Ани

4. ВРЪЗКАТА С ЖИВИЯ ГОСПОД Колю Драгнев прави връзка с този кръжок, слуша вече беседи и в този кръжок се получава от брат Сава Калименов съобщение: Праща позиви, че се създава братска печатница, набират се работници. Искат да заживеят заедно „без мое и твое“. И понеже Колю са били четирима братя и две сестри - шест деца, т.е. живеят като всяко семейство на комунална основа. И пита баща си. Бащата казва: „Направи опит. Аз ти давам свобода, но да не става така да се разочароваш“. И той понеже баща му дава свобода, събира малко багаж и отива в Севлиево и се озовава при брат Сава Калименов. Там вече имало братска печатница, където работят Атанас Николов, брат Сава, от Бургас е бил Желю Ганев и още някои приятели. Решили да живеят „без мое и твое“. Обаче на практика туй, което той вижда съвсем не е така. Работили години и половина там при тези условия. Получавал ли е заплата? Получавали, но по друг начин те са им заплащали. В какво се е изразявал този живот „нито мое, нито твое“? То впоследствие как е станало, но са им давали възнаграждение, обаче се е изразявало в общо хранене, спане, всичкото е било общо. Значи не са получавали заплата в този случай, който ни е познат. После не са изпълнявали точно правилата, които Учителят дава. Сутрешното ставане, кой когато си иска става, нали Учителят дава ранното ставане, посрещането на изгревите, правене на молитва, правене първите упражнения, точно на обед да се обядва, вечерно време преди залез слънце да се вечеря, нали и тези неща му правят силно впечатление и той получава едно разочарование. Отиде някой на пазара, връща се: „Аз туй си го купих с мои пари“. А „няма мое, няма твое“. Така той получава едно разочарование и той решава да дойде тука в София да се бори с Учителя, че в Негово име нови заблуждения се създават. Да се бори в София срещу Учителя, защо се създават тези заблуждения. Срещу тия заблуждения да дойде да се бори. Обаче преди да дойде в София трябвало да отиде в село да остави някакъв багаж. И така тази мисъл дълго време работи в него и преди да си отиде в село сънува сън: Отива в село и отива при чешмата да се измие и когато се мие вижда, че е гол до кръста. Тогава идва една девойка на чешмата и й казва: „Иди кажи на майка ми да ми донесе дрехи да се облека!“ Той не смее да се върне вкъщи, защото е гол. Тя отива, донася му дрехи, облича се и отива вкъщи и изказва своето негодувание. Обаче в туй време идва брат Боев и му казва: „Аз съм дошъл за тебе, да те водя в София“. А това е сън. Това е сън, който ми разказа. Взима го брат Боев, качват се на влака, заминават и на Изгрева като отиват, столовата беше от дясната страна, влиза се. Той влиза пред столовата в двора. Братя и сестри по на 33 години, всички облечени в бяло. Няма по-възрастни, всичко по на 33 години. Минава край тях и гледа насреща Учителят застанал срещу една голяма пещ. Огън гори и вижда, че Учителят ще пече хляб. Той отива, приближава се до Учителя, целува Му ръка и се събужда. Сънят до тука свършва. Като се събужда той на другия ден след съня си, вече решил на практика да го осъществи, но за да дойде до София трябва да отиде до село да остави тоя багаж. Отива в село, обаче се затваря вкъщи. Никаква връзка не прави с нашите приятели. Докато асимилира всичко туй нали и в неделя отива на събрание, слуша беседата и след беседата моли приятелите да останат, иска да им разкаже нещо, и им разказва своето разочарование, което той е преживял в Севлиево. Тогава Желю Тонев, на Таничка баща й е бил вземал два билета за София и предлага единия, който иска да тръгне за София. Виж сега как се нарежда. Който иска да пътува за София. Така му предлагат билет. Той го взима и идва при Учителя в София. Като идва на Изгрева иска да се срещне с Учителя. Учителят го държи, три дена не го приема. Казва, гледам другите ги приема. Хора минават, аз като река, казва: „Зает съм“. И на третия ден чак Учителят го приема и той започва вече да изказва, да изхвърля всичко,което е набрано в него, което от себе си да го изхвърля. Как да го изхвърля? Да го разкаже на Учителя, всичко това негодувание. Учителят го слуша, слуша, слуша и само вика: „Тъй, тъй, рекох, тъй“. И като го изслушва, тогава Учителят започва да лее своята Мъдрост, казва: „То, рекох, дъбът, за да устоява му трябват сто години. За да устоява на всички бури“. И започва да лее една Мъдрост, една след друга и аз казва капитулирах, защото видях, че това, което изявяват нашите приятели и това, което е Учителят, е съвсем друго нещо. И тогава той Го пита: „Какво да направя, да се върна ли в село при домашните си или да остана в София!“ Учителят му казва: „Останете!“ Но преди да се разделим Учителят ми казва: „Помнете, че в света само Бог е Който помага на човека!“ Три пъти ми го повтори. Аз Му задавам въпроса: „Ама как, Учителю, човек може да влезе в реална връзка с този жив Господ, Който помага?“ Учителят му отговаря: „Когато се изчерпят всички човешки възможности и от никъде няма изход, тогава можеш да влезеш в реална връзка с този жив Господ. Такъв е законът.“ И му привежда примера с анархиста. В Казанлъшките села имало един анархист учител, който като всички анархисти не вярвал в Бога. Учил децата, че няма Бог, че няма провидение и т.н., но през 1912 г. го мобилизират и той отива на фронта. Това е войната със сърбите и при едно отстъпление на българите той попада в чужда територия, този анархист. Успява да се скрие в една пещера, стои 3-4 дена. Отвън ако излезе куршум го чака, вътре ако стои глада го мори. От никъде изход няма. И тогава той казва: „Господи, слушал съм от майка си и от баща си, че Ти съществуваш. Ако наистина Ти съществуваш, изяви ми се по някакъв начин, аз умирам от глад“. Изказал тези думи и не се минало половин час, една костенурка, влачейки половин хляб идва на пещерата, оставя хляба и се връща. Той вземе хляба, подкрепя своите сили, нашите правят ново настъпление, той попада между нашите и се връща жив и здрав в Казанлък и от тогава насетне той започва да проповядва, че има един Господ наистина, който помага в критични моменти. Туй го има в беседите, но на него лично му го е разказал и тогава Учителят му дава томчето „Пътя на ученика“. В това томче Учителят говори за четирите съзнания: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик. А знаете ли кой е този анархист? Не го знам. Важно е окултния закон тук - връзката с Живия Господ.

2. КОЛЮ ДРАГНЕВ Колю Драгнев е роден на 25.I.1911 г. Неговите родители са от село Елхово, Старозагорско. Обаче той по разбирания бе с едни комунистически убеждения отдавна. След като комунистите идват на власт и той пита Учителят какво да направи, те му предлагат да отиде в СССР, ако иска да следва, каквото иска. Той пита Учителя какво да направи. Учителят му казва: „Да си гледаш занаята“. Той работеше паркет. И той послуша Учителя. Обаче взимаше участие в тези борби. А когато вижда, че това, което се прилага, идеите, за които той се е борил и преследвал, не са такива каквито ние след 1945 г. ги видяхме, той се противопостави, а те го изключват от партията и започва тормоза. Обявиха го за техен враг. През 1947 г. него време и през една вечер отиват по етапен ред, взимат го и без присъда го пращат в концлагер. Така процедираха. Първо в Бобов дол и после ги преместват. Макар че е бил комунист, че е бил техен съратник, наказаха го и го пращат в концлагер. Те го изпращат, защото той приема идеите на Учителя. Те го изпращат, защото той е плувал в техните води, те тогава пазеха да не се изнасят техните деяния навън и започнаха да го преследват и го пращат без присъда в концлагер. Когато го пращат той ги пита, защо, каква му е вината. Те му отговарят: „Дошъл си тука и още питаш“. Тогава един път милицията с ботуши така скачали по него, че го съсипали. И го питат, колко време ще седи тука? „Година и половина.“ Той имал желание като работят на открито (там са ги пращали да работят) да се скрие някъде из нивите и да избяга. Но се отказва, нали година и половина, то ще изтече. Това го разказвам, защото това е замесено с моя живот. През това време в този концлагер изпращат на един мой колега брат му. Той пък е анархист. Той преди това е бил осъден на смърт през време на фашистите, но го помилват. И след това пак го хващат, но вече комунистите. Пак в концлагер. Разбирате ли - преди това и сега. Карма. И Колю Драгнев е с него. И единствен той е с когото е могъл да влиза в разговор. Колю и Слави, казвал се е Слави Попов. И в тези разговори между другото, Колю е бил вегетарианец. И-той му казва: „Знаеш ли при моя брат в Стара Загора работи едно момиче с твоите идеи, с твоите убеждения и може с него да се разбирате“. И след година и половина, когато Колю го освобождават, това става в 1949 г., идва той в Стара Загора, намери ме там в лабораторията където работех с всички колеги и тогава той ми даде предложение веднага да се женим. Казвам, как? Аз бях вече на 33-34 години, на тая възраст бях. Той ми предлага. Казвам: „Аз не мога туй нещо да го предприема, защото първо аз не съм мислила да се женя поради моите убеждения, идейните ми разбирания. Второ, аз съм била сираче, нямам никакъв чеиз, не съм подготвена за семеен живот“. Той ми отговори: „Аз не ти искам нито чеиза, нито това... За мен е важно идейния свят, нали, там имаме допирни точки“. Това беше един разговор между нас. Той си отиде при домашните си в Старозагорския край и поседя две седмици. Връща се, обади ми се и си идва тук в София. Но минават един-два месеца след това, той ми се обажда с едно писмо и започна вече нашата връзка с кореспонденция. Аз му отговарях, обаче две години гдето казват, аз разпънах Старозагорското небе както в себе си така и отвън, защото не знаех как да реша този въпрос. То е много сложна работа. Много сложна работа беше и не знаех как да го разреша. Дълги молитви правихме и се молех по вътрешен път, да не сбъркам своето духовно развитие. Понеже тази връзка се усилваше от ден на ден. Аз колкото отричах, той толкова засилваше кореспонденцията спрямо мене и всички братя и сестри, всички колеги знаеха това. Аз почувствах, че някак си съм се изложила и не знаех какво да направя. По този начин ние си определихме една среща, да отидем на Пирин, на екскурзия. Наши приятели от Стара Загора правят екскурзия до Пирин и в туй време аз поканих и него. Държим връзка. Обаче той ми се обажда по телефона в лабораторията, където работя. Аз не бях там в момента и не можахме да направим тази връзка и той не дойде. Аз си казах: „По-добре, защото аз държа на идейното, мен не ме интересува женитбата, по-добре, защото аз ще се стеснявам, ще се смущавам от тези работи и затуй стана по-добре“. От Пирин след една седмица ние слизаме в Банско, оттам вземаме теснолинейката и слизаме на Рилския манастир и от него се озовахме на езерата. На езерата, той беше вече там, посреща ме, прекарахме една седмица там на езерата. Дойде време за тръгване. На връщане е също интересно. На тръгване той дойде да ме изпрати. Аз бях нещо неразположена, той дойде да ме изпрати до хижа „Вада“. Изпрати ме, намерихме една кола, качих багажа и той се връща. На връщане той минава през Мечата долина, за да излезе под Молитвения връх. И там на среща му, вече след обед 4-5 часа нали, летен ден, но късно в тези часове, насреща му излизат три вълка. Той нищо не е носил, само якето си и започва да върти така якето си и да вие като куче. Сега казва вълците се спряха, аз казва продължавам, не спирам. И в туй време единия скача от страни и другите два. И той успява да мине, но докато излезе горе под Молитвения връх вече качва се горе на Рила, приятелите събрани на молитва. „Косата ми беше, казва, така настръхнала“. Едно такова преживяване, но след туй, прибрахме се, той ми даде ключа, за да пренощувам в неговата квартира в София. Вие знаете мъжката квартира каква е. Ясно. Сега да приключим с това. Връзката ни не е интересна вече, нали. През 1951 г. той дойде в Стара Загора и ми постави въпроса ребром. Казва или-или. Защото две години го държах в неизвестност. Казах си, щяха да го изядат вълците заради мене. И тогава реших и туй, което го каза Учителят 1939 г. се осъществи чак 1951 г. А какво бе казал Учителят? През 1939 г. каза да остана в София. Беше определено да дойда в София и чак 1951 г. чрез Колю дойдох в София. Значи, аз може би щях да бъда поставена при други условия, ако бях послушала Учителя. Обаче аз изпуснах и трябваше да мина планини от страдания, за да се поправи нещо, но придобивките бяха големи, защото той допринесе много, беше интелектуалец голям и допринесе много нещо за моето духовно развитие.

