GDD

ГЕОРГИ СЪБЕВ ГЕОРГИ КУРТЕВ ЖИВОТОПИС 1. ЗАКУСКИ И УРОЦИ Епохата на петвековното робство била към своя край. Зачестилите бунтове и въстания против турското робство веднага били потушавани с цената на много жертви - палежи на села и градове, опустошения и убийства. Тия бунтове и въстания били предвестници на наближаващия ден на нашата политическа свобода. Седем години преди освобождението на България от турско иго, на 3 март 1870 г. в семейството на бай Вълчо - чешмеджията, в град Айтос, се ражда третото му дете от мъжки пол, което кръстили Георги. Бай Вълчо имал голямо семейство, а доходите му били оскъдни, защото занаятът му носел колкото да преживява. Те едва стигали за най-важните нужди на семейството. Децата му не познавали радостта от получаване на нови дрешки и обувки за големите християнски празници като Рождество, Великден или Гергьовден. В замяна на това природата ги била надарила с интелигентност и силна памет. Георги запомнял урока, още когато го разказвал учителят и вече бил готов за идващия учебен ден. Той нямал учебници, но те и не му трябвали, защото имал силна памет, която много му помагала. Децата на бай Вълчо закусвали сутрин още в постелите си с коричка хляб, но и тя им се услаждала. В къщи спели в студена стая, защото нямали пари за гориво. Колкото дърва имали, майката ги пазела за готвене и печене на хляб. Спели на земята под общ губер. Ходели боси на училище и през зимата, като тичали по заледената улица до училище, а след като седнели на чина, дълго си търкали краката един в друг, докато се затоплят. Богатите деца в класа сутрин закусвали с бюреци или банички, чийто вкус Георги не познавал, а само ги гледал и преглъщал. Но тези деца, като виждали успеха на Георги в училище, посъветвани от родителите си, почнали да му купуват закуска, а той да им разказва уроците и да им помага, за да си решават задачите. Оттогава Георги вече не останал без закуска. Незабелязано изминали четирите години и той завършил четвърто отделеление - началния курс по онова време, което днес се равнява на четвърти клас. Георги много искал да продължи да учи, но не можел поради бедност. Баща му го пазарил чираче в една кръчма да пали печката и да прави кафета на клиентите сутрин.

Посвещение 1. Посвещава се на онези Братя от Айтоското Бяло Братство с белите ризи, червените пояси и мерните потури, които построиха салона на Изгрева 1927 год. в София, където Учителят Дънов, Учителят на Всемирното Велико Бяло Братство - Беинса Дуно до 20. XII. 1944 год. предаваше Словото на Бога за идното човечество на VI-та раса. 2. Посвещава се на онези братя и сестри от времето на Школата на Великият Учител (1922 - 1944 год. ), чиито спомени, случки и събития документират историческото им присъствие между Българите. 3. Посвещава се на онези братя и сестри, които бяха при нозете на Великият Учител, слушаха Словото му и то се насаждаше в душите им като житно зърно, което възрастна като "Житен клас" в Сила и Живот. 4. То се пожъна и ожъна чрез техния живот в опитности, спомени и присъствие земно и небесно. И се превърна в живият хляб небесен за душите им. 5. Опитностите на учениците в Школата са реализираните духовни закони от Словото на Великият Учител - Беинса Дуно. 6. Словото на Всемировият Учител на Вселената - Беинса Дуно е Слово на Живия Бог и Слово на Бога в Дух и Сила. 7. И когато Словото на Великият Учител и Слово на Бога, влезе у человека земен и стане в него плът и претвори се в живот, то той ще възкръсне чрез Сила и Мощ человек небесен и ще стане Син на Възкресението. 8. Възкресението е рожба на Духът Божий и Духът Вечний на Дървото на Живота. 9. Синът на Възкресението е рожба на Виделината и Безсмъртието. 10. Синът на Виделината, Синът на Възкресението има пряка връзка с Бога и като такъв влиза във Вечния живот като Син Божий. Амин. Д-р Вергилий Кръстев 2. 06. 1999 година сряда - София ISBN 954-9915-01-8 © Всички права запазени Не се разрешава препечатването на отделни части от книгата в периодичния печат - вестници и списания, без разрешение на съставителя на сборника. Не се позволява преразказването на отпечатания летописен материал от нелегални и явни разказвачи с цел - издаването на пиратски издания

16. ТОЙ СЛИЗА! Ние сме край второто езеро. То е тихо. Водите му се къпят изобилно в слънчевите лъчи. Поглеждам нагоре. Ето палатката на Учителя! Как красиво е кацнала тя на ония висини! Но ето, виждам, че Учителят слиза от там по китната пътека, която направихме миналата година за един ден! Колко любов е вложена в нея! Той слиза при нас. Слиза от слънчевите дворци. Слиза, за да внесе долу огъня, който носи със себе си от небесните сфери. Този огън ще разтопи всичко и ще претвори всичко. Ледовете ще се стопят и ще протекат като кристални извори. Той слиза! Слиза от сферите на чистотата, и тяхното сияние ни докосва! Слиза при окованите. И ето, веригите падат от нозете им! Слиза при обременените. И ето, светлата усмивка на надеждата заиграва по лицата им. Той слиза, за да покаже пътя на възлизане!

