе си бастуна, излезе от палатката и даже първото нещо което ме попита беше това: „Еленка, можеш ли да стегнеш багажа утре, че на 14 да слезем в София?" Първото нещо, това ми каза. „О, рекох, разбира се Учителю, за цял ден, мога". Понеже аз се грижех за опаковането на багажа. И Той слезе, и всички видяха Учителя че тръгна, и оздравя, и си беше всичко нормално, с нож се отсече. Това е. Как стана, не мога да Ви кажа. За мене е тайна това. И ще си остане тайна, защото аз не съм медик, някакво обяснение не мога да ти дам, но всичко, дето го казва народа, с нож отсече. Отведнъж стана, проговори, като че ли нищо не е имало. Той отиде на извора, аз не, ние не отидохме. В.К.: Защото там виждам едни снимки. Е.А.: Да, да. Аз никак не отидох, защото толкова се зарадвах, че радостта ми стигаше и само стоях, и се радвах. После може би вечерята съм приготвяла, защото нали, да има всичко готово, каквото трябва. Но радостта ми беше голяма, ние много се радвахме. Щото бяхме край Него, виждахме. Той имаше например запек в това време. В.К.: Къде се изхождаше по голяма нужда? Е.А.: Мъчно. В.К.: Вие кофа Му носехте? Е.А.: Не, те Му направиха до нас една дупка, такова, нещо, там не можеше да ходи. После Му направиха по-близо отходно място, после кофа сложихме до палатката, щото мъчно се движеше, нали? За тези неща правехме каквото можем, нали за удобство, но въобще беше стегнат стомахът Му през време на този период, да. Даже един път искаше да вземе рициново масло и брат Пеню Ганев слезе в Сепарева баня, и Му донесе рициновото. И Паша приготвила резенчета от лимони, за да вземе рициновото масло и Му го дава. И тя ми разказваше: „Давам Му рициновото и лимоните у мен в една чинийка съм сложила". Той запита: „Това защо е?" Пита за лимоните. „Ами Учителю, за да вземете след рициновото масло". „Не, каза, няма нужда". И тя му сипва една лъжица супена и я изпива, сипва Му втора лъжица и я изпива. „Ама не мръдна мускул на лицето Му, като че ли пиеше нещо много приятно". Ха, ха, ха. И Той слиза долу на извора, всички приятели отиват, беше следобед. В.К.: На следващия ден Той качи ли се на Молитвения връх? Е.А.: Мисля че не. Не мога да кажа. В.К.: Беше ли на Паневритмия? Е.А.: Мисля, не. След оздравяването нямаше време. В.К.: Кога си тръгнахте обратно? Е.А.: На 14 август, след два дни. На 12 август беше оздравяването Му, на 13 приготвихме всичко и една група слезнахме с Него. Другите останаха. Тогава бяха дошли за пръв път гости от Латвия, пет сестри. И то беше един изпит за тях също. За Кьорчева и за Трифон Кунев. Не, за всички беше изпит, но някак ние сме били повече време с Него, все пак. Ама туй за нов човек, беше много голям изпит. Но никак не се съблазниха, защото краят беше велик. На 19 август стана събора на Изгрева, като се върнахме. Да, Той каза, защото на 19 август ще бъде събора и всички слязоха за събора до 19 август. Всеки ден групи, групи и се изтеглиха. В това време сцената на салона почти беше направен. Даже един брат Бертоли, който ръководеше строежа рекъл: „Защо правите тази стена, когато Учителя е болен?" Защото помислили, че си отива Учителя. И като се връщаме, всичко беше така готово. Почисти се салона, ние почистихме горната стая на Учителя, долната стая - приемната, така всичко да бъде празнично и на 19 август 1936 год. беше първия съборен ден в салона. Той държа беседа. Много тържествено. „Да им дам живот" е томчето, там е отпечатана. В.К.: „Да им дам живот". Е.А.: Но беседата е за вярата, за вярата е беседата. Много хубава лекция е тя. Имате ли я? Ако не я имате, тогава да Ви я дам да я прочетете?"

29. БРАТСКИ СТОЛ ЗА ХРАНЕНЕ Вергилий Кръстев: Ставаше въпрос за Василка. Василка Иванова е живяла там при Гумнерова. Елена Андреева: Да. Как се нареди там да живее не мога да Ви кажа. Тя е от Айтос и тя е дала наследствено място за градината в Айтос. То е нейно наследство, което тя подарява на Айтоското братство и идва в София. Но за нейна чест, тя докато беше жива аз не знаех това. След като си замина, разбрах. Толкова дискретна е била, никога не се похвали. И тя понеже дружеше с всички нас и казваше: „Вие сте учени, учени, пък аз съм проста". Това малко я смущаваше, че тя беше и в Младежкия клас нали, не беше се женила, но много симпатичен и скромен човек беше. Природно интелигентна, но образование нямаше и това малко я смущаваше. И все това казваше, аз съм проста, аз съм проста, но тя не беше проста всъщност. Тя помагаше, тя переше Учителя. После докато беше на Изгрева пак същото го правеше, та грижеше се така, помагаше на леля Гина, щото леля Гина беше вече възрастна жена. Тя беше към 70 години. Последните години все е имала помощ, нали Ви казвам, там непрекъснато вървяха хора, непрекъснато. В.К.: Какво ще ми разкажете за така наречената комуна на ул. „Опълченска" № 66? Е.А.: Вижте това не беше комуна, то беше стол, който се посещаваше. Учителят искаше да помогне и искаше може би да бъде по в контакт с приятелите, щото всеки обед Той говореше. И след това някога и по час, и по два след обяда оставаше на беседи там. Аз понеже живеех наблизо и се хранех при родителите ми, много рядко съм ходила и съм оставала на обед там. Не съм била член от комуната. Имаше една сестра Янакиева, много предана сестра беше и нейният мъж беше парализиран, гледала го 15 години и след като се помина, тя помагаше на ул. „Опълченска" 66, когато има гости на леля Гина за готвене, затуй-онуй и тогава тя готвеше сестра Янакиева. Щото беше готвачка, майсторка, чистичка жена, много симпатична и скромна. После тя гледаше цветята на Изгрева, градината беше нейно дело, на Изгрева. Наистина прекрасна градина беше направила и така без петак да се похарчи. Оттук цветенце ще и донесат, оттам нещо, оттука коренче и т.н. в туй отношение, ако знаете какво красиво нещо беше Изгрева когато нацъфтяха, всички казваха, райска градина, които идваха. Прекрасно беше, рози, какво, всички цветя имаше. Много богато беше. И там идваха студенти, които бяха от провинцията, пък и от София, братя, но повече братята, които бяха от провинцията ходеха, защото които сме в семейства, нали не можеш да си оставиш семейството, все пак задължение имаш. Нали, къде ходиш, къде се храниш и т.н., та това беше около една-две години, мисля беше само. Да след отварянето на класа, на Младежкия клас или повечко е било, защото ние горе се качихме -1926 година. В.К.: А продуктите? Е.А.: Продуктите ги купуваха, кой ги купуваше, може би тези от кухнята. Сега аз не зная, да Ви кажа, аз не съм участвувала. Внасяха ли пари, не внасяха ли, Учителя ли плащаше? Защото едно ще Ви кажа, че много от тези разноски Учителят е поемал. Много и на Изгрева даже. Столът когато е загубвал, намеси се Учителят. Например Учителят ще купи картофите, ще купи 1000 кг. картофи за зимата, ще купи въглища, ще купи дърва, с които се готви и после ние ще си дадем там лептата за стола. И толкова спечелили, че понякога Учителят казвал: Спечелили, като половината от храната идва от братската градина". Ха, ха, да спечелили. В.К.: Сега когато разрешаваше някакъв проблем на някои възрастни приятели, те даваха някаква лепта ли там? Как идваха парите при Него? Е.А.: Парите? Много приятели Му даваха, лично за Него. И много подаръци Му нравеха. Сега някому е помогнал да оздравее, някой Му дал съвет, всеки човек искаше да даде нещо. Пък и за знанието което ни даваше, нали, не затуй че имаш нужда, ами като можеш, желаеш да дадеш и ти естествено и имаше случаи, когато са Му давали. „Ама Учителю, това е за Вас". Значи това не е десятък, то са пари, пък десятъка се даваше отделно и Учителят нищо общо нямаше с него. Той извикваше братския съвет, те събираха пликовете и правеха описи и ги внасяха в банките, където ги влагаха. Една година внесоха в банка „Гирдап", тя фалира и парите изчезнаха. Учителят е говорил за нея. В.К.: А братския стол на Рила? Е.А.: Всеки ден на обед се определяха дежурните за следващия ден. Водеше се списък даже, със списък ставаше, да вземат всички участие. Братята се грижеха да носят вода, да секат дърва. Това беше братската работа, а сестрите готвеха. И помагаха те и при паленето на огъня братята. Даже те не идваха на молитва, когато са дежурни, защото трябва да накладят огъня, като се върнат отгоре, водата да е готова за чая. Закуската беше отделно, всеки сам си правеше каквото иска за закуска. Едни си правеха чай, други си варяха макарони, юфки, различни неща се правеха. Кой каквото иска закусваше. Учителят закусваше най-често чай. Той пиеше чай и то само руски чай. Никога не е пил билка. А някога някои сестри Му носеха, да речем сварили макарони или юфка Му приготвили, носеха Му така да закуси, но ние, понеже ние най-често се грижехме - стенографките да Му приготвим храната, ние не сме Му правили такива неща. Понеже обичаше чай, ние пиехме чай винаги. Обедът беше общ и общо се хранехме. Долу, дето правехме гимнастиките слизаше всеки, носеше с и чинийка, хляб и кърпа там и толкоз. Само за Учителя бяха направили една малка масичка и столче. Всички седяхме по земята. Когато беше слънчево, беше хубаво, но когато вали дъжд, тогава всеки си взимаше храната и се хранехме в палатките, при дъжд, при лошо време нали. Някога се случвало да духне вятър, буря, нали така, носи прах, такива имало е моменти, които не са били приятни, но при условията при които сме били, така сме ги понасяли. Обикновено се правеше едно ядене, никога второ ядене не се правеше. Най-много някой път някоя салата, но много често ние си правехме салата, защото имаше магазин нали и който искаше си купуваше домати отделно, чушки, печеше си и си правеше салата. На Учителя винаги правеха салата. Той понеже обичаше салатите и на Него Му предлагаха, но и ние другите си правехме. Аз си спомням, че рядко сме сядали без салата, винаги сме си приготовлявали. Дежурните разсипваха храната, но ние ходехме с чинийката на всекиму сипваха, за да не обикалят те. Всеки отиваше и си сипваше и му сипваха. И след като се сипе на всички, почва молитвата, а някога когато сме много, за да не изстива супата на другите, казваме: „Да кажем молитвата, за да не изстива супата. И така сме правили, щото като е студено е приятно да се нахрани човек с топла храна. После ние всички си плащахме. Колко обеда, пишеше се на колко обеда е присъствал и си пресмяташе. Буча Бахар се грижеше за сметките на стола на Рила. Отначало внасяхме една вноска срещу летуването си. Внасяше се една вноска. Най-често се определяше вноската. Вноската се внасяше на Изгрева още когато си дадем багажа, всеки си внасяше и вноската, а сетне накрая, когато се приключват дните, който си отива горе си приключва сметките, други пък оставяха долу като се върнеме да се уреждат. Защото имаше един, който се грижеше за дежурните, друг който приемаше касата, друг се грижеше за багажа, работата беше разпределена, за да не тежи на всички. Като и на връщане, пак се теглеше багажа. Защото нали носим продукти. Вече ги няма продуктите, тъй че се теглеше и на връщане и на отиване и се пишеше на всеки денк, на всяка торба, на всяка раница килограмите. Плащахме на конярите за превоза на килограм багаж. След обяда почивахме малко, щото много рано ставахме. Някои не спяха. После обикновено обикаляхме, правехме разходки донякъде. Вечерта вечеряхме поотделно. Всеки си взимаше гореща вода, защото пак имаше за всички и по същия начин както закуската, така беше и вечерята. И след това вече като почне да се мръква, дежурните и другите братя които са помагали, са натрупали дървата за огъня и много големи вечерни огньове сме правили. Първите години, такива огньове, но много клекове унищожихме, много клекове унищожихме. Нямаме право да кажеме за никого другиго, защото не вярвам друг да е унищожил повече от нас. Щото готвим, закуска, обед, вечеря, вечер огньове. Знаете ли най-беше приятно, когато всичко си отиде вече от огъня и остане една жарава. О, то беше така приятно, аз съм оставала много пъти. Много приятно беше. Седиш така, гледаш, тихо, някой път си печехме чушки за другия ден, картофи, пък и имаше разговор. Много приятно беше на обед, седиш така, пече те слънцето, после една тишина, нищо няма, в планината е тихо нали, никакъв шум, много приятно беше. Ако да не беше ранното ставане, може би щяхме да стоим много по до късно, но нали сутринта трябва да станем рано. Вечерта обикновено Симеонов ръководеше художествената програма. Най-напред пеят много песни, Учителят е седнал на столче или на някакво сандъче до огъня така. Избираха Му място, дето да не духа в очите Му дима. Седне там, то вятърът се върти понякога и към Него духа нали, седне и до Него се наредят вече, който вземе мястото до Него и после Симеонов почва да кани. Да речем ще каже: „Хайде, ти Кате какво ще ни изпееш тая вечер?" Ще покани друга сестра да каже стихотворение, друг брат нещо да разкаже. И така, приказки разказваха, песни пееха, свареха музикантите, някои сола даваха, но най-вече всичко Учителюво. Рядко свиреха друга музика. Даже музикантите, като свиреха песни някакви, свиреха от Учителювите упражнения които е дал, тези музикалните. По-рядко имаше така някога чуждо нещо. Такъв Дух имаше, че не звучеше друго, не вървеше. В.К.: Когато аз дойдох на Рила беше, когато се смръкваше и се събираха около палатката на Учителя, където е била горе и правеха молитва. Тогава по времето на Учителя имаше ли такова нещо? Е.А.: Не, накрая на вечерята, преди да стане Учителя, обикновено ще си кажем „Добрата молитва", „Отче наш", не правехме дълги молитви както сега ги правят. В.К.: Сега тая палатка, която качвате горе от коя година я качвате? Дето е на хребета, на Учителя? Е.А.; На Учителя последното място-1937-1938-1939 год., три години беше горе.

28. НА ЧЕРНИ ВРЪХ Вергилий Кръстев: Той е давал и друг опит, да се отива на Черни връх. Елена Андреева: На Черни връх не, само на Мусала. Ние колективно ходехме. А казваше, който иска, може да отиде сам на Мусала, да отиде и да прекара една нощ на върха. Тогава нямаше наблюдателници. Тези, които се решиха, отидоха. Аз не се реших. Казвам Ви, не се реших да отида. Страх ли ме беше, какво беше, не се реших да отида. В.К.: Защото са ми разказвали, че Той е давал една задача с отиване на Черни връх, на Витоша, обаче предварително да Му съобщят, когато се качват на Витоша посред нощ. Е.А.: А, то беше задачата още първата година на Общия клас. В.К.: Кажете ми за нея. Е.А.: Той даде тази задача не за Черния връх, то беше до Вълчата скала. Да, до Вълчата скала беше. На Черния връх не беше. Ние сме ходили на екскурзия с Учителя на Черни връх, но през май беше. Той го даде през пролетта, брат. Беше вече хубаво време, когато даде задачата, не беше зима. И каза така: „Ще ви дам една задача: в 12 часа през нощта ще стане всеки един от вас, който иска да прави задачата. Свободно е, нали, който лека. Ще си вземе дрешка, нищо няма да носите за храна. Ща си тръгнете по пътя, никого няма да питате за пътя. Ако някъде се усъмните кой път да хванете, ще се концентрирате, ще се помолите и тогава ще ви дойде накъде да тръгнете. И тогава тръгнете по който път чувствате, че трябва да вървите и ще се качите казва горе при канарата, Вълчата скала, ще си направите молитвата, и ще се върнете в града". За изгрев, там стигаме. В.К.: Тази Вълча скала къде се намира? Е.А.: Вижте, над бивака, като погледнете нагоре към Витоша, канарата която се вижда на билото. Там има гроб един, до него, до това място. Ние до нея, до тази скала сме правили екскурзии с Учителя по-късно, когато сме ходили да спим на бивака. И това ставаше на „Св. Дух", „Св. Дух" е в неделя, понеделник е „Св. Троица", пак официален празник беше тогава, църковен празник, но и държавата го празнува, официален празник беше. И ние в два часа тръгваме след беседата, наобядваме се, взимаме си храна за един ден, тръгваме и спяхме на бивака край огъня. И на Витоша сме ходили. И тогава даде няколко задачи: един път се качихме със свещ, всеки със запалена свещ и вървяхме нагоре. В.К.: Ами не я ли духа вятъра? Е.А.: Е пазим, на някого гаснеше, защото и вятър имаше. А пък друг път се наредихме на една права линия и каза, всеки ще върви напред, пред себе си и каквато пречка срещне, ще минава през нея, няма да се отбива. Като срещне камък, ще мине през него, или така до него ще мине, храст, през храста ще мине. Нали така, каквото препятствие има ще мине през него. Виждате сега, то е психологически, и при всяко преодоляване, каквото нещо срещнеш в живота, да го преодолееш. Та тези екскурзии ги правехме до Вълчата скала. От бивака до Вълчата скала. Тръгваме към два часа, някога с Учителя стоим до огъня и то лятото изгрява слънцето рано, и докато се изкачим, то не е много път. Но нощно време по-бавно и много хора се движим паралелно, и ставаше бавно. Затова и там сме посрещали изгрева. Та до Вълчата скала я даде, до нея тази задача я правихме. И още същата вечер една сестра я направила. Тя веднага тръгнала и за две недели, почти целият Общ клас си изпълни задачата. Всеки тръгва по своему, срещат се горе някога нали, дали по пътя ще са се настигали не зная и почти мина всичкото. Ние Младежкият клас го направихме по на десет минути един от друг, или по на пет минути. Не знам защо, може би някой се е по-страхувал, или с Негово знание беше. В.К.: Направи ми впечатление, че в една от беседите се говори за тази задача и казва, аз казах на никого да не казват, а вие тръбите по целия град. Във всички пивници се договаряха да дойдат да ви плашат и т.н. и аз употребих много усилия да ги възпирам. Е.А.: Учителят не е спал цели две недели докато сме правили задачата. Сестра Василка, която живееше там, тя ми е казала това. Не спа казва, не мигна Учителят. На „Опълченска" 66 беше още, да, не мигна Учителят. Не само това, въобще Учителят казва, това което ви говоря е за вас, няма да го казвате на другите, ще казвате това, което вие сте опитали, резултатите от вашият опит ще казвате, а не какво аз съм казал, да. Но и тогава толкоз Го послушахме, както всичко, казвам Ви. В туй отношение много зелени бяхме. Право да Ви кажа и любов достатъчно не сме имали, за да бъдем послушни, поне послушни да бъдем. В.К.: То си е до самата възраст, аз виждам по себе си, знам че някои неща трябва да се направят, почнеш да ги правиш дойдат пречки, трудно. Е.А.: Е сега, казвам Ви, казвам ви сега. В.К.: Трудно е, така отстрани се вижда, че е лесно, ама е трудно. Всеки, който почне да ги опитва тези неща... Е.А.: Е затуй може би така не сме го правили, макар че имаше задачи. Той много задачи е давал в първите години, много повече даваше. После все по-малко даваше.

27. НА МУСАЛА Вергилий Кръстев: Сега друга една опитност съм слушал. Учителят е давал задача, да се отиде до Мусала нощем. Как е този опит и как е станал? Елена Андреева: Вижте, Учителят когато бяхме в Търново на събора през 1922 год. каза: „Ще ви заведа на Мусала", а през 1921 год. Той беше ходил с една малка група, само братя. „И тази година ще ви заведа на Мусала". И ние се качихме 1922 год. много, към 400 души бяхме, от цяла България дойдоха. „ Ще се качиме казва, при слънчево време. Ще се качиме през облачно, ще се качиме при дъжд, ще се качиме при сняг, ще се качиме и при буря. При всякакво време". Пак за да се освободиме от страха, защото хората като завали дъжд, бягат да се скрият от дъжда. И това нещо се случи, и ходихме през 1922 год., 1923, 1924, 1925, 1926, 1927 и 1928. Значи осем години сме ходили. Даже и 1929 год., щото 1929 год. за пръв път се качихме на езерата. А ние за Петровден бяхме за една седмица се качихме на Мусала, а през август се качихме на езерата, за десет дни -1929 год. И да Ви кажа всичко това така се случи, както Той каза. Първата година - слънце, хубаво. Друг път завали дъжд, нали, защото ние не отиваме за един ден. Пет, шест дни стояхме и цяла седмица стоиме. А пък в планината знаете колко е променливо. И няма хижи, няма подслон. Ние нямахме никакъв екип. Тук-таме някои носеха платнища, тук-таме. Да Ви кажа, много наивни сме били, или непрактични сме били, могло е да си имаме по едно непромокаемо яке, но тогава никой не ходеше на екскурзия както сега. Масовите екскурзии в България ние ги правехме първи, като изключим Алеко Константинов, който е завел софиянци до Черни връх, още миналия век. А ние масовите екскурзии, ние ги правехме. И тука беше така, и на Витоша. Аз още 1920 год. ходих с Учителя на екскурзия, на Димитровден. Помня, първата екскурзия и беше там на Кикиш, дето му викат сега, там се качихме. Повече оттам не сме отишли. После отивахме на тая страна. Тя е най-студената вода на Витоша - Кикиш, там на Димитровден когато ходихме с Учителя. И сега казваме, че еди кога си отиваме на Мусала. И то се съобщава на приятели в провинцията, да минат по път който им е удобен, и те се качат там, за да бъде общо, и те да участват. И ясно, хубаво време, като стигаме Боровец се заоблачи, като стигаме горе дъжда ни вали. Помня един път, стигаме дето е хижата сега, щото там лагерувахме около първото езеро, имаше клек много. И там сега нищо не е останало, щото и ние каквото сме изсекли, стига. И стигаме, брат и почва един дъжд, ама силен дъжд. Значи, както сме потни, няма просто къде да се преоблечеш. Валя цял ден, цяла нощ, валя и другия ден. Някои се уплашиха и слязоха, че ще изстинат, че било глупост това и т.н. Учителят седи и мълчи, никому нищо не казва. В.К.: И какво правите цял ден? Е.А.: Кладеме огньове, готвим си край огньовете, нали някой донесъл чайници, те врат, денонощно огньовете се подържаха, денонощно. После разходки дотук, дотам. В.К.: А то си вали дъжд? Е.А.: Ами вали си дъжд. Ние нямаше тогава къде да си легнем. Някой ми беше намерил една дъска, че на нея се беше изтегнал да легне. Някои на хвойните, както са мокри, легнахме. Малката хижичка беше, по-после построиха голямата. Тя дървената я построиха, но тя събираше само тридесет души. Повече не. А ние бяхме много. А някога много студено беше. И като влезат те, ние бяхме млади тогава, и възрастните влизаха, после така беше задушно вътре, че аз един път влязох и веднага излязох. Щото много хора, от дъжда миришат дрехите, никак не беше хубаво. И печка имаше, гореше, топло беше. На втората нощ, не на третата, дъждът се превърна на сняг. И като станахме сутринта, след молитвата Учителят каза: „Който казва не се страхува, нека се качи на Мусала сам, всеки сам и да си направи молитвата и да слезе". И като каза това, тръгнаха един по един. Тръгнаха и вървят, вървят, тръгва всеки самостоятелно. В.К.: Учителят качи ли се? Е.А.: Учителят доста чака. И аз Го чаках Той да тръгне и понеже не тръгна, Той имаше два термуса, аз помня че взех единия термус. Викам, пък ако дойде и на Него ще Му дам вода горе, ха, ха, ха. И се качи горе, но после стана лошо на една сестра, че този термус, който носех услужи на сестрата. И качих се горе, направих си молитвата, както ни беше казано, и вече бях тръгнала да слизам, и тогава срещнах Учителя. Така много исках да се върна, брат, нали така, но казах си, хайде да бъда послушна, нали, каза всеки да се върне. Аз съжалявах че не почаках повечко, да се побавя по върха, ама не знаех че Той ще тръгне. И слязохме долу и после вече, когато решихме да тръгваме се разхубави, едно слънце като пекна, едно хубаво време, изсушихме се и слязохме долу, защото не знам защо беше така, да. И така, тъй че, но се качихме и през буря. Пак сме така на лагер отишли, че като почна един вятър, едни гръмотевици, толкова много електричество имаше в атмосферата, че аз си спомням искри ми изкачаха от косите. Знаете, така щръкнала косата и искри изкачат, такова много. И да Ви кажа, никакъв страх, ние сме с Учителя. Хич, все едно че вървя по ул. „ Царя", на „Цар Освободител", като че ли така беше. Никакъв страх не сме имали, защото ние ходехме организирано с Него. Един води, който знае пътя. И най-накрая има един, който изчаква всички. Щото правим почивка и като дойдат последните, Учителят казва: „Остана ли някой назад?" „Не, Учителю". Той Пита: „Кой ще остане последен?" И тогава, който е последен, той казва, няма никой назад, за да не се загуби някой. Тъй че в това отношение към всички беше внимателен и всичките общи екскурзии така се е правило. Защото едни ходят бързо, други ходят бавно, пък имаше възрастни сестри и братя, които едвам ходят. На моите години имаше хора, които идваха. Осемдесет години, сега брат, това не е малко нещо, да. Но в тези екскурзии, аз опознах приятелите. И опознах хората като хора. Защото в най-малките неща човек се показва, в неудобствата при които сме били, разбира се който е егоистичен, ще си избере най-хубавото място и не мърда от него, не се сеща че другият е замръзнал и да каже, ха полегни сега ти да се стоплиш, разбирате ли? Това нещо, тогава опознах братята и сестрите. И така, щото биват в контакт с мене, иначе много официално беше в салона, се събираме, е обмени се някаква мисъл или някакъв образ, ама то не е така, вече в тези и на Рила и по екскурзиите познах много неща.