СТОЯНКА ЦАНЕВА ДРАГНЕВА 1. ПЪРВАТА СРЕЩА И ПЪРВОТО НЕПОСЛУШАНИЕ Баща ми се наричаше Цаню Митев Ходжев, а майка ми Надка Цанева Ходжева. Баща ми е от Тревненския край, село Власатили, занимаваше се със земеделие, майка ми е била домакиня. Били сме няколко деца, но от тях са останали двама живи. Брат ми Георги и аз Стоянка, родена на 6.03.1915 г. Имам един брат убит на фронта през 1918 г. Майка ми като получава съобщение от фронта, че брат ми е убит, получава разрив на сърцето и така почива. Аз съм била тогава на три години. Брат ми, който е бил по-голям се оженва и моята снаха, която била много добра, ме отглежда докато порасна. Снаха ми има три деца. След като пораснах аз имах голямо желание да уча, но баща ми не искаше да ме прати да уча, защото чичо ми, който е убит на фронта оставя четири деца сирачета и ние двама, както и четирите сирачета баща ми поема грижата да ги отгледа. Той беше справедлив. След като той не ме учи аз пожелах на науча някакъв занаят и той ме прати в Трявна при семейството на един бъчвар на когото жената работи дамска конфекция, а мъжът - мъжка. Там аз преседях две години където исках да уча шивачество. След това този човек ми предложи да ми купи шевна машина. Той беше представител на шевни машини. Обаче баща ми нямаше никаква възможност за това. Аз му разказах, че баща ми е продал един кон, който бяха взели срещу полица и са го излъгали и не са му върнали парите. И този същия Бъчваров, понеже аз си отивах на село събота и неделя, ми каза: „Като си дойдеш в понеделник, да дойде и баща ти като донесе тази полица“. Така и направихме. Баща ми даде на Бъчваров полицата и той можа срещу нея да вземе 5000 лв. на времето, за което пък ми даде една шевна машина. Но аз не се задоволих с това. Прибрах се на село. Исках да усъвършенствувам своя занаят й по тази причина отидох в Стара Загора. Там попаднах на едно семейство братско, сестри Мечеви. Те разбраха, че аз имам буден ум и те решиха, че на мен ми е необходимо образование. Те имаха познати, които ми преподаваха частни уроци. Аз бях завършила само втори клас. Така като частна ученичка се явих на края на годината и вземах трети клас, защото тогава не можеха да ми издадат свидетелство за занаята ми, майсторско свидетелство. Това стана причина аз да започна да уча. И наистина те ми помогнаха много да се ориентирам за ученето. Тогава шивачеството на времето беше според тях много компрометиран занаят и ме насочиха към зъботехниката. Така аз започнах да уча зъботехника и след две години от 1938 до 9.IX.1944 г. работех и учех като зъботехник, но бях се запознала същевременно и с братството, нали чрез този дом на сестри Мечеви от 1936 г. За първи път аз като отидох в Казанлък, то там семейство Дукови беше поканило Учителя на гости и казаха, че Учителят ще отиде и в Мъглиш. А там имаше много хубаво братство с хубав салон, с трапезария със специална стая за Учителя, обзаведена. Там значи чакаха Учителят да дойде. Ние от Стара Загора, всички братя и сестри отидохме в Мъглиш и чакахме там да дойде Учителят. Това беше 1938 г., обаче Учителят не дойде. Какви бяха причините не знам, но Той като си свършва работата в Казанлък, отпътувал за София, а ние се върнахме в Стара Загора. През 1938 г., през лятото аз идвам в София, бях в отпуск, бях 25-26 години. Пристигнах на Изгрева, вечерта само целунах ръка на Учителя, а сутринта Той заминава за Рила. Излязохме на шосето, където сега върви трамвая, всички братя и сестри бяха събрани, гръмна изведнъж песента „Братство, единство“, натовариха камиона с багажа за Рила, и приятелите седнаха в него и така те отпътуваха към Рила. Учителят седна в колата на брат Славчо Печеников и така също отпътува. Това беше виждането ми с Учителя. След една седмица се образува група и тогава отидох на Рила за първи път. Там обаче не можах да слушам Учителя, защото Той не беше разположен. Аз стоях няколко дена и понеже отпуската ми изтича, аз се върнах в Стара Загора. В Стара Загора аз продължавах да уча, обаче 1939 г. вече втори път отивам в София и питам Учителя: „Учителю, да остана ли тука?“ Бях си намерила работа при Пейчо Бояджиев, който също беше зъботехник. Той каза: „Рекох, останете в София!“ Обаче аз не се реших, защото още не бях си взела майсторския изпит едно и второ още бях несигурна в себе си, че как ще си намеря квартира, какво ще направя и с този страх отивам, целувам Му ръка и си заминавам за Стара Загора. Не го послушах. А Той ми даде разрешение да остана. Това е 1939 г. Другата година 1940 г., понеже връзката беше направена, вземала съм си майсторския изпит и с намерение да остана, но Учителят тогава ме посрещна и ми каза: „Е, сега идва време, кой където е, за него ще бъде София“. Това означава, че идват такива събития, при които няма условия вече. Всеки да си бъде там където е и където си живее. След това вече вие знаете събитията, които настават. Германците окупираха България, царят си замина, т.е. почина, стана едно вътрешно смущение, в навечерието голямо гонение между комунисти и фашисти, гдето тогава така ги наричаха, стана едно разбъркване, несигурност в нищо, бомбардировки започнаха, докато дойде 9.IX.1944 г. През това време аз бях в Стара Загора.

18. МОЛИТВАТА НА УЧЕНИКА Господи, пътят на Истината избрах! Ще ходя в Истината Ти. Научи ме, Господи, пътищата си. Проводи ми Виделината Си, и Истината Си, те да ме водят. Придай ми Вяра,Господи! Вярвам,Господи! Вярвам,Господи! Магнетофонен запис на Боян Златарев от Вергилий Кръстев от 1980 г.

6. КОЙ ЩЕ ПОМЕТЕ САЛОНА Салонът на Изгрева бе построен през 1927 г. и до края на 1944 г. по времето на Учителя в него се събирахме и той четири пъти в седмицата държеше своето Слово. Освен това там се събираха музикантите, репетираха и се изнасяха концерти. Но след всяко ползване на салона той трябваше да се почисти, да се измете, да се избърше праха, да се почистят стъклата на прозорците, които заемаха почти едната страна на салона. Големи прозорци, хубави прозорци, през тях влизаше обилно светлина, но трябваше всяка седмица да се мият и избърсват. А това не бе лека работа. Обикновено Изгрева се почистваше за големите празници на Братството. Но когато вървяха класовете през седмицата имаше дни, когато няма кой да го помете. Веднъж Учителят среща едного и казва: „Няма ли кой да помете салона? Години наред наблюдавам колко кал се внася в салона. С тази кал внасяте своето влияние и то не се изчиства лесно. По калта и праха, който оставяте в салона разбирам колко сте прогресирали“. Братът тръгва да търси сестри, които да изметат салона. Нали това е женска работа. Но понеже не намира никого, спретва се сам и макар че е мъж помита салона. Накрая отива при Учителя и Му казва: „Ако не друго, то поне го пометох“. „А пък аз за благодарност ще ти кажа какъв е окултния закон на този салон: Каквото правиш на физическото поле, това го правиш и в духовните полета“. Братът кимнал с глава, че е разбрал и се запътил към домът си. На следващия ден отива в службата си и някакъв голям проблем който имал отведнъж се разрешил благоприятно. Казал си: „Е, нали изметох салона на Учителя, а пък Той измете моите ядове“. Разбрал какво значи да метеш някъде и че метлата не е случайна вещ, с която се измитат боклуците.

БОЯН АТАНАСОВ ЗЛАТАРЕВ (14.XI.1908-22.V.1986 г.) 1. КАК СТРОЯХМЕ ИЗГРЕВА? Роден съм в гр. Русе на 14.ноември (стар стил 27. ноември) 1908 г. около 7 ч. сутринта. Родителите ми бяха от Свищов. Баща ми си намерил работа в Русе и там сме се родили. Бяхме четири деца. Три сестри и един брат. Аз съм средния по ред. Родът на баща ми е от гр. Свищов, както и на майка ми. Там са се оженили, а ние децата се родихме в гр. Русе. След 1912 г. семейството ни идва в София. Детството ни премина в града. Бях на 14-15 години, когато с баща ми ходехме по разни сказки, които се изнасяха от различни общества. А тогава такива се бяха намножили много. Ние живеехме на ул. „Шар планина“, която е близко до ул. „Опълченска“ 66. Баща ми чул за Петър Дънов и беше ходил няколко пъти сам да го слуша на ул. „Опълченска“ 66. Един път баща ми ме доведе в дома на Гумнерови и аз за пръв път чух и видях там Учителя. С годините аз растях и пораснах и започнах да посещавам редовно беседите на Учителя. Случи се така, че баща ми спря да ходи да слуша Учителя, а аз продължих на негово място и така изкарах цялата Школа при Учителя. След като Братството се премести на ул. „Оборище“ 14 аз продължавах да ходя там най-редовно. Когато се откри Младежкият Окултен клас, аз бях в него още от самото начало. По-рано живеехме в Красно село и тогава ставах много рано в три часа през нощта и тръгвах за Изгрева пешком. А това не бяха малки разстояния и не беше лесно да се будиш сутрин в три часа през нощта. На Изгрева се направиха една-две бараки. Там бяха Никола Нанков, Димитър Стоянов, Николай Дойнов и Борис Николов. Аз тогава бях малък, но Борис ми намери работа и ме викна да облицоваме бараките отвътре. Отначало с хартия, после с картони и накрая с дъски, кой каквото имаше и колко му позволяваше кесията. Там хората бяха от бедни по-бедни. Така ме извикаха да облицовам къщата на Стоянка Илиева със шперплат. Учителят непрекъснато присъствуваше при строежа на тази къща както и при облицоването й отвътре. Чак когато се сложи покрива на къщата, тогава Учителят спокойно се отдалечи от една свършена работа. Когато се правеше нещо на Изгрева, Учителят всякога присъствуваше там. Беше между нас. Можеха да Му дойдат гости, но Той леко се отмести отстрани на няколко метра, за да не се чува от нас разговора. През това време Той слушаше онзи, който Му говореше, но лекичко ни наблюдаваше как вършим тая обща братска работа. Трябва да се запомни това. А кое? Винаги и където се правеше нещо, там където се работеше от братята, там винаги бе Той - неотлъчно. Постепенно Изгревът се устройваше. Беше направена чешма на Изгрева с релефни изображения на сърна, жена и орел. Тя бе построена от Борис и Бертоли. Сестра Бахчеванова се занимаваше с цветята на Изгрева. А какви цветя имаше само на Изгрева. Всеки, който види някое хубаво цвете, то следващата година носеше семе, за да се засади на Изгрева. В приемната на Учителя се приемаше - долу само външни хора. Понякога нашите се изкачваха нагоре по стълбите до Неговата стая и Му чукаха на вратата. Безпокояха Го за щяло и нещяло. Понякога Той беше зает и съобщаваше това на някоя от сестрите, които висяха непрекъснато до вратата Му. Казваше простичко така: „Аз съм занят и никой да не ме безпокои“. Онези, които бяха на стража не пускаха никого. Това можеше да продължи ден, два, три дни. Но имаше случаи когато Учителят сам отваряше вратата и посрещаше онзи, който току-що бе пристъпил долу при първите стъпала. На всички бе ясно, че Учителят приемаше този брат или сестра поради неотложност. Такива случаи имаше много. Това означаваше връзка духовна между ученик и Учител. На Изгрева Паневритмията се играеше след сутрешната беседа, която почваше в 5 часа сутринта. Обикновено от 6 до 6.30 ч. сутрин в дните сряда, петък и неделя излизахме всички от Салона и там на полянката играехме Паневритмия. Само в тези три дни играехме Паневритмия. Учителят играеше много леко, непринудено. Когато се играеха „Слънчевите лъчи“, Учителят сядаше и гледаше отстрани, защото трябваше да влезне в група. Той седне на скамейката до стълба и наблюдаваше. Латвийците бяха първите чужденци, които дойдоха на Изгрева. Те бяха тихи и вежливи хора. Бяха облечени в бяло. Сестрите с бели рокли, забрадки и кърпи. След това дойдоха французите - една голяма група. Бяха интелигентни, сърдечни и добри хора, но Изгрева се напълни с глъчка и непринудени разговори. Понеже се занимавах с дърводелство, нямаше барака, която да беше построена и да не съм вземал участие в нея. С годините трябваше много неща да се ремонтират и аз бях този, който кърпех и запушвах остарелите от времето покриви и стени. Така че строежът на целия Изгрев мина през ръцете ми. Познавах всички и се стараех да бъда в добри отношения с всички независимо към какви групировки те спадаха. Това ми спомогна, както и това, че ние бяхме направили къща на 500-600 м от Изгрева. Това ме спаси от многобройните обиски, които се правеха на Изгрева. Дочаках и доживях да видя как се разрушиха всички ония бараки, които аз бях построил. На тяхно място бяха построени нови каменни здания на руската легация. Ние бяхме от-поколението на Школата. Един след друг ние си заминаваме и трябва да предадем онова, което сме запазили на следващото поколение. Дано успеем да сторим това и дано се намерят хора, на които да предадем това, което сме запазили. Ако сторим това, това означава, че не сме живели напразно на Изгрева. А това е нашият дълг към Словото на Учителя.