УЧИТЕЛЯ - биографични данни Учителя Петър Дънов е роден на 11 юли (29 юни, стар стил) 1864 година в село Николаевка (Хадърча) - Варненско. Негов баща е известният възрожденец и радетел за Българска църква поп Константин Дъновски. След като завършва средното си образование във Варна и Свищов, през учебната 1887-1888 година Петър Дъновски става народен учител в с. Хотанца, Русенско. А през септември 1888 година отпътува за Америка, където прекарва седем години в следване и завършва медицина и богословие. Завръща се през месец февруари 1895 година. Следващата година написва и издава своята първа книга "Наука и възпитание", където могат да се видят основните идеи на учението, което по-късно разработва в Своите лекции и беседи. От 1895 до 1900 година Учителя прекарва в уединение, отдаден на вътрешна духовна работа. През 1900 година Учителя свиква Първия събор на Всемирното Бяло Братство в град Варна. На този Събор Той поканва само трима души: д-р Миркович от Сливен, Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас. Тогава Учителя възвестява каква велика работа предстои пред духовното общество, на което Той туря основите. Тодор Стоименов зачуден от думите Му, попитва: "Учителю, вие говорите, че това Общество, на което туряте основите, му предстои да изпълни една велика работа. Аз не мога да разбера как ще стане това! Ето, докторът е стар, Пеню е на средна възраст, а аз съм млад, на 25 години съм. Как тогава ще турим начало на това велико общество?" Учителя му отговаря: "Сега сте трима, но в бъдеще ще станете хиляди!" Оттогава съборите стават всяка година, най-напред във Варна, после в Бургас, а от 1909 до 1925 година се провеждат в град Търново. През 1926 година съборите се преместват в София, на Изгрева, а и движението се превръща в международно. От 1900 до 1911 година Учителя пропътува градове и селища по всички краища на България, като държи сказки и прави френологически изследвания. През тези пътувания осъществява връзка със събудените души, като създава кръжоци за духовно подвизаване и поддържа кореспонденция с някои личности от тях. Първите Неделни беседи се стенографират и печатат от 1914 година нататък. През същата година Учителя въвежда като празник на Братството да бъде първия ден на пролетта, тогава по стар календарен стил се отбелязва на 9 март, а по нов - 22 март. В продължение на петдесетгодишната си дейност, Учителя държи повече от седем хиляди беседи и лекции, които правят около шестстотин тома. Може да се каже, че Той има най-голямото творчество в света. Освен това оставя музикални произведения, които са повече от сто и петдесет, а също дава и гимнастически упражнения, като на първо място Паневритмията и Пентаграма, а също така се отронват и много разговори при различни случаи, останали в сърцата на будните.

ПОСЛЕСЛОВ Един ден, през летуването ни на Рила, се наложи да потърсим каменни плочи за изграждането на бивака. Такива от по-високо качество се намираха между петото езеро - Бъбрека и шестото езеро - Сърцето. Организирахме се и заедно с Учителя отидохме за плочи. На връщане всеки носеше по една плоча. По едно стечение на обстоятелствата останах сам, редом до Учителя. Ние седнахме да починем и тогава, докато дойдат другите, споделих с Учителя: „Учителю, добре е да се остави за бъдещите поколения и една по-осезаема следа, да се напише една история за живота и обстановката, при която протече Вашето Дело. Освен Словото и музиката, принципите и методите, които ни завещахте, нека и ние разкажем за преживяното“.

ЗАВЕТНИ ДУМИ НА УЧИТЕЛЯ При една от последните му нощи, Той каза: "Обичайте всичко, което аз обичам и на което аз се радвам. Служете На всичко, на което аз служа. Любете всичко, което аз любя. Аз отивам за вашето добро и за доброто на България. Не смущавайте Духа ми, радвайте се и веселете се за Мен. Не се обличайте в други форми, освен в която съм ви облякъл. Времето е кратко, будни бъдете и не се отчайвате. Всички ще тръгнат с по-голяма ревност. Моето дело не е само тук, то ще продължи и горе, верни бъдете на призванието си. Мир ви давам на всички и приемете Го. Една малка работа се свърши!"

ТЕЛЕГРАМАТА Разрешението за погребението на Учителя да стане не в градските гробища, а в района на Изгрева, каквото беше желанието на всички ни, беше една сериозна задача за старейшините от Братството. Въпросът сериозно се обсъди и се стигна до заключението, че е добре да се поиска разрешението на Георги Димитров, който по това време беше още в Москва. Разчиташе се на неговото близко познанство с Учителя, още от времето, когато са били непосредствени съседи на улица „Опълченска“66. Още повече, че Учителя го е спасил не от едно преследване на полицията през бурните времена на отминалия режим. Братята решават да подадат телеграма от името на доктор Иван Жеков, наш брат, което нещо той веднага направи. Отговорът на Георги Димитров за съгласието му Учителя да бъде погребан на Изгрева, идва навреме и министерството на Вътрешните работи дава писмено разрешение. В получаването на това разрешение точно на време има един интересен, едва ли не мистичен елемент. Имало е съдействие от Невидимия свят, нещо като малко чудо. Дежурният телеграфист, който предал телеграмата за Москва, разказва: „Телеграфските връзки по това време до Москва не бяха много уредени. Приема се и се предава само в определени минути. След това Москва спира и когато след време се наложи, пак повиква София - приема и предава. В такова едно предаване, тъкмо предадох телеграмата за Георги Димитров и Москва прекрати приемането. Свърши се дежурството ми и си отидох. Бях забравил за тази телеграма. Но в една от близките ми следващи смени - ето, пак приема Москва. Това продължи в обичайните минути, през което време се получи телеграмата на Георги Димитров до Министерския съвет. В нея се разреши погребението на Учителя Петър Дънов на братското място на Изгрева. Веднага след това, след тази телеграма Москва прекрати работа с България. Изненадах се, как стана така, че приемането и предаването, Москва извърши за необичайно кратко време. Зарадвах се и аз, че се получи обратно отговор.“ Дойде 30 декември, всичко беше приготвено за погребението. Всеки влак довеждаше в София братя и сестри от разни градове и села. Кой кога научил, било от телеграма или било от среща с приятели, взимаше влака и пристигаше, за да се сбогува. През своя живот на Изгрева Учителя обичаше често да си почива на една пейка, поставена под една малка лоза, разперила своите клонки на лек чардак, която беше в съседство на Изгревската поляна. Там именно се определи място, където да се погребе тялото на Учителя. Два дни преди да стане погребението, природата ознаменува това събитие, като постла земята с бяла снежна покривка. Навяла пухкав, чист сняг на дебелина 15-20 сантиметра. В деня на погребението небето се изчисти, беше тихо, показа се и слънце. Ковчегът бе изнесен навън, образува се процесия от братя н сестри и тръгнахме да обиколим местата където Учителя се е движил. Минахме покрай приемната, към чешмата със зодиака, навлязохме в поляната, където играехме гимнастическите упражнения и Паневритмията. Така стигнахме до лозницата. Ковчега беше сложен и като пристигнаха всички братя и сестри, се пристъпи към изпълнението на определената програма - песни, молитви, съзерцание. Без други церемонии и прощавания, ковчегът бе похлупен и внимателно спуснат. Погребението бе извършено.