26. СПУКАНАТА СТОМНА Вергилий Кръстев: Вие ми разказахте на времето една опитност Ваша, Той давал задача, всеки да си вземе една стомна оттука за вода от Витоша. Елена Андреева: Не, Той я даде на Изгрева беше това. През 1932 год. даде тази задача. Той говори една дълга беседа сутринта от пет до осем, брат. И тогава я даде тази задача. Другата неделя каза, няма да има беседа. Всеки от вас ще си купи по една стомничка от два или от три литра и ще дойдете тука вечерта всичките в салона, които искате да участвате в задачата, ще се тегли жребий. Ще се напишат билети колкото души сме номера и всеки един ще тръгва по на пет минути един от друг. И като изтегли жребият, ще видиш кога ти се падне часът. Да речем 12 часа през нощта тръгва първият, 12 и пет - втория и т.н. И на 12 часа и 15 мин. другият, после на двайстата минута следващия. И много хора дойдоха тогава за тази задача, защото беше пролет. Времето беше много хубаво и то се продължи до към обяд на другия ден. От 24 часа до 12 часа, щото 300 ли 400 души са били, та много дълго, макар че по на пет минути. Само 12 души за един час ще хвръкнат и затуй, докато се изредят всичките, цялата нощ мина. Пък аз Ви казах, че си счупих стомната тогава, бях учителка и дойдох и поръчах на моя приятелка, учителка от другото село и тя бе наша сестра. Там имаше стомни да се продават, да ми купи стомничката. Тя ми я донесе и аз я турих в раницата и си дойдох тука. Вечерта ми се падна в 12 и 20 ч. да тръгна. Много рано. То беше много благоприятно, защото аз трябваше вечерта пък да пътувам пак за село, защото съм учителка. И като тръгнах горе, качих се, пристигнах за изгрев и Учителят дойде за изгрев. И Той дойде рано и аз Му поисках да Му напълня стомничката. Той ми я даде. Аз я взех, напълних Неговата, занесох Му я и после рекох да си напълня и моята стомничка. Напълних я и по едно време гледам водата се изпразни. У казвам, пък колко много поглъща стомната водата. Напълних я пак. Абе какво става? Като погледнах, на дъното дупка. Аз не съм я погледнала. И като видях дупката, аз си казах: „С мене тази година ще стане нещо много лошо. Толкова души да има горе и аз да дойда със стомна на която да има дупка". Като символ го взех много лош. Добре, ама какво да правя, нали все пак без вода не искам да се върна, а на Учителя някой Му беше донесъл чайник. И аз казвам: „Учителю, ще разрешите ли с Вашия чайник да си донеса вода, защото моята стомна е пукната". „Не може, казва. Защо казва не си прегледахте стомната вкъщи, да видите че не е здрава?" Казвам: „Не прегледах". И аз казвам: „ Днеска е неделя Учителю, иначе аз ще слезна в града ще купя стомна и пак ще дойда". И Той тогава бръкна в джоба си, извади ключа и каза: „В моята стая, долната има една стомна, пълна с вода, идете, вземете я, излейте водата на тревата, пък аз ще Ви чакам тука". И аз отгоре тръгнах от бивака. За час и 40 минути идвам до Изгрева, щото по стръмното тичах, а пък по пътя вървя като хала. Аз бях здрав човек и много издръжлива. Много ходех и по пътя срещам още хора, още отиват горе със стомничките. И отидох в стаята, както ми каза, същото така направих и веднага се върнах, и се изкачих чак там гдето е горната чешма сега и викам тука ще си почина и после ще се кача, защото ме е страх, тъмно, пък тогава нямаше такива пътеки каквито са сега, а пък така през едни урви минавахме. Сигурно са Ви казвали през какви пътечки сме минавали за бивака. И в това време Савка слиза:...Еленке, Учителят те чака, бързай". Щото ключа у мене, да не се разминеме някъде по пътя. И като ми каза това, аз тръгнах нагоре и в 11 без 10 мин. Му предадох ключа. И после вече към 2 часа се върнах, носех тази стомничка с вода и си я занесох на село. И когато ме уволниха ми се счупи стомничката. Бях отишла да си налея вода и като се връщам от Коледната ваканция, защото тогава Коледа празнувахме, бях я турила така на леда и тя как се хлъзна и се счупи и аз си казах: „Тази година нещо ще ми се случи". Стомната, която ми е дал Учителят да ми се счупи, няма да я бъде. И тогава нея година ме уволниха за противорелигиозни идеи. Като безбожничка съм уволнена.

25. ЗАДАЧИТЕ В КЛАСОВЕТЕ Вергилий Кръстев: По онова време вие не сте имали вода на Изгрева и ходехте на така нареченото изворче на Дианабад? Елена Андреева: Преди Диана бад ходехме на Танушев. Оттам взимахме вода. И в същото време пак си носехме от Танушев, защото Танушев беше малко по-близо. А изворчето в Диана бад по-късно го направихме, когато Учителят започна да живее на Изгрева. И Той ни даде една задача, да носим вода. В 1926 год. вече я правихме. В.К.: В какво се заключаваше тази задача и какъв е принципа? Е.А.: Учителят казваше, че човек като носи вода, водата има магнетизъм и той се ползва, щото получава магнетизма от водата. И ни каза тази задача. Всеки да си вземе две стомнички от 2-3 литра и първия ден да отиде един път, втория ден два пъти, третия ден три пъти... десетият ден десет пъти до изворчето и да се върнем и естествено ние се изпотявахме и след това да си направим една обтривка на тялото. Защото Той пък в 1924 год. на Младежкия клас ни даде една задача за потни бани, за лечение и за почистване на организма. Най-напред каза да правите по една потна баня 40 дена наред. После каза, много е всеки ден. Той разбра, че ние няма да можем да го направим и ни го даде два пъти в седмицата 40 дена. Да Ви кажа, аз тогава изпълних тази задача, но такова хубаво нещо съм почувствувала накрая на режима, накрая на изпълнението на задачата. Едно, че много лесно се изпотявах. Изпивала съм много вода. Вижте как прилагахме тази задача: възвирахме един чайник вода, наливаш в една чаша и пиеш лъжичка по лъжичка. Една чашка, две, три, четири, пет, докато се изпотиш. Един път изпих даже осем чаши едно след друго. И знаете ли, че оттука, от носа ми излизаше пот, капчици, капчици. Така ми се отвориха порите. Първоначално само някакви части от тялото, а после вече и лицето така. А после цялото тяло ми се оросяваше с потенето. Това беше в разстояние на 40 дни. Задачата изпълнявах за около час и половина - два часа. А след като си изпие водата човек, сипва си вода в един леген, не студена, а марна и една кърпа си обтрива цялото тяло с мокро, за да поеме потта и да се изчисти тялото, и след това се обличаш, и след това изпиваш още една чаша вода, в която капваш малко лимон. В обяснението малко грешно е предадено. Казва се, че във всяка чаша да се слага лимон, а лимонът беше само накрая. В.К.: Той дава и други опити с пост. Е.А.: В първите години изкарахме, нещо беше като мода, като увлечение, всички постеха. Едни постеха три дни. А Учителят беше дал вече в наряда постът от 24 часа. От четвъртък вечер до петък вечер. Но по-късно го смени от четвъртък на обед до петък на обед, защото по-леко е така. А в началото беше целият ден петък. В.К.: А вода можеш ли да пиеш? Е.А.: Не, абсолютен пост, и вода не се пие. При тази почивка и вода не се пие. И почнаха да постят по десет дни. В.К.: По поръчение на Учителя или? Е.А.: Не, Учителят казваше, че при поста става изгаряне в организма и тялото се чисти. И значи всички опитахме този пост. Главно Учителят го даде, за да не се страхуваме, че ако не ядем един ден, ще умрем от глад. Щото хората мислят, че като не ядат един ден, или два дни, ще умрат от глад. Нямат опит. А като постиш 10 дена и си гладувал, не се страхуваш така от глада. Това беше един метод възпитателен, защото всеки, който е постил десет дни, ако няма един път да яде, е-ех казва, голяма работа, че един път не съм ял. Нали, нищо не е след като не си ял цели 10 дни. Пък то беше възпитателна страна тази, защото Учителят ни отучи от много неща по този начин, с такива упражнения. От екскурзиите пък ние се научихме да не се страхуваме, от дъжда, от вятър и т.н. Тъй че в това отношение Той приложи една система, за да ни отучи от някои стари навици и предразсъдъци, които имахме. Щото предразсъдък е, че човек ще умре, ако не яде два-три дни. В.К.: Това беше ли свързано с някои дни, с месеци? Е.А.: Вижте как беше: винаги в разсип на луната се пости. И когато аз пожелах понеже всички взеха да постят, пък човек иска и той да вземе участие и аз отидох при Учителя и казах, че искам да постя десет дни. „А, не, каза! Няма да постиш. Първият месец ще изкараш един ден. вторият месец два дни, третият три... десетият десет". Значи така. То много повече се набира нали пост. И аз почнах от септември и вече март казвам: „Учителю ще постя ocewl дни". Аз не Му казвам че другите дни ще постя, но този път Му казах. В.К.: Не се пие никаква течност? Е.А.: Никаква течност, и вода няма. Абсолютен пост. И „А, не, казва, не, няма да постиш сега. Сега е март, сега има прилив на енергии. Ще постиш казва на есен, след 21 септември". Значи през пролетта и лятото не се пости, такъв дълъг пост. Ех, ден, два, три - да, но дълъг пост няма да постиш. И аз по такъв начин разбрах нали, че лятото не трябва да се пости. Даже Паша е изкарала един пост три дни през лятото. През юни или юли било, но никак не знае как да отпости. И пуснала чешмата силно, изстудила водата, не с топла, но със студена вода се е напила. Че като получава едни ужасни болки в корема и праща сестрите си при Учителя да пита какво да прави. И тогава Учителят казва какво да направят и тогава вече разбрахме, че като се отпоства се отпоства с топла вода, а пък когато е пост повече от дни, тогава се започваше: ще изпиеш една чаша гореща вода на глътки. И Той много държеше водата на глътки да я пием, защото тя действува успокояващо на нервната система и това било много хубаво, на глътки да се пие водата. Сега като Ви казвам изведнъж се сетих, а ти Елено си казах, не я пиеш на глътки. Ха, ха, ха-се сетих и веднага. Даже и сега трябва да я пия на глътки, още повече. В.К.: Но без прекъсване? Е.А.: Не, с лъжичка, с лъжичка. В.К.: А Вие как я пиете? Е.А.: Ами така, нагълтам я на големи глътки, две, три, после пак. В.К.: Аз я сърбам. Е.А.: Е да, на глътки, пак може. На глътки, но с лъжичка Той препоръчваше. Даже има една задача, на пет минути да се прави. На пет минути по една лъжичка от врялата вода. Действувала много, не мога да Ви кажа точно как, но го имам в извадки някъде - като метод за лечение пак дадено. И Паша като отива при Учителя казала: „Учителю, такава хубава молитва си направих, че можах да издържа този пост през лятото и така да ми се случи". „А ти благодари, че си си направила молитвата, иначе щяха да те задигнат. Ти така както не беше яла нищо три дни и си се напила със студената вода, можеше да си заминеш", казал Учителят. И значи след като си изпие водата, измива се половин килограм спанак, изчиства се, сварява се без сол, само водата се изпива за разслабване, ако има нещо в червата се изхвърли. След това картофите. И така след един час идва на ред картофена супа. А след това картофите. В.К.: Значи най-напред спанака и след това картофите. Е.А.: Картофите за разслабване. И така след един час така картофена супа. В.К.: Разказваха ми че са правили различни опити. Някои са постили по 20, по 30 дена. Някои са си заминали. Е.А.: Вижте, 20 дни знам, един брат пости. В провинцията един брат е постил 40 дни. В.К.: Без да пият вода? Е.А.: Без да пият вода. Сега не знам, този брат, който пости 20 дни, каза че последните дни, когато си миел ръцете, ако тури тука вода, клетките я поглъщали. Значи така е жадняло тялото, направо клетките поглъщат. Но вижте, Учителят не е давал такива постове. Те сами са правили опити. Опити са правили. Той до 10 дни даваше. Десет дни. Доста братя постиха, а сестрите повечко, защото съревнование имаше между тях. В.К.: Този опит с житото. Е.А.: Житото пак го даде на Младежкия клас. Учителят каза: „Една седмица ще вземете каза жито. Ще го измиете хубаво и може да го натопите казва във вода. И така 100 гр. жито ще ядете само жито през деня, нищо друго". Даде го за една седмица. След това каза, ще ядете нормална храна една седмица. В.К.: Значи по 100 гр. на ден. Е.А.: По 100 гр. на ден жито. След това ще ядете нормална храна една седмица, после още една седмица жито. И пак както си ядете друга храна. Три пъти по една седмица да изкараме на жито. Аз да Ви кажа, почти никой не го направи. Така, аз не чух някой да го направи, така както го каза Учителят. Много мъчно беше. Ний не знаехме. Аз например почти го дъвках така твърдо. Добре че съм имала здрави зъби, че съм могла да го дъвча, да. Впоследствие, когато съм карала вече житен режим, съм го мокрила нали. Като стои 48 часа във вода, като се смени водата на 24 часа, то така хубаво смеква, че може да го ядеш. Хубаво е и приятно, а после съм карала един режим само със сурова храна три седмици. За краката си го правих, когато ме заболяха, три седмици никаква друга храна. То беше след Учителя, нищо топло не съм яла. Но аз сега такъв режим не мога да направя, щото като не ям топло, виждате ли как гърлото ми, как много ми е чувствително и мога даже да добия болест, ако ям само студено. А пък сега го правим другояче, ние го сведохме към наше удобство. Десет дена го правим. Той го е дал и в такава форма на други и които нямат зъби, казва да варят, малко повечко, двойно могат да вземат, които го варят. И като изядат на ден и една ябълка, портокал или пък бадеми, или малко орехи. Десетина ореха на ден могат да изядат и въобще и плод, така, за ... Той го е направил така за наше облекчение. Но Той казваше, че най-пълната храна е житото и много е хубаво, ако можем да го включваме в трапезата си.

24. НАЧАЛНИ ГОДИНИ НА ШКОЛАТА Вергилий Кръстев: Те започват да издават списание „Житно зърно". По коя идея е и какво бихте ми казали затова „Житно зърно"? Елена Андреева: Пак е приятелска идея. Нали всяка една организация си имат орган. И те младите искаха да се изявят. И Той Учителя винаги ще насърчи такава идея. Те имаха стая, където живееха неколцина братя, младежи и те като се търсили за името, там някой го беше казал „Житно зърно" и Учителят го одобри и него и то си остана. Георги Томалевски може повече да Ви осветли как е станало, защото у тях е било в ония години. В.К.: Вие участвували сте в „Житно зърно"? Е.А.: Аз лично нищо не съм давала. Само веднъж Учителят ми говори една лекция за Любовта и аз направих резюме и го дадох него там и друг път Той каза да направя резюме, щото нали от беседата правих резюме и него. Иначе не съм участвала, не съм писала. Вижте брат, аз на времето не можех да пиша, защото тогава не ми бяха ясни идеите. Аз не можех да пиша за идеите. В.К.: Сега имаме Изгрева, салона в който Учителят изнася лекции. Кога започват и как започват през седмицата? Е.А.: През седмицата дните не са били всякога както се установиха впоследствие на Изгрева. Струва ми се, че ние почнахме в сряда Младежкия клас. Първо бяхме в частна къща. Първата година се събирахме в стаята на Савка Младежкия клас. Втората и третата година бяхме в салончето на сестра Маркова в София, а после започнахме в братския салон на ул. „Оборище" № 14. Младежкият клас, да. А Общия клас първата година бяхме в Турферайн и втората и третата година бяхме вече на ул. „Оборище" №14. А после, след като се пренесоха всичките, тогава всичко отиде горе. Младежкият клас беше в петък, в сряда беше Общия. А пък в началото в сряда беше Младежкият, в неделя вечер беше Общият. Мисля че в началото беше четвъртък, а ние бяхме в неделя вечер Младежкия клас. На ул.„Оборище" бяхме в неделя вечер, доколкото си спомням. В.К.: И накрая как става? Сряда - Общия, петък - Младежкия, в неделя сутрин? Е.А.: Утринните слова започнаха чак 1930 год. - сутрин, неделя в 5 часа, в 10 часа имаше публична беседа. Тях винаги Учителят ги е говорил в 10 часа. Те бяха достъпни за всички. Те бяха за всеки, който иска да чуе Словото на Учителя. А в класовете не можеха външни хора да идват. В.К.: Как стана, кой е повода и идеята да се организира Младежкия клас? Е.А.: Ние най-напред се събирахме на групички. Събирахме се младите сестри. Даже почнахме още 1920 год. дето Ви казвам в салона на ул. „Раковска", но мен ме поканиха, макар че бях още съвсем нова, току що почнала. Бяхме 10-15 сестри, малко бяхме, млади само. Отделно са се събирали братята, аз това не знаех. И вече в 1921 год. накрая решихме двете групи - братската и сестринската да се съберем и общо да работим, да изучаваме Словото на Учителя. Затуй щяхме да се събираме. Да го проучваме и да си го изясняваме. Щото имаше нужда, ние съзнавахме, че не го разбираме достатъчно. И когато казват на Учителя, че ще се съберем, тя Савка Му е казала, че у нея ще се събереме, Той казал: „И аз ще дойда". И се събрахме там и за наша радост пристигна и Учителят. И това беше първата лекция на Младежкия клас в стаята на Савка. Бяхме около 20-тинали, 30 младежи. Толкоз. Впоследствие някои пожелаха да влязат, други които са чули. В първите години влизането в класа ставаше с Негово съгласие. Всеки питаше, може ли да посещава класа. Даже в началото имаше няколко двойки, млади двойки. Но после Учителят като каза, че тоя клас е за неженени те трябваше да напуснат и напуснаха. В.К.: Сега имаше ли някакви условия за влизане в Младежкия клас, други условия какви имаше? Е.А.: Никакви други условия. Само тия, който се ожени напуща класа. Учителят казваше, понеже като се оженят, те ще имат други задължения. И да искат да бъдат редовни, няма да могат. Нали деца, грижи и т.н. това беше поводът който Учителят каза. Аз мисля, доколкото съм разбирала, Учителят направи един опит с нас младежите. Смяташе да ни подготви по-специално за това учение. В.К.: Той идва, всички ставате на крака, започва молитва, тогава имаше ли инструменти, цигулки, пиано? Е.А.: В салона на Турферайн имаше. В салонът, нашият на ул. „Оборище" № 14 Симеонов беше вече влязъл в братството. Той през 1919 год. влиза и с цигулката си свиреше Симеонов в неделя и Общия клас. А пък при нас свиреха други. Други братя цигулари, които бяха. А на Изгрева имахме вече орган, имахме пиано. Орган имахме и долу на ул. „Оборище". В Общия клас, приятелите като чули, че Учителят говори на младежите, много някои са се засегнали. Как така, те толкова години са тука в братството, толкова нещо са понесли, нали, хули, клевети, както беше нали, така и на тях да не говори и Учителят още на другия ден говори на тях, общо на всички. Но и на нас позволи, млади, които бяхме тогава да присъстваме веднага. Лекциите ставаха в града вечер, всичките и двата класа вечер ставаха. Ние рано само за изгрева ходехме. Щото ходехме на изгрев през пролетта, а и през зимата ходехме сутрин рано. Във всяко време беше. Аз си спомням 1928 год. зимата, тогава „Парахода" още не беше направен, за да можем зимата да караме там. Той беше само със зебло ограден. И там студено е нали и тогава качвахме се горе. Даже аз тогава по четири пъти нея зима ходех горе. Защото три пъти за беседите, макар че нямаше Утринни слова, но отивахме за 10 часа нали. Три пъти и един път имахме още една група, духовна група. И за нея се събирахме сутрин. Та четири дни в седмицата ходех на Изгрева. И когато Учителят направи „Парахода", татко ми каза: „По-хубаво живей там, щото ти посред нощ дето ще ставаш да ходиш толкова пъти на седмицата". В.К.: Той как реагираше на това, че си вегетарианка? Е.А.: Той реагира за вегетарианството много лошо, щото те никак не знаеха, че има хора, които не ядат месо. Баща ми беше неграмотен, самоук. Той като козарче ли, овчарче е бил, дядо му е намерил един буквар, чичо му го е бил купил и той сам се е учил да чете и да пише. Никак не е учил баща ми. Самоук е. Той с букварчето си е научил буквите сам и по този начин, някой си, може би дядо му ги е казал, защото дядо му беше църковен певец и знаеше църковно-славянски да чете и той му е показвал буквите докато ги научи и така се е научил, а майка ми беше неграмотна. Баща ми не беше чувал за вегетарианство. Или чувал че индусите са вегетарианци и помня, че на едни заговезни хвърли чинията от масата, защото аз не знам, но нещо постно ядях. Около три години в семейството ми с баща ми бяха тия борби, брат. После по това време пишеха по вестниците срещу Учителя, говореха, че Учителят хипнотизирал, говореха най-лоши неща които сте чували да говорят за това и естествено. Но за да предотвратя това, аз го заведох при Учителя, още първата -година и когато Го видя, видях, той каза, като си излязохме вкъщи каза: „Ленче ма, казва, Той на светец прилича". Вижте колко хубаво го определи и после каза, а говори Учителят за Истината. А баща ми беше търговец, търговия с бакалия. И каза: „Ама може ли човек никога да не излъже?" Вижте, какво впечатление му е правило всичко това. „Много хубаво, казва, говори. Всичко което говори е много хубаво. Но ти си млада, не е за тебе, то казва е за стари хора". Напротив, той на стари години когато разбра Учителя, аз много се радвам, че и това стана, вече ми казваше: „Е-ex, тези неща да съм ги чел на млади години" Така че той, щото Учителят казва, когато тръгне някой от семейството, всички трябва да тръгнат. Значи трябва човек да бъде пример, нали в отношенията си, във всичко, да покажем с живота си, че сме нови хора. И затуй Учителят не беше за пропагандиране на учението с думи, а с живота си. Като ви видят казва да кажат: „Абе какъв е този човек бе? Защо е такъв? Тогава да разберат, че има някой, който го учи. Разбирате ли, а не от приказки. И една от нашите грешки на тези които сме слушали Учителя е тая, че ние повтаряхме това което Той говореше. Вместо да го живеем и да го покажем с живота си, ние го повтаряме. Това е наша грешка, да. В.К.: Всеки на Ваше място би направил същото. Е.А.: Казвам Ви. Аз с това съзнание, което имам сега, отчитам го това. Не мога да кажа, че сме били прилежни. В.К. : При тази аура на Учителя, при това Негово присъствие. Е.А.: Вижте, много радост сме имали. Много радостен беше живота край Учителя, брат. Всички бяхме така, като деца сме се радвали. Ама радостта не е още осъзната, тя трябва да бъде резултатна от една работа-радост. А ние се радваме, щото ни говореше, Той ни повдигаше в един светъл свят и ние се чувствахме много добре. Много ни беше хубаво да го слушаме. И може би затова Го слушахме. Имаше хора, които не можеха да Го разбират и не идваха нали, много хора не идваха. Сега, едничката ни заслуга беше, че Го слушахме. Само това.