11. НИКОЛА АНТОВ Никола Антов в младите си години е бил анархист. Тогава какви ли не идеи не долитаха от чужбина в България като прелетни птици, снасяха своите яйца, те се излюпваха и идеите тръгваха да се реализират. Тук имаше представители на всички леви движения от Европа. Първо се явиха анархистите, след това дойдоха социалистите, от тях изникнаха комунистите и започнаха да се роят различни революционни течения. Всички искаха с революция да променят живота на хората по това време. Затова методите им бяха различни. Анархистите бяха за неотложна борба, революция на улицата с бомби и изстрели. Мнозина бяха убити в България по този начин. На едно събрание на анархистите в България Никола Антов е бил определен да извърши някакъв атентат. Атентата е бил насочен срещу политически личности. Той трябвало да носи бомбата със себе си, да я възпламени и заедно със себе си да унищожи всички, които са около него. По този начин на него му се е падала привилегията да се жертвува за идеята на анархистите. А това за тях е било визитна картичка, че този, който загива е истински анархист. Той поема ангажимент да подготви всички подробности по атентата. Но се сеща, че само преди няколко месеца Учителят Петър Дънов лично го спасява като го укрива в домът си на ул. „Опълченска“ 66. Случаят е известен и описан от други по-подробно. Аз го споменавам, за да се види връзката между първото събитие и онова, което предстои да стане. В първия случай Учителят го спасява от преследващата го полиция, която имала заповед по онова време да разстрелва всеки хванат анархист и то без съд. Такива са били времената на терор от страна анархистите и съответен отпор от страна на полицията. Никола Антов отива отново при Учителя и разказва подробно целия случай, че на него му се е паднало да се жертвува и да даде живота си, за да се осъществи предстоящият атентат. Учителят му казва: „Рекох, за тази идея не си заслужава човек да си дава живота. Анархистическата идея няма бъдеще. Погледни онова дърво през прозореца. То има плод. Червивите плодове сами ще паднат, а здравите ще останат сами на дървото. Господарят на дървото и стопанинът на къщата ще откъснат зрелите плодове и ще погледнат към земята и ще видят падналите червиви плодове. Тогава на следващата година той ще вземе син камък и вар и ще напръска дървото и ще спре онези, които снасят яйца на чужди места. И тогава няма да има червиви плодове. А вие, анархистите, заради червивите плодове искате да отсечете дървото. Като отсечете дървото няма да получите нищо от живота. Затова въпроса седи в това, да проучиш кои са тези идеи, от които се излюпват от снесените яйца на разни насекоми и пеперуди в главите на българите. Провери това.“ Никола Антов отива при анархистите и им разказва тази приказка. Онези му казали: „Това човешка глава не може да измисли. Кой ти го каза?“ Никола Антов отговорил: „Каза ми го Учителят Петър Дънов“. Онези замълчали и нищо не казали. Оставили го свободен да постъпи както си иска. Дори не го упрекнали, че не е изпълнил обещанието си. Защото в такива случаи те наказваха предателите от своите среди много строго. Никола Антов отишъл веднъж при Учителя и отново споделил с него една идея за реформа на обществото, която трябва да стане само с революция. Учителят го изгледали казал: „Ти не можа ли да си научиш още урока от времето на френската революция, когато бе идола на тълпите, като революционен трибун, накрая премина през трибунала на тълпите и ти отсякоха главата? На времето ти беше се родил във Франция и ти беше Дантон. За него ще прочетеш в историята на френската революция. Внимавай да не допуснеш същата грешка тук в България. Защото всяка една повтаряща се грешка води до трагични развръзки“. После Учителят поискал да си покаже дясната ръка и му показал линията на съдбата и линията на живота. Казал му: „Виждаш ли тази пресечена линия, това показва, че в предишния си живот ти си бил посечен. Има един такъв закон: Когато в предишния ти живот ти отнемат живота насилствено, то в следващият живот никой не може да ти го отнеме вече насилствено.И да искат не могат“. Никола Антов продължи да се движи още в тези среди, после премина в комунистическите среди и накрая се занимаваше с политика, а след 9.IX.1944 г. придоби голяма политическа власт и беше ръководител на Отечествения фронт в общината. Всички революционни апели и обръщения се подписваха от него и неговото име стоеше на плакатите. Заради превишаване на правата си, комунистите го изпратиха в концлагер, но не го убиха, както правеха с с други. Окултният закон си беше закон. Никой не посегна върху живота му и той доживя до дълбока старост. В неговата стая стояха три големи портрети: на Георги Димитров, като водач на III.Интернационал на комунистите, защото по това време той беше комунист. По средата стоеше портрета на Учителя понеже се смяташе дъновист. Той имаше една теория, че може да бъде едновременно и дъновист, и комунист. Третият портрет беше на френският трибун Дантон. Най-интересното бе, че портрета на Дантон френологически приличаше много на Никола Антов. И ако човек не знаеше, че това е Дантон би казал, че това е Никола Антов. Съпоставките ще си направите сами. Този дух избираше такива родители, които френологически отговаряха на неговия дух, за да може да се прояви в исканата посока. А как се прояви на Изгрева - за това не искам да говоря.

10. Котката и владиката Още при откриването на Школата през 1922 г. църквата е поела голяма офанзива срещу Учителя и Братството. Особено са били активни владиците. Те са преследвали Учителя и са Му противодействували по всякакъв начин: чрез официалната власт, чрез вестниците, чрез разни проповеди са настройвали гражданството срещу Бялото Братство. Така веднъж на един от най-активните владици в борбата си срещу Учителя му се случва премеждие. При една катастрофа той си заминава и църквата му прави голямо погребение. Не след дълго на Изгрева се появява една котка. Тази котка или котарак започва да се движи около Учителя. Бил е много горд и все се движел с вдигната опашка. Когато е имало беседа в Салона, тоя котарак също е искал да влезе вътре. Но понеже Иван Антонов е стоял на входа като пазач, то той е знаел, че Салона е за учениците на Учителя, а не за разни котараци. Затова не го пускал. Но котаракът все успявал да надхитри Иван Антонов. Веднъж брат Антонов така се ядосал, че го е надхитрил котарака, че отива при котарака в Салона, хваща го за опашката и най-безцеремонно го изхвърля пред вратата като мръсен котарак. Той се успокоява, че се е справил този път с котараческият хитрец. Обаче котаракът се мушнал отново незабелязано покрай краката на влизащите и се вмъкнал отново в Салона. Но този път котаракът си бил научил урока и затова се е скрил под един стол. Изчаквал да дойде подходящият момент, да влезе Учителят и да отиде и да вземе своето постоянно място. А това място е било при нозете на Учителя. Там той се е сгушвал, гледал е от високо присъствуващите в Салона и е слушал какво говори Учителят чрез своите котешки уши. Учителят влиза в Салона, започва беседата и се чуват думите на Учителя: „Някой път, когато учениците са немирни и нямат послушание, дойде някой ангел от Невидимия свят, хване ви за опашката и ви изхвърли през вратата като мръсен котарак. В такива случаи единственото ви спасение да проявите ревност към Господа. Само ревността може да ви спаси“. Като свършва тези думи, Учителят поглежда към брат Иван Антонов. Настъпва общ смях в Салона. Всички знаят и бяха видял как бе изхвърлен котарака през вратата. Салонът утихва. Учителят каза:“ А сега е време да почне беседата“. И в това време котаракът излиза изпод онзи стол, под който се бе скрил и с горда осанка се запътва, качва се на подиума и застава при нозете на Учителя. Салонът утихва от тази гледка. Учителят започва своята беседа. След беседата Иван Антонов отива при Учителя. „Учителю, нищо не разбирам, какво се случи с тоя котарак. Моля Ви обяснете ми.“ „Този котарак не е обикновен котарак. В него е онзи владика, който поведе борба срещу Братството, след което катастрофира и си замина. След това дойде при Мен на Изгрева да се моли да му простя за стореното от него зло. Казах му: Е, добре, ще ти простим. И тогава Аз го пуснах да влезне в този котарак, защото искаше да слуша беседите, които преди това хулеше. Та сега духът на владиката е у котарака. И той ме попита: „Как ще разбера, че ми прощавате?“ Като котка, когато умреш, ще те заровим в цветята там до метеорологичната клетка“. Иван Антонов кима с глава, че е разбрал и целува ръка на Учителя. Когато дойде време да изтече един котешки живот, то котаракът умря. Казаха на Учителя. „Кажете на Иван Антонов да извърши погребението.“ Казаха му. Той намери умрелия котарак, направи му ковчег, сложи му кръст отгоре и го зарови точно там където Учителят беше обещал на владиката. Зарови го там в градината при цветята, пред метеорологичната клетка. Всички се чудеха защо котаракът не беше заровен в гората, а точно по средата на Изгрева. Тогава Иван Антонов разказа този случай най-подробно и аз бях един от тези, които го чу. А сега ви го разказвам, за да знаете, че по средата на Изгрева е имало котарачески гроб, за да може духът на владиката да получи уверение, че неговата вина е опростена от Учителя и че неговият грях от стореното зло за Братството е вече опростен.

ДРАГАН ПЕТКОВ (19.Х.1910-21 .VIII.1992 г.) 1. БЯГСТВО КЪМ ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ Роден съм на 19.Х.1910 г. в с. Долна Любата, Босилеградска околия. Ние сме българи и цялото население там е българско, но сега е в Югославия. През 1919 г. ни окупираха сърбите, понеже България загуби през Европейската война, великите сили я осъдиха и отрязаха от българската територия. Така нашият край попадна под Югославия. Баща ми се казваше Стою Петков. Той беше писар в общината. Майка ми се казваше Миланка и имаше две деца: аз съм по-големия, а сестра ми остана там. Отначало ние учихме в български училища до трето отделение, но като ни окупираха сърбите аз трябваше да уча в четвърто отделение на сръбски. На село бях до 1925 г. След това отидох в Белград и там учих занаят - автомеханика. Там учих от 1925-1929 г., след което отидох в Крагуевац, където имаше един голям завод и там работех. Но след това през 1932 г. напуснах тази работа и отидох в Белград. Тогава ми се нареди с някои хора да дойда в България. Това се случи, защото аз постоянно съм мислил за България. Това е много интересно, защото, за което мислиш, за това се и стремиш. Когато ми се отдаде този случай да дойда в България аз не го пропуснах. Докараха ни до Цариброд и аз бях с един мой другар и заведоха ни до гарата. Там изчакахме да мине полицията и с фенерче да прегледа всички вагони да не би някой да се е укрил. Тогава нашият познат ни пусна да се хванем за товарния вагон долу под спирачките. Така там се крепяхме докато премине влака от Цариброд до Драгоман. Тук беше вече България. Ние излезнахме изпод вагона и се предадохме на дежурните полицаи. Аз имах някаква югославска карта и оттам ни докараха в София в Дирекцията на полицията. Там престояхме два дни. Дойдоха представители от българското братство от нашия край. Това бе политическо братство, което застъпваше интересите на преселилите се от Босилеград българи. Освободиха ни и аз така останах в София. Преди нас бяха преминали и други бежанци и тях бяха ги разкарали в провинцията. Но на нас се нареди, че останахме в София. Аз имах братовчед, който живееше на Изгрева. Казваше се Никола Стойчев. Всички му викаха Колю-обущаря, понеже беше обущар на Изгрева. Аз не бях го виждал, но бяха ми разказвали за него. И така ме заведоха при него. Той беше куц и със своят занаят - обущарството се прехранваше. Точно на Нова година, на Новата 1933 г. аз минах границата. Братовчед ми Колю веднага ме прие и ние спяхме в едно легло понеже нямаше тогава условия на Изгрева. Аз останах при него, помагах му това-онова. Един ден намериха ни някаква работа. Обаче аз не знаех, че тази работа ще бъде постоянна. Бях гладен, нямах грош в джоба си, а трябваше да отида на работа. Отидох при един наш приятел, познат на баща ми и му разказах всичко. Той ме заведе в една гостилница и гарантира за мен да мога да се храня там на кредит известно време. Такива неща тогава не бяха рядкост. Могат да те хранят на кредит известно време, след което ти трябва да си платиш храната. Веднага като отидох на Изгрева приех вегетарианството. Но като влязох в гостилницата трябваше нещо да си поръчам. Погледнах в листа - менюто и казах: „Дайте ми една чорба“. Донесоха ми една чорба с топчета кюфтенца. Разбира се, аз нямаше да посегна на кюфтенцата, но чорбата исках да изкусам. Но на третия залък щях да повърна и се отказах от яденето. Значи аз вече бях разрешил въпроса с местната храна и така много лесно се освободих от нея. Аз живеех на Изгрева при моят братовчед Колю-обущаря. Той, Колю ме заведе няколко пъти на беседа на Учителя. Като виждах Учителя, аз си мислех за Господа Бога. Като мислих за Учителя, все едно, че мислих за Господа Бога. Това ми са първите впечатления от Учителя. Такава те останаха и досега. След известно време аз отидох при Учителя и го попитах мога ли да посещавам беседите. Той ме погледна и попита кого аз познавам от Изгрева. Казах му, че се познавам с Пантелей Карапетров, Георги Радев, братовчед ми Колю. След като ме изслуша Учителят погледна ме още веднъж, после вдигна леко глава нагоре, погледна към Небето, стоя така няколко мига, после сведе глава към мен и каза: „Рекох, може“. И ми подаде ръката си да я целуна. Така аз останах на Изгрева. Но първо ме погледна и попита кого познавам. После погледна към Небето и проверяваше горе, дали ми е записано името и дали съм за тука, за Изгрева. След като провери накрая ме одобри и ми подаде ръката да я целуна. Сега виждате ли колко трудно се приема един ученик на Изгрева и през каква цедилка трябваше да мине, за да може да посещава беседите? По същия начин Учителят беше постъпил и с другите ученици.