"ЕДНО Е ВАЖНО - ЛЮБОВ КЪМ БОГА -ТОВА Е ВСИЧКО, ТОВА Е ВСИЧКО" „През месец декември - отбелязва Жечо Панайотов -двама с другарката ми посетихме Учителя. Прие ни много любезно, както винаги имахме кратък разговор. Видяхме, че действително е отслабнал. На следващия ден му приготвихме и занесохме закуска - трахана, каквато още през есента сами бяхме приготвили. Знаехме, че Учителя обича трахана. В последствие разбрахме, че въобще не е хапнал от тази закуска, както е ставало с всичко, което братята и сестрите са Му донасяли. Тревогата около здравето и положението на Учителя растеше с всеки изминат час. Ние редовно посещавахме салона, когато имаше лекции и беседи. Последния път Учителя говори на 20 декември, но беше толкова слаб! Онези ценни мисли са записани в беседата „Последно слово“, том трети от „Завета на Любовта“. Онези, които бяха близо около Учителя прибегнаха до всички възможности, за да Му се внесе известно облекчение. Повикахме лекари от нашите среди и лекари отвън, за да го прегледат. Те се произнесоха, че Учителя страда от пневмония, а други, че от сърце. Положението на Учителя беше някак сложно. Той ту полягаше на кушетката, ту сядаше, ту се разхождаше из стаята за малко. Виждаше се, че Му е много тежко. През една от последните нощи, както бе Той полегнал и имаше вид, че не може да стане вече, изведнъж скочи, изправи се всред стаята с целия си ръст, лицето Му цялото грееше, вдигна ръката си за благословия и със силен глас каза: „Едно е важно, Любов към Бога - това е всичко, това е всичко.“ След това огънят като че ли угасна и Той си легна“ Така отлиташе един велик живот, живот отдаден на служба на Бога, в служба и помощ на всяка жива форма, стремяща се към светлината. Явихме се и на 27 декември, сряда, ден на Общия окултен клас. Но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването си, минахме край прозореца на приемната Му. Завесите бяха вдигнати и ние отправихме поглед към Учителя, който лежеше. Това ни беше последното сбогом с Него. Малко след това като подземен тътнеж се разнесе шепота: „Учителя почина.“ Тодор Стоименов, Боян Боев и други приятели уведомиха с телеграми братските кръжоци в провинцията за станалото събитие. За погребението беше определена датата 30 декември, малка отсрочка, за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от градове и села. Същият ден, 27 декември, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, бе оставено в салона, където Той беше държал беседите. Непрестанно прииждаха братя и сестри и престояваха в мълчание, за да склонят глава. На всички бе помагал, със съвети за лекуване и с уреждане на трудни моменти в живота.

ТОМЧЕТО "ЗАВЕТЪТ НА ЛЮБОВТА" След 9 Септември 1944 година, приятелите захванаха да се завръщат по домовете си. А Учителя остана в Мърчаево, както през септември, така и през октомври и чак в края на този месец се прибра на Изгрева. „Пак блеснаха лампите в ранните утринни часове - отбелязва брат Жечо. - Школата се поднови. Учителя започна наново лекциите в сряда, петък, както и утринните слова в неделя сутринта и неделните беседи в десет часа. Но наглед имаше някакво затишие. Всички спокойно се нагласяваха към настъпилите по други условия на живот. Само Учителя е знаел какво предстои. Едва когато си замина, онези, пред които беше казал по нещо в Мърчаево, започнаха да си спомнят и обясняват казаното.“ Политическият живот в страната следваше своето развитие на един мъчителен и преднамерен план, към ликвидиране на миналото и всичко друго, което е извън партията на комунистите и нейните партийни директиви. През октомври и ноември се състоя тъй нареченият Народен съд. създадоха се обвинения за съдене на виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвинен като съветник на цар Борис. През това време Учителя говори беседите, отпечатани в третия том „Заветът на Любовта“. Но явно се забелязваше Неговото телесно отслабване. Въпреки това състояние, Той направи няколко екскурзии до онези любими места, свързани с Делото Му. През тези екскурзии, както отбелязва Борис Николов, който всякога Го е придружавал, Учителя често се е спирал, стоял по няколко минути и с усилие на волята продължавал пътя Си. Понякога слагал ръка на сърцето Си. Явни бяха признаците на отпадналост и все пак намери сили да посети онези любими за Него и за нас места, навярно, за да си вземе сбогом с тях. „Около това време - разказваше брат Борис - бяхме останали за малко с моята другарка в провинцията. Като се върнахме, Учителя беше наредил да отидем при Него. Когато се явих, беше вече доста отпаднал, но ме пита дали можем да отидем на Мусала. Разбира се, че може, отговорих бързо аз и Учителя посочи няколко души, които да поканим. Не искаше голяма група.“ По онова време можеше да се наемат частни коли, но трябваше разрешение за бензин, а това ставаше трудно. Трябваше да има сериозни оправдания за разхода му. Какви причини да посочи Борис? Притиснат от необходимостта, той казал една не дотам вярна причина. И щом получава разрешение, връща се на Изгрева доволен, за да каже, че всичко е уредено. Но още преди да отвори уста, Учителя го поглежда строго и му казва: „Аз на кола, получена с лъжа не се качвам.“ С наведена глава, засрамен, Борис се връща при милиционерския началник, който дал разрешението и му казал точната истина, че Учителя Петър Дънов иска да отиде с кола до Чам Кория. Началникът без възражение разрешил. „Така уредено ние тръгнахме с леките коли към Чам Кория. После пешком нагоре, с багажите на гърба, нямаше нито коне, нито магарета, които да наемем. Бавно, с често спиране и почивки, стигнахме до хижата. На другия ден по същия начин до върха. След като се върнахме от Мусала, прощална екскурзия направихме и с Черни връх. Витошкия първенец.“