23. СЪБОРИТЕ В СОФИЯ Вергилий Кръстев: Друга постройка, разказвали са ми за чешмата, която е правена на Изгрева. Елена Андреева: Ние две чешми имахме. Едната е зодиака, както я наричаха, защото около нея бяха наредени зодиакалните знаци. То беше пак по поръка на Учителя. Направиха един кръг от цимент, оставиха на равни разстояния кръгчетата за съответните знаци, нали за дванадесетте знака и ги поставиха така, изработени, понеже имахме много приятели, които работеха мозайки и беше една много хубава чешма. А другата, долната, тя е построена значително по-късно. Щото Учителят даде песента - „Химн на Великата Душа" и чешмата беше във връзка със съдържанието на тази песен. В.К.: А-а това не го знаех. Е.А.: Да, това е съдържанието на тази песен. Той даде песента и след това построиха чешмата -1932 год. Учителят даде песента, а мисля, че 1933 год. се построи чешмата. Да, така мисля, тогава Борис Николов участвуваше в строежа. Той беше изпълнителят. Защото Борис има и художествен усет, той рисува хубаво, но Цветка Щилянова изработи някои от формите и после той ги изпълни с цимент. В.К.: Какво представляваха Младежките събори, които ставаха на Изгрева? Е.А.: Те ставаха първо на ул. „Оборище" №14. Първият Младежки събор става там. В.К.: Защото съм виждал че различни приятели са правили резюмета, изнасяли са своите възгледи пред Учителя. Е.А.: Учителят говореше беседи върху това. Тях не ги е слушал, ние сами бяхме, но идваше и държеше беседи. Когато вече се образува класа, но чия беше идеята за Младежките събори не мога да Ви кажа. Може би бе на самите младежи, защото те искаха да се проявят и да направят нещо. Те направиха опит за комуна в Ачларе, ходиха една група братя, сигурно са Ви разказвали. В.К.: А Вие ходихте ли? Е.А.: Не, нито там, нито в Русе. Бях много самонадеяна да кажа, това което ще учат там, го зная. Виждате ли какво съм казала? Но трябва да Ви кажа, че само с опитност дойдоха братята оттам. И сестрите, които бяха в Русе. В Русе имаше братя и сестри. Аз там трябваше да отида, но не отидох, защото по чувство не отидох. И после, когато се върнаха две сестри нямаха квартири и дойдоха при мене. Аз имах самостоятелна стая и по-широко легло, та спяхме така трите, докато си намерят квартира. Спяхме така напряко на леглото, слагахме столове за краката си, щото нямаше къде да бъдат на квартира. А после едната остана - Дафинка Доганова, дълги години идваше при мене, защото учителствуваше в едно съседно село и при мен остана и от това, което те ми разказаха видях, че всичкото пак така е било недомислено. Пак имало слабости в работата. Да речем едни работят повече, други клинчат от работа, неща които в едно общежитие някак не са благоприятни. И затова. Иначе, на мен не са ми разказвали за комуната в Ачларе братята. В.К.: Казвали са ми, че Учителят не е бил доволен от напускането на Школата и отиването им по комуните. Е.А.: Но това не беше брат Негова идея. Комуните, които се правеха, то бяха идеи на тези приятели, които бяха с такова съзнание настроени. Ако четете сега това, което те са писали, нали техните младежки реферати, които са изнесли, ще видите, че всеки идеите си е изнасял. Ние не можехме още да говорим за учението. Щото то ни беше още далечно. В.К.: Да, виждам от публикуваните събори, че те говорят за окултизъм, за теософия, анархизъм, комунизъм, толстоизъм и т.н. Е.А.: Виждате ли, защото всеки носеше своите си идеи. Не ни беше ясно, да Ви кажа това за което Учителят ни беше събрал. В.К.: Интересно е, че в четвърти и пети том „Сила и живот" Учителят казва, може да се комунизира само труда, а не и капитала. Само труда. Той го споменава теоретически - 1919 год., а те правят опита през 1922 год. Е.А.: Ама кой Го слуша? В.К.: Никой не слуша! Е.А.: Не слушат бе! Аз ви казвам в това отношение, ние имаме, така на човешки език казано, грях пред Учителя. В.К.: Да, ясно, и ние ако сме били на Вашето място, и ние бихме направили същото. Сега тия Младежки събори са: 1923 год., 1924, 1925, 1927 и 1928 години. Е.А.: Да, толкоз. Е.А.: Последният беше през двадесет и осма година. В.К.: Те се преустановяват поради това, че се спират от властите. Е.А.: Ами щото вече нямахме събори брат. Последният събор в София беше 1928 год. И те го забраниха. Разрешиха ни го по-късно, а хората ги върнаха от гарата. И за това Учителят не поиска повече събори да прави в София, но почнахме да ходим на Рила, и там летувахме и летуването ни на Рила се превърна в съборни дни. Да, всъщност да, затуй. А като се връщахме от Рила изкарвахме по три дни съборни на Изгрева - само три. В.К.: На тези Младежки събори идваха младежи от цялата страна или тези които бяха в София? Е.А.: Понеже ги правехме през лятото идваха от провинцията учителите, защото младежите бяха най-много учители и учителки. И когато се обяви съборът, ако имаше някои други млади, които друго са работили, взимаха си отпуска и идваха. В.К.: Вие стенографирахте на съборите? Е.А.: Да, всичко, винаги щом Учителят говори. Ние бяхме дежурни всякога. В.К.: Те къде спяха, къде квартируваха? Е.А.: На Изгрева. Учителят още през 1922 год. каза, че във всички градове трябва да има легла, за да спят приятелите когато посещават съответните градове. Какво са направили в провинцията не зная, но в София, някои хора си казаха адресите, които могат да приемат и така, когато дойдеше някой, казваха му къде да отиде. На Изгрева имаше две стаи за братя и за сестри, които за гости бяха определени и имаха завивки, легла, всичко.

22. ЖИЛИЩЕТО НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Той отначало е в тази малката къщичка, прави се салона и вече се прави горе стаичка и Той по стъпалата се качва и Той вече горе спи. От коя година е горе вече? Елена Андреева: От същата-1928 год. Даже знаете ли, че аз се намесих за горната стаичка пак. Бяха я направили много тясна, гредореда вече слагат и виждам че е много тясна. Абе викам, това не е стая, това е коридор. Ако отида да кажа на майсторите, все пак съм млад човек и жена, кой ще ме послуша. Тогава нямаше жени-архитекти в България, за да имат доверие в нея и аз помолих тогава един брат, и той отиде, и каза, и развалиха гредореда и я разшириха стаята. Аз не помня колко метра беше, но чакайте. Леглото беше така, четири метра трябва да е била. Тука имаше врата и още място. Вратата един метър има нали и зад вратата имаше още място. Към четири метра е била, а беше по-дълга. Към пет метра имаше, а може би и повече. По-дълга беше от тази стая. Пред вратата имаше антре, което имаше прозорец от северната страна и имаше вход за тавана. И понеже гредореда беше вече направен, не е могло да се направи врата голяма за влизане. Вярвайте, отвора беше колкото са тези моите прозорчета, малко по-голямо от това, виждате ли и през него, така се мъкнехме по корем, за да влизаме в тавана. Учителят никога там не стъпваше. Знаете ли как ловко се преместяше? Сгъне се, тури си крака, защото имаше греда тук. След това дигне се, помогне си с ръцете, аз не можех, аз все и с ръце си помагах. Той много ловко се промъкваше. На този таван най-напред бяха гредите само. Но когато решиха всичкият имот от Търново, тези братските вещи да се пренесат в София, тогава донесоха плоскостите от масите и целият таван го постлаха с тях и вече можехме по тавана да ходиме. Така по тавана, иначе ходехме по гредите. И на него слагахме, имаше Учителюви вещи, които слагахме, имаше братски вещи, които слагахме, палатки, нали на приятели палатки от провинцията, някой си оставил багажа, нямаше къде да се оставя, щото бараките ни бяха все така, една стаичка. Нищо не можеш да вземеш на някого. Обикновено при Учителя. И когато почнахме на Рила да ходим, там беше вече всичкият братски багаж, рилският. В.К.: Какво представляваше стаята на Учителя? Е.А.: Горната стая. Като влезеш вратата. Влизаш от запад към изток. Веднага от дясната страна имаше една закачалка за дрехи. От лявата страна беше Неговото легло с глава към север. До него имаше нощно долапче. До него имаше една библиотека от един брат, който му я прави - Боян Златарев, той Му прави библиотеката, след това имаше масичка на която впоследствие стоеше радио, след това имаше един прозорец североизточен от който лятно време влизаше слънце, и след това имаше, маса, голяма маса. Отдолу под масата Той си имаше един кош, в който си държеше бельото. До тази маса беше отвора за балкона. Имаше балкон и след това, оттук имаше масичка. И на тази маса дето бельото Му, там Учителя си държеше портретите, Неговите портрети. От Цветана Щилянова, от Борис Георгиев и от Кършовски. Три портрета имаше рисувани. Така един зад друг стояха. И на нея си държеше Библията и някои книги и тефтерчета Негови. В.К.: А в библиотеката каква литература имаше? Е.А.: Имаше много голяма литература на английски език, окултна литература на английски език, имаше и български, имаше една енциклопедия на английски език - голяма и други книги подарявани. В.К.: Учителят четеше ли? Превеждаше ли? Е.А.: Аз съм го заварвала да чете, да. Радио му купиха много по-късно, може би 4-5 години преди да си отиде. Преди войната нямаше радио. След войната Му Го купиха. А мисля, че в Мърчаево имаше радио. Мисля че Борис Николов Му купи радиото. И после имаше едно малко и едно по-голямо. Те стояха там на тази масичка. От другата страна имаше пак една четвъртита голяма маса на която държеше и книги, наредени така, може би които ги четеше, а в ъгъла бяха картините, тази картина която Вие ми казвате, за Пентаграма, цветния Пентаграм. В 1922 год. ли коя не знам са я взели, не мога да Ви каже за годината, полицията в Търново я взима. И тогава даже я отпечатаха в един от вестниците и даже аз си бях откъснала от вестника, за да го имам Пентаграма и много неща срещу нея писаха. В.К.: Че е имал икона. Е.А.: Да, защото в средата беше образа на Христа. Той художникът руснак я рисувал по поръка на Учителя. И Учителят казал: „Сложи в средата образа на Христа!" Но той казал, че по-съвършен образ от Него не е виждал, от Неговият образ и затуй сложил образа на Учителя. Добре, ама другите го тълкуват другояче. Мислят, че Той е поръчал. Художникът кой е, не мога да кажа. Някакъв руснак, художник. А Пентаграмът е даден 1912 год., това мисля че пише в протоколите, кога е дадена. Има и упътване за работа с а и аз ги имах. Някой ми ги взе и не ми ги върна за съжаление. Но аз имам нещо от тях. В.К.: На едно място бях срещнал Учителят си изказваше недоволството относно Пентаграмата не трябва да стои на стената открита, трябва да се сложи едно бяло платно, за да не се вижда, освен от този който влиза в стаята. Слушал съм да казват, че е поръчал да не се изнася от България. Знаете ли нещо по тоя въпрос? Е.А.: Не, не съм чувала такова нещо. В.К.: Сега за Антиминса да ми кажете нещо. Е.А.: Туй което съм чула ще Ви кажа. Бащата на Учителя искал да се покалугери и тръгнал за Атон. Но в Солун влезнал в някаква църквичка „Свети Димитър". И когато се помолил до него идва един свещеник и го пита откъде е, какво е, разпитва го и после му казва, че няма защо да ходи в Атон да се калугери, а неговата работа е да се върне пак в България, защото ще дойде един светъл Дух чрез него. И той тогава... даже съм чула, че му е казал и за коя да се ожени. Да, и това съм чула. Че тогава му е казал коя мома да вземе и за свидетелство му е дал Антиминса. В.К.: А за „Завета на цветните лъчи", как е даден? Е.А.: „Завета на цветните лъчи", Учителят ги е изработил в Арбанаси. Бил е в Арбанаси и там ги изработил и Той ги е дал за печат. И са много изящно напечатани първото издание, ако сте го виждали. Те са много хубаво с кожа подвързани всичките, много са хубави и ги е раздал на събора, на приятелите. В.К.: Разказаха ми, че Иларионови са казвали, че по това време Той е боледувал много. Е.А.: Вижте, не знам... В.К.: Защото по-късно в една от беседите срещнах, казва когато давах „Завета на цветните лъчи", те казва, онези искаха да посегнат върху здравето ми. Е.А.: Може, защото вижте, аз от 1920 год. познавам Учителя и съм била все край Него, нали така. Той не е боледувал брат, освен от хрема и когато Го биха. В.К.: На това ще се върнем по-късно. Ставаше въпрос, че в тая стая на Учителя имало една маса на „Изобилието" на която всеки, който е дошъл нали слагал по нещо. Какво е представлявала тая маса? Е.А.: Вижте, в стаята на Учителят не влизат. В.К.: А в коридорчето. Е.А.: В коридорчето имаше една малка масичка и едни малки стълбички, по които Той се качваше горе в малката стаичка, солариума дето беше, където Той се печеше на слънце. То беше една стъклена стаичка два метра на два, имаше едно походно легло само и Той там отиваше да се пече на слънце. И по тази стълбичка слагаше, като му донесат да речем, всеки идва, носи нещо. И там слагаха плодове, пакети и т.н. В.К.: Сега понеже ставаше въпрос за тези три портрета, този който първо рисува Учителя Щилянова ли е? Е.А.: Преди нея Борис Георгиев Го рисува. В.К.: Учителят даде ли съгласието си? Дава си съгласието. Е.А.: Ами той за един път го е направил. Само в един сеанс. А Щилянова два или три пъти е ходила там, а Кършовски, не знам колко време е бил. Даже той беше, те са портретите у мене и аз го дадох на Кършовски, щото е още жив, да го поправи, защото малко запрашен беше и не ми го е върнал даже. Трябва да ги подканя да ми върне портрета, щото аз го дадох за поправка. Е.А.: Първите години Учителят е ходил и измервал черепите на българите. Първите години след като се върнал от Америка, десет години или единадесет е правил измервания на черепите. И то на специални френологични карти. В.К.: Сега тая френологична карта която е напечатана, тя по Негова идея ли е, негова ли е? Е.А.: Не, не. Френологичната карта която Той я издава, тя е така като формуляр със способностите които ги има човек и срещу всяка способност, Той като направи измерването пише цифри, степента до която е развит съответният център на мозъка. В.К.: Той е имал и уреди, които са били направени по Негова идея. Е.А.: Ще ви покажа когато искате. Те са при мен и аз ги съхранявам.

21. УСТРОЙВАНЕ НА СЕЛИЩЕТО „ИЗГРЕВ" Вергилий Кръстев: Сега другите сгради, които в последствие се правят, трапезария... Елена Андреева: Вижте, най-напред трапезарията беше само навес и една стена така изградиха и направиха покрив и отпред беше всичко отворено и там имаше място така за багаж неща да се поставят, или нещо друго. А после вече след като се направи салонът, тогава се довърши и навеса се превърна в салон, по-късно и стана столова. Престрои се тогава кухничката и стаята на брат Ради, защото той палеше печките през зимата, работеше в градината. В столовата се хранехме само обед и всеки ден, и понякога вечери. А пък пейки имаше и срещу салона, и в хубавите дни се хранехме на открито през летния сезон. А когато е лошо времето, както и зиме се хранехме в салона. Там имаше печки, които се палеха и за приятелите, които нямат да речем топло, можеха да си останат в салона и там да си работят. Учителят имаше и това нещо предвид. Защото някой като има салон отоплен ще си вземе книжката и ще си чете в един ъгъл, нали има къде да се стопли и доста хора, които са останали без гориво са оставали там. Още през 1926 год., когато се направи стаята за Учителя, която по-късно се оформи като приемна, някои приятели си бяха направили вече къщи на Изгрева, защото се разбра, че ние там ходиме. Първият беше Борис Николов. А той си направи къщичка с две стаи. В едната живееше той с Георги Радев, а в другата живееше Димитър Стоянов с Никола Нанков мисля, че беше в началото. После вече се сменяха, понеже и техния живот се променяше, съобразно това се меняха и те. Сестра Динова също си направи рано къща. Тя беше една от първите сестри която си направи подслон. Приятелите постепенно започнаха да си купуват места горе. Всеки частно си купуваше мястото, но Учителят каза нещо, за което ние не Го послушахме. Той каза, всеки да си купува по един декар земя, за да не са наблизо, да има място хем да се обработва, хем да не са наблизо. Даже на братския съвет беше казал, да закупят всичките места от Дървенишкото шосе до жп. линията и гората. Те имаха пари тогава, обаче не ги закупиха. След като си замина Учителят, аз попитах брат Начо Петров, Тодорчо не го попитах, но брат Начо. Питам го: „Абе брат Начо, защо не го закупихте, нали имахте пари?" „Имахме, разбира се", казва. „Защо не го купихте?" „Ами защото не разбирахме", казва. „Казахме, в тоя пущинак, защо ще си хвърляме парите?" А трябваше поне от послушание да го направят. И тогава не са разбирали. Сега, не може човек да ги обвинява, така са разбирали. А Учителят е искал, като се закупи така и нашироко да се построят няколко сгради, в които да живеят сестри, които са самотни, братя, които са самотни, защото които са семейни ще си живеят в семейството, но имаше сестри, които са дали дори парите на Учителя и казали: „Учителю, като направите нещо, една стая да ми направите и на мене". Та имаше такива случаи. И купиха места. Например тези места, които бяха пред салона, купиха ги едни братя. Брат Жеков купи една част, той беше така отговорното лице. След туй Лулчев купи 2-3 декара земя, но те я разделиха по 200 кв.м. на човек, вместо по един декар, по двеста кв.м. и извинението беше това, че бедни са хората, нямат повече пари затуй. Но те можеха по двама, трима да бъдат. Пак да бъде декар. А така се получи едно ограничение много грозно, много на гъсто се направиха къщите. Ако бяхме по-разумни, щяхме да попитаме когато строим кой какво да направи. А всеки правеше според възможностите си. Учителят на никого не се бъркаше в живота, за да му каже направи това или направи онова. Оттам се получиха тези работи. Даже, мир и светлина на брат д-р Жеков, като купи местата и ги раздаде на хората, дълги години не им даде крепостни актове. И не мога да Ви кажа точно защо и много време имаше така смущение у тези хора. Не знам дори дали те не си взеха актовете по давност после. Нали излезе един закон едно място като го владееш 20 години мисля, че беше, а те бяха живяли доста години вече там, та по давност си взеха нотариални актове за местата, такова нещо беше. Каква идея е имал, не ми е ясно. Аз не съм питала това нещо, но това ще Ви кажа брат, ние много малки се оказахме за учението, което Учителят донесе. В приложението, в живота си особено колективно, много недомислици позволихме, много. Нещо, което сега като го гледам не ни препоръчва пред света, никак. В.К.: Аз когато дойдох заварих ония малки къщички оградени с тел. Е.А.: Той Учителят, по едно време каза: „Да се вдигнат оградите!" Някои ги вдигнаха, някои ги оставиха и после като почнаха кавги за една педя земя, за квадратен метър, съдиха се за квадратен метър бе брат! Имаше случаи, там Стефан Белев, с кого там се съди, за квадратен метър. Така за най-дребно нещо. Те и Епитропов и Жеков се съдиха. Вижте, аз тогава живеех там в пловдивските къщи и когато събориха там горното етажче на брат Жеков, така плаках даже, защото, казвам какво братско има в тия отношения? Как може, какво се караха не зная, много се скараха те помежду си, не си говореха и той даже - брат Епитропов дал заявление и му разрушиха една част от къщата на Жеков, която била незаконно построена. За братя това не е простено, нали така. Аз Ви казвам, плаках тогава от срам и от жалост че сме такива малки хорица пред Учителя, нали, които като го купувахме виждахме как се радва Той. Да Ви разкажа и това. Когато те се примириха, Учителят идва при нас в „Парахода" и казва: „Примириха се! Елате на обяд!" Разбирате ли? То беше празник за Него, че тези двама братя, които се карали, се примирили. И то беше Иванов ден. Жеков отишъл при Учителя за имения си ден, нали беше Иван и Учителят нещо му казал: „ Не си ли готов да се примириш с Петко?" Сега вероятно Учителят измерил момента, и той казал че е готов и отишъл, и се примирили. Аз имам един случай с чичо Петко Епитропов. Дойде да му пиша едно заявление срещу Жеков, на машина. И аз му казвам: „Брат извинете ме, но както сте ми Вие брат, така ми е и брат Жеков. Имате недоразумения, не ме карайте да Ви пиша заявление срещу него". И той ми каза: „Извинявай сестра, разбирам това". Щото утре ще разбере Жеков, че съм писала аз заявлението пък и на братска машина, не можех да го направя. И той ме разбра, не ми се разсърди, пък иначе, ако го бях направила много тежко щеше да ми бъде. И даже не може да седна, да го напиша, да. Къщичките на Изгрева много скоро станаха. Някои първата година си купиха палатки и на палатки караха лятото. Много палатки имаше. Първите години, след като Учителят почна да живее -1926 год. палатки имаше и къщички имаше построени. Например през 1926 год. отпреде имаше 4-5 къщички, нататък имаше много малки барачки. Те бяха барачките два на два или два на три, такива бяха. Направо се влиза, колкото да се сложи едно легло, да има да преспиват. Които имаха къщи в града, идваха да преспиват, но които нямаха къде да спят, там спяха. И зиме и лете. А през 1928 год. и токът ни дойде. До 1928 год. нямаше ток. А 1928 год. издействувах ток. От „Орион" ни отпуснаха, а не от „Симеон", щото той не стигаше и тя беше построена тази централа, която някъде в Рила им беше и ние получихме от там ток. И когато прекараха ток и на поляната сложиха стълб. Учителят не е искал в средата да има стълб, а Лулчев, който е ръководил тази работа, по негово усмотрение го направил стълба. А Учителят искал от страни да бъде осветлението. И така се правеше брат, виждате ли, Учителят каже нещо, пък всеки го направи както той го разбира. И оттам се получиха тези недоразумения, които ставаха. И така и външният вид който се даде на Изгрева. Защото ние би трябвало, нали план да има. Учителят имал план, Той искал срещу салона да се построи тази сграда, да има библиотека, да има читалня, да има стаички за братя и сестри, които са самотни. Имал е много хубав план, но не го направихме, защото те го заеха мястото от други малки къщички и развалиха плана на Учителя. Виждате ли, после купиха от другата страна местата по един декар взеха там. Там вече взеха по един декар. Ами и Славчо Печеников, като купиха там с Борис Николов и те взеха по-малко и те взеха малко място. И там не бяха по декар. В туй отношение никак не сме били послушни брат. Своеволие сме си правили. Та в това, ние като ученици сме, така доста нарушения сме правили, в свободата която Учителят ни даде. Щото Той ни остави свободни, но ние трябваше да проявим любов и послушание. Нито едното, нито другото го направихме. Щото трябваше да питаме. Сега, правиме общежитие, място където ще се живее, Учителят е който ръководи тази работа. Редно е да се пита, нали? Всеки да си цвъкне на безразборно място, дето го казва народът и затуй се получи тази картина която не беше представителна. Е, нямаше на какво да ни завиждат. После Той, Учителят понеже за никого лошо не говореше казваше: „Никой няма да ви завижда сега на тези барачки както сте!" Това е Учителювото гледане, не нашето.