51. СЕКТА, ФИЛОСОФИЯ ИЛИ ШКОЛА В.К.: Аз бях срещал един устав правен през времето на брат Боев, общество Бяло Братство, за да се регистрира в Комитета по вероизповеданията. Как стои въпроса с този устав? Г.Д.: Този устав, сега точно аз се стремя и се подготвям да отида да видя този устав, който научих, не е предаден от Борис Николов във вероизповеданията, дали е вярно и искам да го видя, да го взема, да го прочета и видя какво представлява. В.К.: Но той кога е предаден? На времето. Г.Д.: Той е предаден 1948 г. Именно за този устав искам да видя и от там вече да разгадая и да говоря с тези ръководители на Комитета по вероизповеданията, че от сега нататък какви условия трябва да се спазват, че да има Бялото Братство, да съществува и при какви условия и трябва ли при тях да се регистрираме и какво изобщо. Но нашето желание е, въобще на приятелите както от София така и от провинцията, нашето желание е като ние сме го заявявали, лично аз съм го заявявал, е: Вие ги слагате при сектите, туй Учение не е секта, не е религия, то не е православна църква. Тях може да регистрирате, но туй Учение, то е Божествено Учение, както преди тогава споменахме, Учителят както го казва. То е свободно от всякакви ваши човешки закони, разбираш ли? Ей това е много важно и именно сега искаме за в бъдеще нашата Окултна Школа на Бялото Братство да премине както аз имах лично разговор преди години с този Цветков, който е отговорника в Комитета по вероизповеданието, че туй Учение не е секта и т.н. и то е философско Учение. А той самия каза така: Аз, каза съм завършил философия и прочел съм почти всички литератури на всички религиозни общества в света, сега чета казва беседите на Учителя. Туй Учение е голяма работа“. Говори Учителят за това, за онова, за всичко, това е голяма философия. Не като моята. Тя е неузнаваема, тя е голяма философия, Учението на Учителя. Един ден той го каза: „Един ден само туй Учение ще остане“. Това пред мен го каза. Тъй, че самото ръководство в Комитета по вероизповеданията, този Цветков, той заявява, че това е философско Учение. И действително, и тъй е казал, това Учителят казва. Това е голяма философия, философия, Божествена философия, философия за живота, как да живее човек, как да мисли, как да чувства, как да борави, изобщо тази философия трябва да вникне навсякъде във всеки човек, малък и голям и в самата природа. Тя е необземаема, не може да се отгатне с нейната големина и величие. Тя може ли да се узакони? Ама може ли да се обясни само с две думи или пък с един малък живот, който имаме ние 15-20-40-50 години да кажем, кой колкото му е определено. Можем ли ние да научим всичко и да кажем, че знаем, познаваме туй Учение? Туй Учение е тайна, Велика Тайна. Затова Учителят казва, четете беседите в тях има всичко. Беседите като четете, вие се разговаряте с Бога. Тъй че четенето на беседите е разговор с Бога, тъй го каза Учителят. Добре, че го загатна, точно тъй го каза Учителят. Четенето на беседите - това е разговор с Бога. И действително така е. Аз лично съм се уверил, не само аз, а всички, които четат тези беседи. Те имат крила, те са възторжени, те са щастливи, че са се срещнали с този велик Господ, този велик Учител, да разкрие, че туй не е земно богатство, знание, защото Той ни кара именно да бъдем с крила, да бъдем щастливи, да бъдем така радостни затова, че ние познаваме един друг живот. Едва-а-а така сме прогледали, така малко сме прогледали, но това е достатъчно да ощастливим нашия живот, нашия разум. В.К.: Да, човек като чете беседите влиза в контакт със Словото. Словото е глава на Истината, а Истината е глава на Божествения Дух. И така човек идва в контакт, в общение с Бога. С цялата природа. Един път Учителят прави сравнение, каквото го има днес. Учителят прави сравнение, казва: „Един от вас, най-малкия от вас, който е от Братството и работи с Бога е по-голям от най-учения, най-големия човек в света. Значи най-малкия от вас е по-голям от най-големия в света. Но тоя, който има общение с Бога“. Да, този, който има общение с Бога, най- малкия това е много важно. От нас, които имам предвид, учениците, които познаваме Словото на Учителя. Доколкото го познаваме, разбира се. Та както е било по времето на Христа, така е и сега. Защо не познават това Учение? Защо не познават Учителя? Отговорете си сами. Ето накрая ще ви предам частица от Скрижалите на Учителя. „Вложи Истината в душата си и свободата, която търсиш, ще я придобиеш. Вложи Мъдрост в ума си! Светлината ще дойде, и знанието ще ти даде своята помощ! Вложи чистотата в сърцето си! Любовта ще дойде и истинския живот ще започне.“ Учителят До всички приятели малки и големи и на добрите ученици Само когато слънцето грее живота има смисъл. Само когато реките текат земята се разработва Само когато дъждът пада семето се благославя. Когато плодовете зреят душата се радва. Хранете се с плодовете на добродетелта. Обичайте се и Господ ще бъде и вън и вътре във вази. Носете дрехите на правдата. Обработвайте сърцето си с Любовта. Разкопавайте умът си с Мъдростта. Служете на душата си с Истината и Великия Живия Баща на Мира, Отец на бъдещите векове ще бъде с вази и вие с Него; само тогава ще познаете Истинския Бог и Христа. Ж.К.В.О. П.К. Дънов Варна, 21.1.1918 г. Свещеният подпис Магнетофонният запис на Георги Йорданов е осъществен от Вергилий Кръстев през IX- X на 1989 г. в София.

50. КЪДЕ Е ЩУКНАЛА МЛАДЕЖТА Г.Д.: В нищо не Го слушаха, в нищо. В нищо не Го послушаха, в нищо, понеже искаше много работи, както ми разправяше. Тука да направим това, това да направим и Той веднъж пращал три пъти Ангел, който беше поставен след 1945 г. на мястото на Учителя. Ангел Вълков с Тодора обработваха там мястото. Три пъти Учителя го пращал да каже на Борис да отиде при Него там нещо да му каже. По отношение на оградата нещо да направят. Отива Ангел, казва му, Борис не отива. Втори път ходи. Втория път му казва: „Борисе, Учителят те вика“ - не отива. И третия път не отива и не знам въобще дали е отишъл. Значи онзи, който го смятаха за най-големия светия, най-големия приближен и изработен, той въобще не слушаше Учителя. Той не беше на лагерите с Учителя, а все странеше - по отношение за слушането и затова младите хора малко бяха около Учителя. Учителят негодуваше, защото младите хора като отидем на Витоша или на Рила, те бягат настрани, малко остават при Него. Все възрастните остават, младите все бягат. А Учителят искаше колективният живот, братския, Той държеше за младите хора. За младите около Него, да бъдат младите като наследници на всичко и дори аз сега нали, аз сега, който разправям туй с болка, защото съм присъствувал на тези случаи, когато на Витоша Учителят много люто се разсърди и искаше да напусне и България дори, едва Го спряха. Младежите се бяха запилели по планината. Учителят държеше за младите сега и аз покрай тази линия вървя, отвътре държа, искам за младите да дойдат, да видят и да направим едно ръководство, да има и млади хора. Г.Д.: Случая е такъв, че ги погледна около себе си и няма млади и казва: „Когато дойдем на Витоша, на Рила като ходим млади хора около нас няма. И да дойдат някои щукнат из гората туп, туп и остават само възрастни хора, няма млади хора“. Взема си бастуна, взема си тука дрехата, стана и си тръгна. Туй бях очевидец и тръгна да си отива. „Аз, каза, ще ги напусна, ще замина, ще ви оставя“ и тръгна. Сестра Балтова и други тръгнаха, отиват: „Учителю, моля Ви се, Учителю, ние сгрешихме“, молят Му се да се върне. Да, това бе случая, аз бях там, аз го видях с очите си. Той, Учителят гдето казва: „Аз казва тука при вас съм мъченик, истински мъченик съм“. Тъй че Учителят живя един живот съвсем прост, примитивен, тъй както може би като най-бедни хора при тия условия Той същото го изпита. В.К.: А пари е имало. Г.Д.: Пари имало, хо-о. Учителят пари не държеше. Учителят пари не Го интересуваха. Учителят е друга Сила, друга еволюция. Той бе Дух в Сила и Мощ! Веднъж каза: „Аз съм Господар на Дявола, приятел на Ангелите и Син на Бога“. Друг път като се движеше по поляната на Изгрева, каза: „Тук Бог е работил и ще работи. Тук е гряло слънцето на Живота и пак ще грее. Тук е пял Бог и пак ще пее!“

49. ПАША ТЕОДОРОВА Г.Д.: Със сестра Паша се познавам от първите години, когато дойдох на Изгрева като млад и по една случайност работех при брат Бертоли вече и от там с едно приятелче стана тъй, че те ме помолиха да отида да спя през лятото у тях да пазя къщата им докато те се върнат от Рила, летуваха на Рила трите сестри. И след туй оставиха ме известно време пак у тях, след туй ми дадоха една тяхна примитивна къщичка на Изгрева, живеех там една година у нея и често ходех у тях, услужвах им с каквото можех. Семейството на сестра Паша бяха три сестри. Тя беше най-малката, след нея беше Аня-учителка и по-голямата Надя. И трите сестри бяха неженени. Обаче и трите бяха като ангели, много добри, те посрещаха хора от цяла България, от всякъде. Кой от където се отърве - у тях, като Аврамов дом беше. Този носи едно, другите друго, носеха колети, те обаче гостоприемни и любящи и от тука сестрите, че и братя ги посещават и после имаше чувство у тях, гдето в никого не съм го видял, то е туй, че бяха милосърдни, милостиви. Те срещат някой, особено тази Аня, която бе учителка в училището, някой беден ученик, вземе го у тях, окъпе го, купят му дрехи, облекат го. А в къщата му сиромашия, дадат им блага, пари или нещо да ги подпомогнат, значи помагаха на много. Веднъж намерили по едно време един стар, такъв вече грохнал старец, прибират го вкъщи, у тях. Но го изпират, поокъпят го, пообличат, понахранят, остава при тях известно време, докато най-после се окопитил. Той бил самотен, че го завеждат у тях и там му нареждат това-онова, разбира ли, но почва той сега да ги посещава. Дори не виждал, бил така доста възрастен и често бъркал и те се смееха много, бъркал ги е. Не можел да различи коя е Аня, коя е Паша, коя е Надя, разбираш ли. И така има много случаи. Лично постъпиха с мене, аз лично го опитах. А моите услуги, с моите отива- ния се привързвах и направих им един там тротоар, като младеж още, навсякъде се хвърлях да помагам. Бях така сръчен и услужлив, обаче сестра Паша и другите бяха за образец мога да кажа. Аз толкова години живях и до последния момент отивах при сестра Паша. Тя ми е разправяла някога: „Георге, тука при мене идват, идват ама аз зная, аз ги познавам“, макар че тя беше много късогледа. Тя беше стенографка от първите години, на Учителя, стенографка беше и така си остана до последния момент като стенографка на Учителя, обаче тя вършеше почти всичката работа. Стенографиране на беседите, дешифриране един път, втори път, пращане коректури за печатане, всичко минава през нейните ръце и очи. И с Учителя проявяваше, уточняваше всичко сестра Паша. Всички беседи бяха уточнявани от сестра Паша, та до печата. И така сестра Паша ми казваше: „Тука идват при мене ама аз познавам, казва, кой за какво идва“. Аз й казвам веднъж: „Сестра Паша, аз като идвам ако донеса нещо, донеса, но както съм дошъл и така си отивам, без нищо да взема“. Паша живееше в една барака на Изгрева и денонощно работеше с беседите. Получаваше в един плик дребни суми от Учителя, за да покрие една скромна издръжка. Когато е получавала плика, все се е смущавала. Учителят й казал: „Не се смущавайте, а благодарете, че аз ви давам парите за работата, която вършите. Ако остане братството да ви ги дава, кожата ще ви одере. Това ще е благодарността им към вашата работа. Питат ме колко ви плащаме. Аз питам тях: „Идете, проверете колко биха получавали те на друго място със същата работа. А ние им даваме едва за храната“. Дори аз бях много буен, нервен, сприхав, недоволен от някои работи и се проявявах малко не така, не както трябва де и критикувах, особено във времето на Учителя там с другите братя. Дори Борис критикувах и нападах и едни ме обвиняваха и се сърдеха дори, но аз им казах: „Един ден аз ще стана като тях, тези гдето ми обръщат гръб, пък те ще станат като мене“. И тъй стана. И точно тъй стана. В.К.: В какъв смисъл? Г.Д.: Ами аз бях против неговите дела, против Борис. Значи един ден те като разберат какъв е, те ще станат като мене пък аз ще стана като тях. Ще се сближа. Защото аз направо в очите, истината говоря. Аз зад гърба не говоря на никого, нито на него. Всичко го казвам така, прямо. В.К.: И накрая точно така стана. Г.Д.: Тъй стана точно. Това е една аксиома, това е една истина. В.К.: След като го разбраха. Г.Д.: Като го разбраха. И веднъж сестра Паша ми казва, тя значи в това време, тя е мислила и разсъждавала, че Георги говори така, буйства, недоволен, ама е прав, си казва тя в себе си и затуй тя значи толкова време е търпяла, мислила, а другите й сестри едва ли не негодуваха, караха ми се и бяха недоволни, дори сърдити и дойде един път в „парахода“ на Изгрева, казват ми: „Ти не заслужаваш, марш от тука, няма да идваш тука“. „Че тоз параход да не е ваш. Той не е вашия, аз им казвам, да не е ваш. Че аз като говоря имам факти, за да говоря“. Значи и сестра Паша един ден ми казва, сами бяхме вече. Бяха си заминали сестрите й. Казва: „Георге, ти си бил прав, но ние нямахме сила, нямахме тази възможност, условие да реагираме. Защото Борис е силен, не можем да му се наложиме, значи здрав и непоклатим“. Аз съм благодарен на тях, благодарен съм, защото туй, което го научих у тях и видях у никого не го видях. На Изгрева единствени сестри, ученици хасъл на Учителя са те, те бяха, като истински. И така аз се погрижих там, помагах след нейното заминаване. В.К.: Ти беше ми разказал също, аз съм го записал, че сте ходили при брат Боев и той казал, не може да се противопоставя на Борис понеже бил без пенсия и Борис го храни. Г.Д.: Това е друг случай. Имаше една сестра Николина Добрева, която имаше син - доктор в Америка и в това време вече когато са вземали беседите през 1957 г. тя една година ли колко е била там и като се връща, ние бяхме тогава на Рила. На Рила бяхме, летувахме на Рила и като дошла в България отива на Изгрева и вижда, че салона опразнен, беседите разтаршувани, всичко вдигнато, ужас. Изгревът даден, цял подарен на държавата. Всеки друг вече разполага с него. Ние нямаме Изгрев, нямаме вече салон и отива при брат Боев и му казва: „Абе, Бояне, абе какво направихте вие, абе какво направихте вие, защо тъй стана бе, Бояне? Защо този човек (за Борис) защо с този човек вие не можахте да се оправите бе, да го смирите бе“. „Е, Николино, аз нямам пенсия, те ме хранят. Аз не мога“. „Че ти казва какъв си ученик, ти за една паница леща ли се продаде бе, Бояне?“ Значи той можел да се застъпи. Можел, но по други съображения бил мекушав и Николина му казала: „Ти за една паница леща ли се продаде?“ „Ами донесете тази паница с леща. Никой не я носи. Само те носят. Разбра ли?“ На Рила беше дошла с Емилия Михайловска и там така веднъж като изживява цялата тази история, която е станала и този крах на Изгрева с Братството и като разправя, разправя, вдъхновена така, разбираш ли и залитна, прилоша й, припадна. Аз се протегнах и тя падна в моите ръце. Така приключи този случай за паницата леща. Последните думи на Учителя бяха: „Рекох, узаконете нещата. Нещата да се узаконят“. Значи редно беше след Учителя да видят, да се замислят, да се съберат и да узаконят и местата и това и онова. Имало е възможност да оправят нещата. Обаче като дойде инспектора да прави ревизия, казали му: „Какво ще ни правиш ревизия, ние сме общество „Бяло Братство“, ние горе на Небето даваме отчет“. „Ами идете да живеете горе! Що търсите тук на земята и в София?“ В.К.: Идете горе да живеете! Какво невероятно разрешение на спора! Г.Д.: И така, казал инспектора, много благороден бил, съберете се, да ви оправя нещата. В.К.: Това коя година е било? Г.Д.: Ами когато вече започна да се вижда, че счетоводството не е в ред. 1956-57 г. Така ми е останало в ума. Обаче Борис ударил на масата и казал: „Ние нямаме нужда от вашето оправяне. Ние сме оправени“. И той казал тогава: „Тъй ли?“ И тогава Антов дава братските имоти и както и цялата книжнина, които сме свидетели на всичко това, предава го на държавата и тогава държавата събра всичките тези беседи, а складове имаше. Борис само ги притежаваше, той командваше и тези беседи ги вдигнаха с 24 камиона, прибраха ги, какво ги направиха. Някъде са горили, някъде са крили и тъй. А пък парите... В.К.: Чувал съм, че са горили пари. Коя година? След промяната? Г.Д.: Да, след 9.IX.1944 г. при смяната на парите, през 1947 г. В.К.: Защо са ги горили. Страхували са се, че имат много пари? Или? Г.Д.: Срам ги е. Толкова много пари! да са ги дали на държавата, щеше да ни даде нещо! Сега! И след това започнаха. Салонът обсебиха, направиха го на работилница, туриха милиционери горе да живеят в стаята на Учителя. Каква низост. До каква низост стигнахме. И най-после го събориха и пак държавата да направи жилища за държавата. И затуй аз съм чувал думите на Учителя, който казва: „Един ден, рекох, всичко ще ви вземат. Всичко ще ви вземат и вие ще бъдете пръснати, казва, тъй да не се виждате. Но един ден пак ще ви повикат, ще ви върнат всичко, което сте вземали и още толкова ще ви дадат“. Това са думи на Учителя. Ще гледаме сега. Макар, че сега отказват, но аз искам това нещо да го кажа, да го кажа там някога където трябва понеже съм свидетел на думите My. В.К.: Дали ще има хора, които да поемат твоите думи гдето ги казваш? Г.Д.: Дали ще има хора да поемат? Та тъй седят нещата по отношение на нашия дълъг и щастлив, и радостен, и пълноценен живот към един Божествен пратеник, един Бог гдето се казва. Такъв Учител, който по земята не е ходил дълги години, такъв Господ по земята, живия Господ, гдето посети своите люде. Има една беседа Живия господ. Това е Живия Господ - Учителя. Това е Живия Господ, нашия Учител. Ако има някой Жив Господ, Той е. Това е голяма работа. Велика работа. Голямо Божество! Неописуема работа. Обаче, който Го е видял, който е живял с него, Който Го познава. Знае Го. Баща на всички, на всички без разлика. На целия свят, на всички, на всички най-малки твари. От най-малка- та едва видима твар до най-голямата. Това е Негово създание. Негово творение. Изява на Духът в Живот и Сила. Ще завърша с един случай от събора в Търново, 1922 г. Учителят дал за задача след беседата му двама по двама братя и сестри да се целунат, но свято целование. И там нареждат се, двама по двама се целуват само брат Стефан Белев няма с кого да се разцелува. А той тогава бе хубав, представителен, учен с няколко езика, облечен официално, но бяха се скарали. А той не им цепеше басма, говореше направо. Никой не пристъпва към него. Тогава Учителят се приближава към него и се разцелуват. Великият Учител отиде да се целуне с онзи, когото всички избягваха съзнателно. По-късно каза: „На Небето аз съм най-големия светия, но тук на земята съм изпратен да ми се провери светейшеството и затова съм заел последното място. Бог в природата работи с малките неща“.