ВИТОША - БЪЛГАРСКИЯТ СИНАЙ През лятото на 1944 година в село Мърчаево се състоя и последният събор на Братството. Бяха пристигнали приятели от цяла България. В ранната утрин на първия ден от събора се събрахме на една красива поляна, разположена над селото, където Учителя изнесе вдъхновена беседа. След това играхме музикалните упражнения на Паневритмията. Никой не допущаше, че това е последният събор на Братството с Учителя. Съборът стана в полите на Витоша - Българския Синай.

ХИЖА ОСТРИЦА, ХИЖА ЕДЕЛВАЙС Често Учителя се изкачваше и към по-високите места и върхове на западния дял на Витоша, следван от група братя и сестри. При една от тези екскурзии Учителя пожела да посети хижа „Острица“, която по-късно изгоря, но направиха на същото място друга по-удобна. „Събрахме се около 40-50 души - отбелязва Борис Николов, който е присъствал - и възлязохме полека нагоре. Дните бяха слънчеви и тихи. Спряхме за по-дълга почивка при едни чудно красиви и обли камъни. Накладохме огньове, завряха чайниците, пихме чай и събрани около Учителя, пяхме песни. Той беше дълбоко замислен и почти не разговаряше. Явно беше нещо измъчен, нямаше и апетит, а сестрите се чудеха какво да приготвят, за да бъде приятно и вкусно за Него. Когато стигнахме хижа „Острица“, слънцето вече клонеше на запад. Хижата беше празна, само пазачът се мярна и изчезна. Останахме сами, пълни господари на хижата. Разположихме се добре и турихме в ред разхвърляното домакинство. Вечерта запалихме печката, стана топло и уютно. На другата сутрин, както ни е обичаят, излязохме на връх „Острица“ да посрещнем слънцето. Пяхме песни, направихме гимнастическите упражнения и Учителя държа кратка беседа. Небето се отвори над нас и пак се затвори. Така прекарахме пет-шест дни в друг свят. Шестият ден, привечер бяхме определили за слизане. Учителя се приближи към мен, бяхме пред хижата и като гледаше хубавата земя при тъй спокойно падащата вечер, рече: „Може да останем още няколко дни, че вече няма да дойдем.“ За провизии пратихме хора в Мърчаево, а ние се преместихме в хижа „Еделвайс“. Една хубава алея водеше към тази малка хижа, скрита в гората. Там също бе останал само пазачът и хижата беше изцяло на наше разположение. Прекарахме пет или шест дни сред чудна тишина, чистота, въздух и слънце. Имаше пълна хармония между всички. Вечер пеехме песни, разговаряхме, Учителя се освежи и ободри. Сутрин отивахме на една поляна; четвърт час по на изток, заобиколена от млада борова гора. Едно приказливо поточе прекосяваше поляната и създаваше чудна прелест със своето чуруликане. Сочни треви и пъстри цветя се разстилаха наоколо ни. Тук правехме сутрешната си молитва. След гимнастическите упражнения, Учителя държеше кратка беседа. Присъствието на Великия разумен свят се чувстваше от всички. Лицата горяха, сърцата преливаха от обич. Великият свят слезе със своя мир и хармония между човеците. Учителя се радваше, като ни гледаше и като слушаше песните. Това беше Негова среща с Небесните Братя. В деня на връщането направихме обща закуска на масите в хижата. Учителя подкани приятелите да тръгнат, а Той остана пред хижата. Нещо предният ден пазачът се пипнеше да прави някаква пейка, но не беше така сръчен, та му казах да остави, аз да му я направя. Той се съгласи с охота. На сутринта преди тръгването имах нещо малко да довърша. Щом приключих, веднага предадох инструментите, а Учителя все още стои отвън и ме чака. Така като ме гледаше, ми каза: „Иди легни под пейката и напиши деня, часа, минутата и още напиши: България - пълен неутралитет!“ Това беше директива на Бялото Братство, до тези, които щяха да управляват България.“