20. „ПАРАХОДЪТ" Вергилий Кръстев: Ние говорихме за тоя „Параход". От време на време идваше Учителят, посещаваше ви. Елена Андреева: Учителят сравнително често идваше при нас. Едно, защото се интересуваше за работата нали, за беседите. Много пъти ще дойде, ще каже: „Я ми прочетете, казва, какво сте записали". Друг път, даже някога като прочетем ще рече - обичаше да се шегува: „Кой ви е говорил такива хубави неща?" В.К.: Значи тъй. Е.А.: Казваше, да. Или пък, като дойде Той, пък ние ще Го питаме, да речем неща, които не сме разбрали, било във връзка с някоя идея, която искаме да ни изясни примера, на нас не ни е ясен. А пък, за да го разберем и да го напишеме, трябва да ни е ясен примера. Най-често за примери сме питали или пък и други въпроси. Нали така, как да разберем това, как да разберем друго, много въпроси сме задавали, много пъти ни е говорил и за нас да речем, характерни черти на едната, на другата, на третата. Така например Той каза, че Паша работи с Мъдростта като добродетел, Савка с Истината, пък аз с Любовта. Така, значи и трите различни сме. После ни е казвал за някои характерни черти, на едната или на другата В.К.: Как съжителствахте трите? Това е много трудно така, човек да събере трима души. Е.А.: И така различни каквито бяхме. Вижте брат, понеже Учителят идваше при нас често, всяка от нас се е старала да бъде изправна към другите в отношенията си и затова нямахме спор, абсолютно. Така някак естествено се нареди. Паша повече пишеше. Тя понеже стилизираше и повече пишеше. А пък когато стилизираше, тя само на ръка пишеше. Не си служеше с пишеща машина. Савка, тя много често посещаваше Учителя. Услужваше Му, някои услуги Му правеше и въобще тя за много неща питаше. Аз например, ако имам с Учителя един разговор, той ми държи влага за много време. Защото, аз мисля затова, което Той ми е казал и така обяснявам си нещо. Сега при нея, при Савка бяха по-другояче процесите и тя много повече ходеше. Всяка от Нас имаше различно отношение към Учителя и Той имаше различно към нас. Но това беше някак естествено. Това не ни смущаваше, това не внасяше да речем разногласие помежду ни. Вярно е, че аз най-често готвех и най-много чистех. Може би, аз съм правила забележки повече от всеки друг, главно за реда. Те като бързат, ние имахме много малко място в „Парахода". Една етажерка имахме и на едната поличка слагахме съдовете за чая, на другата поличка чиниите за обед, да речем, за хранене и на нея слагахме продуктите. Трябваше..., после имайте предвид три легла, три маси. За да има ред трябва всичко да се поддържа в ред. И затова съм им казала така много пъти: „Абе момичета, казвам, като вземете нещо турете го на място". Аз после разбрах, когато останах сама да живея, че аз си довършвам в ред всичко. Тогава не го знаех това. Нали, чак тогава, много по-късно разбрах, защото вижте аз живея толкова години сама и когато останах в това състояние, аз всичко знам кое къде ми е. И кажа, отвори тоз долап отдясно, в ляво, напред, отзад, зная нещата. И така си беше и там. Аз си имах едно легло на което имах две чекмеджета. В едното ми стояха горните дрехи, в другото долните дрехи. И аз само дръпна едното, отворя си и взимам каквото ми трябва. Паша и Савка имаха и при майките си повече неща. И тя Савка имаше майка на Изгрева или в града ходеше често докато майка й беше в града. А Паша, докато бяха в града сестрите й, сестра й я переше. Така, че условията макар, че бяха едни, но не бяха съвсем едни, нали. Не бяха съвсем едни, защото то произтичаше от характерите ни малко. В.К.: Вие до коя година бяхте в „Парахода"? Е.А.: Ами от 1928 год. когато влязохме до 1931 год. От 1931 год. до 1935 год. учителствувах. Аз отидох учителка за моя погрешка. Учителят ме прати за наказание, за мене това е истина, така го разбирам и мисля че това е истина, защото Той в края на 1944 год. на Стоянка Илиева е казал: „Не знаеш ли защо пратихме Еленка учителка?" И казал защо... В.К.: А за какво? Е.А.: Заради Лулчев, понеже аз имах връзка с него. Да, затуй. В.К.: Значи Паша продължаваше да работи сама. Е.А.: И аз когато идвах, пак работех. В.К.: Вие къде учителствахте? Е.А.: В село Макоцево учителствах. В събота вечер идвах, в неделя присъствах на двете беседи и си отивах. Обикновено през неделя идвах. А някога и всяка неделя.

19. ИЗЛЕТИ ОТ ЛАГЕРА КЪМ ОКОЛНОСТТА Вергилий Кръстев: Какви излети правехте вие тогава с Учителя? Елена Андреева: С Учителя тогава не сме правили много излети, но един път в седмицата обикновено правехме. Излет до връх Дамга, до езерата - Урдините, до езерата Кара-гьол 2-3- пъти, на Салоните също ходехме. Ами изкачваме се на езерото на „Чистотата" правим Паневритмията, носим си храна и тогава пресичаме от лявата страна над езерото и после по канарите се качваме горе на Салоните и там вече по поляните сядаме, там сме закусвали и пак сме имали разговори и песни с Учителя. Правили сме екскурзии и до Еленин връх и до връх Мальовица. Един път бяхме отишли много рано до връх Дамга. Осем часа сме там и сме закусили вече. Рано бяхме стигнали и някои от братята казаха, че е много близо връх Мальовица и че може да отидеме. Сега аз не бях ходила, нали. Учителят каза: ..Добре, да отидеме". Че като тръгнахме, видяхме че никак не е близо. То е близо за малка дружина, която ходи бързичко. Тогава имаше една сестра на 85 години и тя се движеше естествено много по-бавно, та отидохме брат по пътеката, която си е и сега. Ще Ви каже един спомен много хубав имам. Стигнахме до едно място където имаше един сипей така надолу и Учителят взе един камък така отдолу, изтърколи го и каза: „Както се търколи камъкът надолу, така да се търкулят и нашите идеи" и ,,Ха всеки да изтъркули по един камък така". И така всичките бутнахме по един камък надолу и нали чу се шум от търкалянето, но долу нямаше нищо. Беше сипей такъв един. Това беше на отиване. И стигнахме на връх Мальовица чак към обяд. Там имаше вода, закусихме, почивахме хубаво, но после предложиха да минеме през Урдините езера. Че като слязохме през Урдините езера, че вървим нагоре-надолу, нагоре- надолу и в четири часа бяхме минали през едно езеро, което е под Салоните, най-високото езеро. Ама така бяхме уморени от горещината. Много хубав слънчев ден беше и тогава и Учителя си запретна панталоните до над коляно, влезе във водата и се изми, и всички влязохме и се михме. В.К.: Аз съм виждал на снимка. Е.А.: Там не знам дали е имало снимка. А снимките са на петото езеро и на езерото на „Чистотата", когато плискаме водата. То беше пак така след гимнастики, след Паневритмия, събуем се боси и влезем кой където иска, наредим се в една верига, измиеме си лицето, измием си ръцете, измием си ушите нали, врата с водата и след това, „хайде" всички плискаме вода и Той плиска заедно с нас, това сте виждали. А там само се михме, защото така бяхме уморени, изпотени от тоя път нали, че аз тогава имам такъв жив спомен от благодатта на водата. А водата беше марна, беше се стоплила от слънцето. Щото то е така закътаничко, не е изложено на вятър и беше просто благодат. Но във всеки случай оттам докато стигнеме до бивака, пак колко часа ли бяха? По мръкнало се прибрахме. Преди да мръкне. Но сестра Попова дойде в десет часа вечерта горката. Винаги имаше някой, аз съм Ви казвала, нали, винаги остава един, който върви последен в колоната, да не се загуби някой, някой брат я доведе, който умее да води и да й помага. Те им взеха раниците, вземаха им всичко, но все пак сили трябват, те са по-възрастни, движат се по-бавно. В.К.: Не сте минавали отдолу през Мальовица? Е.А.: Не, с Учителя не, не сме минавали. В.К.: Значи Той отдолу не се е качвал. Той минавал ли е нататък до „Страшното езеро" нататък да е ходил? Е.А.: Не съм чула. Той казваше така: „Вие като дойдете тука, почвате навсякъде да ходите и да обикаляте и енергията която взимате от планината я изразходвате в движение, и не се ползвате". Не беше за безразборното ходене и скитане. Щото първите години за кристали се ходеше на по-далечни места.

18. МОЛИТВЕНИЯТ ВРЪХ Елена Андреева: Първите две години посрещахме изгрева от дясната страна на пътя когато се излиза от първото към второто езеро. Първите две години там беше и палатката на Учителя, и целият лагер беше на този склон. Чак през 1932 год. почнахме да излизаме на настоящия Молитвен връх. Там бяха от лявата страна до езерото и палатките на лагера, както и палатката на Учителя. Тогава чакахме изгрева горе на билото. Но една година се случи през август бяхме и вече пречеше, не можехме да виждаме изгрева, защото самият Молитвен връх нали пречеше на слънцето да го видим. И през 1931 год. бяхме от другата страна, а на Учителят беше палатката Му до голямата канара, когато бяхме при езерото. Тя беше ниско до самото езеро, тази палатка рилската. Той в нея беше доста години, три-четири. После Му донесоха друга една палатка приятелите. Колю Нанков Му даде, но тя беше с мушамян под, не беше така висока, стените много високи, но хубава голяма палатка беше. Вергилий Кръстев: Как откривате новия Молитвен връх? Е.А.: А, за новия Молитвен връх, приятелите отидоха. Аз не ходих там, не съм участвала, щото тогава всичкото беше в клек обрасло и беше много мъчно да се движиш, но мисля че те посочиха и Учителят и Той мисля че от Иде и го одобри. Вижте, в първите години ние не ходехме по тая пътека, дето е сега. Ние ходехме от тази страна, малко по-наляво. Там имаше една пътека доста стръмничка и по нея се качваха, но беше малко по-пряка. А тази пътека я направиха през 1936 год., когато Учителят не беше много добре и когато не можеше да се движи, тогава направиха тая пътека. Те се качиха, изсякоха клек и направиха път. Направиха там където било дупки, камъни наредиха, ако си спомняте. Пътеката има и камъни наредени, имаше и дърва и там под самото качване, там е много стръмно. Не знам стъпала ли имаше, нещо имаше и там да може да се качи. Там имаше едно място, което беше за Учителя. Той сядаше там. Всички отидат сутрин по-рано да посрещат изгрева. И всеки си взема място. Обикновено всеки си избираше някое място, което му харесваше. И сядахме близко до Учителя, стенографите и там вече си бяхме запазили места, не ни ги взимаха. И сядахме, защото нали трябва да пишеме. Често пъти пеехме, ако дойдем по-рано, пеехме, свирят музикантите и когато почне да изгрява слънцето, ставахме и Учителят казваше молитвата и песните които ще изпеем и след туй сядаше на мястото и говореше. Някога си носеше Библията, ще прочете нещо, както беше в града и говореше, да. След като свърши да говори отиваме на гимнастика или на закуска. Когато правехме гимнастика при второто езеро, преди закуска правехме Паневритмията. А когато ходехме на третото или на четвъртото, или на петото, тогава беше след закуска, защото далечно е и докато отидем и се върнем, а само когато правехме Паневритмията на второто езеро става така. В.К.: Сега обикновено правехте Паневритмията на второто езеро, след това горе на петото езеро - „Бъбрека". Е.А.: И на четвъртото и на първото, когато слизахме за дърва, тогава там правехме гимнастиките, да. Трябваше да ви покажа на снимка, къде е бил първият Молитвен връх, защото снимки за втория Молитвен връх има не малко.

17. ОТКРИВАНЕ НА ИЗВОРА „РЪЦЕТЕ" Вергилий Кръстев: Вие вода за пиене отначало черпихте? Елена Андреева: Чакайте ще Ви кажа. Първата година от езерото черпехме вода. Но втората година когато отидохме гледаме, че воловете влизат в езерото. На говедарите, които бяха там. И все пак тече водата, носи се, ама, но вече не ни беше приятно като видяхме такива грозни картини. Учителят един ден, много хубав слънчев ден беше след беседа, каза, като бяхме закусили и направили гимнастиките: „Тука трябва да има един извор, ние трябва да го намериме!" Така каза. И на приятелите каза: „Пръснете се така във верига и тръгнете нагоре да търсите извор, в околността, навсякъде". В.К.: По горната страна на езерото. Е.А.: На езерото, да. И които дойдоха, пръснахме се, а да Ви кажа тогава не знам какво беше, аз викам чакай сега, мислех че Учителят ще открие извора и беше интересно и бях край Него, не се отделих, край Него се въртях. И тъй на разстояние търся, ходя и когато стигнахме, минахме езерото и минахме там, ние вървим по пътеката, по която сега ходим към третото езеро. Там бяхме. А от лявата страна имаше много вода и почти не можеше да се прескочи да се отиде където е сега чешмичката. Но един брат от провинцията, не знам кой беше, мина отатъка и дойде насам и ни каза през водата: „Тука има едно изворче, под канарата". И аз казах: „Учителю, братът казва, че там има изворче". И Учителят премина, прескочи и всички, които бяхме наоколо прескочихме и Той като видя изворчето каза: „То каза по-хубаво ще е да му направим така едно коритце, за да го грее слънцето, та водата да не е толкоз студена". И почнаха да правят и го направиха. За чучур издяляха от камъни улей под форма на ръце. Ние носихме тия белите камъни по пътя, който идва от Сепарева баня, там под билото на голямата поляна на петото езеро, долу под него има от тези много кварцови, мрамор им казвахме ние, но това е кварц. Така ни казаха после геолозите, да. И там ходехме брат всеки ден и с торбичка, кой колкото може и носехме камъчета. Оттам пренесоха и тези големите камъни. И донесоха три камъка. Единият се оказа, че беше царят, другият беше царицата, а третият беше престолонаследника. Тогава само цар имахме. Нямахме царица, нямахме и престолонаследник. Учителят така ги нарече. „Единият, това е царят, най- големия", след това Той каза: „Царицата-вторият, а другият от другата страна, това е престолонаследникът". И ги сложи. В.К.: А кога се пишат тези надписи на скалата? По идея на Учителя? Е.А.: По идея на Учителя и Той каза какво да се напише. А ги изсече един брат каменар руснак от Мърчаево - Владо Николов и Борис ми се струва помогна за малко. В.К.: От едната страна са надписите и знаците, от другата страна е котвата. Тя е също по идея на Учителя. Е.А.: Да, всичко е по идея на Учителя и ги боядисаха на времето пак така. А отдолу, това е последното, то е датата на която е направена, цифрите са легнали. В.К.: Нарочно са направени така по идея на Учителя? Е.А.: По идея на Учителя, легнали. В.К.: Това е датата, но легнали. Е.А.: Легнали, да. В.К.: Сега там има един камък срещу чешмичката, са ми разказвали, че Учителят с един пръст го клатил. Е.А.: Ама той се клати и всеки може да го разклати. Той така е поставен отгоре. В.К.: Аз съм опитвал, но не мога да го поклатя. Е.А.: Тъй ли? Е може, не знам, но се клатеше. Аз не си спомням да съм го клатила, но съм виждала други да го клатят. Може и аз да съм го клатила, но понеже не помня, не искам да кажа. Въобще в лекциите си ни беше говорил и ни е казвал, където отидем в планината да почистваме изворите от мътилки, от кал, за да тече водата по цялото протежение и всички от нас са правили това, където видим извор. Това беше като задача дадено.

16. ПЪРВОТО ИЗКАЧВАНЕ НА 7-ТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Вергилий Кръстев: А какъв е поводът да се качите на езерата? Елена Андреева: Изглежда, че Учителят е имал идеята да летува, но Той не казваше когато има идеи. Той правеше само опит, къде може да бъде това. В 1928 год. една група приятели са отишли на езерата. Между тях беше и Симеон Симеонов. И той като се върна каза на Учителя, това се случи и аз го чух, бях в момента там. „Учителю, догодина ще Ви заведа на Рила, ама на езерата. Там е много по-хубаво отколкото на Мусала. Ще видите". И Учителят се съгласи. Той, братът беше отишъл с една група, имаше един друг наш приятел адвокат от Стара Загора и голяма групичка така от десетина души са ходили и всички бяха във възторг от езерата, през 1927 год. И след като ходихме на Мусала, през 1928 год. през август решихме да отидеме. Тогава отидохме с влак до Дупница и оттам взехме някакви коли и оттам поехме вече пътя, но голяма група, тежко се движи, доста дълъг път нали. Сутринта най-ранния влак взехме и стигнахме там. А той ни приведе най-напред не през този път, който минава в ляво под върховете направо, ами ни заведе на петото езеро през поляните. Тази стръмнина ни отне доста време. Много по-високо е, че после се качихме до петото езеро, че след това се върнахме назад до второто и там останахме да лагеруваме. Тогава бяха дошли русенци. И носеха някаква палатка, трябва кон да са взели, не знам как са я носили тези мъже, бяха много братя. Може да са носили всичко на рамо. Даже походно легло имаха. Та помня, дадоха палатката и леглото на Учителя. И Той спа в палатка и на легло за пръв път на езерата. А на Мусала беше по земята както нас или пък спеше когато направиха хижата. В.К.: И колко време стояхте там? Е.А.: Десет дена. И там палехме вечерно време много огньове. Носехме си храна. Транспорт още нямаше. И на Мусала се е случвало като седим по-дълго да нямаме храна. Помня, че веднъж слязоха едни братя Крумчо и Христо Бояджията за хляб да донесат, защото бяхме свършили хляба, но не знам, от Ситняково някъде бяха минали, че оставили хляба някъде в клека, после не могли да го намерят и дойдоха пак без хляб, та имахме и такава една история. В.К.: Оставили хляба да си починат ли? Е.А.: Не знам защо, път ли да намерят, нещо объркали пътя за прехода, не мога да Ви кажа, защото много отдавна е, но знам, че хлябът не дойде и тогава трябваше да слезем, защото нямахме никакви провизии, бяхме ги свършили. Понеже в раници си носим за 4-5 дни. Носим хляб. И в такива случаи слизаха приятели, по-ячки които са, натоварят да речем 10-20 хляба. През 1930 год. отидохме вече с палатки. Бяхме си направили. Организирано, пак през Дупница минахме, но тогава си ангажирахме едни власи - Ниню, Янко и други. Те бяха няколко души и те ни чакат на гарата, вземат багажа, ние с колите отидем над Сепарево, и оттам вече поемаме пеш нагоре. В.К.: Кой беше дал идеята за палатки? Е.А.: Учителят имаше вече палатка за 1930 год., тази палатка дето я направихме в Търново. Тя беше офицерски тип, в средата с кол и така триъгълници четири, и долу високи стени, две легла, и легло Му носехме, походно легло. Та вече занесохме завивки, одеала, всичко тогава. Аз тогава си уших една палатка за нас трите стенографки. Една палатчица си направихме, така нисичка триъгълна, както са войнишките. Такава палатка, впоследствие беше ниска, че я наддадох, стана по-висока. Като се скъса почнахме да си правим по-големи и удобни, защото по 30-40 дни сме стояли на Рила. В.К.: Вие обикновено кога се качвахте? Е.А.: След Петровден най-често. Но една година Учителят се качи преди Петровден. В.К.: Как празнувахте по ония години Петровден? Е.А.: Ами той бе празник, братски празник, защото беше рожден ден на Учителя. Сутрин, най-често имаше беседа на Изгрева когато бяхме, а преди това излизахме за изгрев до гората и след това се връщахме в нашия салон и там вече пеем, Учителят говори, после си отиваме по къщите, обядваме и вечерта отиваме там за концерта. На Петровден винаги имаше концерт. Музикантите го изнасяха. Пееха сестри, декламации имаше, цигуларите свиреха, хор имаше братски, Симеон Симеонов го ръководеше, пееха братски песни. Той беше един от най-радостните ни празници, така най-тържествени. Вече когато отидохме на Изгрева там живеехме, тогава Учителят държеше сутрин беседа, след беседата играехме Паневритмия или когато нямаше още Паневритмия - гимнастики. Даже в една от последните години, братята толкова се бяха вдъхновили, че изнесоха пианото на поляната, за да свирят. През 1930 год. отидохме официално със Славчо Печеников на Рила. Тогава бяхме на Изгрева и там ставаше записването. Казваха кога ще тръгнат. Преди това се пращаше една подготвителна група. Най-често десетина души братя отиваха. Ще отидат с багажа, с общия багаж. Ще направят общите палатки които са, ще организират кухнята, ще направят склада с продуктите, че като отидеме да има продукти, защото докато беше Учителя винаги имаше магазин горе. Продаваха хляб, сирене, кашкавал, мед, захар, всичко което е нужно. Рилският комитет организираше всичко. Продуктите се продаваха на обикновена цена плюс транспорта. За транспорта на килограм плащахме. Всичко се мереше. Власите теглеха багажа преди да тръгне групата. Правеше се списък всеки колко килограма багаж има и колко парчета и те повече грижа нямаха за това. Предава се багажа и след това отива горе и после всеки от камарата да си го вземе. А комитетът се грижеше за пренасянето с камиона, за товаренето на конете, братята се грижеха за това, защото там се искаше повече сила. Преди да отидем на Рила идваха конярите и уговаряха всичко предварително. Колко ще вземат, защото при неблагоприятни условия повече са искали. Уговаряха значи с братята от комитета и всичко беше ясно колко плащаме и какво плащаме. До 1935 год. вървяхме през Дупница, а пък после от 1935 год. нататък през Самоков. Причината беше, защото имахме двойно прехвърляне. През последните години ходехме с автобус. От София вземахме автобус, който ни откарваше до Сепарево. Казваха, че е по-кратък пътя, но не беше по-кратък. По-лек ли казваха че е. И той по-късно минавахме през Самоков и Говедарци. Първите години отивахме над Говедарци до поляните пред гората ще стоварят багажа, власите ще ги натоварят и ако не успеят, защото много багаж носехме, тогава някой ще остане да пази багажа и те ще дойдат втори път да го вземат, а понякога и трети път са слизали да вземат багажа, според възможностите и конете им. Помня през 1938 год. се върнахме с 38 коня. Те бяха взели в заем. Учителят се връщаше, всичко вдигнахме отгоре, ама то бе цял керван. Помня, че едно муленце вървеше най-напред. Нали те мулетата напред вървят, спомням си картинката. В.К.: Интересно е, че толкова много път сте ходили покрай това население, че през Говедарци, че през Самоков, а никой от тях не е дошъл при Учителя. Е.А.: Не, не се интересуваха. Даже същото е и за тези Драгалевчени, ами Симеоновчени. Ама никакъв интерес, никакъв, никакъв, да, никакъв интерес. В.К.: Това много работи означава. Прави ми впечатление, че никакъв интерес не проявяваха. Как се държаха там към планината Говедарци? Е.А.: Говедарчани първата година мисля, че даже като отидохме през Говедарци, взехме от Говедарци коне, но ни поокрадоха. На кого, каквото могли да измъкнат от джобовете на раниците бяха бъркали. И затова взехме пак власите, защото бяха честни хора и нищо не ни се е губило. А тези говедарчани, този опит не беше похвален за тях, но повече не ги извикахме. В.К.: Какви постройки правихте горе на езерата? Първо кухнята. Е.А.: Кухнята, заслонът, ние го работихме доста време, нали камъни трябваха, братята ги наредиха, то е само вградени камъни, а горе за покрива носехме плочи от шестото езеро. Под шестото езеро има плочи и там отивахме. Ще отидем на петото езеро, ще направим Паневритмията, ще се изкачим горе, ще вземем по една плоча и ще я свалим. Така няколко пъти като отидем, много народ, занасяхме плочите за покрива. Но мястото където ходехме, много бури има и почти всяка година събаряше заслона. Аз не знам защо не сме направили от платно покрива тогава! В.К.: И там вие готвехте. Е.А.: Там имаше два казана. Един за вода, един за готвене. Голям казан, щото като се съберем сто души правиме. Доста казани трябва. В.К.: По-нататък вие правехте там баня. Е.А.: Правехме. Той, Димитър Стоянов ги измисли тия бани. Той беше така уредник, негова работа беше, като пристигне и имахме някой път две, а една година имахме и три даже. Три самовара, нали големи занасяхме горе, а отгоре с платно ги покривахме, даже от нашите стари палатки, които са се изпокъсали, щото ги коваха на гредичките. И така беше. Оставяха една вратичка, която се пускаше и затваряше, и оттам влизахме, и много беше хубаво. Много бяха хубави баните, защото дърва имаше сухи и водата изобилна. Това беше прекрасно което сме имали на Рила с банята. В.К.: Тоалетните ви къде бяха? Е.А.: Тоалетните бяха там дето са сега тоалетните на хижата. Имайте предвид, че много клек имаше тогава и имаше къде да бъдат, но клека се изсече, и нищо няма сега.