48. ПОЛКОВНИК ТОДОР БОЖКОВ Г.Д.: Тодор Божков беше полковник и често ходеше при Учителя да се разговарят по политика и по други въпроси. И веднъж той отива при Учителя, той си показва само зъба и го клати така, едва ли не така виси във въздуха. В.К.: На Учителя зъба? Г.Д.: Да. Иска с туй да го накара да мисли, а за какво. Даже Го питал там, въпроса беше сериозен, политически за Царя дали ще го бъде. Един зъб значи. Царят, клати се, значи отива си, нали разбираш. Това за Царя се отнася. Че Царя вече като зъба си отива. И Учителят дори е казал, че този Цар за България ще бъде последен Цар. И наистина си отиде от този свят. Нали след туй вече дойде нова демократична България. Станахме република. Друг път като отива при Учителя, си показва езика, ама езика Му червен като че ли боядисан, силно червен. И си го вади, вади си езика така, знаеш ли, да го види. Туй иска да каже, че идва червената, червената власт. Комунистите идват, червените идват. И така с Учителя по тези въпроси. Отговори чрез символика. Преди бомбардировките седи при Учителя и Той го пита: „Вий на кой етаж сте? На третия етаж ли сте?“ Без да е ходил там и казал: „На третия етаж ли сте? От долу нагоре сте на третия и от горе надолу пак на третия, нали? Не сбърках, нали? Е, казва, нищо по тоя въпрос с това“. „Е, така е, Учителю, точно така е.“ Обаче минало време, когато минали вече бомбите, бомбардировките над София и един ден пита го, видял го след бомбардировките: „Рекох, как е етажа, как е къщата?“ „Учителю, бомба падна над нас, събори до нашия етаж и малко козирката малко тъй на края я закачило.“ „Нищо, рекох, вий туй нещо ще го оправите.“ Значи Учителят по- рано е питал на кой етаж е Божков. Той го знае, ама питал е на кой етаж и бомбата пада до неговия етаж и етажа остава съвършено здрав. И Божков остана с апартамент и после го пристроиха, направиха кооперация и Божков остана невредим. Значи Учителят е наредил да се събори до неговия етаж и Божков да остане. Ей това е силата на Учителя, който иска да знае какво е Учителят. Учителят е Бог. Учителят е Всесилен. „Аз, рекох, едни не знаят, борят се срещу Мене. Аз съм една голяма канара. Ще си чукат главите, ще си строшат главите в тая канара. Това съм Аз или една силна вода, която всичко, което го пращат в Мене,-то се чисти. Минава вода, мие се.“ Това е Учителят. Веднъж пак брат Божков като е гостувал и пак е при Учителя, разговарят се по сериозни въпроси, пита Го. Добре, ама при тези разговори идва една от сестрите, която постоянно седи там, около Учителя и влиза там и се заговорва с Учителя и прекъсва разговора на брат Божков с Учителя. А брат Божков останал така, намръщил се малко, настроението му се загубило и малко така скарал се със сестрата, защо му прекъсва разговорите, което не е етично, не е редно и тъй напълно основателно направил строга забележка на сестрата. След туй сестрата си отишла. След това като с Учителя завършили разговора си брат Божков взима си сбогом с Учителя, целунал Му ръка и казва на Учителя: „Аз всякога съм готов на поста си като войник да Ви защитя, да Ви помогна където стане нужда“. Учителят се обръща с усмивка към него и му казва: „Вие, рекох, сега отстъпихте 50 км. от границата“. А той е военен, редови, с дисциплина, с точност, полковник, изобщо нарушил тактиката и стратегията на военното изкуство. Но търпението на Новото Учение като ученик не е издържал. Брат Божков ще пътува с влака си в провинцията и качва се и не случайно в купето, в което влиза вижда наши двама приятели. Там един д-р Кирил Паскалев от Бургас и нашия приятел Петър Камбуров - певец и цигулар, който беше известен със своите хубави разкази, особено весели. Свиреше едно време на цигулка, на кавал, пееше. И вижда ги двамата в едно особено положение срещу тях седнали други младежи, които ги атакуват, които им се смеят, подиграват ги. Те мълчат само, седят и мълчат, понеже имат дълги коси и те заради косите ги мислят за дъновисти. И вземали сега да ги подиграват. И пак така, смеят се, подиграват се, какви ли нелепости и глупости говорят по техен адрес, за тяхната идея. Добре, ама брат Божков сяда си, той бил цивилен така облечен, пътува, не знае, разбира се, че тука става въпрос за Учителя, критикуват тези приятели онези, които са ученици на Учителя и той слуша, слуша. По едно време скочил, с един тон и настроение като тракнал и казал: „Слушайте. Спрете да говорите повече, една дума ако кажете, ей пистолета, ще ви застрелям и ще ви хвърля през прозореца на влака“. Ония замръзнали, спрели. И им казва тогава: „Вие не знаете за кого говорите. Моята дъщеря боледува цял живот от дете и лек за нея нямаше в България и в други държави съм ходил къде ли не, където не ми казаха, там не съм ходил, за да я лекувам. Никой доктор не можа да й помогне. Този, за когото говорите вие, Учителя Дънов, Той я излекува“. Значи Учителят излекувал неговата дъщеря. Действително така беше И те млъкват. Той изважда пистолета и казва: „Ще ви изчукам тука като пилци“. В тази война, когато в Сърбия нашите българи на една височина са дали много жертви, била осеяна с трупове на млади хора, отивали са там българи, македонци-българи, отивали са и просто така да им вземат труповете, да ги оправят, да ги погребат и някой вземал пушка за спомен от български войник, нещо парче от тях, разбираш ли. Тъй, чакали са свобода от тези момчета, нали да ги освободят, а те там ги избиват, стават жертва всичките. Сега когато вече трябва да отстъпват се укрили някои, търсили, имали познати там техни и ги приели една вечер на гости и им казали: „Ще седите тука, докато уредим въпроса да ви покажем пътя, да си отидете“. Това е бил Божков с една група около него. И така един случай, една вечер чука се на вратата и жената в дома веднага прибира една черга, дръпва я и вдига един капандур долу за мазето по една стълбичка, влезли всички. В това време тя слага пак чергата отгоре да не се вижда и слага масата, замаскира. А онзи трака, чука: „Хайде бе, хайде бе“. Нали се забавила докато прибере туй- онуй и след това стопанина отворил, ама вземал една секира под ръката си, защото ако разбере, че той търси тези и че е узнал за тях и за това го пращат да провери то ще го съсече със секирата. А младата жена била, една напета, хубава млада жена. А той бил изпълнен от любов, както цялото семейство от тия българи, където са влезли, искали да им помогнат. Онзи влиза и пита защо се забавил толкова много, какво има тука, това-онова и както и да е. Питал за службата от общината, за която е отишъл той, те дали му ответ там, обяснили му и след туй си излиза ама те познали, че той не знае нищо, не отива с тази цел при тях и да отива не вижда никого. Така мирно и тихо си го изпращат. А тази вечер, обаче те се придвижват в друго семейство докато една вечер са разбрали, че пътя е свободен. През нощта извеждат ги и ги завеждат там където имало една голяма река, не знам коя беше и трябвало на няколко километра да преминат тази река и им казали от тука най-лесно ще можете да преминете тази река, защото е много широка и много силна, дълбока. И така те тръгнали през нощта и като стигнали реката ха тука, ха там, широка, дълбока, най-после решили се да газят с дрехи, със всичко прегазили реката. Божков разправяше, той нали е по-нисък, тука до гушата му идвала, тука до брадата му идвала водата. Те добре, че го държали другите така, пък и нали дрехите им се напили с вода, станали тежки и така преминали и тъй с няколко човека вечер се криели там в горите и вечер пътували и пристигнали най-после благополучно се домогнали в България. Та така се освободили от там. Та саможертвата се движи от Любовта.