МЪРЧАЕВО - ИЗВОРЪТ НА ДОБРОТО Село Мърчаево е разположено в западните поли на Витоша, откъдето се открива прекрасен поглед към пернишката котловина и възвишенията на Голо Бърдо. От всички шопски села в околността на София, то беше едничкото, където се образува братски кръжок. В него влязоха хора, енергични и трудолюбиви, изпитани в борбата на живота. Те не бяха с някакво толкова дълбоко религиозно чувство, но всичките до един интересни натури, които бяха дошли в допир с идеите на учението по пътя на собствения си опит. След онази януарска бомбардировка Учителя с една малка група приятели се евакуира в Мърчаево. Учителя бе настанен в една от стаичките на скромната селска къщичка на брат Темелко. Започна нов етап от живота на Братството, описан в разговорите „Изворът на Доброто“. В Мърчаево Учителя прекара докъм месец октомври 1944 година. След заминаването на Учителя, тази стаичка се превърна в скромен музей и старият вече брат Темелко, останал сам, без другарка, посрещаше с топлота честите посетители на тази обител. В онези дни братята и сестрите от Изгрева и София се евакуирваха в други по-близки или далечни селища на страната, но те не изпущаха при първа възможност да посетят Учителя в Мърчаево, така че връзките ни оставаха трайни. Трябва да отбележим, че всякога и навсякъде, където отидеше Учителя, най-напред обръщаше особено внимание на изворите. За Него изворите представляваха един велик символ на всеотдайност, на жертва и на щедрост. Затова първата Му грижа беше да ги почисти, да отвори техния път и да ги разхубави. В двора на брат Темелко Учителя и приятелите с особена грижа и внимание събраха водите от няколко малки и незначителни изворчета, на които преди това семейството даже не обръщаше внимание, и от тях направи голям извор, на който му се даде името „Извора на Доброто“. В работата при устройването на този извор взеха участие приятелите, които непрекъснато идваха от най-различни краища на България, за да видят Учителя и да чуят беседите Му, изнасени в Мърчаево. „Извора на Доброто“ привличаше вниманието и стана любимо място на приятелите. Около извора се направи красива площадка с разнообразни по форма и цвят камъчета. До извора се отиваше по три стъпала, те символизираха трите принципа - Любов, Мъдрост и Истина, които извеждат човешката душа до великия извор на Живота. На източния край на двора се направи друг голям извор, който Учителя нарече „Извора на Мъдростта“. За външен вид и украса на извора също се вложи много старание. Около изворите всякога беше оживлено и се водеха приятни разговори. Водата на селото беше варовита и неприятна за пиене, а тази на изворите се оказа мека, сладка и приятна. Като се разчу това и селяните, почнаха да взимат вода за пиене от тях. Недалеч от Мърчаево, на около четири километра на запад, в чудно красива и магнетична долина извираше и един топъл минерален извор. До идването на Учителя селяните го употребяваха само за изпиране на дрехи. Но когато Той посочи високите качества на водата му, тяхното благотворно влияние при пиене и къпане, то цяло село и съседните взеха да я употребяват за тези цели. След няколко години се пуснаха сонди и за избликналата целебна вода се направиха бани и басейн за къпане. Тази долинка с топлата минерална вода стана важен хигиеничен и курортен център, особено необходим за трудовите хора от град Перник. Около извора и баните се построиха много вили и къщи, стана цяло селище, което нарекоха Рударци.

10 ЯНУАРИ 1944 ГОДИНА На 10 януари 1944 година стана най-голямото нападение над София, градът гореше. По това време Учителя е бил в дома на моя брат Борис, намиращ се в дясно от пътя за Симеоново, на около 200 метра зад боровата гора. „До тогава - разказваше брат ми, - ако понякога биваше у нас по време на бомбардировките, Учителя не излизаше. Обаче, този път Той излезе и дълго гледа града. На сутринта отидохме на Изгрева. София продължаваше да гори, градът беше напуснат, а над него тегнеше тъмен облак от пушеци. Учителя застана всред поляната, като гледаше мрачната картина, с прискърбие каза: „Тук няма вече условия да се поддържа връзка с Бога. Да излезем!“ Тогава дойде поканата от село Мърчаево. Брат Темелко предлагаше къщата си на Учителя.“

БЛАГО ЗА ВСИЧКИ Учителя обичаше течащата вода, затова често излизаше срещу течението на чистия, бистър планински поток, който слизайки от Витоша минава през Симеоново. На левия бряг на този поток открихме изворче с кристална вода и в последствие се направи чешмичка. Учителя казваше, че това е една от най-хубавите води на Витоша и препоръчваше да се пие от нея. Долината на рекичката, тогава девствена, днес е хубав парк с езерца, чешмички, затревени полянки. Там столичани намират условия за приятен отдих. Дето стъпваше кракът на Учителя, всичко се облагородяваше и ставаше благо за всички.

БЪЛГАРИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ НЕУТРАЛНА По отношение на политическото положение на България, Учителя е казвал всякога и то при всички случаи категорично: „България трябва да бъде неутрална!“ И при започването на Втората световна война, Той подчерта същото. Но кой от политиците слуша гласа на разума? На 17 декември 1943 година Българското правителство обяви война на Съединените американски щати и на Англия. Не след много българският народ и по-специално, тези които живееха в София, почувстваха суровата последица от тази фатална стъпка. Започнаха въздушните нападения над столицата. Населението масово напускаше града. Дойдоха братя от провинцията да канят Учителя да отиде там. Но той не се съгласи. През тези тревожни дни, още от сутринта Учителя отиваше с група приятели до полянките над Симеоново и прекарваха там целия ден. Приятелите бяха наели в селото една малка стаичка при случай на лошо време. Щом почнели кучетата да вият, кокошките тревожно да кудкудякат и петлите да се омърлушват и замлъкват, Учителя определял: „Днес ще има нападение.“ Не минавало и няколко часа и черните ята се задавали да пуснат товара си над града, а някои просто изсипвали над полето.

СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ Беше 1939 година. Демонът на войната вече тържествуваше и всички с тревога се заозъртахме. Помня по това време, нещо работех на Изгрева и Учителя се спря при мен. Това Той често правеше, идваше, когато се бях заел с нещо там и нерядко ми помагаше, щом имаше нужда. Като видя тревожното ми лице, Той каза със загриженост в гласа: „Тази война ще продължи години, години наред.“ И така със задълбочаването на това човешко безумие тревогите и неприятностите растяха от ден на ден. Дойде и вестта за гоненията на евреите от хитлеристите в Германия и в държавите, които вече бяха тяхна територия, а също и за техните съюзници, каквато беше и България, подписала Тристранния пакт. През март 1943 година министърът на вътрешните работи Габровски издава заповед за депортиране на евреите в Полша, подписана от царя. Учителя разбира това и нарежда да повикат Лулчев. Лулчев пристига веднага. Като военен той беше дисциплиниран човек. Учителя застава пред него и твърдо му казва: „Веднага намерете паря и му кажете, че ако допусне да изпратят българските евреи в Полша, то от престола, царството и династията му и помен няма да остане!“ Лулчев тръгва да търси цар Борис. В софийския дворец не го намира и никой не знае къде е. Заминал е инкогнито, без да се обади някому. Лулчев отива в двореца Враня, в Костенец, в Чам Кория, но и там го няма. Лулчев се връща в София при Учителя и му разказва за неуспешната обиколка. Учителя се отдръпва за миг в стаята си, след малко отваря вратата и произнася само една дума „Кричим“ и затваря вратата. Лулчев веднага тръгва с кола за Кричим и намира царя да се разхожда из двора на земеделското училище. „Кой ти каза, че съм тук?“ - строго го посреща царят. Лулчев му отговоря: „Прати ме г-н Дънов, да ви предупредя, че ако допуснете да бъдат интернирани българските евреи в Полша, то от династията, от трона и държавата Ви и помен няма да остане.“ Царят веднага се връща с Лулчев в София, изисква заповедта от Габровски и я скъсва. Така в последния момент българските евреи бяха спасени.

САЛОНЪТ НА УЛИЦА ОБОРИЩЕ -1925-1926 ГОДИНА Погълнати от бликащ, пълен със съдържание живот на Изгрева, ние бяхме забравили за салона на улица „Оборище“ №14. Просто престанахме да мислим за него. Обаче интересът към това наше светилище се събуди у мен с известно закъснение. И тъй като онези, които бяха взели пряко участие в неговата съдба, вече не бяха между нас, аз трябваше да получа от втора ръка сведения. Всичко, което научих ми го предаде сестра Паша Теодорова (една от трите стенографки, в която имам пълна вяра за казаното). Около годините 1925-1926, в братските среди се забелязваше един висок, строен и с изразителна осанка човек, който се представи като предприемач на жилищни сгради. Дали е бил такъв или не, това не можах да разбера, но в мен по-скоро беше залегнало убеждението, че този човек е сред нас с едно користно желание да ни използва за своя изгода. За голямо съжаление успя. Със своите приказки за грандиозни планове на строеж и обзавеждане на Братството, създаде впечатление, че е човек с много големи възможности, с широк замах и щедра ръка. С него имах допир два пъти. Първия път Учителя и аз, застанали на изгревската поляна, разговаряхме по братските работи. Идва този човек към нас и без да чака да свърши нашия разговор, вмъкна се и започна да ни занимава с някакви грандиозни планове за строеж и обзавеждане на Братството. Учителя слушаше и леко се усмихваше, слушах и аз. Накрая когато свърши, Учителя ме погледна със същата усмивка и с особен израз на лицето си, с което искаше да ми каже: „Ти вярваш ли на тези фантазии?“ При втория случай, той ме покани в дома си, може би, за да спечели и мен в своята игра, която искаше да разиграва. Домът му, най-обикновен апартамент, доколкото разбрах с две стаи и кухня, някъде към улица „Граф Игнатиев“ и „Евлоги Георгиев“. Моето хладно и сдържано държание му показа, че не ще може да ме има на своя страна в тези свои планове. Той даже не ме покани да седна. Задоволи се да ми разправя нещо на крак, но като не намери резонанс в мен, разговорът бързо привърши. Извиних се и си излязох. Стенографката Елена Андреева също ми разказа една история, разкриваща неговите домогвания. „Един ден се прибирам от града за Изгрева - казва тя. - По пътя ме застигна той и започна да ми разправя фантастични планове за дворци за нас стенографките, построени на Изгрева. Имах реален усет за нашите възможностите, затова го слушах и се подсмивах на тази грандомания - да се изтъкваш и измамваш хората. Като се прибирах, с бурен смях разправих на Паша и Савка за онова време, в което ние, големите аристократи, ще живеем в дворци, а не в дъсчени бараки.“ Паша Тодорова беше много близка с Иван Радославов. Не само, че той е бил неин учител, но и по силата на някакви роднински връзки. И това, което тя ми разказва, е получено от непосредствен разговор между нея и Радославов. Този именно, тъй да го наречем предприемач, след като се убедил, че целият имот на улица „Оборище“ - мястото, салона и постройките - се водят на името на Радославов, успява да се сприятели с него. Със своите сладки приказки той спечелва пълното му доверие. Обещания за строеж на къща в Изгрева, където вече Радославов имаше място и какви ли не още примамливи планове. Близките на Радославов, особено сестра Паша, която е рядко интелигентна и с верен усет за нещата, виждат измамната мрежа, която се плете около него. Тя се мъчи да го отклони от този човек, но напразно. Радославов с ярост го е защитавал и не е искал да слуша нищо лошо и най-вече за някаква измама. „Предприемачът“ скланя Радославов да му подпише гаранционни полици пред банката. С тези полици, гарантирани с имота, „предприемачът“ изтегля значителните суми отбелязани в тях. На уречения падеж, обозначен на полиците, той не връща парите на банката и тя слага ръка на целия имот. На това място се построиха жилищни блокове, но не разбира се от „великия предприемач“. Така ние загубихме това свято за нас място, нашия салон на улица „Оборище“ №14, строен с такава любов и радост. Малко преди това къщата на Радославов е развалена и материалите от нея докарани на Изгрева, за да се ползват уж за новата му къща. Гредите стояха дълго време там под боровете. И когато бях натоварен да правя дюшеме на столовата, естествено трябваха греди и дъски. Направих сметка за стойността им, отидох при братския касиер за пари. Взех парите, купих и докарах материала. Тъкмо да започна, дотрябваха ми някакви инструменти и отидох в бараката, в която ги държахме. На излизане ето Го Учителя пред мен, погледна ме и много мило ми каза: „Защо не взехте от тези греди?“ - като посочваше стоварените пред бараката греди от Радославовата къща. „Но Учителю, нали те са за новата къща на Радославов!“ - възразих аз. Той ме погледна, усмихна се и в израза на лицето Му разбрах: „И ти ли, момче, вярваш, че Радославов ще си направи тук къща?“ И когато Радославов разбра измамата, в която е попаднал, отива при Учителя заедно със своя адвокат. Какво са говорили на Учителя и какво им е отвърнал Той - това не знам. Но когато излизат от малката приемна на Учителя, адвокатът се обръща към Радославов и му казва: „Ти защо, когато си имал такъв умен и осведомен по законите човек, си дошъл при мен?“ Радославов, вече без къща и имот, се заселва в една скромна стаичка на Изгрева, притиснат от мизерия и самота, умира сам. Отначало след като дейността на Учителя се премести на Изгрева, динамичният и инициативен брат Симеон направи в салона на „Оборище“ №14 квартално кино, което просъществува до края на печалната история. Навярно някои биха запитали защо Учителя не се е намесил, за да предотврати тази измама. Мисля, че вече отбелязахме, Той не се месеше в плановете и постъпките на приятелите, когато не търсеха Неговия съвет и помощ.