15. ЕКСКУРЗИИ ДО МУСАЛА Елена Андреева: Учителят много държеше за Рила, а и ние всички. Вергилий Кръстев: Сега понеже говорим за Рила, първите екскурзии са били до Мусала. Кои години са правени? Е.А.: 1922 - 1923, 1924, 1925, 1926, 1927, 1928 и 1929 год. редовно са правени до Мусала. В.К.: По колко време стояхте на Мусала? Е.А.: Най-малко една седмица. В.К.: И къде спяхте? Е.А.: На открито. В.К.: Под платнища. Е.А.: Никакви платнища. Даже и платнища нямаше. Тук, таме някой носи платнище. В.К.: Не се сещаха, или не знаеха? Е.А.: Аз лично не знаех. И другите, не видях никой, който да е по-екипиран от мене. Аз бях всъщност много екипирана, защото ходех с обуща туристически и екип си носех. Аз от опит сама си намерих какво ще ми трябва. Но, аз не знаех, че има непромокаеми дрехи да си направя винтяга или нещо друго. Не бях осведомена да Ви кажа правото. В.К.: Вие как отивахте тогава до Мусаленския дял? Е;.А.: Взимахме рейсове или камиони от София до Боровец, защото много хора сме. Един или два, или три, според хората. А в това време се съобщава на приятелите в провинцията и който иска, да дойде и той. Тъй, че имаха възможности приятелите от провинцията да дойдат и знаете ли, че много идваха. И първата екскурзия мисля че бяхме над 300души на Мусала когато се качихме. В.К.: Вие първо отивахте до Боровец, тогава Чам Курия. Е.А.: До Боровец и оттам пеш тръгвахме и се изкачвахме постепенно. В.К.: Преспивахте ли на Чам Курия? Е.А.: Само когато сме ходили на зимна екскурзия сме приспивали, иначе не. В.К.: На една от беседите пишеше, че е държана на Чам Курия. Е.А.: Да, да. Вижте през 1922 год. Мисля че беше, преди събора отиде Учителя в Чам Курия, взеха Горското училище под наем и много приятели отидоха да летуват там. А Учителят не беше в Горското училище, а беше у този Лазар Котев. Той беше наел една вила. И там имаше една стая за Учителя. Но Той ходеше да се храни в Горското училище при всичките приятели. То там беше общо. Учителят обичаше общото хранене, общия живот. Аз тогава не бях, но казаха, че ще тръгне Учителят. Аз бях в София, защото тогава нямах пари и нямаше кой да ми даде, за да отида там, нали. Но като чух, че ще ходиме на Мусала, бяха ангажирали тук един камион приятелите и целия камион се напълни с наши хора. Той беше с пейки така камиона и нищо друго. Насядали и помня, че 8 часа беше определено, пък той дойде чак в 11 часа и много закъсняхме, а пък Учителят чакал, чакал и видял, че ще се закъснее. Няма да има време да се подреди горе-долу лагера. Защото горе беше подреждането това, да се насекат дърва, да се накладят огньове, нали все пак едно най-елементарно обзавеждане пак трябва да се направи. Щото вижте, в тези екскурзии, когато не ходехме с палатки, аз например за Учителя носех един празен дюшек и го пълнех с трева, за да има на какво да легне. Защото не носехме друго, впоследствие носехме дюшек, завивки, всичко. Но в първото време, понеже един празен дюшек не тежи много. И аз така съм правила, за да има къде да легне Учителя. А суха трева има много по тези места, особено по онова време, когато нямаше толкова туристи и не беше отъпкано. Пък и добитък не е имало много така. И на езерата в първите години пак така направих. От Чам Курия се качвахме пеш и стигахме до първото езеро. И над първото езеро, така имаше едни полянки и в онова време имаше доста клек наблизо и сядахме и палехме огньове. В.К.: В първите години имаше ли тази хижа? Е.А.: Само дървената хижа имаше. Дървената хижица, но те я направиха доста късно. Първите години нямаше -1925 год. ли, 1926 год. ли я направиха. В.К.: В кои дни отивахте? Е.А.: На Петровден. Обикновено след Петровден тръгвахме за Рила. В.К.: Нощно време там е студено, имаше ли дъжд, вятър, сняг? На събора в Търново - 1922 год. Учителят каза, че ще ни заведе на Мусала при хубаво време, при дъжд, при вятър, при буря и при сняг. И това наистина така стана. Имало е помня, последния път или предпоследния мисля, че беше - 1928 год. когато отидохме. Тръгваме от тука заоблачи се. Стигаме Боровец вече съвсем облачно стана и на половината път ни заваля дъжд и когато стигнахме горе на самия бивак дето лагерувахме, бяхме съвсем мокри, но да Ви кажа, като накладохме хубави огньове, големи, високи на големи така огнища и 20-30 души могат да съберат, ако сме повече и друг огън накладат приятелите. Братята си носеха брадвички, за да могат да секат клека. Поддържахме огъня и на два камъка сложихме чайници, носеха общи и частни чайници, и по всяко време на деня и през нощта чайниците врат когато е лошо времето. В.К.: Успявахте ли нощно време да поспивате? Е.А.: О-о, разбира се. Когато нямаше дъжд, а даже и под дъжд като беше малко, аз съм спала. Свия се така край огъня, той ме грее и хубавичко топли. Ако ми стане студено обърна и другата страна и така, аз съм си поспивала. После на планината по-лесно се наспива човек, щото е много чист въздуха. Оттук отивахме сутрин, но не всеки ден на Мусала. Когато решим да отидем ставахме към два часа, защото горите тогава бяха големи и бавно се движехме нагоре, за да стигнем към 4 и половина5 часа горе. Трябваше ни два часа път. То е един час път, ама за здрави юнаци. Аз съм се качвала самичка за един час, но без раница, а ние носехме закуска горе. Някога носехме си чайниците горе и кладяхме огън, и дърва качвахме горе, и закусвахме. Щото когато е хубав, слънчев ден, то беше радост просто, че можем да отидем. Ние се качвахме горе по здрач, чакахме изгрева и като дойдат всички, наредим се, там хубаво се гледа изгрева и Учителя ръководеше молитвата, какви молитви да кажем, пеехме песни и след това правехме гимнастиките и ако си носим храна, ще закусваме. Ако не си носим, ще слезем долу да закусим, долу на бивака. Някога и на езерото, на „Окото" сме сядали. Тогава на Мусала още нямаше наблюдателница. Една година - 1923 или 1924год. не знам, слязохме от Мусала на Маричините езера долу. И там прекарахме две нощи и после слязохме по пътя, от Маричините езера минахме там - Ситняково дето е и така до Боровец слязохме. Друг път не сме ходили с Учителя оттам. Само тогава, един път слязохме общо. В.К.: Сега, понеже това са хубави места, свързани с много легенди. Учителят казвал ли е нещо, например за Маричините езера, че там е била Школата на Орфей? Е.А.: Учителят, като се изправи, а също и човек към юг, малко нали, има върхове, не пътя който води към Грънчар, а отляво, като се тръгне. А Скакавците са в дясно, те са оттатък Искъра, нали, те са оттатък Искъра, а пък това се „Братята" ги казват. И след туй имаше, как му казват на него, Учителят го нарече: „Това е олтарът". Той е един така скалист връх остър, а тука има нещо като, не е котловина, то е високо горе над Маричините езера, там където е връх „Манчо" така, ако си спомняте има по-горе на самия връх нещо така по-равничко или нисичко така, като седло, цялото е в камъни. На това място Той каза, че е бил „Олтарът". Тъй го нарече. Е както го разбира човек вече. Олтарът. Сега, повече от това не си спомням да е казвал. Говорил е много за тези места, като е казвал, че там има седалище на Белите братя, но Той не каза къде е мястото. Питаха Го, но не е казал къде е. В.К.: Казваха ми, че в началото на второто езеро, в дясно като се качваме, този е „Безименен връх". Е.А.: Е да, ама той вижте как е: „Безименният връх" е когато по пътеката, която води до Мусала, от дясната страна има връхче, този връх е „Безименния". Аз съм ходила, когато в другите дни сме свободни, самичка съм се качвала на него. И оттам много хубава гледка има към Скакавците. В.К.: Горе има Свинкс, качвал ли се е Учителят нагоре? Е.А.: Мисля, че веднъж някои минаха оттам. Аз минах самичка един път оттам. В.К.: Учителят казвал ли е нещо за него? Е.А.: Не мога да Ви кажа. Когато сме на Рила, има дни когато беседи държи Учителят. В тия дни Той държеше беседи и там. А някога и всеки ден държеше беседи. Всяка сутрин, след молитвата, седне Учителят и ние седнем край Него, щото когато пекне слънце, като се стопли нали, става приятно, хубаво, седнем на слънце и с удоволствие слушаме. И е държал много беседи. Един път държа „Малкият стрък", ако Ви е попаднала беседата, тогава на всички ни даде по едно стръкче тревичка. Времето не беше много лошо, беше облачно само, а пък и тогава държеше беседи и ние разбира се пишехме. И всички беседи са държани така, на открито: Ние пишехме с молив „Хартмурт". Тогава нямаше химикалки. Въобще докато беше Учителя само с молив съм писала. След една такава беседа Учителят каза: „Всеки един от вас да си избере един камък, който да го полее десет пъти. То беше символично, за едно поливане вътрешно в човека. И всички ние повечето от нас си избрахме камъни около езерото така и направихме задачата за половин до един час. Който е избрал по-далече, повечко време ще му вземе и поливахме. Но двама братя решили на Мусала камък да поливат. И сега трябваше от „Окото" да вземат вода и десет пъти да се качат горе и да слязат. Тази задача беше долу около първото езеро. Това беше Пеню Ганев и Михаил от Лом. Те яки, но не са си взели достатъчно храна, вода нямат, защото слънчев ден беше, прекрасен слънчев ден беше. А това не е малко път. Десет пъти да слязат и да се качат. И Учителят пратил една сестра, че им занесла в един термус вода, доколкото си спомням. И нещо бисквитки. Аз знаете ли, после като научих, мен ми дойде на ум, да им занеса храна, но него изпълних и тогава си дърпах ухото. Значи Учителят е пратил тази мисъл, който е отзивчив. Той казал на сестрата да отиде и тя отишла да занесе. Щото Пеню ми казваше, че много са се уморили. Десет пъти. То е наистина половин час път, но десет пъти, това е пет часа. Носили там, в чайник ли, в дамаджанка ли вода са носили. Щото ние си носехме и дамаджанки някога за вода. В.К.: Обикновено Вие се качвахте на Мусала и после се връщахте на „Окото"? Е.А.: Спирахме се на брега, Учителят ни говореше, някога сме закусвали, но там огън не сме клали, защото там няма дърва. Трябва отдолу да носим. В.К.: Правихте ли преход от Мусала към Грънчар надолу? Е.А.: С Учителя, не. Ние престоявахме една седмица и се връщахме. Четири-пет дни или една седмица. Последната година -1929, бяхме една седмица на Мусала след Петровден, а през месец август отидохме на езерата. Там стояхме десет дни. В.К.: Разказваха ми за една зимна екскурзия когато сте стигнали до голямата скала. Е.А.: Да, и аз бях. Ние бяхме една духовна група. Учителят даде задачи четири групи бяха в класа, имаше и една, която беше духовна група. Другите групи бързо се разтуриха, тя остана доста години. Решихме да направим една зимна екскурзия и Учителят се съгласи да дойде, но ние не бяхме екипирани за такава зимна екскурзия. Сестрите всички бяхме с полички, с рокли, да. Цялата група бяхме с един автобус, отидохме в Боровец, изкачихме се, но тогава минахме по стария път, който минаваше покрай двореца на цар Борис. Сега той минава малко в ляво и от левия бряг на Бистрица, а сега минава от десния бряг пътеката. И минали сме от там и се качихме с всичкото желание да стигнем Мусала. Но снегът беше в началото до прасците, после стана до коляно и когато наближихме половината път, там дето е прехода, да преминем реката, да минем от другата страна, вече беше открито, нали там има дървета, там не беше толкова висок в гората, но на откритото снегът достигна до над коляното. И аз си спомням, като си извадиш крака, едвам го изваждаш, след това другия затъне до над коляно, това беше много мъчно. Ние там стигнахме към обяд или малко по-късно и отидохме доста нагоре, аз си спомням, че и аз ходих нататък, близо до реката стигнахме, но много мъчно се вървеше. И Учителят видя, че не ще можем да вървим. Борис и Жорж бяха в тази група, и те тръгнали малко оттатък реката да опитат възможно ли е. И като се върнаха каза: „Учителю, абсолютно не е възможно, защото пътеката не се вижда, трябва да вървим през клека и по снега кракът като затъне, потъва в клека. И тогава много мъчно става. Защото има и клони". И тогава решиха да останем там. А пък там има една канара, имаше навес от дъски. Кой го е правил не зная. Но то беше само от едната страна. То е там отгоре вятърът, който духа не знам точно посоката коя е била. И спряхме там. То и там беше отрупано със сняг, но изринаха го приятелите. Имахме 4-5 братя, повечето бяхме сестри. Мисля, че бяхме 7-8 сестри, братята бяха 5-6 души. Изметоха го, накладоха огън. Но всичко мокро и влажно. Борис беше тогава най-деятелен, защото беше най-якичък. Това беше през 1926 год. през зимата, през февруари беше. Той сечеше дърва, намери сухи клони, запалиха огън, но огънят повече димеше отколкото имаше пламък. Всеки случай накладохме огън, изсушихме си краката край огъня. Много дим, но все пак огън, топли и не бяхме много хора, наредихме се около огъня и така изкарахме нощта, само край огъня. Не знам дали сме спали, да ви каже не помня. Но всеки случай се изсушихме, хубав ден беше. И на следващия ден ясно, хубаво време, прекрасен ден. Решихме да се връщаме. Още не бяхме закусили, всички бяхме в много хубаво разположение на духа. Ние с Мария Тодорова бяхме излезли така на слънце двете. По едно време виждам, че отдолу идват коне и военни хора. Познахме, че цар Борис идва. Отидохме си в лагера, той дойде, ръкува се с Учителя, ръкува се с всички ни, попита ни как сме прекарали нощта. Пък те като ни видяли, че се качваме, не сме се върнали, може би са мислили, че нещо сме пострадали и дойдоха с коне, но върнаха конете като видяха всички бяхме много разположени и така весели, поприказва той с Учителя Цар Борис. Така най-обикновен разговор, даже ние му предложихме, ако иска чай да им дадем. В.К.: Той знаеше ли, че това е Учителя. Е.А.: Да. После всички знаеха, че дъновистите отиват на Рила. Кой друг ще тръгне в това време. Особено жени, както бяхме тръгнали без никакъв екип, дето се казва. Даже една сестра Василка Иванова като го видя, каза: „О-о, много се радвам, че Ви видях! Досега все съм искала да Ви видя, но не можех". И той я пита откъде е и тя каза, че е от Айтос. И той така поговори с нея. Тези екскурзии до Мусала ги правихме до 1929 год.

14. ЗАДАЧИТЕ НА ВИТОША Вергилий Кръстев: Сега Вие сте ми разказвали по пътя за Драгалевци сте правили упражнения в редици. Елена Андреева: Да. В.К.: Как бяха тези, в какво се състоеше тази задача? Е.А.: Аз сега трябва да си припомня, не мога, да. В.К.: Не, така в общи черти. Е.А.: А, в общи черти мога да кажа. Ние тръгвахме от билото там, дето е сега, имаше кладенец на пътя, нали като се изкачиш от града, има една височинка. В.К.: Да, от Драгалевци. Е.А.: Не от Драгалевци. В.К.: Към Витоша? Е.А.: Не, не, не в самото начало, още на пътя. Още в това на Корубъглар гдето го казвахме. В.К.: Как? Е.А.: Корубъглар, турска дума, нали сега го казват, как се казва сега? В.К.: Не знам как го казват, то се промени. Промениха се нещата и ние не знаем кое как е било. Защото ние днес взимаме рейса оттука и се качваме на Драгалевци направо. Е.А.: Е сега така правите, ама тогава ние се събирахме. Учителят определяше. Ще има казва екскурзия. Тръгваме в толкова часа, които искат да дойдат. И ние се събирахме на кладенчето, кладенец беше с един дълъг прът. В.К.: Татарски кладенец с дърво и кофа. Е.А.: С кофа, да. И при него заставахме като пункт и оттам почваха упражненията, които ги даде Учителят. Той даде доста упражнения тогава. В.К.: В какво се заключаваха тия упражнения? Е.А.: Ами упражненията се заключаваха да речем, сега по памет. Учителят първото упражнение, какво беше...? В.К.: Някои от упражненията да си спомняте? Вие в редица ли сте ходили, в какво, със запалени свещи сте ходили веднъж. Е.А.: Свещите бяха, чакай сега тогава да кажа откъде почна. Ние в неделя, празниците, когато има два празника църковни, защото тогава църковните празници се празнуваха и ние след беседата, Учителят към два часа тръгвахме, за да отидем на Витоша и там прекарвахме вечерта и нощес правехме упражненията нагоре. В.К.: През нощта? Е.А.: Да, през нощта. Свещта беше през нощта. В.К.: Как беше, запалвахте свещи? Е.А.: Всеки си носеше свещ. В.К.: Къде отивате? Е.А.: Качвахме се до Вълчата скала. В.К.: Тая свещ защо Ви беше необходима, да ви осветява пътя, или имаше някакво друго значение? Е.А.: Не, символ, какво ще ни осветява пътя. В.К.: Като символ значи. Е.А. После разбира се, че това не беше както е сега пътят, тогава беше гора, пътечки, да. Сега има шосе и т.н. Нали сега е съвсем друго, променено. Тогава нареждахме се в редици. Един път каза Учителят да се наредим в редица и всеки да върви напред без да се мести. В.К.: Да, ни наляво, ни надясно. Е.А.: Да, само пред себе си да върви. Едната задача беше така, ако има камък ще го прескочи, а няма да го обиколи. В.К.: Ако има скала? Е.А.: Ако има скала ще се покатери, разбираш ли? Виж брат, Той искаше да ни направи свободни, Учителят с тези неща. И да ни покаже нещо, което да ни освободи от предразсъдъци, от всички лоши работи. В.К.: Значи тези упражнения ги правехте вечерно време. Е.А.: През нощта. В.К.: Така, а това упражнение със свещите. Запалваха се свещите и вървите? Е.А.: Взимаме си, излизаме малко над лагера, гдето беше, над бивака, излизахме на по-равното място и там се нареждаме в един ред. И оттам почваме нагоре нали, защото склонът е широк така и вече всеки върви където и както може. В.К.: Да, това е през нощта. Е.А.: Това е през нощта. В.К.: Страх, не страх, вървиш. Е.А.: Не, страх не сме имали, защото много души сме били, по сто души. По сто души сме били и повече даже, от какво ще се страхуваме. В.К.: Тези упражнения Вие ги имате, трябва да ги извадим, да ги запишем. Е.А.: Да имам ги, аз ги имам записани. В.К.: Трябва да ги продиктувате и по този начин ще ги имаме. Е.А.: Да, имам ги записани, но вижте, не мога да ги каже сега. В.К.: Ясно, те трябва да се прочетат, да се видят. Е.А.: Не, да си ги припомня, иначе знам ги така, знам че едното беше, местехме си краката. В.К.: Как си местехте краката? Е.А.: Стъпва се с десния крак, с левия след това. Първо десния, после левият. Вървиме да речем 10 минути така, след това сменяме. Левият става десен, десният ляв и т.н. Такава смяна беше и много беше така забавно и мъчно. И мъчно беше, щото трябва много да внимаваш. Нямаше как. В.К.: И как така например левия става десен? Сега, нали аз вървя ляво, дясно, нали? Как дясно? Или само вървиш с десния така. Е.А.: А не, не, не. Сменяш крака. Върви сега! Така ляв, и така вървиш 10 минути да речем. След това десния ти крак става ляв и ти сменяш другият, завърта се. В.К.: Добре, сега ляв, почвам да вървя, така ли вървя. Е.А.: Не, пак си вървиш нормално, пак си вървиш нормално, но сменяш краката, кръгово движение. В.К.: Добре де, как например сега ще бъде. Ето аз вървя така, ляв, десен, ляв, десен и после как ще стане? Почваш така да вървиш? Е.А.: Не, не, не, не правиш нищо, ами само движението сменяш, само движението на краката сменяш. Левият става десен и разбираш ли? В.К.: Е, добре, ама как ще се движа? Ама пак си се движихме така, не, не, не се прекръстосват краката. Не се прекръстосват краката, но само сменяме мястото на краката. В.К.: Това упражнение със запалените свещи? Запалват се свещите къде? Е.А.: Свещите, като се наредим на редица и всеки си запалва свещта, и си я пази да не угасне. То имаше малко и ветрец, и така не беше толкова лесно. И сега тръгваме и вървим нагоре. Сега да речем срещнала съм един храст, преминавам през него. Срещнала съм камък, прескачам го. Срещнала съм дупка, прескачам я. И така вървим направо без да се отклоняваме. В.К.: Тука виждаме снимки от една друга поредица „Екскурзии на Витоша"? Е.А.: Малко са. В.К.: Тука Учителя е на Рила ли, на Присоите ли е това нещо? Е.А.: Мисля, че е на Присоя това. Тука е Витоша 1934 год. В.К.: Как стана, че отидоха там, на Присоя? Е.А.: Ние ходихме редовно на Мусала на Рила от 1922 год. Първата година на Рила през Самоков минавахме. До края редовно ходехме, не сме прескачали. Ние тези две години, които сме прескочили 1933 и 1934 год. сме били на Витоша. Някой е казал на Учителя, че много е скъпо, като ходиме на Рила, пък отидоха на Присоя, то не излезе никак по-евтино. Защото тук е София, знаят как вървят таксуванията за конете от всичките. Онези власи от Рила, които носят багажите само не знаеха за таксите, иначе и те щяха да искат повече. Но както и да е и тогава остана опита. Учителят каза: „Ще си ходиме на Рила", защото разноските са еднакви. В.К.: И двете години 1934-1935 сте тука на Витоша. Е.А.: Да, две години сме на Витоша. В.К.: С палатките, с всичките неща. Е.А.: С всичко, да. В.К.: Сега тука виждам, на снимката, че пак тука Учителя между борове Го виждам. Тука Катя Грива, тука пак някаква постройка. Това не е горе, вероятно е пак на Витоша, на Присоите. Е.А.: Може да е на Присоя. В.К.: Защото виждам борове, а там горе такива борове няма, ето тука са по-хубави снимките. Ето виж. Е.А.: Да, по-ясни са. В.К.: Тука виждаме Теофана Савова, Катя. Значи това е горе някъде? Е.А.: Да, да, да, може да е на Присоя това. Това е Дора Карастоянова. Не ели? В.К.: Не знам коя е тази. Но това е там. Е.А.: Знае ли аз какво направих, изхитрих се. Понеже аз бях на Рила на екскурзия, Учителят каза: „Еленке, ти ходи на Рила на екскурзия, затова ще останеш да пазиш лагера, бивака, тука Изгрева, а пък другите ще дойдат с мене". Рекох: „Добре Учителю, но ще ми позволите, ще ми кажете кога ще си вземете багажа, за да дойда да го приготвя". В.К.: Значи да приготвя багажа ... Е.А.: Не, защото аз Му приготвех багажа. За Рила като дойде, аз и Савка. В.К.: Ами аз виждам на Рила винаги с костюми така облечен. Е как го помествате? В какво го помествахте тоя багаж? Е.А.: А-а всичко аз опаковах, брат Ради идваше само да го сгъне. В.К.: Да събере куфарите. Е.А.: Не куфари, едни торби бях направила големи. Аз ги ушивам и в тях нареждам, нареждам и оттука и оттука така, разбираш да се покрият и нищо му няма. После Учителят не искаше да се счупи нищо, не искаше нищо пакостно да има, не ще счупено шише от олио или зехтин, не искаше нищо. Значи всичко трябваше да бъде опаковано. И сега аз и Ради сме правили главно тия работи. Брат Ради ми помагаше много. В.К.: Ютия носехте ли горе? Е.А.: Дежурните носеха, аз не съм носила. Не, за мене това беше излишно. В.К.: Дрехите на Учителя? Е.А.: И за дрехите на Учителя. Той носеше шаечни дрехи. Шаечното няма нужда от гладене. В.К.: Аз съм виждал сив костюм, бял костюм. Е.А.: Бял, бял, ама той беше само за Рила. В.К.: Кой белия? Е.А.: Белия. Той имаше други бели костюми, които Му са подарявали. Но те са някъде другаде. В.К.: Пояснете в какъв смисъл шаечни? Е.А.: Ами дебел, да. Шаечен плат и така гъстичък, дебел, топъл. В.К.: Кой Му шиеше дрехите, костюмите? Е.А.: Имахме един брат майстор шивач, който шиеше в двореца. Той беше майстор и шиеше на Учителя. И цял живот ши той и един път Му шиха две сестри. Аз не съм Му шила, аз съм Му плела. Но не съм шила. В.К.: Ами ризите, бельото? Е.А.: Носеше отдолу тъкана домашна риза. Отгоре копринена риза. Може под нея да има и фланелка, ако е студено и отгоре сакото. В.К.: Тъкана домашна риза. Е.А.: Да, домашна, ама виж риза, ама отгоре имаше копринена, да. В.К.: Тук съм виждал отпред нали има нещо като медальонче. Е.А.: Не, виж какво. Това е една игла с брилянти. Както е ланецът с брилянти, но те ги взеха, те ни ги взеха другарите-комунисти. Не вярвам да са ги унищожили. Щото ще ги търсим. Ние ще ги търсим и ще ги намерим. Ако те не са ги продали, кога и да е ще се търсят тези вещи, които ги взеха. Кога да е ще се търсят. Те нямаха право да ни ги взимат. Това е частна вещ, частен имот. Взеха ги, защо? Защо взеха това? Как? Никакво право не е това. Това е едно насилие и пладнешки грабеж.