47. НЕОСЪЩЕСТВЕНОТО РАЗПЯТИЕ В.К.: Сега, в последните дни, когато беше в Мърчаево Учителят имаше ли така признаци, че е болен? Г.Д.: Не, но загатваше, че още от Нова година загатваше: „Когато дойдат комунистите, Аз вече съм си свършил работата тука, ще се оттегля“. А пък туй нещо започна след като се прибра от Мърчаево, тогава бяха дошли вече руснаците в България и Учителят си беше на Изгрева. Тогава наближи оня период когато Той трябваше да си замине. Тогава на два пъти идваха пратеници от Държавна сигурност, млади хора с коли, за да вземат Учителя. Нарочно изпратени. Учителят отива към поляната с тях, завежда ги, започва да разговаря и те слушат. А Той им разправя такива неща, които не са слушали, попогледнат се и казват: „Такъв човек какво ще го вземаме“. И отиват си долу. Питат ги къде е, „Защо не го доведохте?“ „Ами елате да видите, такъв човек за какво да го довеждаме“. Тогава пращат други. Случва се същото с тях. И когато за трети път отиват, то Учителят вече си е заминал. Намират Го в ковчега. Учителят още приживе казваше, има го и в беседи: „Рекох Христос един път бива разпъван, втори път няма да бъде разпнат. Няма такова дърво голямо, на което да могат да го разпънат и докато търсят това-онова, това-онова, пирони, ще мине време и тогава ще дойде легион от горе, ще Го спаси“. Така че Учителят си замина преди да го арестуват. Не се даде за разпъване. В.К.: Значи преди това два пъти са ходили, но така се случва, че те се отказват. Г.Д.: Те се отказват. Няма защо да Го задържат. Накрая идва заповед, обаче другата заповед ги е изпреварила. Идват на Изгрева, но Той си е вече заминал. В.К.: Да, това е една много интересна епоха. Тази епоха беше много интересна и трябваше на времето преди много години тези приятели, които бяха още живи, да я опишат тая епоха, да я съберат, така да я съпоставят, но времето мина. Мина и замина. Г.Д.: Това са действителни факти, които разказах. В.К.: Това са действителни факти, обаче тази епоха мина и замина. Ще идваме за следващата епоха. До тук добре. Да му мислят онези, които дойдоха в Школата и не си свършиха работата. Ще да видят те как се отговаря горе в Невидимия свят.

46. КАК И КОГА СЕ ИГРАЕШЕ ПАНЕВРИТМИЯТА В.К.: Ами Паневритмията всяка неделя ли я правехте? Или как беше? Г.Д.: Паневритмията всеки ден се играеше и които са свободни играеха я цялата. Които не са или музиканти, които свирят, свирят до някъде и след туй отиват на работа, прекратяват. Цялата не я играят. В.К.: Не се играеше. Г.Д.: Неделен ден се играеше цялата. Нали и в други празници, когато имаше хора, цялата се играе. В.К.: Сутрин от колко часа играеха? Г.Д.: След беседата. Обикновено имахме беседа неделя-сутрин, сряда-сутрин и петък- сутрин. В.К.: И тя беседата към колко свършва, към 7 часа? Г.Д.: От 5 почва до 6.30 ч. Значи се играе от 6.30-7.00 ч. Които трябва да отидат на работа, отиват направо на работа, които не - остават за Паневритмия доколкото могат играят и след туй отиват на работа и другите. Така беше през времето на Учителя. В.К.: Сега през време на тези събори вие ги заварихте, къде ги подслоняваха тия хора? На палатки, спяха по различни приятели? Г.Д.: На палатки, на открито, в салона, дето имаше наши приятели, в града и сутрин рано си пристигат. Дори всички онези, толкова години, като вземем 1927 до 1942, 1944 година, много от тях живееха в града, имаха си и гости и с тях наедно идваха на беседа. Имаше една сестра, живееше чак на Захарна фабрика. Тръгваше от 2 часа през нощта та пеш до Изгрева до 5 часа сутринта. Върви пешком, търси Словото на Учителя.

45. БРАТСКИЯТ СТОЛ НА ИЗГРЕВА В.К.: Какво представляваше този братски стол там? Г.Д.: За братския стол се закупуваше храна (продукти) от пазара и сестрите дежурни всеки ден готвеха само за обяд. Когато е петък само супа. Само другите дни е готвено. Една супа и друго ядене. Той даваше парите, а после се спускаше касичка. След като се нахранят. Обаче при храна Учителят никога не говореше и казваше, че при хранене, при ядене не се говори. В беседа го има, не се говори. Муха да бръмчи, да се чуе. Само сестрите, които разнасят и чиниите ще тракнат или вилиците или туй-онуй, всичко мълчи. А ние тука като на пазар говорим. Бъра, бъра, всичко говори. И да му казваш, не взима от дума. Значи касичката като се пусне, който има пари пуска, който няма не пуска. И после Учителят пита: „Е, как е днеска касата?“ „Учителю, днеска е бедна, няма.“ „Е, колко не стигат. Рекох, аз ще ви дам.“ Учителят финансираше с братски пари. В.К.: Бях чул, че бил казал: „Не искам гладни хора на Изгрева“. Г.Д.: Да. Действително тъй е, всичко се хранеше. Тъй че там се хранеха много от града, които идваха, тия комунисти, работници, които нямаха работа, закъсали, по цял ден ходят, лежат из гората и дойдат там на обед. Те сами си го разправят сега. Сами си го разправят. Да. В.К.: Да, такава епоха е била тогава. Гладни и жадни. Едни гладни за хляб, а други гладни и жадни за Словото на Учителя. А то, Словото е хляб насъщни за душите.

44. ТРУДОВИТЕ НАВИЦИ И МЕТОДИ НА УЧИТЕЛЯ В.К.: Как се ликвидира тая чешма на Диана бад? Защо я взеха? Нали Братството я построява, нали вие построявате тази чешмичка на Диана бад. Отивате със стомните, правите опити за носене на вода. Впоследствие взе я Ловния парк. Г.Д.: Ловният парк закупи мястото там и го огради и го ликвидира. Преди това мястото бе неустроено и пусто. От един хаос, от едни бодили, камъни, пущинак, Учителят с нашите хора го направиха като един рай, като оазис. И там отиваме със стомнички, с дамаджанки от Изгрева, сестрите с белите рокли, забрадки - так-тик, так-тик до извора. Там преди беше пущинак, нямаше живот никакъв, пусто беше. Отиваш в този оазис и Учителят направи така, че изкара вода от един бряг. Излезе една хубава вода, чешмичка се направи. Там излизаха на излет, посаждаха се от братя, а това беше 1927-1928 г. домати, пиперки и други зеленчуци. Въпреки, че там е пясък, растяха и домати, чудесни домати, едри, много нещо. Хубави работи излизаха. И от там взимаха вода приятелите за пиене за Изгрева, да поливат дръвчетата със стомничките. А работниците, които работеха там, наши братя готвеше се на Изгрева, от стола им носеха на обед храна. Обаче един ден двама братя се били на работа. А това е един хубав пример, който Учителят дал и този брат Михаил Звездински, който им носеше храна, поръчват му да занесе на двама души храна, да им занесе там за обед. Той казва: „Дайте храна за двама души да занеса - аз ги знам кои са“. А Учителят казва: „Не само на един ще занесете храна“. „Ама двама са там.“ „Не, на един ще занесете само. Те са двама, но единия работи, а другия не работи“. Разбираш. И отива и той казва: „Учителят дава, праща храна на еди кой си брат, който е работил днеска.“ „Ама и аз съм бил.“ „Ти си седял, ама не си работил. Учителят каза, не си работил. Ти няма да ядеш.“ Чешмата на Диана бад беше открит извор, беше каптирана и там идваха нашите приятели братя и сестри да вземат вода от долу от чешмичката и така се лекували айтослии, които с дамаджанки носеха вода от там. И след години Учителят искаше да купят туй място там на Диана бад, да направи градина, то имаше много вода от реката обаче нашите приятели не вземаха нито мястото, нито направиха нещо. После го отчуждиха, вземаха го други. Непослушание. Това е факт. Друг път, когато на Паневритмия играем на Изгрева, пред салона там и обрастваше много трева пролет и брат Ради с косата изкосява, обръща я, изсушава я. И сега там някои братя са обръщали тревата с вили да съхне и после я събирали. Дошло време за обед, но също дават храна на този, който е работил, а на другия не дават. Учителят наредил на него да не се праща, не му дава храна. Искам с това да посоча не че Учителят е скъперник. Той иска справедливост, да научи братята на честен труд, да работят. Малко да направят, но да направят. Да имат правилно отношение към труда. Учителят препоръчваше на всеки брат и сестра да имат по един занаят, да си изкарват сами прехраната. И действително всички, които работите, вие сте свободни. А когато сте чиновници, на държавна работа вие сте под властта на директор и трябва да искате разрешение, можете или не можете. Да, вие сте вързани. Значи занаята освобождава. Христос на времето е рендосвал и работил и Учителят работи. Когато има нещо да се полее или да се прекопае, или в градината да се свърши някаква работа, Учителят дойде, че вземе една мотика, почва да копае. Като го видят братята и сестрите: „А, Учителю, Вие ще копаете, дайте“, вземат Му мотиката. И вземат и те мотики и почват и работата се върши. Друго нещо, трябва да се полее. Учителят вземе лейката и почва да полива, вземат и другите след Него, следват Неговия пример и почват и те, тъй работата се свършва. Значи трябва да има един, който да води, да проявява инициатива. Това беше Учителят. За всяко нещо, което трябва да се направи Той подсещаше, имаше естествени методи за обучение.

43. МЛАДЕЖКИЯТ КЛАС И ЖЕНИТБАТА Г.Д.: Учителят отвори школа за Общия клас и за Младежкия клас. Този Младежки клас е за младите, които не са женени. И той казва: „Бъдещето е на младите. Затова те не трябва да се женят, да бъдат чисти, да се обичат, да се уважават, да си услужват, но да си запазят чистотата като млади. Здравето, силата на човека и духовното напредване и духовното изработване, издигане на човека се дължи на чистотата, нравствената чистота. Затова, който може да не се ожени, той израства. Той става по-голям от всички други. Защото в другия свят не се женят, там няма женене, нито мъже, там има души. Затуй е тази школа, да подготвяме младите за един бъдещ живот, по-чист“. Веднъж Учителят ми казва, в разговор запитва ме така, въпроси ми задава и аз Му отговарям. „Рекох, хубаво е човек да не се жени, на вола рогите не му тежат да си върши сам работата.“ Тъй, че човек може от началото до последния момент на живота си пак да си върши сам всичката работа, която има да свърши. Затова е създаден човека, да бъде чист, да се подготвя за един бъдещ по-друг живот. Аз мисля, че по-рано го казах, но че веднъж ходих при Учителя да Му кажа за един наш възрастен брат, който е починал и Учителят се обърна към мене и ми каза: „Ти знаеш ли, рекох, на какво прилича женитбата? Женитбата прилича на това нещо, на тези, които са вързани в дама, в яхъра там - волове, животни, които са вързани за яслите“. Значи женитбата такова нещо представлява. Значи женитбата е юлар в ръцете на другите. Упражняват те, управляват те духовете, които искат да се преродят чрез тебе както си искат. В.К.: Значи в Младежкия клас не се е позволявало да се женят. Изобщо как стоеше въпросът в Школата за женитбата. Много хора са се оженили. Някои не са се оженили. Г.Д.: Питали са Го, а някои не са Го питали, обаче са пострадвали по-късно. В.К.: Обаче, които са питали, т.е. за всекиго е индивидуално. Г.Д.: Да, индивидуално е. На тях им е разрешавал, както на Пеню Ганев, той е питал, молил Го е да му разреши да се ожени. Ех, оженил се е, има тази опитност. Брат Пеню е един добър брат, но то е един инстинкт, едно желание, така да се каже животинско. Бих го казал животинско, защото начина, по който хората се женят и живеят е животински. Тъй също и животните живеят. В.К.: Разказвали са ми, че веднъж Учителят бил казал тези, които трябваше да се оженят не се ожениха, ожениха се другите. Г.Д.: „Има, казва, едни, които са женени, но живеят като неженени, а има едни други, които не са женени, но са като женени.“ Това на мен Го каза. На мен не, така в разговор. Аз го чух, помня го, но туй аз Го чух от Учителя и ми е мингиш на ухото. Знам го и съм го казвал много пъти на наши приятели. Да. А Школата е създадена именно за младите, да не се женят, да работят, да се просвещават, да общуват. Животът на Братството, той се отличава, тази окултна школа, Божествена школа, тя се отличава от всички други школи и животи към стремеж за изучаване туй Божествено учение, чрез него да се стремят към един нравствен, чист, братски, изобщо да живеят като братя, като едно семейство въобще. Тази Школа беше тука, но нямахме подготвени души - хора, които да подемат и да приложат това, което Учителят проповядваше в беседите си и го искаше. Един ден може да стане да се приложи от други, но за съжаление във времето на Учителя не стана. Дори тъй го каза: „Аз щях да се радвам ако имах поне един ученик. Един ученик подготвен и готов както Аз знам. Но нямам“. В.К.: Сега понеже разглеждаме въпроса за женитбата на Изгрева, значи така стоят нещата. Имало е много семейни, народиха деца и всеки си мина по своя път. Г.Д.: Всеки си мина по своя път. В.К.: Към личен път и така нататък и за някои беше много трудно. Г.Д.: За тези, които не послушаха и не бяха по конструкция и по природа за брак. Бяха фини, нежни хора, образовани хора, те именно трябваше да останат, да продължат Школата на Учителя в туй отношение. А те се съблазниха, ожениха се и ги задигнаха от тоя свят. Дигнаха ги. В.К.: Значи много хора си заминаха. Г.Д.: Дигнаха ги, дигнаха ги, набързо, набързо и ги задигнаха. На това съм очевидец, набързо ги дигнаха. В.К.: Ожениха се и ги задигнаха. Те ги задигат да не правят повече прегрешения. Г.Д.: Повече прегрешения и един от двойките, които останаха още се скитат тук и там. Така като муха без глава. В.К.: Значи доста двойки ги задигнаха. Г.Д.: Задигнаха ги. Който не е определен да се жени... В.К.: Той е един много интересен и важен въпрос. Много важен въпрос и проблем, който всеки човек минава през него. Г.Д.: Това е един от най-важните за мене, дори най-важният за човечеството на земята и аз много често съм казвал, че женитбата ги спъва. После в този семеен живот се изхарчва много енергия, Божествена енергия в женитбата. Тоя разврат, който съществува, той намалява живота на хората, които живеят така като животни и търсят и тук и там и скитат и се сношават. Те намаляват живота си 50%. Живота си с 50% го намаляват. В.К.: Да, аз съм чел, Учителят казва тази енергия е Божествена, тя е една и съща. Дали ще я свалиш долу като полова енергия или ще я изпратиш в главата си горе, зависи от тебе. Г.Д.: Това е ужас, това е кал. Това е ужас, обаче има хора, които не могат. Имаше братя и сестри, казват: „Не може, не може“. Обаче всички, които така са нарушили окултния закон, заминаването им е трагично. В.К.: Те много са смятали, че по този начин размножават Братството. Така смятам, че Братството не може да се размножи. Г.Д.: Не, не, не, не. Тъй го мислят някои. Тъй мислят, че ако те не са, че света ще пропадне, няма да има поколение. Това е погрешно. Сега са наплодени много и животните раждат, раждат, но ги колят, ядат ги, така и Невидимия свят ги унищожава. Ето войни създава, земетресения, наводнения, бури, урагани, болести и измират. А пък нравствената чистота, идеалният живот дава нови сили, нови енергии и продължителност на живота. В.К.: Аз бях срещнал на едно място от Учителя да казва, че дори да останат 300 000 души българи, пак ще изпълнят Божия закон. Г.Д.: Падение, падение, аз така съм забелязал някои приятели, с които съм общувал и съм говорил, те се удивляват така от моите изказвания и след туй постепенно, постепенно виждам, че те стават едни от най-верните, най-добрите приятели, защото оценяват, че туй, което са минали, то е трагедия, то е нерадост, нечистота. Г.Д.: Именно от Учителя, аз го чух от приятели на моята възраст, на които тъй е казал Учителят: „Аз полях младите с газ, да горят“. Значи младите са полети с газ, затуй няма брак сега. Женят се, развеждат се. В разстояние на 100 години всички назадничави хора ще бъдат вдигнати от земята. Всички вълци с два крака ще бъдат вдигнати от земята. Всичко онова, което не изпълнява Волята Божия, няма нищо общо с Учението, с Учението на Бога, на природата, с истинския човешки живот, ще бъдат вдигнати от земята. Те нямат място тука. Земята се прочиства и тук ще дойдат да живеят в бъдеще както го казва Учителят, душите на овцете ще се родят като хора, ще дойдат да живеят. Защото те най-много са страдали, а вий, казва, вашето идване тука на земята е последното. Другият живот вие ще бъдете в астралния свят. Там са също изработени условия, прочистен е астралния свят с нови храни, нови зеленчуци, нови условия, идеални за вас, работници на Бога ще бъдете. В.К.: Имаше ли много семейни двойки на Изгрева по ония години. Когато вие идвате, вие сте млад. Г.Д.: Имаше женени, други неженени, посещаваха Общия клас. В.К.: Твоето впечатление от тези женените двойки? Имаха ли лични проблеми, отклоняваха се? Г.Д.: Отклоняваха се, други се отказваха от Братството заради семейството си и затуй не процъфтяха и опитите, които направиха в комуналния живот на времето, бяха несполучливи опити. Именно тия двойки женените, те развалиха комуналните опити и комуните. Условия няма за сега, Учителят даже е казал на Георги Димитров, че „комунизъм, идейния живот ще дойде след 400 години“. И също той казва: „Колективния живот, значи братския живот, един вид, за който ние мечтаем за него, за да живеем като братя и като едно семейство, ще дойде след 300- 400 години. Тъй че засега няма условия. Сега се раждат изостанали духове, не духовно издигнати.