ПИЛОТИТЕ През 1937 година пилотите Чакалов, Байдуков и Беляeв от Съветска Русия излитат на 18 юни от Москва със самолет АН-25 и се приземяват на 20 юни във Ванкувър, град в Съединените Американски щати. Разстоянието е повече от 12 000 километра и за първи път в света се прави полет над Северния полюс. Те са летели 63 часа и 25 минути без прекъсване, като с това установяват и световен рекорд на далечни полети без кацане. Това събитие имаше за нас символично значение. Народите на Съветска Русия и тези на САЩ, трябва на всяка цена да преодолеят ледената бариера на ненавист, омраза и недоверие помежду си, за да заживеят в добри братски отношения и взаимопомощ, за благото на целия човешки род, нещо, за което Учителя много пъти се е изказвал. И понеже смелите и безстрашни летци на Съветския съюз преодоляха ледената бариера на Северния полюс, то ние приехме, че и първите хора на тези два народа ще намерят начин да преодолеят ледената бариера на омраза и отчуждение.

КРАЛ ЕДУАРД VIII На 7 септември 1936 година скромно, без никаква парадност, пристигна в София английският крал Едуард Осми, придружен от своята любима приятелка Симсън. Сестрите от Изгрева, които бяха видели Симсън, я обрисуваха като мила, симпатична, без куклена красота и скромно облечена. По това време в Англия на власт са консерваторите с министър-председател Балдуин, един стар и закоравял консерватор. Това правителство не може да се примири, че младият крал, наследник на най-богатата и могъща империя по това време в света, е решил да обича и да приеме за жена едно момиче от народа. Правителството му поставя ултиматум - или да се откаже от този брак, или да се откаже от короната на Британската империя. Английският крал Едуард Осми в името на любовта, отхвърля всички онези съблазни - високо обществено положение, власт, почести, уважение и внимание от всички, неограничени материални възможности. При абдикацията си, той произнесе по микрофона реч към своя народ, в която казва: „Много съм щастлив, че най-сетне ми се отдава случай да говоря направо на своя народ, без странични формалности. Вие знаете причините, които ме подтикнаха да се откажа от престола. Аз намерих невъзможно, без подкрепата на жената, която обичам, да нося тежкия товар на отговорността и да изпълнявам моите кралски задължения, така както желая да ги изпълнявам“. Това голямо и необичайно събитие прогърмя по целия свят, дойде и на Изгрева. Всички го коментирахме с най-голямо оживление, с възторг от постъпката на младия крал. Учителя ласкаво се произнесе за този ярък представител на човешкия род и каза, че този човек, който пожертва всички съблазни на земята заради любовта, в бъдещия си живот ще бъде поставен на първо място всред човешкото общество, ще заеме най-високото място, което може да се даде на един човек. Защо дойде Едуард Осми в България? За да получи най-високата оценка от Мировия Учител, от един представител на Бялото Братство, за безукорно издържан изпит. Словото на Учителя е Слово за Любов. Обичайте се, за да бъдете здрави, да имате всичко, от което имате нужда, да бъдете щастливи. Любовта всякога ни се притичва на помощ, когато сме направили жертва за нея. Срещам един ден Учителя и с усмивка ми казва: „Дошъл някой да ми говори за Любовта. Той не е готов един косъм от главата си да пожертва заради нея, а иска Любов и всичко най-хубаво за себе си. Това е невъзможно“.

ЧАРЛЗ ЛИНДБЕРГ Беше в края на май 1927 година. Един хубав майски ден. Обедът беше привършил, но някак не ни се искаше да се разотидем, водехме приятни и полезни разговори. Някой току разнесе новината, че младият американец Чарлз Линдберг, роден в Детройт през 1902 година, авиатор, за първи път в света прелита без междинно кацане Атлантическия океан, от летище Ню-Йорк до Франция. Потеглил на 20 май с малкия си самолет „Духът на Сен Луи“ и в продължение на 33 и половина часа непрекъснат полет, каца благополучно на летище във франция. Погледнах Учителя, след като чух новината. Изразът на лицето Му беше странен, пълен с една неземна мекота и топлота, от която разбрах каква грижа, какво внимание беше необходимо и дадено от Великия разумен свят към този младеж, за да извърши успешно мисията, която му беше възложена, за да открие нова епоха в човешката култура, нова стъпка в съобщенията между народите. Недей мисли, че без такива грижи и внимание на Белите Братя, може някой да направи крачка напред. По това време дадоха в печата и снимка на Линдберг пред своя самолет. Видях едно одухотворено лице, пратеник на Разумния свят да открие нова ера.