13. ПЪРВИТЕ ЕКСКУРЗИИ НА ВИТОША Вергилий Кръстев: Искам да Ви питам как се организираха тези екскурзии, при които отивахте на Витоша? Те, кои дни ставаха обикновено? И отначало до къде сте ходили? Елена Андреева: Екскурзиите, които сме правили на Витоша съм присъствала през 1920 год. Първата екскурзия на която съм присъствала с Учителя, това беше през 1920 год. на Димитровден. Тогава Димитровден беше както сегашната дата, а не новата дата, значи е било на 8 ноември. Есента беше хубава, нямаше сняг и казаха че ще има екскурзия. И понеже всички живеехме в града, нали е 1920 год., така къде ще се събереме, при Кръста на Лозенец. Знаете квартал Лозенец, сега където е Гимназията, тогава беше празно място, имаше един кладенец. Така с дърво, както едно време се вадеше вода. Казаха, при кладенеца се събираме, защото там имаше широко място, където могат да се съберат и сто души. И значи отидохме там, събрахме се и тръгнахме по Драгалевското шосе и стигнахме докъм гробищата, те и тогава си бяха там в Драгалевци и ние свихме по шосето, както впоследствие вървяхме, но тръгнахме надясно, така през полето направо през нивите, защото всичко е вече прибрано и отидохме горе, както се казва на Паша-бунар, дето е най- студената вода Киш-киш, дето има хижа, малка сега. Аз оттогава не съм отивала никога повече. Тогава бе за пръв път. Там имаше само изворче и там накладохме огън, като чайниците се носеха, пихме чай, както винаги на нашите екскурзии. Щото Учителят не пиеше студена вода и нас не ни съветваше, особено когато се движим, след като сме ходили, да пием студена вода. И така прекарахме. Това беше първата екскурзия. Аз стоях все така настрана, не смеех да се приближа при Учителя, защото току що бях почнала да слушам. Нямаше година. Бях започнала да ходя на беседите. Обикновено Учителят като седне някъде, на камък или на дърво, вече според условията и почне да говори, всички могат да насядат и да слушат. Нямаше ограничение. Сега, които имат работа нещо си се движат, правят си каквото искат, както е на тях удобно. Но обикновено се събираха, винаги имаше около Него да слушат и да питат. По беше удобно, защото всеки можеше да запита. И тези, които нямаха друг контакт с Учителя, на екскурзиите имаха възможност да говорят с Него. В началото това беше. Впоследствие когато почнахме вече да ходим на Бивака. Собствено на Бивака, ние ходехме през 1922 год., а през 1921 год. пак ходехме с Учителя на екскурзия, през Драгалевци минавахме, отгоре излизахме направо, не отивахме към манастира ами направо по една долчинка, по един стръмен път, даже го кръстихме „Вади душа". В.К.: Значи това е „Вади душа"? Е.А.: Стръмничко, да, там. Там се вижда една пътека, че има една малка полянка и после една много права пътека нагоре по височината до поляните, където е сега под бай Кръстю, където минава лифта. По тия места беше. Ходихме там с Учителя една година 1921 год. няколко пъти и тогава вече ходихме с чайниците, казвали ли са Ви това? С тези чайници-самовари? В.К.: He. Е.А.: За да имаме вода по пътя, много далече ни се виждаше да отидем чак на Витоша и без почивка, защото нямаше тогава превозни средства, всички пеш вървяхме. Направиха, мисля че три самовара бяха, така извити от едната страна, обли, в средата с една дупчица, слагат се въглени дървени въглища, има решетка долу и се запалва вътре огъня и го карат и той завира. На гърба го носят, отзад има едно кранче от което си наливахме вода. И когато пристигахме над Драгалевци, под манастира имаше полянки, където сега е лифта. И малко по-горе от лифта така по пътеката която тръгва, тя е малка полянка и там сядахме, и там правехме закуска. Да видите, ние какви пътища сме правили впоследствие. Но Учителят беше внимателен докато свикнем с този път. И така седнахме и всеки си вземе по една чашка чай, закусихме, след това тръгваме нагоре и така се качваме до височината и не ходехме горе. В 1922 год. там нямаше хубава вода. Имаше едно изворче което много слабо течеше струйки вода. И изглежда Учителят предпочиташе, и после Той искаше място изложено на юг, както е бивака ни. Тая полянка, щото този склон е северен на Витоша, но нашата поляна е изложена на юг. Ний отидохме пеш до поляната там от самото място прекосихме цялата местност, то много места имаше. Горе, дето има сега там чешма направена, горе на самата поляна срещу нашия изгрев имаше един силен извор, доста силен. И там Учителя не се спря на него, отидохме дето е бивака и Той хареса тази поляна и там имаше чешмичка. Това беше 1922 год. И Той каза: „Тука имате вода и извор, много е хубаво", и там вече се установихме. И там редовно ходехме и оттам вече сме отивали, ходили сме и на този извор, който беше горе, там имаше повече място, правили сме гимнастика, след туй сме правили тези упражнения когато предстои, за изгрев горе сме ходили, горе до Вълчата скала, със свещи, когато сме ходили през нощите, когато ни беше дадена такава задача. Отначало със свещ, а по-късно и без свещ да отидеш горе. Упражнения за безстрашие. В.К.: Какво представляваха тези упражнения? Е.А.: Имаше упражнения, които ги е давал в момента, но повече бяха тези упражнения, които ги правеше всеки път, или други. Повечето ги е давал така в момента. Упражнения, движения, различни. В.К.: Вие отивате там, почивате, закусвате. Е.А.: Някога отивахме рано, тръгвахме за изгрев да сме вън от града. Той искаше изгрева да го посрещнем вън от града. Най-често сме го посрещали по пътя. Друг път сме го посрещали по-високо, над селото, ако тръгнем много рано. Но обикновено така по пътя посрещаме изгрева. Дните, в които ходехме на екскурзия бяха празници винаги, но не неделен ден. Ние в неделя не сме ходили на екскурзии, защото в неделя беше неделната беседа и Той я смяташе задължителна. Никога, аз не си спомням да я прескачал, освен някога по други съображения да не дойде на беседа. Но понякога е отсъствувал, когато сме на Рила или другаде. Иначе много редовно ги държеше и тогава още пък и нямаше класове. Това са първите години. Празниците, това бяха църковните празници, когато хората бяха свободни, например: трети март беше празник, 25 март е Благовещение - официален празник, Великден - втория ден, Гергьовден, ако не е в неделя, „Св.св. Кирил и Методи", Възнесение, св. Дух, Богородица. А през пролетта много често тука когато дойдохме на Изгрева, ходехме и четвъртък. Редовно в четвъртък, които са свободни. Казваше, който е свободен нека дойде, утре ще направиме екскурзия тогава идваха някои, които могат да се освободят да дойдат, сестрите бяха домакини повече и идваха. В.К.: Как се разгласяваше? Е.А.: Веднъж като се каже, до вечерта всички знаят. Нали са близки едни с други. По-бързо от телефон се разпространяваше. Не е имало случай някой да каже, че не е знаел. Когато бяха празници ходехме много. Били до 100-150-200 човека. Беше върволица, но гражданството знаеше. Ние сме първите, които правехме такива масови екскурзии, да. И да ви кажа, тогава нямаше така екип туристически. Ходехме си с каквото имаме. За съжаление, някои смятаха, че за да не си цапат дрехите, отиваха с по-вехтичко, някои сестри бяха по- небрежни към тоалета си. В това отношение малко ни се подсмиваха софиянци. Особено, когато виждаха самоварите, които като заврят, започваха да пищят като локомотивна свирка, но тях една или две години най-много ги употребихме. После ги захвърлиха и се търкаляха по тавана. Не ги употребявахме, защото нямаше смисъл. Ние като стигнем, някои отиваха по-рано, накладат огън, тези които бяха по-млади на времето, избързат, отидат, накладат огън и като пристигнем чайниците врат. В.К.: Вие правехте ли някои допълнителни преходи? Е.А.: Правили сме. Ние сме оставали да спим с Учителя на бивака на „Св. Дух", щото в неделята Учителя ще държи беседата и после казва, който иска ще отидем на бивака, ще преспим там и после ще се качим нагоре. Приспиваме край огъня, не, никаква палатка, а край огъня. Няколко огньове и край огньовете. Чайниците врат. Щом ни стане студено, пием няколко горещи води и така. Сутрин, на братските екскурзии винаги сме пели. На братските срещи много сме пели. Това беше едно вдъхновение, една радост голяма. Пък когато Учителят почна да дава песните, все новите песни пеем, и така много беше вдъхновено. На екскурзиите, накладат огън приятелите и край огъня и така никъде не ходим. На няколко пъти, за изгрев всички ставаме. Като сме станали ще посрещнем изгрева, ще направим обща молитва, правим гимнастиките и тогава закуска. Друг път пък ще отидем някъде нагоре и там ще посрещнем изгрева, пак така гимнастика и ако си носим закуска другаде по-горе седнем и закусим. Обикновено за изгревите сме ходили нагоре. Накладем пак огън и пак, тогава нямаше забранени зони на Витоша, първите години. Те от 1930 год. започнаха да залесяват Витоша. А извора на бивака е правен през 1922 год. Учителят видя водата, хареса го и каза, ще отидем да направим чешмата. Но да се направи чешмата, за да се доведе така до по-високо, трябваше да се вземе една тръба и предния ден преди това един брат ме покани, беше взел тръбата и беше я пратил с кола до Драгалевци и ние я взехме оттам на рамо. От Драгалевци занесохме я горе на бивака и я оставихме в храстите. А пък на другия ден като отидохме братята, които са по-сръчни, тези мозайкаджиите, нали така с глина направиха едно коритце на водата, гдето се събира, сложиха тръбата и изнесоха навън, за да има удобно за наливане, да не е кално. Постлаха го така, наредиха камъните и стана чешмата, както е в този си вид. Някога, когато от времето нещо се повреди, то винаги се е поправяло. Друг път пък тръбата се запушваше вътре, защото това е най-обикновено каптиране на водата. Така ще изчистят това задръстеното и така се отпушваше тръбата. Ние и зимно време ходехме там, много пъти, пак палехме огньове. Когато имаше сняг пак отивахме до бивака. Аз тогава бях млада и за мене нищо не беше, но на другите сестри не знам какво е било, но на мене много ми беше лесно и приятно. В.К.: Разправяха ми, че сте ходили на Черни връх. Правили ли сте екскурзия до Черни връх? Е.А.: Аз помня първата екскурзия като отидохме на Черни връх беше с Учителя. Спомням си, че беше през май, тръгнахме рано, може би през 1922 год. трябва да е било, но в ранните години беше. Тръгнахме, изкачихме се там, където е сега военната база натам и от там нагоре направо се качихме към Резньовете. Даже, аз си спомням, тогава бях още нова в братството, видях че не бяха ходили много приятелите, не бяха сигурни. Едни казваха оттук да минем, други оттам, та когато имаше колебание кой път да хванем, различни мнения имаше, разбирах, че не познават пътя, защото който знае пътя е сигурен, нали. Та качихме се и помня добре, че беше през май и трябва да е било сигурно на св. св. Кирил и Методи, може би. Тогава тръгнахме от ул. „Опълченска" 66, Учителят беше още там. Изгревът го нямаше. Ние до 1925 год. вървяхме през Драгалевци. А от 1926 год., когато Учителят почна да живее на Изгрева, вече почнахме от Симеоново. И се качихме, знаете ли имам един спомен оттогава. Аз бях отишла със сандалки и тънки чорапи, и по снега като запънахме, толкова ми стана студено на краката, че просто се сковах. Бях с летни сандали. Ама толкова студено ми стана, че плаках. И след това си направих туристически обуща и никога вече не ходех на такива места без туристически обуща. Разбрах, че планината иска екип. Впоследствие си направих екип. Но тогава съм плакала от студ. Иначе не съм плакала. Ние тръгнахме сутринта, качихме се горе на Черни връх, но горе малко стояхме. И на същия ден се върнахме. Горе нищо нямаше. Ни наблюдателница, нищо нямаше, нищо. И в другите години след като построиха, пак сме се качвали. Много не ходехме. Най-много ходехме до бивака. Много по-късно Учителят се качи, помня че не бях с тях, даже и спал на Черни връх. Там беше Гошо наблюдател тогава. И той поканил там приятелите да прекарат, дал им една стая и там са прекарали, но аз тогава не бях се качила. То беше даже така през последните години с Учителя -1941 год. ли 1942 год. Не сме ходили много на Черни връх. В.К.: Разказваха ми, че е имало две, три години когато сте правили биваци и сте летували на Витоша. Кои години и какъв е бил повода? Е.А.: Вижте, общи биваци не сме правили. Учителят не е лагерувал. Ние не сме лагерували. Но всички болни, които страдаха от нещо, Учителят им препоръчваше да отидат на палатка на лечение там. И понеже беше свободно, нямаше ограничения, всички наше приятели, които имаха нужда, Учителят ги пращаше на бивака с палатки. Даже помня Дафинка, една наша сестра, тя имаше гръдно заболяване, тя стоя цяло лято там, на палатка. Имаше и други хора, които й помагаха. Друг случай знам, една сестра Иванова, тя страдала нещо в червата и Учителят й казва, да отиде на бивака десет дни, есенно време е била и да яде десет дни само боровинки, за лечение. „Ще си береш казва боровинки", тогава не беше както сега много хора да има. Това е било преди 1930 год., планината не се посещаваше. И даже тя се излекувала от тях така, че нищо не е имала. Само боровинки 10 дни да се храни. В.К.: Казаха ми, че горе при Присоите са правили лагер. Кои години? Е.А.: А, този лагер го знам, то беше през 1933 год. и 1934 год. Тогава тези две години не ходихме на езерата. Защото като се върнахме през 1932 год., ние бяхме през 1930 год., 1931 год. и 1932 год. ходили с палатки на езерата и като се върнаха приятелите казали, че е скъпо. Скъпо им излиза и Учителят казал тогава, че няма да ходим, щом е скъпо. Той се вслушваше във всички такива изказвания и отидоха първата година 1933 год., аз въобще не ходих на този бивак, защото аз и двете години ходих на езерата на екскурзия и стоях по десетина дни там и затуй не съм била на Витоша с Учителя. Аз бях ходила и се върнала от Рила и Той каза: „Е, сега Еленке, ти понеже беше на Рила, ще останеш тука да пазиш, пък другите стенографки ще дойдат на Витоша". Аз малко се изхитрих, рекох: „Добре Учителю, ама нали ще ми обадите когато се връщате, ще дойда да Ви прибера багажа". Щото, аз най-често го опаковах, за да се кача и аз така. Той се усмихна, разбра че хитрувам. „Може, може да съобщя". В.К.: Той се качва горе, а Вие оставате на Изгрева? Е.А.: На Изгрева останах, да. На Неговата стая ключа мисля че беше оставил. В.К.: Този лагер какво представляваше - 10, 20, 30 палатки? Е.А.: А повече хора бяха, доста хора, не както на Рила. Но понеже беше близо, ходеха и неделни дни. Пеш се отиваше, нямаше никакъв транспорт. В.К.: Те са си качвали нагоре с магарета и багажа. Е.А.: Багажа го бяха качили с магарета, с коне. Бяха намерили някакви такива каракачани, но не излезе по-евтино и първата и втората година, и затова вече се решиха да ходим на Рила, въпреки че Присоя на Витоша да има чисто рилски характер, но все пак не е Рила. Не е Рила, да.

12. НА КОНЦЕРТ С УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Казваха ми че са канили Учителя често на концерт, на опера. Елена Андреева: Да, Учителят от всичко най-вече посещаваше концерти. Всички музиканти, цигулари, пианисти, каквито и да са артисти, чужденци които идваха със световна известност, не е имало случай да Му вземат билет и Учителят да не иде да ги чуе. В.К.: Учителят ли пожелаваше или приятелите го канеха? Е.А.: Приятелите Го поканваха: „Учителю ще Ви вземем билет". Обикновено така. Вземат билет, вземат кола, заведат Го и даже музикантите бяха много поласкани от това, че Учителят отива на концерт, а никъде другаде не Го виждат. Само на концерт. На концерти ходи. В 1930 год. мисля беше, брат Кършовски- художник, той рисува Учителя - има портрет от него и Той, Учителят отиде на изложбата му. Ходи и когато Цветана Симеонова даваше изложби на нейните изложби е ходил. Нали на Цветана Щилянова е ходил, нали тя нарисува портрет също на Учителя и Цветана Симеонова е рисувала скици много, защото тя редовно посещаваше събранията и когато така има хубаво осветление, дава разположение да работи е правила много скици на Учителя. Но портрет не знам да е рисувала. В.К.: Тези чужденци музиканти, които са идвали в София правили ли са контакт с Учителя? Е.А.: Да, доколкото знам се срещна само с един, знам че дойде на Изгрева. Италианец беше, но сега не си спомням името му. Не знам как го доведоха и Учителят даже беше на вечеря у едни приятели, тези които бяха направили връзка и после ни казаха, че той, същият музикант в Америка се срещнал с един наш приятел Георги Сталев и те когато свършвали мисля или не знам къде било, но италиянеца-музикант му отворил кутията си, и вътре в кутията бил портрета на Учителя. И така много ласкави думи казал за Учителя, да. Този случай зная, а друг случай може да е имало. Той ходи на опера веднъж, аз не бях тогава тук в София, но после ми казаха, че един наш брат - Иванчо Кавалджиев написа опера, не зная с какво заглавие беше и покани Учителя, като Негов ученик и Той отиде на първата премиера. Тя беше първата българска опера. В.К.: Понеже завършихте за музикантите, какво ще ни кажете за Христина Морфова? Е.А.: Морфова, Учителят хубаво се е изказвал за нея и за гласът й. Кога е слушал не зная. Аз поне не съм чула. Не зная дали е ходил. Даже Паша направи опит, занесе й една песен и я помоли да я изпълни от Учителя, и тя не се е съгласила, забележете това. Запомнете го. Занесла и нотен лист, но тя отказа. Значи тя беше под влияние на общественото мнение, затова не се съгласи. За един певец какво значи да изпее една песен, нали, но сега какви са били съображенията й не зная. Учителят е пращал при нея наши братя и сестри, които пеят, да се учат при нея. Той я ценеше като певица. В.К.: Кога отиваха на концерт и как ставаше? Е.А.: Виж какво. На всички майстори големи, които идваха в България, Учителят отиваше на концерт. Взимаха Му приятелите билет и отиваше на концерт. И малко те са така радваха, че Учителят никъде не идва в града, но за концерти идва. Самите музиканти и самото музикално общество което беше така разположено към Учителя. И затуй те някога идваха преди техния гастрол, когато имаха някакво музикално представление в града, първо го изсвирваха при нас и после отиваха там да го изсвирят. В.К.: Там на Изгрева ставаха генералните репетиции. Е.А.: Да. Генералната репетиция разбираш ли, така една взаимност имаше в отношенията между Учителя и музикантите, да. В.К.: Когато идваха големи музиканти от чужбина, кой Му взимаше билети? Е.А: Някой от приятелите. Горе на балкона, втори ред, официално разбира се, Учителят трябва да чуе всичко и да види всичко. В.К.: Така ли, значи на балкона, в средата, най-хубавото място, в средата, там взимаха. Е.А.: Щото ми се е случвало и аз да присъствам и съм виждала къде е, на което място е Учителят. Избираха място централно за Него. Пък и централна личност беше. В.К.: Да. Е.А.: Нали, защото шу, шу, шу, Дънов, Дънов, Дънов, ето Го ще кажат: Дънов идва. Личност беше. Той не е кой да е! Не е кой да е! Само един Учител имаме такъв. В.К.: Тука ние записахме и прегледахме в този списък кои са присъствували в Младежкия клас, на Първия Окултен клас, трета година -1923 год. Е.А.: Да. В.К.: Сега какво беше правилото, те са тука 52 човека. Толкова ли бяха, 50-60 човека? Е.А.: Не, ние бяхме отначало по-малко после са дошли другите. Бяхме само в началото 50 човека. В.К.: Тука са 52 души. Е.А.: Е да де, но после са дошли. В.К.: После са дошли другите. Е.А.: Другите, да. В.К.: Сега имаше ли някакви правила? Казваха ми, че само неженени влизали. Е.А.: Да. Младежкият клас се смяташе че ще бъдат по-свободни като неженени и ще изпълняват задачите си по-добре, да. В.К.: А ако някои трябваше да се ожени, или се оженеше отиваше в Общия окултен клас ли? Е.А.: Напускаше. Да, например Славчо Печеников напусна, други напуснаха и отидоха в Общия клас, да. В.К.: Добре де, Борис и Мария в Младежкия ли останаха или отидоха в Общия клас като се ожениха? Е.А.: Бяха винаги. Не знам, а те женени ли са? В.К.: Женени. Е.А.: Де да знам, аз дали са женени! Аз не знам, женени ли са, или не са. В.К.: Затова те питам, къде бяха те? Е.А.: Е не мога да кажа. Не знам защо те бяха изключение. Направо казано, изключение. Щото, ако бяха женени, пък не са били женени, е не мога нищо да кажа. В.К.: Ха, ха, ха, не можеш да кажеш. Е.А.: Ами не мога да кажа. В.К.: Да, добре. Е.А.: Какво има още в този списък? В.К.: Този списък е много важен. Сега друго искам да питам. Учителят пред Младежкия клас не винаги идваше с цигулката, така ли? Е.А.: По-рядко при нас идваше с цигулка. Няколко песни даде и на Младежкия клас. Сега няма да мога да се сетя някоя. В.К.: Там е пианото, когато трябваше да се съпровожда Учителят, хармониум ли отначало беше? Е.А.: Хармониум беше. В.К.: То по-късно дойде хармониума. Е.А.: Хубавият дойде по-късно, пък там имаше някакъв по-малък хармониум. В.К.: Хармониума от коя година присъствуваше в салона? Спомняш ли си, още от първите години, малкия хармониум. Е.А.: Мисля, че още от самото начало беше. В.К.: Още от начало имаше и пиано, така ли? Е.А.: Пиано и хармониум. В.К.: Още от самото начало. Е.А.: Доколкото си спомням имаше. В.К.: И сега кой свиреше на пианото и хармониума от самото начало? Е.А.: Миката и Кисьова. Само те се сменяха. Кисьова ставаше пред Миката. В.К.: Като дойде Миката (Мария Тодорова), тя ставаше. Е.А.: Това, че си позволяваше Миката това се чудех. В.К.: Че ставаше. Е.А.: Че как? Закъсняла. Кисьова свири. Защо Кисьова ще стане пък Миката ще седне да свири. Миката повече ли знаеше от Кисьова? В.К: Да не се създават скандали. Е.А.: Ами не, аз това например не го разбирах. Така, но понеже те имаха някакви привилегии, не ги знам откъде бяха привилегиите, затуй. В.К.: Сега, ами цигуларя кой беше тогава? Симеонов ли беше? Е.А.: Симеонов, не. Някой от младежите - Галилей. В.К.: Галилей беше. Симеон, той беше женен, значи е в Общия клас. Е.А.: В Общия клас свиреше той. В.К.: В Общия клас. Е.А.: Не, те в началото, в Младежкия клас влязоха всичките и Симеонов, но после казаха който е женен да напусне и те напуснаха. В.К.: Те напуснаха. Е.А: Да. В.К.: Сега в Общия клас по същия начин ставаха. Е.А.: Да, по същият начин. В.К.: Неделните беседи бяха в 10 часа сутринта. Е.А.: В 10 часа. В.К.: И през това време се събираха всички хора отвънка, от града. Е.А.: Те бяха свободни. Те бяха, публични ги наричаха. Те бяха свободни за всички. За Общия клас заключвахме някога, заключвахме да не влизат чужди хора. Помня беше дошъл братът на този Трифон Кунев. Братът на този с брадата, гдето ходи в затвора, защото пишеше статии срещу комунистите - „Ситни, дребни, кат камилчета". В.К.: И него пуснаха, така ли? Е.А.: Не, той дойде с брат си така се случи, че аз съм на вратата, когато дойде. И той ме помоли да питам Учителя, ще позволи ли за брат му, той не за себе си, а за брат му, да чуе беседата, защото той беше от провинцията. И аз разбира се отидох при Учителя, казах и Той каза така: „Може, ама да седне по-назад". В.К.: По-назад. Е.А.: Само толкоз. И аз казах и се свърши. Трифон Кунев беше той с брат си на лекция и по-назад седна, да. В.К.: Това е един от примерите когато външни хора идват в Общия клас. Е.А.: Да. В.К.: А в неделния ден идват всички. Е.А.: Не, в Младежкия беше това. Това беше в Младежкия. В.К.: Тези утринните беседи в 5 часа сутринта, в неделя, вие ги наричате „Утринни Слова", така ли? Е.А.: Виж какво, „Утринните Слова" почнаха чак в трийстата година от 5 часа сутринта