42. ДВАТА СВЯТА - ДВА МОРАЛА Г.Д.: Една майка с единствен син, който по някаква случайност като войник го убиват. Майката е в паника, жалост, плаче и една вечер решила, разтворила отрова и решила да се отрови и таман вдига чашата да изпие отровата една ръка взима чашата и я хвърля. Погледа, вижда да стои пред нея един белобрад стар човек с бяла брада, гдето хвърлил чашата. И оттам тя започва да се интересува, разправя на съседките, на тези, на онези, разправя за случая. Втори път се явява стареца, казал на жената: „Чуй, като тъжиш толкова много за своя син, то довечера в 12 часа пред къщата гдето е това голямо дърво, застани пред дървото, ще дойде твоят син ще се разговориш с него и ще го видиш. Ще видиш, че е жив и да престанеш да плачеш“. И на другата вечер тя излязла в 12 часа и сънят й дошъл, разговаряла се с него и казал: „Майко, защо плачеш? Аз съм жив. Аз съм горе, по-добре е.“ Значи горе е по-интересно. Всичко е хубаво и тъй успокоил я. И тя като разказва на близки и познати. И туй като видение го взима, а нали чашата била разбита и туй чува този глас. Интересува се, разправя, търси каква е истината. Показали й някаква снимка, та се случили наши хора, показали й снимката, казали: „Този да не е?“ „Същият беше.“ Била е снимка с образа на Учителя. И тя помолила да отиде при Учителя да Го види. Срещат се. Той я успокоил, обяснил й, че той е жив в Невидимия свят, но с друго тяло. Той, Учителят веднъж във време на беседа обръща се към всички и казва: „Какво мислите вие, рекох, какво мислите? Докога ще сте тука на земята? Знайте, че това ви идване на земята е последното, да знаете, последното е. Другия живот ще бъдете в астралния свят. Там са подготвили за вас идеални условия. Тъй че астралния свят е пречистен от външните духове, създадени са нови условия - храни, въздух, всички нови условия за вас, там ще бъдете работници на Бога. В астралния свят“. Тъй че Учителят дето е казал също нали, че сме подготвени за бъдещи проповедници. Той именно е туй, че ние вече няма да идваме на тази земя, а ще бъдеме в друг един свят, по-съвършен, по-издигнат духовно, където от там ще помагаме не само на ближните си, но на цялото човечество. Затуй именно Учителят идва на земята. Голямо чудо, голямо Божество, което е изпратено от провидението и ще спаси тази планета земя, ще помогне на всички заблудени овци да се върнат в Божието стадо. Всички, за всекиго според неговото развитие ще помогне на цялото човечество, ще помогне. Това е Учителят, този Божествен Пратеник, това е Учителят. Аз когато си спомня за Учителя, аз ако кракът ми е един върху друг, снимам го. Ако съм седнал, ставам прав. Ако почвам да се храня, спирам яденето си. Аз за себе си говоря от уважение. Преди малко го казах тука: „Учителю, Ти си толкова голям, че аз съм във възторг от Твоята Сила и от Твоята Мощ, от Твоето знание. Във възторг съм“. На преди малко си лежа и си мисля това, че заслужава човек да жертвува всичко и всякога, навсякъде, а където седне да говори. Ще говоря викам, досега съм говорил и ще продължавам да говоря, където седна и съм от сега до последния миг за тоя Велик Учител, Който ми е дал всичко и сили и знание и е оставил едно Учение, за което заслужава да се живее и да работим. Един ден щом ни е избрал като такива, да бъдем проповедници един ден. Да. Това е голям живот. Голям живот е това. Голямо нещо е това. Ти да знаеш как трябва да постъпиш с хората. За най-малкото добро, което човек трябва да направи. Спомням си сега за един случай. Един познат починал. Викам: „Знаете ли каква е разликата между поповете гдето кадят, гдето в църквата палят там?“ По една случайност някога като ме поканят да ходя някога за някой заминал, не мога да откажа. Като гледам тия пламнали свещи да горят, това казвам: „За кого е тая религия, тази религия не е нищо друго освен една партия. Религията е човешко изобретение си казвам. Не струва толкова, тия служби на поповете, колкото ако всеки един от нас днеска вместо да пали свещи, да направи това чудо на една мравка, на малка мравка, да посипе няколко трошички хляб, така ситни, ситни, ситни. Туй добро, което ще направи на тая мравка е хиляда пъти повече от тия свещи, които горят на поповете и на техните песни и лъжи. Човечеството, туй таз култура, сегашната с тези идеи на партията на комунистите и на поповете напълно ще се унищожи. Нещата за в бъдеще имат съвсем друго нещо. Кой ще го направи? Учителят всички ще промени. Учителят казва: „Аз поповете ще ги държа 500 години във въздуха да висят. 500 години ще ги туря да висят във въздуха, гдето те създават войните, благославят войните, убийства благославят, гдето създават една религия лъжлива, фалшива. 500 години във въздуха ще ги държа“. В.К.: По онова време пречеха ли много повече? Г.Д.: Поповете много пречеха на Учителя. Много пречеха. Те Го правеха демон. Те Го правеха с какви ли не епитети. Те създаваха всички тези писатели, които се явяваха срещу Учителя, настървени от лъжите на поповете, църквата. Владиците искаха диспути с Учителя, искаха това с Учителя. Учителят ги кани честно и почтено заедно с владиците да отиде на Мусала, там да си поговорят малко за истинското Учение на Бога. Караше ги на Мусала да отидат горе. Та това е една напаст с тази стара религия. Тя датира от толкова хиляди години обаче е съвсем изопачена. Къде е Христовото Учение, кога е говорил Христос за кръстове, за благославяне на войните и за техните тия църковни обреди. Цялата тази система на тяхната религия, тя е създадена от тях, противниците на Христовото Учение, казва Учителят. „Религията е партия, деление. Религията е човешко изобретение, а истинската религия, истинското Учение, това е Христовото Учение, Божественото Учение, това е истинското Учение.“ Днес Учението на Учителя е същото Христово Учение. Днес Христа е с нас. Той бе тук с нас на Изгрева. Христовият Дух бе тук на Изгрева. Ние го видяхме как работи чрез Слово и чрез Сила в Дух и Истина.

41. ЧУЖДИТЕ - ВЪН В СВЕТА Г.Д.: Имаше един брат, казваше се Кирил Георгиев - скулптор от Варна и той обитаваше из София и обичаше много тези индийските факири, също тия магьосници, които правят разни такива магии с духове. Занимаваше се с йога, с техните упражнения. Беше интересно за него и такива ставаха техните сбирки често, той ги организираше в някой салон. Пък ние бяхме големи приятели с този Киро, той имаше контакт с всякакви окултисти. И с бели и с черни. Не беше йога. Той обичаше йогите, контактуваше с тях. И веднъж там един от тези големи йоги го помолил да отидат при Учителя, да го заведе при Учителя. Завел го пред Учителя. Имахме тогава една голяма порта висока и отиват до портата, той влиза. Учителя е пред стаята си долу и пред салона, гледа ги. Сега той ги чака просто и Кирил-брата влиза, обаче другия вънка стои до вратата, ама не може да прекрачи. Иска да влезе, но няма сила, не може да прекрачи. Не може, няма сила, не може и той му казва: „Хайде, бе, хайде, влизай“. „Не мога. Той е много силен. Невъзможно е. Много е силен, той ме вцепени така, замръзнах, аз не мога да прекрача. Бре-е-е голяма сила е Той. Той не ме иска“. Тъй казал: „Не ме иска“. Това казал, а онзи се чуди защо стои. Учителят ги гледа, гледа. Ония полека-лека се върнали обратно. Та това характеризира каква сила притежава Учителят. Какъв е Учителят. Той не е обикновен Учител, обаче където трябва ще помогне на честните, на добрите хора. Той проявява своята сила, своето знание. Той не се занимава с черна магия. В.К.: С черна магия. Г.Д.: Не. Не ги пуска вътре, не ги пуска вътре в туй Бяло Братство. Затуй се отнася туй не само за случая за него, ами за всички и за нас. Който не е със Словото на Учителя - вън в света.

40. УЧИТЕЛЯТ ОТГОВАРЯ НА НЕЗАДАДЕНИ ВЪПРОСИ Георги Добрев: Една замислена, проектирана телеграма от наш брат от провинцията, мисля че бе от Старозагорско, решил да изпрати до Учителя за някакви си сложни въпроси и бърза с отговора да му помогне Учителят. Докато отиде до пощата, той в това време получава отговор чрез телеграма. Решил той мислено, съчинил да прати телеграма или да отиде и да постави тия въпроси на Учителя, да Го пита как да постъпи. И в това време получава телеграма, преди да я е пратил неговата. Учителят прочита мисълта му и му праща отговор. И му отговаря точно на всички въпроси както той искал. Проверил какво е телепатия. Друг случай. На времето професори се събрали, учени хора, а те са запознати със Словото, с Учителя и решили няколко души да направят една среща с Учителя и всеки да си приготви въпроси, които ще поставят на Учителя. Тези 5-6 души определили точно часа, деня когато трябва да отиде Учителя. А Учителят отива с брат Боев в това време. Всички вече са дошли и чакат Учителя. Учителят пристига, съблича се, сяда и почва разговор с тях. Обръща се към първия и му казва: „Първият сте вие, на вашите въпроси ще ви отговоря. На първия, втория, третия и т.н., на колкото въпроси имал записан в тефтера си, на всичките въпроси му отговаря. А те са си записали на лист въпросите. „Вторият сте вие“. На втория Той отговаря на всички въпроси, които той е записал по ред. Става смут вече, обаче са професори, владеят се. На третия отговаря, на четвъртия, на петия. На всички отговаря въпрос по въпрос и след това заключително пак една неколкократна лекцийка изнася, поговорил им. Значи удивлението на всички е било, че отговорил не само на записаните въпроси, но отговорил, но на такъв стил, на такъв висш стил, дори и разбран български, старобългарски. Това била такава голяма работа, тъй както аз някога съм чувал как учени хора разговарят. А за себе си се удивлявам от тях, защото аз не мога. Аз се удивлявам когато говорят учените на един български език научно. Обичам да слушам да се говори на разбран и интелигентен език. Език на учени хора, нали ме разбираш. Обаче на Учителя езика и стила били ултрависш, особено непознат за тях и се стъписали и никой не е могъл повече да зададе въпроси или повече да запита, защото след този разговор, на тези обяснения те нямат думи, нямат какво да кажат повече от изумление. Нямат какво повече да питат, не могат да зададат въпроси, защото този висок стил, на който Учителят говорел направи ги стъписал, изумил. Поклонили се и си тръгнали. Божественото знание превъзхожда човешкото.