РАБИНДРАНАТ ТАГОР За събитията, които ставаха по света, особено за онези, които бяха плод на добрите и светли подтици на човешкия род и отварящи път към нови възможности, Изгревът не беше откъснат. Тези събития имаха своето отражение при нас и им се даваше съответна оценка. През 1926 година знаменитият поет Рабиндранат Тагор обиколи европейските държави, където изнасяше беседи, засягащи отношенията между хората. В тях той подчертаваше, че спасяването на човешкия род може да стане само по пътя на мира и Любовта. Тихият глас на доброто и разума искаше да спаси света от надигащата се по това време демонична вълна на диктатури и лакомия за земя. След Първата световна война заедно с подтика към мистичното и по-духовното се надигна и злото - жаждата към деспотизъм, устрем за оправяне на света чрез камшик и милитаристични похвати. Всичко това тласкаше света към нова война. В древна мъдрост се казва: „Когато фенера свети, най-тъмното е под него“. На 17 ноември същата година Рабиндранат Тагор дойде и в България. Той изнесе своята беседа в салона на оперетния театър, до паметника на Левски. В този ден всички улици около театъра бяха задръстени от народ, жаден да види и поздрави най-сърдечно високия гост. Аз бях един от многото посетители около театъра и само отдалеко можах да го зърна. Когато казах своето впечатление от знаменития човек на доброто, гледах лицето на Учителя, То светеше в един израз на благоговение пред този пратеник на Светлината, дошъл и той да покаже на народите от Европа пътя на спасението от надвисналата го чудовищна беда

МУЗИКАНТИТЕ Музикантите и композиторите у нас имаха много добро отношение към Учителя и Неговото дело. Често Му пращаха билети, за да посети концертите им. Някои от тях даваха концерти и в нашия салон на Изгрева. Към музиката и високото художествено изпълнение, Учителя имаше подчертано уважение. Учителя посещаваше концертите на изпълнители със световна известност като Хуберман, Пшихода, Кубелек и др. След такива концерти, връщайки се от тях, пред стаичката на Учителя всякога се споделяха впечатленията с приятелите, които го придружаваха и тези, които се случваха да бъдат наоколо. Учителя се произнесе особено ласкаво за Хуберман и Пшихода. Учителя посещаваше и Операта. За гласовото изкуство винаги се е произнасял особено ласкаво. Той често казваше, че хубавият глас е дар за човека. Един път ни приведе случката с голямата певица Аделина Пати. Тя трябвало да изтегли от пощата значителна сума, но нямала у себе си документи за самоличност. Тогава започнала да пее всред салона. Директорът на пощата като чул как пее, казал: „Такъв божествен глас може да има само Аделина Пати, това е повече от документ за самоличност“

ИВАН КАМБУРОВ На Изгрева при Учителя идваха и хора от нашата културна общественост. Известният по онова време, към 1935 година, музикален критик Иван Камбуров, също посетил Учителя. В разговори с него Учителя му дал да прегледа големия тефтер, в който се записваха нотите на всички песни и мелодии. Камбуров започнал веднага много точно да изпява някои от мелодиите, като и изказвал и своето задоволство от тях.

ПОРТРЕТИТЕ Изгрева бе посетен и от известния художник Борис Георгиев. Той пристигна с автомобил, обикаляше света с пригодена стаичка на колела. По това време изучавах хиромантията и без стеснение отидох при него и го помолих да му погледна ръката. Той любезно ми я подаде. Имах случая да видя ръката на един голям художник. Борис Георгиев се бе срещнал с Учителя и след разговорите му направи портрет. Портрет на Учителя имаме нарисуван и от много талантливата и с голяма известност художничка, наша сестра, Цветана Щилянова.

КАЛУГЕРЪТ ОТ СВЕТА ГОРА Спомням си посещението на един калугер от Атонския манастир в Света Гора. Той ни разправи чудния начин, по който бе стигнал до Изгрева. Калугерът владееше много добре гръцки и италиански. И негови преводачи бяха брат Стефан Белев и брат Бертоли. Калугерът ни разказа следното: „Преди години бях в Рим. Една нощ сънувам много ясно, че в стаята ми идва един старец. Той се приближава към мен и ми казва: „Иди утре в тази къща.“ В съня си видях една улица, която добре познавах, а също и къщата, която ми посочи бях виждал. На другия ден отивам право там и намирам същия старец, който видях в съня си. Щом се приближих до него, той ми каза, че след петнадесет дни ще умре, но след това ще идва да ми помага постоянно. Каза ми, че скоро ще отида в една далечна малка страна и там ще срещна един човек, стар като него, който ще ме упъти какво да правя. И наистина старецът умря след петнадесет дни. И аз взех да го виждам и чувствам около себе си.“ От този ден калугерът постоянно бил в очакване на срещата. Когато отива в Цариград, едно вътрешно ръководство му казва да отпътува към София. Цял месец той е в София, без да знае за какво е тук и какво да прави. Докато един ден негов познат споменава в разговора им за нашето духовно общество Бяло Братство. При тези думи, сърцето на калугера трепва. Едно вътрешно чувство му показва, че при нас ще намери това, което е очаквал толкова време. Идва на Изгрева, според както му се посочва. Той се срещна с Учителя. За Него му бе говорил онзи старец от Рим. Учителя му бе дал ред упътвания и го очакваше да дойде след една година, за да му даде нови. Така калугерът се приобщи към новите идеи.