11. БРАТСКИТЕ ОБЕДИ И ВЕЧЕРИ Вергилий Кръстев: Аз искам да запитам. Обикновено обядвахте какво и къде? Елена Андреева: Сутрин, приготвяха закуска дежурните, всеки ден по празниците, а братски вечери ставаха в салона или по някакъв друг случай, както по някога някой брат си е заминал. Иначе не са ставали, друг път. А пък по домовете канеха приятели Учителя на гости и канеха и други приятели и близки. Ей така, някога според възможностите на домовете, не само с яденето на хората, но и с разположението. Някои искат да бъдат сами с Учителя, затова обикновено не канят гости. Други приемат така повече гости и канят. И аз съм присъствала на такива вечери. У сестра Милева съм отивала на такава вечер, у брат Иван Дойнов. Беше интересно, защото тогава всеки свободно задаваше въпроси. Обикновено даваха вечеря. Вечер правеха най-често чай и слагаха много неща: сирене, кашкавал, маслини, правеха разни сладкиши, много неща правеха, така богатите братя правеха вечерите. Братските вечери бяха по-скромни. Те бяха най-често картофена супа и нещо друго. Ако е за покойник, жито ще дадат, а пък, ако е друг случай - плодове. Учителят идва в определен час. Те отиваха обикновено да Го вземат с файтон или с кола, според времето. Първоначално беше с файтон, защото нямаше коли нали. А пък после, когато излязоха колите, с коли го канеха вкъщи. Учителят отива като гост, ще разпита домакинята, как са, какво са, така както обикновено всеки възпитан човек ще окаже внимание на домакините, нали. Първо с тях са се разговаряли и после са говорили на най-различни теми. Някога са засягали политически теми, някой път някакво културно събитие станало. В такива случаи се говори това, което интересува обществото. Някой чел нещо, ще каже какво е чел. Иска Учителят да го разясни, ако не му е ясно, от окултна гледна точка какво е, такива работи. Това биваше обикновено в домовете. В бараките по-рядко ходеше, понеже не го канеха, поради беднотията ни. При състоятелните хора Учителят ходеше, където да го поканят, ходеше. И при по-бедна обстановка отиваше. Даже, не знам дали сте чували този случай, веднъж Го поканват много богати хора Котеви, но в тях живее един наш приятел - Петър Камбуров, който е горе на тавана в една стаичка. Но е трябвало и него да поканят, защото живее в тяхната къща. Пък те приготвили такова нещо за ядене, щото една рота войници трябвало да го изядат. Пък тя и домакинята си беше ящна. Казваха, че тя закусвала с осем яйца - грамадна жена беше. И сега като седнали да вечерят, вечеряли и им направило впечатление, че Учителят нищо не хапнал, освен маслинки и чай. Друго нищо. Верно е, че Той не бъркаше храните. Когато ядеше например кашкавал и сиренце, ще хапне да речем сирене, ще хапне и кашкавал, а маслини и кашкавал не ядеше заедно. Казваше - не вървят. И Той ял само маслинки и си отишъл и тъй както обикновено домакините се тюхкат, че за Учителя толкоз приготвили, пък от нищо не опитал. На другия ден те споделили това на брата, горе който е стоял и чакал да го поканят долу при Учителя на богатата трапеза. Той останал много изненадан от това, защото той самия вечерял хляб и маслинки и то три - толкова колкото имал. Така разбрал, че Учителя като изял само три маслинки долу споделил с него бедната му вечеря от три маслинки. За покойниците се събирахме на 40 ден, но това ставаше по-късничко, в по-късно време. Аз не си спомням в първите години, защото може би не са ме канили, затуй не знаех. Но, по-късно ставаше на Изгрева в малкия салон, когато заминеше някой, близките му, или пък даже заминал някъде другаде, ако родители имат. Те тогава даваха пак така вечеря. И чай са правили, но повече разход има в тези случаи. Чорбичката е по-евтина, само картофи. Имало е случай когато са правили вечеря, така богато. Готвят ядене, аз си спомням един път ядене даваха, не знам по какъв случай на тези заминалите, майка ли, баща ли, какво беше. Бяха напълнили тиквички, сърми, така една богата вечеря, нещо което за 100-200 души не е никак малко, нали? Те си канят свои приятели, които искат, а пък на другите са казали вечеря за еди кого си. И тъй са обичаите. Защото тогава не се познаваха окултните правила за тези случаи. В.К.: И щяхте да казвате една тайна. Е.А.: Това е тайната. Дошли са парижаните, и Славчо Печеников кани всичките гости в своя си апартамент. Той имаше така един дълъг хол. Ама дървена барака разбира се. Пък и накарал Искренов да направи снимка от края. Ама никой не знае, че накарал да направи такава снимка. И тогава Учителят направи една много строга забележка на Искренов: „Има казва, свещени работи, не може казва да правите всякога снимки". Щото обедът, храненето е свещен акт. Той го смята така, нали не е за показ. Ние не правим гуляй. Това е храна. Това е свещенодействие, така е от окултна гледна точка. Храненето е да се концентрираш, да приемеш храната с любов и т.н., така съвсем се развали настроението. Толкоз. Но, Учителя строга забележка направи. Много строга. В.К.: Това са общи обеди в столовата с Учителя. Кога бяха тези обеди. Всеки ден ли бяха? Е.А.: Всеки ден когато имахме стол. Един път на ден имахме стол. В.К.: Това на обед ли беше? Е.А.: Обед и вечеря. В.К.: Тука тази снимка е по-хубава. Е.А.: Вижте сега, правеха ги тези снимки може би със знанието на Учителя. В.К.: Сега интересува ме, тази столова впоследствие се оформя като столова-салон. Е.А.: Тя беше оградена, беше обикновен навес. Само откъм пътя беше оградена и даже се влизаше направо в мястото, братското място, но така беше направена продълговата, че беше като ограда всъщност което беше удобство. И когато се реши да има салон, да има столова, трябваше да има къде да се храним, нали, и тогава я довършиха, затвориха я, направиха я както трябва. Тя беше така. В.К.: Когато имахте общ обед там обядвахте? Е.А.: Там обядвахме, да. В.К.: Обед веднъж на ден, или два пъти? Е.А.: Веднъж, само веднъж. В.К.: В неделя? Е.А,: Пак веднъж, само веднъж. В.К.: А кои готвеха? Е.А.: Дежурните сестри. В.К.: Продуктите откъде ги набавяхте? Е.А.: Ами брат Ради. В.К.: Брат Ради. Е.А.: Брат Ради купуваше от пазара, от градината някога имахме. В.К.: Кой даваше средства? Откъде идваха парите? Е.А.: Учителят. Всичко беше на Негов гръб. Всичко. Той вземаше по 1000 кг. картофи. В.К.: Как вземаше? Е.А.: Купувал ги. В.К.: Купуваше. А парите? Е.А.: Ами някои си плащаха още тогава. Имаше касичка и си плащаха. Но те парите на касичката не стигаха, защото много хора нямаха. В.К.: Бяха бедни. Е.А.: И Учителя беше казал, който няма пари, да помисли че слага, така беше казал на Ружа. Като нямаш пари представи си наистина, че пускаш парите, и това е казва реално. И мисленето е реално. Да. Пък когато имаш ще дадеш. Така беше. Нали има един артист, който писа за това нещо. Беше външен човек, не беше забравил, че се е хранил на Изгрева без пари. В.К.: Друг един въпрос. Все пак знам, че Учителят разполага с много средства, нали? Сега, кои Му даваха тези средства? Приятелите или? Е. А.: Не, те бяха от десятъка, виж какво, каквото знам ще ти кажа. Десятъкът седеше у Учителя. И Той разполагаше с него, да го дава. Но взимаха участие и тези, както на шега ги думахме Синедрионът, ръководството което беше, някога за големи суми. В.К.: В този Синедрион, кои влизаха? Тодор Стоименов, Епитропов. Е.А.: Да. Старейшините - братя. Двама братя бяха други, после имаше още от града двама братя. Така имаше хора. В.К.: Коя година постави Учителя въпроса за десятъка? Е.А.: О, още в самото начало преди аз да бъда в Братството. В.К.: Кога? Е.А.: В самото начало. За него, ама и за евреите, това е абсолютен закон. Десятъкът и той е закон на Опуленс, за успеха на човека. Защото като дава човек за Бога и много му дават, разбирате ли? Това е законът на Опуленс. Да. В.К.: Значи още в самото начало. Е.А.: В самото начало. В.К.: Е, как ставаше? Приятелите отиваха и си го даваха. Е.А.: Ами най-различно. Учителят веднъж ми каза една история. Един брат идва и Му носи 30 000 лв. и Учителят му казва: „Нямаме нужда сега от тия пари, ти си най-добрият касиер, ще ги пазиш". Ама той е от провинцията. Оставя ги на него. Случва се, че той си умира, братът. И сега не знам, какво тогава Учителят ми каза: „Дойде жена му след време и донесе парите и каза, че мъжът ми остави тези пари за Вас". Виждаш ли? В.К.: Кой го казва? Е.А.: Учителят ми го е казал лично, като ми го е казал не знам по какъв повод, но аз съм доволна за това, че ми го каза, защото лично и на мене самата, не на някого другиго, да. Той ми го е казал.

10. „ПАРАХОДЪТ" Елена Андреева: Оттогава започнаха да се правят и постройките. На „Парахода", къщата на стенографките, северната страна беше права. Западната, около два метра само беше права и отпреде така, а другото беше полукръг, защото такова беше мястото. Постройката беше от дъски и отвътре я облепихме с хартия. И така живяхме живота си. Отоплявахме се с печки. Млади бяхме, нищо не усещахме. Бяхме трите: Паша, Савка и аз, ние трите живеехме там. От 1928 год. почнахме да живеем там. До .1927 год. пак „Параход" имахме, само че беше само покрит тогава, защото като вали не можеш нищо да правиш. После го направихме с дъски и там живеехме и зиме и лете. Прозорецът беше горе на тавана и покрива понеже беше така объл и Паша обичаше да кръщава и каза, това прилича на параход, който пътува по небето. Защото туй което потъва във водата, беше отгоре, нали и затуй го кръстихме параход и така си остана до края. Горе имаше, на правата страна един голям стъклен прозорец и беше много светло вътре. Един голям прозорец имаше, и на вратата едно малко прозорче. Учителят идваше много често там, много често. И когато идваше разговаряше на най-различни теми. Но най-често сме говорили за беседите. Защото някой път ще дойде след беседа, след закуска или за закуска, а тогава докато нямаше още стол, много пъти идваше да се храни при нас. Ще извика някоя, ще ни даде продукти и ще каже: „Я сгответе го и аз ще дойда да ям при вас". Или ще каже: „Ха, сгответе това, а пък донесете и на мене". Вергилий Кръстев: Вие с какво се препитавахте тогава? Храна, която трябва да се купи? Е.А.: Ами, аз тогава бях студентка и си работех и частно така поушивах. Една сестра ми кроеше и аз поушивах. Изкарвах си така по някой и друг лев. Паша я поддържаше сестра й. Савка и тя беше студентка, поддържаха я майка й. И после вече, когато завършихме, аз завършх 1927 год. Казвам: „Учителю, сега трябва да работя. Баща ми има един познат в Министерството и обещал да ме назначи в някой хубав град. Вие какво ще ме посъветвате?" И той каза: „Като отидеш там, ще имаш един хляб и ние ще ти дадем един хляб". И аз се отказах от учителството и останах да работя. А Паша, след като бе една година в Русе, не й дадоха работа. На другата година-. тя се върна на Изгрева. И трябва да каже, че Учителят ни даваше от време на време по нещичко. Пращаше. И като студентки, така от време на време ще прати по нещичко, в плик. Иначе когато бяхме трите заедно, Той може би защото съм по-практична от другите даваше парите за храната на мене и някой път ще рече: „Еленке, имате ли още малко или сте изкраставели?" Защото, аз най-често готвех супичка, манджи сложни не правя. Не, даже още първата година, нали като отидохме горе, да ви кажа, сутрин е хладно понякога. Някой донесъл чайник, накладеме някъде някое огънче, туриме две камъчета и си сварим чай. Пък някога, още първата година като бяхме, беше 1923 год. още няколко души приятели поставиха палатки и летуваха там, накрая на нивата. Единият от тях беше Методи Константинов, другия беше Михаил Иванов, който е във франция. Имаше и един друг брат - Попов. Те са били първите ни заселници на Изгрева. Сега тука излезе една много интересна снимка - „Парахода". Да, нашият „Параход". Виждаме дървета. Първа врата. Сега вижте, това нещо го нямаше отначало. Там където са саксиите. Дотука беше „Парахода" ни. Това е дървото. Това дърво е по-насам. Тук се вижда отворена врата. Това беше вратата, а от тука беше братското място. А това беше, тази линия е граница на чуждото място, с което бяхме съседи. Сега новото, което е построено. След Учителя го построиха. Значи това е снимка след заминаването на Учителя. Сега става ясно, щото „Парахода" е тука, дотука. Това е параходът. Той е бил горе като купел. Виждаш ли как е издуто и това е свито. Моята част тука беше. А пък това е друга стая, която впоследствие се построи, да. Това е друга стая. Това е по-късна снимка. Ето нашият „Параход". В.К.: Сега в дъното се вижда вашият „Параход". Какво представляваше този „Параход" и защо се нарече „Параход"?. Е.А.: Да ти кажа, това е само една находчивост на Паша. Виж сега, то е, тука само имахме прозорец, а отгоре, на покрива, понеже то е ниско, имаше стъкло и оттам се осветявахме. И сега, Паша един път както си седяхме казва: „Нашата къща казва, бараката в която живееме е обърната, нагоре казва е основата, пък надолу е покрива. Защото нали покривът е високо горе". И така. И оттогава й завикахме парахода. Като параход била. Това беше едно хрумване на Паша. Паша обичаше да дава имена. И тя го даде това. Виж таз, аз не съм имала тая снимка. Не съм я видяла. Защото аз тогава бях учителка, когато работеха това нещо. В.К.: Сега, в тоя параход кои живееха? Е.А.: Само ние трите. В.К.: В една и съща стая ли бяхте? Е.А.: Четири години бяхме в една и съща стая. В.К.: А впоследствие? Е.А.: Впоследствие, когато Учителят ме изпрати учителка, аз отидох учителка. Една година Савка и Паша бяха заедно. Втората година се разделиха двете и след това, мене ме уволниха - 1935 год. ме уволниха за противорелигиозни идеи. В.К.: По кой член? Е.А.: Е, не знам. Имам го. Имам, писмото го имам за уволняването. Държа го, да. Ха-ха-ха. В.К.: Трябва да ми го дадеш на мене като документация. Е.А.: Имам го. Уволнена съм втори път. Веднъж съм уволнена като дъновистка, беше Цанков -1928 год., председател на Народното събрание и след това -1935 год. В.К.: Значи два пъти. Е.А.: Два пъти съм уволнена. Първият път за противорелигиозни идеи, втори път пак във връзка с Братството. Обаче Учителят знаеш как ми се кара когато ме уволниха като учителка. Той ми се кара, пък аз ликувам. Кара ми се, че са ме уволнили. Не съм отговорила както трябва и т.н. Пък аз се радвам, защото виж какво. Аз отидох учителка, грешката е моя. Аз имах връзка с едно същество - Любомир знаеш, то е известно. И той си изказа всичките съмнения към Учителя и ги сподели с мене. Той ме отрови, ама аз се борих с него. Казах: „Това не е верно, това не е верно, това не е верно, защото аз по сърце съм дошла при Учителя. Не съм дошла само по някакъв каприз". И затова, викам, това е изключено, преписваше му неща които изключени са за Учителя. Но, аз не отидох да му кажа какво ми говори, защото още го обичах и защото още можех да кажа какво магаре е и какви приказки говори срещу Учителя. Разбираш ли? И затова той ме прати учителка и аз може би, ако бях отишла и му кажех думите които говори, да кажа: "Срещу Вас говори Учителят", ама толкова не се сетих, не се сетих. А това ми е най-тежкия ден в живота, защото викам, Учителят ме гони. Разбираш. В.К.: И какво каза? Е.А.: Нищо. Не. На Паша казал: „Кажете на Еленка да отиде учителка". Толкоз. Да, аз слушах. Не съм се никога противопоставяла на Учителя. Да. Пазила съм се от това. Така, слава Богу, не съм. В.К.: И като се върна Той ти се кара, а ти се радваш, че си се върнала? Е.А.: Аз ликувам. Аз ликувам. Свърши ми се затвора. Ама аз казах и на Учителя, предната година, преди да ме уволнят казах на Учителя: „Учителю, аз ходя до село Макоцево, ама аз съм в затвор там. Това ми е затвор, Учителю". Защото аз знаех, че това ми е наказание, че това не е учителствуване. Наказание ми беше, защото аз нещо не разбрах какво да направя. Може би никога такива чувства не съм срещала, много е мъчно да се разделиш от тях. Мъчно е да се отделиш. Ех, и той беше така рабат човек, не беше лесен. В.К.: Виж какво му е хубаво името - Любомир. Е.А.: Хубаво име, аз му виках Любомир и Учителя му викаше Любомир, защото аз на име му казвах. Макар че беше 13 години по-голям от мене. В.К.: Колко? Е.А.: 13. Аз му казвах на име. Аз се чувствувах по-голяма от него, нали. В.К.: Вътрешно. Е.А.: Да. Аз се чувствувах абсолютно свободна. В.К.: Добре. И после като се върна, Учителят значи ти се кара? Е.А.: Той ми се кара. В.К.: А ти ликуваш? Е.А.: Аз ликувам. Ех, негова работа сега. Викам, Учителят нека да ми се кара и аз казвам, че ми свърши робството. В.К.:Заточението. Е.А.: Заточението, да. Как няма да се радвам, на заточение като съм била. В.К.: Сега това на снимката е изглед на приемната. Сега тука един слънчоглед има. Е.А.: Да. В.К.: Какъв е тоя слънчоглед? Е.А.: Абе виж какво. Насадил го беше някой. Брат Ради или кой. И този слънчоглед толкова хубав стана, и стана знаменит. Нищо друго. Някой го насади там. Хубава снимка.

9. УЛ. „ОБОРИЩЕ" №14 И ПЪРВИЯТ „ИЗГРЕВ" Вергилий Кръстев: Искам да се върнем по-назад. Другият салон е на ул."Оборище" № 14. Там той е бил около къщата на Иван Радославов. Елена Андреева: Брат Иван Радославов закъсал нещо със сметките си, задължения имал, а отпред имаше свободно място. Той предлага това място на Учителя с условие те да му платят задълженията. Нищо друго. И разбира се приема Братството и построиха там салон. От 1923-1924 год. до 1928 год. там се държаха лекциите и беседите - три пъти седмично. А имаше и други - сестринските събрания. В четвъртък сестрите правеха молитва и понякога Учителят ги посещаваше. В.К.: Какво представляваха сестринските събрания? Е.А.: Те бяха молитвени събрания. Сестрите всеки път в четири часа на групички се събираха в един от домовете, помежду си се редяха така и правеха молитви. Нищо друго. Само молитви, молеха се. В.К.: А по-късно ли вече Учителят чете специално лекции на сестрите?. Е.А.: Не, даже и от 1917 год. има лекция, която е говорил на сестрите, на молитвени събрания. Той идваше. Поне аз не знам да са го викали те. А на братята само една беседа е държал. Само една беседа на братята. В.К.: Това е до 1920 год. Е.А.: Даже аз я знаех коя беше, но не мога сега да си спомня. В.К.: Вие идвате вече на Изгрева? Е.А.: Вижте, защо почнахме да идваме на Изгрева? Учителят реши да правим утринни разходки, да посрещаме изгрева на слънцето. Изгревът са го посрещали накрая на боровата гора. А по това време нищо нататък нямаше. Бяха ниви. Долу в реката имаше някакви къщички, някаква работилница беше и едничкото беше една бирария от лявата страна на шосето. Нищо друго нямаше. Само поляни и ниви. И като идвахме ний така за изгрев, се нареждахме, като минехме Дървенишкото шосе, понеже най- високата част беше малко по-нагоре, дето сега идва пътя от Семинарията. Нали там е най-високото и там се нареждахме да посрещаме изгрева, щото всеки искаше да види изгрева, а пък гимнастики нямаше къде да правим. И тогава, понякога из гората ходехме, в боровата гора и там на някои поляни ги правехме. Както сега правят на поляните Паневритмията. Имаше там няколко места. Даже смеехме се, че имаме един салон от борове, които правят розова краска, така от листата които падат, други друг цвят имаха, та на различни места ни е говорил Учителя след изгрева. Не сме правили така официални молитви. Всеки се молеше лично. След като изгрее слънцето посрещнеме изгрева и приказвахме помежду си, правим гимнастиките, ако сме малко. Ако сме повече трябва повечко място. И знаете ли, честичко се случваше тогава, като идваха хората от града, гевреците ги вадеха по туй време рано-рано и много често някой ще купи двайсетина геврека, ще ги донесе, ще ги даде на Учителя и Учителя ги чупи и на всички ни е давал гевреци. Това беше много често нещо. Пък като сме малко и по половин геврек ще ни даде. В.К.: Сега по него време се закупува вече първата поляна. Е.А.: В ония години стражарите ни гонеха от гората, да не тъпчем, защото тогава беше забранено движението в гората. Сега гората е достъпна, а тогава се пазеше, тя беше млада. Тогава имаше гъсти клони на места. Не можехме навсякъде да минаваме. И тогава казаха, да си купиме едно място, дето да сме свободни и се оказа, че разсилният на Баучер, бай Иван са казваше, продава пет декара място. Точно дето беше поляната ни, дето беше гората, наедно с горичката. И в 1922 год. го купихме това място. В.К.: Колко лева, доста скъпо? Е.А.: Не знам колко. Знам че бяха седем души на лицата на които беше написано. Беше закупено с братски пари, от десятъка. Тогава вече имахме място къде да ходиме и се влизаше от гората. Една вратичка, ако знаете нашите бараки къде бяха. Имаше една вратичка и оттам влизахме. В.К.: Сега първата постройка коя е? Е.А.: А с постройките по-късно. Купиха до него ново място, където бяха двата салона, тя беше една нива. Помня, че първата година когато ходех можеше да се отиде и от източната страна, не само от западната. Когато минавах първата година цялото място беше една житена нива, дето бяха салоните. Жито, да. И него, не мога да Ви кажа коя година беше, значи е било първите години, пак скоро беше това, защото скоро купиха това. Щото през 1926 год. се построи долната стая на Учителя, тогава бе първия събор в София, долната, малката къщичка, да. И след две години ли, три ли Учителят каза на трите стенографки: „Идете, каза при брат Коста Русев, там ще се подпишете". И отидохме, и се подписахме, но ние не знаехме за какво ще бъде. А тази нива разбрахме, че той е купил, не знам как беше на наше име, на трите стенографки беше нивата, на която после се построи салона. Ние не знаехме, видите ли как деликатно, ние никак не знаехме за какво е. Много по-късно научихме за какво сме се подписали. Ние бяхме представители, защото Братството пак не беше юридическа личност и не можеше да притежава имоти. Така, че първо бе построена малката стаичка, т.е. приемната на Учителя. Тя представляваше една голяма стая с малко антренце, като входче. В тази стая Учителят спеше първата година -1926 год. А през 1927 год. се направи големият салон. В 1926 год. Учителят спеше най- често горе на Изгрева, а слизаше долу на ул.„Оборище." №14 за клас. Там спеше и през зимата. Но е оставал и долу да спи на ул.„Опълченска"№ 66, но повече биваше горе. През 1926 год. имахме събор, но се събирахме на поляната. Много хора, и за храненето на земята сядахме. Всеки си носи всичко, палатки, завивки, всичко. Мястото отпреде беше празно и там цяло селище стана. Защото бяха стърнища, не бяха ниви и там се построиха палатките. Много голям събор беше през 1926 год., но не можеше да бъде такъв както в Търново. Софиянци бяха разнородни, идваха и техни приятели, и много хора, и тъй да се каже разводняваше се мистичната обстановка, да. В.К.: Кои построиха салона и откъде се намериха майстори? Е.А.: Вижте, салонът, когато разрешават властите, вече 1927 год. да имаме събор, салонът се построи за две седмици. Аз имам много хубави спомени от този случай, защото горе бяхме ние на мястото където беше на стенографките барачката, тогава то беше едно място в гората и пейки имаше -1926 год., и ние спяхме на пейките. Имаше от правата страна едно платнище и там си слагахме машината и книгите, защото като завали нямаше подслон. То беше открито място -1926 год., а после Учителят го направи заградено със зебло, на земята. Най-простото и най-скромното, което може да бъде. Жечо отиде в града, купи зеблото и го заковахме така и една врата направиха най-просто скована и това беше нашия „работен кабинет", ха, ха,. Много скромно е било всичко. А имахме един брат, инженер от Стара Загора - инж. Руси Николов, той е изработил плана и пишат приятелите, че ще се строи салон и като дойдоха братята с белите ризи и с червените пояси, майстори от провинцията. Тогава вода нямахме на Изгрева и вода носехме от Танушев, както се казваше бирарията. Там срещу него имаше вода, а нашите бяха издействали да вземат вода до шосето, от разсадника до шосето. И оттам с бурета, и със стомни, и с кофи, и с всичко се пренасяше вода, за да се построи салона. По-здрави някои мъже като отидат по 20, по 30 литра вода носеха и с кобилици, и с кофи. Имахме две бурета по сто литра и с тях носеха. Аз само един или два пъти донесох, но много беше тежко. Така за две седмици бе построен салонът. Само отдолу постлаха дюшемето, отвътре успяха да го измажат, отвън беше измазан, прозорците не бяха сложени още. И така като го измиха, всички влизахме и сядахме|на земята. Само Учителят имаше една масичка и стол -1927 год. Тогава бе дадена „Пътят на ученика", дългите беседи. Много вдъхновен беше Учителят нея година. С много вдъхновение /братята/, приятелите го откриха, с много радост, с голям възторг, че салон се прави, разбирате ли, на братско място. Да ви кажа и една друга история още, когато решиха къде да се строи. Когато щеше да се строи салон при Радославов, Учителят попита: „Е, къде искате да построим салона? На мястото на Радославов ли, или на Изгрева? И Учителят каза: „Които са за Радославов, да вдигнат ръка". Гора от ръце, гора. „А които искат на Изгрева?" - Трима души. За моя радост и аз бях от тях. Ние ходехме често на Изгрева. Там си правехме гимнастиките, нали. След изгрева правехме гимнастики. Бяха - 1923, 1924 и 1925 год., цялата пролет ходехме. Имаше къде да останем. Учителят някога е стоял до обед там. Ние сме стояли около Него до обед, в разговори и в песни. Но долу на ул. „Оборище" 14 беше салона. И чак през 1925 год. Той каза: „Хайде, искате ли да се преместим горе". Ама каза: „Сутрин след гимнастиките". Разбира се Учителят предложи и всички се съгласиха. И вече в 1928 год., горе на Изгрева почнаха беседите. И всички идваха рано горе. Всички в 5 часа сутрин почваха. Идвахме по-рано и 15 минути преди започването на беседата всички пеехме под съпровода на цигулка, или хармониум, или пиано. Учителят идваше, подаваше ни коя молитва да кажем и коя песен да изпеем, сядяхме, Той започваше да говори.