39. ИСТИНСКИЯТ УЧИТЕЛ Г.Д.: При Учителя от Старозагорските села имаше много братя и сестри, които дойдоха. Но един случай, интересен също, ще го разкажа. Първите години точно не мога да определя, те бяха може би към 1930,1935 г. Преди 1935 г. дошъл е някакъв си млад проповедник, който работи с медиуми, така с духове разигравал и нашите приятели се увлекли подир него и ходели там: Елена Андреева, Томалевски, Георги Радев, Борис Николов, Олга Славчева и др. И канили веднъж Учителя, но Учителят отишъл и този младия учител решил да покаже какво може. Но сега не идва, не идва духът, който друг път идва да им говори, да ги занимава, да ги лъже изобщо. Не идва. Те сега всички са в напрежение и той, а не идва духът. Той, Учителят го спрял. Пък Учителят се засмял, виж колко е велик Учителя, казал: „Той, рекох, може да е зает“ Г.Д.: Може да е зает. Може да е на друго място, затуй не е дошъл. Но както и да е, изложили се. Но те продължават да ходят. И веднъж брат Ради, нарамил чергите гдето ги донесъл от село, тука да се завива и Учителят го пита: „Ради, къде бе, къде си нарамил тия черги? Къде ще ходиш, бе?“ „Учителю, при младия, новия учител ще ходя.“ Учителят му казва: „Ради, иди при него, но втори път тук няма да дойдеш“. Строг е. „Иди, ама втори път тука няма да дойдеш, да стъпиш.“ Брат Ради Го погледнал, погледнал: „Е, га е тъй Учителю, га е тъй, няма да ида.“ Хвърлил чергите, останал. Г.Д.: Ради се грижеше се за дръвчетата на градината. Пръскаше ги, копаеше зеленчуците. Имахме една сестра Гена Папазова, вие я знаете - агроном. Гена Папазова нещо го съветва, приказват си. Говори на брат Ради: „Така ще направиш, така, така“, го учи тя. А пък той й казал: „Абе, Гено, ти като си агрономка, кажи ми нещо“, някакъв въпрос й задал. Хъката-мъката тя не могла да отговори. Та това е, че брат Ради беше земеделец, не се водеше по агрономите, които са следвали, а по своята практика вървеше в живота, гдето е садил на село семена, зеленчуци, плодове, Всичко сели и знае, всичко повече от агроном. Животът му е бил учител.

38. БЛАГОСЛОВЕНАТА РЪКА Георги Добрев: Савка и брат Ради. Имаше брат Ради, който с градината се занимаваше. Вие знаете вече, че имахме един градинар предан и постоянен на делото. Брат Ради чисти зеле през есента, да сложи за кисело зеле в кацата за зимата. И работи брат Ради, чисти го, туря го в кацата с някакви си нечисти, мръсни ръце. Той е работник в градината, естествено напукани са ръцете му, груби. С тези груби ръце брат Ради чисти зеле. Савка го наблюдавала как работи, отива при Учителя. Чисти зеле и го слага в кацата с тия мръсни ръце, неизмити ръце. Тя се възмущава и Учителя я слуша ама нищо не казва. Добре ама брат Ради сложил зелето, залял го там, осолил го нали и като узряло няколко месеца след есента, то през зимата веднъж Учителят вика Савка и казва: „Рекох, вземете един съд, идете при брат Ради да ви даде една зелка“ Учителят иска зелка от онези зелки поставени в кацата. Накара я да види как са нещата. И Савка взима една тава, съд и отива при брат Ради. „Брат Ради, Учителят иска една зелка“. Брат Ради отваря кацата, бърка с ръка в кацата с неизмити ръце, вади една зелка, слага я в тавата и казва: „Ето сестра Савке, занесете я на Учителя“. Тя намръщено погледнала: „Е-е, Учителю, брат Ради така бръкна с ръката си и извади таз зелка.“ Учителят казал: „Благодаря на брат Ради, че го е направил, а пък работната ръка е благословена ръка. Тя създава благата. Таз ръка трябва да я целунеш от двете страни, а не да мислиш, че е мръсна“. И Учителят си реже и си яде зелето. Реже и яде. Учителят с такива примери от живота Му е преизпълнен. От Словото навсякъде с лични примери. Учителят е дал на Братството много, затова ние сме богати в това отношение и затуй можем да ги разказваме и да учим и другите как трябва да се живее и как трябва да се постъпва и как трябва да се мисли, защото казва Учителят: „Аз дойдох, призовах тези, които дойдоха, които ги избрах, да ги подготвя за бъдещи проповедници. Това ми е задачата - да ги подготвя тези, които са около мен, да ги подготвя за бъдещи проповедници“. Да, затуй не е случайно, че са дошли тези, които искат да се учат, да устояват, да се учат, а които не щат, света е свободен и тях търси света, защото са си от света.

37. УЧЕНИЦИ ЗА СВЕТА И УЧЕНИЦИ ЗА ШКОЛАТА (Г.Д. - Георги Добрев, В.К. - Вергилий Кръстев) Г.Д.: Адам и Ева имаха двама сина. И какво става. Единия прилича на майката, а другият на бащата да кажем. Впрочем единия се занимаваше с една наука там като ловец, а другия със земеделие. И единия изкористи, знаеш случая с първородството, за да остане той пръв, решава единия да убие другия, за да вземе първородството. Ето от там почва грехопадането от първите още чада, които Адам и Ева уредиха. После, казва Учителят така: „Някои женят се, раждат деца и т.н., но това е женитбата“. Той определя, виж това добре, че го запомних, женитбата какво нещо е? Още женят се, разженят се, раждат, убиват се, то е живота още от Адам и Ева. От там продължава Адамовия, грешния живот. Значи от там иде грехопадането. Адам нали се е съблазнил като гледа животните, той пожелал да има другарка и почва да живее като животните. Значи живота на женените е като на животните. Една сестра беше казала веднъж: „Учителю, искам да имам приятел“. Щото Учителят казва: „Бъдете братя и сестри, но чисто другарство само като братя и сестри, да си помагате, не и да се жените. То и света се жени“. Една сестра казала: „Учителю, аз искам да имам приятел, един брат, тъй както са Борис и Мария“. Казвам го това, нека да го знаят всичките сега и в бъдеще. Като брат Борис Николов и сестра Мария Тодорова. „А, рекох, не не, не като тях, не като Борис и Мария.“ Ясно ли е. не като тях. В.К.: Не като тях. Г.Д.: Не като тях. нали, той е Адамовия син. „Не като тях“ и сестрата ми го казва. Значи истински случай. „Брат така аз исках приятел, обаче Учителя ми каза, не като тях“. Веднъж Учителя обърна се към мен пред салона и ме гледа, в очите ме гледа и ми казва: „Ти, казва, знаеш ли какво нещо е женитбата?“ И аз Го гледам, гледам Го Учителя. „При женитбата прилича на тези от дама, вързаните, от конюшнята“. Конюшнята, гдето живеят животните и там е едно, всички там. Значи живота на женените е бил такъв. На тези вързаните в дама. И тъй е. фактически, които се женят загубват оная нравственост, оная чистота, която имат. Зависи как са женени, ще обясня после, но щом се оженят те стават вече в съдружие с този, с рогатия, дявола. Защото този акт е дяволски. Той не е човешки. А човекът е едно, а светът е друго. Човещината е едно. „Човещина, Бог и природа“, казва Учителя, „това е едно и също нещо“. Да, тъй че ако тука в Школата някой иска да се жени - в света е. Да отиде в света. Няма място тука. Тука е за нравствено чисти ученици. Да бъдат, да живеят като братя и сестри. Тази е Божествената школа. Какво един път ще са така, а друг път иначе. Не може. Който не е съзнателен, като иска да живее като в света, да отива в света да живее. Като иска да проповядва туй старото учение на Адам и Ева да отиде в света да си вземе ученици. Тука няма работа. Тука е само Школа, училище. Ще се учи.. А много учители, които искат да стават заради тях е отворен света. От там да си вземат ученици, а не от тука. В.К.: Това е най-важното, от света да си вземат ученици, а не от тука. Школата е неприкосновена и е за Словото на Учителя. Словото е свещено и неприкосновено!

36. ПЧЕЛИТЕ И СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ (Г.Д. - Георги Добрев, В.К. - Вергилий Кръстев) Г.Д.: Идваха бурни събития в света. Учителят именно в тези години - 1940,1943 и 1944 г. ни показа, че ще стават интересни неща. За пример бяха пчелите на Изгрева. Учителят веднъж така като говореше за общото положение на човечеството и бе близко до поляната отиде към пчелите. Взема едно дърво, отвори един кошер и с туй дърво разбърка пчелите. Нещо така го раздвижи и раздразни. И като ги раздразни те отвътре забучаха. Знаеш ли какво нещо е пчелите? Забучаха и може би ако беше някой обикновен човек щяха да го нажилят и да го умъртвят гдето се казва, да го нападнат. Но те само кръжеха около Него и накацаха по дрехите Му, обаче нищо не му направиха. Разбърка кошера, свирепо се развълнуваха пчелите, значи с това Учителят казва, а сега тъй ги обърках, да видим какво ще става. „Значи цялото човечество така ще се обърка рекох, като се видя с пчелите.“ В.К.: Кошерът бе разбъркан. Г.Д.: Кошерът, забучаха, настроиха се, разфучаха се. В.К.: Божественото ги разбърка. Г.Д.: Като революция. Страхотен смут, такъв какъвто е сега по цялата земя. Нали? Тъй е сега. Учителят се засмя и каза: „Обърках, рекох, целия свят. С главата надолу един други ще възстанат“. Туй беше случаят с пчелите. А ние вече 45 години след това виждаме разбунтуван свят. Втори случай. Веднъж брат Ради, който работеше градината и се занимаваше с пчелите, с зеленчуците, плодовете и т.н. и веднъж брат Ради решил да извади меда от кошерите и наслагал на две тави и ги носи към трапезарията, там на масите, за да ги разпредели. Добре, но след него тръгнал рояк пчели, след него тръгнали цял рояк и той се видял в чудо, но бърза, бърза и се домогнал, влязъл в трапезарията, оставил ги навън на масите и всички пчели нахълтват в трапезарията и цялата се напълнила с пчели и той се чуди какво да прави и сестрите и братята като видели отишли и викат: „Учителю, Учителю, пчелите са в трапезарията“. Бързо Учителят отива, влиза вътре в трапезарията спокойно и нещо продума и излезе пак вънка без никаква пчела да го ухапе. Излезе отвънка и след Него почнаха да излизат пчелите. Излизаха, излизаха, излизаха и се оттеглиха. На брат Ради каза да му занесе така нататък нещо като мед. И пчелите отидоха си, опразниха без да ухапят Учителят и никого другиго. Видяхте от този случай кой управлява света. Трети случай. Както веднъж седеше Учителят на масите пред салона с приятелите и една пчела забръмча и кацна на ръката Му и Той погледна я и може би прочете какво тя иска да каже. И стана, отиде, взема един съд, кофа с вода и се отправи навън. Други братя и сестри след Него се отправиха, отидоха до кошерите. Гледат на кошерите засъхнала захарта, нали те имат поставки там гдето приемат вода. И засъхнала захарта и няма капка вода и Той им налива във всички чинии там вода и си заминава. Свърши си работата, която пчелата иска от Него. Значи човек винаги трябва да търси Божественото, а не човешкото. Пчелата кацна на ръката на Учителя, а не на друга нечия ръка. Имаше няколко кошера - пет кошера имаше. В.К.: Кой ги гледаше обикновено? Г.Д.: Брат Ради. Той се занимаваше и други братя, приятели-агрономи, които разбират от пчеларство отиваха с маски там, те се занимаваха. В.К.: Тези пчели колко време живеят? Г.Д.: Плечалата много продължава, около 10 години. Пчели имаше от които всяка година вадеха по няколко съда мед. В.К.: Защото аз съм виждал на някои снимки, има към десетина кошера. Г.Д.: Аз така мисля може и повече да бяха. В.К.: Това са много интересни случаите и аз от друго място по такъв начин не съм ги чувал. Виж, как хубаво стана че ги разказа. Г.Д.: За пчелите вие знаете каква организация имат, далеч по-съвършена от нашата като човеци. Те на километри отиват да събират мед и много правилно се връщат, събират и то какъв мед. После тези от тях, които работят, живеят, умножават се и се познават. Ако дойде друга пчела то те я изпъждат. Тези, които работят, а които не работят търтеите като им дойде време, пчелите ги унищожават. У тях трудолюбието е силно. Колективният братски живот е засегнат у тях по-добре отколкото при нас, обърканите глави човешки. В.К.: Ето виж какво нещо. Божественото разбърка кошера... Г.Д.: Да. Божественото разбърква събитията в света и сега оправяйте се. Да, оправяйте се сега. Туй човечество изобщо толкова хиляди години се е объркало и живее по един стар начин, не като човеци, а като зверове. Едни други се избиват. Тези войни какво създават? Къде е туй братолюбие на човеците, да правят оръжие и да се унищожават едни други. Толкова хиляди не могат да се разбират, да се оправят. Още от съгрешени- ето и грехопадението на човека е тази история. Но Учителя донесе Словото и с него показа какъв да бъде Новия човек.