8. СПИРАНЕ НА СЪБОРА В ТЪРНОВО-1915 ГОД. ОТ ГЕНЕРАЛ РАДОЙКОВ Вергилий Кръстев: Търновските граждани въстават срещу съборите, така ли? Елена Андреева: А не, в 1915 год. идва заповед от София до началника на гарнизона, военния генерал, който е баща на съпругата на Лулчев. В.К.: Той имаше ли съпруга? Е.А.: Имаше. В.К.: А деца имаше ли? Е.А.: Не, нея я убиха. Имаше един много голям процес. Защото дъщерята на генерала е, после тя е жената на Лулчев, и ми казваше, че има някои трудности. А аз й казвам: „Иди при Учителя бе, Учителят ще ти помогне!" Много съм я съветвала. А тя казваше: „Не вярвам, защото баща ми е разтурил събора в Търново на г-н Дънов". Някой беше казал, че това е нещо много престъпно. Но той стана по причина на заповед от София. Той е само оръдие. В.К.: Кой събор е разтурил? Е.А.: В 1915 год. съборът в Търново. Отива и разтурва събора. В.К.: А кой се самоубива? Е.А.: Не, убиха я нея. Тя имала някакви украшения. Една приятелка нейна, която идвала от скоро, тя й ги показала, оная се съблазнила и ги откраднала и когато потърсила ключа на касата в която ги държала, имала документи. Та тя от страх я убила с една тесла. В.К.: Ясно, криминален случай. Е.А.: Криминален случай, но знаете ли какво ми каза Учителят? Защото мен ме арестуваха тогава, по този случай, защото Лулчев ме извика и ми каза: „Иди кажи на брат ми, че тука са ни арестували". Защото той спеше на Изгрева и не знаеше, че тя долу е убита. Беше на 18 май 1930 год. Аз отидох да търся брат му и после по пътя ме арестуваха. Арестуваха ме и ме отведоха в участъка, в Държавна сигурност гдето е сега. Не, не са ме разпитвали. Мен не са ме разпитвали, само ми взеха отпечатъци от пръстите. И после във вторник, след три дена ме пуснаха. Неделя вечер и понеделник вечер бях в ареста. Защото в сряда имахме клас и аз си казах, ако не ме пуснат да си отида на клас, значи много нещо съм сбъркала, защото аз стенографирах и дешифрирах лекциите от Школата. И затуй на всяка цена исках да ме пуснат. Мина прегледа на стаите, както си е реда в затворите и пак ме заключиха в стаята. Бях сама в стая. И след един час дойдоха и казаха: „Свободна сте!" И аз си отидох. Беше с мене и жената на един друг брат, която като чула че е убита отишла жена му да види, и нея я арестували, защото полюбопитствала да я види, та двете ни освободиха, а Лулчев го освободиха след една неделя. В.К.: Учителят какво каза по този случай? Е.А.: И когато сутринта след лекцията така ме видя каза: „Ти знаеш ли каква мафия беше това? Те искаха да напакостят на Братството". Така ми каза Учителят лично. Да. В.К.: Какво точно? Е.А.: И знаеш ли какво ми каза още? „Тя, нали помяташе?" - Да, казвам Учителю. „Убиха я". Значи не е позволено помятането. В.К.: А, тя изкуствено е помятала. Е.А.: Едно ще ти кажа: Никой не ми е казвал че е помятала, защото Лулчев няма да ми каже. Никой не ми е казал. А знаеше че един пьт е помятала. Иначе нямаше да зная, нали? Така научих от него, че е помятала. Щото това беше чак към 1930 год., нали така? Да, то стана към 1930 год. В.К.: Аз понеже не съм запознат с това нещо, затова. Е.А.: И тогава аз разбрах, че това е престъпно и че на Гела убийството е кармично. Даже Учителя каза: „Малина ще я роди!" Защото Малина се казваше тази, която я уби. „Малина ще я роди в бъдещия живот!" Така ми каза. В.К.: От тези години започва официалната реакция на църквата и обществеността към Учителя. Е.А.: Вижте какво: Реакцията може би е започнала още от самото начало така, доста отдавна, щото и аз чувах така разни приказки за Братството. Но когато влязох между тях видях, че това е абсолютна клевета и че нищо такова няма. Но имаше нередни неща да ви кажа правото, някои сестри се държаха не хубаво и даваха повод, за да говорят така за Учителя. Ние сме виновни с нашето поведение и грешки. Защото те изискваха от нас. Вие имате ли протокола дето го е дал Учителят от 21.07.1925 год.? В.К. He. Е.А.: Не сте попадали на него. В.К.: Той е разпит на свидетели. Е.А.: Има два. Единият е 02.11.1937 год., а другият е от 21.07.1925 год. В.К.: Тези протоколи кой след това ги взима? Е.А.: От 1925 год. как е дошъл, по кой път не знам. Но за 1937 год. знам, че Лулчев беше умесен, в нещо го обвиняваха с делото на Учителя, не делото, то следствие беше. В следствието и той като видял, че Учителят дал собственоръчно показания, като чел, дали му това дело да го чете обвинението срещу себе си, взел че го преписал. Той каза, към това имало още много обяснения, но Учителят говорел, а онзи ги е писал. А собственоръчното което беше казва, аз него го взех. А онова кой го е преписал, не знам. Но за това, аз знам положително, защото аз го разпространих. Той ми го издиктува на стенография, аз го написах и после го разпространих, на приятели го раздадох. ЗАБЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: Протоколът от 21.07.1925 год. при разпита на Петър Дънов в полицията е поместен в „Изгревът", том VII, стр. 602. А протоколът от 02.11.1937 год. е публикуван в „Изгревът", TOM.V, стр. 522. В.К.: В Търново са Иларионови, какво ще ни кажете за тях? Е.А.: Те са мъж и жена, които нямаха деца. После си бяха взели едно момиче, което живееше при тях. Тя още е жива в Търново. Учителят като е ходил в Търново у тях е бивал. Мъжът й бил военен, но от Първата световна вой на той беше останал с някакъв комплекс, разбирате, в подсъзнанието си. И той се обеси в гората до Изгрева, впоследствие. В.К.: Това в коя година? Разказваха ми различни неща. Е.А.: За мене беше това. Той някакъв страх е имал. От войната, за мене така беше, някакъв комплекс и не е могъл да издържи. Той от страх го е направил. А Учителят каза: „Обесиха го!" Ама разбираше съществата го обесиха, които го обсебваха. В.К.: Защото ми разказваха, че Учителят бил хванал един камък, захвърлил го към гората и казал: „Исках да го спася, обаче го обесиха". Е.А.: Може, аз не съм била в тоя момент, не зная. Казвам това което зная.

7. СЪБОРЪТ ПРЕЗ 1922 ГОДИНА В ТЪРНОВО Елена Андреева: Аз дойдох през 1920 год., а 1922 год. беше големият събор в Търново. За събора в Търново всеки пътуваше сам или на групички. В първите години Учителят кани всички поименно, но в 1922 год. вече класът беше отворен: Общият и Младежкият клас. И тогава Учителят каза: „Всички, които са в Школата могат да отидат на събора". И аз вземах влака и отидох на събора. Аз не бях облечена в бяло. Само кърпата, която носехме на молитвите беше бяла. Пътувахме всъщност с някои други сестри. Защото аз бях самичко момиче, нямах семейство. Една сестра, която имаше палатка ме прие при нея. И някакви завивки се носеха, но нищо не помня повече, какво носех. На този събор имаше към 1000 души. В Търново естествено ние отидохме, там имаше в двора място на което направиха палатките и ние спяхме в палатка. Сутрин свирят цигуларите, събуждат ни и ние ставаме за молитва преди изгрев слънце, нареждаме се, първата редица братя, после ние другите сестрите. И всичките сестри с бели кърпи бяха покрити, то е защото Павел казва, срамът на жената е да се моли с открита глава. Да ви кажа на мен никак не ми лежеше, носех го само за форма и повече на другите събори не го сложих. Ние спяхме в палатки. Всеки си носеше палатка. И като отидеш построяват ти я братята. Много услужливи бяха. Ние бяхме жени, две сестри, но ни построиха палатката и ние спяхме двете заедно. Имаше слама, слагахме си малко слама отдолу, окопавахме я и така си лягахме. Имаше някои които живееха в съседни вили. Имаше там свободни места, но аз не знаех. Казаха че така може да бъде и това беше най-простото и най-лесното. Значи в палатки бяха сестрите, братята. Там имаше две вили. Едната в която Учителят живееше. Тя беше братска, подарена на Учителя. В нея спяха Паша Теодорова и Савка Керемидчиева тогава. Те бяха там двете стенографки и аз бях, пишех, но аз бях при сестрата, сестра Бахчеванова която ме прие. Всеки се беше погрижил къде да бъде. Носеха си палатки или нощуваха в съседни вили наети. Завивки си носехме, които бяхме в палатките. Имаше два входа, отдолу на шосето и горе една вратичка. На входовете имаше по един брат, беше охрана, който седеше и имаше парола. Всеки който излиза трябваше да чуе каква е паролата и като се върне да я каже, че да го пуснат, иначе не го пускаха. Чужд човек на събора не се пускаше. Той беше само за поканените от Школата. А Учителят, още неделният ден на съборните дни които бяха, държеше в читалището публична беседа пак както казахме и ние всички отивахме там и търновци идваха. Не идваха много, но все пак идваха, идваха. Даже, аз присъствувах един път, когато искаха поповете диспут от Учителя, искаха да Му обявят война. Ние като почнахме да пеем, ние пяхме, пяхме и диспута не можа да стане. Да, има една от беседите от 1922 год. в която Учителят казва: „Моето Учение не е диспут!" А как протичаше един ден от събора? Сутрин цигуларите започваха да свирят и ни събуждаха. Много приятно е това. Това и на Рила го практикувахме в последствие. Всеки става, отива, измива се и отива на мястото определено за молитва. Всички знаехме къде е мястото за молитва. То беше празно място от чешмата така надолу, до едно лозе, имаше там надолу. Там се нареждахме и там правихме първите упражнения, които Учителят ни даде тогава. Тези упражнения шестте, които днес ежедневно играем са дадени тогава -1922 год. След това обикновено или Учителят говореше, или правехме закуска. А пък говореше Учителят в дворчето, в което Той живееше. Там имаше така наведена една поляна и бяха сложили една голяма маса, на която имаше и стол на който Учителят сядаше, за да го чуят всички. А пък ние седяхме там гдето Му бяха краката, на тази маса седяхме и пишехме - стенографките. Понеже, аз бях 1922 год. там и си спомням как беше. А пък Паша казваше, че предните години на земята са седели и така е пишела тя. Така е пишела. Не е имало маса. Аз когато отидох имаше вече маса и пишехме така. Сутрин: значи молитва, упражнения, Учителят говори, беседа. След това закусване. За закуска имаше маси, дълги маси с такава широчина. Около половин метър широки, които се слагаха на крака, като магаренца, така се затваряха. И обикновено сядахме по градове на групи. Масата на Сливенци, на Ямболци..., тогава много хора имаше, нали, към 1000 души братя, маси на Бургазлии, на Варненци, на Търновци и т.н. Софиянците бяхме повечко имаше повече маси за нас. А Учителят всеки ден сменяше масите на които сядаше. Мина при всички братя. Значи веднъж седне при Ямболци, веднъж при Бургазлии и т.н. Така беше. Сядаше при всички, за да ги посети. Готвеха сестрите. Имаше три казана. Сутрин за топла вода за чай, грамадни розовари, които сте виждали на Рила. Даже мисля че четири бяха в Търново, които предварително ги вграждаха. Те бяха вградени. И сутрин имаше дежурни, които ще накладят огъня. Вода всички носеха - братя и сестри. Щото в Търново няма вода. Там имаше една щерна направена от която течеше една вода, така за малко. И за пиене, защото чиста вода взимахме от щерната. Така мисля, че пиехме от нея, доколкото си спомням и ръцете да си оплакнеш малко, за обяд или по някакъв случай. Сестрите дежуреха. Имаше опитни сестри, които знаеха за повече хора как се готви, имаше големи казани в които се готвеше. А сутрин закусвахме обикновено чай. А за обед готвеха едно ядене. Никога две не са готвили. Най- много, ако има някой плод. След обяда почивка, защото рано ставахме. Полягвахме си да починем и след това след четири часа, някога се е случвало Учителят пак да държи беседа, втора в четири часа. При съборните беседи ще видите че има и такива беседи или пък разисквания между приятелите. Така всеки един на групи. Един говори едно, да речем един познава хиромантия, ще говори за хиромантията, френологията, такива неща. По тези окултните науки, някой ще разкаже някаква опитност. Много често събират се на групи да пеят. Много сме пяли по тия времена. Вечерта пак вечеря и пак така и пак чай. Вечер нямаше лекция. Горе във вилата беше стаята на Учителя, наречена „Светая Светих". В стаята където живееше Учителя имаше едно походно легло. А знаете ли защо? Защото през 1925 год. когато бяхме на събора, аз останах с една група по-късно след събора. И Той ми вика: „Еленке, можеш ли да закърпиш леглото ми, че се е скъсал бризента", и оттам разбрах, че Той спи на походно легло. И аз го взех, приятелите го откачиха, които бяха, отидох в Иларионови, те имаха машина и там имаше един топ плат, който го купили през 1917 год. от германците когато отстъпвали, а той да се окаже импрегниран плат, много хубав, от него уших за походното легло. После същата година направих първата палатка на Учителя там, с една друга сестра. Аз я ших, заедно с другата сестра от този импрегниран плат. Защото аз като отидох, взех да го кърпя, но като видях че има цял топ плат, казвам: „Защо ще направя кърпено легло на Учителя? Я да го скроя отново". И аз скроих ново, уших го и се прибирам вечерта, заковахме го и взех парченцата гдето ги изрязах, защото форма трябваше да се даде нали за походното легло на плата и там беше един брат военен, който разбираше. Това бе брат Любомир Лулчев и той взе плата, видя му се така, той в пионерски войски служеше и като взе така, направи проба и 24 часа издържа на вода без да пропусне плата. И това даде повод да ушиеме палатка на Учителя. Защото се разбра че е импрегниран. Та оттам знам, че Учителят спеше на походно легло. Много скромничка обстановка. Вижте сега 1925 год., след събора Учителят понякога държеше беседи и Той ги държеше на тавана, в една голяма стая във виличката. След това се влизаше в тази стаичка където Горница й казвахме, гдето бяха свещите, светилник имаше там една голяма цветна Пентаграма, може би колкото моя гардероб. През моето време нямаше ленти. По-рано е имало цветни ленти, закачени по стените на стаята. Да, нямаше ленти. Вергилий Кръстев: Разправяха ми че тогава Учителят събирал по десет души горе и там се правели молитва в тази стая? Е.А.: Не, не в Горницата, а в предната стая правехме молитвите. В.К.: Така ли? Е.А.: Да, в предната стая, там правехме молитва, а в Горницата се отиваше, когато се правеше дара. В.К.: Какво представляваше този дар? Десятъка ли? Е.А.: Да, десятъка, да. Всеки си донасяше плик и го слагаше там. В.К.: Какво представяше този десятък? И какъв е принципа изобщо? Е.А.: То е принципът, както Учителят го наричаше, законът на Опуленс: За да получи човек благословението, трябва да даде. И някои го правеха стриктно, каквото вземат, веднага отделят 1/10 част. И сега има приятели които така правят. Знам дори един брат в Бургас, който и децата си така е научил. И те каквото получат, всичко, но така ги е възпитал и две дъщери има, те всичко отделяха. После всеки десятък го слагат в плик и го тургат. Там имаше една маса на която го слагаха. Аз да Ви кажа, първите години какъв десятък от мен? Нищо нямам, какво ще слагам? Не съм слагала десятък. В.К.: Какво впечатление Ви правеха в (първите години съборите? Е.А.: Много бяха тържествени, брат. Много вдъхновение и радост имахме всички. Имаше едно настроение, което не сме го имали друг път. И може би това е било както казва Учителят за присъствието от невидимия свят. В.К.: Ще Ви разкажа какво ми казваше един възрастен брат. Това е следния случай: Когато отивам на събор първата година, ама аз съм тъй въодушевен, лекокрил, чувствувам една общност с всички души и с цялата вселена. Това беше само докато бях на събора в Търново. Отивам си вкъщи, отведнъж като че ли някакъв похлупак се маха и всички грижи и тегоби се стовариха върху мен. И казва: Отивам при Учителя и разказвам: „Защо е така?". Той казва: „Не си ти, а ония от невидимия свят идват и влизат във вас и те са причината за вашето състояние, което имате". Е.А.: Имаше голямо вдъхновение, голяма радост. През това време въобще не са ставали недоразумения между братя и сестри. Докато в София са ставали и много горчиви думи са си разменяли. Също съм чувала такива работи и след екскурзия и след клас. Наблюдавала съм и съм чувала неща. Даже след най-хубавата беседа може да стане някакъв скандал. Така че също там, имаше такива случаи и когато се заоблачи, Учителят казваше, че дисхармония е станала между нас.

6. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Вергилий Кръстев: Сега в онези години първият ученик е д-р Миркович. Нещо да си спомняте за него? Елена Андреева: Д-р Миркович, Пеню Киров и брат Тодорчо Стоименов, те са били на първият събор във Варна. Ще разкаже една случка за заминаването му. Д-р Миркович имал така доста объркани сметки. И когато щял да заминава, Учителят му казва: „Докторе, решили са горе да те вземат, приготви се". Той така се смутил. А Учителят това го бил направил, защото имал объркани работи, които е по-добре докато е на земята да ги оправи, отколкото когато си замине, оттам да се мъчи да ги оправя, което е много по- трудно, да внушава и т.н. И той много се смутил и даже много мъчно си заминал. Та някой ми казваше, че накрая така хъркал, че се чувало не знам докъде, та трябвало Учителят да отиде, за да го освободи. Оттогава Учителят бил вече решил да не казва никому кога ще си замине. Но после, един наш брат, Захариев се казваше, той е бил офицер и при някакви военни маневри ослепял. И така пенсиониран вече идваше при Учителя, но като чул още на времето за д-р Миркович казал: „Учителю, много ще Ви моля когато дойде часът на заминаването ми, да ми кажете". Учителят казал: „Щом искаш, ще ти кажа". Но знаете ли, че мисля бяха две години откак си замина Учителя, една есен през септември Паша казва, нали заедно се хранехме и тя казва: „Еленке, аз отивам на обяд у Захариеви, канена съм там. С брат Начо Петров и брат Тодор Стоименов канени сме там. И като отиват, той казва: „Аз казва Ви поканих за да ви кажа, че Учителят ми се яви и ми каза: „Нали искаше да ти кажа когато наближи да си заминеш? Казвам ти: Приготви се! Наближило е времето! Ето, оставям при тебе Димитър Голов и Пеню Киров да те преведат". Да, и брат Захариев поканил ги да се прости с тях. И то е било края на септември, а тогава пенсиите ги даваха три месеца предварително. И само рекъл: „Ех, Учителю, пък дано да ме вземат три дни по-късно, да закача малко от октомври, та нашите да вземат пенсията". Значи и това желание да се изпълни. И чухме, че си замина по-късно. И Паша като дойде ми го разказа, нали тази история с брат Захариев. В.К.: Сега, другият ученик е Голов? Е.А.: Голов е имал книжарница. А на времето в книжарниците ставали срещи на по-интелигентните хора, да си споделят какво са чели, какво са казали, а и самите книжари са били по-просветени хора. И Учителят е ходил често в тази книжарница на Голов. Но той беше си заминал вече, когато аз влезнах в Братството. Но по негова линия са запазени протоколите на съборите от Веригата - синархическата от 1907 и 1908 год. Защото ние ги имахме от 1909 год. Негови родственици ги предадоха на някого, някой ги открадна, но по негова линия. В.К.: Друг по това време е Пеню Киров, който си заминава към 1918 год. Нещо да знаете за него? Той по професия шивач е бил. Е.А.: Той е бил женен за една гъркиня, ми се струва, която не му е давала да се занимава с тези неща. Един случай имаше за един калугер. Идва при него един беден човек, калугер, някаква помощ му иска. Пък братът Пеню Киров не му е дал нищо. На Учителя ли го е разказвал и Той казал: „Ами знаеш ли, че той беше Христос?" И той тръгнал да го търси, но не можал да го намери. В.К.: От другата генерация е Тодор Стоименов. Е.А.: Него го познавам, защото живееше в София и той имаше отношение към нас стенографите. Той идваше при нас, така и ние го обичахме и затуй Учителят му казваше: „Тодорчо" и затуй ние му казвахме брат Тодорчо. Брат Тодор Стоименов работеше в „Сингер", представителството на „Сингер" и целият си живот го изкара там. Чиновник беше някакъв, не зная повече. Той беше много отмерен човек, въздържан, не беше се оженил, кюсе беше, нали знаете тези хора които нямат брада, иначе беше много изискан в отношенията си и главно към себе си. Той много неща не си позволи в живота. За него не можеш да кажеш така упрек, или да го упрекнеш в каквото и да е. Изискан е бил. Той е спал в едно легло с Учителя. Той ми е разказвал. Когато е бил в Бургас е спал в едно легло с Учителя. Учителят не е имало къде да спи и той го е поканил. И тогава не са го смятали като Учител! Г-н Дънов, учен човек, доктор. Свършил медицина в САЩ. Даже така Му викали - д-р Дънов. Брат Тодорчо винаги участваше в Братския съвет, както ние викахме Синедриона. Той, брат Начо Петров, дядо Благо, имаше един брат Попов от София, Иван Попов се казваше. Тези си спомням братя че участваха в съвета, който се занимаваше с братските работи, паричните въпроси. Щото Учителят е по съборите, всеки си даваше лептата, десятъка. Абсолютно всеки по свобода го правеше. Те ги внасяли в банка някъде. В.К.: Това не е лесно, да бъдеш един от тримата, да дойдеш в Школата, да седиш в Школата, Учителят да си замине, ти да го дочакаш. Е.А.: Едно ще ти кажа, че той все искаше да си замине и все ще си замине, защото беше слабичък. Много слабичък, така с нежно здраве, човек с много нежно здраве. Но много издръжлив, изкара много.